Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луиз Пенингтън

Заглавие: Греховете на ангелите

Преводач: Тинко Трифонов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Любен Иванов

Художествен редактор: Светлана Стоянова

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-8181-94-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2896

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

— Тя не е тук.

Дрю се взря внимателно в Джейми.

— Не бих ли могъл да узная къде е?

— Джаки е с Макс и Брайън Уелс — сценографът — в Аделфи. Мисля, че няма да можеш да я видиш.

Изражението на Дрю стана каменно, кракът му потропваше по дървения под; той хвърли поглед зад рамото на Джейми към студиото, сякаш се съмняваше в думите му.

— Не е тук — повтори Джейми, — наистина.

— А и ти не би излъгал за това, нали, момченце? — рече презрително Дрю, — след като си самият светец, слязъл на земята.

— Би могъл да й се обадиш по телефона — предложи Джейми, игнорирайки думите му.

— О, да, разбира се… — прекъсна го сухо, — а когато го направя, или не попадна на проклетия й телефонен секретар, или тя ще е турила някой лакей като теб да ми съобщи, че е много заета.

— Аз не съм й лакей.

Дрю бе дошъл тук, воден от отчаяние, защото грижливо подготвените му планове отиваха по дяволите. Анджела, както личеше по всичко, бе изчезнала от белия свят и макар да й бе оставил няколко съобщения да го потърси, не бе сторила нищо. Щеше да й отпусне още една седмица, повече не заслужаваше, а сетне щеше да изплюе камъчето. Просто като две и две равно на четири.

Насочи вниманието си отново към Джейми и изпита горчива ревност. Успокояваше се от факта, че Джаки съществуваше, но този път се бе подхлъзнал яко и тя най-сетне се бе осъзнала. И ето че теренът бе разчистен за златното момче, бившия почти свещеник Джейми Търли.

— Така ли? — рече Дрю. — Но бая подтичваш подире й, нали? Залепнал си за чудесното й, красиво задниче.

Джейми не отвърна нищо.

— Ние двамата имаме много общо помежду си — продължи да настоява Дрю, — и двамата желаем едно и също.

— Не мисля, че имаме нещо общо — Джейми срещна погледа му. — Всъщност нямаме нищо общо.

— Що не идем да хапнем нещо заедно и ще ти го докажа.

— Имам работа.

— О, хайде, хайде… — рече недоверчиво Дрю и кимна към безлюдния коридор. — Както ми се вижда, всички са си тръгнали.

— Аз обаче имам още работа.

Дрю поклати глава.

— Май те карам да нервничиш, а?

— Не.

— Е, хайде ела да хапнеш с мен, да се позабавляваме, отпусни се най-сетне, за бога!

— Не.

— Може би се нуждая от съвета ти — продължи Дрю с измамно спокоен тон. — Бас ловя, че не си и предполагал, нали?

— Какъв съвет?

— За Джаки.

— Не.

— Обърках нещата — рече той, — знаеш, нали?

Джейми кимна.

— Просто искам да се извиня, толкова ли много искам? — Дрю наведе глава, щеше му се да спечели съчувствието на Джейми. — Подведох я и то кофти, затова искам да се видя с нея. — Хвърли поглед към Джейми. — Имаш ли някаква идея как да стане всичко това?

Добрият стар светец Джо нямаше да изрече и думица, разбира се, защото желаеше сладкиша за себе си. А Джаки? Не бе трудно да се разбере защо би могла да се увлече по Тарзан Девствения. Беше чел някъде, че всички жени си мечтаят да прелъстят някое младо и красиво копеле като Джейми Търли.

— Не съм наясно какво мислиш, че мога да направя.

— Поне ела да хапнеш с мен. Хайде, дай ми шанс. Наистина ще го оценя.

— Не знам кога ще свърша — рече колебливо Джейми; нямаше кой знае каква работа, по-скоро трябваше само да подреди някои сметки и да състави списък за кореспонденцията на Джаки за понеделник.

— Ей, знам, че не ме харесваш, даде ми ясно да го разбера, а може би и не заслужавам нещо повече, но точно сега се опитвам да ти протегна ръка, да станем приятели. Или поне най-малкото да забравим различията си.

В паметта на Джейми откънтя обезпокоителното ехо на старите, като древна магия слова: Обичам ближния си като себе си, заради Твоята обич. Прощавам на всички, които се ме засегнали, и търся прошка от всички, които съм засегнал. Още ги помнеше. Това е моята плът и моята кръв.

— Виж сега — продължи да настоява Дрю, — нали знаеш онова кафе отсреща? Ще те чакам там, можем да поговорим, да пием кафе и да хапнем пица или нещо друго, след като свършиш. Какво ще кажеш?

 

 

В апартамента светеше лампа и в един миг тя зърна мъжки силует — на Ричард — дойде до прозореца и сетне отново изчезна. Луси знаеше, че търси да я види, защото отново бе закъсняла. Превръщаха се в навик тези закъснения, не бе сигурна защо ставаше така, знаеше само, че тя и Ричард изглежда вече не можеха да разговарят и тя го избягваше. Но въпреки това го обичаше, нали така? Най-малкото не можеше да си представи живота без него и тъкмо затуй това нейно избягване бе странно.

Луси издиша и видя как дъхът й се превърна в пара на студения въздух, сетне спря на отсрещния тротоар срещу къщата, от него се виждаха каналът и шлюзът Камдън; взираше се в тясната водна ивица. Беше толкова студено, че се почуди защо не бе замръзнала. Обърна се кръгом и тъкмо се готвеше да прекоси улицата, когато някаква кола бързо зави иззад ъгъла; спря се да я изчака да мине, но тя намали и спря до бордюра. Зад волана бе Роджър.

— Не можеш ли да ме оставиш на мира, за бога?

— Но ти не дойде!

Беше обиден и тя се запита дали изобщо някога му се бе случвало, все още не се бе съвзел от шока.

— Още в Танте Джиджи ти казах, че няма да дойда. Единствената причина, поради която се съгласих да се срещнем, бе да ти кажа точно какво мисля за теб — очи в очи — за да си наясно, че не може да има грешка.

Той понечи да заговори, но гласът му не излезе.

