Бернар Моатесие
Дългият път (9) (Сам между морето и небето)

9. Дните и нощите

Вятърът не е постоянен по сила, но сега плаването е отморяващо, с кротък барометър от дни наред. Хубавото слънце и лекият дъждец се редуват. Прекарвам дните си в четене, спане, ядене. Сладък, спокоен живот в безделие. И резервоарът продължава да се пълни малко по малко.

Програмите на радио Австралия се хващат все по-ясно, на виетнамското радио също. Но след двадесет години далече от родната страна вече не разбирам почти нищо от езика, който говорех свободно. Едва успявам да доловя някоя дума от време на време, някое просто изречение. Въпреки това оставям радиото включено с часове на Сайгон; то събужда старите ми спомени от Индокитай. Днес говорителят разказваше за Рачза. Напрягах слуха си… но не успях да намеря отново ключовете към родния си език. Обаче виждах отново хубавата си джонка и товарите с ориз в Сиамския залив. Оризът бе товарен в Рачза, в Кохинхина (Южен Виетнам) и оттам откарван в Кампот или Реам, в Кампучия, понякога чак до Кох-Ронг, недалече от сиамската граница. После се връщах в Рачза с товар от дърва или палмова захар в делви… и най-вече с хубавата си джонка, лавирайки в архипелага Хонг-Рай, край островчета, пълни със спомените от детството ми сред виетнамските рибари.

Френската полиция ме подозираше в контрабанда на оръжие за Виет-Мин, с посредничеството на Сиам (днешен Тайланд). Може би при случай съм вършел с китайските търговци контрабанда със сушени скариди от района Камо, но никога с оръжие. Понякога полицията ми утежняваше живота, защото в онези смутни времена не разбираше, че просто обичах Сиамския залив, че обичах джонката си, както се обича на тази възраст, че джонката ми бе не само целият ми живот дотогава, но че от нея щеше да се роди всичко останало.

Пристанището Рачза, големите тумбести джонки, дошли от Фу-Куок да разтоварят подправките си, тези от Камо, изящни, елегантни, които миришеха на сушени скариди и чиито ветрила бяха с удължения, навити до гафела, плоскодънните джонки от Кох-Ронг, претъпкани с грънчарски изделия, със страничен рул, закрепен подветрено с обръч от бамбукова кора, който трябваше да се премества от единия борд на другия на всеки халс.

Животът в пристанище Рачза, най-богатото по крайбрежието, най-живописното заедно с пристанище Кампот в Кампучия. Но поради неизяснени причини бе забранено сушените скариди да се разтоварват в Кампучия. Тогава товарехме ориз, тихо и спокойно, но конкуренцията беше жестока.

Джонката ми носеше 20 т ориз при хубаво време, 25 т при много хубаво, но само 15–17 през периода на югозападния мусон, защото тогава вятърът духаше от открито море и имаше силно вълнение. Чувалите със сушени скариди… бяха в повече, но не го разтръбявах; те не бяха тежки, обаче позволяваха да поддържам по-добре джонката си. Тя бе стъкмена по китайски начин, с мачти, закрепени с ванти, като почти всички джонки от Сиамския залив. На малката предна мачта имаше ветрило с банели, с незначителна площ, което човек можеше да вдигне сам, без талия. И обратно, бяха необходими шест души, за да се вдигне гротът, всяка летва на който бе направена от двоен мъжки бамбук. И все пак няма нищо по-лесно от това да се навие китайско ветрило при лошо време: и сам човек може да намали тази огромна площ, каквито и да са силата и посоката на вятъра. Отпуска се фалът и първата летва сама се нагласява до гика, като ветрило, което се затваря. Още един риф? Ветрилото се затваряше още малко, докато системата от многобройни шкоти, минаващи през макарите на края на всяка летва, се регулираше от само себе си.

