Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Осма глава

— Окръгли повече устата, отпусни гласа…

Роуз кимна мълчаливо на учителката си по пеене Лилиан.

— В Щатите са на мода по-суровите гласове — продължи Лилиан, — а вие, англичаните, като говорите, не си отваряте достатъчно устите, затова ще трябва да поработим върху това. — Тя потупа Роуз по рамото. — Хей, ще стане, не унивай.

— Няма ми нищо.

— Мен не можеш да ме заблудиш — рече с усмивка тя. — Къде е момичето, което видях миналата седмица, по-миналата, онова момиче, преливащо от енергия и ентусиазъм. — Лилиан повдигна леко брадичката на Роуз и се вгледа в очите й. — Не изтървавай случая, Роуз, то е все едно да си открила златна жила.

— Добре съм, наистина — възрази Роуз.

— Добре ли се храниш?

Роуз кимна.

— А спиш ли нормално?

Тя пак кимна, но Лилиан бе на друго мнение — издаваха я тъмните петна, като морави отпечатъци от пръсти под очите.

— Е, добре — рече примирено тя, — но ако има някакъв проблем, какъвто и да е, дай да го обсъдим.

— Добре съм, не се безпокой — рече Роуз, почувствала се неудобно под изпитателния поглед на Лилиан. — Най-добре да побързам — добави тя — Джаки ме иска за интервю и още някои снимки.

— В такъв случай най-добре е да поседнеш за малко, докато придам малко цвят на лицето ти — бледо е като платно. Не искаме продуцентката да си помисли, че не можеш да издържиш на ритъма, нали?

— Но гримьорите ще ме чакат там.

— О, разбира се, знам това, аз само ще ти придам такъв вид, че да е ясно, че във вените ти тече нормална червена кръв.

Роуз погледна изображението си в стенното огледало и си помисли колко големи изглеждаха очите й на фона на бледия овал на лицето, дори и устните й, обикновено розови, сега бяха изгубили цвета си. Предаде се на внимателната процедура, успокоена от грижовните, нежни пръсти на Лилиан, които посъживиха чертите й.

Дрю бе причината, разбира се. Не й се бе обаждал от седмица. Спомена нещо за ходене до Щатите, но после — нищо. Позвъни в хотела, от там й съобщиха, че бил заминал по работа, без да остави съобщения. Челото й се набръчка от болезнено объркване. И в Америка имат телефони, можеше да й се обади, нали? Размърда се неспокойна на стола си; в съзнанието й се разроиха най-различни образи и мисли; да не би да му се е случило нещо лошо?

— Хей, стой мирна… — сепна я Лилиан, — почти свърших.

Роуз се напрегна и се взря право напред, докато Лилиан боядиса сръчно миглите й с туш. Погледът й спря върху тънката като косъм пукнатина, която се спускаше от тавана до горния край на огледалото; тя й напомни за калпавия апартамент, който бе неин дом вече почти четири години. Агентът й бе казал, че трябва да помисли скоро да се премести някъде по-наблизо, това щяло да бъде добре за имиджа й. Преди месец, преди три седмици, когато всичко изглеждаше като сбъдната мечта, преместването й се видя като добра идея, но сега тази мисъл малко я безпокоеше; всичко ставаше толкова бързо и тя нямаше представа как и кога да се опита да намали малко темпото. Взря се в изображението си с чувството на безпомощност; само Дрю да бе тук или да можеше да му телефонира, да разбере, че е там, че го има.

— Окей, край! — избъбри весело Лилиан и отстъпи крачка назад, за да огледа свършеното. — Даже и професионалист не би те гримирал по-добре; единственото, което трябва да направиш, е да се усмихнеш широко и ще ги сразиш.

Роуз пое дъх, все едно не я бе чула.

— Знаеш ли какво е казала веднъж Мерилин… че най-голямото и най-трудното нещо, която можела да си представи, е да се направи някого изцяло щастлив.

— А, значи си си чела домашното? Послушно момиче — отвърна Лилиан. — Но Монро никога не е успяла, нали? Искам да кажа, че в крайна сметка не е успяла да направи никого щастлив, особено пък себе си. — Хвърли бърз поглед към Роуз. — Ей, аз също четох за нея; доста потискащо четиво, не се оставяй да ти влияе.

Роуз сведе поглед към сплетените си ръце, бяха студени и тя потрепери.

— Май не се чувстваш добре?

— Само леко главоболие, Лилиан, нищо особено.

— Е, тогава вземи двечки от тези. — Тя извади таблетки парацетамол от чантата си и наля на Роуз чаша вода. — Знаех си аз, че нещо не е наред.

В един момент Роуз се изкуши да излее всичко, което си бе мислила, но не отвори уста, защото бе обещала на Дрю, а и защото сигурно щеше да каже прекалено много неща в идиотското си и объркано излияние.

— Ще се видим в петък…

Роуз вдигна очи.

— О, да, разбира се.

Все още неспокойна, Лилиан изгледа как ученичката й стига до вратата; Роуз бе крехка, независимо от страхотния си глас, а и неуверена, като повечето артисти. Тъжна професия, актьорите страдат заради изкуството си, това е част от работата им, очаквана и неизбежна, но у Роуз имаше нещо, което кара човек да си мисли, че страданията й са непосилни.

 

 

— Чудесно.

Фотографът отстъпи бързо заднешком, наклони леко камерата и направи четири-пет снимки. Изправи се и засне Роуз отвисоко.

— Можем ли сега да я видим като Монро, моля? Моите гримьори вече я чакат в гримьорната да й окажат тази чест.

Джаки кимна и Роуз излезе от студиото, за да се преоблече в тоалета, който бяха избрали от многото облекла, които придобиваха плът под орловия поглед на Ивон; първо обаче щеше да се подложи на сериозно гримиране: бяло напудрено лице, извити тъмни вежди, подчертана линия на очите, яркочервени устни, бенка на лявата буза и накрая — платиненорусата перука.

— Докато чакаме, нека концентрираме вниманието си върху Луси Уайлдинг — дублиращата актриса — рече Джаки и посочи с ръка към Луси, която седеше в очакване през няколко стола.

След като Луси зае мястото си, Макс приближи към групата изотзад, следван от Джейми с бележник и писалка в ръка. Макс мълча доста дълго, сетне се наведе, и се облакъти на облегалката на стола до Джаки.

— Нали знаеш, че част от музиката ще трябва да се пренапише, ако окончателно решим да вземем Чарли Фицджералд за ролята на Джим Дохърти?

— Защото е баритон, а не тенор — рече търпеливо тя и се обърна. — Да, знам.

— Не бях сигурен, че си наясно за допълнителната работа, която ни предстои.

— Става дума за пренаписването на музиката за една песен и за една строфа от друга, нали?

