Глеб Голубьов
Гост от морето (3)

2. Козата в аквариума и други чудесии

От тоя ден ми е останало много хаотично впечатление.

Волошин ме водеше от лаборатория на лаборатория, запознаваше ме с все нови и нови хора. Всеки от тях ми разказваше търпеливо върху какво работи, а аз записвах бързо всичко в бележника си. Но когато късно вечерта го разтворих наново в малката стаичка, определена за външни гости, с ужас се убедих, че дори самият аз нищо не мога да разбера от тези откъслечни, бегли записки:

„Централно звено за превръщане на химическата енергия в механична е реакцията на свиване на белтъка в мускулите. При това наситената с енергия аденозинтрифосфорна киселина (АТФ), съединявайки се със свиваемия белтък на мускулите (актомиозин) в присъствието на вода, изпуща енергията си и се превръща в аденозиндифосфорна киселина (АДФ), при което се отделя фосфорна киселина…“

Веднага след това имаше бележка:

„К. П. Бек. Асиметрично лице, очите му блестят особено, като че ли са вместени, изкуствени…“ „Знанията не са още ум!“ Но какво значеше това, убийте ме, не разбирах тогава. И дори не можех да си спомня как изглеждаше този човек, който явно ме бе заинтересувал тъкмо със своята външност. В паметта ми се мяркаха смътно някакви лица — стари и млади, загорели, бледи, намръщени, усмихнати, уморени, руменобузести. Но кой от тях е Бек?

Да, това беше изтънчено отмъщение. Волошин хитро се бе пошегувал с мене, а в лицето ми — с всички вестникари. Той беше радушен до крайност, показа ми наистина всичко, но в такова бясно темпо, че това всичко сега се бе превърнало в главата ми в ужасна бъркотия.

И най-важното: колко сложно и необикновено се оказа всичко, видяно от мен!

Спомних си как отначало Волошин ме заведе в инкубатора. Той беше превъзходен, но съвсем обикновен инкубатор: лъснал от чистота, нагрят до парене, кънтящ от лудешкия писък на току-що излюпените пиленца.

— Почакайте ме тук — каза лукавият ми водач, оставяйки ме сам в малката, съвсем празна стая.

Сергей Сергеевич не затвори вратата и чух как запита някого:

— Дайте ми напълно порасло, дванайсетдневно.

След една минута Волошин се върна, държейки внимателно в ръцете си някакво жълтичко пухкаво топченце. Той приседна, разтвори предпазливо ръце и веднага, като отскочи бързо, се скри зад вратата, оставяйки само тясна цепнатинка. Можеше да се помисли, че е донесъл най-малкото очилата змия или някакъв екзотичен отровен паяк, и аз за всеки случай леко се отдръпнах.

Но пред мен стоеше чисто и просто смешно мъничко патенце, което приличаше на топчица от златист пух. То ме поглеждаше с любопитство и два пъти изписука въпросително.

— Походете пред него — подкани ме Волошин през цепнатината на вратата.

— Какво да правя?

— Походете из стаята. Насам-нататък. Нека ви погледа. Ама не бойте се, няма да ви ухапе.

Усещайки някакъв лош номер, аз повдигнах рамене и закрачих колебливо из стаята, като поглеждах патето. То пак записука — сега, както ми се стори, радостно — и с клатушкане заситни към мен.

— Всичко е наред — каза Волошин доволно, като разтвори широко вратата. — Сега можем да продължим разходката си.

Излязохме от инкубатора и закрачихме полека по асфалтовата пътека. Силно писукане ме накара да се обърна.

Патето бързаше подире ни.

— Ще трябва да вървим по-бавно, иначе ще изостане и ще плаче — рече Волошин.

— Нищо, вижте колко патета и пилета тичат тук из двора. То ей сега ще се лепне за тях — отвърнах аз, без да обръщам повече внимание на патето.

— Така ли мислите?

Тонът на Волошин ме накара да се извърна.

Без да обръща никакво внимание на пухкавите си братчета и сестричета и без да отговаря на зовящото квакане на патиците, които сновяха из тревата, патето креташе упорито след нас. Отстрана навярно това изглеждаше забавно: на прозорците на къщурката, край която минаваше нашата странна процесия, забелязах няколко смеещи се лица, които моментално се скриха.

— Хипноза ли? — попитах предпазливо, като поглеждах подозрително назад към патето, което креташе усърдно подире ни.