— А ти не си ми повярвал, така ли? — рече тя и почувства леката топлинка на триумфа. Преди време изобщо не би посмяла да го предизвика, него или който да е друг мъж, защото й липсваше куражът да го направи.

— Не знам какво очакваш да спечелиш от всичко това.

Тя поклати изумена глава.

— А ти какво очакваше да спечелиш, Роджър — секс, когато ти се прииска?

— Извиних ти се, нали?

— Само защото се боеше, че мога да вдигна шум и да опетня безупречната ти репутация.

— Не е вярно.

— О… я просто си върви — рече изгубила търпение тя — и ме остави на мира.

Тя тръгна да пресича улицата, но той я последва.

— Ами Дик?

— Ще му разкажа всичко.

Можеше ли да го направи?

— Много се съмнявам.

Той погледна нагоре към последния етаж на сградата, където бе скапаният й апартамент. От прозореца ги гледаше Дик.

Тя продължаваше да върви, когато усети ръката му на рамото си.

— Махни си ръката от мен, Роджър, иначе ще викам. Говоря сериозно.

Той с неохота я пусна, ненавиждаше я за унижението, за това, че го накара да пълзи пред нея. Погледът му се стрелна към прозореца, Дик бе още там, гледаха се един миг, след което той се отдръпна. Роджър изпита някакво злобно удовлетворение, сякаш бе отбелязал точка и бе повел в резултата срещу него.

— Знаеш, че съм луд по теб.

— Знам, защото аз пък изобщо не съм луда по теб.

— Това е смешно.

— А в случай че не си забелязал, живея с човек, когото много харесвам.

— Сигурно за това се срещаш с мен — ъгълчетата на устните му се изкривиха в язвителна усмивка.

— Да — отвърна тя, сякаш повече на себе си, — беше много глупаво от моя страна.

— Да не мислиш, че той не знае?

— Не би могъл да знае.

— Господи, колко си наивна.

— Не прави това, Роджър.

— Той загатна на снимачната площадка… — Роджър рязко кимна с глава в посока към апартамента. — И затова стои сега там и се преструва, че не ни е видял — защото му е необходима шибаната работа!

— Ако не познавах Ричард толкова добре, може би щях да се хвана на този твой евтин театрален етюд. — Тя направи пауза, след което добави кисело: — Защо не си го спестиш за безценната си сапунка? — Обърна се и ускори крачка, подхвърляйки му през рамо: — Трябва да знаеш още нещо — и това може да ти прозвучи като клише — ако беше последният мъж на земята, пак нямаше да те допусна да приближиш до мен.

— Не говориш сериозно, Луси.

— О, говоря напълно сериозно.

— Не можем ли да си останем приятели?

Луси не отговори.

— Значи не ставам дори и за приятел.

— Роджър, та ти дори не знаеш значението на думата приятел.

Той замръзна на място — ядът, който бе сдържал досега, изригна на повърхността; пристъпи към нея.

Луси инстинктивно направи крачка назад и се препъна във високия жив плет зад гърба си. Роджър бе твърде близо. Надвеси се над нея, ръцете му се плъзнаха по тялото й, устните му се впиха в лицето й. Тежестта му я прикова още по-силно към храстите, търкаше жадно тялото си в нейното. Опита се да изкрещи, но излезе приглушен и жалък стон, тялото му я задушаваше, усещаше гадната миризма на преситената му кожа, вкуса на устните му, докато се гърчеше и се мъчеше да го отблъсне.

Но топлата и мека плът на бузата му, притисната към лицето й, бе истински подарък; толкова лесно бе да отвори уста и да захапе тази плът, да хапе и да хапе. А освен това имаше и един стар номер, който баща й й бе разкрил преди години, докато беше още момиченце, нещо, което никога не бе правила, а само си бе мислила за него, когато изпаднеше в закъсняла ярост и срам.

Ръката й намери лесно възбудения му член, въпреки фината вълна на панталона му, и тя го стисна, задърпа го и го заизвива, забивайки нокти през материята, докато не го чу да крещи.

Когато влезе в апартамента, Ричард седеше във фотьойла с питие в ръка.

Остави я да си съблече палтото; след това тя застана неподвижна в квадратното антре — между входната и вратата на всекидневната.

— Как е Роджър? — попита безизразно той, неспособен повече да изчаква.

Тя облегна глава назад, на палтото си с качулка, което сега си висеше на обичайното място, студено, с полепнали по него клончета и листа от боричкането й с Роджър. Преглътна трудно, беше й студено, уморена бе, болеше я тук и там.

— Искаш да кажеш, че си видял? — обърна се с невяра тя към него.

— Не беше трудно, мила моя — рече саркастично той, — може би в бъдеще няма да е зле да не изтъквате връзката си, как да кажем, толкова публично.

— И просто си остана тук?

— Какво друго да направя? — Той с нежелание вдигна очи. — Дори донякъде очаквах да го поканиш да пийне едно.

— Ти да не си полудял?

— Няма нищо, Луси — рече уморено той, — знам от известно време.

Тя се отпусна на дивана и се взря в него.

— Какво знаеш?

— За теб и Роджър.

Тя затвори очи и се зачуди дали да плаче или да се смее.

— Би ли ми налял нещо за пиене?

Ричард стана машинално и й наля чаша червено вино от бутилката, която почти бе изпразнил.

— Няма нужда сега да говорим за това — рече тихо той, опитваше се да бъде разумен. — Изглеждаш доста зле.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако бе преживял онова, което преживях аз.

— Спести ми подробностите, Луси.

— О, Ричард… — въздъхна тежко тя. — Ти наистина не разбираш, така ли?

— Не съм сигурен, че бих искал да разбера.

Тя се усмихна уморено.

— Мисля, че тръбопроводът на Роджър ще да е доста сериозно повреден в този момент; ще се изненадам дори ако успее да подкара колата.

— За бога, смяташ ли, че трябваше да науча и това?

— Помислих си, че ще ти се види забавно.

Чудесно бе облекчението, което започна да изпитва, засмя се, но смехът й граничеше с истерия.

Лицето на Ричард бе бяло като платно, наранено и бяло.