— Аха… — рече той, — значи си говорила вече с Алдо.

— Да, разбира се — отвърна тя, — но нали не си променил мнението си за Фицджералд?

— О, не — въпреки това той се намръщи, — щеше да е хубаво да имаме тенор, но ако търсим още промени, ще закъснеем.

— Предполагам, че ако решим да изчакаме, докато открием един добър тенор, което ще означава още прослушвания, навярно няма да успеем да определим кой да играе ролята на първия съпруг на Монро и до Нова година.

Той кимна неохотно, а сетне насочи вниманието си към фотографа, който нагласяше косата на Луси.

— Къде е Роуз?

— Отиде да се преоблече за снимки като Монро.

— Как върви?

— Добре.

— Вече заснеха ли Луси и Роуз заедно?

— Да.

Той отново кимна.

— Защо не седнеш?

— Нямам време, но Джейми може да остане, навярно ще му се види интересно. — Макс понечи да си тръгне. — Обади ми се като дойдат пробните копия, искам да ги видя.

— Добре, Макс, ще гледам да не забравя — рече тя с известна нотка на сарказъм; рекламата бе нейна работа и тя нямаше никакво намерение да се консултира с Макс в избора си на рекламни фотографии.

— Може би Джейми ще си запише… — рече високо той, преди да излезе през двойната врата.

— Господи, този човек… — промърмори под носа си тя.

— Мисля, че той е просто перфекционист — рече усмихнат Джейми.

Джаки вдигна вежди.

— Много дипломатично се изрази.

— Радвам се, че вече съм понаучил нещо.

— Не е лошо, нали?

Той не отвърна нищо.

— Значи е лошо.

— Харесва ми да наблюдавам отношенията между хората.

— Е, и това е нещо.

— Харесва ми също да те гледам как работиш.

Той се взря отблизо в нея и бе възнаграден от лекото й изчервяване.

— Джейми, недей…

— Мис Джоунс?

Тя облекчена вдигна очи — викаше я фотографът.

— Роуз е готова…

Беше облечена в черни, прилепнали панталони и също тъй прилепнал бял пуловер: бяха ушили тоалета по снимка на Монро, направена в Корея, когато през петдесетте години е посещавала американските войници там. Видът на Роуз много я окуражи; дискретните подплънки на раменете и гърдите изглеждаха като истински и никой не би могъл да се досети за тях, ако не познаваше Роуз. Преобразяването й бе станало по-успешно, отколкото се бе надявала.

— Снимките трябва да станат такива, каквито ги решихме — рече тя, — живи, одухотворени.

— Тъкмо това ще се опитам да постигна…

Сеансът продължи над час и чак към края му Джаки усети, че откриха най-добрата поза — основаваща се на снимка на Монро от 1959 година, когато тя буквално хвърчи от щастие. Тя бе достатъчно необичайна, за да хване око, като същевременно бе изпълнена с движение, което означаваше, че не можеше лесно да се установи доколко Роуз и мъртвата звезда си приличат. Камерата щеше да свърши останалото.

— Чудесно — рече тя и се изправи. — Мисля, че тук сполучихме.

Джейми седна в дъното и я проследи с поглед как отива до фотографа, завладян от нейния ентусиазъм; искаше му се и той да изпитва същото. Но просто не можеше да пренебрегне факта, че единствената причина да бъде тук, бе Джаки.

Помисли си за баща си. Той би възненавидял всичко това — хората, театъра, уловките му, а най-вече — темата на този мюзикъл. Сигурно щеше да лепне на богинята Мерилин Монро етикета курва; при баща му всичко бе в черни и бели краски, особено пък що се отнася до забранената тема секс. Странно, но тя никога не бе обсъждана сериозно и надълбоко дори и от съучениците му в семинарията, забележително бе, че дори убийството, отнемането на човешки живот, не бе смятано за по-зловещ грях. Никога не успя да разбере защо бе така.

— Джейми, би ли донесъл три кафета? — помоли го Джаки и без дори да го погледне продължи разговора си.

Затвори отчаян очи и си проправи път към отсрещния край на стаята, където върху малка масичка имаше чайник, сухо мляко, пластмасови чаши, но нямаше захар; все нямаше захар.

— Направо съм капнала.

Погледна настрани — бе Роуз.

— Ей сега ще стане.

— Работата наистина е тежка, нали разбираш, изтощена съм. — Тя се усмихна с усилие. — Не очаквах чак такова търчане насам-натам.

Внимателно свали перуката си и с гримаса прокара пръсти през собствената си коса — слепнала се от крема.

— Джаки май е доволна от резултата.

— О, да, определено. — Нервно пристъпи от крак на крак. — Мислех си, че ще присъстват повече хора.

— Повече ли?

— Ами, нали разбираш, екипът — Макс, Алдо, Джо, Гордън… — тя се прокашля и се изчерви, — може би дори и онзи, американецът…

Той изведнъж разбра, погледът му бе привлечен от изражението на напудреното й до бяло лице, начервените й устни му се видяха някак си гротескни, неестествени; изпита жалост към нея.

— Имаш предвид Дрю Карочи ли?

— Аха. Не се е мяркал напоследък.

— Той е в Щатите.

— Аха, ясно.

Тя бавно преглътна.

Водата в чайника завря, той с облекчение се зае с него и наля вряла вода в три чашки. Роуз с надежда се въртеше около него, вгледана в парата, която се виеше от чашките.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо повече — рече внимателно той. — Не знам кога ще се върне.

Нещо в тона му я накара да вдигне очи, обърна се към него — очите й се бяха разтворили широко и той прочете в тях боязън, тя протегна неспокойно ръка и го докосна леко.

— Но ще се върне, нали?

Джейми се усмихна неловко.

— Доколкото знам — да.

Тя отвърна на усмивката му — нейната бе трепетна и сякаш остана да виси там, в пространството, самотна и уязвима.

 

 

— Нямаше никакво право.

Луси не можеше да понесе изписаната върху лицето му мъка и обида.

— Нали ти казах — рече тя, — само споменах мимоходом.

— Писането ми си е лично моя работа и ти го знаеш — каза Ричард. — И как можа да разговаряш за това тъкмо с него?

— Не съм разговаряла, само споменах. — Тя отчаяно го погледна. — Ако искаш да знаеш, направих го заради теб.

— Заради мен ли?

— Просто исках той да разбере, че си зает с нещо, че не стоиш по цял ден да чакаш телефонът да звънне.

Кой знае защо, обаче, бе сбъркала нещо и Роджър бе използвал това срещу нея.

— Няма нужда да ми се вдига самочувствието пред други хора — изръмжа дрезгаво той, — пет пари не давам какво мислят. — Де да беше вярно! — И какво съвпадение само: да налетиш толкова удобничко на добрия стар Роджър.

— О, престани, Ричард, не започвай отново — въздъхна тя, — моля те.

