Бернар Моатесие
Дългият път (15) (Сам между морето и небето)

15. „Джошуа срещу Джошуа“

Бурният вятър отслабва. Не беше нещо сериозно. Духа двадесет часа със сила 8 бала, достигна до 9 бала по време на пристъпите и през нощта флюгерът бе счупен от една разбиваща се вълна. Бързо го смених с друг, предварително приготвен.

По принцип във високите южни ширини бурният вятър от запад е свързан с депресия, при която вятърът духа силно, отначало от северозапад, после обръща от запад, а накрая — от югозапад. Тогава стоящата вълна, вдигната от първата фаза на бурния вятър, пресича и връхлита върху постоянното вълнение от запад, станало много силно под напора на западния вятър. Това предизвиква опасни сриващи се вълни, които удрят косо върху кърмата и принуждават да се промени посоката от изток на юг, особено когато морето истински се разсърди.

То се сърди, но не чак толкова. Дори няма нужда да управлявам. Морето изведнъж става много бурно, „Джошуа“ сърфира, но чувствувам, че не се противи. С течение на месеците е олекотена още, тъй като хранителните припаси и газта намаляват. Носът се повдига много добре, може да сърфира, няма опасност да направи овъркил… поне в това море.

 

 

Времето е все така мрачно. Вятърът отслабва, обръща се от югозапад. После небето се прояснява за по-малко от половин час. Слънце… ярко слънце!

Със сладката вода, събрана в кофа от грота, изпирам четири чифта къси чорапи. Слагам ги да съхнат високо във вантите на бизана, след като ги нанизвам на въженце, както се нанизват риби през хрилете. Може би ще се пуснат няколко бримки, по това е по-сигурно от щипките за пране, а и предпочитам чорапи с бримки, отколкото чорапи, отнесени от вятъра! Сега ги нося много. Макар че никога не забравям кръгчето от вътрешна автомобилна гума, което придържа мушамения ми панталон плътно прилепнал към ботушите, за да не влиза вода, тя често влиза. Макар че всеки път се заричам да слагам мокрите къси чорапи, когато става нужда да правя нещо на палубата… не свалям сухите чорапи, които съм обул в каютата, и те се мокрят поне веднъж на всеки три пъти, ако стоя вън повече от необходимото.

Застудява се. Морето е ледено. Сигурно и преди е било такова, но тъй като не заливаше палубата, не съм си давал сметка колко е студено то тук. Когато водата влиза в ботушите ми, целият настръхвам за миг.

Този първи бурен вятър в Тихия океан като че ли слага граница между „преди“ и „след“. Това действително мирише на високите ширини, където морето винаги е леко разгневено, дори когато всичко е наред.

 

 

Небето отново се заоблачава. Перести вълнообразни облаци. Перести облаци като котешки мустаци. Линията на барографа е порязана от потрепвания. Четири албатроса и три маламока. А лагът се върти, върти, върти.

 

 

152 мили, 166, 158, 147, 162, 169 мили.

Вълнорезът бучи ден и нощ. Тревожно бучене, спокойно бучене, радостно бучене, всичко зависи от дреболии, от слънчевия лъч, който проблясва понякога през облаците, от линията на барографа, от северозападното вълнение, от дългата западна вълна.

„Джошуа“ равномерно преодолява десет градуса дължина на всеки три дни, над 1000 мили седмично. И двете яхти, които са една и съща, вървят една срещу друга на картата, където преди три години бях отбелязал средните денонощни преходи по време на пътешествието Таити — Аликанте. Сегашната бразда е почти права, нараства бързо и се откроява ясно на картата и на глобуса от „Дамиен“. Натискам силно с химикалката, далече на юг, по най-късия и едновременно с това правилен и приемлив път, далече от плахата черта с молив, бележеща прехода Таити — Аликанте, която е видимо по̀ на север, нараствала е по-бавно и неравномерно, сякаш разкъсвана от някакъв страх. И сега ме е малко страх. Но не е същото.

