Глеб Голубьов
Гост от морето (14)

13. Наследниците на капитан Флинт

Рано сутринта се разделихме с англичаните. След като на раздяла предаде с флагчета настойчива покана да посетим Бермудите, беличкият „Албатрос“ потегли на запад, към родината си. Ние отново останахме сами в океана.

Трябваше да направим равносметка на извършеното и да набележим план за по-нататъшната работа. Първата част от експедицията бе завършила. Ние доплавахме подир змиорките до далечните им мръстилища, а много ли бяхме научили?

Обработването на всички анализи на водата и материалите от другите експедиции, организирани в Саргасово море, не изясняваха загадката около ориентацията на змиорките, а може би и още повече ни объркваха. На големите пространства, обхванати от изследванията, температурата и солеността на водата оставаше почти еднаква. Сравнително еднородно се оказа и магнитното поле в този район. А змиорките все пак бяха намерили пътя до заветните мръстилища. По какви белези?

На заседанието на научния съвет пламнаха твърде ожесточени спорове около този въпрос. Ето какво успях да запиша накратко в набъбналия си бележник:

„И. А. Макаров обръща внимание, че на много места змиорките са се движили по посока на пластовете с по-студена вода. Често се забелязвала и липса на пряка връзка между маршрутите на змиорките и солеността на водата. Той смята тези факти за сериозно опровержение на «класическата» хипотеза, според която змиорките се ориентират именно по тия белези: температура и соленост.“

К. П. Бек го прекъсва с репликата:

— Но нали и за магнитните влияния може да се каже същото. Ето на това място змиорките се движеха почти точно на север, а тук (показва на картата) — на юг. Пък и вашите собствени опити доказват, че дори силни магнитни влияния не се отразяват на поведението на змиорките. Досега у тях не е намерен никакъв орган, способен да долавя тези промени в магнитното поле на земята, а хеморецепторите на змиорките са развити великолепно.

Взема думата Елена Павловна. Тя е съгласна, че речните змиорки нямат никакъв специален орган за възприемане на земния магнетизъм.

— Но нали и на нас, хората, ни липсва такъв орган, обаче сме много чувствителни към магнитните влияния, както е доказано от много наблюдения. Разбира се, още по-чувствителни към магнетизма трябва да бъдат обитателите на океана, които извършват далечни миграции като птиците.

Елена Павловна разправя подробно за лабораторните опити със змиорки и казва:

— По-рано и ние се учудвахме, че змиорките са много по-възприемчиви към слаби магнитни влияния, сравними с напрежението на земното поле, а на силни, обратно, почти не реагират. Но сега ние с Иван Андреевич прегледахме наново предишните изводи и се замислихме: да не би тъкмо в това да е целият фокус? Може би природата специално да е надарила змиорките с такава способност да реагират само на продължителни, сравнително постоянни въздействия с малка сила, за да могат да се ориентират по тях? Иначе всяка магнитна буря би ги отклонявала от пътя им.

Бек: Интересна хипотеза, но засега това са само предположения.

Елена Павловна: Разбира се, тя трябва да се провери и ние сме набелязали серия специални опити.

Бек: Все пак аз съм уверен, че като главен орган за ориентиране им служи обонянието. Змиорките се движеха ту на юг, ту на север. Преминаваха от водни пластове с голяма соленост към по-малко солени. Противоречиви са и температурните показатели по пътищата на змиорките, а да не говорим за магнитните влияния. Най-сигурен ориентир си остава химическият състав на водата, а, тъй да се каже, компас на змиорките е извънредно острото им обоняние…

Някой го прекъсва от залата:

— А къде са анализите на проби от водата, които да доказват, че змиорките се ръководят от обонянието си при избора на посока?

Казимир Павлович разперва ръце:

— Ние можем да правим само химически анализ. За съжаление все още нямаме уред, който да се сравнява по чувствителност към миризмите и чуждите примеси поне с носа на кучето. Най-обикновено дворно куче различава петстотин хиляди пъти повече различни миризми, отколкото човека. Засега ни остава само да му завиждаме.

