Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость из моря, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Глеб Голубев

Заглавие: Гост от морето

Преводач: Борис Миндов

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1979

Тип: сборник повести

Националност: Руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: 25.I.1979 г.

Редактор: Милан Асадуров

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Каприел Керемиджиян

Художник: Стоян Илиев

Коректор: Светла Димитрова; Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1873

История

  1. — Добавяне

9. Призракът в океана

— Е, днес, изглежда, ще ви дам още една последна възможност да се убедите в безграничната ми доброта — каза многозначително Сергей Сергеевич една сутрин. — През последните дни вие се отнасяхте към мен с необходимото уважение, не ми възразявахте, не си позволявахте клеветнически нападки и цинични намеци. И ако се закълнете тържествено да се държите и занапред така и се съгласите три дни поред по изключение вие да поддържате чистотата в каютата, може да ви дам единствената в света възможност да погледнете Саргасово море от височината на птичи полет…

— Да не би да възнамерявате да летите с дирижабъла?! — прекъснах монолога му.

— Вашата рядка проницателност ви прави чест.

— И ще вземете и мен?!

— По-напред бих искал да чуя клетвата.

— Кълна се!

— По-конкретно.

— Кълна се да бъда вежлив, внимателен и послушен…

— И три дни поред, без да влизате в никакви пререкания, безусловно да разтребвате каютата и да бършете праха от илюминаторите и всякакви медни нещица, та да блестят като златни.

— Сергей Сергеевич, това е вече прекалено! — замолих се аз.

— Тогава няма какво да говорим.

— Кълна се!!!

Волошин ме изгледа с явно съмнение, после каза замислено:

— Би трябвало да ви накарам да се закълнете по ростовски, само че няма да можете…

— Как става това?

— Седем пъти напевно, за да се разпръснат съмненията. Ала не ще можете отведнъж, а време за учене няма. Ще трябва и така да ви повярвам. Добре, давам ви половин час да си приготвите всичко, да се обръснете и да закусите. Ако закъснеете, сърдете се на нещастната си звезда.

Само след петнайсет минути аз изскочих на палубата, додъвквайки бежешком закуската си. Денят беше слънчев и съвсем безветрен. Навред по яркосинята вода се виждаха кафеникави петна. Това бяха плаващи островчета от прочутите саргасови водорасли.

Ето вече втори ден плавахме по спокойната и безметежна шир на Саргасово море. За това чудно море без брегове посред Атлантическия океан е писано толкова много, че имаше предостатъчно теми за разговори на бака. Едни, наведени през борда, се опитваха да съзрат в бистрата вода развалини от легендарната Атлантида — нали има хипотези, че тя била потънала точно тук и плаващите водорасли са останки от зелените й поляни…

Други търсеха кораби-призраци, изоставени от екипажа си и станали пленници на Саргасово море — за тях също са измислени много легенди.

— Че какво чудно има в това? Увият се водораслите около витлото и ето те в капан — разсъждаваха моряците.

Аз се надявах да намеря дори цял Остров на загиналите кораби — ако си спомняте описания в един от романите на Александър Беляев.

Но Волошин, разбира се, побърза да разсее моите, както се изразява „романтични фантазии“.

— Бабини деветини — каза той насмешливо. — Типични писателски измишльотини, игра на необузданата фантазия. Всички тези кошмарни истории за кораби, загубили управление, понеже на витлата им се оплели водорасли, които ги направили вечни пленници на Саргасово море, съществуват само във вашето въображение. Водорасли тук има много, но те никъде не образуват компактни полета и не могат дори що-годе забележимо да забавят скоростта на кораба.

— Да, това никак не отговаря на действителността — подкрепи го Казимир Павлович Бек. — И знаете ли защо водораслите не могат да се разраснат тук прекалено много, макар че на пръв поглед имат най-благоприятни условия: спокойна вода, почти нераздвижвана от бури, висока температура, която дори зиме не спада под седемнайсет градуса по Целзий? Бедата е там, че водата тук е извънредно бедна на хранителни соли. Погледнете колко е чиста и бистра. Саргасово море се слави с най-чистата вода в целия Световен океан. Но за водораслите това е лошо.

