Бернар Моатесие
Дългият път (3) (Сам между морето и небето)

3. Грабливата сврака

На 26 септември, при залез-слънце, „Джошуа“, почти неподвижна, се намира на 16°40’ южна ширина на 250 мили северно от малкия остров Тринидад. Справочните карти посочват, че безветрието е само 1 % от времето в тази област… но нямам късмет, улучвам точно този 1 %. Доста близо сме до Конските ширини, преходна зона на югоизточните пасати и силните западни ветрове. Слава богу, не може да се сравнява с Черния котел, при Конските ширини небето е все така хубаво и наистина пълните безветрия са много редки.

По време на пътешествието Таити — Аликанте^[1] на „Джошуа“ й бяха необходими десет дни, за да мине този участък, под лек север-североизточен ветрец. Беше загубила старата голяма памучна геноа по време на една буря и качваше под обичайния си кливер и тежкия стаксел, като с мъка се опитваше да се добере до пасатите.

Сега разликата е огромна: „Джошуа“ има хубава геноа, голям стаксел и освен това между предния капак и основата на гротмачтата вдигнах един допълнителен кливер с площ 7 кв.м от свръхлек тергал.

Движа се добре с всички тези ветрила, защото от два дни морето се е успокоило много и малкото ветрец, който духа от североизток, е попътен. Обаче усещам как коремът ме присвива, щом си спомня за хубавото допълнително ветрило с площ 25 кв.м, което загубих при преминаването на Черния котел, и не мога да се удържа да не мисля за него, докато се въртя в койката. Вчера ми се наложи да го изхвърля зад борда — беше прогнило и не можеше да се поправи. Опитвам се да се утеша, като изчислих, че това са 20 кг по-малко обременяване и излишно тегло: все в полза на постиженията.

А те далече надминават и най-смелите ми надежди. От Черния котел изкачих югоизточните пасати на бейдевинд за десет дни с по 150,6 мили средно на ден, два дни с по 130 мили, един със 138, два със 151, два със 156, два със 160 и накрая един зашеметяващ ден със 174 мили.

„Джошуа“ никога не бе постигала такава скорост при насрещен вятър. По време на Таити — Аликанте най-доброто й постижение на бейдевинд беше 160 мили един-единствен път в района на островите Зелени нос. По онова време добрите й постижения при качване бяха около 145 мили в участъка между ширините на островите Зелени нос и Канарските острови. Въпреки че тогава морето беше по-спокойно, отколкото през последните дни.

Причината за сегашната по-висока скорост при насрещен вятър в сравнение с Таити — Аликанте се дължи до голяма степен на олекотяването на „Джошуа“. И също на доброто надлъжно разпределяне на тежестите, защото, с по-малко ненужен багаж (значи не толкова обременен), имах възможност да освободя изцяло носа и кърмата.

Преди имахме две разглобени малки лодки в носовия отсек, едната бе разнебитена, а и другата бе само за изхвърляне, да не говорим за невероятната купчина от всякакви вехтории — „свръхценни“, събирани с години. Между другото имаше и една стара памучна геноа с площ 65 на 70 кв.м, получена при някаква размяна преди три години. Напълно прогнила, тя можа да издържи само тринадесет часа, преди да се разпадне съвсем между Панама и Галапагоските острови. Насмалко не ни отнесе една краспица, преди да се разцепи на две. И все пак я обичахме и не можехме да се решим да изхвърлим през борда това 40-килограмово прогнило платно, което пречеше и тежеше излишно.

Затова само дванадесет часа след началото на първата буря във високите ширини „Джошуа“ за малко не направи овъркил, т.е. за малко не се преобърна през носа — наистина морето бе станало опасно… но и „Джошуа“ бе опасно натоварена за този район: прекосихме го с изопнати нерви чак до нос Хорн, без да посмеем да посрещнем вълните другояче, освен 3/4 откъм кърмата, дори при обикновен вятър (5 бала), от страх да не направим овъркил, като забием вълнореза в предната вълна.

Да се олекоти яхтата по време на пътуването… В тези морета е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, тъй като палубата често се залива от кръстосващи се вълни, които понякога удрят опасно, без предупреждение.

„Парен каша духа“… това се изрази в една голяма чистка по време на приготовленията в Плимът: свалих от борда мотора, лебедката, лодката, четири котви, ненужните карти, един куфар с книги и лоции, които не бяха за зоните, предвидени по пътя ни, 25 кг резервни аноди, 400 кг вериги, голяма част от резервното 18-милиметрово найлоново въже за закотвяне, всичката боя (125 кг!), след едно последно боядисване на частите на яхтата над водолинията.

Невероятно е колко много резервни материали може да побере един ветроход, екипиран за далечно плаване с престои в зоната на пасатите. А да не говоря за множеството невероятни дреболии, които, събрани заедно, тежат доста: цялото това малко общество се озова в кофите за смет на Милбей док или в съседните яхти… за голямо облекчение на моята.