Скача Волошин:

— Казимир Павлович, това е непозволен похват, удар под кръста! Вие отхвърляте магнитната хипотеза поради невъзможност да се докаже, а сам изказвате предположения, които в момента изобщо не могат да се потвърдят или опровергаят…

Страстите се разгарят. Трезвият скептицизъм на Бек се сблъсква с разпалеността на Елена Павловна. Волошин се заканва в най-близко време да създаде „изкуствен нос, не по-лош от кучешкия, или механична муха, която мигновено да може да прави химически анализ като живата…“

Бек му се покланя до земята:

— Само бихме се радвали, ако получим такива уреди. Те незабавно ще потвърдят правилността на нашата хипотеза.

Един от младите физици напомня, че на два пъти уредите са отбелязвали в мръстилищата на змиорките аномалии в силата на притеглянето. Не доказва ли това, че змиорките са стигнали до тия места, ориентирайки се по гравитацията? Тази хипотеза също печели доста поддръжници.

Само Логинов мълчи. Слуша внимателно и си записва нещо в бележника. Какво ли е всъщност неговото становище?…

Научният съвет взе решение — да се насочим към юг и да продължим изследванията.

В дълбините на Саргасово море хвърлят хайвера си не само европейските речни змиорки, но и американските. Ларвите им могат да се различат само под микроскоп по броя на миомерите — мънички мускулни сегменти, от които после се образуват гръбначните прешлени на възрастна змиорка.

Ларвите не се различават по външност, но още от първите дни на живота си се държат различно. Едни, подчинявайки се на някаква тайнствена „програма“, вложена в тях от природата, ще заплуват към изток, за да стигнат след три години бреговете на Европа и да се превърнат в стъкловидни змиорки. А други ще се насочат на запад. До бреговете на Америка им е значително по-близо, затова американските змиорки завършват израстването си от ларви три пъти по-бързо — само за една година.

Различни програми на поведение, различни пътища в океана и природни условия — и толкова различни съдби! И тези особености са вложени още в мъничките ларви — ето защо беше толкова важно за учените да си набавят за изследвания и американски, и европейски змиорчета, за да търсят след това тайните им в лабораториите.

„Богатир“ пое на юг, към Бахамските острови. Там по всяка вероятност се намираха мръстилищата на американските змиорки — европейските не стигат толкова далеч на юг.

Океанът беше все тъй спокоен и пуст, но всички се взирахме с надежда в далечината, забулена от лека мъглица — може би особено нетърпеливо аз: нали наближавахме местата, където миналата година се бранехме с помощта на делфини от акулите, плавайки с гумен сал след тайнствената експлозия и гибелта на „Влюбената сирена“…

Еднообразната пуста шир на океана вече бе съвсем омръзнала на всички. С часове киснехме по палубата, на носа, търсейки земя с нетърпеливостта на многострадалните моряци на Колумб или на Магелан. Няколко пъти дори се нададоха ликуващи възгласи:

— Земя!

Но корабът не намаляваше скорост и след малко се убеждавахме с разочарование, че мнимото райско островче се е оказало още едно купище водорасли.

Край басейна на палубата винаги се нареждаше дълга опашка на жадуващи да се окъпят, но сега въпреки горещината и тя беше оредяла. Всички изглежда искаха да усетят под краката си твърда земя. Даже Сергей Сергеевич, извръщайки се веднъж от блестящата под слънцето вода, каза мрачно:

— Прав е бил старият грък Анахарсис: „Хората се делят на три вида: тия, които са живи, тия, които са умрели, и тия, които плават по море…“

— Вие ставате мрачен песимист — засмя се малко глухо седналият до него Казимир Павлович. — А така аз все повече разбирам Айнщайн. Никъде не се работи толкова добре, както в кула на фар или тук, в открития океан. Подишам ли сегичка морски ветрец — работата ще тръгне по-бързо…

На учените им беше по-лесно, нямаха време да скучаят. Казимир Павлович ту се въртеше около козите си, карайки ги в барокамерата да се „гмуркат“ все по-дълбоко и по-дълбоко, ту бързаше при операторите на електронноизчислителната машина с купища анализи и изчисления, които изискваха спешна обработка. Загадъчното „алито“ все още не се предаваше.

Често можехме да срещнем Бек и в лабораториите на биолозите, където изучаваха с Елена Павловна и мъжа й устройството на вътрешните органи на гигантския калмар.