— Ясно ли е? — отново се хвана за мен Волошин. — Химията в лицето на нашия уважаем Казимир Павлович безмилостно разруши още една поетична легенда. Така науката, разпалвайки светилника на знанието, лека-полека съвсем ще ви остави без хляб, няма да има за какво да пишете с удивителни знаци и зловещи заглавия: „Гробище На Загиналите Кораби“ — всяка дума непременно с главна буква.

— Е, ами как да се обясни тогава, че тъкмо в Саргасово море често се срещат отломки от потънали кораби? — не се предавах аз. — Чел съм за това не в приключенските романи, а в такъв солиден труд като „Океанография“ на Шокалски.

— А на коя страница? — примижа хитро Волошин.

— Не помня. Какво, не ми ли вярвате? Мога да сляза долу да донеса книгата — докачих се аз.

— Вярвам, но искам само да разбера обърнахте ли внимание точно в кой раздел пише академик Шокалски за тези кораби?

— Май в раздела за теченията…

— Аха! Съвсем вярно — подзе тържествуващо Волошин. — Именно пръстеновидната система на морските течения, която е създала това уникално море сред безбрежния океан, тласка насам потъващите кораби. А водораслите нямат абсолютно нищо общо с това.

Но в дъното на душата си аз все пак не губех надежда, че някъде в центъра на Саргасово море ще попаднем на компактни „полета“ от водорасли, а пък ако съвсем ни провърви — да намерим и полупотънал мрачен скелет поне на един безследно изчезнал кораб и да успеем да разкрием най-после на света тайната на неговото изчезване.

Когато днес обгърнах с поглед морето от височината на палубата, ми се стори, че водораслите наоколо са се увеличили. Някои островчета се бяха разпрострели на цял километър и половина. А какво ли ще видим от височината на птичи полет?!

С пристигането ни в Саргасово море започна най-напрегнатото време за учените. Трябваше да установят точно местоположението на мръстилищата и да се опитат да изяснят защо змиорките са харесали именно тия места и как намират пътя дотам. Тук, в сравнително ограничен район, магнитните влияния едва ли можеха да служат за сигурен ориентир. Та те почти не се променяха. Толкова по-вероятно изглеждаше на близките подстъпи към мръстилищата змиорките да се ориентират по най-малките промени в температурата и солеността на водата — очевидно досущ като кашалотите. Наблюденията на Бек върху китовете даваха солидни основания за такива предположения.

Но предстоеше те да се проверят внимателно. За да обхванат в изследванията си по-голяма площ, нашите учени почти всеки ден извършваха продължителни полети с дирижабъла.

Казимир Павлович не пропускаше нито един рейс. Но днес се чувствуваше неразположен: вчера се беше прегрял на слънце. Лекарите му бяха забранили да лети. Изглежда, че най-после ще се намери в гондолата местенце за мен и ще ми се представи възможност да видя Саргасово море от птичи полет.

Аз побързах да отида на кърмата, където на просторната площадка до мезоскафа вече вървеше с пълна пара подготовката на дирижабъла за полет. За гондолата вързаха лек и здрав кожух от някаква „уникална синтетика“, както се изразяваше Волошин.

Необичайно строгият и деловит Волошин издаваше кратки разпореждалия на техниците и матросите, които се суетяха около кожуха, който постепенно се пълнеше с газ, издигаше се все по-високо над палубата и вече придобиваше правилни очертания.

Ето той беше вече почти изцяло напълнен…

Като отпускаха постепенно въжетата, му дадоха възможност да се вдигне до върха на мачтата и там го вързаха. Още няколко минути — и над палубата увисна готов за полет въздушен кораб, който по размери почти не отстъпваше на „Богатир“!

Волошин отдавна вече беше в гондолата, изпробваше с механика Петя моторите.