 

 

Струва ми се, че дни наред капакът е затворен, небето е почти винаги сиво. Понякога ми се налага да стоя повече от час на палубата, за да успея да уловя със секстанта бледото слънце между два пласта слоести облаци. Често вали и морето неспирно бучи. Кръстосани яростни вълни удрят силни плесници без предупреждение. Тежки порои се сгромолясват върху палубата под напора на вятъра и могат да отнесат всичко по пътя си. Би трябвало да имам тежководолазен костюм, за да не ми се мокрят късите чорапи. Три чифта висят над примуса.

И дума не може да става да правя нещо на палубата без осигурителен колан; това би могло да бъде фатално един ден. Но все още не съм успял да свикна с него, чувствувам се вдървен, не съм господар на движенията си. За да съм сигурен, че няма да го забравя, пъхам го в нагръдния джоб на мушамата веднага щом я сваля в каютата след някоя манипулация. И така винаги ми е подръка, защото не излизам вече без мушама.

Когато отивам в кокпита просто да подишам чист въздух, за да си освежа дробовете и да побъбря с морето, оставям колана в джоба, защото тогава се хващам за люка на каютата и целият в слух и зрение едновременно, дебна блуждаещите сриващи се вълни, готов да отворя капака на люка и да скоча вътре за секунда и половина. Това е максималното време, което ми е необходимо да отворя капака, да прекрача рамката, да седна бързо на стола на командния пункт и да захлопна капака над главата си, дърпайки силно, за да може неопреновото уплътнение да прилепне по цялата повърхност на съединяването. С осигурителния колан няма да се чувствувам толкова подвижен. И после, не зная… мисля, че има нещо друго, по-важно — съприкосновението с предметите, които ме заобикалят. Осигурителният колан би ме свързвал само със стоманена скоба, с нищо друго. На него е написано с туш „Ани“. Той бе част от снаряжението на „Капитан Браун“, когато Лойк купи тази яхта от семейство Ван де Виле. Лойк взе осигурителния колан на Луи и ми даде колана на Ани. Махнах презрамките, които са прекалено къси за мене и които при всички случаи щяха да ме притесняват. Без презрамки не е толкова сигурно, но се закопчавам и откопчавам по-бързо. И освен това… без презрамки не се чувствувам съвсем като затворник.

 

 

Спускането към нос Хорн започна от една седмица, малко колебливо в началото, докато отмине втори бурен вятър.

Дъжд, градушка, големи разбиващи се вълни, понякога вълнуващи сърфирания. Няма загуби, няма прекалено силни вълнения, като изключим красотата на „Джошуа“, която се носи на най-долния ред рифове сред светлината на морето и небето, когато след промяната вятърът задуха от югозапад.

Няма загуби… но много ме е страх моята „Болийо“ да не е предала богу дух. Глътна доста морски пръски, когато снимах сриващите се вълни и през страничния отвор за кабела на дистанционното управление влезе вода. Трябваше да запуша този отвор с изолирбанд.

Без да вярвам много, вкарвам кибритена клечка, обвита с памук, в отвора на дистанционното управление, за да попия солената вода. Повтарям го пет-шест пъти, докато памукът остане съвсем сух. После продължавам с леко намокрен със сладка вода памук, за да разтворя солта, която може би е останала, после пак с памук, който е държан над пламъка, за да е топъл и да изсуши всичко.

Опитвам пусковия механизъм. Чудо… действува! Започва да възкръсва, покашляйки леко отначало. Отново навивам филма на ролката бавничко: спасен е. Късмет. Надявам се, че ще видя в него разбиващата се вълна, която направи удара. Изваждам ролката с филма, за да затопля леко камерата над примуса, и я натъпквам с топла и суха вестникарска хартия.

Сега топля в една тенджера пакетчетата със силикагел, които поемат влагата. Затоплям още вестници, слагам обратно обективите, които бях отвил по време на операцията „Примус“, завивам кинокамерата в затоплените вестници с пакетчетата силикагел, след като съм проверил, че наистина работи добре. Щеше да бъде страхотен номер, ако ме бе изоставила. Тя ми помогна да видя неща, които без нея не бих видял така ясно.

 

 

Барометърът се стабилизира, но вятърът духа със сила 6–7 бала. После отслабва до 3 бала и се връща отново от северозапад със сила 4 бала, със ситен дъждец на другия ден. Не обичам северозападните ветрове, с тях почти винаги започват неприятностите.

