Бернар Моатесие
Дългият път (2) (Сам между морето и небето)

2. Тетродони и акули

Тази сутрин се протегнах целия бавно наляво, надясно, после се свих на кълбо и размърдах всяка частица от тялото си, прозях се силно, та чак очите ми се насълзиха, изпълних дробовете и цялото си тяло със свеж въздух. Усетих, че в мене прониква нещо, което приличаше едновременно и на голямо вцепенение, и на голяма бодрост. Така започва животът и нямаше нужда да ставам от койката, за да усетя с цялото си същество, че днешният ден ще бъде съвсем различен от вчерашния.

През цялата нощ водата шумеше край корпуса на яхтата, струваше ми се, че я чувам дори в съня си. И когато отварях очи и се протягах, още преди да насоча лъча на фенерчето си към компаса, закрепен за крака на койката, знаех, че ще сочи юг-югозапад. Всеки път заспивах веднага с огромна надежда в сърцето.

От време на време чувах как вторият фал на стаксела трака в мачтата. Бях забравил да сложа гумения амортисьор, който го придържа към вантите. Обикновено този шум е неприятен, смущава тихия разговор на морето и яхтата. Но тази нощ това леко потракване вземаше участие в хора от звуци, необходими за живота на моряка. За да каже и то, че вятърът отново е задухал, че на другия ден облаците ще имат формата и цвета, характерни за пасатите — малки снежинки с розови краища в небе, което ще става все по-синьо, докато слънцето се издига.

Протегнах се още веднъж, закрепих добре възглавницата и заспах веднага. Радостите на моряка са прости като тези на децата.

На 17 септември „Джошуа“ плава бейдевинд с 6 възла под все още слабия, но истински полъх на югоизточния пасат, на 4° северна ширина.

Черния котел се оказа по-широк от предвиденото: очаквах да е около 600 мили. В района, където го прекосих, беше 900 мили. „Джошуа“ го преплава с около 90 мили средно на ден, като в най-лошия случай не падна под 50 мили за 24 часа. Изпитанията на влажното безветрие не бяха толкова жестоки. Обаче то продължи десет дни, а това беше дълго. Средният дневен преход спадна от 143 мили при влизане в Черния котел на 125,4 при излизане от него. Ще ми бъде трудно да наваксам. Време е да понатрупам някоя и друга тлъстинка, И без това нямах много преди Черния котел, а сега вече нищо не остана… но от снощи вътрешният барометър се качва бързо и тази сутрин излапах огромна порция овесена каша и три канчета „Овомалтин“ с невиждан апетит.

Щом духът отново е висок, без да броим разкъсаното допълнително ветрило, което мухлясва в каютата, всичко е наред — екипаж и яхта. Обаче морските жълъди се възползуваха от безветрието и полепнаха по руля и по всяка вероятност по задната подводна част на корпуса. При първия удобен случай ще се гмурна, за да освободя „Джошуа“ от тях.

Летящите риби се върнаха с вятъра. А с тях и дорадите, на лов за малките летци, които се стрелват ветрилообразно на ята, понякога толкова плътно едни до други, че приличат на палмови листа от блестящ седеф, целите искрящи, със стотици сребристи криле. Тук-там кратък кипеж свидетелствува за един живот и за една смърт.

Може да помислим, че летящите риби са защитени от дорадите благодарение на чудото на крилете си. Обаче, когато ставаме свидетели на тази борба за живот, се питаме как малките риби оцеляват в морето. Наистина по-добре е да литнат, отколкото да лавират като сардини пред устата на дорада. Но дорадите плуват толкова бързо, че следват летящите риби под водата и ги улавят при падането им, а понякога дори в полет. Опасността за тези неспокойни дребосъци е най-голяма при тихо море, защото дорадите могат да ги наблюдават по време на целия им полет и да ги преследват почти по повърхността на водата. За трети път, откакто пътешествувам по моретата, видях сцена, от която ми секна дъхът: летящата риба, която бе изненадана доста късно, не излетя по хоризонтала както обикновено, а по вертикала, оттласквайки се стремително на седем-осем метра. Дорада от метър и половина скочи след нея и я хвана почти на върха на параболата. Най-фантастичното бе, че дорадата измени малко траекторията си, извивайки цялото си тяло и пляскайки силно с опашката си във въздуха, за да следва плячката, която се бе отклонила наляво, достигайки върха на своята парабола.

Съжалявах за рибката, но бях така завладян от изключителната красота на този скок, че извиках силно: „Ааах!“… Беше фантастично, както ако видиш котка, която скача три метра и хваща летяща лястовица.

Тази нощ въздухът е прохладен, вятърът лек, морето не много развълнувано. От кокпита мога ясно да чуя шума на водата, когато голямо ято летящи риби излитат подплашени от „Джошуа“ или от дорадите. Прилича на шепота на листата на кокосова палма край лагуна в тиха нощ, когато подухне вятър.

Бях слязъл да си легна и слушах в полудрямка как водата бълбука край корпуса, когато изведнъж чух силен плясък на палубата. Скачам с вик: „Летяща риба!“, веднага успявам да я хвана, защото цялата още блести от фосфоресценцията на водата. Обаче бързо я пускам — толкова е огромна, че по всяка вероятност е малка баракуда или друга риба, опасна за пръстите.

В миг си спомних за нещастния случай с един мореплавател, когото срещнах в Аликанте.

"Джошуа" — вътрешно устройство

Пуснал въдица и хванал две скумрии в края на следобеда. Настъпила нощта. Хвърлил поглед назад. Кордата била опъната. Изтеглил въдицата, казвайки си „Чудесно“, и хванал скумрията, за да я убие с удар по главата. Обаче било голям морски дракон.

