Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Девета глава

Джаки стоеше в дъното на репетиционна зала и наблюдаваше Макс: стиснал юмруци до бедрата си, той клатеше глава към тримата мъже, които играеха ролите на съпрузите на Монро, сетне скочи на платформата и изигра изкусна импровизация, тъй че и у тримата да не остане и сянка на съмнение за това, което иска от тях. Джаки тихо приближи Алдо, който си седеше до пианото и си свиреше нещо. Като я видя да приближава, той се ухили широко.

— Как върви — попита тя с кисела усмивка, — или да не питам?

— Всъщност не е зле, сега прекарваме момчетата през първата част от тяхното действие, а сетне ще ги поеме Бела — хореографката.

— А Роуз?

— Макс й даде почивен ден.

— О, господи — изстена тя, — толкова ли е зле?

— Боя се, че да; тази сутрин се разплака, а Макс още дори не си бе отворил устата. — Сетне той добави бързо: — О, търсиха те по телефона, твоят американски приятел Дрю, каза, че се опитал да те намери в хотела. Отговорих му, че си в процес на местене в къщата.

— Благодаря.

Ала Дрю би трябвало да го знае, навярно бе прекалено зает с майка й, за да го запомни.

— Каза, че ще ти телефонира на новия номер.

— Така ли?

Алдо се намръщи.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Остави — насили се да се усмихне тя. — Смяташ ли, че трябва да поговоря с Роуз?

— Защо не оставиш това за утре, може би просто се е нуждаела от почивка.

— Всички се нуждаем от почивка, Алдо — въздъхна тя. — Е, слава богу, че имаме и дубльорка, която заслужава много повече от това.

— Мисля, че още не сме стигнали дотам.

— Може би не, но до Коледа остават само десет дни; след това ни остават четири, най-много пет седмици преди да се преместим в Аделфи. Нямаме чак толкова много време.

— И не можем да си позволим да разчитаме на непредвидимата Роуз — завърши вместо нея той. — Знам.

— Всичко ми се вижда още толкова сурово, толкова недовършено…

Зад гърба й избухна смях, последван от кратки аплодисменти. Алдо се усмихна окуражително.

— Не мисля, че съставът ще се съгласи с теб.

Тя кимна полека.

— Не ми обръщай внимание, на този етап винаги нервнича прекалено.

— Е, не си губи съня от това, на подобен стадий нещата винаги изглеждат хаотични, дори невъзможни; ако не е така, може би ще има нещо сбъркано.

Погледът й се плъзна към двайсетината актьори, които седяха в кръг на пода около правия Макс, който им обясняваше какво точно очаква от тях. Изненадана бе да види изписания по лицата им интерес и оживление и за миг им завидя. Мислите й се насочиха към Клеър и огромната сума, която изглежда бе инвестирала в спектакъла; мащехата й и другите й спомоществователи висяха като воденичен камък на шията й.

— Хайде, по-весело — продължи благо Алдо, — репетициите днес вървят много добре, въпреки непредвиденото отсъствие на Роуз.

— Не ми обръщай внимание — рече отново тя, — настроението ми вероятно се дължи на ужасното главоболие, което ме мъчи през последните няколко часа.

— Чакай да направя кафе и ще потърсим аспирин или нещо подобно — предложи той. — Както виждам, няма да започнем още няколко минути.

— Благодаря, Алдо.

Тя седна до пианото и зачака Макс да приключи с наставленията си. Той я видя и се обърна, каза нещо за последно и отиде при нея.

— Алдо ми каза за Роуз — рече тя, когато той приближи.

— Не бих обърнал толкова внимание на това — започна той и с театрален жест прокара пръсти през косата си, — ако малката сладурана си каже какво, по дяволите, й става, вместо да повтаря личен проблем. Направо ще ме свърши.

— Е, ако до утре нещата не се подобрят, ще говоря сама с нея — каза тя и му хвърли поглед, изпълнен с опасения. — А ти може би ще си помислиш още веднъж за предложението ми да редуваме Роуз и Луси в главната роля.

— Още няма нужда да се паникьосваме.

— Бих го нарекла по-скоро въпрос на здрав разум.

— Нека да й дадем още малко време да навлезе в ролята.

Тя въздъхна.

— Доколкото разбирам, това означава — до другата седмица.

Той сви рамене и се обърна към Алдо, който приближаваше с две кафета в ръце.

— Къде е днес нашият кафеджия Тарзан?

— Ако имаш предвид Джейми — рече тя с неприкрито раздразнение, — той ми помага да се преместя.

Тя го бе целунала и той й бе отвърнал само защото гардът й бе паднал. Джаки се запита докъде ли щяха да стигнат нещата между двамата, ако някой не бе позвънил на вратата и тя не се бе осъзнала.

— Лоша работа, когато се налага режисьорът сам да си вари кафето.

— Ако те притеснява чак толкова — намеси се Алдо, докато подаваше на Джаки две хапчета, — можеш да вземеш моето.

— О, не ставай смешен.

— Вземи го, за бога, и без това трябва да се изпикая, а като се връщам ще си направя друго.

— Е, добре — съгласи се весело Макс, — щом е така… — Той погледна Джаки, която внимателно сърбаше димящото си кафе. — Алдо спомена ли ти, че решихме проблемите с Бени, камерата и аз? Сега ще пасне чудесно за финал на първо действие. Мисля, че дори Джо и Гордън няма да имат кой знае какви оплаквания за крайния резултат.

— Имаш ли копие на пълните промени?

— Разбира се.

Тя си взе мислено бележка да погледне сценария и сетне бавно отпи още една глътка от парещото кафе.