— Не. На научен език това се казва импринтинг. Как да се преведе по-точно? Може би „запечатване“? Интересно явление. Но за механиката му най-добре и подробно ще ви разкаже някой ден Логинов. А „с две думи“, както обичате вие, работата се състои в това, че много животни смятат за свой родител първото движещо се същество, което видят известно време след появяването си на бял свят. Или дори първия неодушевен предмет — няма значение, само да се движи…

— Значи, сега аз съм нещо като негов татко — прекъснах го тревожно и отново погледнах назад към патето.

Зарадвано, че му обърнах внимание, то замаха с пухкавите си крилца и заситни още по-бързо.

— Да. Отсега нататък върху вас падат всички грижи за възпитаването му — проговори Волошин съчувствено. — Така ви отмъщавам, загдето се опитвахте да ме шантажирате, като се позовавахте на обичаите на някакви си там африкански племена. Признайте си, че сте измислили този обичай, нали?

— Не, истина е, четох някъде.

— Интересно. Приятно е да срещнеш начетен човек. Винаги научаваш нещо поучително.

Патето ни съпровожда може би цял час и половина. За това време ние успяхме да посетим две лаборатории и то всеки път ни чакаше търпеливо на входа, приветствувайки появяването ми с възбудено писукане. На края Волошин се съжали — не зная над кого: над мен ли, или над патето? — и помоли един от младите лаборанти да го отнесе обратно в инкубатора „на превъзпитание“…

А ние пристигнахме в лабораторията по биохимия, където в просторна полутъмна стая кой знае защо стоеше огромен, колкото човешки ръст, аквариум, напълнен догоре с вода.

А в аквариума, във водата, стоеше жива коза, оглеждаше се меланхолично и от време на време изпущаше от устата си сребристи въздушни мехурчета, като най-обикновена риба.

Аз поглеждах ту подводната коза, ту Волошин.

Козата оставаше спокойна и невъзмутима. Изглежда, че й беше скучно. Като ме гледаше, тя каза „ме-е“, само че беззвучно. От устата й изхвръкна цяла гирлянда въздушни мехурчета.

Затова пък Волошин се наслаждаваше на изумлението ми. Лицето му просто сияеше.

— Чудесно, нали? — попита той. — Скоро и ние с вас ще се гмуркаме така, без каквито и да било там акваланги или скафандри. — Той смигна на козата и додаде шепнешком, като се озърташе. — Но все пак предпочитам акваланга.

От подводната коза Волошин ме поведе към „маймуната с две души на име Протей“, както ми я представи.

На вид маймуната беше най-обикновен макак. Тя стоеше в обикновена клетка, люлееше се на трапец и усърдно лапаше банан.

— Симпатична маймунка, нали? — запита ме Волошин.

— Забавно животинче — отговорих предпазливо, очаквайки пак някакъв номер.

— Тя е единствена по рода си маймуна в света — настойчиво подчерта разводачът ми.

Аз пак погледнах внимателно маймуната и не видях в нея нищо особено — само дясното й око закрито с черна превръзка, навярно го е наранила при сбиване.

Сякаш разбрала, че нямам много ласкаво мнение за нея, маймуната, която в това време дояде банана си и въртеше в лапите си останалото парченце кора, ловко го запрати в мен — спаси ме решетката.

— Че какво му е уникалното на тоя макак? — попитах аз.

— Има две души.

— Тоест лош характер? Личи си…

— Не. Има два различни характера. Мозъкът и цялата й нервна система са разделени на две независими една от друга части. Тази много деликатна операция бе извършена от Логинов. Златни ръце! Да имах такива, бълха щях да подкова. Един ден маймуната живее в една обстановка и я изучава с лявото си око. А на следващия ден й закриват това око и я слагат в съвсем друга обстановка, и тя опознава с другото око вече съвсем друг свят. Така двете души й позволяват да живее едновременно нещо като два съвсем различни живота. Типично раздвояване на личността, сега ще видите.

— Костя! — викна Волошин.

Влезе стегнат момък с бяла престилка, който носеше под мишница продълговата кутия. Като ме поздрави, той пъхна кутията през вратата на клетката и я остави там, след като махна капака й.

— Следете маймуната — произнесе до ухото ми Волошин.

Маймуната се зарадва на Костя, скочи от трапеца и се втурна към кутията…

Но тутакси се впусна в страшна паника да се катери по пръчките на решетката, като видя, че от кутията изпълзяват две водни змии. Змиите бяха съвършено безобидни, но маймуната се завря чак под тавана и за нищо на света не искаше да слиза оттам, при все че Костя се опитваше да я примами с много хубав портокал.

Дори когато той улови сръчно двете змии и ги прибра обратно в кутията, маймуната дълго време не смееше да слезе долу и да вземе портокала от него.

