Бернар Моатесие
Дългият път (7) (Сам между морето и небето)

7. Добра надежда

На 24 октомври „Джошуа“ прекоси дължината на Иглен нос, на 200 мили от сушата. Ще продължи пътя си на юг-югоизток до утре, за да се отдалечи още и да остави далече вляво зоната, където се сливат теченията.

Днес е шестдесет и третият ден в морето и между обедните определяния са изминати 7882 мили. Това представлява една четвърт от пътешествието Плимът — Плимът покрай трите носа.

Атлантикът остава назад в браздата. Напред е Индийският океан. Всъщност „Джошуа“ не е още в Индийския океан, въпреки теоретичните граници, а в no man’s land^[1]: водите на Добра Надежда. Те се простират между географската дължина на носа и тази на Дърбан, около 600 мили.

 

 

Тези места могат да станат опасни — често по-опасни от Хорн — заради Агуляшкото течение. Много яхти с размери от 8 до 15 метра си спомнят за тях: „Атом“, преобърната в открито море край Добра Надежда, се изправи, сплескана като понтон. В същите тези води „Охане“ попадна на най-ужасното време през цялото си съществуване. А вече познаваше нос Хорн. „Марко Поло“, „Ева“, „Адиос“, „Уок Ъбаут“ (Разходка), „Ванда“, „Мари-Терез II“ и още много други се преобърнаха или бяха сериозно повредени между Дърбан и Порт Елизабет от сриващите се вълни, вдигнати от много силния вятър, срещу Агуляшкото течение, което на места достига 5 възла.

Според лоциите най-опасната зона се намира югоизточно от Агуляшката плитчина, където честите бури и ветрове вдигат огромни вълни, които се усилват при срещата на топлото солено течение, идващо от Индийския океан, и студеното, по-слабо солено течение от Антарктида. Когато си наблюдавал вълненията, предизвикани от разликите в солеността при преминаване през шлюзовете на Панама, предпочиташ да минеш на голямо разстояние от подобни явления, пренесени в мащабите на океана.

 

 

Вчера имаше бурен западен вятър. Днес радио Кейптаун съобщава, че до полунощ не се предвижда нищо особено. Би трябвало да се възползувам от това, за да избързам. Но оставям „Джошуа“ да се влачи с 6 възла на долния риф, а би се движила с повече от 7, ако заменя щормовия кливер — 5 кв.м, с кливера — 15 кв.м, и вдигна големия стаксел вместо тази носна кърпичка — 3,5 кв.м. Трябва да отстъпя пред неоспоримия факт: не се чувствувам вече в добра форма. Миналата нощ едва дремнах, защото имаше силен вятър, стояща вълна и се опасявах от сливане на теченията.

Сега небето е доста ясно, вятърът е между 5 и 6 бала, западен, без бурни пристъпи и барометърът като че ли се стабилизира на 760 мм. И все пак морето е необикновено. Изведнъж се успокоява, когато вятърът падне до 5 бала, а щом вятърът задуха с 6 бала, много бързо става бурно, с големи сриващи са вълни при по-слабите пристъпи при хубаво време. Ето защо се страхувам да вдигна кливера с площ 15 кв.м, тъй като, ако времето се влоши отново, трудно ще го прибера. Вчера през нощта с големи усилия овладях кливера и го смених с щормовия кливер. Движенията ми бяха несръчни и все не успявах, трябваше ми тройно повече време да завържа рифщертите и въжетата. И нещо още по-сериозно — рефлексите ми бяха забавени: необяснимо как се оставих водата да ме изненада на бушприта и бях измокрен до коленете, без изобщо да видя приближаването на вълната. Може би се дължи на недояждането и умората, натрупана през последните дни.

Наистина бих искал да премина през това мръсно място с повече ветрила. Но ако времето се развали, а тук това може да стане много бързо, ще бъда подготвен по-добре, ако съм под намалени ветрила. По-разумно е, защото сега се чувствувам отпаднал. Не, няма нищо обезпокоително, далече съм от такава мисъл… но искам от „Джошуа“ да даде всичко, което може, докато се качвам по течението.