Още една кофа вода под гика на грота. Общото количество, събрано досега в Тихия океан, е 72 л, три четвърти от нуждите ми за тридесет и пет дни (2,5 л на ден). Бях събрал малко повече, отколкото ми е необходимо, в Индийския океан, 150 л за петдесет и шест дни плаване, по време на което употребих 130 л.

Така или иначе съм обезпечен, нивото на резервоара е почти същото както на тръгване (400 л). Мисля, че яхта, която е достатъчно голяма, за да носи необходимите хранителни припаси и резервни приспособления, би могла да обиколи няколко пъти света, разчитайки единствено на водата от небето.

 

 

С кофата вода от тази сутрин изпирам парцала за съдове. Сгреших. Този парцал, непран от Черния котел в Атлантическия океан, ми помагаше да предвиждам атмосферните промени сега, когато лумбагото не ме мъчи вече и когато гърбът ми ме оставя на мира по време на резките промени във влажността на въздуха.

Когато кухненското парцалче беше кораво, това означаваше, че въздухът е сух и можех да очаквам известно задържане на югозападните ветрове със сравнително хубаво време и доста синьо небе, като не броим перестите облаци. Когато не беше толкова кораво, при югозападните ветрове това почти винаги беше знак за сигурна промяна от запад, тъй като въздухът ставаше малко по-влажен. А когато видех парцалчето съвсем меко и лепкаво, като че обърсало всички грехове на света, трябваше да очаквам северни ветрове, наситени с влага.

Но нищо, ватираният ми комбинезон с птичето, което пее, и с рибата, която изпуска мехури, ме предупреждава почти по същия начин. Въпреки че не струва колкото парцалчето от времето на величието му.

Сега то съхне, плющейки весело, прихванато с шест щипки колкото се може по-нависоко във вантите на бизана.

Четири спокойни дни със 130, 111, 147 и 142 мили, почти без пръски по палубата. Небето се прояснява напълно към десет часа и си позволявам лукса да направя слънчева баня чисто гол по време на обедната почивка, на 49° южна ширина, на 1000 мили от нос Хорн.

Въздухът е сух, за качвам две одеяла на вантите на бизана, изтърсвам силно калъфките на възглавниците на палубата, люкът е широко отворен за първи път от толкова време насам. Прибирам всичко сухо, както в деня на тръгването!

Все пак има много перести и пересто-купести облаци, небето се забули отново, слънцето грее слабо. Но морето е хубаво, без пръски и зайчета, вятърът отслабва до 3 бала. Всички тези високи облаци пресичат повърхностния вятър под прав ъгъл и идват отляво, ако застана срещу вятъра. Това е знак за приближаваща от запад или югозапад депресия, още повече че имаме хало от 22° около слънцето на обяд. Но барометърът не казва нищо, дори не трепва и линията е равна, налягането е дори с 2 мм по-високо от нормалното и не мога да открия характерното мъртво вълнение от северозапад.

 

 

Облачно небе, лек дъждец, умерен до силен запад-югозападен вятър, макар че ръми. По чудо улавям слънцето през булото на нисък слоест облак, след като стоях два часа на палубата с измръзнали крака по време на тази игра на криеница.

Таити — Аликанте продължава да изминава от 20 до 40 мили на ден. Победи ни само два пъти за три седмици по денонощен преход. Но огромната преднина е все още за Таити — Аликанте… вече е заобиколил нос Хорн, без много да се бави.

Стоя дълго на палубата и денем, и нощем. Често гледам малкия глобус от „Дамиен“ в каютата. Галапагоските острови са на 3000 мили на север. Съвсем близо. Ще има да се пътува още страшно дълго в източна посока. Не трябва да гледам много на изток…

Нито съм весел, нито пък тъжен. Не съм истински напрегнат, нито отпуснат. Може би както когато човек гледа звездите, задавайки си въпроси, на които не е достатъчно зрял да отговори. И тогава един ден е весел, а друг — смътно натъжен, без да знае защо. Прилича малко на хоризонта — колкото и ясно да виждаме, че небето и морето се сливат, колкото и да отиваме към него, той винаги е на едно и също разстояние, съвсем близък и недостижим. Обаче дълбоко в себе си знаем, че единствено изминатият път е от значение.