— Той спомена за това отново днес — отвърна остро той, сякаш не чу думите й. — Все едно съм подложен на бавно мъчение.

— Не му обръщай внимание, той е просто нетактичен, винаги е бил такъв. — Ала изражението на лицето му й подсказа, че напразно си хабеше думите. — Смята, че си много добър, нали знаеш? — излъга най-накрая тя.

— О, я не ме разсмивай! — подигра я той. — Единственият човек, за когото има някакво мнение, е самият той — звездата. — Ричард затвори очи от яд. — И моля, умолявам те, не го цитирай отново. Нямам никакво желание типчета като него да се отнасят снизходително към мен.

— Извинявай — отрони хрисимо тя.

Изгледа я яростно, почувствал се изведнъж уморен до смърт от това мъчение, отвратен от себе си, че бе позволил един палячо като Роджър да застане отново помежду им. Помисли си безпомощно, че това навярно се дължеше на ревност и завист, а може би и на мъничко страх. Страхът да не изгуби Луси.

Прокара пръсти през косата си и пое дълбоко дъх, а когато по устните му се появиха наченките на лека усмивка, тя разбра, че всичко щеше да се оправи.

— Нито път от някой проклет фриц на име Фох; какво име само!

— Какво?

— А, значи не ти е казал, че има и друго име и е бил в Хитлерюгенд.

— Ричард, Роджър дори не е бил роден тогава — закиска се тя.

— Няма значение — той пародираше великолепно, — защото би бил в Хитлерюгенд: този наш добър, проклет, стар Роджър има всички данни на един добър нацист… — Постави показалеца си хоризонтално под носа и изпъна другата ръка напред: — Да, и фюрерът би бил горд от хубавите арийски черти на Роджър фон Фох и без съмнение би му писал шестица за садизма, можеш да бъдеш сигурна в това, майн либлинг[1]

— Ричард — рече умолително тя, — стига сме говорили за Роджър, а?

Той прекрати рязко пародията си и се ухили глуповато.

— Понякога ставам много досаден, нали?

Тя поклати глава.

— Не ли? — рече тихо той.

— Не.

Когато го погледна, той усети как всичките му съмнения, тревоги и неспокойни мисли тихичко изчезват. Протегна ръце, тя дойде, той я прегърна и притисна силно.

— Нали знаеш, че съм лицемер — прошепна той, вплел пръсти в косите й.

— Защо?

— Ами поискаха да играя в още шест епизода, а може би — и повече.

— Недей!

Очакваше той да й каже; Роджър й бе телефонирал в студиото, за да й съобщи добрата новина. Бил убедил продуцента да променят сценария, така че сюжетната линия, в която се вписва ролята на Ричард, да бъде продължена; беше много доволен от себе си.

— И защо не?

— Не мога да понеса нови неразбирателства.

И нови срещи с Роджър.

Ричард леко се отдръпна, за да може да я погледне.

— Няма да има повече — усмихна се гузно като непослушно хлапе, — а и парите ни трябват.

— Не сме чак толкова зле — намръщи се тя и ненужно добави: — Пък и си мислех, че им бе необходим за малко време, защото нали някой трябвало да умре…

— Е, решили са да отложат опелото — съпругата на доктор Мейсън ще просъществува още малко, оказа се, че поддържала рейтинга на серията висок.

— Мислех си, че мразиш тази роля.

Той изпъшка.

— Мразя я, така е, но ако махнем присъствието на Роджър, всъщност започна да ми харесва да се събуждам сутрин с цел в главата и с място, където наистина да отида.

Тя не отвърна нищо.

— Смешно е, а… — продължи той — получих дори няколко писма от почитателки — дами на средна възраст. Не съм ти го казвал, нали? — Обърна се и отиде до прозореца. — Не съм го казвал никога, но бях започнал да лудвам. — Хвърли предпазлив поглед към нея. — Едва ли щях да бъда отговорен за действията си, ако ми се наложеше да направя още един сандвич със сирене и да го завия във фолио. — Опита се да се изсмее. — Започнах да ненавиждам това място, проклетата тишина час подир час, затова включвах високо телевизора — да удави тази пустота; гледах жадно всички сапунени опери, знам имената на всичките техни звезди еднодневки…

— Ами писането?

— Това е друга работа.

— Няма да спреш, нали?

— Не, разбира се, че не. — Той се обърна. — Нещата се подредиха почти идеално, Лус, защото ми плащат три дни в седмицата да играя в сапунката, а през останалите два мога да пиша.

Тя му се усмихна притеснено.

— Щом ти си доволен, и аз съм доволна. — Ала произнесе думите със свито сърце. — Би трябвало да забележа, че си толкова потиснат.

Именно затова бе попитала Роджър дали не може да помогне. И би трябвало да знае, че в крайна сметка ще трябва да плати за помощта му; не би било характерно за Роджър да даде, без да получи в замяна нещо.

— Защо? Ти си заета, слава богу, работиш, а моята почивка си е част от играта, нали така? Нали ни казваха, че точно така ще стане още докато учехме, нали ни предупреждаваха за това родители и приятели, лели и чичовци и тъй нататък, и тъй нататък, ала ние не щяхме и да чуем, нали?

— Мисля, че съдиш прекалено строго…

— Може би — сви рамене той, — но единственото, което знам, е, че въпреки моята първоначална реакция и въпреки тъпанарщините на Роджър, започвам отново да чувствам, че принадлежа към човешката раса.

Прииска й се да му каже за Роджър, но просто не намери думи.

— Всичко наред ли е? — попита неочаквано той. — Имам предвид работата, да не те безпокои нещо, а?

— Не — отвърна бързо тя, — шоуто си върви, нещата започват да си идват на мястото, но седмицата беше трудна, нали?

Той кимна, изглеждаше някак засрамен, а тя не искаше да е така, защото той нямаше никаква вина; нейна бе вината, че бе такава нескопосана идиотка, такава страхливка. От деня, в който Ричард се върна бесен и пребледнял вкъщи и й бе казал за злощастния разговор, който бе водил с Роджър, тя постоянно се заричаше да каже на Роджър да я остави на мира и да си върви в пътя, но така и не го направи.

— Искаш ли да те заведа на вечеря? — попита весело той. — Да идем в Зен NW3 в Хампстед?

… А и сега вече не можеше да го направи.

Той отиде бързо при нея.

— Ей, не се тревожи толкова… — Целуна я лекичко по носа. — Вече можем да си го позволим.

Анджела гледаше как Дрю прекосява стаята, облечен само в отворен халат. Наля си питие и се отпусна на отсрещния диван, разбуха възглавниците и сетне взе книгата, която четеше. Гледа го мълчаливо дълго време.

— Каква е?