— Побързайте! — подвикна той, като се подаде от вратичката на гондолата.

Първа се закатери нагоре Елена Павловна. След нея тръгна Макаров, който с престорена тревога запита Логинов:

— Ще издържи ли стълбичката? Не ми се иска да затрещя, преди още да съм се издигнал във въздуха.

Ето и Логинов се готви да се качи в кабината, заръчвайки на раздяла нещо на капитана. Нима няма да ме вземат?!

— Андрей Василиевич, Волошин ми обеща! — казах умолително, като дръпнах Логинов за ръкава.

— А какво търсите още тук? — учуди се той. — Аз пък мислех, че отдавна сте горе.

Закатерих се по люлеещата се стълбичка.

Не беше много приятно да гледам палубата от височината на мачтата, която се поклащаше като тревичка на вятър. Побързах да отместя погледа си към океана, който блестеше наоколо от слънцето. Но не можах да му се полюбувам. Волошин ме хвана не много вежливо за яката на куртката и почти ме пренесе в кабината, мърморейки:

— Намерили сте кога да събирате впечатления. И така безсъвестно забавихте излитането.

Като се подаде от вратичката, той извика:

— Андрей Василиевич, излитаме без вас!

След минута в гондолата се качи и Логинов. Настанихме се криво-ляво — кой на сгъваемите пейчици, кой просто на чувалите, струпани до стените. Като ни измери с критичен поглед, Сергей Сергеевич зае командирското си място до моториста и изкомандува:

— Освобождавай!

— Тъй вярно, освобождавам! — кой знае защо ревна с всичка сила мотористът, види се за по-голяма тържественост на момента.

Но нищо особено не стана. Беше тихо, спокойно, само като че ли на раменете ми легна някаква тежест.

Едва когато погледнах през прозорчето, разбрах, че се издигаме. Корабът беше вече някъде далеч долу и заприлича на изящна играчка, а мачтата му, по която току-що се бях катерил, изглеждаше сега не по-дебела от кибритена клечка.

Ние се възнасяхме към небесата дори по-плавно и безшумно, отколкото ако се издигахме с бърз асансьор.

Аз съм летял с различни видове самолети, с въртолети, но това усещане беше съвсем ново и необичайно. То не се промени и когато издигането престана и заработиха моторите. Те не ревяха точно над ухото, като във въртолет, гондолата не вибрираше — всъщност нашият полет над океана приличаше по-скоро на свободното и леко реене на птиците.

Разбира се, всички, с изключение на мен много пъти вече бяха летели с този чуден въздушен кораб, но Волошин все пак не се сдържа:

— Е, какво, можеш ли да го сравниш с въртолет? А аз кръв проплюх, докато убедя Научния съвет…

— Затова пък е толкова по-приятно да чувствувате сега, че сте имали право — отговори му невъзмутимо Логинов.

Сергей Сергеевич вероятно искаше да каже нещо много жлъчно, но се закашля от възмущение, махна с ръка и обърна гръб.

Наистина едва ли може да се измисли нещо по-добро за научни полети. В гондолата е просторно, макар че доста място заема вече надутата обемиста гумена лодка, готова за спущане във водата в случай на авария. Тя е боядисана в ярък червен цвят, за да се забелязва отдалече. До лодката стоят готови и добре опакованата аварийна радиостанция, неприкосновеният запас от храна и широка дъбова бъчвичка с питейна вода. Дано всичко това да не ни потрябва…

Ние не летяхме много бързо и няколко пъти се спряхме за научни изследвания. Дирижабълът слизаше по-ниско, надвисваше над самата вода и от него се спущаха уреди, за да определят температурата и солеността и да вземат проби от различна дълбочина. Освен това се мъчехме да установим има ли на това място електрически токове в морската вода, макар и слаби, и на каква дълбочина, и измервахме напрежението на магнитното поле. Такава обширна програма от наблюдения даваше материал за проверка на най-различни хипотези.

Всички имахме много работа. Всяка научна станция[1] отнемаше не по-малко от един час.