 

 

Тасмания е на повече от 5000 мили в браздата, нос Хорн е на 900 мили пред носа. Сега „Джошуа“ се намира съвсем малко по на юг от пътя, по който се движеше преди три години. Случихме почти същото време. Неспокойни като видрата Чучундра, която притичва край стените, без да се осмели да прекоси стаите, бяхме плавали колкото се може по-дълго на север, преди да завием, за да минем край зоната, където бурните ветрове са много по-редки и не тъй силни, както са по на юг. Защото току-що бяхме яли страхотен пердах на 43-ия паралел. Една от онези тупаници, за които човек си спомня до края на дните си. Опитът не струва много пред истинския бурен вятър във високите южни ширини, където морето може да стане чудовищно, с разбиващи се вълни, каквито човек трудно си представя. Дълго време си мислех, че те можеха да удрят само при скорост от 15 до 25 възла. Всъщност сриващите се вълни от най-голямата буря, застигнала „Джошуа“ преди три години в Южния Пасифик, не надминаваха 15 възла и скоростта на удара им беше около 10–11 възла, защото яхтата се носеше пред тях. Успях да определя скоростта на вълните с доста голяма точност, като засичах времето, за което преминаваха от кърмата до вълнореза. А сриваща се вълна, която удря с 10–11 възла относителна скорост, е съвсем поносима за една нормална яхта, ако вълната връхлети отзад, при условие че яхтата не рискува да се забие с носа.

По време на същата буря бях видял това, което английските моряци наричат „пирамидална вълна“, предизвикана от натрупването на няколко големи вълни една върху друга, които взаимно се пресичат под различни направления и образуват една огромна вълна. Тя се свлече като лавина, грохотът й заглуши за дълго постоянния шум на морето и яхтата. Сякаш в далечината тътнеше буря. А при това вълната се бе разбила шумно на 200–300 м и морето бучеше силно наоколо. Но нито морето, нито яхтата се чуваха вече, заглушени от тътена на гигантската лавина. Дъхът ми секва, слушах настръхнат, с широко разтворени очи.

 

 

От две седмици, откакто морето бучи, използувам винаги при работа по палубата стоманеното 5-милиметрово въже, опънато от носа до кърмата по всеки борд. Бил Кинг ми даде тая идея. Той е принуден да прилага тази система за безопасност, тъй като яхтата му няма нито бордови леер, нито ванти, за които да се хванеш. После го видях и на „Корсен“ на Жан-Мишел Баро няколко седмици преди тръгването и с Лойк побързахме да екипираме яхтите си по същия начин. Толкова е практично, че сега трудно бих се лишил от него: достатъчно е да се закачи карабинерът на осигурителния колан и човек се движи свободно, без да има нужда да сменя точката на закачане, плъзга се по протежение на въжето. Вторият карабинер се държи в ръка, готов да бъде закачен за някоя ванта или другаде. Сигурността е почти 100%; само една ужасно силна вълна може да ви отнесе от палубата, още повече че двете ви ръце са свободни и можете да се хванете за каквото ви попадне. Но това не пречи да шляпате от време на време по палубата с ботуши, пълни с ледена вода, да не говорим, че водата влиза и през яката, и през ръкавите на мушамата.

 

 

Вятърът се променя в запад-северозападен и от северозапад се задава голяма вълна. Барометърът продължава да пада. Вятърът духа със сила 6, понякога и 7 бала. Следователно всички признаци са налице: ще сваля бизанстаксела, после преди здрачаване вероятно ще взема още един ред рифове на бизана и грота. После ще прекарам нощта в полубдение-полудрямка, като котка, която чака сгоден случай, за да нападне, но по тялото й не трепва ни едно мускулче преди подходящия момент. Вятърът, безветрието, мъглата, слънцето са едно и също. То живее, потръпва — едно-единствено присъствие, където всичко се смесва и се слива в силна светлина, която е животът. Животинското доволство на тялото и духа.

Понякога изпитвам и безпокойство. Но дълбоко в това безпокойство се таи вътрешната радост от морето. Тогава тя помита всичко останало.

Почти сигурно е, че бурният вятър ще се развихри скоро. Обаче това не ме тревожи… почти никак.