Той вдигна очи и тя си помисли колко красив и млад изглеждаше в този момент, ала същевременно колко бързо лицето му можеше да се промени от сладка уязвимост към физиономията на пресметливия жиголо.

— Книгата ли?

Тя кимна.

— История на изкуството.

Тя поклати глава и се изсмя високо.

— Ти и история на изкуството?

— Защо не, какво лошо има в това?

Той трябваше да понаучи това-онова за нещата, на които тя държеше, ако изобщо искаше да разчита на някакъв шанс тя да погледне сериозно на него. Ала имаше и нещо повече; за пръв път през живота си бе открил някакъв вид изкуство, което го омая — той го бе открил, вътре в себе си, и това откритие бе като малко чудо — все едно да намериш нещо скъпоценно в кофата за боклук.

— Е, не че има нещо лошо…

Тя сви рамене; нима и самата тя не се бе образовала по същия начин? След като преди толкова години се бе омъжила за Лойд Шрайвър, той я бе насърчавал да чете и тя поглъщаше всяка книга, която й попаднеше подръка; сетне вече започна да подбира. Не само премоделираше тялото, но и съзнанието си с всичко необходимо: история на изкуствата, антики, френски език, обществени науки. Във всичко, което правеше, гонеше определена цел, но Дрю, какво си мислеше той, че ще постигне?!

— Тогава ме остави да си чета.

Той прокара ръка по лъскавата репродукция на картина, наречена Танцът на живота — би стиснал ръката на художника, ако не бе умрял толкова отдавна. Отнасяше се за жени, а мъжът бе нещастно влюбен. На картината той танцуваше с момиче в червена рокля, която трябваше да символизира страстта, пред погледите на други две жени — едната в бяло, младостта и невинността, другата — в черно, смъртта. На Дрю му се струваше, че между тях двамата имаше много общи неща; мъжът очевидно усещаше, че жените, досущ като вампири, в крайна сметка ще го погълнат. Една жена, помисли си Дрю и вдигна глава; като погледна Анджела, по лицето му премина сянка.

По гърба й пробяга нежна тръпка и тя му отвърна с жадна, ослепителна усмивка — винаги се възбуждаше като е ядосан.

— Хайде, Дрю, разкажи ми… — рече уморено тя и започна да се протяга, леко надигнала тялото си и изпъвайки краката с идеален маникюр на ноктите.

Той се изчерви и затвори книгата.

— О, Дрю, не бъди такова дете.

Той седеше и мълчеше; неподвижен, замислен; ненавиждаше я за властта, която имаше над него, ненавиждаше и себе си за силното си желание да й направи впечатление, да й достави удоволствие.

— Стенните лампи са… — започна той.

— Индиректното осветление.

— Индиректното осветление е на Лалик.

— Правилно.

— Лампата — също.

— Да.

— Но това не е.

Той се изправи и погледът й мигновено бе привлечен от голотата му, от члена му, и тя отново усети как същата жажда, същото желание се надига у нея. Отново се запита какво толкова много я възбуждаше у него. Въздъхна лекичко; не можеше да продължава, разбира се, Дрю трябваше да си иде, при това скоро; през уикенда щеше да се срещне с Дъги.

— Прав си, не е.

Той стоеше пред ваза в злато и сребро и просто се взираше в нея.

Ар Нуво?

— Да — рече тя, — добре.

— Не е френска.

— Не, германска е, но прилича на френска, Дрю.

Изръкопляска му.

— Разкажи ми за нея.

От устните й се отрони тежка въздишка.

— Не можем ли да прекратим?

Отегчаваше се.

— Искам да науча — рече упорито той.

— За бога, не сега, започваш да ме побъркваш.

Устните му се свиха в сърдита гримаса.

— Това за мен е важно, не можеш ли да разбереш, а?

— Не схванах, че е толкова важно, имам предвид какъв е смисълът, какво точно целиш?

— Ти все още ме смяташ за някаква отрепка, която няма никакво бъдеще, така ли?

И така си беше, не виждаше никакъв изход за себе си, освен само гдето го желаеше — все още, въпреки грандоманските си приказки. Дори и сега, като я погледна, разбра, че го желаеше.

Известно време тя не каза нищо, само го гледаше свирепо, едва потиснала гнева си, че й бе развалил настроението. След като той не помръдна, тя най-накрая се изправи и бавно закрачи към него.

— Какво точно би желал мистър… — Тя направи многозначителна пауза. — Знаеш ли, Дрю, никога не си ми казвал истинското си име?

Той се усмихна, но усмивката му не бе весела.

— Ако ми разкажеш още нещо за вазата, може и да ти кажа името си.

Тя го изгледа втренчено, но в следващия миг прокара показалеца с яркочервен нокът от брадичката му надолу, надолу, по гърдите, по корема и бавно, бавно към хълмчето, обрасло с косми към втвърдяващата се плът между бедрата му. Той изохка.

— Авторът е Йохан Льоц — рече тихо тя, — нещо друго?

— Кога я е направил?

Тя го взе в ръка.

— Около 1900-а, плюс-минус година-две.

— А рисунъкът? — Той запреглъща конвулсивно, бе започнала да го гали.

— Рисунъкът ли? — повтори тя и се засмя гърлено. — Това е лесно, ще ти хареса, защото донякъде е характерен за стила Ар Нуво. — Стисна го силно, още по-силно и той изстена. — Чувствени линии, Дрю — каза, — мисли си за жена, за всичките извивки на тялото й, мисли си за напъпилия плод, за онези чувствени линии, които се сливат, сетне се разделят…

Пусна го.

Той се опита да се овладее, дишаше тежко, вторачен в нея.

— А това? — той положи пръст върху детайл на вазата, сякаш можеше по този начин да си върне изгубеното равновесие.

— Ама ти нямаш спиране, а? — Тонът й бе нисък, в него прозвуча нотка на нещо като възхищение.

— А това? — повтори инатливо той.

— Това е любимият за периода детайл — растение, наричано Честност, всъщност — лопатка[2]. — Спря се и погледите им се срещнаха. — Яркочервени цветове с фини семенници, някога хората са смятали, че притежават магически свойства.

— Но то си е донякъде магическо, нали?

— О, престани, Дрю — рече изненадващо тя.

— Какво да престана?

— С това. — Тя посочи вазата и взе книгата, която бе оставил. — Не ти отива.

— Откъде, по дяволите, си сигурна, че не ми отива? — попита ядно той.

— О, за бога… — сопна му се тя, — можеш да вземеш вазата, подарявам ти я, подарък на сбогуване.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Тя поклати глава, изгубила търпение.

— Виж сега, току-що говорихме за Честност. Е — преглътна сухо. — Време е да бъда честна с теб, отново и за последен път.

Вътрешно изруга; защо винаги се стигаше до този момент?