— Очаквах повече от теб, Лус…

— Ела тук, идиот такъв — протегна ръка тя, — ела и ме прегърни силно и здраво, инак мога да направя нещо лошо и на твоя тръбопровод.

Лицето му бе уморено, но разбра какво имаше предвид, дори и голяма част от думите й да бяха за него без смисъл. Ужасното бреме на съмнението падна, връщайки му възможността да я обича отново.

— Разбира се — продължи тя, — по всяка вероятност повече няма да се върнеш на снимачната площадка на Сейнт Уинифред.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Боя се, че това е една дълга и не особено приятна история — рече тихо тя. — Не ме зяпай така, Ричард. Ела тук, моля те.

Той приближи и се вгледа в нея.

— Имаш листа в косите.

— Не ме интересува, наистина не ме интересува — рече отчаяна тя, — просто седни до мен и ме прегърни, чуваш ли?

— Добре, добре…

Той седна, обви раменете й с ръце, тя се сгуши в него, притисна лице към успокояващия, добре познат мирис на стария му пуловер.

— Няма нужда сега да ми разказваш тази не особено приятна история. — Нежно я целуна по темето. — В крайна сметка разполагаме с много време, нали?

Тя кимна, неспособна да говори, едрите сълзи повече не можеха да бъдат сдържани и се затъркаляха по бузите й.

 

 

През полупритворените си клепачи Роуз погледна будилника на лавицата над камината. Бабс я наблюдаваше внимателно.

— Няма да дойде.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Каза седем и половина, а сега е почти девет.

— Научих се да познавам часовника, когато бях на шест години, Бабс.

— Можеше поне да ти телефонира.

— Сигурно са го задържали на някое съвещание.

— О, господи, Роуз, ти направо нямаш цена.

— Ами, възможно е.

— Всичко е възможно, дори и да намери телефон или да накара някой да ти се обади от негово име. — Замълча нарочно. — Самата ти би постъпила така, нали?

— Защо, по дяволите, си винаги така негативно настроена към Дрю? — кресна изведнъж Роуз. — Какво ти е направил?

— Безпокои ме онова, което е направил, не, извинявай, това, което прави на теб.

— Нищо не ми прави.

— Пак почна да смъркаш кокаин, нали?

Роуз поклати отрицателно глава.

Знам, Роуз — пък и ти разхвърляш следите където ти падне.

Роуз се изчерви.

— Това ми бе останало отпреди.

Дрю се бе запасил; вземаха кокаин почти всяка вечер.

— Той ти го даде, нали?

— Не.

— О, Роуз…

— Той наистина ме харесва, не виждаш ли? Искам да кажа — най-малкото защо ще живее тук, ако не иска да е с мен?

— Може би няма къде другаде да отиде.

— Не ставай смешна, той е богат.

— Да ти е давал пари, за да ти помогне с наема?

Роуз въздъхна дълбоко.

— Мисля, че това изобщо не ти влиза в работата.

Бабс се засмя злобничко.

— Значи, не е.

— Всъщност — даде ми — излъга тя и отново се изчерви.

— Виж какво, Роуз — продължи по-благо Бабс, — аз не съм преднамерено зле настроена към него или нещо от сорта… просто в него има нещо, което…

— Ти изобщо не му даде никаква възможност.

— И защо да го правя? Живее си тук безплатно, като в хотел. И за какво — пък и който и да е друг — ти е притрябвал толкова? За бога, погледни какво става с теб! Може би предстои най-големият пробив в кариерата ти, а въпреки това ти го слагаш над всичко друго. — Тя поклати глава. — Просто не разбирам, това е.

— Не съм те молила да разбираш — изрече отбранително Роуз, — а и освен това, той няма да ти бъде никакъв проблем, след като се преместя, нали?

— Не искам да се местиш, Роуз, знаеш го. — Бабс замълча и погледна приятелката си. — Не искам и да те нараняват.

— Защо ще ме наранява? — сопна се Роуз. — Защо си толкова сигурна?

— Защото ти никога не усещаш, когато бедата предстои… дори и когато си изправена лице в лице с нея.

А Бабс имаше ужасното чувство, че този път щеше да е най-зле в сравнение с всички предишни случаи, но не можеше да го каже на Роуз, защото бе само едно предчувствие, което не можеше да бъде облечено с думи.

— Не е честно — избъбри бързо Роуз. — Понякога човек просто трябва да е нещастен в любовта, за да осъзнае истинската любов, когато дойде.

— Но къде е той, Роуз? Ако толкова държи на теб, защо не се обади? Знае, че седиш тук и го чакаш. — Бабс поклати глава. — Облечена, нагласена, а не излизаш. Господи, колко пъти трябва да го преживяваш това, за да разбереш?

— Схващам какво се опитваш да кажеш, но може би просто не виждаш какво става.

— Какво имаш предвид?

— Ами — започна с леко неудобство Роуз, — като ни гледаш двамата с Дрю… може би просто малко ревнуваш.

Бабс едва не се задави.

— Изобщо не вярвам в това! — Тя затвори отчаяно очи. — А ако ти наистина смяташ така, то тогава само съм си губила времето да ти говоря. — Изправи се. — А сега ще си взема една гореща вана и ще си легна рано, защото тук наистина ми е неуютно да седя.

Роуз изгледа нещастно излизащата си приятелка и се запита как така бе допуснала нещата отново да поемат в грешна посока. Сви крака под себе си, искаше й се Дрю да побърза, да си дойде, защото не бе сигурна, че ще може да издържи още да го чака, а, което бе по-важно, искаше да докаже на Бабс колко много бърка.

Беше си наумил нещо, това поне го бе разбрала; не рече почти нищо, когато тя тръгна сутринта за студиото, а като се наведе да го целуне за довиждане, се престори на заспал. А пък и идеята да вечерят навън, една романтична вечеря за двама, бе нейна, а не негова.

Сви се още във фотьойла, положи брадичка върху коленете си, досущ като малко момиченце, и се вслуша в очакване да чуе стъпките му.

 

 

Джейми обичаше нощния Лондон; всички мръсотии изчезваха и трудно бе човек да не се впечатли от красотата на облените в светлина сгради и от оживените улици, пълни със светлина и живот, сякаш всички минувачи имаха някаква цел и знаеха накъде точно са се запътили.