 

 

176 мили… и няма бурен вятър! Чувствувам се леко. Но даже съжалявам, че нямам оборудване, за да побъбря с радиолюбителите, които биха ми казали новини за приятелите, щяхме да се свържем благодарение на тях.

От вчера 50-ият паралел е прекосен и сме в истинските високи ширини, където времето се променя толкова бързо — или се оправя, или се разваля.

Вчера, преди залез-слънце, вятърът се бе усилил до 7 бала и свалих бизанстаксела, взех един допълнителен ред рифове на грота, после на бизана, както му е редът. Два часа по-късно небето се проясни отчасти, голямата северозападна вълна утихна и вече знаех, че няма да има буря. Поваля малко към 31 часа вечерта при преминаването на голям купесто-дъждовен облак и аз пресипах в чайника 1,5 л сладка вода, събрана от грота. Беше наистина много странно — излях водата от ветрилата направо в чайника, за да си направя закуска. Веднага си сварих кафе и го изпих с удоволствие, запалил цигара. Барометърът не падаше повече, вятърът не надминаваше 6 бала, почти пълната луна осветяваше цялото море откъм кърмата, когато се показваше между многобройните купести облаци, нямаше вече перести облаци, звездите блещукаха както обикновено. Отпуснах по един ред рифове на грота и бизана. Вятърът се готвеше да се обърне от запад, а после от югозапад. Щеше да се усили малко едновременно с качването на барометъра. Накрая към един часа сутринта предпочетох отново да взема втория ред рифове на грота и бизана, за да мога да спя спокойно до зори. После си сварих още едно кафе, отпивах бавно на малки глътки, седнал на стола на вътрешния команден пункт, наблюдавайки голямата светла ивица, която приближаваше от запад. Звездите, все по-многобройни, обсипваха небето откъм кърмата. Вятърът обърна от запад. Не бе много силен. Качих се да натегна малко шкотите и „Джошуа“ започна да сърфира по склона на северозападната вълна, станала дружелюбна, заоблена, равномерна.

После се свих на койката на топличко, на сухо, след като погледнах отново кривата, очертана на глобуса. Тя е съвсем близо до нос Хорн: още пет-шест дни, ако всичко върви добре. Но си забранявам да гледам по-далече от нос Хорн. Мисля само, че утре ватираният ми комбинезон няма да бъде толкова лепкав на коленете, и тази мисъл ме изпълва със спокойствие.

 

 

Зората е обикновена. Винаги съм на крак преди зазоряване. Във високите ширини именно зората показва какво ще бъде времето. Когато слънцето изгрява червено, е лошо предзнаменование. Тук зората трябва да е малко млечна. В противовес със зоната на пасатите, където червеното слънце при изгрев известява хубав ден, по-хубав от обичайното.

Днес зората е просто обикновена. Това вече е много и отпускам всички рифове, включително и на стаксела.

169 мили при обедното определяне, без да се преуморявам, като никога не изразходвам силите си до краен предел. Таити — Аликанте загуби още 40 мили. Тази разлика в резултатите се дължи до голяма степен на комплекта малки лесно управляеми ветрила, снабдени с много редове рифове, които подарих на яхтата си за това плаване, както и на усъвършенствуваните лебедки, които ги нямаше по-рано на борда.

Преди три години при тези променливи метеорологични условия „Джошуа“ не би изминала повече от 120 до 130 мили на денонощие. Щяхме да приберем щормовия кливер — старият бе 8 кв.м — прекалено много в случаи на истинска буря.

Много вероятно е, че във вечер като снощната щяхме да приберем и грота, 18-те кв.м площ на долния ред рифове на стария грот можеха да поставят сериозни проблеми, ако се наложеше да ги сваляме и навиваме бързо при рязко влошаване на времето. И „Джошуа“ щеше да пълзи с ниска скорост през цялата нощ.

Поради същите причини често се колебаех да отпусна риф на грота, казвайки си, че ако трябваше да го взема отново малко по-късно, ще бъде много трудна операция. А така губехме още мили. Опъването на ветрилата след вземане или отпускане на рифове също беше мъчително. Всичко трябваше да се прави на ръка и да се завърши с двойния скрипец, без да се забравят ръкавиците, за да не се възпалят напуканите пръсти. Сега два оборота с лебедката и хоп!… ветрилото е опънато, без много да му се молиш.