Това голямо и красиво китайско ветрило, досущ крило на гигантски прилеп, притежаваше не само положителни качества. Отново го виждам как, когато вятърът утихваше, се блъска с цялата си тежест при клатенето на лодката. Разсипваше много въжета поради износването и му бяха необходими по един комплект шкоти (50–60 м) на всеки три седмици и един комплект топенанти месечно. През сухия сезон то износваше един комплект ветрила за пет месеца, а през дъждовния — за три, защото там ветрилата се правят от сплетени палмови листа. Китайските търговци продаваха този материал много евтино, на ивици с около 60 см ширина и трябваше само да се съшият с дебела връв от кокосов орех и извити игли, които в Европа се използуват обикновено за ушиване на ютени чували. Един ден стигаше на целия екипаж, за да ушие, обшие с въжета и стъкми грота с петте му двойни летви, гика, реята и топенантите. После го оставяхме да кисне една нощ до борда, за да може солта да го предпази от изгниване. И после два пъти на ден, призори и привечер, напръсквахме ветрилата с бамбукова кофичка, прикрепена към дълъг огъващ се прът — това даваше възможност да се хвърля морска вода до върха на реята. Ала след три месеца, през дъждовния период, беше необходим нов комплект ветрила.

Всичко, което се носеше във въздуха на Азия през онзи период — най-богатия, най-важния в живота ми… Виждам го отново с изключителна яснота. Усещам мириса на дървеното масло, с който бе пропит, мириса на захарта в делвите, когато пътувах обратно към Рачза, лекия шум от многобройните макари, скърцането на тежките летви. От всичко това се родиха „Снарк“, двете „Мари-Терез“, после „Джошуа“ и търсенето на една истина, която може би бях загубил, но която лека-полека се възражда в браздата.

 

 

Вятърът все така не е постоянен по сила: 175 мили, 180 мили, после 121, защото вятърът отново поутихна. Отново 180, 152, 151 мили, с 60 л дъждовна вода, събрана при лекия шум на морето.

 

 

„Джошуа“ се движи учудващо бързо при толкова слаб вятър. Корпусът под водолинията беше боядисан с валяк, защото не намерих пистолет, а да боядисвам с четка беше изключено поради плътността на боята. Разтревожих се, като видях, че повърхността, боядисана с валяк, прилича на „портокалова кора“ и многобройните грапавини сигурно щяха да пречат на плаването. Но инженер-химикът, който отговаряше за боите в склада на Тулои, ме увери, че под въздействие на обтичането на водата за няколко седмици корпусът ще стане съвсем гладък. И той не сбърка. Още повече че „Джошуа“ олекна много за три месеца от тръгването.

 

 

Нос Лиуин сега е на 900 мили на изток-североизток. Птиците са все по-многобройни и все така безразлични. Враните обаче остават понякога в браздата и обират остатъците от обяда ми.

Замислено гледам радарния рефлектор на върха на гротмачтата, който е наклонен 45° надясно. Изправям го отново. Вчера, както правя всяка седмица, се качих да смажа осите на блоковете на стоманените фалове. Радарният рефлектор беше прав. Дори двата нокдауна край нос Добра Надежда не го помръднаха. Необходим е бил страхотно силен удар, за да се изкриви оста му на 45°. Вероятно някой албатрос или маламок е връхлетял върху него, без да го види. Във всеки случай не може да е падаща звезда. Но по рефлектора не намирам увиснали пера.

Чудя се каква ли физиономия ще направя, ако някой ден след закуска видя голяма дупка във ветрилото, ей така, без причина. Ще разтъркам очи, разбира се. И все пак една голяма дупка във ветрилото не би ме учудила вече толкова, след като видях как един албатрос избягна в последния момент бушприта, в който щеше да се удари с пълна скорост. Свърших „Преди природата да умре“ от Жан Дорст. Красотата на нашата земя… опустошенията, на които я подлагаме. Боже, колко ми е хубаво тук, не бързам да се връщам.

