Глеб Голубьов
Гост от морето (22)

21. Загадките продължават да привличат

И ето наистина вече плаваме към родината. Сега може би всички приключения действително остават зад нас и кой знае защо при мисълта за това ни става малко тъжно…

Дойде време за равносметка. Току-що завърши заседанието на научния съвет. То се проточи цели два дни, толкова много интересни доклади и съобщения бяха направени на него.

Не се плашете, няма да ви ги преразказвам всички. Ако искате, можете да узнаете това от специалния научен сборник, посветен на резултатите от експедицията.

Сергей Сергеевич със своите „млади едисоновци“ изпробва нов навигационен уред, със сглобяването на който се занимаваха денонощно през цялата последна седмица. В този необикновен „компас“ правилният курс се подсказва от нервните клетки на гигантските ларви, съединени с електронна машина (ето кога се оказаха полезни толкова учудилите ме в началото опити с магарето!…).

Значи, тайната на ориентацията на змиорките най-после е разгадана?

Уви, не още окончателно. Логинов напомни това във вчерашния си доклад:

— Ние, струва ми се, доказахме (и сега се опитваме да го използваме вече в уред), че ларвите на гигантските змиорки се ориентират в открития океан по земния магнетизъм. Но нали са морски змиорки, по-лесно им е. А речните змиорки трябва да минават през сложни лабиринти от проливи като Категат и Скагерак, с твърде заплетена система от течения и резки спадания на температурата и солеността на водата. Тук не може да свърши работа само някакъв си „компас“ — бил той магнитен или друг…

С много примери, получени при плаванията на „Богатир“, и с лабораторни опити Андрей Василиевич доказва, че речните змиорки, тръгнали на далечно плаване още като ларви, „запомнят“ по пътя си най-различни въздействия — и магнитни, и температурни, и най-малките промени в химическия състав на водата. И изглежда, че всичко това се натрупва в паметта им поотделно, като у октоподите, изменяйки химизма и молекулярния строеж на съответните нервни клетки.

Тъй че не един, а няколко „компаса“ наведнъж помагат на змиорките да намерят след това верния път до мръстилищата. Всеки от тях се задействува при нужда, в зависимост от променящите се външни условия. Там, където за сигурни ориентири служат температурата и солеността на водата, змиорките плуват по съответна „програма“. А на друго място те могат да се превключат на своя „магнитен компас“, който природата предвидливо е направила, за разлика от нашите несъвършени уреди, надеждно защитен от магнитните бури и други случайни силни въздействия.

Като слушаш Логинов, много интересно е да следиш как от многото опити и наблюдения, наглед противоречащи си един на друг, постепенно се ражда нова, извънредно интересна хипотеза. За създаването й бяха помогнали и опитите по магнетизъм, отначало озадачили Елена Павловна и Макаров, и наблюденията върху октоподите, и случайната среща с кашалотите, и упоритият скептицизъм на Бек, и приключенията ни под водата, които завършиха с улавянето на гигантските ларви.

— Но, разбира се, тази хипотеза все още се нуждае от проверка и дообработка — завърши изказването си Логинов.

Наистина има още много въпроси. Как например е намерила правилния път първоначално заблудилата се балтийска змиорка? Как е могла да си „спомни“ за пътя, по който не е плувала нито веднъж дотогава?

Главната загадка все още остава да привлича изследователите. Но колко много бяхме научили вече, скитайки подир змиорките из океана!

Аз стоя в каютата, преглеждам записките си — и все повече изпадам в отчаяние: звуковизорът, кашалотите, загадките на паметта и странните обичаи на октоподите… Как да свържа ведно всичко това? Усещам като че писаното се разлива. Пък и май множко са приключенията, и то какви ли не…

Но какво да се прави, като биониката е такава наука, че навлиза в най-неочаквани области и почти всяко откритие в нея е съпроводено с приключения. Остава ми само да опиша добросъвестно всичко, както е било. И да се утешавам с мисълта, че в нашия свят, още пълен със загадки и тайни, понякога истината изглежда прекалено фантастична.

Някои събития се прекъсват без завършек — например срещата с професор Конлей или схватката с пиратите. Но и в живота често става така.