Отвън са високите ширини и морето бучи леко под западния вятър със сила 6 бала. Вътре са спокойствието и тишината на малкия ми свят. Пуша, замечтан пред глобуса, подарък от приятелите ми от „Дамиен“^[2].

Те тръгнаха на север, аз — на юг. Едно и също е, щом сме в открито море, в яхтите си.

Разглеждам внимателно дългата крива, отбелязана на глобуса. Това е пътят на „Джошуа“ от Англия насам, с делфините и албатросите, с радостите и мъките й понякога.

По време на плаването Таити — Аликанте Франсоаз и аз отбелязвахме по същия начин изминатия път на един мъничък глобус, изпратен от децата ни. И винаги изчаквахме „Джошуа“ да измине 10° дължина или ширина, преди да удължим чертата. Не го правехме по-рано, защото това би ни донесло нещастие и би привлякло неблагоприятен бурен вятър или постоянно безветрие.

 

 

Свалям големия стаксел на залез-слънце, но оставям щормовия кливер. Малко преди полунощ отпускам един риф на грота и един на бизана. Вълнорезът фосфоресцира и браздата се разстила назад, далече, далече, цялата искряща.

 

 

Мисля си за мореплавателите, които са плавали с големите ветроходи. Векове наред те са кръстосвали океаните за открития и търговия. И винаги заради морето. Мисля за онова, което са ни завещали в лоциите и справочните карти, където думите биха искали да говорят за морето и небето, където стрелките биха искали да разказват за теченията и ветровете, тревогите и радостите на тези моряци, като че ли това е възможно, като че ли познанието на великите закони за морето би могло да се предаде, като че ли морето би могло да се опише с думи и стрелки.

Обаче… виждам се отново на остров Мавриций, преди петнадесет години, да разучавам лоциите и справочните карти предвид пътуването от Порт Луис до Дърбан. Подчертавах с червено злокобните знаци за приближаването на бурен югозападен вятър, духащ срещу Агуляшкото течение, със синьо подчертавах благоприятните указания за връщането или задържането на хубавото време. Затварях очи и се опитвах да видя и да почувствувам всичко, което прозираше зад тези прави стрелки, зад тези сухи изречения, зад цялата тази строга научност, пълна със скрити неща, които искаха да проблеснат в мене.

Когато тръгнах към Дърбан, на няколко пъти ми се стори, че вече бях изминал този път. Морето се беше освободило от обвивката на думите и аз преживявах отново един изминат път, разчитайки предварително посланията на Индийския океан за война или мир.

 

 

164 мили, отбелязани при измерването на следващия ден. „Джошуа“ се намира на 70 мили навътре от крайната граница на айсберга, но достигна 40-ия паралел и сега може да плава на изток-североизток, за да напусне утре зоната на ледовете, като същевременно остане встрани от зоната на сливането на теченията.

Небето е покрито с многобройни сплескани купести облаци, истински облаци на хубавото време за тези ширини, а понякога големите пространства синева са почти без перести облаци. Вятърът, със сила 6 бала на зазоряване, обърна на запад-северозапад. Тази смяна малко ме тревожи, тъй като не успях да хвана метеорологичната сводка. Но барометърът е стабилен, това е най-важното. Морето е много красиво, искам да кажа, силно развълнувано. В замяна на това разбиващите се вълни не са много и, общо взето, не са твърде опасни.

Пак изкарах по-голямата част от нощта в кокпита заради пунктираната червена линия на справочната карта (границата на ледовете). Втората безсънна нощ не ме измори. Все пак време е да напусна тази зона, иначе запасите от тютюн и кафе няма да ми стигнат, за да завърша пътешествието! „Джошуа“ се движи със 7 възла. С такъв ход скоро ще прекосим границата.

 

 

Чудя се дали липсата на явна умора у мене не е по-скоро един вид хипнотична упойка от общуването с това море, излъчващо такава неподправена сила, изпълнено с призраците на всички красиви кораби, загинали по тези места, които сега ни съпровождат. Наблюдавам го съсредоточено и съм пълен с живот като него. Усещам, че и то ме гледа и че все пак сме приятели.