— Не искам да слушам! — Той рязко вдигна ръце и запуши ушите си с длани.

— Това не може повече да продължава, Дрю — рече внимателно тя.

Той се обърна.

— Затвори си проклетата уста, просто я затвори!

Влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си.

Анджела безпомощно погледна вратата. Изскърца със зъби, закрачи към вратата и я ритна силно.

— И не си отивай, когато ти говоря, по дяволите!

Вратата се отвори и той застана сърдит на прага.

— Казах ти, че искам да си вървиш.

— Не.

— Имам си живот и извън този апартамент, при това дяволски добър.

— И аз не съм част от този живот — рече напрегнато той, — така ли?

— Щом искаш да го формулираме така.

— Но мога да се науча.

— Не, Дрю.

Лицето му се изкриви и той се извърна, за да прикрие болката.

— Защо?

— Защото така трябва да бъде.

Гласът й обаче прозвуча необичайно несигурно.

Защо?

Тя пое нервно дъх.

— И стига си ме питал — защо, защо, защо? Досущ като шестгодишно момченце.

Той я блъсна към стената.

— Никога — ама наистина никога — не го казвай отново!

Силата на удара секна дъха й, догади й се и лицето й побледня като платно. И след като ефектът от удара започна да избледнява, остана някакво трептене, някакъв нерв пулсираше, сякаш във вените й бе нахлуло шампанско. Тя го изгледа безмълвна, неспособна да проговори.

— Искаш да го направя, така ли…? — прошепна тя.

Тя бавно кимна.

— Кажи го.

Вместо отговор тя хвана ръката му, поднесе я към устата си и я захапа.

— Кажи го — той се притисна към нея, — кажи Моля те.

Не откъсваха очи един от друг, сетне тя сведе глава и бавно, много бавно падна на колене.

Той почувства как устните й поемат члена му, въздъхна, сетне изстена от допира й. Тя вдигна очи към него, докато той заравяше пръсти в косата й, стиснал главата й в дланите си, люлееше я напред-назад; с огромно усилие на волята обаче той се отдръпна достатъчно, за да се освободи от нея, изправи я, сетне я положи да седне на ниската масичка, подпряна до стената. Разтвори бедрата й.

— Кажи Моля те

— Моля те — прошепна тя.

В прегръдката им нямаше нежност, ръцете им трескаво се търсеха. Той я повдигна, пръстите му се впиха в плътта й, докато я притискаше към себе си, ненаситните й бедра се сключиха около него и той яростно навлезе в нея; телата им се бяха сплели в страстна, отчаяна прегръдка.

Много по-късно, когато се опита да възстанови в съзнанието си удоволствието и болката, тя можа само да си спомни измокреното му от сълзи лице, когато достигна оргазма си; тъкмо тогава тя най-сетне го попита за истинското му име. Бе взела главата му в скута си и рошеше с пръсти хубавата му черна коса. Дрю бавно се обърна по гръб и преплете пръсти с нейните; погледна я право в очите.

— Кажи ми първо твоето.

— Не започвай отново.

— Защо не го приемеш — знаеш, че вече знам истината.

— И смяташ да си опиташ късмета.

— Нямам какво да губя.

— А аз имам, така ли?

Той взе ръката й, притисна я към устните си и прокара език по дланта й.

— О, да, Пинки — прошепна, — определено имаш какво да губиш.

 

 

Залата, която гледаше към парка, от край време бе любимата на баща й; той я обожаваше за светлината и простора, за чудесния изглед към Хайд парк от тяхната маса в ресторанта. От много години те се стараеха да спазват датата на ежемесечните си обяди, пропускаха я само ако някой от двамата не бе в страната. И двамата бяха потвърдили днешния обяд, но кой знае защо той закъсняваше, а това не бе характерно за него. Джаки погледна часовника си и отново зарея поглед през витрината.

В небето се кълбяха буреносни облаци, капки дъжд предупредително забарабаниха по стъклото, след което небесата като че изригнаха. Дърветата в парка изглеждаха безжизнени, само върхарите и тънките клонки потрепваха под водопада, който ги заливаше и се стичаше към земята.

— Подайте пени на бедняка…

Тя подскочи, сетне се засмя.

— Тъкмо се чудех защо се бавиш.

— Найджъл реши да промени мястото на снимките за филма, безпокои се за непредвидимото време в Шотландия — започна Дейвид, докато сядаше, и се усмихна тъжно. — Преместваме се за всеки случай по-близо до Форт Уилям, да не би да заседнем из преспите; така че сега поне ще се настаним в приличен хотел.

— Вълнуваш се, нали? — попита тя, макар да знаеше отговора; той бе изписан върху лицето му.

Дейвид кимна.

— Бих рекъл, че от години не съм очаквал с такова нетърпение роля като тази. Но ми се щеше да снимаме по-близо до дома.

А домът му бе там, където бе сърцето му, при Клеър, особено сега. Ала въпреки това знаеше, бе вътрешно убеден, че дори филмът да се снимаше в Северна Австралия, той пак щеше с радост да приеме ролята. Знаеше със сигурност, че това щеше да е последният му филм, а романтичната нагласа на душата му нашепваше, че за получаване на ролята пръст има Провидението; не можеше единствено слепият късмет да го дари с такава роля в края на живота му.

— Това никога преди не те е безпокоило.

Той се размърда неспокойно на стола си.

— Не ми обръщай внимание, навярно се дължи на възрастта.

Тя никога досега не бе използвала думата стар във връзка с баща си; той бе Дейвид Джоунс, актьорът, вече на години, но все още непораснало момче. Изгледа го изпитателно.

— Това ли е всичко? Нищо друго ли не те безпокои?

— Добри Боже — не, поне не се сещам за друго. — Той се усмихна и взе менюто. — О, да, имам добри новини за теб; с тези приказки просто ми изскочи из ума. Какво да се прави — ето ти пример за актьорския егоизъм.

— Познавам отлично актьорския егоизъм, забелязвала съм го у мнозина, но точно сега много ми се иска да чуя една добра новина.

— Намерих ти ангел пазител — рече той, но се поправи, — е, всъщност Клеър го намери.

Тя ококори недоверчиво очи.

— Но това е чудесно! И кой е той? И колко, колко ще даде?

— Някакъв стар приятел, с когото не се била виждала от години. — Той се намръщи. — Чакай сега, сигурен съм, че ми каза името му, но изглежда ми е изскочило от ума. Колко глупаво от моя страна.

— И той наистина ли се е заинтересовал?

— О, както личи по всичко — много.

— Споменавал ли е някаква цифра?

— Мислех си, че цифрата може да бъде само една.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че той ще поеме цялата сума, която австралийците отказаха?

— Очевидно. — Но и той трябваше да признае, че наистина бе трудно да повярва човек.