А Сергей Сергеевич успяваше на всичко отгоре да решава и свои особени проблеми. Всяко спиране той използваше да опипва морските дълбини с портативния звуков локатор.

— Много е важно да се проучат възможностите за звуковиждане на границата между двете среди: въздушната и водната — каза ми той.

Но по-подробните обяснения трябваше да се отложат за след завръщането. Опитите бяха сложни, дори с помощта на Петя Волошин едва смогваше да се справи с безбройните уреди.

А след това пак се издигахме към небето и летяхме по-нататък.

Прозорците са широки, кръгозорът — великолепен. Наистина картината е доста еднообразна: до самия хоризонт — синя спокойна шир, оживявана тук-таме от червеникавокафявите плаващи островчета на водораслите. В далечината тя сякаш се сливаше с небето и предизвикваше странното чувство, като че летим някъде във вътрешността на огромна топка.

— Гробище на загинали кораби ли търсите? — попита ме Волошин. — От вас май ще излезе добър наблюдател, трябва да кажем на капитана, та да ви слага на вахта.

Той седна до мен и също загледа морето, което блестеше на слънце. Моторите бръмчаха равномерно. При другия прозорец беседваха Логинов и Елена Павловна. Ако се съди по достигащите до мен отделни фрази, те говореха все за същото — за загадката около ориентацията на змиорките.

Тя не се изясняваше. Напротив, много данни взаимно си противоречаха и объркваха. На някои места, откъдето вземахме проби, змиорките отиваха към мръстилищата по посока на увеличаващата се соленост на водата, а някъде — обратно. Тук, в самия център на Саргасово море, нямаше никакви течения, от които биха се ръководили. Температурата на различните места също се колебаеше съвсем незначително. Но и магнитните силови линии като че ли съвсем не подсказваха на змиорките пътя към мръстилищата: срещахме стада змиорки, движещи се на юг и на запад.

Може наистина да ги водят към океанските дълбини някакви недоловими миризми, извънредно тънки разлики в химическия състав на водата?

Макаров, изглежда, бе решил да си почине от тези непрекъснати загадки. Той седеше в крайния ъгъл на гондолата и леко подремваше, постоплен на слънце.

— Ще ми се смеете, но според мен все пак това е кораб — казах аз тържествуващо на Волошин. — И, изглежда, загинал.

— Къде?

— Ето виждате ли тъмната точка вдясно от пътя на дирижабъла?

— Не виждам.

— А аз я следя вече отдавна, но тя не се движи. Пушек не се забелязва, макар че явно не е платноход.

Сергей Сергеевич ме погледна с недоверие, после взе бинокъла, окачен на стената на гондолата.

— Значи, имате добро зрение — одобрително вметна той, без да сваля бинокъла от очите си.

— Кораб ли е?

— Да. И то полупотънал, едва се подава от водата. Как можахте да забележите това?

— Но какво му се е случило? Хайде да се приближим и да го огледаме.

— Аз съм винаги готов, като пионер. — Волошин се обърна към Логинов: — Андрей Василиевич, вдясно е забелязан някакъв странен кораб, изглежда, изоставен от екипажа. Би трябвало да го огледаме.

— Къде? Къде? — събуди се веднага Макаров.

Всички се струпаха в носовата част на гондолата.

Дирижабълът се наклони. Волошин ни загълча да „не нарушаваме диферентировката и да се разпръснем“.

Наложи се да се отдръпна до другия прозорец, откъдето, за съжаление, корабът започна да се вижда по-лошо.

— Чудно защо хората са го напуснали, щом като още може да плава — каза Волошин на Логинов, който разглеждаше кораба с бинокъла. — Интересно какво ли е могло да стане там? Ами ако някой е останал и има нужда от помощ?

Логинов свали бинокъла, погледна Волошин и като се усмихна, отговори:

— Сергей Сергеевич, аз ви познавам толкова отдавна и добре, че би трябвало да свикнете… Напразно разпалвате у мен романтични надежди. Но хайде все пак да се приближим до него. Макар и само за да определим точно координатите му и да предупредим другите кораби. Няма да бъде много приятно някой да се натъкне нощем на такъв полупотънал кораб.