 

 

Днес допуснах две сериозни грешки, първите от началото на пътуването. Бях определил дължината. Вместо веднага да прибера секстанта, както се прави винаги по тези ширини, аз само го сложих в кутията му и го подпрях в един ъгъл на кокпита: трябваше да регулирам малко ветрилата, беше много важно да го направя, преди да сляза отново, е, само за няколко секунди. Всъщност това спокойно можеше и да почака.

Тъкмо обирах слабината на фала на бизана, когато доста голяма сриваща се вълна заля руля. Зърнах я с крайчеца на окото си и ето ме на вантите, свит на две, за да не се измокря, когато залее задната каюта и напълни кокпита. Секстантът плава във водата.

За щастие не съм сложил осигурителния колан, бос съм и много подвижен. Скачам, преди разклащането, което ще последва, да изпрати секстанта през борда с половината или три четвърти от водата, насъбрала се в кокпита. Вече съм в каютата, едновременно горд и засрамен от двойния блестящ удар.

Изваждам секстанта от кутията му, избърсвам го с кърпа и го подпирам с възглавници в дъното на лявата койка, „ти се връщаш отдалече, приятелче“. Трябва да изплакна кутията отвътре, за да отстраня веднага солта, която може да поеме отново влагата и бързо да повреди огледалата.

После запалвам примуса, за да изсуша на тих огън кутията, поставена на азбестова плоча, и се качвам да рифовам още един ред на грота, още един на бизана и един на стаксела. Вятърът, все така запад-северозападен, духа почти постоянно със сила 7 бала. Все пак за тези ширини това е хубаво време.

Когато слизам отново долу, очите започват да ми парят. Кутията със секстанта още не се е подпалила, но сигурно вече е суха. Угасявам примуса, събувам ботушите си, свалям осигурителния колан, мушамата, избърсвам ръцете си, лицето и врата, нахлузвам подплатените си терлици и запалвам цигара. Едно кафенце? Едно кафенце? Боже мой, колко ми е добре вътре, когато вън реве бурята.

Доволен съм от себе си, че намалих ветрилата: добри рефлекси, силна ръка. Стакселът се подчини без възражения, когато го накарах да глътне наведнъж 7 кв.м от рифа, нито една рифщерта не ми се изплъзна от ръцете.

Пуша, мечтаейки пред картата. „Джошуа“ се държи чудесно под толкова малко ветрила, няма почти никакво криволичене въпреки ограничената скорост. Утре ще бъдем далече. 180 мили? 190? Справочната карта дава 1 възел благоприятно течение за този район. Това ще рече, че може би ще надскочим тавана от 200 мили, ако вятърът се задържи. Не съм изморен.

Е, „Джошуа“, май ще се промъкнем край нос Добра Надежда с върховни усилия!

 

 

Още не съм изпушил цигарата си, когато една огромна сриваща се вълна ни удря с всичка сила откъм левия борд и лягаме почти хоризонтално. Всички илюминатори се пръснаха на парчета… не, здрави са (поне тези на каютата ми), не мога да повярвам. Струва ми се, че едновременно с приглушения шум на падащата вода чувам и удари с чук по лист ламарина.

Отварям люка и подавам глава. Ветрилата плющят, защото яхтата се е обърнала с нос срещу вятъра. Почти не е за вярване, но гиковете не са счупени въпреки контрашкотите. Бях отпуснал гика на грота в случай на рязко разклащане при бакщаг. Късмет, контрашкотът на бизана от 10-милиметрово найлоново въже се скъса. Беше старо въже от три години, което може би трябваше отдавна да подменя… но го обичах, бях свикнал е него, беше издържало при Таити — Аликанте. Скъсването по всяка вероятност спаси гика на бизана, но той, отклонявайки се под напора на водата към центъра, счупи напълно плоскостта на флюгера. Не е сериозно: благодарение на простото монтиране са достатъчни от десет до тридесет секунди, за да се смени флюгерът. Имам още седем резервни и материал, от който да направя нови, ако се наложи.