Кой беше казал: „Няма нищо по-фантастично от реалната действителност…“? Трябва да уточня това и да сложа тези думи за мото…

В каютата наднича Волошин и както винаги се присмива:

— Съветвам ви да пишете според принципа: „За да си нямам неприятности…“ Така е правил един мъдър източен историк. Стигнал до описанието на злодействата на някой си везир и тук навреме си спомнил, че местният управник се пада пряк потомък на тоя злодей по майчина линия. Как да постъпи? Мъдрецът не се объркал, оставил десет празни страници, като на всяка написал само: „За да си нямам неприятности…“ И преминал веднага към описание на шмекериите на друг управник, който нямал наблизо никакви потомци…

Добре му е, та се смее. Той сяда настрана на масата и почва да чертае нещо. Изглежда, някакъв хитроумен капан за морския змей. Не ще се отърве тоя змей от Волошин!

И тъй, да направим равносметка:

Уред, който сега вече може да „вижда“ през всякакви прегради — Волошин даже се заканва в скоро време да направи образа стереоскопичен.

Крайно сложната механика на паметта…

А умението на човека да се гмурка като кашалотите на големи дълбочини?

Когато нашите любопитни медици и биолози се увериха, че Казимир Павлович се чувствува отлично след рекордното си потапяне, те го атакуваха с възторжени въпроси.

— Все пак изглеждаше много страшно! — каза Елена Павловна, като зиморничаво потръпна с рамене. — Когато ви видях през прозореца с акваланг…

— Но, драга Елена Павловна, нямаше абсолютно никакъв риск, повярвайте ми — прекъсна я смутеният Бек. — Аз плувах под водата уверено, без никакви опасения. Та ние предварително бяхме увеличили налягането в барокамерата до двеста атмосфери — все едно да се гмурнеш на два километра. Така че още имах запас от здравина, както би казал Сергей Сергеевич.

— Но едно са опитите в барокамера, а друго — да се спущаш в тоя студен мрак. Можехте да срещнете и акули, и калмари — страшно е дори да се помисли…

— Не срещнах — отговори Казимир Павлович с усмивка и разперени ръце.

След доклада на Казимир Павлович в Научния съвет всички станаха и му устроиха истински овации. Той крачеше по пътеката между редовете страшно смутен, някак смешно прегърбен и оклюман — съвсем неподходяща поза за победител. Седна на мястото си и се помъчи да се скрие зад гърбовете на съседите си.

В антракта аз все пак го хванах.

— Пак ли? — попита умолително Казимир Павлович, поглеждайки накриво бележника в ръката ми. — Много ви моля, не представяйте този научен опит като някакъв подвиг. Просто научен експеримент, практическа проверка на някои хипотези.

— Но защо решихте да ги проверявате точно върху себе си? Нали можеше да се намери по-млад и опитен водолаз…

— Разбира се, явиха се много доброволци. Но нали и аз съм добър гмуркач, вие, доколкото си спомням, оценихте това? Ето че ми послужи и спортната закалка. А има и нещо друго: много по-интересно е сам да извършиш опита, отколкото после да го анализираш от чуждо описание. Така че настоятелно ви моля…

— Добре. Само няколко цифри, не смогнах да ги запиша — отстъпих аз.

— Виж това може. Винаги на услугите ви.

— Значи, все пак успяхте да разгадаете състава на загадъчното „алито“?

Казимир Павлович се замисли.

— Какво да ви кажа… Да си призная, не знам. Защото сместа, която Леонардо е зашифровал в трудовете си е думата „алито“, така и си остана неразгадана. Великият учен само ни е подсказал в каква насока да търсим и ми се струва, че сме стигнали целта. Дали по същия път като него или по друг — виж, това не може да се провери. Освен ако не се намерят някакви други неизвестни досега ръкописи на Леонардо, но според мен съмнително е… Повтарям: гениалните работи на Леонардо да Винчи ни подсказаха в каква насока да търсим и, тъй да се каже, ни вдъхнаха увереност, че целта е достижима. Но ние вървяхме по свой път: изучавахме грижливо скоростта, с която различните газове се отделят от тъканите на живия организъм в зависимост от налягането, като подбирахме оптимален състав от газова смес за дишане на големи дълбочини. Тази работа изискваше много време и търпение. Достатъчно е да кажа, че проверихме с електронноизчислителна машина около шейсет хиляди различни варианта. Е, а освен това, разбира се, специални опити в барокамерата — отначало с животни, а после… Ето по какъв начин…

— Ясно. И какъв е съставът на тази смес, проверена от вас при спасяването на мезоскафа? И каква е методиката на потапянето — в най-общи черти.

— Моля, запишете — каза Бек и пак се замисли за нещо.

Аз чаках и го гледах.

— Не — рече той внезапно, като сложи длан върху бележника ми. — Затворете бележника си и с това да свършим.

— Защо?

