Бернар Моатесие
Дългият път (8) (Сам между морето и небето)

8. Бразда, назъбена като трион

„Джошуа“ плава по 39-ия паралел с курс на изток. Границата на ледовете сега е далече на юг, на около 150 мили. Времето е все още хубаво, защото по тези места човек не трябва да проявява капризи. Но вятърът отслабва много, понякога дори настъпват периоди на почти пълно безветрие с източно вълнение, което никак не обичам. Освен това налягането е прекалено високо, знак, че антициклонът се е приближил от юг. Ако исках да играя чисто технично, щях да се приближа до 40-ия паралел, за да съм сигурен, че оставам в зоната на западните ветрове. Но се колебая, защото този „чисто техничен“ начин на игра доведе до грешката, която допуснах преди три години, слизайки повече от необходимото на юг, и тогава „Джошуа“ за малко не бе потопена от най-силната буря в живота й, далече преди нос Хорн.

Ако този източен вятър, за който говорят вълнението и покачването на барометъра, не задуха до два дни, ще карам по̀ на североизток поради южната пролет. Всъщност напразно кроя планове, защото не зная какво ще правя… както винаги в морето всичко зависи прекалено много от дреболиите!

Първият бурен вятър в Индийския океан пристига на 30 октомври от югоизток. Радиото съобщава за бурен североизточен вятър по крайбрежието на Натал, който ще обърне в западен и ще отслабне. Натал е далече зад мене, но винаги е полезно да се знае какво става там.

Тук би могло да се плава бейдевинд, защото вятърът достига 8 бала само в най-бурните си пристъпи. Все пак оставям „Джошуа“ на дрейф с два рифа на грота и бизана, стаксела с площ 5 кв.м и обратно натегнат кливер, с подветрено закрепен румпел. Много по-малко изморително е, отколкото да вземеш вълната с насрещен вятър, но държа също внимателно да подновя познанството си с Индийския океан, най-дивия от трите.

 

 

През нощта вятърът обръща от североизток, без да се усилва повече. Закрепвам отново румпела почти в диаметралната плоскост и натягам шкота на стаксела за качване, кливерът е все така обратно натегнат, за да се движа полека на изток-югоизток. Лекото вълнение на дрейфа повече не ни защищава, но сриващите се вълни все още не са много големи, това е нормално при бурен източен вятър. „Джошуа“ претърпява два такива удара, без да трепне.

После вятърът обръща от север и накрая на сутринта от северозапад, а после спада до три бала… Морето е изключително насечено. В един миг цялата яхта е залята с вода, откъм носа и откъм кърмата. Прави страшно впечатление, но не е опасно. Вълните са много стръмни, с конуси от пяна на върха, които остават по гърба на главните вълни, идващи от запад и югозапад. Това много прилича на необикновеното море, в което „Джошуа“ попадна преди няколко години точно след нос Хорн при почти пълно безветрие. Доволен съм, че все пак има малко вятър, за да поддържа ветрилата. От време на време има и доста големи вълни.

 

 

Лека-полека разбиващите се вълни се разреждат. Небето става цялото синьо, без следа от облаци на хоризонта. Барометърът, който бе паднал с 5 мм, отново се качва. Лекият ветрец (сега 2 бала) духа все още от северозапад. Но скоро ще се промени… в тези зони нищо не остава за дълго едно и също.

Оставям ветрилата на долния ред рифове и не сменям дори предните ветрила, защото няма да се придвижим по-бързо в това огромно вълнение, което ни обгражда отвсякъде и разтърсва здравата стъкмяването. Всъщност… преди нос Добра Надежда не бих изтърпял този щормови кливер и четвърт час. След нос Добра Надежда съм склонен да пестя.

 

 

В края на следобеда морето започва да бучи. Напомня ми разбунен термитник, когато, обграждайки работничките, хилядите термити войници едновременно затракват с челюсти. Термитите в Индокитай имат толкова яки челюсти, че заселниците си служили с тях при съшиване на рани, когато в джунглата нямало лекар. Тук цялата морска повърхност шумоли като изсъхнала шума. Гребените на вълните са пенести, но не се сриват опасно и все пак това не са „зайчета“. А безветрието е почти пълно. Никога не бях виждал подобно нещо. Духне ли бурен вятър, ще стане ужасно.