— Вярно — съгласи се Волошин, завъртвайки бързо кормилото. — Но пък си заслужава да го огледаме. Такъв кораб, напуснат от екипажа, но кой знае защо не потънал, винаги крие някаква загадка…

— Навярно тъкмо такива кораби-призраци са породили легендата за „Летящия холандец“ — подкрепи го от прозореца си Макаров.

Той веднага разказа четената някъде загадъчна история с английския платноход „Малбъро“, изчезнал безследно край нос Хорн през 1890 година. А почти четвърт век след това — чак в 1913 година — неочаквано го срещнали по същите краища. Корабът се движел с опънати платна. Той бил в пълна изправност. Всичко си стояло на мястото, никакви признаци от тревога или катастрофа.

Екипажът не бил напущал кораба. В каютите открили шест скелета в изгнило облекло. Тринайсет скелета се намирали на различни места по палубата, сякаш продължавали да изпълняват вахта, а един лежал до кормилото.

— Тайната така си и останала неразкрита — завърши разказа си Макаров. — Вахтеният дневник бил плесенясал и буквално обрасъл с мъх, не могли да разчетат нищо от записаното.

Всички други книжа за четвърт век били изгризани, проядени от всевъзможни тропически насекоми.

— Да не е измислица? — попита Елена Павловна.

— Официалният доклад на моряците, които открили този кораб-призрак, впоследствие бил протоколиран от английското адмиралтейство и публикуван.

— Но какво е могло да им се случи? Масово отравяне ли?

— Ти си биолог и май изказа най-правилното предположение. То било изтъкнато на времето. Но имало и други версии — дори какви ли не суеверни фантазии, защото десет моряци все пак били изчезнали някъде и скелетите им не се намерили. Може да са слезли на някой остров, а възможно е и телата им просто да са били отнесени от вълните през четвъртвековните скитания на мъртвия кораб из океана…

— Забавна история — подзе Волошин. — И именно това е като че ли най-интересното: как е оцелял корабът толкова години? Кой знае колко бури са го блъскали! Районът около нос Хорн има печална слава в това отношение. Възможно е дори този платноход без екипаж за същото време да е обиколил няколко пъти света…

И аз си спомних една подобна история, която бях чел от някакво списание — май в „Наука и жизнь“, така че с положителност можеше да й се вярва, — та побързах да я разправя.

Това беше поразителната история на друг английски платноход — „Минерва“, която станала в средата на миналия век. „Минерва“ потеглила от пристанището Хамилтън на Бермудските острови. Предстояло й да прекоси два океана, да заобиколи Африка и да закара товара си до Далечния изток. Пътят бил труден и опасен и никой не се учудил толкова, когато платноходът изчезнал безследно.

Чудното било, че след няколко години, когато всички вече престанали да я търсят, „Минерва“ се върнала в същото пристанище — Хамилтън, откъдето на времето тръгнала на далечно плаване. Но корабът бил съвсем пуст. На него нямало нито един човек.

Какво се е случило с екипажа на „Минерва“, така си и останало тайна, една от многото загадки на морето. Последната бележка в дневника на капитана, намерен в каютата му, била направена преди повече от година. Тя се оказала съвсем банална, безинтересна.

Изказвало се предположение, че на връщане „Минерва“ се натъкнала някъде в Индийския океан на много силна буря. Дали всички моряци са били пометени от вълните или поне част от тях се успели да спуснат набързо лодките, страхувайки се да не би платноходът скоро да потъне — никой вече не е в състояние да разкаже.

Но океанът все пак бил милостив към „Минерва“. След хиляди мили ветровете и теченията го докарали най-после до родното пристанище!