Излизам да включа щурвала и бързо се прибирам, вече мокър от пръските, вдигнати от вятъра. Прозорчетата на задната каюта са здрави, сърцето ми се стопли, като ги видях всички на мястото им. С помощта на вътрешния щурвал изпълвам ветрилата с вятър и отново се качвам на палубата да заместя флюгера с друг, много по-малък, нагласен за попътен вятър, защото „Джошуа“ се движеше бакщаг, когато сриващата се вълна я удари. Остава да подменя контрашкота на бизана с нов. Речено, сторено. Този път го разхлабих доста, както при грота.

 

 

Сега на палубата всичко е наред. Мога да сляза на топло и да подредя малко каютата.

Прибирам глобуса от мивката, от дясната страна, и го заклещвам отново на мястото му, от лявата страна. Остров Ява е малко одраскан.

Секстантът… бях го забравил върху лявата койка, затрупан с възглавниците. Сега ме гледа от дясната койка. Горкият, ако не е пострадал от този удар, значи наистина има господ за секстантите и за глупците. Първи пропуск — забравих го в кокпита, втори пропуск — върху надветрената койка… Скочил е от 2,50 м през каютата, когато „Джошуа“ легна. Едно от трите крачета се е счупило до самата основа. А при това е с диаметър 5–6 мм. Върху шперплатовата стена на едно от чекмеджетата има три дупки. Лявата е дълбока поне 5 мм, дясната е по-малка, а горната едва се забелязва. Тези дупки са от крачетата на секстанта, когато се е забил в чекмеджето.

„Джошуа“ разполага с втори секстант, големия „Пулен“, с барабан, много точен и с бързо отчитане, особено удобно за снемане на звездите, с осветление, вградено в ръкохватката. Другият (сега с едно краче по-малко) е стар модел с нониус, с който много обичам да наблюдавам слънцето във високите ширини, защото е малък, лек, удобен за работа. Ще се опитам да залепя крачето му с лепило „Аралдит“, когато го намеря. Ще трябва също да регулирам огледалата, защото сигурно и двете сериозно са пострадали при такъв удар.

 

 

Само един час по-късно „Джошуа“ ляга за втори път. Сега видях почти всичко.

Приседнал на стола пред пулта за вътрешно управление, наблюдавах морето през малките правоъгълни прозорчета на металния купол. Вятърът бе отслабнал чувствително от първото лягане насам, беше най-много 6 бала. Но морето беше странно, със спокойни участъци, или въпреки че бе много бурно, периодът на вълните беше постоянен, без опасни сривания. В тези участъци бих могъл да обиколя двадесет пъти палубата със завързани очи. После, без преход, то ставаше неспокойно, люлееше силно и тогава застигащите се големи кръстосани вълни предизвикваха понякога доста мощни коси сривания. Вероятно преди малко ни удари подобна кръстосана вълна. После, за не повече от десетина минути, „Джошуа“ заплава отново в спокоен участък. После — отново в бурен.

От време на време се изправях на стола, за да поемам на големи глътки въздуха и да чувствувам по-добре това, което ни заобикаляше. Когато морето беше по-спокойно, излизах и в кокпита, но не изпусках дръжката на люка, готов веднага да се шмугна вътре.

Ако ми се наложи да мина втори път в същата посока край нос Добра Надежда, бих се придържал по всяка вероятност между 41-вия и 42-рия паралел (вместо към 40-ия), за да съм сигурен, че няма да се приближа прекалено много до зоната, където се сливат топлите и студените течения. Вярно е, че това би ме принудило да навляза много по-навътре зад червената пунктирана линия на справочните карти и съответно би ми се наложило да бодърствувам по-дълго. Миналата нощ бодърствувах доста заради ледовете, но тази нощ почти няма да ми се наложи, защото практически ще бъдем извън червената пунктирана линия. Значи, ако трябва отново да минавам оттук, може би пак ще мина по същия път, при условие че барометърът е спокоен. Сега е точно така. Дори от сутринта има тенденция да се качва.

Отново бях слязъл да сръбна кондензирано мляко от кутията и да изпуша една цигара. После пак се върнах в наблюдателницата си и гледах морето през затворения купол. Прекосявахме нова развълнувана зона.