След няколко часа няма вече никакъв шум, единствено дългата вълна, пресичана от многобройни групи второстепенни вълни. Никакъв полъх. Ветрилата плющят и се износват, трябва всичко да се натегне по диаметралната плоскост.

Застопорих руля подветрено и „Джошуа“ ще тръгне отново, когато задуха. Конър О’Брайън — препрочитам книгата му за прекосяването на Индийския океан — съветва от време на време да се почива по един ден, щом не си струва да се изморяваш да лавираш. Конър О’Брайън добавя, че по природа е твърде неспокоен, за да следва този съвет, но на мене той ми допада. Много съм добре в койката си. Сега почти нищо не помръдва. Вятърът ще задуха отново.

Мисля за малката дъска, добре изрязана под прав ъгъл, добре рендосана, много чиста, без водорасли, която видях сутринта съвсем близо до борда. Сякаш бе оставена тук от невидима ръка, та дълго оглеждах наоколо. Нищо. Само малката дъска изчезваше вече в браздата на вятъра… този знак за човешко присъствие, тъй близко, тъй мимолетно, в район, където прелитат единствено морските птици.

Къде ли са Бил Кинг, Найджъл, Лойк? Надявах се да науча нещо за тях от Би Би Си или Кейптаун след посланието ми по малкия черен товарен кораб. Няма дори и намек. Сам съм, за да играя с цялото море, сам с миналото, с настоящето и бъдещето. Може би така е по-добре… но бих се радвал да имам вести от приятелите.

 

 

Лойк сигурно е на една седмица път от Добра Надежда, в момента наблюдава настроението на барометъра и се чуди дали е по-добре да мине близо до сушата като Вито Дюма и Конър О’Брайън, или далече от Агуляшката плитчина, в открито море. Дали е посадил в пластмасовите чинийки семената, които купихме заедно в Плимът? Много е лесно: в няколко чинийки с дупки се поставят върху парче плат семена от соя, крес и жито. Чинийките се натрупват и се сипва по малко вода за овлажняване. След няколко дни кълновете са поникнали достатъчно и се ядат на салата или варени. Предпочитам „Овомалтина“, който също съдържа ечемичени кълнове и още куп вкуснотии. Хвърлих пакетчетата със семена през борда след първия месец в морето.

Найджъл гледаше на нашите опити със семената с насмешка. Смяташе, че прекалено си усложняваме живота за нищо, и мисля, че беше прав! Къде ли е Найджъл? Докъде ли ще стигне със своя тримаран?

А къде ли е пък Бил Кинг? Може би далече напред или пък назад, ако се е заклещил за по-дълго в Черния котел, а може и да е съвсем близо, ако боговете са решили така. Ще бъде хубава победа за всички ни, ако пътешествието на Бил Кинг позволи да се доизпипа евро-азиатското стъкмяване, което се приближава до съвършенството благодарение на изключителната си простота при маневриране. Но все пак изненадващо е, че не съм чул да се говори за никого нито по Би Би Си, нито по друга станция, докато той и Найджъл всяка седмица се свързват по радиото с вестника, който е поел шефство над тях.

Може би са пратили всичко по дяволите… предавателя, акумулаторите, оскотяващата работа с генератора, бидоните с бензин, които могат да експлодират, хайде хоп!… всички зад борда, за да има спокойствие!

 

 

Скоро ще е полунощ. Спах няколко часа както обикновено. В морето ритъмът на живот не е същият като на сушата. В морето се събуждам почти автоматично около полунощ, съвсем свеж, и заспивам отново след час. Имам време да обиколя палубата, за да усетя нощта и да почувствувам какво има наоколо. После си свивам цигара на щурманската маса, мечтаейки пред глобуса от „Дамиен“.

Когато съм истински сериозен, се възползувам да си направя канче „Овомалтин“ и да си хрусна сухар. Когато не съм чак толкова сериозен, си правя едно горещо кафенце и си свивам втора цигара. Немного дебела, защото пакетът „Голоаз“ трябва да изтрае три дни.