— И ти не можеш да си спомниш името му! — Тя поклати недоверчиво глава. — О, тате, та това е направо невероятно…

В един момент Дейвид изглеждаше като справедливо наказано дете.

— Ами, знам, че е канадец, това си го спомням… Но Клеър, естествено, възнамерява да ти телефонира и да ти съобщи всички подробности.

Джаки се намръщи.

— Сигурен ли си за всичко това, искам да кажа правилно ли си разбрал всичко?

— О, да, напълно. — Той положи длан върху ръката й. — Извинявай, не дойдох напълно подготвен, нали? Но Клеър само ми спомена набързо по телефона, а аз бях погълнат от сценария, който четях, и затова може би не съм запомнил всичко.

— Искаш да кажеш, че не си я слушал.

Устните му се разтеглиха в малко глуповата усмивка.

— Нещо такова.

— Стига да не си сбъркал сумата, инак и Кинг Конг да се е съгласил да ме финансира, пет пари не давам — рече тя с очевидно облекчение. — Още не мога да повярвам.

— Е, и аз не съм мечтал да получиш това предложение, тъй че по мое мнение този приятен шок заслужава чаша шампанско. Ето защо ще го поръчам на сервитьора, който очаква да му поправим настроението с една примамлива поръчка. Хайде да не го разочароваме.

Джаки се засмя.

— Не бих могла да го река по-добре.

— Между другото, как е приятелят ти, американецът?

— Имаш предвид Дрю, нали?

— А, да — Дрю.

Тя го погледна по-особено.

— Ти май не го хареса много, а?

— Не бих се изразил така. — Погледът му се отклони от нея към обляната от дъжда витрина. — Просто не се чувствам много уютно в негово присъствие.

— И защо?

— О, не знам, мила — отвърна бързо той, искаше му се да не бе отварял темата. — Не ми обръщай внимание. В крайна сметка животът ти си е твой, пълнолетна си и изобщо не ми е работа с кого излизаш.

— Това не бе най-доброто нещо, което можеше да ми кажеш.

— Да, знам. — Той помълча секунда-две, пръстите му машинално си играеха с ъгълчето на салфетката. — Може би се дължи на факта, че познава Анджела — рече неубедително той.

— Множество хора познават майка, тате; тя е прочута с това — отвърна Джаки. — Както и да е, доколкото си спомням, Дрю обясни откъде я познава.

— Точно така — рече разсеяно той, — тогава защо това ме безпокои?

Безпокоеше го Анджела, нейният начин на живот, нейните млади любовници. Доколкото до него през годините бяха стигали най-различни клюки, тя била придобила вкус към хубавите, млади мъже в периодите между браковете си, а може би и не само тогава; това си бе в характера й. У бившата му съпруга имаше нещо гнило, нещо нездраво и в интерес на истината той се безпокоеше, когато Джаки прекарваше известно време с нея. А сега пък — и Дрю. Какво точно у него го притесняваше — някакво чувство, инстинкт — защото познава Анджела? Дейвид поклати глава; разговорът им бе прекъснат от сервитьора, който донесе шампанското и той с облекчение се облегна назад; чудеше се защо ли не си бе държал устата затворена.

— Не знам, тате…

Джаки гледаше как фините мехурчета се издигат нагоре в чашата й, изведнъж се почувства уморена с изникването на семето на съмнението. Дрю още не й бе телефонирал.

— Съжалявам — рече Дейвид и в прилив на нежност я хвана за ръката. — Хайде да не разваляме вкуса на доброто шампанско. Дом Периньон е, реколта 1970-а, почти от най-любимото ти.

Тя успя да изцеди една усмивка и вдигна чашата си.

— За Мерилин — някогашната и сегашната — рече той, благодарен за усмивката й, независимо че бе насилена. Гърлото му се сви като си помисли колко бе красива, колко много я обичаше и колко се гордееше с нея.

Джаки ахна от удоволствие, когато мехурчетата от виното експлодираха в гърлото й.

— Видя ли, нали ти казах — засмя се той и доля още шампанско в чашите им с явно задоволство. — Между другото, кога се местиш в новата си къща?

— В петък. Ще бъде истински ад, но колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре, прекалено дълго отлагах. Въпреки отстъпката, която ми дава хотелът, все пак престоят ми там струва цяло състояние, нещо, което напоследък не мога да си позволя.

— Ще ти трябва ли помощ при преместването?

— Джейми ми предложи да помогне.

— Така си и знаех.

— О, татко — рече тя, — какво искаш да кажеш?

— Сигурен съм, че няма нужда аз да ти казвам, че той е, как да се изразя, малко хлътнал по теб.

Тя се изчерви.

— Боях се, че ще го кажеш.

— Е, той го демонстрира явно, когато идвахте на обяд, нали? А сега Клеър непрекъснато ми повтаря, че ние трябвало да поговорим с него за това.

— Моля ви, недейте — рече тя, — това може би ще влоши още повече нещата.

— И аз й отвърнах точно така.

— Мога да се справя сама.

— Не за теб се безпокоя.

— Е, добре, какво предлагаш да направя?

— Нямам ни най-малка представа. — Той я погледна внимателно, — но все повече и повече се привързвам към него, Джаки.

— Престани да го усукваш, тате, и кажи онова, което искаш да кажеш…

— Не го наранявай, ако е възможно.

Тя затвори за миг отчаяна очи.

— Тъкмо ти най-добре от всички знаеш, че нямаше нужда да ми го казваш.

— Знам, знам — рече извинително той.

— Освен това ми се струва, че Джейми е в състояние да се погрижи сам за себе си.

— Това е по-скоро поза.

— Не бъди толкова сигурен — не се съгласи тя. — Той притежава способността да постига своето с търпение и постоянство.

Дейвид се засмя.

— Какво, за бога, означава това?

— И аз още не съм сигурна, не познавам напълно себе си.

 

 

Знаеше, че трябва да побърза; тя щеше да го чака в таксито пред хотела, но го влечеше любопитството да разгледа апартамента, в който прекарваше толкова време с американеца, с Дрю.

Всекидневната бе просторна и малко попретрупана за неговия вкус; намери вида й за малко помпозен, ала въпреки това можеше да разбере защо тук Джаки се чувстваше удобно, като у дома си. По стила си стаята не бе много по-различна от интериора на къщата, в която живееха Дейвид и Клеър — топлото дърво, антиките, скъпите тъкани и закръглените, величествени на вид мебели.

Джейми пристъпи бавно в съседната стая, като по пътя си внимателно разглеждаше всичко. Спря се пред изпипаната, огромна спалня, взира се известно време в нея, забеляза тънката и висока ваза с повехнала роза в нея. Очите му потъмняха, когато във въображението му започна да придобива очертания картината на Джаки и Дрю — заедно. Сигурно са правили всичко онова, което вършат любовниците, помисли си, пропит от ревност той, неща, които никой никога не е бил достатъчно готов да обсъди с него, неща, които момчетата научават по естествен път, докато се превръщат в мъже. Но на него не му бе разрешено да е като другите момчета, баща му и единствената, святата Католическа и апостолическа църква се бяха погрижили за това.