 

 

Вятърът отслабва, налягането е все така високо. Защитени сме със западната периферия на австралийския антициклон. Той отклонява възможните депресии на юг, но в замяна може да ни предложи безветрие и дори неблагоприятни ветрове. Австралийското радио често съобщава за слаби до умерени западни ветрове по цялото южно крайбрежие на континента, с чести горски пожари, причинени от сушата. Още сме далече, на много по-южна ширина от тази на нос Лиуин. Сега му е времето да завия, за да сляза оттатък 40-ия паралел.

Каква ли тактика е избрал Бил Кинг в Индийския океан? Относително по-лекия път или непосилно трудния на юг от 40-ия паралел? Ами Лойк? На тръгване от Плимът и двамата смятахме да тръгнем по по-лекия път. Мисля, че след всичките ни спорове и Найджъл ще избере него със своя тримаран. Не съжалявам за по-лекия път, въпреки че средният денонощен преход не е много голям. Сега е пълен със слънце и враните стават по-дружелюбни. Викам ги всеки път, когато мия съдовете ма палубата. И те идват да погледат браздата. Албатросите и маламоците са все още напълно безразлични. Големият албатрос, пепелявосивият отдолу, е все още тук.

 

 

Вятърът отслабва още, после съвсем пада. Пълно безветрие. Сега птиците са страшно много и всички са накацали край яхтата: враните — доста по-близо, почти приятелски настроени, а албатросите и маламоците — по-далеч, надменни.

Предполагам, че птиците ми не биха намерили кой знае какво за ядене, ако продължават да кръжат, и че предпочитат да пазят силите си за по-добри времена. Никога не съм виждал подобно нещо и допускам, че периодът на безветрие ще е доста дълъг. Птиците сякаш знаят, че безветрието ще продължи.

Безветрие… Безветрие… Враните са по-близо от вчера. Хвърлям им големи трохи сухар. Те идват да видят, без да бързат, но не ги харесват. Обаче парчетата сушена дорада предизвикват известни спорове. Опитват ги, оценяват ги, започват да се карат за тях.

Лека-полека се приближават. Рева „киу-киу“, като хвърлям всяко парче. Гласът ми не ги плаши. Започват да познават сигнала за сбор, приближават се и ги снимам съвсем отблизо, когато потапят глави или изчезват под водата, за да хванат парче сушена риба. Няколко маламока също участвуват в пиршеството, но са много по-несръчни от враните и може би по-недоверчиви.

 

 

Безветрие… Безветрие… Призори близо шестдесет врани накацаха наоколо. Изобщо не реагират през цялото време, докато на палубата чистя тенджерата от овесените ядки, но престават да гладят перата си, изправят глави и се приближават, щом чуят сигнала ми за сбор.

Дорадата се свърши вчера. Днес заедно с приятелството си им предлагам сирене. Те го предпочитат пред сушената дорада. И благодарение на търпението ми една врана идва най-сетне да яде от ръката ми.

Тя се реши на това малко преди залез-слънце, с безкрайна нежност, без да бърза, почти без страх. Бавно протяга човка, поема бялото парче от пръстите ми, потапя го в морето, сякаш да го размие малко, и го глътва, без да ме наблюдава. После се отърсва от водата и протяга отново човка за следващото парче.

Другите са тук, в полукръг, почти мога да ги докосна, ала не смеят. Хвърлям им парчета сирене и те шумно се препират за тях. Моята врана чака и ги взима от ръката ми. Бих искал да съм тази врана само за една минута, за да изпитам простата й радост пред такова чудо. Може би ще е същата проста радост, която изпитвам самият аз.

 

 

Ставам много рано и чакам зората във все още пълното безветрие. Щом враните ме виждат, най-умните (поне аз така смятам) се приближават, пляскайки с плавниците си, като потапят глави във водата, за да видят дали не съм хвърлил сирене! Целият орляк се приближава при виковете ми и когато хвърлям нарязаното на малки парчета сирене, пиршеството от предишните дни продължава.