За съвсем кратко време морето отново стана красиво. Само преди дванадесет часа то бушуваше под навъсеното небе. После, когато небето се проясни, закипя под кръстосаните вълни от източния сектор. Сега се усмихва под ясната луна, ветрецът подухва от запад със сила 2 бала. Тръгвам отново на път, отпускам рифовете и вдигам големия стаксел. Ще изчакам зората, за да сменя щормовия кливер с кливера.

 

 

При хубаво време среднощните часове са ми любимите, сякаш следващият хубав ден започва сега вместо призори. Но цигарата и кафето не са вече така уханни, защото направо се разболявам, като усетя, че „Джошуа“ върви с 1 възел по-малко в това чудесно време. Вдигам кливера и си поднасям едно допълнително кафенце, преди да се свия на койката.

На сушата кафето ми пречи да спя. Тук не. Дори мога да спя колкото искам и през деня. Въобразяват си, че сме като природните сили, че почти не спим, че прекарваме времето си да маневрираме с ветрилата, че ядем студена храна. Но ако знаеха…

Вятърът задуха отново, „Джошуа“ държи курс на изток, в една ивица между 37-ия и 38-ия паралел, където ще остане по принцип до около 2000 мили от Австралия, а после ще отиде малко на югоизток, за да мине по-далеч от нос Лиуин и Тасмания. Това е тактиката, която беше възприел Конър О’Брайън, образец на прозорливост и моряшки усет, за да избегне южната зона, където процентът бурни ветрове става значителен. Вито Дюма, който по едно време се беше качил много на север до 35-ия паралел, попадна на доста дълги периоди на безветрие и променливи слаби ветрове.

Мразя бурята, но безветрието подкопава духа ми. Затова трябва да внимавам и да не допусна сериозни стратегически грешки, тъй като не се чувствувам вече толкова здрав, както преди. Зная също, че въпреки всички старания да изуча технически най-добрия път, който трябва да следвам, в крайна сметка небесата решават дали да пратят вятър или не.

 

 

Вече една четвърт от Индийския океан е зад гърба ми и времето е доста хубаво от няколко дни. От време на време минават големи стада облаци и започва да ръми. Няколкото литра вода, събрана в кофите, които съм закачил за гиковете, не става за пиене. През дните на дрейфуване западно от нос Добра Надежда ветрилата се бяха покрили с тънка кора сол. Ясното слънце и наситеният с морски пръски вятър изсушаваха всичко за няколко секунди. Трябва да завали един хубав дъжд, та да измие солта.

Все още не се тревожа, във високите ширини вали често… но все пак бих се радвал да видя запасите в резервоара ми да се увеличат. Остават около 250 л (срещу 400 л на тръгване), т.е. 100 дни автономност, ако се смята, че е нормално да пия по 2,5 л на ден.

 

 

Дните текат един след друг, но никога не са еднообразни. Дори когато сякаш съвсем си приличат, не са никога напълно еднакви. И това придава на живота в морето тези особени измерения, създадени от съзерцание и много прости дадености. Море, ветрове, безветрие, слънце, облаци, птици, делфини. Мир и радост да живееш в хармония с вселената.

Албатросите, маламоците, гълъбите от нос Добра Надежда и още два вида птици, чиито имена не зная и които кръщавам „чучулигите от Носа“ и „враните от Носа“, съпровождат „Джошуа“ от 35-ия паралел на Атлантика. Сякаш се хранят само с морски пръски или чист въздух, летейки ниско над вълните, без да потапят човката си.

Албатросите и маламоците стоят усамотени. Другите се събират на групи, които са по-многобройни, ако птиците са по-малки, като чучулигите от Носа. „Джошуа“ среща орляци с повече от стотина такива птици, много бързи, големи колкото едра чучулига, със сребристи пера, чийто полет с резки завои и плъзгания по крилото напомня малко полета на лястовица преди дъжд. Коремчетата им са бели, опашките тъмносиви и на крилете им е изписано по едно голямо „W“. Те се стрелкат съвсем близо над водата и често потапят едното си краче, сякаш за да си помогнат при завоите. Нямат нищо общо с мъничката черно-бяла морска лястовица, която прилича на пеперуда с тъй лекия си полет. Тя също прави завои, като потапя едното си краче във водата.