— Спомняте ли си защо Леонардо не искал да разкрива тайната си и зашифровал много чудни открития? Аз, струва ми се, ви цитирах знаменитите му думи. — И като вдигна пръст, Казимир Павлович тържествено произнесе: — „Как и защо не описвам начина си за престой под водата — колко време мога да остана без храна, и не публикувам и не разпространявам това? Поради лошата природа на людете, които биха извършвали смъртоубийства на дъното на моретата, като разрушават корабите и ги потапят ведно с намиращите се на тях люде…“ За съжаление, възбраната на Леонардо засега трябва да остане в сила. И днес, както сами можахте да се убедите неотдавна, още има на света много желаещи да използват всяко откритие във вреда на човека. Мисля, че поне тези „акули в оставка“ доста биха се зарадвали, ако получат възможност да се гмуркат на големи дълбочини и да престояват дълго там, за да се промъкват незабелязано до кораби или подводници, нали?

— Разбирам — казах аз, като затворих бележника си. — Значи: „Един и същ пламък…“

— Точно така — закима Казимир Павлович — Точно така.

Да, за съжаление той има право. И затова няма да разкривам подробности за другите интересни открития, направени от нашите учени по време на плаването на „Богатир“. Не бива да забравяме, че ние с вас все още живеем в такъв свят, където един и същ пламък може и да осветява пътя, и да изгаря всичко живо, в зависимост от това, в чии ръце ще попадне.

Направени бяха много важни открития. Но в Научния съвет говореха повече за новите загадки, които все още чакат своите изследователи, чертаеха планове за нови работи и далечни пътешествия.

Набелязано е да се занимаят и с проблемите на стареенето, на продължаването на живота. Спомняте ли си какво бе записал Логинов в бележника си: „Гибелта програмирана“? Сега изследователите искат да разберат как и къде е записана в организма ни програмата на стареенето — може би ще успеят да я изменят, да я поправят?

Казимир Павлович предложи да се включат в плана специални изследвания върху сепиите: как могат толкова бързо и лесно да се придвижват от една на друга дълбочина?

— Има сериозни подозрения, че вертикалното движение става изключително благодарение на способността на сепиите да променят по някакъв начин химическия състав на водата в организма си и така по желание ту да увеличават, ту да намаляват плътността й и следователно относителното й тегло — изказа предположение Казимир Павлович.

Седналият до мен Волошин ме смушка с лакът в хълбока и възбудено зашепна:

— Красива идейка, а! Представяш ли си, ако успеем да приложим същия метод в мезоскафа? Никакви водни цистерни, никакъв баласт. Да видиш тогава как ще се погмуркаме! Изглежда не съм се трепал напразно, когато по молба на Казимир пригаждах всевъзможни предавачи за тези сепии. Но ако одобрят темата, ще видя зор тогава…

Сергей Сергеевич предложи „насрещна“ тема и на биолозите.

— Тъкмо почивах веднъж и слушах радио — започна той, като извади от джоба си и разгърна малко листче, — ей така, случайно, хванах интересно съобщение. От Антарктида. Записах го да не го забравя. Гостували в „Мирний“ американски учени и преди да отлетят за базата си „Мак Мърдо“, взели със себе си няколко местни пингвина. Там им сложили метални пръстени и ги пуснали. И ето след година и нещо един от опръстените пингвини се домъкнал благополучно обратно до родния си край. А по права линия това прави две хиляди и шестстотин километра. Интересно е да се разбере как е намерил пътя? Местността е еднообразна, наоколо — сняг. Половин година ден, половин година — нощ. Ориентири никакви. И вървял повече от година!

В залата настъпи оживление.

— Пуснах им таралеж в гащите — прошепна ми Волошин, като смигна, седна с доволен вид на мястото си и опъна дългите си крака. — Тук магнитната теория няма да хване дикиш. Средата е друга. Пък и този район се характеризира с чести магнитни бури и смущения. Почти не става нужда летците да си служат там с обикновени компаси. Дали пингвините няма да ни помогнат да измислим за летците някакъв друг компас, по-сигурен?

Всъщност предложението на Сергей Сергеевич веднага предизвика спорове. Една след друга се подхвърляха разни хипотези — започваше нова „мозъчна атака“…

Аз излязох на палубата и се качих на мостика да разбера от вахтения няма ли да се покаже скоро поне някаква земя.

От другата страна на мостика в рубката влезе капитанът. Кой знае защо той огледа с бинокъла пустия хоризонт, после погледна бързо компаса, премести поглед върху картата с начертания контролен курс и се покашля доволно.

— Продължавай все така!

Може би е най-добре с тези думи да завърша разказа за нашето плаване.

Хубава, приятна компания. Тя обещава нови чудни загадки и нови приключения…

Да продължаваме все така!