Враната, която хранех вчера, е до борда, протегнала човка. Другите грачат, а тази се изразява с модулирани писъци, по-различни от писъците на ятото. Може би ме упреква, че давам и на другите да ядат… Във всеки случай тя изразява нещо.

Ако съдя по големината и вида й, мисля, че е най-възрастната в ятото. Тя не се гмурка дори на малка дълбочина. Другите се спускат на повече от четири метра, за да хванат почти пълна кутия със сирене, изплъзнала се по време на бъркотията. Намират се точно под мене и ми показват, че летят под водата, че наистина летят, като се придвижват с крилете.

 

 

Не зная вече точно откога продължава това безветрие. Слушам разсеяно метеорологичните прогнози на радио Австралия. Но е достатъчно да погледна барометъра, все така високо, за да зная какво ще каже говорителят: антициклон, хубаво време, слаби ветрове или безветрие. Не бързам. Надявам се, че никога повече няма да бързам за в бъдеще.

Пръските стигат чак до моята „Болийо“ — наблюдавам истински битки, подобни на мелетата при ръгби. Остават ми само деветнадесет филма. Снимам още един отблизо. Никога не съм виждал толкова развилнели се и тъй доверчиви птици. Освен това тези врани имат спортен дух и не си нанасят взаимно сериозни удари: печели най-бързата и когато е успяла, оставят я на спокойствие, това е справедливо. Докато на други места фрегатите например се нахвърлят жестоко върху чайките и басановите пеликани и ги принуждават да повърнат рибата, която са хванали, за да я грабнат, а после се препират за нея по същия начин. Видях как една риба премина през четири различни стомаха, преди да попадне в най-подходящия. Тук обаче не си подлагат крак.

Моята врана се връща да яде от ръката ми. Сега я разпознавам по незначителни подробности в поведението й: като взема сиренето, леко обръщайки глава наляво, като застава винаги малко извърната встрани, като потапя сиренето във водата, преди да го глътне, като се отърсва след това. И по леките модулирани писъци, по които бих я разпознал със затворени очи. Малко ме озадачава, че другите са все още плахи. Тази врана сигурно е уважаван водач! Продължава да не се гмурка, оставяйки това на шумната симпатична тълпа.

 

 

Безветрие… Безветрие… На разсъмване около „Джошуа“ има почти стотина врани. Запасите ми от сирене все още могат да удържат на напора, но като тършувам в помещението с храната, откривам голям пластмасов съд, пълен с масло. Франсоаз го беше приготвила, като стопи прясно масло, примесено с малко сол. Казвам си: „Това масло сигурно е гранясало, ще го дам на враните, може би ще им хареса“ (всъщност маслото е напълно запазено).

Враните обожават сиренето, но не очаквах да полудеят чак толкова по маслото. Внезапно две врани се хвърлят заедно към едно голямо парче. Лявата го налапва цялото, вместо да си отчупи малко. Другата я блъска толкова силно и гневно, че първата пада по гръб, пляска с криле във водата и реве от ужас или от ярост. Нападателката стои на корема й, за да й попречи да избяга. Внезапно пъха почти цялата си глава в отворената й човка и взема част от маслото направо от гърлото й.

Маламоците и албатросите стоят малко по-встрани. Все пак започват да си задават въпроси, но още не смеят да се приближат.

 

 

Безветрие… Безветрие… Откога? Вече не зная и няма значение. Птиците са тук от зори. Изглежда, ме чакат. Изглежда, всички птици от Индийския океан ме чакат.

Свършвам още два филма с камерата заради сцени с напълно развилнели се врани. Гигантският албатрос също е заснет от съвсем близо. Трудно му е да излети в това безветрие и след дълги колебания се решава, когато крясъците на враните, воюващи за маслото, наистина го раздразват прекалено, та чак ги усеща в небцето си. Тогава излита тежко, носейки се по водата, и кацва на плавниците си, изпънати напред като две малки водни ски. Разярен, че е пристигнал прекалено късно, той удря силно с човка купа кряскащи врани, които задигат маслото под носа на този дебелак. Понякога все пак успява да хване някоя и друга троха и това още повече го разгневява. Знае, че е вкусно, започва смътно да разпознава сигнала за сбор, но винаги идва доста по-късно от враните.