Пое дълбоко дъх, не му се нравеха тези мисли, сам не харесваше себе си. Седна на крайчеца на неоправеното легло. Покривката бе отметната назад и се виждаха ослепително белите чаршафи; бяха набрани, малко измачкани. Прокара длан по хладната копринена повърхност и погледът му спря върху едната от възглавниците: на нея едва-едва личеше къде бе лежала главата на Джаки.

Почуди се какво ли би било да е като Дрю, с неговата лекота и самоувереност, с която сигурно общуваше с жените; какво би било да има Джаки и въпреки това да не я желае чак толкова. Красивото му сериозно лице се намръщи леко, помисли си, че всъщност нищо не разбираше от хора: какво можеха да направят, на какво бяха способни, какви мрачни комплекси можеха да съществуват и да процъфтяват в съзнанията им. Ала поне започваше да се учи.

Джейми се изправи и се върна при големия кашон, който го чакаше във всекидневната; беше пълен с книжа, с книгите и бележките й, със снимки на богинята Мерилин Монро, която изобщо не е била богиня.

 

 

— Взех да се питам къде се запиля — каза весело Джаки. — Но всъщност използвах времето да проведа един бърз разговор с майка ми. Исках да й кажа, че вече изобщо не ми трябват пари. Беше един чудесен миг!

Джейми постави кашона на пода на таксито и седна до нея.

— Дрю ходил ли е при нея да иска пари?

— Очевидно — да — отвърна тя, — а моята мила майчица направо ми тресна слушалката. Много ми се иска да узная защо е толкова против идеята ми.

— Но сега вече можеш да продължиш, нали?

— О, да, определено, чувствам се направо като замаяна; странно е обаче, че новият ми спомоществовател иска да остане анонимен и ще получа парите чрез Клеър. — Тя поклати глава и се усмихна. — У мен се прокрадва обаче чувството, че навярно Клеър е инвестирала парите и използва този отдавнашен приятел за параван.

— Попита ли я? — рече небрежно той и обърна лице към прозорчето.

— Разбира се, но тя естествено отрече — въздъхна Джаки. — Много мило от нейна страна… много е щедра… Надявам се много доверието й да се оправдае.

Той я стрелна с поглед и за пръв път долови несигурност у нея.

— Май малко се безпокоя за Роуз — добави тя. — Макс ми каза, че й било трудно да се съсредоточава на репетициите, при това вече трети ден подред. Ще трябва да поговоря с нея, защото нямам доверие на Макс да се оправи в тази ситуация, ако изобщо има такава, с необходимата деликатност и такт.

— Може би съзнанието й е заето с нещо друго? — предположи той и си помисли за Дрю.

Джаки се усмихна, макар и с усилие.

— А може да е забавила се реакция от това, че получи ролята.

— Сигурен съм, че каквото и да е, ще отмине — рече той, но веднага се запита дали наистина щеше да стане така.

— Надявам се.

— Всички работят толкова усърдно…

— Знам, но се боя, че усърдната работа сама по себе си не гарантира нищо, а най-малкото — успеха на един мюзикъл в Уест енд; списъкът на провалите е безкраен. О, Джейми, надявам се, че Клеър съзнава какво прави.

— Е, ако Клеър наистина е анонимния инвеститор, то тя очевидно има вяра в теб.

— Така си и мисля — кимна тя, — но онова, което ме смущава, е, че бих искала да мога да кажа Сама го постигнах; би прозвучало обаче неблагодарно, а аз не съм неблагодарница. Просто ненавиждам фаворизирането под каквато и да е форма. Разбира се, радвам се, че Дейвид и Клеър имат дялове във финансирането, защото вярват в постановката, но не искам по-специално отношение към себе си. — Тя го погледна и додаде кисело: — Ама и аз съм седнала да се самозалъгвам. Необходима ми е всичката помощ, която мога да получа.

— Може би си несправедлива към Клеър.

— Може би.

— Освен това — продължи той, — има неща, които не можеш да промениш, без значение какви усилия хвърляш, просто защото ги има, те съществуват.

— И значи трябва да ги приема.

— Само ако компромисът не е прекален.

— Да, нещо като компромис със самия себе си… — Тя се усмихна. — Ти си бил доста потаен, Джейми.

Той се изчерви, защото разбра, че думите му й се бяха понравили и изпита радост от това.

 

 

Роуз отвори вратата на хладилника и се взря в тъжното му съдържание, което сякаш оставаше непроменено завинаги: кутия маргарин, кутия полумаслено мляко, кисело мляко и малка чинийка с половин домат, половин глава лук и спаружена зелена чушка. Бутилката вино, която търсеше, обаче я нямаше. Отначало се озадачи, но сетне се сети, че Бабс бе споменала за някакво парти; бе предложила и на Роуз да отиде, но за нея бе невъзможно, защото Дрю можеше да позвъни, а тя нямаше да си е у дома да разговаря с него.

Представи си как се връща от партито, как отваря очуканата входна врата и тръгва по прашните стъпала към апартамента и тогава чува телефонът да звъни. Ще се затича с все сила нагоре, мускулите на бедрата ще пламнат от усилие, коленете й ще се разтреперят. А и ще усети болка в хълбока всеки път, когато поеме дъх, досущ както когато бе дете. Най-сетне ще стигне до техния коридор и ще види окачения на стената телефон да потреперва от звъна, умолявайки я да отговори; ала още щом вземе слушалката и телефонът ще онемее.

Беше на ръба да се разплаче, докато затваряше вратата на хладилника; кичур коса падна пред очите й и тя с измъчен жест го отмахна, след което бавно се върна в сивата всекидневна и седна до стереоуредбата на Бабс. Подпря брадичка на коленете си и стоя дълго така, взряна безпомощно в нищото. Щяха да станат почти две седмици — и нищо, нито думица от него; но той я обича, повтаряше си безгласно тя, добре де, ако я обича, защо тогава не се обажда? Въздъхна отчаяна, прилепи устни върху преплетените си ръце на коленете и отново премисли всички възможности; не стигна обаче до някакъв задоволителен извод, освен един: но това бе нещо, което не можеше, не искаше да приеме.