Този трофей се оказа интересен за много изследователи. И Волошин честичко идваше да се посъветва с биолозите, още веднъж да уточни някои особености в устройството на така заинтригувалия го природен „уловител“ на инфрачервените лъчи, а след това бързаше към работилницата си, за да усъвършенствува с още нещо любимия си звуковизор.

У Волошин се зароди и ново увлечение…

Когато разтребвах каютата една сутрин, вдигнах от пода някакво завряло се под койката листче. Прочетох набързо няколко реда — потребна ли е тази хартийка или може да се хвърли? — и се учудих.

Изглежда беше извадка от някаква книга, преписана от Сергей Сергеевич:

„На 7 декември 1905 година в 10 часа и 15 минути бяхме на кърмата на яхтата «Валгала», когато изведнъж мистър Никъл ми насочи вниманието към един необикновен предмет, който плаваше по морската повърхност на сто ярда от яхтата.

— Какво е това? Перка на огромна риба?

Аз погледнах натам и тутакси видях голяма перка, която стърчеше от водата. Тя беше тъмнокафява на цвят като морски водорасли и малко набръчкана по краищата, дълга около шест фута и се подаваше на около два фута над водата…

Насочих към нея военния си бинокъл и… видях огромна глава и шия, издадена пред перката. Шията не се съединяваше с перката, а стърчеше от водата на разстояние 18 или повече дюйма пред нея. Шията изглеждаше дебела колкото човешко тяло и се издигаше на 7–8 фута над водата…“

— Сергей Сергеевич, ама вие май сериозно сте решили да издирите морския змей?! — възкликнах аз.

— Какво? Отде взехте това, я го дайте тук. — Волошин грабна листчето от ръцете ми и бързо го скри в чекмеджето на масата.

Той като че леко се смути, но веднага премина в атака:

— Че какво? Това е напълно заслужаващо доверие показание. Дадено е от учен, английския зоолог Мид Уолдо, и публикувано в сериозен орган — „Записки на Зоологическото дружество“. Чакайте поне да се срещна с тоя змей, непременно ще го поканя на гости! Тогава вече Логинов няма да се отърве…

Да, Логинов беше прав: на неуморния Сергей Сергеевич явно не му стигаха загадките на змиорките. На голяма дълбочина бяха открити три големи техни стада. Всички змиорки се оказаха американски — значи, курсът на „Богатир“ беше избран правилно.

Учените киснеха в лабораториите до късна нощ, затова Логинов заплаши да въведе специален сигнал за отбой, пет минути след който навсякъде ще се угася осветлението.

Разбира се, никой не погледна сериозно на тази заплаха, защото и самият Андрей Василиевич се увличаше в изследвания не по-малко от другите.

Издебвайки момента, аз все пак се осмелих да го разпитам за загадъчната фраза в бележника му, написана при потапянето на мезоскафа в царството на мръстящите змиорки.

— „Гибелта програмирана“ ли? — повтори той, като потърка с привичен жест бузата си. — Не се плашете, тази бележка няма никакъв зловещ смисъл.

— Но какво значи тя!

— Спомняте ли си какво казах — че в организма на речните змиорки като че ли последователно се задействуват различни програми на поведение, вложени в тях от природата? Попадайки в сладка вода, ларвите се превръщат в големи змиорки. После идва определен момент и змиорките се устремяват обратно към морето. И смъртта им е строго програмирана, а това е много важно. Щом хвърлят хайвера си, всички змиорки загиват.

— Като далекоизточната горбуша ли?

— Горе-долу. Подобна „програмирана гибел“ на организми, които са напълно здрави и биха могли да живеят още дълго, се среща при някои насекоми, октоподи и даже при растенията. Идва определен момент и те изведнъж загиват. Защо? Само поради някакви вътрешни причини. За всеки от тях „смъртната присъда“ е строго програмирана от природата, записана някъде в организма…

— И какво от това?

— То ме кара да мисля, че споменът, който се предава по наследство, има много по-голямо значение за ориентацията на змиорките, отколкото сме предполагали досега. Всичко е записано някъде в нервните клетки на змиорките: и накъде да плуват, кога и по какви пътища да се връщат и кога да умират, разбирате ли? Ето ние търсим сега къде именно се крие това програмиращо устройство.

— И успяхте ли вече да откриете нещо?

Логинов поклати глава и въздъхна.