Но не и той. Хвърли поглед към Дрю, който седеше смълчан до него в черното такси, наведен напред, със сключени ръце, потънал в собствените си мисли. След като излязоха от кафето, размениха само по няколко думи; той дори не каза на Джейми къде отиват.

Таксито зави по улица Бонд, сетне надясно, излезе на някакъв площад, обиколи го, сетне свърна в странична уличка, после — във втора, преди най-накрая да спре пред голяма къща в аристократичен стил, боядисана в бяло, с черни перила и с тента в синьо и златножълто над входа.

— Ето, тук е — рече Дрю. — Имаш ли дребни да платиш на човека? — Той кимна към шофьора. — Аз имам само кредитни карти.

Без да изрече и дума, Джейми бръкна в джоба си и извади петарка, която веднага потъна в ръката на шофьора.

— Хайде да влизаме — посочи Дрю към отворената врата. — Не се безпокой, аз съм член на клуба.

Джейми го последва в малкото, тъмночервено фоайе. Вляво се намираше писалище, зад което седеше жена, надхвърлила навярно петдесетте, а зад нея стоеше много едър чернокож със скръстени ръце и с безупречна черна вратовръзка.

— Това е Етел, Джейми — рече Дрю, — хайде, кажи й едно мило Здравей.

Джейми кимна бавно, погледът му бе привлечен от тънките й устни, които се разтеглиха в безизразна, изкуствена усмивка.

— Ние сме натам, Джейми, момчето ми.

Дрю го хвана за ръката и го помъкна към затъмненото стълбище и глухата музика, която се чуваше на няколко метра под краката им.

В дъното на стълбището стоеше още един, не по-дребен мъжага, който наблюдаваше малка зала, с дивани покрай стените, очукани маси и приглушено осветление. В отсрещния й край имаше тесен бар, на високите столчета пред него седяха няколко момичета, облечени съвсем оскъдно: само с бюстиета, мрежести чорапогащи и обувки с много високи токове.

— Хайде, момче — чу отново гласа на Дрю, — искам да ти покажа как се живее, как човек наистина да се почувства добре. — Погледът му се отмести от подканващите усмивки на момичетата към смутеното лице на Джейми. — Но може би това ще дойде твърде много за човек, живял цял живот в уютната си клетка… — Устните му се извиха в усмивката на зле прикрито презрение. — Мога да разбера защо нервничиш или дори се боиш, повярвай ми. Някои мъже с години се опитват да разберат жените, да узнаят какво искат, когато го искат, и никога не успяват, горките нещастници. — Той направи нарочна пауза. — Девствен си, нали?

Джейми не каза нищо.

— Е, би трябвало, нали — продължи Дрю, — след като си бивш свещеник?

— Никога не съм бил свещеник.

— Е, почти, по дяволите.

Джейми поклати глава; никога дори не е бил близо до това. Нямаше призванието, а и му липсваше искреното желание да облече светите одежди на свещеник. Цялата игра бе плод на мечтите на баща му.

— Както искаш — рече Дрю, неочаквано намусен, — но въпреки това ти личи.

Джейми се вторачи озадачен в него.

— Какво ми личи?

— Че не си редовен — рече злобно Дрю. — Но какво значение има, по дяволите, светът се състои от най-различни хора. — Ухили се, същата усмивка бе използвал и при Джаки — сякаш бяла светкавица освети лицето му.

— А ти… самият, редовен ли си?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Нали предпочиташ по-стари жени?

Дрю почервеня.

— Понякога; не е незаконно, нали?

— Не — сви рамене невинно Джейми, — просто го отбелязах.

Дрю го изгледа остро, но сетне се отпусна.

— Хайде да пийнем по нещо. — Посочи момичетата. — Не хапят, Джейми, честна дума.

Освен ако не си поискаш.

Джейми огледа в един миг момичетата. Не бяха по-различни от онези, които бе виждал в задните улички на Найроби: готови, очакващи да ти доставят удоволствие, алчни за пари.

Седнаха на меките, тапицирани с велур дивани. В полумрака евтините мебели изглеждаха дори луксозни, шареният килим — чист, но Джейми се досети, че на студената сутрешна светлина всичко щеше да бъде по-различно.

— Тук се пие само шампанско, Джейми, момчето ми.

Това бе правило в клуба, както бе правило и фактът, че бутилката струваше сто кинта. Още докато Дрю го казваше, към тях се запъти едно от момичетата с кофичка с лед и няколко чаши.

Джейми я гледа, докато ситнеше около тях, момиче от азиатски произход с маслинена кожа, огромни очи и черна коса, която падаше до кръста й; следваше я друга — руса, с коса, подобна на тази на Джаки, но там свършваха всички прилики, защото момичето бе ниско и набито, с големи, закръглени бедра и гърди, които напираха да се излеят от оскъдния й костюм. Тя ги погледна и устните й се разтвориха в широка, подканваща усмивка. Седна при тях, докато другото момиче подреждаше чашите на масата и подаде на Дрю бутилката да я отвори.

— Как се казваш? — попита момичето.

Погледът му бе привлечен от краката й, докато ги кръстосваше — добре закръгленият прасец се полюля, стегнат в мрежестия чорап, коляното й почти докосваше неговото. Не бе много сигурен какво трябва да направи, какво изражение да приеме.

— Аз съм Лорен — рече леко тя и взе чашата с шампанско, малката й устица само докосна мехурчетата по ръба на чашата. Не й бе позволено да пие много, просто достатъчно, за да прави компания на клиентите и да ги предизвика да поръчват още и още бутилки.

— Джейми, Джейми… — отекна гласът на Дрю, — ти не пиеш. Не смяташ ли, че ще бъде мило да вдигнем чаши в чест на тези две очарователни дами и да започнем да се забавляваме?

Момичето се премести по-близо до него и сложи ръка върху неговата. Хвърли поглед към Дрю и видя, че азиатското момиче шепнеше нещо в ухото му, сетне и двамата се обърнаха към него, а момичето се закиска, с бледата си ръка закри уста, сякаш във влажните, алени устни се криеше някаква тайна.