Най-после тя се успокои, залови се с портокала и тогава лаборантът смени превръзката й — от дясното око я премести на лявото. Маймуната се отнесе към това спокойно, само че изведнъж започна да се оглежда с голям интерес, сякаш не можеше да познае клетката си. В това време лаборантът пак отвори кутията и пусна от нея водните змии…

И стана чудо. Сега змиите никак не плашеха маймуната. Тя ги поглеждаше равнодушно и дори се опита да улови едната змия за опашката.

Изумително! Внезапно пред очите ми животинчето сякаш моментално загуби най-стария и траен инстинкт, който е карал безброй поколения маймуни незабавно да се спасяват, щом видят някъде змия.

Аз, разбира се, грабнах бележника, за да обсипя лаборанта с въпросите, които напираха на езика ми. Но Волошин ме дръпна за ръкава.

— Работата тук е сложна, свързана е с тайните на мисленето, тъй че нека Логинов сам да ви обясни — каза той.

— Но с две думи: защо е нужно това, Сергей Сергеевич? — замолих се аз.

— Пак с две думи! Логинов и помощниците му се мъчат да разберат къде е скрита паметта ни, но той сам ще ви разправи това. А и въобще такова раздвоение е много интересно за изучаването на психиката. Може да се открият много куриозни неща. Но аз подозирам, че Логинов е дал на този симпатичен макак две души преди всичко с користни цели…

— Тоест?

— На Иван Петрович Павлов^[1] отпускали пари за маймуни, колкото поисквал. А нашият бюджет е строго ограничен. Логинов трябва да лавира. Затова реши да направи икономии: за същата сума да получи наведнъж две маймуни в едно тяло. Нито един ревизор няма да се сети…

— А сега ще ви покажа нещо много интересно — обяви тържествено Волошин. — Оригинален модел на електронно-биологичен мозък.

Този „мозък“ заемаше отделна малка къщичка, разположена встрани от другите на сенчеста полянка между боровете. Най-напред влязохме в една стая, почти всички стени на която бяха заети от командни табла и пултове с разноцветни мигащи лампички. На масите имаше пишещи машини и перфоратори. Аз огледах всичко това доста равнодушно, защото много пъти вече съм бивал в разни изчислителни центрове.

— От каква марка е машината ви? — запитах, като поздравих момчето в синя престилка, седнало до един от пултовете.

То не успя да отговори, защото се намеси неуморният Волошин:

— Марката още не сме измислили. Засега се занимаваме с регулирането на машината. Но имате право, тук няма нищо за гледане. Хайде да надникнем в биологичната част на този електронен мозък.

Като рече това, той отвори вратата за другата стая и ме пусна напред.

Аз очаквах да видя съвсем неочаквани неща, но все пак се смутих.

Малката сводеста зала, в която влязохме, не можеше да се нарече другояче, освен конюшня. Лъхна ме тежка и някак много задушна миризма на тор и прясно сено. Действително в единия ъгъл беше струпана бухнала купчина сено.

А в средата на залата видях обор и в него — сиво магаренце с дълги уши. Хрупайки сладко, то дъвчеше сеното и ме поглеждаше с любопитство.

Вече се сещах, че тоя ден съм станал жертва на един доста разпространен похват, с помощта на който работещите в някои институти често се избавят от прекалено любознателните екскурзианти, които им пречат да работят спокойно. Специално за такива посетители се урежда своеобразен „парад от атракции“, чиято цел е нагледно и просто, та да го разбере дори един ученик, да се покаже „безграничната сила на науката“.

Гостите разглеждат с почуда какви ли не сложни роботи, механически ръце, телета с две глави или жаби с четири очи, ахкат от възхищение, а в това време стопаните могат спокойно да се занимават в лабораториите си с не толкова впечатляващи, но действително важни и сложни опити, които им отнемат понякога години и десетилетия.

Тук, в Института по морска бионика, явно се занимаваха с наистина важни и интересни неща. Ала на мен ми пробутваха фокуси като на наивен новак. Впрочем сам съм си виновен: „Разкажете, моля, с две думи…“

Но все пак това магаре в обора — наистина прекалено! Търпението ми се изчерпваше.

Аз погледнах Волошин така укорително, че той побърза да каже:

— Не, това е действително много интересно и важно. Ние се опитваме да вградим в електрическата мрежа на машината живи нервни клетки. Виждате ли жиците? Чрез тях нервната система на магарето е свързана с електронната машина… Но ме е страх да не сбъркам тук нещо, по-добре Логинов да ви разкаже за тънкостите.

— Но защо тъкмо магаре! — не изтраях аз.