— Не е лесно да се намери разгадката. Тя като че ли все повече се отдалечава. Налага се вече да я търсим не в отделната нервна клетка, а още по-дълбоко — в изменението на строежа на молекулите на рибонуклеиновата киселина и другите носители на наследствеността…

В тоя момент ни прекъсна ново провикване:

— Земя!

Аз се приближих до борда, но не видях нищо особено. Обаче по-опитният Логинов погледна към мостика, където капитанът втълпяваше нещо на вахтения щурман, без да откъсва бинокъла от очите си, и рече:

— Изглежда, че наистина е някакъв остров. Трябва да отидем на мостика.

Възползвайки се от случая, аз последвах Логинов, а когато се качихме на мостика, гледах да застана така, че никому да не преча.

Капитанът подаде бинокъла на Логинов и без да се обръща към кормчията, изкомандува спокойно:

— Кормилото пет градуса надясно.

— Слушам, пет градуса надясно! — отсечено и весело повтори кормчията.

— Хора не се забелязват — каза Логинов, връщайки бинокъла на капитана. — Какъв е тоя остров?

— Безименен, макар че е отбелязан на картата.

— Ще можем ли да се приближим?

— Между рифовете има хубав проход. Именно през него ще минем.

— Добре. Ще отида да се разпоредя да се готвят за слизане на брега.

Логинов се отдалечи. На мен също ми се искаше да надзърна през бинокъла на капитана, но не се осмелявах да го помоля. И без това островчето вече се виждаше: бялата дантела на прибоя, а над нея — три рошави върхари на палми, сякаш стърчащи направо от океана.

— Аркадий Платонович, а обитаем ли е островът? — попитах капитана.

— Вероятно не. Много е малък, пък и гол, няма прехрана за човека. И е настрана, какво ще правят тук хората. Но вие погледнете сам, виждам как хвърляте око към моя бинокъл. — Ала когато ми подаваше бинокъла, капитанът не се сдържа да ми напомни: — Само че после не забравяйте да поставите окулярите точно на нулевото деление и да го закачите ей там.

Островът наистина беше малък и пуст. С бинокъла се виждаха широки пясъчни плажове, в подножието на палмите — гъсти храсталаци. Но никакви признаци на живот.

Широка бяла ивица от кипяща пяна опасваше целия остров, отбелязвайки опасните коралови рифове. Само на едно място водата беше спокойна. Там имаше доста широк проход. Но „Богатир“ не се реши да се приближава до брега, а хвърли котва недалеч от него, за да не се натъкне на рифовете.

Разбира се, аз бях на първия катер, който тръгна за брега. До мен седеше Волошин, накичен с фотоапарати.

— Защо ви са толкова много? — учудих се.

— Единият е зареден с черно-бял филм, другият — с цветен. Третият трябва да се пригоди за подводни снимки.

Минахме прохода и се озовахме оттатък рифа, в лагуната. Водата тук беше съвсем спокойна и кристално бистра. Провиснали през борда на катера, ние разглеждахме подводните растения.

Аз се поизправих…

И в тоя миг едва не паднах във водата, тъй като неочаквано усетих силно блъсване в гърба!

— Какво ви става? — едва успя да ме задържи Волошин. — Хванете се за нещо. Ех, каква уникална снимка се развали!

— Някой ме удари — казах объркано, като потривах гърдите си.

— Кой ви е ударил? Да не би да ви хваща слънчев удар? — учуди се Волошин.

— О, не, някой наистина ме тупна отзад. Виждате ли и ризата ми е мокра.

— Я го гледай, паразит такъв, къде се е заврял! — извика един от моряците, опитвайки се с носа на ботуша си да избута изпод пейката нещо тъмно, лъскаво, безформено.

— Калмар — рече Волошин. — Уловете го, ще го подарим на Бек.

Но не успяхме дори да разгледаме това калмарче, тъй неочаквано навряло се в лодката. Внезапно то подскочи високо и плясна във водата чак на три метра от лодката.

— Умело хвърчи! — с възхищение повъртя глава Волошин. — Трябва да се занимаем с него.

Катерът заби нос в ослепително белия черупчест пясък и ние един след друг слязохме на брега.

Цялото островче можеше да се обиколи за някакъв си половин час. То се оказа не много живописно. Под нозете шумолеше изсъхнала трева, по напуканата от горещината почва растяха само кактуси и бодливи храсти на ефедра. Три-четири кокосови палми издигаха зелените си шапки високо над тези храсталаци. По гладките им стъбла се катереха ловко големи пурпурни раци.