— Нали си спомняш, че ти бях казала, когато съм готова да опитаме идеята с четеца; е, можеш да го включиш в репетициите през следващата седмица.

Той сви рамене.

— Щом настояваш…

— Искам просто да видя дали идеята си струва.

— Ами, нали знаеш какво ми е мнението?

— Да, Макс, знам — прекъсна го търпеливо тя, — знам също, че намесата ми те дразни, но още в началото ти казах, че Мерилин за мен е нещо много специално и интересът ми към спектакъла надхвърля обичайния интерес на един продуцент.

— Казвала си ми го и преди, скъпа Джаки…

— Може би, но противно на казаното от един известен продуцент аз не събирам неколцина души в едно шоу, което, надявам се, клиентите ще искат да видят, моята роля означава за мен много, много повече.

Той я изруга наум, защото бе поставила въпроса съвсем ребром.

— Но след като съм режисьорът, надявам се ще ми дадеш правото да изразявам несъгласия относно драматургичната структура?

— Вярвам, че дори и ти ще се съгласиш, че досега не съм те лишавала от това право. — Тя го погледна право в очите. — А и не мисля, че бих могла да те спра, дори и да искам, Макс.

Той се усмихна благосклонно.

— Просто ми направи услугата да дадеш възможност на тази идея — довърши в заключение тя, — защото бих искала преди Коледа да разбера дали става или не. Пат работи много усилено по нея зад кулисите.

— Как се казваше?

Тя затвори очи, изгубила търпение, ненавиждаше нарочната му арогантност.

— Пат Гудол.

Той кимна неохотно.

— Е, предполагам, че можем да опитаме в сряда, преди репетициите.

— Добре.

— Между другото, Ивон спомена ли ти, че може би ще се нуждае от увеличение на бюджета си? — рече небрежно Макс.

Тя бе казала първо на него, убеди го да направи всичко, за да получи увеличение. Това бе най-малкото, което можеше да стори за нея при стеклите се обстоятелства. Връзката им бе свършена, възпалението на пикочния му мехур се бе погрижило за това.

— Да, копията на оригиналните дрехи на Монро ще струват цяло състояние, повече, отколкото очаквахме. — Бюджетът щеше да се вдигне от шейсет и пет на седемдесет и пет хиляди лири. — Разбрах също така, че възнамеряваш да увеличиш състава, за да се подобрят няколко от хоровите изпълнения. — А това означаваше още костюми, оттам — и още пари. — Толкова ли са слаби?

— Още не съм напълно сигурен, просто имам такова чувство — отвърна той, — но няма да взема решение преди Нова година, когато репетициите вече ще са в напреднала фаза.

— Ако увелича бюджета на Ивон, а сетне прибавим и нови актьори, тя ще трябва да се оправи в рамките на увеличението.

— Сигурен съм, че ще прояви разбиране и ще крои според чергата си — рече той, развеселен от каламбура си.

— След като няма друга възможност, убедена съм, че ще се справи. — Джаки потисна усмивката си, предизвикана от появилата се отново в съзнанието й картина на тъничките бели крака на Макс, подаващи се изпод солидния черен задник на Ивон. — Искам да вложа още малко пари в рекламата, когато поставим спектакъла в Ню Йорк. А и Брайън ми каза, че едно или две от сценографските решения ще се нуждаят от финансови инжекции — завърши кисело тя, като още веднъж изпита огромна благодарност към Клеър за навременната й помощ.

— Да — съгласи се разсеяно той.

— За Коледа ще бъдеш ли наоколо, ако се наложи да те потърся?

— Вероятно ще бъда в Шотландия, при родителите на приятелката ми Поли.

Щеше да бъде мъчително скучно, освен ако не решеха да побродят из фамилното имение с Мърдо, наскоро посветения в благороднически сан баща на Поли, и да трепят всичко, което им се изпречи пред очите с любимата му пушка дванайсети калибър, толкова стара, сякаш я е бе измъкнал от Ноевия ковчег.

Миналата година се остави да го убедят да иде на лов за елени и това бе едно от най-нещастните преживявания в живота му. Никога не би разбрал защо на човек ще му се доще да пълзи из шубраците по прогизналата шотландска земя, само за да отнесе главата на нищо неподозиращото животно, заради съмнителната чест да я окачи после на стената си.

Сега му се струваше, че през повечето от тези изморителни часове, прекарани във влагата, той бе вървял на пръсти, като залепен за гаргантюанския гръб на Мърдо, боейки се дори да диша. Жива агония. Само дето мъчението си струваше — заради Надя. По-малката сестра на Поли би трябвало да бъде забранена територия, но той не успя да се пребори с изкушението, а и тя бе толкова невинна с нейната розова устица и гладките си момински бедра. Дори се смееше на шегите му. В един съвсем нехарактерен за него миг той сякаш отново видя личицето й на фея, онези нежни, широко отворени очи, и се запита къде ли бе, какво ли правеше…

 

 

Роджър извади със самодоволна усмивка от джоба си връзка ключове и приближи няколко олющени двойни врати; бе съвсем близо, в една уличка до ресторанта, където бяха обядвали.

Това е моята малка изненада!

Луси го погледна и не каза нищо. Той се залови да отключва, част от лющещата се боя потрепери от необичайното заклащане, откъсна се и цопна в очакващата я локва.

— Е, няма ли да влезеш?

— Какво е това! — попита тя, все още на няколко метра зад него.

— Това, мила моя… — и той потупа нежно вратата, — са вратите към сцената на моята малка придобивка — цял театър, можеш ли да си го представиш? — И се усмихна превзето. — Малко е западнал и, признавам, ще иска значителни средства за ремонт, но — продължи гордо той — все пак е едно начало и далеч не е в областта на немислимото в обозримото бъдеще Роджър Сейнт Джон да си избира сам ролите в собствения си театър.