 

 

Вятърът никога няма да се върне. Обаче всяка сутрин ми е по-леко, щастлив съм, че живея, щастлив съм, че чувствувам целия този живот около яхтата. Времето е хубаво, слънцето е тук, птиците са тук.

Придружавам всеки дар с вик, отправен с пълно гърло. Враните ми могат да го чуят на няколкостотин метра. Мигновено излитат и обсипват с пръски цялото море, докато долетят.

Дори когато са близо до борда, не понижавам глас. Любопитно е, че силният шум не ги плаши никога, макар че гласът ми въобще не прилича на нежните шумове на морето дори когато то връхлита с огромни вълни в най-лошите дни.

 

 

Три врани следват яхтата, плувайки (скорост половин възел). Нямам повече масло и затова им хвърлям няколко парчета сирене „Грюйер“. Без колебание те прилагат старата си техника: потапят глави във водата, откриват парчето сирене и после се опитват да го хванат преди другите (сиренето потъва). Имат добра памет, защото вече два дни ти храня с масло, което плава на повърхността. Обаче за сиренето веднага възвърнаха техниката си.

Опитвам с друго, също толкова апетитно, и отварям кутия пастет от черен дроб. Щом давам сигнала за сбор, всички врани, които следваха яхтата в браздата (и които бяха поизостанали малко, докато отварях кутията в каютата), се втурват по водата и се струпват покрай борда.

Отрязвам парче пастет и го хвърлям няколко метра пред групата. Целият орляк (сега десетина) се спуска към мястото, където падна парчето. И всички глави се потапят във водата, оглеждайки се бързо надясно и наляво, на дълбочината, където както обикновено би трябвало да се намира бялото кубче (бяло, ако беше сирене). Нищо. Пастетът розовее и плава на повърхността. Най-накрая една от тях го забеляза и го лапва. Май че е вкусно.

Второ парче. Всички глави търсят род водата, без да разбират загадката, и само първата без колебание хваща парчето на повърхността. Вече е разбрала.

Трето парче: всички глави се потапят с изключение на първата врана, която случайно намери първото парче, грабна без колебание второто и взе и третото по същия начин, но се преструваше, че го търси под водата, за да измами другите, тъй като нямаше намерение да им обяснява загадката с невидимото сирене. Разбира се, накрая, преди да свърши кутията с пастет, разбраха и останалите.

 

 

Опитомената ми врана се върна. За по-малко от час изяде 160 г пастет на два пъти. И смятам, че би могла да излапа още една кутия от 80 г.

Как тази птица, изгълтала за кратко време 160 г пълноценна храна, успява да намери в това море, където не виждам абсолютно нищо, обичайната си дневна порция, която по всяка вероятност е повече от 200 г? И ако една врана, която тежи най-много килограм и половина, приема няколкостотин грама на ден, какво да мисля за албатросите, чието тегло е не по-малко от десетина килограма? И никога не видях някоя от птиците от високите ширини да потопи човка в морето. Бих искал да зная с какво и как се хранят. Съществува ли някаква разновидност „летящ планктон?“ Нали в тропиците има летящи риби.

Доста лесно бих отговорил на този въпрос, ако хвана една от тези птици (с парче сирене, закачено на въдица) и й отворя корема, за да видя какво има вътре. Шегувам се, разбира се, защото сега смятам за престъпление срещу природата убиването на морска птица, освен ако умирам от глад. Но невинаги съм бил на това мнение, щом през живота си съм изял доста чайки и корморани, и един пеликан, и дори пингвин. Никога обаче в открито море…

Текат дните, текат нощите, после отново идват дни и нощи. Морето е гладко чак до хоризонта. Дори дългата югозападна вълна утихна.