На брега, който тук стърчеше малко над морето, в гъсталака се натъкнахме на нещо като кресло, изсечено от шуплест камък. Значи, островът е бил някога населен?

Зной. Тишина. Само пъргави гущери с шумолене изскачат под краката ни и се крият в пукнатините, покриващи изгорената от слънцето земя.

На другия край на островчето намерихме малко изворче, подхранващо ручей, който веднага, след няколко крачки, без изобщо да напои жадната земя, безполезно се вливаше в морето.

Водата на извора беше много чиста и ледена дори в тоя зноен тропически ден.

— Бре-е, също като нашата, руската — проговори с блажено пъхтене настанилият се до мен боцман и тутакси, като изтръска святкащите капчици от контешките си мустаци, се наведе и почна пак да пие.

На брега цареше весела суетня и загорелите мускулести моряци, вдигайки облаци блестящи пръски, скачаха в топлата вода. Аз също побързах да се съблека и се гмурнах, усещайки с неизразима наслада гальовния досег на морската вода буквално по всяка клетчица на кожата ми.

След пустите води на Саргасово море тукашният подводен свят смайваше с буйното си изобилие на живот. Разноцветни корали, прилични на вкаменени цветя, люлеещи се гъсталаци от водорасли, пъстри риби, една от друга по-чудновати…

Около подводните скали се събираха на тълпи тлъсти, охранени морски папагали, които оглозгваха водораслите по тях. Тези смешни на вид рибки изглеждаха лениви, но достатъчно беше да протегнеш ръка и побягваха със завидна лекота.

Между яркочервените, изумруденозелени, кафяви и морави морски гъби сновяха раци, които подплашваха крещящо оцветените риби папагали.

Плувайки покрай рифа, аз извърнах глава и замрях…

От една пукнатина ме гледаше досущ човешко око — замислено и малко тъжно, просто просълзено.

Това око като че ли беше вместено направо в кафеникавосивата скала. Но изведнъж скалата почна сякаш да се топи и да се сляга пред очите ми, да губи формата си — така се топи догаряща свещ, — а някъде изпод тази жива скала бавно и предпазливо се протегнаха към мен три извиващи се пипала…

Октопод!

Аз отскочих и забързах към брега.

— Тук има безброй октоподи, особено около рифа — каза Волошин, изтягайки се блажено на горещия пясък до мен. — Мисля да постоим край това островче няколко дни. Нашите биолози няма да изтраят. За тях в тази тиха лагуна е същинският живот. А и ние току-виж, че сме наловили рибки. Отдавна мечтаех да сръбна чорба от някакви екзотични „ангелски риби“ или кръвожадни мурени!

— А нима тук има мурени?

— Където има рифове, има и мурени. Обичат да стоят в пукнатините и да дебнат разсеяните литератори. Най-вкусното ядене за тях — отвърна Волошин, като шепнеше зловещо и блещеше очи.

От водата излезе Казимир Павлович и като свали маската от лицето си, легна до нас.

— А вие се гмуркате юнашки — рекох аз. — Префучахте край мен като акула.

Казимир Павлович закри очите си с длан от слънцето и се усмихна.

— Учудва ли ви това? Аз съм изобщо добър спортист. И ски карам, и се боксирам по малко, и обичам да се гмуркам. Грешен човек съм, обичам и да се похвалвам с това, защото на млади години не се отличавах с добро здраве. Родителите ми прекалено много ме пазеха, на училище кръшках от физкултура. Ала после ми увря главата и сериозно се залових със спорта. Според завета на Чехов: „Трябва да се дресираме!“ Зрението ми е лошо, минус шест. Но си направих контактни лещи и се гмуркам свободно.

„Значи, затова очите му проблясват така особено от време на време — разбрах едва сега. — Контактни лещи от много тънко органично стъкло…“

Сергей Сергеевич, който четеше вестник и явно не чуваше нашия разговор, внезапно изруга силно.

— Какво не ви харесва? — попита го Бек.

— А-а! Наслаждавам се на броя на „Майами кроникъл“ от преди две седмици, взех го от професор Конлей…

— Та какво има?