Вито Дюма разказва за опитомения си гълъб от Носа като за черна птица, изпъстрена с красиви бели петна. Без неговото описание понякога щях да бъда неспокоен, защото полетът на чучулигите от Носа напомня по всичко полета на гълъбите, ако човек ги гледа отпред. А пък някъде бях чел, че когато гълъбите от Носа се появяват на големи ята, това е сигурен признак за близостта на ледовете. Обаче във въпросния текст, предназначен за мореплаватели, нямаше никакво описание на тази птица. Два-три гълъба от Носа ни съпровождат от Добра Надежда. С големите си бели петна, чиито краища преливат в черното на крилете, те напълно отговарят на описанието на Вито Дюма.

Враните от Носа, големи колкото едра чайка, приличат много на гарвани, когато кацнат във водата. Тъмнокафявите им пера са с червеникав оттенък на слънце, но когато е облачно, изглеждат черни. Те кръжат, без да махат с криле, малко приведени, на ята от осем до петнадесет, често в една линия. Сякаш групово оглеждат морето, като правят завоите почти едновременно, хармонично и гъвкаво. Тази група ни придружава отдавна. Разпознавам една птица, която няма перо в средата на лявото си крило.

Най-красивите са маламоците, вид малки албатроси, много по-стройни, много по-красиви, с размах на крилете около два метра. Всички, които виждам, имат еднакво или почти еднакво оперение: бял корем, бяла шия, бяла опашка, отгоре крилата са тъмносиви, отдолу — перленосиви в основата и много светлосиви или почти бели понякога по краищата. Всички имат красиво очертание около очите във формата на удължен бадем, като грима на кинозвезда.

Маламокът има пера, които наистина са пера, докато албатросът (с размах на крилете над три метра понякога) като че е покрит с вълнен пух. Но няма напълно еднакви албатроси, всеки притежава собствено оперение и не можеш да ги сбъркаш. Има един, който търся винаги, когато се качвам на палубата. Той е много голям, пепелявосив отдолу и почти черен отгоре, с кафяво петно под лявото око. И обратно, трябва да си много наблюдателен, за да различиш един маламок сред двадесет други, дори след като си бил всеки ден с тях в продължение на дял месец.

Поведението на птиците от високите ширини се различава коренно от това на птиците от тропиците. Там са веселието, виковете и гмурканията. Познавам малко зрелища, сравними с гледката, когато четиридесетина басанови пеликани се спускат от небето като реактивни снаряди върху пасаж от сардини. По време на плаването си от Кейптаун до Света Елена на борда на „Мари-Терез II“ тропах с крака и виках заедно с тях, като ги гледах как упражняват занаята си с такава радост. Често един от тях се отделяше от групата и кръжеше за малко съвсем близо до бизана, а после се отправяше отново на риболов. Фаетоните също бяха приятелски настроени. И дори фрегатите, които обикновено са доста сдържани, се интересуваха от „Мари-Терез II“.

Тук албатросите, маламоците, враните, гълъбите от Носа и мъничките лястовички кръжат невъзмутимо. За тях „Джошуа“ не съществува. И все пак тя трябва да съществува, щом големият пепелявосив албатрос е често тук, а също и враната, на която липсва едно перо. Но те сякаш търсят преди всичко нещо много важно, нещо неизвестно във вятъра и морските пръски.

Обаче чучулигите от Носа понякога са приятелски настроени и са любопитни за късо време. Случва се да дойдат ей така, да огледат стъкмяването на групички по две-три или да поиграят с въздушните течения, породени от ветрилата. Спусканията им са толкова бързи, че ми е невъзможно да ги хвана в обектива на кинокамерата ми „Болийо“.

Бих дал много, за да опитомя една чучулига от Носа. Те не остават дълго и всяко ято, което срещам, се задържа в своя район.