 

 

И ето… още 172 мили, вместо 140–145, които бихме изминали преди три години. И пръстите ми почти не са напукани. Вземам профилактични мерки и ги мажа по два пъти на ден с индийски мехлем, след като добре съм си изплакнал ръцете със сладка вода.

Здравето ми е все така много добро. Спя, бодърствувам, храня се, чета, отново заспивам, събуждам се бодър и често си говоря тихичко:

— Какво ще правим?… Да отпуснем един на грота?

— Трябва да го вземем отново преди обедното определяне.

— Лесно е, хайде, размърдай се, мързеливецо, да отпуснем този риф, не виждаш ли, че се влачим!

 

 

Шквал със сила 8 бала и градушка. Трябва да се помогне на руля, за да не се отклоняваме много и да не падаме по вятъра, така се облекчават ветрилата. Между шкваловете силата на вятъра е само 5 бала, горе-долу добре.

Под отблясъците на залязващото слънце облаците сякаш се изпълват с ванти. Това е лош знак, но вантите пък са част от морския живот и са красива гледка.

В началото на нощта всичко се успокоява, купестите облаци се смаляват, шкваловете не надминават 6 бала, хоризонтът се прояснява и звездите заспиват в падащата нощ.

Вдигам бизанстаксела на лунна светлина. Тази вечер има пълнолуние. Така ще бъде и при преминаването край нос Хорн, след по-малко от четиридесет и осем часа при такова темпо.

 

 

Не ми се спи, стоя дълго в кокпита, нос Хорн е толкова близо, морето е толкова красиво, то наистина диша. Лунен лъч се отразява от един облак далече на юг и се превръща в тънък сноп леко фосфоресцираща светлина, който се издига право в небето. Стоя поразен. Как луната успя да сътвори тази красота?…

Снопът се разширява и силно фосфоресцира. Като че някакъв огромен прожектор търси нещо сред звездите. Три пъти в живота си съм виждал зеления лъч над залязващото слънце, този изумруден език, който блесва като светкавица, но никога не бих повярвал, че е възможно и друго чудо — луната, играеща си с един облак.

Изведнъж ме побиват тръпки. Това не е луната, играеща си с облак, а нещо необикновено, което не познавам. Вероятно е дъгата на нос Хорн, онова ужасяващо нещо, за което говори Слокъм и което тук е предвестник на много бурен вятър. Морето ми се струва заплашително, звездите искрят с метален блясък, луната е станала смразяваща.

Втори сноп се издига до първия. После трети. Скоро стават десетина, като голям букет свръхестествена светлина на юг. И сега разбирам, че не е проклетата дъга. Това е Южното сияние, първото в живота ми, може би най-големият подарък, който ми прави това пътешествие.

То се разкрасява с нови клонки, разширява се, издига се като букет. Един от сноповете, вече широк почти колкото ръката ми, се издига на повече от 60°, чак до Южния кръст, чиито четири звезди блестят на втори план. Други лъчи флуоресцентна светлина се смаляват, колебаят се, за малко да изчезнат, после отново се издигат в небето бавно-бавно, напомнят дългите бодли на някои сини морски таралежи, когато приближиш ръка до тях. Сега почти всички снопове са с розово и синьо на върха, целият букет пламти като огън над отразената от крайбрежните ледове белота, много далече на юг.

 

 

Слоестите облаци се връщат в нощта. Отначало скриват луната, после звездите над яхтата, после и моето сияние. Трябва да съм гледал почти един час и това е най-хубавото нещо, което съм виждал в живота си.

Утрото е сиво. Облачно небе, лек дъждец, мъгла. Обаче „По-големият брат“ се справи страшно добре, като накара антициклона да слезе далече на юг, защото барометърът се е покачил по-високо от нормалното. Надявам се, че ще се закотви там още два дни. Барометър… малък дух, едновременно зъл и изпълнен с доброта, според настроението си. Винаги ми се приисква да го понатупам, когато слиза, и да го разцелувам, когато се качва.

128 мили среден денонощен преход за Тихия океан срещу 115 мили преди три години… но засега все още Таити — Аликанте има преднина. И Чучундра се носи колкото се може по-бързо.