Последните няколко дни бяха лоши, дори и гласът й бе стегнат и несигурен и Макс тази сутрин й се разкрещя, нещо, което дотогава не бе правил. Знаеше много добре, че е непрофесионално да оставя емоциите си да влияят върху работата й, но очевидно контролът върху чувствата бе нещо, с което са надарени по-велики от нея човеци. Със свито сърце тя се запита за пръв път дали ролята на Мерилин бе по силите й. Видя й се невероятно, а и малко плашещо, но тя не можеше да проектира собственото си отчаяние в една роля, която до голяма степен излъчваше тъкмо отчаяние. Както Макс казваше, тя още не бе осъществила контакт с образа; тя самата знаеше не по-зле от него, че не бе достатъчно само да изпееш добре някаква песен, трябваше и да я почувства. А тя не можеше да чувства, не можеше да вложи повече от себе си, защото емоционалните й сили бяха стигнали предела си. Нищо не оставаше за Мерилин.

Когато Бабс се готвеше вече да излиза за партито, попита Роуз още веднъж дали не би отишла с нея и тя естествено й отказа. И тогава Бабс постъпи жестоко: разкрещя й се с пълна сила да престане да чака телефона да позвъни, защото той никога няма да звънне. Само че Бабс не познаваше Дрю така добре, както тя го познаваше; той ще се обади, повтори си тя още веднъж, беше само въпрос на време.

Роуз бръкна в джоба на дънките си и напипа малкото пликче с кокаин, който пазеше тъкмо за такива моменти; ала все още изчакваше, потънала в тишината, потиснала студения възел от нерви в стомаха си. Може би кокаинът щеше да й помогне да пее така, както Макс искаше, и тогава всички щяха да са доволни.

 

 

Писалището с капак бе скрито зад високия гръб на кожен фотьойл и бутнато в ъгъла, затова не можеше да се използва.

— Просто не става — рече Джаки, — нали?

— Има прекалено много мебели — отбеляза Джейми.

Тя кимна уморено.

— Повечето от тях бяха на склад толкова дълго, че съм забравила колко малки, големи или неудобни са. Дори не съм сигурна дали вече ми харесват.

Тя бутна настрани един шезлонг и застана пред вратите към терасата, които не се отваряха.

— Няма ключове. — Идеше й да изкрещи от яд. — Господи, как мразя да се местя, как мразя всичкото това объркване и хаос. Ще ми трябват седмици, а може би и месеци, за да се установя тук.

И тя изведнъж си помисли с копнеж за Хайд парк и за неговия комфорт, за улесненията, за това как се опростяваше животът й там.

— Мисля, че шезлонгът може да отиде в спалнята — предложи Джейми, — така ще ти се отвори повече място тук.

Тя пое дълбоко дъх и рече малко по-ясно и високо:

— Прав си, така ще бъде.

— Искаш ли да съставя списък?

— Вижда ми се добра идея, особено след като някои от нещата ще трябва отново да се върнат в склада. Би могъл да помогнеш да се организират по-добре нещата…

Гласът й стихна. Липсваше й всякакъв ентусиазъм за тази задача, гледаше обезсърчена непознатата й обстановка.

Моливът на Джейми затича по хартията, той усети, че би искала да бъде навсякъде другаде, само не и тук. Изчака, гледаше я търпеливо, неговите собствени мисли също го водеха назад, запита се самият той колко пъти вече бе пожелавал същото и за себе си.

У дома. Думата прониза с болка сърцето му, а живата картина на Марсабит изплува в съзнанието.

— Какво има?

— Бях буквално на хиляди мили от тук.

— В Кения ли?

Той кимна.

— Ще се върнеш там, нали?

— Не знам още.

Погледите им се срещнаха и тя се извърна.

— Виж… — рече му бързешком, — аз ще разопаковам този кашон. А ти защо не прескочиш някъде наблизо да вземеш по едно кафе.

— Добре.

Джаки не го погледна като излиза, обърна се чак след като се увери, че бе излязъл.

Отвори кашона с лекота. Най-отгоре бе сложено кашмирено сако на Дрю в найлонов чувал; тя отвори тънката опаковка и прокара ръка по плата, наслаждавайки се на красотата на материята.

Когато извади сакото от кашона, я лъхна силният, богат и опияняващ мирис на парфюм. Тя замръзна на мястото си; ароматът разбуди спомени, в съзнанието й се изписаха имена и лица. Тя вдигна сакото до лицето си и вдиша дълбоко, за да се увери; не, не можеше да има грешка. Познаваше само един човек, който използваше почти непознатия парфюм от Герлен — майка й.

 

 

— Търсих те из цялата къща — рече Джейми.

Тя седеше в миниатюрната зимна градина с наполовина изпразнена бутилка вино.

— Реших, че ми стига толкова.

— Извинявай, че толкова се забавих, но се отбих да купя и нещо за хапване.

Джаки поклати глава.

— Няма нищо. — Посочи виното. — Открих ей това и реших да почна сама.

— Да не се е случило нещо?

— Не.

— Просто не ми се виждаш…

— Искаш ли малко вино? — прекъсна го тя. — Не е изстудено и се боя, че мога да ти налея единствено в кафена чаша.

Той я погледна озадачен, но сви рамене.

— Добре.

Той си посръбваше мълчаливо виното, докато тя най-сетне не можеше повече да понася тишината.

— Ти не помниш майка си, нали?

— Не, тя е починала малко след раждането ми.

— И сигурно се питаш каква е била и прочее.

— Преди — доста, но не и сега.

— И аз се питам за майка си — въздъхна тя, — въпреки че е жива.

— Не се виждате много често, нали?

Тя поклати глава, не смееше да заговори отново.

— Но нали имаш баща си и Клеър?

— Да — кимна му тя, — сигурно съм голяма късметлийка. — Отпи глътка вино. — Но в момента просто не се чувствам такава.

Джейми сведе поглед към чашата си.

— Няма да ми кажеш какво се е случило, нали?

— Няма да има смисъл.

— Откъде знаеш?

Тя затвори очи.

— Просто знам.

— Ти ме виждаш само в една светлина, нали?

Тя го погледна малко по-сериозно.

— И как изглеждаш в моите очи, Джейми?

— Като надраснал годините си ученик или нещо от сорта, предполагам — рече хладно той.

— Нямаш представа какво си мисля.

— Правиш го прекалено явно.

— Защото не искам да вечерям с теб ли?

Той не отвърна и тя се взря в приведената му глава, чувстваше се едновременно зла, депресирана и самотна.

— Някога целувал ли си момиче, Джейми?

Той я погледна предпазливо.

— Всъщност — не.

— Какво означава това?

— Имаше веднъж едно местно момиче…

Той се изчерви силно; бе станало по време на единственото отсъствие на баща му.

— Би ли ме целунал сега?

Той не помръдна, сякаш не бе разбрал за какво става дума.

Тя се усмихна, но този път без насмешка, бавно се наведе напред и обгърна с ръце красивото му лице, без да се интересува вече от нищо друго.

Бележки

[1] Любима моя (нем.). — Б.пр.

[2] Lunaria (бот.). — Б.пр.