— Стеснителен си, нали? — каза Лорен и погали с показалец дланта му. — Обикновено посетителите тук са шумни и пияни, с бирени кореми и прошарени коси. А ти изобщо не приличаш на тях. — Тя замълча, за да запали цигара. — Жасмин винаги се урежда със симпатичните мъже, ако има такива — казва им, че е полинезийка, което звучи романтично и интригуващо, а и е далеч по-добре, отколкото да си от Бангладеш, нали? А за мен обикновено остават дебелите и дъртите, без вратове. Не и днес, обаче. — Тя кимна с глава към Дрю и издуха облак дим. — О, и той е хубавеляк, не ще и дума, но не и като теб…

Джейми се изненада от нотката на възхита в тона й, усети как погледът й изследва лицето му, сетне стисна силно ръката му, сякаш искаше да му предаде някакво интимно послание; той обаче знаеше, че ако се обърне, ще се изправи пак пред тези бедра и гърди. Пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху обстановката: розовите абажури по стените, плътните тапети, малкият дансинг с въртящата се топка в средата, покрита с огледални парченца.

Джейми гледаше как топката се върти и върти, отразявайки тесни лъчи светлина във всички посоки. Виждаше прашинките, които се въртяха безспир в застоялия въздух. Налегна го ужасяваща носталгия, дори се запита как би могъл да я понесе. Посегна към чашата си, изпи я до дъно и не каза нищо на Лорен, която я напълни веднага.

— Изпий я… цялата — рече тихо тя.

Газираната течност атакува гърлото му, очите му се насълзиха, закашля се, но успя да се сдържи. Момичето му подаде салфетка и с ъгълчето на окото си той видя самодоволната усмивка върху лицето на Дрю, а азиатката Жасмин отново се кикотеше.

— Бойното ти кръщение е огнено, Джейми — засмя се гласно Дрю.

— Хайде да танцуваме — рече Лорен.

Почувства се така, сякаш се отдели от тялото си, когато тя го хвана за ръка и леко го придърпа към малкия дървен подиум, където телата им щяха да се срещнат. Бе толкова ниска, че главата й едва стигаше до гърдите му, когато повдигна брадичка, за да го погледне, погледът му се сведе и той видя обилната плът на оголените й гърди. Които се притискаха силно към ризата му.

Кръвта нахлу в лицето му, усети как главата му се замайва, зави му се свят, губеше контрол върху себе си. Тя говореше нещо и той се опита да се вслуша в безгрижния й брътвеж, но долови само части от онова, което казваше — по някоя дума или фраза — знаеше, че казаното нямаше никакво значение.

Джейми затвори очи, а сетне се напрегна, когато ръцете на Лорен пробягаха по кръста, по гърба му, сетне я чу да му казва да се отпусне, просто да се отпусне, което и направи и му бе приятно — усещаше се замаян, сякаш в безтегловност, чудодейно спасен от мрака на мислите си, сякаш не бе пиян, а кой знае как — помъдрял.

Тя започна да се върти бавно, изкусно и той усети как плътта между краката му пламва.

— Можем да отидем там…

Той се взря в нея, погледът му се рееше леко, поклати глава, недоразбрал.

— Ей там… — посочи тя някаква затворена врата, — там е по-интимно.

Той се намръщи, почувства, че тя въздъхна нетърпеливо, защото рязко го хвана за ръка и го отведе към вратата, отвори я и леко го побутна вътре. Беше малка кабинка с диван до стената, тапициран с червена изкуствена материя; отсрещната стена бе в огледала, а розовото таванно осветление оставяше стаята в полумрак. Имаше размерите на изповедалня.

— Би трябвало да ти взема пари, но няма да го направя — рече тихо Лорен и започна да разкопчава ризата му.

Кръглото й, възбудено лице се допря до кожата му. Тя вдигна ръцете му към гърдите си и ги остави там, докато намери процепа на дънките му. Той потрепна и ахна, когато пръстите й го извадиха, нежно го поеха, втвърдиха го и го докара толкова бързо до върха на безумно желание, че си помисли, че ще експлодира или ще умре, или и двете заедно, но за негова изненада и ужас тя коленичи и го взе във влажната си топла уста. Бе ужасен, ала не бе в състояние да стори нищо, защото тялото му изглежда бе извън всякакъв контрол. Застена безпомощно и потрепери, когато изгарящото удоволствие бързо и рязко отлетя. Край, всичко свърши. Той отвори уста и се опита да заговори, но не можа.

— Господи — възкликна тихо тя, — ти си девствен, нали?

Господ в тази кабинка?

Взря се с неподвижен поглед в простоватото й лице, лице на кукла с подпухнали устни, с дебел слой грим, който белееше покрай ноздрите й, а полуотворената й уста разкриваше малки, неравни зъби. В един миг погледът му спря върху гърдите й, но сега вече те бяха само бледа, неапетитна плът, изпъстрена със сини вени, тъжна работа.

Погледът му се отклони от нея, привлечен неумолимо от огледалата; в единия ъгъл имаше пукнатина, виждаха се отпечатъци от пръсти по тях, а върху пода — дебел слой прах. Виждаше омекналия си пенис на фона на ярката белота на долните си гащи. Машинално посегна към дънките си и ги вдигна.

Тя бе още на колене, когато мина мълчешком покрай нея, а в съзнанието му остана ехото от образа й — сякаш бе застанала в очакване на опрощение.

Искаше му се да й каже да стане, но не можеше да продума. Последва само докосването на ръката й до крака му, тихият й гласец, който му казваше, че всичко е наред, няма нищо.

Имаше голяма нужда да отвърне, да поправи нещата, но не излезе нищо.

 

 

Беше един от големите театри, чудесен за мюзикъл. Тапицираните с истински плюш кресла се простираха до ямата за оркестъра, точно под самата сцена. От двете страни на партера се намираха по две ложи, разположени една над друга, висяха едва ли не над самата сцена. Едната, разбира се, бе предназначена за JFK[1], помисли си Джаки и въздъхна с дълбоко удовлетворение.

Бяха й потрябвали пет години и отгоре, за да стигне дотук, но успя, въпреки всичко, въпреки дори собствената си майка.