Тя го погледна объркана; Роджър никога не е бил добър като театрален актьор, липсваше дълбочина на гласа му, а въпреки добрия му външен вид, винаги се губеше на сцената.

Той й подаде ръка.

— Хайде, ела да се насладиш на чудесата, красавице.

Луси притеснено погледна часовника си.

— Роджър, става късно.

— Глупости. Има време — много и достатъчно. — Той се намръщи. — От кого беше това?

— Нямам и представа дори — отвърна тя, — но наистина не мога.

— Чудя се защо ли възраженията ти винаги са толкова неубедителни, сладка моя?

Тя се изчерви, защото беше вярно.

— Луси, Луси — запридумва я той, — нали не искаш да ме лишиш от оценката си, която много ценя, за покупката ми?

— Трябва да се връщам, Роджър.

— Разбира се — рече той и се взря в очите й, усмивката му изведнъж бе станала неуверена.

Усети как й прималява, докато се гледаха в очите, лека въздишка на отчаяние се отрони от устните й, когато той я хвана за ръката и я придърпа през отворените врати.

Тесен коридор с циментов под водеше към друг, също тъй тесен коридор, потънал в мрак; Луси потрепери, защото бе студено, тъмно и тихо.

— Завий надясно — чу гласа на Роджър, — има три стъпала, тъй че внимавай.

Под тясната стълба имаше зелена врата със стъклено прозорче; тя я отвори и веднага разбра, въпреки тъмнината, че се бе озовала в дъното на сцена. В мрака имаше някаква дълбочина и тя почувства зеещата зала, която се простираше пред нея с редиците си празни столове.

Много близо до мястото, където бе застанала, бяха кулисите, висяха стари въжета и чиги, завесите сякаш бяха застинали в очакване. Тя вдигна очи към гредите и към огромната празнина над главата си; сигурно в този мрак и прах, в тези пукнатини по стените живееха паяци. Сигурно имаше и мишки, скрити из рушащите се останки, и навярно ги наблюдаваха тайно.

Някъде из коридорите капеше вода, носеше се дъх на влага, на мухъл. Тя кръстоса ръце на гърдите си и подскочи, като усети ръцете на Роджър върху раменете си.

— Мислиш ли, че може да има някой призрак?

Гласът му, думите му я накараха да затвори за миг очи.

— Достатъчно е студено, за да има призрак — избъбри тя с престорена веселост.

— Но има атмосфера, нали, можеш ли да я почувстваш?

— Би ми се искало да не е толкова мрачно.

Светлината я ослепи, Роджър стоеше точно пред нея с фенерче в ръка — лицето му бе като осветена, ухилена маска.

— Роджър, наистина ли бе необходимо?

Сърцето й тупкаше силно, усети лека слабост в коленете си.

Той се извърна от нея, а заедно с него се отмести и снопът светлина, сетне разтвори ръце към невидимата публика.

— Не се бой, скъпа моя Луси, островът е пълен с шум, и звуци, и нежен вятър, който носи радост, а не болка. — Завъртя се към нея. — Калибан, Буря.

— Да, знам. — Това бе пиесата, в която се бяха срещнали; как би могла да забрави? Погледна лицето му, което грееше бяло над светлината на фенерчето. — Можем ли вече да си вървим?

Вече? Но още не сме видели нищо.

— Моля те…

— Защо винаги се мъчиш да ме разочароваш, Луси? — Той изгаси фенерчето, остави го на земята и то се търколи по дъските.

Луси трепна, след като всичко потъна в мрак, усети как погледът му плъзна по нея, сетне очите й посвикнаха с тъмнината и тя забеляза как силуетът му приближава.

— Толкова ни е добре заедно…

Ръцете му се протегнаха и обвиха врата й, пръстите му галеха меката й кожа и настоятелно я притегляха към него.

— Недей…

— О, хайде, хайде, не е ли това… — устните му се лепнаха за нейните, а ръцете се плъзнаха бавно надолу към гърдите й — Защо… тогава сме тук?

— Престани!

Той започна да разкопчава блузата й.

— Винаги съм харесвал много гърдите ти, Луси — промълви шепнешком той, а на нея малко й призля, когато езикът му започна да ближе, да смуче.

Престани…

Тя го отблъсна и с треперещи пръсти започна да закопчава блузата си.

— Малко е късно да престана, Луси, скъпа — рече грубичко той, — а и не мислиш ли, че си ми длъжница?

Тя поклати отрицателно глава.

— Дойдох тук, защото ме покани да разгледаме заедно това ужасно място.

— О, не — тонът му бе леден. — Хайде стига сме се лъгали. Дойде тук, заради добрия стар Дик. — Той изсумтя презрително. — А и той си е наистина един дик[1], нали? Или може би неудачник е по-точна дума? Кажи ми, Луси, какво, по дяволите, намираш в него?

— Няма да разбереш.

— Добър ли е в леглото? — Устните му се изкривиха в презрителна усмивка. — Гали ли те по онези всички места, по които обичаше да те галя, както аз те задоволявах?

Той направи крачка към нея.

— Никога не си ме задоволявал — рече тихо тя. — Беше прекалено зает със себе си.

— Да не искаш да кажеш, че през цялата ни интимна връзка не съм ти доставял никакво удоволствие, дори и един с-ъ-все-е-м мъничък оргазъм? — Пръстите му започнаха да галят брадичката й и тя рязко се дръпна, сякаш вместо да я галят, те я жилеха. — Не ми отговори, Луси.

— Върви по дяволите!