Моята история, струва ми се, беше не по-малко интересна и необикновена от Макаровата. Но завършека й сега всички слушаха разсеяно, защото дирижабълът се приближаваше до загадъчния мъртъв кораб, който вече не в легендите, а в действителност, пред очите ни, необяснимо защо изоставен от хората, продължаваше упорито да броди из морето и не искаше да потъва.

А може би в момента е в бедствено положение и на него има някой, който чака помощ?…

Корабът беше доста голям, макар че не можеше да се определят точните му размери, понеже над водата стърчаха само мачтата, капитанският мостик и носовата част на палубата.

Никакви признаци на живот. Никой не изскочи, дочул бученето на моторите ни.

— Нито една лодка. Вероятно са успели да се спасят — промърмори Макаров.

Дирижабълът направи кръг и ние прочетохме името на кораба, изписано с едри бели букви на английски отстрана на мостика: „Дънкан“.

— Изглежда, че е товарен — рече Волошин. — Ще се спуснем ли?

Логинов гледаше Волошин и мълчеше замислен, поглаждайки бузата си с привичен жест.

— Не се безпокойте, мачтата ще ни послужи за отличен пристан — ще се привържем като при нас, на „Богатир“.

— А нужно ли е? Не можете ли да се ориентирате точно без кацане?

— Разбира се, че мога да определя координатите, без да кацам — повдигна рамене Волошин. — Но нали ми се иска да узная нещичко и за съдбата на тоя „Дънкан“. Срамота е да оставям на други да разгадават тайната.

Логинов се усмихна, поклати глава:

— Вие сте непоправим. Добре, кацаме.

Сергей Сергеевич не преувеличаваше: кацането се оказа доста проста работа и отне само половин час.

Най-напред Волошин приближи предпазливо дирижабъла до мачтата и ние увиснахме на около три метра над нея. Хвърлихме въжената стълбичка и слабичкият дългуч Петя (като че ли Волошин си избира помощници според ръста си?) се спусна по нея на марсовата площадка на мачтата. Подхвърлиха му края на швартовото въже и вързаха здраво дирижабъла за тази импровизирана котвена мачта. Сега, когато моторите спряха, той замръзна съвсем неподвижно във въздуха, като ветропоказател в тих, безветрен ден.

Един след друг се прехвърлихме по люлеещата се стълбичка на марсовата площадка — пръв Логинов, после Макаров, подире му аз. Сергей Сергеевич слезе последен.

Елена Павловна не пожела да разглежда напуснатия кораб.

— По-добре да постоя тук, в кабината. Само не се бавете — помоли тя.

Колкото и да му се искаше на механика Петя да се присъедини към нас, налагаше се и той да остане за всеки случай в гондолата.

За да стигнем мостика по залятата от водата палуба, трябваше да се събуем.

— Здравата са изпатили — каза Волошин, сочейки прегънатите леерни стойки и дълбоката вдлъбнатина в стоманената стена на рубката.

Всички илюминатори на рубката бяха счупени — личи, че „Дънкан“ е бил разтърсен жестоко.

Но въпреки това не е потънал. Защо тогава го е напуснал екипажът?

С надежда да разгадаем тази тайна, претършувахме цялата рубка, но напразно. Никакви карти и вахтени дневници. Корабната каса — отворена и празна, всички книжа — взети от нея. Изглежда, че напускащите кораба са имали време да приберат това-онова. Празна се оказа и радиокабината.

Сергей Сергеевич повъртя ръчките на радиопредавателя и въздъхна:

— Апаратът е ръждясал… А продължава да стои настроен на аварийна вълна.

Невъзможно беше да се проникне в каютите: във всички люкове, където и да надникнехме, смътно проблясваше тъмна вода. Тя не се плискаше, сякаш гледахме в кладенци — мъртва, зловеща гладка повърхност.

Внезапно над главите ни тревожно зави сирена и ни накара всички да се сепнем.

Подал се от прозореца на гондолата, Петя викаше нещо и показваше към изток. Всички се обърнахме нататък и замръзнахме.

По небето над морето беше сякаш теглена зловеща черна ивица. И тази ивица пред очите ни все повече и повече се разширяваше…

— Иде буря! — сети се пръв Волошин. — Бързо горе!