Въпреки че почти съм достигнал 37-ия паралел, времето се мени постоянно, понякога много рязко. Беше валяло или ръмяло през цялата нощ и бях събрал 25 л вода, а ветрилата са измити най-сетне. При изгрев-слънце една светла ивица, много надалече, очертава тавана от ниски облаци. След един час небето е синьо, с малки кръгли купести облаци и югозападен вятър, признак за хубаво време. Към 11 часа обаче започвам да се чудя дали ще намеря слънцето в часа за определяне на дължината и от предпазливост правя едно измерване, защото небето се заоблачава от запад много бързо, с плътни струпвания купести облаци и вероятно със слоести облаци. Все пак хващам слънцето през булото облаци в часа за определяне на дължината. После небето се прояснява. Но малко по-късно на хоризонта надвисват от юг големи облаци с протуберанси, които носят дъжд. Бях отпуснал рифовете тази сутрин, сега ги вземам отново: един ред на грота, един на бизана. Колебая се малко за стаксела. Не, няма да взимам рифове на стаксела. Щом оставам на палубата, ще го сваля, ако има бурен вятър, и ще го вдигна после, ще бъде по-лесно.

Няма бурен вятър. Обаче морето се вълнува и пени, без вятърът да се е усилил чувствително. После леко заръмява и вятърът отслабва на 4 бала, обръщайки се от юг-югозапад. Слизам да хапна парче камамбер със сухари и сметана, защото в два часа следобед още не съм обядвал. Когато се връщам на палубата след десет минути, намирам 5 л вода, събрана в двете кофи, които са закачени за гиковете. Изливам я в бидона, като благодаря на небето и проклинам променливото време, защото вятърът спадна на 3 бала и насеченото море износва ветрилата.

Отпускам рифовете към 15 часа под небе, покрито с облаци от единия край на хоризонта до другия. Все пак лагът показва 18 мили, изминати от обяд, това прави 6 възла за момента. Но милите не се печелят лесно в този район. Югозападен вятър със сила 5 бала отново в 15 ч. 30 мин. Същото небе, същото време. Барометърът леко пада. Кратък следобеден сън.

 

 

На следващия ден са отбелязани 160 мили. Чудесно време, югозападен вятър със сила 5–6 бала, развълнувано, много синьо и много хубаво море. Купестите облаци са кръгли, а не сплескани, както е обикновено в тези ширини. Пак е валяло или ръмяло през миналата нощ въпреки югозападния вятър, който обикновено е сух. Станах, за да прибера водата от кофите. Тази сутрин още две са почти пълни. Ето че притежавам 50 л в бидони, които изливам в резервоара. Почти пълната липса на дъжд от два месеца ме безпокоеше, също като упорството на ветрилата да задържат солта.

 

 

Чувствувам се изморен от една седмица насам. А и кръстът ми се е схванал, вероятно защото мускулатурата ми е отслабнала поради липсата на упражнения и еднообразието в храната. Още на тръгване от Плимът бях три килограма по-малко от нормалното си тегло. Преди няколко дни успях да се претегля по време на пълно безветрие^[1]: още един килограм, изгубен за три месеца.

Случва ми се дълго да се любувам на остров Мавриций на картата, немного далече на север. Това е най-хубавата спирка, която познавам, наред със Света Елена. Но Света Елена е много, много далече, зад нос Хорн, на другия край на света, и не смея да мисля за него. Докато остров Мавриций е съвсем близо, прекалено близо, пълен със спомени за моите маврициански приятели, сред които прекарах три от най-хубавите години от живота си. Понякога се чувствувам много изморен. Ако не кача течението, „Джошуа“ няма да стигне до края на дългата ивица морска пяна, която свършва в Плимът. Но сега има мигове на голяма празнота в мене, когато не зная накъде трябва да се насоча.

Започнах лечението с „Пентавит“ (витамин В) и ще го продължа един месец, защото умората ми се дължи може би на липса на витамини. Но би трябвало да се интересувам повече от яденето, никакъв синтетичен витамин няма да замени добрия апетит. И главно да се заловя отново с физкултурата, както преди. И да се качвам по-често на палубата да дишам чист въздух, каквото и да е времето. Вятърът и морето лекуват много неща, когато човек остава дълго с тях на палубата.

Може би ще е по-добре, ако остана във водите на 36-ия паралел, за да позагладя косъма при по-мек климат, преди да завия към нос Лиуин и Тасмания. Но колко далечно и безсмислено ми изглежда всичко това, когато се замисля сериозно.