— Излиза, че това вестниче не е лишено и от научни интереси. Ето полюбувайте се — чукна той е нокът по едно съобщение. — Възхищават се, че в местния океанографски институт се опитват да учат делфините да различават техните подводници от чуждите чрез ехолокация на повърхностите на различните метали. А после се надяват тези делфини да почнат да взривяват чуждите подводници. Ама изследователи!

Сергей Сергеевич се приповдигна, замахна широко и запрати ядно вестника в храстите.

— „Един и същ пламък и мрака прогонва, и изгаря…“ — произнесе тихо Бек.

Волошин го изгледа изпод вежди.

— Леонардо да Винчи?

— Разбира се.

— Не е лошо. Тези думи би трябвало да се напишат над всеки атомен реактор, та хората да не забравят…

Освежени от къпането, ние искахме да подремнем, но нямахме късмет. До групата моряци, които се печаха на слънце недалеч от нас, се приближи младият светлорус механик и захвана бързо да разправя нещо, като непрекъснато сочеше някъде към вътрешността на острова. Моряците скочиха и като се обличаха вървешком, тръгнаха подир механика.

— Положително са намерили съкровище — каза Волошин, като седна на пясъка и с интерес ги изпращаше с поглед. — Тайното съкровище на дядо Флинт. Защо не? Този край от памтивека е пиратски, под всяко камъче може да са скрити съкровища. „Пиастри! Пиастри! Пиастри!“ — изкряска той с противен скърцащ глас, подражавайки папагала на капитан Флинт.

Още няколко млади морячета, чупейки сухи клонки, се затичаха през храсталаците подир другарите си.

Ние се спогледахме.

— Да вървим! — каза решително Волошин, грабвайки долните си дрехи и фотоапаратите. — Велика е силата на внушението и все пак не обичам никога да закъснявам.

— О, не, аз ще подремна. Златото не ме вълнува — отказа се Бек.

Трябваше да се ходи доста далеч — на отсрещния бряг на острова. Тук, сред гъсталака, недалеч от морето, заварихме вече цяла тълпа. Моряците следяха съсредоточено как двама голи до кръста здравеняци, превързали главите си с пъстри кърпи досущ по пиратски, усърдно работеха с лопати.

— Точно така, съкровище е, усети моето сърце — каза високо Волошин и всички се отдръпнаха да го пуснат по-близо.

— Тук е имало някаква къща, Сергей Сергеевич — рече един от моряците. — Виждате ли каменната зидария? Сигурно останки от основа.

Копаещите си почиваха, подпрени на лопатите. Те бяха успели да изкопаят вече доста голям трап, оголвайки част от яка каменна стена. Изглежда, наистина останки от основа.

— Кому е потрябвало да строи тук? — промърмори замислено Волошин.

Ние така се бяхме увлекли от разкопките, че не успяхме да забележим веднага един млад моряк, който тичаше към нас и кой знае защо все поглеждаше към морето.

— Хей? — завика той, размахвайки матроската си шапка.

— Какво става? Да не се дави някой? — разтревожи се боцманът.

— Ами, не — заклати глава морячето. — Там… — и пак погледна към морето.

— Какво има там?

— Не зная — отговори той объркано. — Изглежда, че пирати.

— Какви пирати?

— Да не си намерил съкровище?

— Ами, не, живи пирати, истински. Идат насам…

Втурнахме се вкупом през гъсталака към брега. Картината, която се разкри пред очите ни, действително не можеше да не предизвика пълно смайване.

След като бе минал рифа и кипящите около него буруни, по спокойната повърхност на лагуната към брега бавно се приближаваше някакъв необикновен кораб. От водата се подаваше само малка издутина, която основателно можеше да се помисли за гръб на „морски змей“. Но тя явно беше боядисана от човешки ръце в крещящо червен цвят и от нея стърчеше глава с наперено килната на тила широкопола шапка.

А високо над водата се издигаше тънка мачта и на нея се развяваше легендарният пиратски „Весел Роджър“ — черно знаме с бял череп и кръстосани кости. Този „Роджър“ наистина беше весел: черепът подмигваше закачливо с лявото си око, а между зъбите си държеше димяща лула…

Ние наблюдавахме мълчаливо приближаването на загадъчния кораб. После някой промърмори неуверено:

— Подводница…

Безспорно беше подводница, но някак особена.