— Не беше казано с достатъчна убеденост, както винаги. — Той сграбчи кичур коса и я уви бързо около юмрука си, така можеше да приближи лицето й към себе си. — Знаеш, че направих много за добрия стар Дик — устните му изгориха ухото й, — знаеш също така защо го направих, затуй не ми играй глупави игрички…

Искаше й се да изкрещи, а не можеше, защото част от съзнанието й нашепваше, че си го заслужаваше, че пак не си бе извадила никакви поуки; че, да, тя бе подтикнала Роджър. И какво можеше да очаква?

Той прие мълчанието й като съгласие и посегна към ципа на дънките й, сумтейки доволно, бързо го свали и в следващия миг ръката му вече се плъзгаше вътре и той можеше да усети топлия, чувствен триъгълник между краката й, само ако можеше да…

Писъкът, когато най-сетне успя да изригне, разкъса тишината и връхлетя върху сетивата му като експлозия; той отстъпи назад, сякаш някой го бе цапардосал.

Луси затича, с разкопчана блуза и дънки. Зелената врата със стъкленото прозорче се затръшна подире й. Отгоре, от потъналите в тъмнина чиги се посипа прах, а паяците се втурнаха към цепнатините във влажните, с ронеща се мазилка стени.

 

 

Роуз лежеше във ваната и гледаше пръстите на краката си, които се подаваха над тъмнозелената вода. Беше прекалила: бе наляла прекалено много радокс и планината от примамливи мехурчета, която бе издигнала, бързо се слегна. Шарените зеленикави соли за вана действаха като хербицид за водорасли върху приятната бяла пяна; ето че сега и ваната й бе провалена, като всичко останало.

Тя отметна назад глава и въздъхна дълбоко, очите й запариха, след като образът на Дрю неизменно се появи в съзнанието й. Оставяше се отсъствието му да провали кариерата й, преди дори да е започнала. Това бяха думи на Бабс. Роуз предположи, че бе права, но защо тогава бе толкова сигурна… защо тялото й бе толкова сигурно, че той бе най-важното нещо, което се бе случило през живота й досега?

Далечният звън на телефона я накара да трепне и да се изправи седнала; застина безпомощна, звънът затихна и погледът й се спусна върху зловещо зелената вода.

Чу приближаващите към банята стъпки.

— Роуз!

Бабс почука веднъж с юмрук върху заключената врата, сетне втори път, но Роуз не отвърна.

— За бога, не ми се прави сега на няма… той е.

Роуз си остана седнала във ваната, взряна в бялата врата, веждите й се сключиха — намръщи се.

— Добре — рече нетърпеливо Бабс, — да му кажа ли тогава, че не желаеш да разговаряш с него, което е тъкмо онова, което трябва да направиш? Или може би вече си се удавила във ваната, което пък е онова, което ще направиш, ако продължаваш да се срещаш с този безмозъчен негодник?

— Какво…?

— Ще бъда пределно ясна, Роуз, това е онова обаждане, което очакваше прекалено дълго — нали разбираш, от онзи твой зализан богаташчо, Дрю Макаронаджиев…

Бабс се разсмя и вдигна ръце в привиден ужас, когато Роуз отвори с трясък вратата и изтича покрай нея, загърнала мокрото си, бледо тяло в едно малко пешкирче.

Ръката й трепереше, като взе слушалката и се взря внимателно и недоверчиво в микрофона.

— Ало… — заекна тя.

— Здрасти — рече провлечено той, — как е?

— О, Дрю… — Дрю. Тя изпита наслада да произнесе името му, гласът й се изпълни с облекчение, сърцето й заби лудо. — Добре съм, добре.

И сега и завинаги.

Знаеше си го през цялото време, дълбоко в себе си бе вярвала, че ще се обади; никога не се бе съмнявала и сега вече всичко щеше да е наред. Дори не й хрумна да го попита защо, след като я обича не й се бе обадил толкова дълго; бе прекалено изпълнена с емоции и благодарност за това, че й бе телефонирал.

Дрю знаеше, че не е била добре, дори и верноподаническият й тон, с привкус на обожание и преклонение само потвърждаваше, че странното й поведение в студиото и на репетициите бе резултат от неговото пренебрежение. Бе разбрал за изблиците на емоции от Алдо, когато се обади да потърси Джаки; музикалният режисьор му бе доверил, че имали проблеми с Роуз. Дрю просто я бе забравил, докато отсъстваше. Нима бе негова вината, че човек лесно можеше да забрави Роуз?

— Как върви шоуто?

— Страхотно, страхотно. — Тя замълча, търсеше подходяща лъжа. — Малко бях понастинала, но сега вече съм по-добре.

Естествено.

— Бях много зает.

— Така си помислих и аз. — Представи си го в ролята на високопоставен бизнесмен в Ню Йорк и Лос Анджелис и сърцето й затупка още по-бързо. — Но откъде се обаждаш?

Той се протегна и едва потисна прозявката си, докато погледът му обходи покъщнината в апартамента на Анджела.

— От Щатите.

— О, така ли… — Тя неочаквано потрепери, с една ръка пристегна пешкира, стиснала крайчето му здраво с тънките си пръсти. — Липсваш ми, Дрю.

— Аха, знам, скъпа.

Той погледна часовника си. Беше четири следобед. Анджела нямаше да се върне от козметичния си салон поне още час.

— Ще си дойдеш ли за Коледа?

— Бих могъл, ако приключа тази сделка.

Нямаше как да напусне Ню Йорк, преди да успее да постигне някакво съглашение с Анджела; трудно бе, но той бе очаквал да е така. Каква физиономия направи само, когато й показа нещата, които Бергман бе изнамерил! Струваше си до последен цент хилядата долара, които плати на старика.