— Хубаво е, нали?

Тя се обърна и видя Макс, напоследък далеч по-симпатичен, отколкото преди.

— О, да.

— В театрите винаги има някаква специфична, неопределима миризма, особено в по-старите. Не мислиш ли?

— Особено когато залата е пълна — засмя се тя.

— Един мой приятел продуцент винаги пали свещ в Бромптън и се моли на свети Джуд — погледна я той, — покровителят на изгубените каузи.

— Надявам се положението още да не е дотам отчайващо.

— Тази бе лоша година за Уест енд.

— Последните две години бяха лоши.

— Но не и толкова, колкото в Ню Йорк.

— Вярно — кимна тя, — при последното преброяване двайсет и един от общо трийсет и седем театъра в Бродуей бяха затворени.

— Гадна професия, скъпа, без значение къде живее човек, но и двамата знаем, че не бихме се заели с друга. — Макс сви рамене. — Както и да е, не мога да понасям приказките за упадък и криза, след като става дума само за сезонни колебания.

— Задрай люковете и изчакай пролетта.

— Какво?

— Някой ми го бе казал веднъж.

— Отваряме люковете след две седмици, в случай че си забравила.

Тя се усмихна.

— И аз на това се надявам.

— Вече имах няколко оплаквания за големината на гримьорните, особено от Рупърт.

— Онзи с копринените шалове и крехките гласни струни ли?

— Да, самият наш Артър Милър — въздъхна Макс. — Още една примадона, а пък доколкото виждам, гласът му не е по-крехък от който и да е друг. Той много добре го знае, инак щеше да получи роля в миманса.

— Нещо друго?

— Слаби мърморения, че няма обща стая за актьорите, но иначе сред състава се оформя едно хубаво чувство на вълнение.

— Добре. Що се отнася до общата стая, не сме единственият театър без такава. Както и да е, има поне две прилични кръчми на един хвърлей разстояние.

— Само за твоя информация, Боб — портиерът — ми каза, че Паунът, на няколко къщи оттук, била кръчмата, където обикновено се събирали обитателите на Аделфи.

— Разбрах, че ще имаме нужда от още две или три гардеробиерки, но говорих с управителя на театъра и той ще се погрижи за това.

Тя замълча за момент, сетне погледът й се върна отново към сцената, където се бе събрал съставът.

— А Роуз?

— Видя ми се по-добре тази сутрин.

— Но това още не е достатъчно добре, Макс.

— Знам, рядко съм попадал на артист с такива крайни настроения.

— Не иска ли да каже къде е проблемът?

Той поклати глава.

— Какво предлагаш да направим?

Той би трябвало да разбере какво имаше предвид.

— Да се върнем към първоначалната ти идея — рече, — редуването на Луси и Роуз през вечер при стеклите се обстоятелства вече има смисъл.

Тя го погледна изненадана.

— Мислех си, че ми предстои битка.

— Аз не съм пълен глупак, Джаки, мила — усмихна се Макс, — макар да признавам, че от време на време се инатя доста.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако те цитирам.

— Никак.

Тя поклати глава смутена.

— Нещо у теб се е променило, Макс. — Усмихна се. — Бих искала да разбера какво.

— Сигурен съм, че изобщо не разбирам за какво става дума. — Но той се изчерви видимо, сетне погледна часовника си. — Боя се, че трябва да вървя.

— Толкова е рано още, само пет часът е.

— Драга ми продуцентке, имам сума бумащина в куфарчето си, а точно сега Алдо ще поеме оная тайфа — той кимна към сцената, — за да я вкара в ритъм. Тъй че, с твое разрешение, сега ще напусна залата, а утре първата ми работа ще е да се видя с теб.

Тя го изгледа с усмивка на лице как си тръгва, но любопитството я принуди да сбърчи вежди. Макс се държеше като изцяло променен човек и трябваше да има причина за това.

Оркестърът започна да настройва инструментите си и привлече вниманието й, тя се отпусна на един от столовете в партера, за да гледа и да се наслади на кръщенето на Мерилин в театъра. Дълго бе чакала този миг.

 

 

Макс не помнеше някога да се е чувствал така. Не бе от онзи тип хора, скътали сладкия спомен за първата любов от младостта като снимка с подгънати краища, която да вадят от време на време и да я разглеждат. За него никога не бе съществувало понятие като голямата страст или, както казват някои романтици — копнеж, жадуване да се докосне до някого. Всъщност бе имало само плътско желание. Но по коледните празници родителите на Поли му бяха помогнали, защото сестра й — сладката, малка Надя — просто бе там. Беше му трудно да се вземе в ръце, защото сам трудно разбираше какво става. Хващаше се дори да слуша унесен музика, която инак би окачествил като сантиментални глупости, сякаш изведнъж бе открил, че може да превключи на друга вълна, която досега не бе съществувала.

Макс се усмихна на себе си и пое по Крайбрежната; бяха се държали за ръце винаги когато бе възможно, целуваха се, разбира се, когато нямаше никой наоколо, но това бе всичко. Той полека поклати глава, развеселен и изненадан от себе си, но бе щастлив, нали така, вътре в себе си щастлив, а това бе най-важното.

Щеше да пие чай с Надя в Савой, сетне тя щеше да вземе влака обратно към Съсекс, където бе пансионът й, значи срещата им щеше да е съвсем кратка. И двамата я бяха планирали, но той естествено не бе давал никакви обещания, защото все още трябваше да се съобразява с Поли, с баща й — всемогъщият сър Мърдо — който сигурно би го удушил с двете си ръце, когато разбере новината.

Макс спря до бордюра срещу познатата фасада на Савой. Сигурно седеше там и го чакаше; Надя винаги подраняваше, с пламнало от нетърпение лице. Помисли си, че тя бе най-близо до представата му за ангелче в целия му досегашен опит. Пое дълбоко дъх, когато светофарът светна зелено, сърцето му трепна в неочакван страх.

Млада, с ангелско лице и сестра на годеницата му; не трябваше много мозък човек да разбере, че всичко бе срещу него. Сигурно бе изгубил напълно акъла си.

