Бернар Моатесие
Дългият път (12) (Сам между морето и небето)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La longue route, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Автор: Бернар Моатесие

Заглавие: Дългият път

Преводач: Жасмин Караджова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1986

Тип: повест; пътепис

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: м. октомври 1986 г.

Редактор: Светлана Тодорова

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Ангел Ангелов

Консултант: Асен Дремджиев

Рецензент: Ася Къдрева

Художник: Андрей Кулешов

Коректор: Тошка Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1872

История

  1. — Добавяне

12. Коледа и плъхът

Бях прекален оптимист… умерено силен порив на вятъра от югоизток, пълен насрещен при синьо небе. Трябва да застана на дрейф. Аз, който толкова се надявах да прекарам Коледа от другата страна на Нова Зеландия…

Вятърът отслабва, преди да падне нощта, и отново съм на път, качвам срещу вятъра при голямо вълнение. Ядосвам се на себе си, че съм държал прав курс от Тасмания насам, вместо да завия веднага на юг, предвиждайки евентуален период на източни ветрове.

Вятърът отслабва още. „Джошуа“ се влачи в нощта. Слушам Би Би Си. Все така няма новини.

 

 

Призори вятърът е почти напълно стихнал. Морето започва да се успокоява. Една черна топка ме гледа с големи очи, гмурка се, отново се появява. Това е малък тюлен, първият, който виждам от Галапагоските острови насам.

Той обикаля яхтата, отива си, връща се, скачайки над водата безкрайно гъвкаво. Мисля, че няма по-грандиозни морски обитатели от тюлените. Този сигурно е съвсем млад, въобще не се страхува.

 

 

Сега е Коледа. Пълно безветрие. И морето е почти гладко, слънцето е силно. Малкият тюлен (или брат му) се връща да играе близо до яхтата, но не скача като вчера. От време на време показва задните си плавници и ги държи над водата, размахвайки ги лекичко, сякаш ми казва „здравей-здравей“. Ако водата не беше толкова студена, и аз бих отишъл да го поздравя. На Галапагоските острови малките тюленчета почти се отъркваха в нас, толкова бяха любопитни и дружелюбни. Това не се харесваше на родителите им и те понякога ни гонеха от водата. Но не зная дали този е съвсем млад или породата му е такава. Дълъг е едва 1,20 м.

Пълноценна слънчева баня на 46-ия южен паралел! Ветрилата плющят леко, въздухът е топъл, почти горещ, с лек полъх от север. Всъщност тук съм добре. Дори кроях планове, ако времето се случи много хубаво, да прекарам Бъдни вечер съвсем близо до Дънидин или до Молино в компанията на някоя новозеландска яхта, която би се озовала случайно в същите води. Щях да извикам на човека с високоговорителя си с батерии:

— Хей, ти, на яхтата! Ще дойдеш ли да хапнем заедно? Имам шампанско за Бъдни вечер! И много вино!

— Шампанско ли? Френско шампанско? Френско вино?

— Мини на сто ярда и ела с малката лодка!

— О’кей!… Взимам и джина си, в случай че шампанското и френското ти вино не стигнат!

 

 

И ето… разказваш си детски приказки, когато си сам в морето. Понякога се сбъдват.

Въздухът е необикновено прозрачен, браздата едва се забелязва по гладкото море. Няколко пъти „Джошуа“ минава през образувания от големи странни водорасли.

Не са водорасли, а плавници на тюлени, които спят на групи на слънце. Предните им плавници, кръстосани на гърдите, приличат на водорасли. Големите се гмурват, щом ги събудя, и се показват много по-далече. Малките винаги идват да играят, но разтревожените им майки ги събират на групички и ги отвеждат.

Тюлените, спящи по гръб, ще бъдат моят коледен подарък, и най-вече малките — много по-красиви са от електрическите влакчета. Ако родителите им ги оставеха да правят каквото искат, чудя се дали не биха се опитали да се качат на борда… щяхме да прекараме Бъдни вечер заедно.