— Можем да прекараме Коледа заедно… — рече ентусиазирано Роуз, — ако се върнеш, де.

Представяше си романтичната Коледа с него — досущ както бе чела в някое от онези женски списания: божествена, с гирлянди от имел, с чудесно приготвената печена пуйка за вечерята на свещи, с разкошно опакованите подаръци под малката красива елха.

— Това е едно голямо ако, мила — сепна я той, — тъй че не разчитай много.

Твърдо бе решен да прекара Коледа с Анджела, макар тя още и да не подозираше това.

— Ох — въздъхна Роуз, — аз пък си мислех…

— Виж сега, не прави никакви планове, защото не мога да поема никакви обещания.

А и мразеше чувството на задълженост, което тя го караше да изпитва. В крайна сметка не й дължеше нищо, беше се самоубедил, че излиза няколко пъти с него, защото така й харесваше, досущ както и на него. Тогава защо тя, защо и всички жени трябва да обвиват всичко в красивата опаковка, която наричат любов? Приличаше му на душене — бавно при това.

— Знам, знам — рече бързо тя и се прокашля. — Просто ми липсваш, това е.

Той въздъхна тежко и затвори очи, искаше му се да тръшне слушалката и да приключи, но не можеше — поради безценния мюзикъл на Джаки. Роуз щеше да създаде още проблеми, ако не поддържаше известно време илюзиите й. Тя бе от типа не мога да живея без теб — слаба, привързана, трогателна; почуди се защо изобщо се бе захванал с нея, може би защото бе отегчен и едновременно ядосан на Джаки. Истината бе, че се нуждаеше още от Джаки, докато не бе съвсем сигурен в Анджела; не можеше да си позволи да повтори грешката си от лятото, когато изгори всичките си мостове.

Никога в жалкия си досегашен живот не е бил толкова близо до перфектния сценарий; бе изморен от ролята си на жиголо, съсухрените старици, та дори и младите кучки очакваха земята да трепери под тях, като ги чука. Дрю се взря в слушалката, осъзнал пълната реалност на ситуацията — нуждаеше се от Роуз, докато всичко не се реши.

— На мен също ми липсваш, скъпа.

— О, Дрю — въздъхна замечтана тя, всичките й тревоги и съмнения щастливо се изпариха.

— А през януари се връщам сигурно. — Нарочно направи пауза. — Но ще трябва да направиш нещо за мен…

— Каквото пожелаеш — подскочи сърцето й, — каквото пожелаеш.

— Разчитам на теб да превърнеш Мерилин в сензация.

Чу как тя дълбоко пое дъх.

— Разбира се, да… ще работя много, наистина много.

— Е, това вече е доброто мое момиче.

Мое момиче.

— О, Дрю…

— Е, скъпа — рече той, — имам една среща, тъй че…

— Трябва да вървиш — довърши вместо него тя.

— Точно така.

— Пази се — рече тихо тя.

— Ти — също.

Тя се усмихна радостна.

— Обичам те…

Но Дрю вече бе затворил.

 

 

Джейми надникна през леко открехнатата врата на кабинета на Джаки, но тя не бе зад писалището си, затова леко бутна вратата и влезе. Стаята бе празна. Той внимателно я обходи, разгледа книгите й, взе снимката, на която бяха баща й и Клеър, сетне хвърли поглед на разхвърляното й бюро, видя разтворената папка и запазения знак на спектакъла — двете лица на Мерилин Монро.

— Здрасти.

Той вдигна очи, сепнат.

— Търсеше ли нещо?

Той се взря в нея, объркан, без да е в състояние да проговори, като в същото време копнееше да произнесе онези думи, които да намалят непоносимата дистанция помежду им, която непрекъснато се разширяваше от онази целувка насам: първата му целувка, целувка, която сякаш нямаше край, която възпламени и съзнанието, и тялото му. Беше направо чудодейно, че едно сливане на устните им, че докосването му до тялото й можеше да му донесе такова омайно удоволствие, сякаш някаква мистична течност се преливаше от нея в него.

— Трябва да поработя до късно, Джейми.

Той я погледна, лошите му предчувствия се засилваха с всеки изминал миг.

— Мога да почакам.

— Не, върви си у дома.

— Мислех си, че можем да поговорим, да пийнем по нещо…

— Трябва да работя.

— Мога ли да ти помогна?

Тя поклати глава, нещо в изражението на лицето й го плашеше.

— Значи искаш да си вървя?

— Късно е, Джейми, можем да поговорим утре — предложи тя, но това не бе никакво предложение.

— Не искаш да бъда тук.

— Имам много работа — продължи тя, сякаш не бе казал нищо, и пооправи някои книжа по писалището си.

— Не разбирам — рече той, — в петък…

— Онова в петък не биваше да се случва — прекъсна го бързо тя и погледна през рамото му към прозореца.

— Защо? — Очите му помръкнаха.

— Поради много причини.

— Обясни ми.

— Имам ангажименти, Джейми, и ти го знаеш.

Онова, което тя каза, извиненията, които използва, изобщо не го интересуваха, защото бяха неуместни. За него всичко бе съвсем просто; те бяха привлечени един към друг, тя го желаеше. Поне тогава.

— Виж — започна безпомощно тя, — извинявай. Не биваше да допусна това да се случи; вината е изцяло моя.

— Но ти искаше

Тя се изчерви.

— Знам, че е така. — Тонът му бе съвсем тих, пренебрегна изцяло объркването й.

Тя за миг затвори очи, сетне отмахна кичур коса от лицето си.

— Беше грешка.

Той поклати глава.