Една изключителна вълна, която приличаше на малка дюна, се издигна зад кърмата. Не беше много стръмна, но бе може би два пъти, ако не и повече по-висока от другите. Още не се разбиваше и имах чувството, че тя няма да се срине, че просто няма нужда да се срива.

Скочих на пода и се вкопчих с две ръце в щурманската маса, като притиснах гърди и се подпрях с крака. Ясно усетих внезапното ускорение, когато „Джошуа“ бе тласната напред. После яхтата леко се наклони, сякаш удари спирачка, и „Джошуа“ рязко легна. Водата бликаше през рамката на люка, но не съм сигурен дали въпросната вълна се бе сринала.

„Джошуа“ се изправи за четири-пет секунди. Беше по-дълго, отколкото при първата вълна. Сякаш някаква могъща сила я притискаше към водата.

И този път — никаква авария. Мачтите и краспиците издържаха. Ветрилата не се разкъсаха. За щастие контрашкотите бяха хлабави, а найлоновите въжета — еластични. Ако предметите, които ни изглеждат неодушевени, можеха да се изразяват и по друг начин, а не само да стискат зъби, бих чул страхотен рев горе на палубата. Дори малкият чудесен флюгер издържа и „Джошуа“ като че не бе завила срещу вятъра, защото отново заплава с попътен вятър, сякаш всичко вече бе забравено. Все пак се изненадвам, когато виждам радарния рефлектор на мястото му, на върха на оста си. И той е забравил вече.

Сега почти съжалявам, че не останах залепен на стола, за да присъствувам на цялата сцена, приковал поглед в малките прозорчета на купола… но когато видях тази дюна, усетих, че „Джошуа“ може да направи овъркил през носа. И в такъв случай щях да си счупя врата в капака.

При 6 бала да се преобърне през носа… добре зная, че е невъзможно… обаче по тези места всичко е възможно.

Късно следобед вятърът отслабва още. Морето възвръща величието си, едновременно спокойно и могъщо.

Чувствувам, че нощта ще бъде прекрасна, без яростни пристъпи. Ще трябва да опитам да се изтегна за един час на койката преди нощното бдение (възможна поява на ледове), защото съм под напрежение още от зори… (от няколко зори). Но слънцето скоро ще залезе, а аз не успявам да се изтръгна от съзерцанието на морето и яхтата.

Въпреки всичко би трябвало да спя повече, на кратки интервали, това е лесно. Би трябвало и да се храня по-сериозно. Прекалено много се отдавам на тютюна и кафето. Поддържам се с трохи оттук-оттам. Би трябвало да намирам време за хубаво спане и за истинско обилно ядене. Защото няма какво толкова да правиш на една яхта, дори когато минаваш край нос Добра Надежда. Дори край нос Хорн. Но във водите край един велик нос много неща трябва да се „почувствуват“ и за това е необходимо да им посветиш цялото си време.

Тогава се забравяш, забравяш всичко и виждаш само играта на яхтата с морето, играта на морето край яхтата, като оставяш всичко, което не е важно за играта в настоящия момент.

Трябва да внимавам да не навляза в същността на играта по-далече от необходимото. Ето това е трудното.

 

 

Още на следващия ден времето става много хубаво. Два дни вятърът духа леко от северозапад на югозапад, налягането е високо и слънцето блести в заоблената дълга западна вълна. Сякаш и морето е щастливо, че си почива.

Тъпча се с огромен апетит, спя до насита през нощта, подремвам и през деня, ей така, когато ми се прииска. Определянето на 26 октомври показа само 117 изминати мили, а на следващия ден — едва 68 мили, част от които благодарение на течението. Но е хубаво, когато има малко безветрие и леки ветрове. И двамата се нуждаехме от тях.

Спокойно, без да бързам, оправям някои дреболии, които представляват моят свят: залепвам с „Аралдит“ крачето на секстанта, регулирам огледалата, подменям пет протрити прошнуровки на плъзгуните на грота и три на бизана, заплитам фаловете на кливера и бизана (те са от тергал, докато фаловете на стаксела и грота са стоманени), за да преместя точките на триене в макарите. Пълно безветрие.