Понякога лек полъх сменя безветрието за час-два. Тогава всичко, което ме заобикаля, сякаш се прозява и протяга, „Джошуа“ отново поема по пътя, птиците отново литват.

После безветрието се възцарява отново и дори няма нужда да свалям кливера, за да не удря щага на стаксела — няма никакво клатене. Обикновено безветрието е убийствено за моряка и яхтата. Тук не е, защото морето не е свадливо и слънцето грее през целия ден. Всичко диша, всичко се изпълва със слънце, всичко живее.

Чудесно е да има вятър. Чудесно е също да има безветрие, когато вече не знаеш откога продължава. Имам чувството, че винаги съм познавал птиците си, че винаги съм бил тук, без времето да е минавало. То не е минало. Прилича на голяма книга с картинки, която можеш да прелистваш безспир, без да ти омръзне.

 

 

Вятърът ще се върне. Птиците ми го усетиха по нещо недоловимо, което вероятно се носи във въздуха. Струва ми се, че и аз го усетих снощи, като гледах звездите. Те блещукаха малко по-силно, отколкото напоследък. Барометърът също лекичко падна. Но ще има една недовършена страница. Нищо. Вятърът ще се върне и ще ми даде други страници, за да заменя тази, която моите птици не довършиха. Това се случи преди известно време една нощ в голямото безветрие.

Бях на койката си и се качих да натегна грота и бизана, които леко шумяха при слабото клатене. Луната, в първата си четвърт, бе високо в небето. Три врани, кацнали във водата, спяха на няколко метра от кърмата. Те не помръднаха, докато манипулирах с ветрилата. Обаче ги бях събудил. Две от тях се изтръскаха, а третата приглади перата си.

Готвех се да сляза обратно да си легна, но като ги видях тук, заети с тоалета си, се приближих към кърмата и им заговорих, ей така, съвсем тихичко. Тогава те дойдоха близо до борда. При това не бях произнесъл магическата дума.

Продължих да им говоря много тихичко. А те вдигаха глава към мене, извръщаха я встрани, наляво и надясно и в отговор изписукваха от време на време леко, едва доловимо, сякаш се опитваха да ми кажат, че и те ме обичат. Може би добавяха, че обичат сиренето, но имах почти физическото усещане, че в този полугласен разговор съществуваше нещо друго, по-различно от въпроса за храната, нещо много вълнуващо: приятелството, с което ми отвръщаха. Слязох да взема парче сирене и го нарязах на малки кубчета. Като се качих отново, те бяха заели местата си на няколко метра от кърмата, както преди малко. Не се приближиха, когато се върнах мълчаливо до руля, но щом им заговорих тихичко, без „киу-киу“, те доплуваха до мене, оставяйки лека бразда, обляна от лунната светлина. Излегнах се на палубата, за да могат да взимат сиренето от ръката ми.

Те го взимаха, без да се карат. И имах усещането, отново почти физическо усещане, че ръката ми ги привлича повече от сиренето. Прииска ми се да ги погаля, поне да опитам. Но не посмях, може би бе прекалено рано. Рискувах с някое несръчно и прибързано движение да счупя нещо много крехко. Трябваше да почакам още малко. Да не избързваме, да не насилваме нещата. Да изчакаме, докато вълните на приятелството, изтъкани от невидими вибрации, достигнат пълната си сила. Може да разрушим всичко в желанието си да изпреварим природата.

 

 

Вятърът се върна. Птиците отново литнаха и се реят между синевата на небето и синевата на морето, както преди голямото безветрие.

Враните не се интересуват вече от храната, която им предлагам, но отговарят с леко потрепване. Обичам знака, който правят с крилете си, за да ми кажат, че разпознават моя зов: „Ти си нашият приятел… ти си нашият приятел… но ние търсим, и денем, и нощем, винаги… остави ни да вършим нашата работа… ти си нашият приятел… ти си нашият приятел… и денем, и нощем, винаги.“