— Да — настоя тя и се опита да го погледне в пронизващите я зелени очи. — Истината е, че трябва да направя тази продукция, тя да успее, а следващите няколко седмици ще бъдат решаващи. — Видимо се опитваше да потисне желанието да отклони погледа си. — Освен това съм по-възрастна от теб, толкова сме различни двамата, идваме от различни светове, желаем различни неща…

— Не спомена Дрю.

— Това, което казвам, няма нищо общо с него.

— Тогава ти защо…? — продължи безмилостно той.

— Не знам — отвърна тихо тя.

Замълчаха, той й се стори съвсем далечен, неспособен да разбере.

— Не ме гледай така, Джейми.

Той не отвърна веднага, но сетне рече:

— Преча ти да работиш.

— Можем да поговорим утре…

Той не отговори, а се обърна да излезе от стаята.

— Джейми… — Тя го докосна по ръката.

Той се обърна и я погледна — ръката, която бе върху ръкава му, лицето, устните й.

— И за какво ще говорим утре, за което не можем да говорим днес?

Тя поклати глава, леко сепната от тона му, отстъпи крачка назад и го пусна да мине. В един миг погледите им се срещнаха; и двамата стояха неподвижни, спомняйки си, но мигът бързо отлетя.

 

 

Ричард пое с пружинираща стъпка покрай канала към шлюза Камдън и пазара; тротоарът и паважът вече съхнеха под студеното декемврийско слънце. Носеше под мишница голям кафяв и приятно дебел плик: всичките триста двадесет и две страници от завършения му ръкопис, който се бе превърнал в негов мълчалив приятел, в негов духовен другар.

Възнамеряваше да пресече пазара и главната улица зад него, за да се отбие при местна вестникарска агенция, която предлагаше фотокопирни услуги на онези обикновени простосмъртни, които не разполагаха със собствени размножителни машини — щеше да прати едно копие на някой късметлия издател.

Луси, разбира се, не знаеше, защото не би могъл да понесе дори мисълта за всичките й въпроси и питания, както и съчувствието и състраданието, ако се провалеше. А той добре знаеше какво означава да се провалиш, цял живот бе преследван от това. Бруталното отхвърляне, което понякога следваше участието му в прослушвания — това бе житейски урок, който никога нямаше да забрави. Той поклати глава — мрачно весел — защото ясно бе като две и две четири, че нямаше друг бизнес като шоубизнеса.

Стисна по-здраво плика, сигурен, че ръкописът щеше да се върне с отрицателен отговор, защото издателският свят бе не по-малко безмилостен от театралния. Ричард сви рамене; въпреки реалностите, изпитваше удовлетворение от онова, което бе написал; текстът вървеше учудващо гладко и, помисли си той, беше доста забавен.

Предишния ден тъкмо Роджър от всички хора на света бе казал, че всеки има своя ден. Странно бе тези думи да прозвучат от устата на един почти идол от сапунена опера, но днес Ричард приложи фразата към себе си, защото по закона на логиката сигурно вече бе време да дойде и неговият ден.

Тротоарът покрай канала започна да се извива нагоре и ето го началото на пазара: сергиите, вехториите, мирисът на захар, на подправки и на къри. Групичка заклети хипари седеше на една ниска ограда — изглеждаха безполезни, ала щастливи, а вляво, зад малката палатка, в която се помещаваше Розита, истинска циганка гледачка, мексикански индианци се въртяха под звуците на барабани и мараки.

Ричард се зазяпа в сцената развеселен, сетне си проправи път сред сергиите със занаятчийски стоки и предмети втора употреба, питайки се дали ще преброи повече или по-малко вехтошари от предишния път. Един тип го изуми: беше висок, бледен, сякаш призрачен, досущ като залиняло растение, прекалено хилаво от липсата на слънце. И винаги бе облечен в черно: черна риза, черно сако, черни дънки, черни чорапи, черни обувки. Най-белият човек, когото някога бе виждал.

Магазинът, към който се бе запътил, бе притиснат между вегетарианска закусвалня и изложбен салон на ръчно изработени мебели от иглолистен материал. Като приближи, видя, че вестникарската агенция бе затворена, над процепа във вратата, който служеше за пощенска кутия, бе забодена бележка: На погребение в Кардиф съм. Ще отворя утре. Картончето бе поръбено в златно. Обърна се и пое към най-близката станция на метрото. Имаше множество фотокопирни ателиета около Чаринг крос роуд и ако побързаше, щеше да успее да извади копие на книгата си и да посрещне Луси след края на репетициите й пред студиото. Можеха да хапнат някъде я пица, я спагети. Идеята му се понрави, имаше само един сериозен недостатък: под широкия си шлифер носеше вехтия си торбест пуловер, който майка му бе изплела, обличаше го винаги, когато пишеше. Едва ли Луси щеше да припадне от радост, като го види облечен така.

Ричард подръпна притеснен пуловера, приглади непокорните си коси, сетне закопча шлифера и завърза колана му, вдигна яката в напразна надежда да си придаде вид на известна елегантност, а дори и мистериозност.

Ако се изключат неколцината пияници, които обикновено населяваха станцията на метрото в Камдън, тя не бе особено оживена, поне в тази посока, накъдето щеше да пътува. Когато слезе на перона, от другата страна спря мотриса, от която се изсипа маса народ, и той се досети, че наближаваха часовете на върхово натоварване. Северната линия го отведе до площад Лестър, той пое по булевард Шафтсбъри и почти веднага откри ателие за копирни услуги.

До витрината имаше червен пластмасов стол и той седна на него, докато вървеше размножаването. От мястото си можеше да види страничния вход на театър Палас, където повече от четири години вече се играеше мюзикълът Клетниците. Беше го гледал веднъж и то случайно, едно старо гадже бе в техническия персонал и го бе поканило на спектакъла. Беше най-доброто нещо, което бе гледал от години; дори си купи касета с музиката от спектакъла.