Като стигна плитчината, тя не спря, а смело продължи да се движи напред. От водата постепенно изскачаше сив стоманен корпус. От носовата му част стърчеше нещо като чудовищна метална ръка, свила в пестник яки стоманени пръсти.

— Но къде се завира точно в брега! — провикна се застаналият до мен Волошин и тутакси додаде с възхищение: — Аха, ето каква била работата… Амфибия.

Да, излиза, че чудната подводница можеше да се движи свободно и на суша! В долната й част имаше площадка с гъсенични вериги, като танкетка или всъдеход. Те се задвижиха с трополене и след няколко минути подводницата амфибия се измъкна уверено на плътния брягов пясък и спря точно пред нас.

— Хелоу! — подвикна весело загорелият човек, който се подаваше от люка и явно наслаждавайки се на нашето смущение, помаха приветствено с огромната си шапка. — Здравейте, момчета!

Той говореше на английски.

Ние гледахме смаяни как непознатият отново нахлупи шапката си и започна да се измъква от тесния люк. Той се оказа много висок — сигурно повече от два метра, — мършав и жилест.

А след него от същия тоя люк изпълзя един мрачен меланхоличен шишко. Не му беше лесно да се измъкне. Той бе целият окичен с кинокамери и фотоапарати. Шишкото не си направи труда да слиза долу, а седна на рубката, избърса бавно потното си лице с пъстра кърпа и като се целеше в нас, тутакси забръмча с кинокамера.

Така се срещнахме с „наследниците на капитан Флинт“, както скоро ги кръстихме всички по примера на Волошин. Дангалакът се казваше Майкъл Сондърс, а другарят му — Фриц Щренгел. Наистина, установи се, че те не са пирати, а представители може би на не по-малко чудна и странна за нашите времена професия — търсачи на съкровища.

Майкъл ни разправи как почти три години прекарал в разни библиотеки да изучава всевъзможни исторически материали. Особено го заинтересували разказите за изнасянето на сребро и други съкровища от испанските колонии за Европа.

— Бог ми е свидетел, скъсах три чифта панталони, но затова пък сега мога да търся уверено — похвали се той. — Начертах такива карти, че бих могъл да ги продам за един милион долара. Но не искам. Сам ще търся и ще изкарам десет милиона…

— А намерихте ли поне един дублон^[1]? — запита Волошин подигравателно.

— То се знае — отговори весело американецът, като повдигна шапката си. — Че откъде, мислите, съм взел пари за тази подводница?

И разказа как с помощта на една от безпогрешните си карти уж за една седмица миналата година намерил останките на един испански галеон^[2], потънал край бреговете на Флорида през 1715 година, и за два месеца извадил от дъното златни монети и сребърни кюлчета за сто и дванайсет хиляди долара. Шейсет хиляди от тях веднага похарчил за построяването на ей тази подводница („по мои чертежи“ — подхвърли между другото Майкъл) и сега е решил да не си губи времето да търси отделни потънали кораби, а да се помъчи отведнъж да „обере каймака“ — да търси съкровища, положително скрити някъде на тия островчета, които дълги години са служили за убежище на пиратите.

— Това е много по-рационално, отколкото да издирвам потънали кораби — обясни деловито Майкъл. — Пиратите вече са се потрудили за мен, като са ограбили едновременно няколко кораба. Така че, като изровя скритите от тях съкровища, с един куршум ще убия наведнъж цяло стадо зайци. Така ли е?

— Възможно е — съгласи се уклончиво Волошин. — Макар че, струва ми се, зайците не се движат на стада…

— Така е у вас, в Русия. А у нас, в Северна Дакота, родното ми място, зайците обикалят пролетно време на огромни табуни.

— Ама нищо ли не сте намерили досега тук, на островите? — запита боцманът, като не съвсем уверено подбираше английските думи и поради това лицето му се обливаше с гъста руменина.

— Е, успяхме да проучим само две островчета. Но и без това парите отиват по моята текуща сметка. Ние не си пилеем напразно времето. Докато аз търся съкровища, Фриц снима филми и подводни сценки за разни списания. А той е отличен фотограф.

Фриц наистина не си пилееше времето. Докато ние седяхме на топлия пясък под сянката на една палма и слушахме небивалиците на Сондърс, неговият флегматичен компаньон, без да променя унилото изражение на лицето си, успя да ни фотографира може би вече сто пъти във всички ракурси. Той дори се опитваше да се качи на палмата и да ни снима отгоре, но нищо не излезе от това.