Възползувам се от хубавото слънце и от това, че е Коледа, за да разопаковам пушения свински бут от Йорк, приготвен особено грижливо от Марш Бакстър за Лойк и мене по препоръка на нашите приятели Джим и Елизабет Купър. Бях го сложил в трюма на яхтата, в оригиналната му опаковка, оставяйки го за високите ширини, където не би имало опасност да се развали от жегата.

Чудесен е, без следа от мухъл след четирите месеца във влагата. Ето че слюнките ми започват да текат също като на куче, на което показват желания кокал. Организмът ми сигурно отдавна има нужда от шунка… излапвам накрая и парче сланина, голямо почти колкото юмрук, топи се в устата ми.

 

 

Приготвям си разкошен обяд, с килограм сърцевина от марули, добре изплакнати в морска вода. Сипвам ги в тенджерата, където са къкрили парче сланина, три глави лук, нарязани на кръгчета, три скилидки чесън, една кутийка доматено пюре и две бучки захар. Жан Го ми обясни, че винаги трябва да се слага малко захар, за да се неутрализира доматената киселина.

Накрая прибавям върху марулите четвърт кутия камамбер, нарязан на много малки кубчета, и голямо парче масло.

… Ухае чак в дъното на каютата, а яденето тихичко ври върху азбестовата плоча. Трябва да ври дълго, дълго, заради сиренето. И това е тайна, която научих от Ив Жонвил на борда на „Офелия“. Една вечер Ив ме покани да вечеряме на яхтата. Тогава жена му Бабет сложи тенджерата със сирене да ври много дълго. Това беше едновременно предястието, ястието и десертът. Топяхме с вилиците направо от тенджерата и пиехме вино. И ако онази вечер с нас беше някой маврицианец, той би казал, че е страшно хубаво, като голямото удоволствие, което изпитва манилската патица — когато свърши, манилската патица пада по гръб и остава така, без да може да помръдне.

 

 

Земя на хоризонта!… Не съм на себе си. Планините на Нова Зеландия се очертават много ясно на хоризонта, на 50 мили. Изумен съм от подобна видимост, но е така, секстантът потвърждава положението ми.

„Джошуа“ се влачи с по-малко от 1 възел по гладкото море и минава на двадесетина метра от семейство заспали тюлени, без да ги събуди. Вече са зад мене, когато единият от тях дава сигнал за тревога. Видях го как помръдва в съня си и движи плавниците си, вместо да ги остави кръстосани на гърдите. Сякаш сънуваше нещо. Чудя се защо тюлените от този район са толкова страхливи, а онези от Галапагоските острови са морски лъвове… кожата им не се цени от търговците.

Слънцето залязва. Лекият ветрец, който духаше днес, утихна напълно. Наоколо цари велико спокойствие. Ще изкарам Бъдни вечер съвсем спокоен, в компанията на звездите.

 

 

Безветрие… Безветрие… Тази вечер съм тъжен. Мисля за приятелите, мисля за семейството си. Имам всичко, което ми е необходимо тук, пълна тишина, звезди, пълно спокойствие. Но ми липсва топлината на хората. На вечеря прибавих кутия corned — beef[1] в остатъците от обяда, за да бъде по-вкусно. И отворих бутилка шампанско. Не трябваше да я пипам, преди да съм оставил в браздата последните опасности на Нова Зеландия. Но въпреки че не съм преминал съвсем от другата страна на втория нос, сега е Коледа, има почти пълно безветрие, скалите са на 50 мили и не се отправям към тях. И най-вече ми е тъжно, ето защо отворих втората бутилка „Нокер“, тази за нос Лиуин.

 

 

Хубаво нещо е шампанското, малко се оригваш от него, но прогонва мрачните мисли. Извиква спомените с бързината, с която се изпразва бутилката. В душата ми е пусто. Мечтая за кътче зеленина с хубаво кичесто дърво, под което тази вечер бих прекарал известно време със семейството и приятелите си.