Да взимаш рифове, да отпускаш рифове, да взимаш рифове, да отпускаш рифове, да живееш с морето, да живееш с птиците, да живееш с настоящето, никога да не гледаш по-далеч от днешния ден, да знаеш, че всичко се оправя с времето…

Не напредваме бързо, защото времето е много променливо и защото реших да не плавам с максимум ветрила от залез-слънце до зазоряване, за да прекарвам нощите си без тревоги цяла седмица: веднъж със 136 мили, изминати при обедното определяне, 134 на другия ден, после едва 29, заради голямото безветрие, за щастие с много слънце, 88 мили, 159, 131, 119, 160, 167 мили… истинска бразда, назъбена като трион.

Бурен югоизточен вятър на 10 и 11 ноември. Наложи се да огранича скоростта на десен халс и да дрейфувам цяло денонощие на север, за да не сляза много южно. После 145 мили на другия ден по 36-ия паралел, после 162 мили, после 183 под бурен южен-югозападен вятър, който вдигна много силни сриващи се вълни. Принуждават ме да ги преодолявам почти с кърмата, като губя още ширина, за да избегна сериозните аварии. След това — 146 мили на 15-и в ужасно насечено море, 150 мили на 16-и… и ето че сега спрях заради безветрието на 17 ноември на 34°38‘ южна ширина с едва 45 мили, изминати от вчера. Аз, който пресмятах ходовете си, за да избегна старателно грешката на Вито Дюма, попаднах право в същата клопка.

Но чертата върху глобуса от „Дамиен“ се удължи още, почти сме по средата на пътя между нос Добра Надежда и Тасмания. Слънцето е чудесно и съм доволен, че днес си почивам малко, гледайки спокойствието, което цари, докато спалното бельо се проветрява на палубата.

Слизам да подредя задната каюта, където има грейпфрути, лимони, чесън и лук.

Чесънът може да издържи още сто години! Лимоните са напълно запазени. Франсоаз зави всеки поотделно в страница от „Рийдърс Дайджест“, което бе подходящо за тази цел. Днес ще изям последния си грейпфрут. От стотината, които натоварих преди три месеца, само пет-шест се развалиха.

Червените лукчета от Мароко, които Лойк ми даде в Плимът, са все още в много добро състояние: само някои са покълнали, но не ги губя, защото обикновено ги слагам в ориза си. Обратно, няма смисъл да преглеждам още един път обикновения бял лук. Той е изгнил целият. Изхвърлям го с торбата през борда.

Точно в този момент седем маламока и ято врани от Носа кръжаха наблизо. Повечето прелитат над торбата с лук, без да я видят, защото очите им са настроени на такава дължина на вълните, която им позволява да забележат онова, което търсят (какво точно, бих искал да зная…). Най-сетне една птица забеляза торбата с лука и направи рязък завой, за да кацне до нея. Едва тогава останалите усетиха, че става нещо интересно, и накацаха една след друга до първата. Но какво ли търсят досами вълните? Сигурно им е доста трудно да го намерят, щом като десет пъти минаха край това огромно нещо, без да го забележат!

А ти, стари приятелю, какво търсиш ти?

 

 

Пълно безветрие, навсякъде слънце, и горе, и долу. Като вземам кофа вода за съдовете, забелязвам, че морето е покрито с планктон. Това са микроскопични животинки, по-малки от глава на карфица, които тичат насам-натам по спокойната вода. Загребвайки от повърхността, кофата събира стотина, докато на двадесет или тридесет сантиметра по-дълбоко тя хваща едва три-четири живи зрънца.

Забелязвам и нещо като килим от красиви плоски медузи, големи колкото стотинка, каквито не познавах досега, и няколко аргонавти, много красиви на слънцето. Те приличат на продълговати балончета със сини отблясъци, с прозрачно гребенче отгоре, което им служи за ветрило, за да плават бейдевинд… когато има вятър.

 

 

Безветрието се превръща в лек полъх, едва доловим, но постоянен. Браздата се очертава върху гладкото море. Бих се радвал, ако днес видя морските паяци, които бягаха пред вълнореза на „Джошуа“ на излизане от Черния котел. Напразно изхабих два филма, като се опитвах да заснема тези насекоми, чието тяло не е по-голямо от тялото на муха, а крачетата им са много дълги. Прекалено са пъргави и бе невъзможно да ги хвана в обектива: яхтата ги плашеше, защото се движеше с 4 възла. Днес щеше да бъде лесно, те биха стояли спокойно в отблясъците на слънцето.