Шведското ми шило пада във водата и аз се гмурвам веднага с дрехите. Нямаше време да потъне надълбоко, защото е с дървена дръжка, а острието му прилича на длето и е съвсем леко.

Много съм горд и щастлив, като го връщам на борда, защото така „Джошуа“ не е загубила нищо от тръгването. А аз се гмурнах в ледената вода, въпреки че не беше необходимо, защото имам друго резервно шило. Но беше необходимо… защото нито едно перце не трябва да се загуби!

„Джошуа“ е обкичена с дрехи като с флагове, защото силното слънце суши по вантите всички пуловери и вълнени панталони, измокрени във високите ширини. Дрехите, набити със сол, стават лепкави, щом въздухът се овлажни. Но ако човек ги изтръска силно, когато са добре изсъхнали, кристалчетата падат и дрехите остават сухи (или почти сухи). Жан Го ме научи на това по време на престоя на „Атом“ и „Мари-Терез II“ в Дърбан. Носеше безупречни ризи, изпрани в морската вода с „Тийпол“, прострени да съхнат колкото се може по-нависоко, извън обсега на пръските. Дрехите плющяха на вятъра и кристалчетата падаха.

Сега вятърът е много слаб и дебелите ми вълнени дрехи не плющят, затова аз ги тръскам силно и от време на време ги изчетквам. Няма грешка, виждам как кристалчетата падат.

Голямото одеяло на зелени и сини карета, малко овлажняло, и то събира слънце на топлата палуба. Ще се върне на койката меко и леко, както в Плимът. Наистина „Джошуа“ не е загубила нито перце. Тя е в същата форма, както на тръгване от Англия, допълнително олекотена през двата месеца, прекарани в морето, още по-годна да се отбранява в бурно време. Ветрилата са като нови, не бях принуден да заменя нито една ракскарабина „Гойо“. По тях няма дори и следа от реално износване след шестдесет и пет дни триене, без да се броят тридесетте дни от Тулон до Плимът.

А пък и корпусът трябва да е без грешка, ако съдя по състоянието на руля, който виждам много добре в периоди на безветрие. Морските жълъди, които изчистих след Тринидад, не се появиха пак, по антифаулинга няма и следа от замърсяване. Ами аз? Аз съм добре.

 

 

Жан Нокер, конструкторът на „Джошуа“, ми даде три бутилки шампанско по време на престоя си в Плимът с „Казарка“. Трябва да изпия по една при всеки нос.

Исках да изчакам „Джошуа“ да прекоси 30-ия меридиан (още 160 мили), за да отворя първата. Ако си я излея в гърлото прекалено рано, нос Добра Надежда би могъл да ме види и да се разсърди, преди да имам време да избягам. Географската му точка е на повече от 400 мили назад в браздата, но този дяволски нос има дълга ръка. Все още би могъл да каже: „Ела тук, малкият, ела да те напердаша, защото знаеш ли, двете миниатюрни сриващи се вълни онзи ден бяха просто шега, приближи се малко, съкровище мое, да ти покажа разбиващи се вълни с подписа на Добра Надежда!“

Тази вечер съм почти сигурен, че нос Добра Надежда е заобиколен. Стоплям на тих огън в тенджерата под налягане съдържанието на голяма кутия с рибена чорба. Дълго ще бъде топла. За да се сгъсти, прибавям шепа сварен ориз, който ми остана от сутринта, и голямо парче масло.

Залезът бе много червен, налягането — високо, 767 мм. Лекият ветрец, който полъхваше следобед, напълно утихна; поставих яхтата в дрейф и ще прекарам нощта наистина спокойно, с обратно натегнати шкоти, с подветрено затегнат румпел и ветрила, рифовани на долния ред, за да не може нещо непредвидено да ни смути.

Пълна почивка, не се налага да вземам някакво решение. „Джошуа“ чака вятърът да се върне, като чайките и албатросите, накацали наоколо в морето.

 

 

Сега е нощ. Луната, немного голяма, е високо и нощта е съвсем светла — тъй чисто е небето. Няма перести облаци, все още няма перести облаци^[3].