Бих поканил и всички кучета и котки от околността, за да бъдем заедно на Бъдни вечер. И дори плъховете. Защото за мене Коледа е великото примирие с целия свят.

 

 

Сянката на плъха минава пред очите ми. Гледа ме строго. Виждал съм го няколко пъти след онази стара история. Но тези истории никога не остаряват. Само понякога могат да променят формата си.

Беше в навечерието на пътуването Таити — Аликанте. Беше нощ. Някакъв плъх бе паднал в една чиния в кухнята, като минавал през отворения люк. Успях да го притисна на пода с една книга, преди да има време да се скрие в дъното.

Нямахме пръчка подръка, за да го убием. Франсоаз ми подаде прашката. Притисках плъха към пода, сложил крак на книгата. Но се прицелих прекалено високо, защото се страхувах да не се нараня, и не го улучих.

Когато опънах ластика за втори удар, плъхът ме погледна. Знаеше, че ще го убия. Но очите му говореха, че все още имам избор.

Беше голям плъх, много хубав, доста млад по всяка вероятност, с кафява козина, лъщяща от здраве. Хубаво животно, здраво, жизнено, изпълнено с надежда, с живот.

Прииска ми се да го хвана за опашката и да го метна към кокосовите палми с думите: „Нейсе, този път ти се размина, но никога вече не се връщай.“ И никога повече нямаше да се върне, защото не беше плъх от каналите, а плъх от кокосовите палми. Но мисля, че човек носи в сърцето си омразата към плъховете. Стрелях от упор и го убих с камък в главата.

Ако го нямаше този поглед преди, един плъх повече или по-малко не би имал никакво значение. Но този поглед съществуваше и ме изправяше срещу самия мен.

 

 

Наближава полунощ. Бутилката за нос Лиуин е почти празна. Май се напих. Сянката на плъха става дружелюбна, погледът му не задава повече безкрайния въпрос, на който не бях дал верния отговор. Прекъснах радиото от вчера. Започнаха сериозно да ме дразнят с техния Исус Младенец. Използуваме го като параван, за да продължим спокойно да вършим мръсотиите си, жалки нещастници, които се кръстят във всички посоки, преструвайки се, че се гледат в очите. Как можахме да загубим до такава степен чувството за божественото, чувството за живота? Напоследък препрочитах Стайнбек, „Земя на хората“, „Преди да умре природата“, „Корените на небето“. Понякога затварях очи след някой ред, абзац, страница, породили у мене особен отзвук. Сега имам чувството, че тези, които са написали книгите, се изразяват не само с думи и мисли, а и с трептения. И тези трептения далече надхвърлят бедните думички, измислени от хората.

„В началото бе Слово“. Не съм чел Библията. Буквите бяха много дребни. Оказа се, че „бог“ е преведено неправилно, в еврейския текст е казано „боговете“. Но това няма никакво значение, щом съществува Словото. И Словото е над всичко останало, никакъв превод не може да го промени. Чудя се дали Словото не е трептене. Трептене с такава сила, че от него е произлязла вселената. Не зная дали съм го прочел някъде, отдавна, още по времето, когато всички тези неща не намираха никакъв отзвук у мен, или пък аз самият го почувствувах в тази коледна нощ. Мисля, че по-скоро е много далечно ехо, и имам чувството, че книгите, които препрочитам от тръгването, не са написани само от Жан Дорст, Ромен Гари, Сент-Екзюпери, Стайнбек, т.е. от хора, а от хората. И че тези творби са дело на всички ни и наше общо наследство.

 

 

Бутилката за нос Лиуин е празна. Този път наистина се напих, още повече че бях изпил и две канчета вино. Бих искал да споделя всичко с човека от новозеландската яхта. Може би и той има нужда от топлота на Коледа. Впрочем би трябвало всички дни да са Коледа, така най-после хората биха се обединили, за да носят наследството заедно. Хайде… отивай да спиш!… вече не можеш да видиш дори часа, стрелките се преплитат.

Бележки

[1] Солено говеждо. — Б.пр.