Преди да тръгна от Тулон за Плимът, бях изхвърлил вече около 300 кг дреболии и материали, между които и огромен сандък, претъпкан с карти на по-голямата част от света, подарък от един приятел, който си ги бе „прибрал“ при бракуването на някакъв кораб. Между другото тук имаше подробни карти на Персийския залив и на Червено море, както и на цяла Япония, където никога не съм имал намерение да отивам.

Като си помисля за целия този куп вехтории, които свалих, преди да отплавам, чудя се дали повечето от хората, които живеят на яхтите си, не приличат на грабливата сврака? Тая птица е обзета от такъв страх някой ден да не й липсва нещо, че събира и трупа всичко, което попадне в зрителното й поле.

С пристигането си от Таити — Аликанте сред стотиците джунджурии, грижливо скътани в предното помещение, открих и духало. Бях забравил за съществуването му. Намерих го преди четири години на един кей и си го прибрах, казвайки си разсъдливо, че щом не принадлежи на никого, по-добре да стане мое, защото едно духало все може да послужи някой ден. За какво? Не знаех, но и не обичам надуваемите лодки, които са трудно управляеми при вятър и неспособни да отместят една котва. А това духало би могло да послужи и за друго, не само за надуване на лодка. Би могло например да подава въздух на водолазен звънец: Франсоаз помпа с него, докато се разхождах сред коралите, за да й донеса някоя красива риба. (Всъщност това духало не бе достатъчно мощно, за да помпа въздух на повече от 40 см дълбочина.)

В Аликанте в едно потайно кътче на носовия отсек открих отново моето духало и го подарих на една френска яхта, която се готвеше да отплава за Антилските острови и Тихия океан. От нея пък ми дадоха стъкло за лампа, което не ставаше на никоя от моите лампи. Ала можеш ли да знаеш предварително?

Няколко седмици по-късно, когато се опитвах да въведа ред в безпорядъка на носовия отсек, извадих един малък конопен кливер с площ 3 кв.м, тежък като ламарина и обшит с въже, дебело почти колкото китката ми. Бяха ми го подарили. Бе напълно неизползуваем за каквато и да е яхта. Извадих го внимателно, за да го проветря. Английският приятел от съседната яхта, привлечен като че ли с магнит, го погали нежно с поглед. Дадох му го. Толкова бе щастлив, че бе удоволствие да го гледаш как разстила ветрилото на слънце, как го четка, макар че би могъл да го използува само за съединителен ръкав на помпа за вода. После прибра грижливо съкровището си в носовия отсек, донесе ми някакво духало и ме попита дали не би ми послужило. Беше моето духало, дал му го собственикът на една немска яхта, тръгнал предишната вечер за Канарските острови, в замяна на парче галванизирана тръба!

Прибрах отново духалото, като си казах, че щом небето ми го връща след толкова размени, сигурно има някаква важна причина. Все още не зная каква е била тая важна причина, защото духалото остана някъде по кейовете на Плимът с всичко, което пречеше на „Джошуа“ и би й помогнало да направи овъркил с носа напред във високите ширини.

Всеки предмет, който оставих в Плимът, предварително беше премерен на теглилка, която свих от Франсоаз, за да мога да контролирам теглото си по време на пътешествието. И така освободих „Джошуа“ от цял тон разни вещи, част от които оставих в килера на един приятел и ще си ги взема на връщане.

Разбира се, че не съм се разтоварвал необмислено, въпреки значителното олекотяване. Например взех минимум карти, но те включват подробни данни за евентуално ориентиране край нос Добра Надежда, Австралия, Тасмания, Северна и Южна Нова Зеландия, във водите край нос Хорн и част от каналите на Патагония и дори в някои атоли в Тихия океан. В случай на неприятност няма да се окажа притиснат до стената.

И така напуснах Плимът само с това, което считах за необходимо за пътешествието, но също и с онова, което би могло да стане необходимо. Въпреки чистката на тегло запазих 25-килограмовата котва „C.Q.R.“, друга 16-килограмова котва „Колен Тригрип“, 60 м 10-милиметрова верига (в кухия кил) и едно кълбо — 100 м 18-милиметрово найлоново въже за закотвяне.

Макар че е много олекотена, „Джошуа“ е готова да се „приземи“, ако закъсам или се разболея, или пък изпадна в отчаяние. Едно толкова дълго пътешествие, въпреки всички грижи около подготовката му, винаги крие неизвестни, особено що се отнася до здравето. И преди всичко има един велик непознат красавец — морето.

Средният денонощен преход се увеличи на 132,5 мили. Преди няколко години при по-благоприятни ветрове той беше 115,4 мили от Таити до нос Хорн и 120 мили от нос Хорн до ширината на Мадейра.

Може да се стори странно, че изреждам цифри, когато вятърът и морето далече надхвърлят значението им. Но милите, отбелязани на картата, представляват за моряка браздата, разсечена в морето от кила на яхтата му, с всичко, което яхната е дала, и с всичко, което морякът й е дал. И ако сега плаваме, то не е непременно срещу други моряци и други яхти.