— Че какво като е магаре, а не човек? Защо и то да не участвува в напредъка на науката? Драги мой, вие сте заслепен от предразсъдъци. Просто подценявате магарето. Погледнете колко внимателно слуша.

Магаренцето наистина наостри уши и дори престана да дъвче, без да откъсва очи от нас.

— Ясно, ясно! — замолих се аз. — Но стига номера.

— Е, това е… С две думи — завърши Волошин.

Аз се опитах да го „убия морално“ с поглед, но без ни най-малък успех. Тогава рекох:

— Водете ме в лабораторията си и ми покажете нещо истинско. Каквато и да е обикновена машина или уред, само да работят нормално, без никакви фокуси, без намесата на магаре, „маймуна с две души“ и друга нечиста сила. Вече се уморих от тези прекалено впечатляващи зрелища.

— Добре — кимна той, като се засмя. — Само че сега в лабораторията ни няма нищо такова… интересно.

Техническата лаборатория, където ме заведе Волошин, имаше доста обикновен вид. Във всеки случай, когато се огледах, не забелязах никаква жива твар — само надеждни, спокойни уреди и апарати навред, преплетени жици, възгорчива миризма на пушек и метал. До единия прозорец стоеше струг, до другия — шлосерски тезгях. На този тезгях именно, като постла вестник, Волошин ме покани да седна, а той се настани на перваза: необяснимо защо в лабораторията нямаше нито един стол.

— И тъй, какво ви интересува?

— Е, като начало поне оня уред, с който повикахте делфините на помощ.

— Аха, оня чуден апарат, чието действие сте запомнили така добре само защото е спасил някак кожата ви от акуловите зъби? Но в него, за съжаление, няма нищо чудно. Елементарен излъчвател на ултразвукови трептения. Целият майсторлък е да знаеш точно кой сигнал да изпратиш, останалото вече не представлява технически никаква трудност.

— А как се нарича този уред?

Волошин помига малко смутено, после отговори замислено:

— Как се нарича ли?… Наистина би трябвало да се кръсти. Да го наречем пък Ел-Ер-Бе-Ем. Дайте сам да го запиша в бележника ви, да не би, пази боже, да сбъркате. — Той взе бележника от ръцете ми и написа грижливо в средата на чиста страница с едри четливи букви: ЛРБМ.

— Много приятно съкращение, доста удобно за произнасяне — каза той със задоволство — Ел-Ер-Бе-Ем. Звучно!

— А как трябва да се разчете?

— Разчита се много просто: „Лови се, Рибке, Безмерна и Маломерна.“

Ядно затворих бележника и се залових да го пъхам в джоба си, но все не улучвах.

— Е, не се сърдете де — каза кротко Волошин, като ме побутна за ръкава. — Грешен човек съм, обичам понякога да се шегувам. Зная този мой недостатък. Както се казва, „заради остроумна шега не ще пожаля нито майка, ни баща“. Всички около мен вече са свикнали, но на новите сигурно това им действува малко на нервите, разбирам. Не се сърдете.

Той ме накара да извадя пак бележника си, отвори го сам, пъхна ми настойчиво в ръцете молива и като се разхождаше бавно из стаята, заговори:

— Всичко е много просто. Знае се, че у повечето морски обитатели слуховите органи са развити много по-добре от зрението. Това е свързано с особеностите на средата, в която живеят. На големи дълбочини цари вечен мрак, а водата, обратно, пропуща много добре звука. Както си спомняте от ученическите години, той се разпространява в нея пет пъти по-бързо, отколкото във въздуха. Затова повечето морски животни виждат, ако можем да се изразим така, главно с ушите си или, да речем, с някакви други органи, които улавят звуковите трептения. В случая под звук трябва да се подразбира много широк диапазон от инфразвукови и ултразвукови трептения, които за съжаление нашето, човешко ухо не възприема. Но човекът, като цар на природата, създава апарати, способни да преобразуват тези недоловими звуци в някакви други или дори, ако пожелаем, в образ — да направят звука, така да се каже, видим. И ето, като имитираме тези звуци с помощта на уреди, ние можем да примамваме или да пропъждаме риби, делфини и други морски животни. Та вие имахте щастието да бъдете свидетел и дори до известна степен участник в успешно демонстриране на такъв уред в Карибско море. Ние с вас сме живи и здрави, затова съм склонен да смятам, че опитът е минал доста успешно. А какво е вашето мнение?

— Беше просто потресаващо!