 

 

Ричард потрепери под душа; водата започна да изстива, което означаваше, че и парното намаляваше, и той изруга силно. Колко пъти бе молил хазяина да изпрати някого да провери бойлера, но старият тъпанар не предприемаше нищо!

Затвори крана и излезе от ваната, водата се стичаше по пода. Отвори шкафа, в който бе скрит бойлерът, включи го и го изключи няколко пъти, но контролната лампичка си остана дразнещо безжизнена. Ричард повтори действията си, мислено се помоли бойлерът да го послуша и за негова изненада машината неочаквано оживя.

Докато триумфално крачеше из банята, той си се представи като мъж с опасна задача, който току-що бе обезвредил успешно бомба, а пресата и половината Лондон го очакваха, за да го поздравят като герой. Със самодоволна усмивка прехвърли единия си крак над ръба на ваната и отвори крана с рязко движение, с надеждата, че при известен късмет водата ще потече не от самия кран, а от душа. Всичко вървеше гладко, водата тъкмо започна да се затопля, когато иззвъня телефонът.

— Господи… — промърмори той, загърна се през кръста с пешкир, метна друг на рамене; апартаментът никога не бе топъл, дори и когато парното ужким работеше.

Пресече стаята и отиде до масичката, на която бе телефонът.

— Ало?

— Дик — чу се ядният глас, — къде, по дяволите, се намираш?

— А — усмихна се превзето Ричард, — каква приятна изненада.

— Майната й на приятната изненада. Защо не си тук?

— Къде тук?

— В студиото, къде другаде?

— Зает съм.

— Какво, по дяволите, означава зает? Трябва да си тук, на площадката, за репетиции.

— Зает съм с промените в сценария, Роджър.

Последва секунда мълчание.

— Това да не е някаква шега?

— Честно казано, реших, че преподобният Ангъс Фрейзър е прекалено досаден, затова го изхвърлих от сценария.

— Правиш се на абсолютен глупак.

— Или по-скоро — подадох си оставката, преди да си го направил вместо мен.

— Не можеш да го направиш, нали подписа договор, забрави ли?

— Твърде жалко.

— Можем да те съдим.

— Не мисля, че ще го направиш, Роджър.

— Или да очерним името ти в телевизионните среди.

— Хайде, хайде, върни се на земята — намираме се в Лондон, а не в Ел Ей. А и без друго ти можеш да загубиш много повече, отколкото мен, когато стане дума за очерняне.

— Какво би трябвало да означава всичко това?

— Луси бе много разстроена онази вечер…

Можеше да усети как Роджър скърца със зъби.

— … И ми каза всичко.

— Наистина ли?

— Сигурен съм, че разбираш защо нямам намерението да работя с арогантен, непочтен, лигав и извратен тип като теб. Всъщност, можеш да смяташ, че си изкарал късмет, гдето не дойдох днес на снимачната площадка, защото нямаше да мога да отговарям за действията си — рече с наслада Ричард, — тъй че сигурно разбираш защо бих могъл да се изкуша да разкажа всичко на някое жълто вестниче, ако не се държиш като джентълмена, за който те смята заблудената ти публика.

— Нямам и най-малката представа за какво говориш.

— Можеш да отричаш каквото си щеш и пред когото си щеш, но калта полепва, Роджър, дори и ти го знаеш — а особено добре полепва към някой сапунен супергерой като теб.

— Какво богато въображение имаш, Дик — рече гладко Роджър. — А колкото и да ти се вижда странно, всъщност се обадих да ти кажа, че ще се лишим от услугите ти по-скоро рано, отколкото късно.

— О, каква изненада, бас ловя, че си го чакал с нетърпение — присмя му се Ричард. — Не ще и дума, че си решил най-сетне онази чудничка Нова да хвърли петалата, а? Колко дяволски удобно.

— Не се занимавам с дребни отмъщения.

Ричард избухна в смях.

— Това да не бе реплика от сапунката?

— Жалко, че никога досега не си бил в състояние да приложиш съмнителното си остроумие в по-печелившо занимание, не смяташ ли?

— Да не би да усещам някаква кисела нотка в твоя тъй захаросан глас, Роджър?

— Аз съм човекът, който има кариера и положение на звезда, в случай че си забравил. — Роджър замълча. — Разбира се, ти имаш Луси, но за момичета като нея си има съответните епитети.

— Копеле!

— Поне веднъж в живота си погледни фактите в очите, Дик.

— И не ме наричай Дик.

— … истината е, че си неудачник, винаги си бил и винаги ще бъдеш.

— И това ли бе реплика от сапунката?

— И двамата сте такива.

— Върви на майната си, задник такъв!

Ричард тръшна слушалката, взря се в нея, питаше се как така Роджър успя да го превърне в безнадежден клоун, в такъв глупак, въпреки всичките смели думи, които му изрече. Прекоси стаята да вземе писмото, което лежеше отворено на масата. Беше относно писанието му, някакъв агент искаше да се срещнат и да обсъдят работата му.

Пешкирът, който бе метнал на раменете си се свлече на една страна и ръцете му настръхнаха. Ричард се обърна и закрачи отново към банята, като се молеше наум бойлерът още да работи.

 

 

Джаки стоеше до прозореца, когато таксито пристигна. Бе паднала лека мъгла и бе обгърнала пътя, а когато Клеър излезе от колата, на Джаки й се стори, че тя пристъпва от някакво отдавна отминало време с дългата си пола и пелерината, прилепнала към слабото й тяло. Отиде и отвори вратата с приближаването на Клеър и веднага усети, че се бе случило нещо лошо.

— Зле ли пътува? — попита тя и прегърна мащехата си през раменете.

— Не съвсем, просто съм много уморена.

— Хайде, влизай да се стоплиш. Имам нещо топло във фурната, но не би ли пийнала първо нещо?

— Моля те. — Клеър се освободи от пелерината, бавно отиде към камината и протегна ръце към огъня. — Нека бъде бренди, скъпа. Измръзнала съм до кости.

— Добре ли си? — попита Джаки. — Виждаш ми се не само уморена.

— Брендито ще свърши работа — отвърна тихо Клеър, сетне хвърли бърз поглед към Джаки. — Защо не пийнеш и ти едно?