Стискам в ръце голямо горещо канче и поемам рибената чорба на малки глътки. И рибената чорба се превръща в кръв и топлина. Говорителят на радио Кейптаун, което четири дни не успявах да уловя, съобщава, че по бреговете на Южна Африка няма да има бури. Знаех го. Морето, небето, албатросите, перестите облаци, които не са тук, ми го бяха казали вече. Но е хубаво да чуеш този приятелски глас да го потвърждава.

Обичам този говорител на радио Кейптаун. Когато съобщава, че ще има буря, се чувствува, че е неспокоен, повтаря два пъти съобщението и после трети път в края на бюлетина. Той не се слуша, като говори, не се опиянява от звука на гласа си. Просто общува с онези, които са в морето, и чувствуваш, че ти дава всичко, което би могъл да даде. Върши хуманно дело.

Като се има предвид, че западните бури, за които съобщава Кейптаун, са свързани с депресии, засечени в Южния Атлантик, движещи се от запад на изток, зная, че бих могъл да разчитам на още два дни хубаво време от днес, дори ако утре в Африка се разрази буря, без да е засечена. („Джошуа“ е вече на 430 мили източно от Иглен нос.)

 

 

Не обичам церемониите… но наистина много ми се пие шампанско! И бум… тапата изхвърча.

Пия си кротичко и изпразвам бутилката на малки глътки. Рибената чорба се влива кипяща във вените ми. Щастлив съм до лудост. Чувствувам се тъй щастлив, в мир с цялата вселена, че се изкачвам доста развеселен на палубата за нужда, напълно естествена след толкова погълнати течности. Но там присъствувам на такава изумителна сцена, че никой не би ми повярвал, ако я разкажа.

Е, добре, един тип бе застанал прав на кърмата, да, наистина. Изглеждаше невероятно щастлив и казваше, смеейки се (повтарям дословно): „Я, кажи, Добра Надежда, щом имаш толкова дълга ръка, трябва да ти е страшно удобно да си чешеш задника, а?“

Имаше от какво да се разтревожа малко, но човекът се изпари, не го видях да си тръгва, докато отивах към кърмата, за да го накарам да млъкне. Хвърлих празната бутилка в морето, слязох обратно в каютата и в този миг видях Южния кръст откъм левия борд, тъй като „Джошуа“ се бе завъртяла лекичко в това безветрие, без да усетя. Значи непознатият преди малко бе богохулствувал, обръщайки гръб на нос Добра Надежда. Нищо сериозно не бе станало, слава богу.

Звездите блещукат много силно там горе, в нощта. Когато бях малък, един стар рибар от Индокитай ми обясни защо звездите блещукат и защо, когато блещукат много силно, предвещават, че ще има вятър. Но не мога да разкажа това тази вечер, прекалено много ми се спи.

 

 

Спах добре. Вятърът задуха, както ми бяха обещали звездите. Определянето на 28 октомври показва, че съм изминал 188 мили за денонощието. Движим се с гранична скорост. В това развълнувано море, което блести под слънцето, гледката е великолепна. Седя близо час на релинга на бушприта, без да мога да откъсна очи от „Джошуа“, която пори морето с вълнореза си. Като си помисля, че за малко не останах без бушприт! 188 мили… никога не би достигнала тази цифра, дори подпомогната от течението. Бушпритът е фалусът на моя кораб.

Сложих ориза да се вари в два часа следобед, защото въпреки глада бях като хипнотизиран, не можех да се откъсна от съзерцанието на яхтата ми, която пореше морето сред пяна и слънце. Линията върху глобуса от „Дамиен“ се удължи още. Нос Добра Надежда е в браздата. Остават Лиуин и Хорн.

Не… остава само Лиуин. Само по едно нещо на един път, както по времето, когато строях „Джошуа“. Ако бях поискал да построя цялата яхта, мащабите на задачата биха ме смазали. Трябваше да вложа всичко само в корпуса, без да мисля за останалото. Другото щеше да дойде после… с помощта на боговете.

Почти същото е при едно околосветско плаване без спиране, мисля, че на тръгване никой не притежава средствата за успех.

Остава Лиуин… и цялата ми вяра.