Плавал сам, без мотор. На другия ден стигнал в едно испанско пристанище почти в кома.

А моята риба действително бе истинска летяща риба, от вида „каквато друг път не съм виждал“. Усетих как крилете й докоснаха китката ми точно когато рефлексът ми ме накара да я пусна. Втори рефлекс бързо затвори ръцете ми, но много късно. Рибата скочи на палубата: да се опитвам да я хвана бе все едно да се опитвам да хвана сапун в тъмнината. Изплъзна ми се, като ме погали за сбогом с огромните си криле. Направо съм болен. Скубя си косите от яд.

От всичко най-много обичам летящата риба. По вкус прилича на сардината, но е много по-крехка и уханна. Въпреки че не можах да я видя добре, беше огромна, може би над 60 см. Не съм сигурен дали с две ръце щях да обгърна тялото й. Само като си помисля, че някоя дорада вероятно ще я хване, а пък аз я държах на по-малко от метър от моя тиган. Разбира се, събирам други риби по палубата, но те са малки, а аз исках голямата.

В тази зона морето е пълно с живот — на моменти напрегнат, после отново с нормален ритъм. Според справочните карти се намираме в центъра на екваториалното течение, насочено на запад, но морето — ту гладко, ту пък развълнувано, сякаш свидетелствува за течение, насочено на изток. Това може би обяснява напрегнатия морски живот.

На разсъмване „Джошуа“ минава край група от десетина големи риби, май че са тетродони, издути и легнали с корема нагоре.

За първи път виждам издути тетродони с корема нагоре, в естествена поза, без да е ставало нужда да им стържа корема, след като съм ги уловил с въдицата. Веднага си казах: „Я виж ти, какво ли им се е случило?…“ и си помислих, че може би всички са умрели по някакъв загадъчен начин, че може би са попаднали на течение с вреден за тях планктон.

Явно, че прибързаното ми разсъждение е глупаво. Ако наистина бяха умрели от отровен планктон, нямаше да плуват всички заедно в квадрат от три метра, всички загинали едновременно. Тогава виждам една перка, после водата закипява. Една от белите топки изчезва в този водовъртеж, налапана от акула.

Сред останалите беди топки не настъпва никаква суматоха. Спокойно очакват съдбата си, а може би все пак се надяват следващата жертва да е съседът и акулата да пукне.

„Джошуа“ плава с близо 7 възла и затова не видях какво стана после, а и така бях потънал в мислите си, че не се сетих да се покатеря бързо на бизанмачтата. Едно е сигурно: тези тетродони се бяха надули, за да измамят акулата… но не я изиграха. Иска ми се да зная как се чувствува тя сега, защото тетродонът е отровен.

На остров Мавриций видях агонията на няколко малки котета, които бяха яли тетродон, оставен на брега от един рибар. И все пак месото на тази риба е чудесно, много крехко. Ив и Елизабет Жонвил ядоха много на борда на своята „Офелия“ по време на престоя си на Галапагоските острови. Но винаги внимаваха да не ядат главата, нито пък черния дроб и кожата, които са много опасни.

Пак на Галапагоските острови семейство Дьо Роа ми разказа за един яхтсмен, който не вярвал на тези приказки. Излапал суров черния дроб на един тетродон пред Андре дьо Роа, който със сила се опитвал да му попречи. Езикът му се подул, почнал да се задушава и насмалко не умрял.

Но смятам, че на моята акула няма да се случи нищо лошо, най-много да има нужда да си почине малко. Спомням си за една дорада в много добра форма, която бях харпунирал преди 10–12 години от палубата на „Мари Терез II“, горе-долу на същото място, на което е сега „Джошуа“, или най-малко на същата географска ширина. В стомаха й имаше десетина малки тетродони. Изненадах се как тези бавни и явно беззащитни риби са могли да дойдат тук на 1000 мили от брега, лесна плячка за всякакви неприятели. Чудя се защо навсякъде в природата съществува такова неравенство, защо дорадите и акулите например могат да изяждат тетродоните, а те наистина не могат да направят нищо, за да се измъкнат. Ами китовете? Дори не става нужда да си отворят очите, за да погълнат половин тон живи същества на всяка хапка. За какво е всичко това? Все пак сигурно има някакъв смисъл.

Чудя се защо се замислих за тия неща, едновременно прекалено прости и прекалено сложни. Забравих да се покатеря на бизанмачтата, за да видя колко бели топки са останали в браздата отзад.

Всяка сутрин слънцето багри с розово и лилаво основата на малките купести облаци, разпилени като леки снежинки. После то се издига, светло в бледосиньото небе, това небе на пасатите от Южния Атлантик, където времето не се променя, без бури, без щил. Вятърът вдъхва на ветрилата живота на откритото море, който се предава из цялата яхта с тихи звуци, примесени с постоянния шум на водата, разсичана от вълнореза.

От една седмица „Джошуа“ се движи под пасатите с около 159 мили средно на ден. Слушам шума на вятъра във ветрилата, плисъка на водата край корпуса. Чета по малко „Корените на небето“ и я сменям със „Земя на хората“. Дълго стоя на палубата и гледам пяната от браздата. Има толкова неща в мехурчетата пяна и във водата, която бяга край борда!

Слънцето изгрява, издига се, после залязва и един ден сменя друг в красота. Изминал е само месец от тръгването, а сякаш винаги съм бил сред морето с яхтата си. Чувствувам, че нищо няма да се промени, че морето ще бъде същото, лазурносиньо. Вятърът няма да утихне, „Джошуа“ никога няма да спре да дълбае браздата си в океана заради радостта да създава пръски пяна, заради простото удоволствие да плава в морето под слънцето и звездите.