Шляпайки из топлата вода и плъзгайки се по обраслата с водорасли палуба, ние се втурнахме към мачтата. Макаров вече се бе уловил за най-долното стъпало на стълбата и искаше да се изкачва, но Волошин го спря:

— Нищо няма да излезе. Не ще успеем да избягаме. Гледайте колко бързо се приближава.

Ивицата беше закрила вече половината небе.

— Все пак ще бъде по-безопасно да изчакаме тук — каза Волошин и като събра длани на фуния, завика с отметната назад глава: — Елена Павловна, слизайте бързо при нас!

— Не я препирай, че ще падне — спря го Макаров.

— Май имаш право, Ваня. — Волошин се замисли за миг, после завика отново: — Не слизайте, чувате ли, Елена Павловна! Петя, дай бързо люлката! Настани в нея Елена Павловна и спущай. Бързо, но внимателно!

— Вие я поемете тук, аз нямам време за губене, качвам се — додаде той, улавяйки се за стъпалото.

— Чакай, а ти какво ще правиш там? — попита Логинов.

— Ще сменя Петя.

— А ще останеш ли?

— Командирът винаги е длъжен да остава на борда.

— Ами ако някоя светкавица тресне твоя дирижабъл? — каза Макаров. — Гледайте как се святка на хоризонта.

— Е, вероятността от пряко попадение е малка, пък и мачтата е метална, ще изиграе ролята на гръмоотвод. А хелият не е водород, не може да избухне.

Логинов продължаваше да го държи за лакътя.

— Налага се, Андрей Василиевич — каза Волошин твърдо, измъквайки ръката си. — Мястото ми е там.

И се закатери бързо по мачтата, като ни подвикна вече от върха:

— Поемете Елена Павловна!

От дирижабъла с дълго въже плавно се спущаше малка люлка от брезент. От нея надничаше Елена Павловна и клатеше глава.

Облакът вече бе закрил слънцето и изведнъж захладня. Но във въздуха все тъй не се усещаше ни най-слаб ветрец.

Подхванахме предпазливо люлката и след минута Елена Павловна беше при нас.

Люлката отново се понесе нагоре, за да спусне сега при нас Петя.

Той бе изминал вече не по-малко от половината път, когато рукна проливен дъжд.

Най-напред чухме необикновено пращене, сякаш каруца вървеше по повалени от вятъра сухи дървета. Той все повече се засилваше, приближаваше…

И изведнъж ни връхлетя ураган. Плътна струя студен въздух ме удари в гърдите, свали и отнесе кърпата от главата на Елена Павловна.

От удара вантите[2] запяха жално и люлката се заклати като махало…

А след това небето сякаш се разпука над главите ни и от този процеп рукна същински водопад. За миг се измокрихме до кости.

Макаров бутна жена си към рубката, а сам той се втурна да помага на двама ни с Логинов да уловим клатещата се люлка.

Тя успя все пак да се удари няколко пъти в мачтата и Петя получи хубава синина под лявото око.

Измъкнахме го от люлката и побързахме всички да се скрием в рубката.

При блясъците на светкавиците се мъчехме да различим дирижабъла. Засега той беше здрав, само се въртеше ту на една, ту на друга страна около мачтата под ударите на вятъра и дъжда. Какво ли му е сега там на Волошин?!

Ами ако наистина падне гръм върху дирижабъла?

Мълниите святкаха непрестанно, като понякога се сливаха в продължително ослепително сияние. Те цепеха черното небе във всички посоки, като ту се забиваха отвесно в морето, ту сякаш се рееха над него, ту святкаха някак изкосо, като че дращеха с огнените си кривулици заобикалящия ни облак.

Бележки

[1] Спиране на определени места, за да се извършат научни изследвания Б. ред.

[2] Ванти — дебели въжета, поддържащи мачтата и свързани помежду си с тънки напречни върви във формата на стълба. Б.пр.