Ричард гледаше умислен оградата около театъра, изложените снимки от шоуто и си помисли за обичната си Луси и нейния възхитителен глас. Жалко, че той самият не можеше да изпее и една нота.

Когато излезе на ярко осветената и оживена улица, вече се бе смрачило. Театрите по целия булевард Шафтсбъри бяха облени в светлина и той усети тръпката на вълнението, като си представи, че е в някой от тях, в една от безбройните гримьорни: слага си грима и се настройва за ролята.

Зави в една симпатична пешеходна зона, беше идвал тук веднъж или дваж с Луси. Сега тя бе украсена с коледни елхи в широки бъчви, опасани от разноцветни светлини и големи червени панделки: бяха подредени пред бистрата и ресторантите, които обрамчваха тясната улица. Спря се да прочете менюто, изложено на една от витрините, сетне стори същото и на следващата, и на по-следващата витрина, питайки се какво ли би предпочела тя. Знаеше, че последният ресторант от дясната страна е с френска кухня, той и Луси жадно се бяха взирали през витрината последния път, когато минаха оттук. Не бе просто обикновен френски ресторант, Леля Джиджи бе от по-висша класа: в изисканата и прелъстителна обстановка сервираха безбожно скъпи ястия и маркови вина.

Ричард отстъпи назад, усетил шум зад гърба си; тогава разбра, че в Леля Джиджи бяха открили и винарна в избата, беше застанал точно пред малката витрина към улицата. Погледът му се сведе към хората, които се виждаха зад стъклото, към краката им, видя долната част на раиран костюм, краката на момиче в черни мрежести чорапогащи, а зад нея — кафяв, велурен ботуш с пискюлчета, досущ като лусините ботуши. Взря се в ботуша, сетне и в близнака му, в кафявите кадифени джинси — като лусините.

Ричард клекна и изведнъж усети някаква тежест в гърдите, когато погледът му се спря на якето на Луси върху ръката й, която държеше чаша вино, върху гъстата й руса коса и до болка познатия профил, напълно неподвижен и поради това още по-красив; тогава тя погледна към Роджър.

 

 

— Каза, че ще се върнеш за Коледа… — рече Джаки в слушалката, — какво се промени?

— Работа. — Дрю бе сам, застанал пред панорамния прозорец в апартамента на Анджела, взрян в умопомрачителната гледка. — Нали знаеш как става.

— Не, не знам — отвърна хладно тя.

— Ей — подвикна изненадан той, — недей така, Джаки.

— Как е майка ми?

— Знаеш какво каза за парите.

— Нямах това предвид.

Той се поколеба, изведнъж застанал нащрек.

— Последния път, когато я видях, беше добре.

— Кога бе това?

— Джаки, какво ти става?

— От Кейп Код до Мартас Вайнярд е една крачка разстояние.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— За лятото и за любовната ти връзка с майка ми.

— Хей, чакай, та това е пълна глупост.

— Сакото ти е пропито цялото с нейния много специален парфюм. Бих го познала, където и да е.

— И какво доказва това? — възрази той. — Просто си помисли.

— Точно това направих — рече тя, — и всичко съвпада.

— Грешиш напълно.

— Обясни тогава.

— Това ме обижда. Не можеш да очакваш от мен да ти обяснявам подобни неща по телефона.

— Защото не можеш.

— Защо не погледнеш хубавичко онзи пръстен на ръката си и не си спомниш думите, които ти казах, преди да замина. И чак тогава се навивай, че всичко съвпада.

Тя се изчерви без да ще.

— Знаеш, че имах една любовна връзка, тя едва не съсипа отношенията ни, но не бе с проклетата ти майка, за бога!

— А коя бе тя?

Никога дотогава не го бе питала.

— Има ли значение? Беше жена, която познавах много преди… да те срещна.

Това поне бе вярно.

Тя замълча, почувствала се изведнъж уморена и потисната.

— Джаки?

— Парфюмът… мирисът, не може да се сбърка.

— Може да е бил моят одеколон.

Тя не отвърна нищо.

— Хайде, Джаки, помисли хубаво.

— Не знам какво да мисля.

— Работиш прекалено много, прекалено до късно — рече той.

— Май е така.

— Шоуто върви ли? Алдо ми каза, че Роуз правела номера…

— Да — отвърна тихо Джаки, — но вече се оправи.

Беше почти истинско чудо.

Той въздъхна с облекчение.

— И така, освен някакъв стар парфюм, който ти напомня за майчиния ти, какво друго те яде отвътре? Предварителните продажби все така мудно ли вървят?

— Да, така изглежда.

— Значи това е тогава.

— Не е това, Дрю.

— Виж, Джаки… Няма да слушам повече тези глупости за майка ти. Ясно ли е?

— Глупости ли са?

— Джаки, Джаки… — рече предпазливо той, — не си падам по по-възрастни жени, а и тя не е моят тип.

Най-голямата лъжа, която можеше да изрече.

— Но просто имаше нещо, което…

— Казах, че няма да слушам повече — прекъсна я той, — или може би не си напълно откровена с мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, може би си избрала този начин да ме разкараш по-лесно.

— Не — въздъхна тежко тя. — Не е така.

— Е, да, но аз какво друго да си помисля?

— Не знам — рече тя, — може би е поради сезона, може би наистина съм уморена.

— Почини си през коледните празници, но наистина си почини.

— Може би…

Празниците грееха като ярка светлина, която привлича неумолимо всички черни мисли, само че тя обикновено не се чувстваше така, обикновено се потопяваше като дете в старите, добре познати ритуали.

— Мислех си, че ще бъдеш тук.

