Бернар Моатесие
Дългият път (23) (Сам между морето и небето)

23. Завоят
(Продължение)

Градината може би е спасена. Хора възнегодуваха срещу срама. Бяха посадени четири големи дървета, множество храсти и друга зеленина. Уверяват, че и пътят с чакъл скоро ще бъде покрит с пръст и с трева. И щурецът, който мислех, че е мъртъв, се върна. Тогава ние отново посадихме нашите бананови дървета и те са все още тук.

А се говори, че на чудовищния циментов кей без сянка, без зеленина, без нищо, ще посадят пандануси. Така че нашата градина може би не само ще бъде спасена, но дори ще се превърне в красиво зелено кътче.

Ала остават прекалено много „може би“, това е обезпокояващо.

Ако „Джошуа“, която е дълга 12 м, трябваше да се състезава с друга яхта със същата конструкция, но четири метра по-дълга и е пропорционално по-голяма ветрилна площ, неизбежно щеше да бъде победена. Защото 16-метрова яхта се движи по-бързо от 12-метрова.

И все пак „Джошуа“ би имала възможност да пристигне преди голямата яхта при едно презокеанско състезание, при условие че опита така наречения на езика на регатите „рискован вариант“. Това означава да търсиш друг вятър в различна зона. Успяваш или се проваляш. Но няма друга тактика. И ако „Джошуа“ намери попътен вятър например на двеста мили вдясно от голямата яхта, докато голямата яхта се бори с безветрия или с насрещни ветрове, „Джошуа“ може да стигне първа. Но ако „Джошуа“ не се реши на „рискования вариант“, ако следва същия път като 16-метровата яхта, тогава тя предварително е победена.

Сега сме в такова положение… Голямата яхта е далече напред. Още не е спечелила това състезание, но ако не опитаме „рискования вариант“, ще го спечели, това предварително се знае. И когато го спечели, планетата ще избухне. Или пък човекът ще се превърне в безмозъчен робот. Или дори двете заедно: телеуправляваният човек-робот ще се размножи бързо на Земята и после нашата планета ще се отърве от него, както се отърваваме от паразитите. Ще останат малко лами в Тибет, малцина ще оцелеят в планините и в моретата. И целият цикъл ще трябва да започне отново. Чудовището ще е спечелило, човечеството ще е загубило.

Освен ако не разберем овреме къде се намира последният ни шанс, последната все още открехната врата в нашата епоха на ядрени оръжия и на всеобщо загниване на тялото и на душата.

Мечтая за деня, когато една страна от съвременния свят ще има за президент хипи и за министри — скитници. Веднага ще помоля за нейно поданство.

Христос и апостолите са били скитници и това им е помогнало да вършат чудеса. И Буда, и всички светии са били хипита.

Производителите на автомобили и търговците на оръжия биха говорили за посегателство върху свободата и най-свещените човешки права, като чуят нашия химн… но и нашата земя, и хората заедно с нея биха намерили отново лицето си. Хората без главна буква. На Олимпийските игри няма да се събират златни медали, а свръхчовеците със златни медали ще слушат нашия химн. И ще помолят за поданство, за да не бъдат повече свръхчовеци. Тогава производителите на автомобили, на нефт, на супергигантски самолети, на бомби, на генерали и на всичко останало биха почувствували лека-полека, че завоят най-сетне е направен, че хората, водени от сърцето и инстинкта си, са хиляди пъти по-истински от всички изкривени неща на финансите и политиката.

Чудовището така подреди нещата, че да обвинят хипитата в много престъпления. Престъплението им е, че чувствуват дълбоко, че парите не са върховната цел на съществуването. То е и отказът им да бъдат съучастници на едно общество, където всички удари са позволени, стига да са законни. То е и несъгласието им с физическото и моралното опустошение от гонитбата за прогрес^[1]. И за всички е една голяма надежда, когато видят, че мнозина го разбират.

Много възрастни са хипита, без да изглеждат такива. Те са повече, отколкото може да се предполага. За щастие. Ланца дел Васто, Жан Ростан и трупата му от „Гражданите на света“, „Приятелите на Земята“, човек като Ралф Нейдър, който напада най-големите американски финансови тръстове и ги принуждава да престанат да заразяват всичко заради парите, Чарлс Райх, който е написал „The Greening of America“^[2], в която показва на хиляди хора как функционира системата, той, който строеше аутобани, после промени курса, изгори колата си и сега кара колело, след като разбра докъде водят аутобаните и какво има около тях… всички тези хора, които се борят с Чудовището, са хипита. И дори ако не ходят непременно боси, те са скитници, с тази чисто човешка страна у хипитата, деца и възрастни, с търсенето на спокойствие, с уважението към природата, с чувството на братство, незнаещо граници, с възвърнатото съзнание, че принадлежат към едно и също голямо семейство, с общуването с нещата, които ни заобикалят. Всичко онова красиво и добро, което човешката душа може да направи, истинските неща, без които не може да се живее.

Президентът хипи още го няма. Мнозина сме тези, които го чакаме. От две хиляди години го чакаме. И понякога се чувствуваш малко изморен, казваш си „какъв е смисълът?“. Тогава мислиш за куп неща… Мислиш и за приятелите…

Те тръгнаха един след друг, като чайките, които отговарят на зова на хоризонта. Но си определихме среща след няколко години, тук, в нашата градина, с щуреца и плъха. Той свикна с мен и се приближава, щом ме чуе да разчупвам кокосовия орех. Седнал по турски в тревата, слагам ядката до краката си. Идва да яде без страх и ме гледа, за да ми каже, че старият дълг е заличен. Остава един друг, много стар. Беше в Сингапур, преди двадесет години.