— Благодаря ви. Но за мен тази тема вече не е много интересна. Изобщо тя е изчерпана, преминат етап. Ние вече знаем например всичките тридесет и два сигнала, които владеят делфините, и можем да ги възпроизвеждаме. Можем да примамваме нужната ни риба в мрежата, а хищниците да отпъждаме. Нали тогава, на сала, също придобихме известен полезен опит и сега, когато се озовем в подобно положение — което на мен, откровено казано, не ми се иска твърде, — няма да викам на помощ делфините, а просто ще пропъдя акулите, тъй че нито една няма да посмее да се приближи на двайсет метра от мен. Такова уредче имаме сега. Вярно, то работи не с ултразвук, а с електромагнитни трептения, но това няма чак толкова значение. Важното е, че постепенно ставаме господари на морето. Сега е вече работа за биолозите. Нека по-добре да изучат сигналите на рибите, на октоподите, на разните сепии, а ние винаги ще намерим „общ език“ с тях. Този проблем е решен и аз се занимавам с него само между другото, в свободното си, така да се каже, време. Интересно е, разбира се, да се дресират делфини, но това е страстта на нашата станция на Черно море.

— А какво ви интересува в момента?

Волошин ме погледна тъжно и изсумтя.

— Ех, непоправими сте вие, вестникарите. Просто невъзможни хора. Искате да ви изложа просто и ясно с две думи — непременно с две, не повече! — върху какво мисля, трепя се, блъскам си главата с години, без свободни дни и обедни почивки. Мислите, че когато спя, не работя ли? Не, дори нощем ми се присънват какви ли не дяволски неща, сънувам някакви си формули, чертежи. А вие искате с две думи…

Той помилва нежно металната повърхност на поставения на масата до нас уред, помълча и изведнъж, като тръсна глава, каза весело:

— Добре. С две думи. Основното, по-право задачата. Помните ли какъв девиз имал Кречински?

— Кой Кречински?

— Ама не сте ли чели „Сватбата на Кречински“? От Сухово-Кобилин? Но вие, вестникарите, сте такива хора, все пишете, а нямате време да четете…

— Чел съм я, ала не помня наизуст тази пиеса.

— Но този девиз трябва да се знае, той лесно се запомня. — И като вдигна тънкия си пръст, Волошин изрече назидателно: — „Във всяка къща има пари, трябва само да се разбере къде се намират…“

Засмях се.

— Моят девиз е горе-долу следният — продължи Волошин невъзмутимо: — „Светът е прозрачен, трябва само да се намерят начини да се убедят и другите в това.“ Всичко е прозрачно — додаде той, размахвайки широко ръце. — И тези бетонни стени, и скалите, и всеки пласт морска вода, и стоманата. Трябва само да имаш ключе, което да превръща всяка преграда в прозрачно стъкло.

— И точно върху това ли работите сега?

— Точно върху това работим.

— И излиза ли нещо?

— Това-онова — промърмори замислено Волошин, като пристъпи към един голям съд, поставен на висока масичка до прозореца. Той беше напълнен с някаква тъмна, почти черна течност и покрит отгоре с парче дебело стъкло.

— В този съд има нефт — каза Волошин. — Вярвате ли ми на думата, или искате да помиришете?

— Вярвам.

— Много мило от ваша страна. Можете ли да видите нещо през този съд?

— Не.

— А ако ви кажа, че там, в съда, има стоманена плочка с поучителен надпис — ще ми повярвате ли?

Повдигнах рамене.

— А ако ви я покажа, без да изливам нефта от съда? — като каза това, Волошин включи някакъв уред, сложен на друга масичка. Той приличаше на малък телевизор. Големият му екран засия с мека, слаба светлина.

Волошин доближи до съда продълговатата тръбичка с дълга жица.

— Гледайте екрана.

На екрана се появи изображение на съда.

Тихо изщракване на превключвателя — и изведнъж нефтът, налят в съда, стана прозрачен на екрана. Той сякаш изчезна, изпари се. И аз видях празен съд, на дъното на който лежеше малка квадратна плочка. На нея беше написано: „Най-чудното в чудесата е, че понякога те стават.“

Отместих поглед от екрана към самия съд. Той пак беше пълен с чер мазен нефт, през който не можеше нищо да се види.

— Хитро — рекох. — А можете ли да ми покажете света през стена?

— Мога — засмя се Волошин, изключвайки чудния апарат. — Но не толкова бързо, много сте нетърпелив. Много неща още не стават, а тъкмо това е най-интересното. Но и за него не се разказва с „две думи“. Ако искате сериозно да разберете с какво се занимаваме тук, поживейте при нас, пошляйте се из лабораториите, поговорете с хората, като си скриете бележника, тогава, виж, може да разберете нещо. А нашите хора са весели, добродушни и животът ни тук е доста интересен, няма да скучаете…