— Да, съжалявам за това — рече тихо той, вече в състояние да прояви великодушие. — Когато се върна, ще наваксаме. Обещавам.

— Кога ще е това?

— Скоро ще ти се обадя и ще ти кажа.

Тя не отвърна нищо.

— Ей… — добави бързо той, — престани да си пълниш главата с глупави идеи. Окей?

— Окей.

— Чао, скъпа.

— Чао, Дрю.

Той затвори и се вторачи в телефона.

— Мамицата му! — изруга тихо, бързо си наля един скоч и го обърна на екс.

 

 

Всекидневната бе удивително привлекателна. Клеър бе надминала себе си в нейната и на елхата украса, пуншът си седеше още топъл на близката маса. Неколцината специални гости, които бяха поканили да пийнат на Бъдни вечер, вече си бяха отишли, Клеър бе в кухнята и приготвяше горещ шоколад за Дейвид, който си бе легнал.

Джаки отиде до елхата и внимателно върна на мястото му провисналия дебел гирлянд, сетне сипа пунш в празната си чаша.

— Няма ли вече да се качваш? — попита Клеър от прага на вратата.

— Да, доста съм уморена, но просто исках да си изпия последна чаша пунш край този фантастичен огън.

— Е, добре, само не заспивай тук.

— Няма, Клеър; и ти благодаря за чудесната вечер.

— Насладих се на всяка минута от нея, мисля, че и баща ти — също, но очевидно накрая му дойде твърде много.

— Стори ми се блед. Добре ли е?

— Да, но се притеснява прекалено много за ролята си.

— Мислех си, че много й се радва.

— О, така е, така е… — Клеър се замисли. — Но тази роля стана някак си извънредно важна за него, извън всякакви мерки.

— Е, нали го знаеш какъв става, когато наистина е потънал в някоя роля, невъзможен е.

— Знам, но не мога да се освободя от мисълта колко е нездравословно да бъде чак толкова погълнат от нея.

— Работата, Клеър, е в това, че той я обича; всички артисти са така, инак няма да играят.

— Понякога си мисля, че всички те са малко нещо мръднали — поклати глава Клеър. — Но все пак ти благодаря за успокоителните думи, Джаки, май имах нужда от тях.

— Сигурно си много уморена, денят никак не бе лек.

— А пък горещият шоколад на баща ти вече изстива — додаде усмихната тя. — Сега ще те оставя на мира, ще се видим — но не прекалено рано — утре сутрин. Лека нощ.

— Лека нощ.

— О, между другото… — добави Клеър. — Джейми ще заключи, не се безпокой за това.

— Добре.

Вратата се затвори и стаята потъна в тишина. Джаки отиде до камината и протегна ръце към приятната топлина. В един миг се запита къде ли бе сега Дрю, какво ли правеше; само че знаеше. Сигурна бе, че е с майка й.

След разговора им тя отново бе извадила сакото, но мирисът вече бе изветрял, след като дрехата бе стояла навън, и тя вече не бе така сигурна, че е права. Прерови джобовете, но не намери нищо, сетне насочи вниманието си към малкия куфар, който бе оставил и провери внимателно всичко в него; гнусно й бе да го прави, но го стори, защото необходимостта да разбере истината бе прекалено силна. В крайна сметка реши да позвъни в хотел Хайд парк и да провери дали бе записал домашен адрес, когато се бе регистрирал там. Оказа се, че бе го вписал. И сега не можеше да реши дали от арогантност или от чиста глупост Дрю бе записал черно на бяло такива инкриминиращи го подробности — адресът бе на апартамент в Манхатън. Апартаментът на майка й, разбира се.

— Джаки?

Като чу гласа на Джейми, тя затвори за миг очи.

— Тъкмо пийвам едно преди лягане.

— Не исках да те безпокоя. Дойдох само да ти пожелая лека нощ.

— Защо не пийнеш с мен чаша пунш?

Той я погледна за миг, не знаеше какво да й отговори, но тогава тя му се усмихна.

— Моля те.

Той си наля пунш и застана доста надалеч от нея.

— Искам да ти се извиня.

— Мисля, че вече го направи.

— Не, Джейми, постъпих неправилно.

— А съществува ли правилното?

— Може би не — рече тя, — не знам. Напоследък верните отговори все ми се изплъзват.

— Имаш сума неща на главата си.

— Много великодушно от твоя страна, че го казваш, особено като се има предвид колко невеликодушна бях към теб.

— Няма значение.

Има значение.

Той я погледна внимателно.

— Чак толкова голямо значение ли има, че съм по-млад от теб?

— Ама ти никога не се предаваш, нали?

— Баща ми веднъж ми каза, че упоритостта е всичко на този свят и за пръв път смятам, че е бил прав.

Тя седна и го погледна.

— Прекалено съм уморена, за да споря.

— Тогава не спори.

Тя не отвърна веднага, само го гледаше. Сетне рече:

— Няма да съм достатъчно добра за теб.

— Не би ли ме оставила аз да реша за себе си?

— Ти натискаш и натискаш, докато не стане на твоето, така ли, Джейми?

Той си направи труда да се изчерви.

— Добре — рече най-сетне тя, — добре.

— Искаш да кажеш, че…

— Не съм сигурна какво искам да кажа — прекъсна го тя. — Може би това е възможност, която трябва да получиш.

— А Дрю?

Тя поклати глава и бавно се надигна.

— Не ми се говори или мисли повече, най-малкото пък — за Дрю.

— Щом така искаш — рече тихо той.

Тя го погледна право в очите.

— Целуни ме като последния път, Джейми, и прогони всичките ми лоши мисли.

Бележки

[1] Жаргон — пенис. — Б.пр.