Колко ли смешни ще изглеждат тези снимки на гланцираните страници на някое пъстро списание: почернели полуголи руски моряци, насядали в кръг под кокосова палма и заслушани внимателно в разкази за пиратски съкровища и потънали галеони.

Но обстановката предразполагаше и омайваше, така че и аз няколко пъти почувствувах, че започвам да вярвам и в съкровищата, заровени под белия пясък на морското дъно, сред останки от старинни галеони, и в богатствата, закопани може би точно под тази палма от някой си юначен капитан Боби-Не-Жали-Кръвта…

Разбира се, ние поведохме Майкъл към мястото на разкопките ни с надежда да получим най-квалифицирана консултация. Фриц пак защрака с безбройните си фотоапарати, като ги сменяше с бързината и сръчността на фокусник.

Майкъл огледа внимателно изкопа, но кой знае защо не прояви особен интерес. Може би някакъв неписан кодекс на иманярите не му позволяваше да се меси в работите на своите съперници, а камо ли да им помага?

След това Майкъл покани Волошин да разгледа необикновената му подводница.

Волошин престоя в нея вероятно не по-малко от един час, като непрекъснато разменяше някакви технически разсъждения с Майкъл, който се бе заврял до кръста в люка и обясняваше тънкостите на конструкцията.

След като най-после едва се измъкна от тесния люк, Волошин дълго стиска ръката на американеца и повтаряше:

— Това е чудо! Това е чудо!

А Майкъл просто сияеше, като от време на време се изкикотваше смутено и подсмърчаше с дългия си нос, обелен от горещите лъчи на тропическото слънце.

— Наистина е малко чудо на техниката — каза ми после Волошин. — Всичко е толкова добре обмислено и изящно разположено. Подводницата е малка, но е съумял да подбере и дизел, и електромотори. А колко послушно работи механичната ръка за вземане на проби! Аз бих приел тоя човек в бандата си. Той има будна техническа глава и ръце, може би не по-малко ловки от Логиновите.

Сергей Сергеевич разтри кръста си и се намръщи смешно:

— Обаче тесничко е там… А дали сами не сме си виновен? Обърнахте ли внимание на една странна закономерност: във всички батискафи и батисфери, където всеки сантиметър трябва да се пести, кой знае защо винаги гледат да се намърдат дангалаци като мен или като тоя Майкъл? Професор Пикар, изобретателят на батискафа, е бил висок над два метра. А и прочутият Биб, който пръв се спуснал с батисфера на един километър дълбочина, изглежда също е бил доста дълъг. Уверявам ви, тук се крие някаква тайнствена закономерност, ще трябва да подскажем на Логинов тази тема, да я включи в плана за изследванията…

Волошин покани Майкъл да огледа нашия кораб и лично го разведе из всички лаборатории. За тях се лепна и неуморният фотограф, който току заслепяваше всички със светкавиците си.

Разбира се, Сондърс се заинтересува особено от мезоскафа и го обходи целия, като изразяваше бурно възхищението си. Доволният Волошин съжаляваше само, че не може да повози гостенина със своето корабче: рисковано беше да се спуща мезоскафът в плитчина близо до рифове.

Но с не по-малко внимание гостите огледаха и всички кътчета на „Богатир“, като надникнаха дори през отворената врата на камбуза^[3]. И Фриц все щракаше ли, щракаше, без да жали филмите.

— Според мен те си отидоха, без изобщо да повярват, че всичко това е предназначено за науката — каза Логинов на Волошин след посещението им, като се подсмихваше. — Такъв широк размах е просто неразбираем за тях.

— Възможно е — съгласи се Волошин. — А фотографът при всяка вероятност се надяваше да заснеме някои „строго поверителни военни инсталации за подривна дейност“. Американските вестници са им проглушили ушите да повтарят, че уж обикаляме из тия краища непременно с разузнавателни цели, а науката е уж само прикритие. Даже професор Конлей, когато ни гостуваше, не можа да повярва напълно, че може да се построи за науката ей такъв плаващ институт, какъвто е нашият „Богатир“, и да бъде изпратен да гони някакви си змиорки почти цяла година.