Джонката ми „Мари-Терез“ бе започнала застрашително да пропуска вода в пристанището. Бях напуснал Индокитай без пукната пара. Ако бях поискал да тръгна с пари, никога нямаше да тръгна. Или пък щях да тръгна след много години, изтощен от парите. И бях там, в Сингапур, с лодка, която се нуждаеше от цялостно калафатене, което можеше да бъде направено само от майстори, а нямах никаква възможност да спечеля пари в това чуждо пристанище. Значи бях стигнал до края на пътешествието си, едва на шестстотин мили от тръгването. И нямаше никаква възможност да се измъкна от това положение.

Дойде някакъв човек. Не го познавах. Докара цяла група майстори. Плати всичко. Беше скъпо, а той не беше богат. После каза: „Ще върнеш всичко на някой непознат, както аз го направих за тебе. Защото и на мене някакъв непознат ми помогна един ден и ми каза да го върна по същия начин на някой друг. Нищо не ми дължиш, но не забравяй да върнеш и ти.“

Сега мисля, че цялата тази книга е на везните. Ако беше другояче, пътят, който изминахме заедно, щеше да е само думи.

Щурецът свири ясно в градината. Плъхът ме гледа сериозно. Тогава си представям, че непознатият хипи от Сингапур заминава да види папата и му казва:

„Един приятел завършва книгата си и помоли авторските му права да бъдат дадени на вас. Той се надява, че ще употребите тази капка вода, за да помогнете да се построи отново светът, като се борите на страната на скитниците, голтаците, приятелите на Земята с цялата тежест на вярата си в човека. Всички те знаят, че съдбата на човека е свързана с нашата планета, която е живо същество като нас. Ето защо те крачат по пътищата на Земята и искат да я защищават. Те предчувствуват, че именно тя ще позволи на хората от всички религии да намерят отново изворите на света, от които ни е откъснало Чудовището.“

Папата е много изненадан. Чуди се как голтакът е влязъл в двореца му, който така добре се охранява. Тогава вижда малка бяла чайка, кацнала на страничната облегалка на креслото му. И разбира, че тя му е помогнала да влезе тайно. Доволен е, чувствувал се е малко самотен тази вечер. Предлага стол на госта си.

Голтакът предпочита да седне на земята по турски, защото така му се иска, и казва:

„Заради Чудовището хората се унищожават и унищожават Земята ни, подтиквани от много ниски подбуди. И освен това те се размножават като зайци, ще бъдем двойно повече само след тридесет години, четири пъти повече след седемдесет години, ако нещата продължават така. Тогава какво ще правят децата и внуците ни, щом като ние вече се задушаваме? Какво ще правят те, ако не намерим навреме изворите, борейки се бързо и всички заедно срещу срама и лудостта на съвременния свят?“

Папата се усмихва. Той обича скитниците и голтаците, те му напомнят началните стъпки на християнството, по времето, когато всичко е било просто. Тогава му поднася чаша чай.

Голтакът пие бавно, спокойно, без да говори, духайки леко върху чая си, защото е топъл и приятен. И той обича папата, който символизира духовното пламъче, все още оцеляло у народите от Запада. Пламъчето не трябва да угасне, иначе не би останало кой знае какво. То трябва да се съживи, за да стопли всичко надълбоко, както този топъл и хубав чай.

Когато свършва чая си, голтакът става и казва:

„Свети отче, имаме доверие във вас. Ако религиозните ви убеждения не ви позволяват да вземете участие в нашата битка, върнете авторските права на «Приятелите на Земята», това е за нашата обща градина, всички религии се основават на нея, тя ги носи всичките.“

Бялата морска лястовичка каца на коленете на папата. Той нежно я гали. А тя го гледа с огромните си очи. Папата пита голтака дали птичката може да остане още няколко дни с него в тъй добре охранявания му дворец. Голтакът казва „да, разбира се“. После събира ръце на гърдите си, за да се сбогува с домакина си, и си отива^[3].

Книгата ми е завършена. Така се изразявам, защото още не зная как става това край бреговете на Ганг. Може би няма нужда да се отива толкова далече. Ганг е навред и особено дълбоко в нас.

А! Още нещо, преди да си стегна багажа. То е в „На изток от рая“ от Стайнбек, книга, която много обичам, добър другар при пътуване. В една глава китаецът Ли коментира със стария Самюъл стих от библията, където една дума е преведена по различен начин в американското и в английското издание. Тази дума е толкова важна, че Ли се допитва до някаква китайска общност. И тези китайци са толкова запалени по точния смисъл на спорната строфа, че научават староеврейски, за да се опитат да вдигнат булото. След две години е готово: единият от стандартните преводи гласи: „Ти ще владееш над греха“ (обещание); другият, не по-малко стандартен превод гласи: „Владей над греха“ (Заповед). Китайците на свой ред бяха превели: „Можеш да владееш над греха“ (избор). Тогава разбрали, че не са си загубили времето, работейки и размишлявайки две години по този въпрос:

„Самюъл каза:

— Това е фантастична история. Опитах се да я проследя, но може би съм пропуснал нещо. Защо този глагол е толкова важен?

Ръката на Ли потрепери, когато напълни прозрачните чаши. Изпи своята на един дъх.

— Не разбирате ли? — подхвърли той високо. — Според американския превод на библията това е заповед, дадена на хората, да възтържествуват над греха, който можете да наречете невежество. Английският превод с неговото «Ще владееш над него» обещава на човека, че със сигурност ще възтържествува над греха. Но староеврейската дума, думата «тимсхед» — «можеш», — дава възможност за избор. Това може би е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е отворен. Отговорността пада върху човека, защото ако е истина, че «можеш», истина е и че «не можеш», нали?“