Това са същите водни паяци като в ручеите на Европа и Азия; с „Мари-Терез II“ бях срещал много сред Индийския океан, далече, на запад от Суматра. В началото не можех да повярвам. Обаче наистина бяха те, бягаха по морето с дългите си извити крака. Тъй като не се гмуркат и са месоядни, може да се предположи, че на повърхността на морето съществува невидим живот. Какво ли правеха, тъй крехки на вид, когато морето ставаше бурно? Справяха се чудесно, щом ги имаше с хиляди около „Мари-Терез II“.

Този ден имаше безветрие. Предната вечер бяхме на дрейф.

Две малки животинки плуват край борда. Гонят се, хващат се, пускат се, пак се хващат. Бият се. Взимам ги в кофата, за да ги разгледам отблизо. Приличат на мънички щурчета. Те не се бият, съвокупляват се. Животът, който се сътворява така далече от всичко и въпреки всичко, знаменито е! Опитвам се да намеря други, докато „Джошуа“ дрейфува под лекия полъх. Но нямаше други щурчета, в цялото море бяха само двете, не по-големи от бебешко пръстче. И все пак те се бяха намерили, въпреки опасностите в това огромно море.

Когато бях малък, майка ми разказваше, че дядо господ е боядисал небето в синьо, защото синьото е цветът на надеждата. Поради същата причина вероятно е оцветил и морето в синьо. Имам чувството, че се връщам в далечното си детство в Индокитай, когато ловувах босоног с прашката си. Вършех го не толкова за да убивам птички, колкото да доловя шепота, отблясъците, неуловимия пукот и внезапното мълчание на гората, пълно със знамения и тайни.

Бърша моята кинокамера „Болийо“, бавно, приятелски. Лека-полека тя се е превърнала в нещо повече от обикновен апарат. Остават само 27 филмчета до края на това току-що започнало пътешествие. Но ще бъде ли възможно да донеса от него снимки, в които всичко да е казано, без да е необходимо да бъде обяснено.

 

 

След обедното определяне вятърът се връща от север със сила 3–4 бала. Барометърът не се е колебал от три дни и „Джошуа“ се носи много бързо по все още гладкото море на югоизток, за да не изпусне вятъра. Сложих едно допълнение под гика на грота, допълнителни стаксел и кливер на носа и друго ветрило като бизанстаксел. Близо 100 кв.м ветрила!

Любувам се на яхтата си от върха на гротмачтата. На силата й, на красотата й, на подредените бели ветрила в подреденото стъкмяване. На пяната, браздата, на единадесетте делфина, дошли от двете страни на бушприта. Това са черно-бели делфини, най-красивите, които съм виждал. Поемат си въздух набързо, почти без да излизат на повърхността, без да се отдалечават от носа, и теглят с невидими връзки „Джошуа“ с близо 8 възла. И дума да не става да слизам да търся камерата, бих изпуснал всичко, а това, което ми дават, е прекалено ценно; обективът би го развалил. Отиват си, без да съм ги докоснал, но връзките са все още тук.

Големият ми пепелявосив албатрос, маламоците и враните от Носа отново дирят нещо, онова, което вечно търсят досами вълните. Почти всички бяха накацали по време на безветрието, без да се интересуват от „Джошуа“. Хвърлих им няколко парчета от дорадата, която улових в зоната на пасатите и която от два месеца съхне по вантите на бизана, изложена на прищевките на времето, без да се развали или пък вмирише. Това също не ги интересуваше. Все пак две врани потопиха глави във водата, за да погледат как малкото кубче се отдалечава към дъното.

Сега всички се реят, щастливи като мене, че вятърът задуха. Неподвижните им криле потрепват в краищата, сякаш опипват въздуха, чувствителни като пръсти на слепци. Чучулигите от Носа вече не са тук от цяла седмица. Може би съм се изкачил прекалено на север за тях.

Враната ми, която няма едно перо на лявото крило, също не е тук. Но не изчезва за първи път и зная, че винаги се връща.