— Аз ли? — Джаки се намръщи, след което с неохота се усмихна. — Мислех да взема един джин и тоник.

— Брендито е чудесно… — добави неубедително Клеър, — тъй хубаво затопля.

Джаки седна, вгледа се изпитателно в мащехата си с нарастващо лошо предчувствие.

— Какво има, Клеър?

Тя не отговори, остана си неподвижна, но в изражението на спокойното й лице имаше нещо, което накара сърцето на Джаки да трепне моментално.

— Обещах му, че няма да казвам нищо — рече тихо Клеър. — Обещах.

Джаки преглътна.

— Кажи ми.

Клеър се вторачи в чашата си, сетне погледът й се спря върху лицето на заварената й дъщеря. Отпи още една глътка, сетне разтърка чело с длан и изохка тихо и отчаяно.

— Той е болен.

Очите на мащехата й сякаш изведнъж се разшириха и заблестяха.

— Но какво му има?

В тона й вече се усети напрегнатост, а страхът се сви на топка в стомаха й.

— Черният дроб.

Сякаш това можеше да обясни всичко. Джаки стоеше като вдървена и я гледаше.

— Преди две години го предупредиха за алкохола, но той изобщо не обърна внимание…

— Мислех си, че е спрял — рече Джаки, в тона й прозвуча едва ли не молба.

— За малко, всъщност изобщо не е спирал. — Клеър пое дълбоко дъх. — До септември още намирах по някоя празна бутилка от водка под леглото, тогава се появиха старите проблеми, но той си мълчеше, защото толкова много искаше да получи проклетата роля.

— Но той не пие водка! — възрази Джаки, сякаш бе станала грешка, но в същото време знаеше, че нямаше грешка.

— Пие водка, когато не иска да разбера, че пие; мисли си, че не мога да подуша. — Тя замълча, сетне додаде: — И понякога аз наистина не знаех… наистина. Мислех си, че ще използва разума си, нали разбираш? Мислех си, че ще разбере, но понякога се чудя дали баща ти не е смятал, че е един от безсмъртните, че ще живее вечно.

Джаки отчаяно се взря в лицето на Клеър, неспособна или нежелаеща да схване веднага.

— Какво каза?

— О, Джаки… — прошепна тя и този неин шепот бе някак си по-злокобен от всичките й досега изречени думи.

— Не.

— Черният му дроб е свършен — рече бавно Клеър, — а има и нарастване, наричат го хепатома, което усложнява състоянието му.

Лицето на Джаки пребледня като платно.

— Не вярвам… нищо ли не може да се направи?

Клеър поклати глава.

— Ами присаждане, за бога?

— Джаки — Клеър стисна очи, сякаш я бяха зашлевили, — баща ти е на шейсет и две години и никога не е помислял за себе си, както и двете добре знаем; в резултат общото му здравословно състояние не е добро. Освен това е засегнато и сърцето и вероятността да издържи каквато и да е по-голяма операция е крайно малка, да не говорим за присаждане.

В паметта й изплува трогателната картина: колко пъти му бе давала най-различни витамини, повечето от които не вземаше, защото нямал нужда от тях; изобилните ястия, които му приготвяше, а той само бодваше оттук-оттам; всичките онези случаи, когато й се бе искало да го помоли да потърси помощ за проблемите си с алкохола, който го съсипваше през всичките години на съзнателния му живот, ала не го направи нито веднъж.

— Един лекар, с когото се съветвах в Глазгоу, ми каза, че обикновено отхвърляли пациентите с алкохолна цироза за трансплантация. Опитът им показвал, че повечето от тях се връщали към пиенето след лечението.

— Значи така, а? — рече с невяра Джаки. — Искам да кажа, нима се опитваш ме убедиш, че наистина никой не може да направи нищо?

Клеър я гледаше без да отговори, неспособна да говори, празната чаша затрепери в ръката й.

— И защо той не иска да науча? — Тонът на Джаки вече бе безизразен, в него се усещаше само някаква нотка на примирение.

— Накара ме да обещая да не ти казвам, защото не иска никакъв шум и суетене, а повече от всичко — не иска точно сега да ти обърква живота.

— Значи затова ти замина за Шотландия тъй спешно?

— Той колабирал на площадката.

— И сега?

— Иска да завърши филма — рече тя. — И ще го завърши.

— Дори това да го убие.

— А ти какво би искала да направи, да легне в болница ли? Мисля, че по-скоро би се застрелял.

Помълчаха малко, след което Джаки рече:

— Защо ми каза?

На страхливката у нея й се искаше Клеър да не й бе казвала, да бе останала в блажено неведение, като дете, което е твърде малко, за да се възправи срещу жестоките истини на живота.

— Защото съм страхливка. Не мисля, че бих могла да се справя сама с нещата през следващите шест месеца.

Шест месеца.

— И защото се боях от това, което би могла да ми кажеш, ако разбереш, че съм крила фактите от теб. — Клеър се усмихна тъжно. — Сигурно си чувала за онзи тип хора, които казват Само ако бях знаел или Бих искал да можех да му кажа колко много… — Гласът й стихна.

Джаки извърна поглед. Шест месеца. Не мисля, че мога да го преживея.

— Искаш ли още едно бренди?

— Съвсем малко. — Клеър я погледна, чувстваше се неловко. — Ще ми се обади в девет, за да се убеди, че съм се прибрала у дома, затова скоро трябва да вървя. Защо не дойдеш с мен, ще спиш у нас.

— Не — прошепна Джаки, докато пресичаше стаята да вземе бутилката с бренди. — Предпочитам да остана сама.

— Трябваше да изчакам — рече рязко Клеър. — Беше необмислено от моя страна да ти го стоваря така изведнъж. Извинявай, трябваше да изчакам поне до премиерата.

Очите й се напълниха със сълзи, а устните й затрепериха.

— О, Клеър, моля те, няма нищо. — Джаки се върна при нея и приклекна на пода до стола й, постави тумбестата чаша в ръцете на мащехата си и внимателно сви пръстите й около столчето. — И, за Бога, не се вини за нищо, за нищо, чуваш ли ме? — Преглътна с мъка. — Татко не би искал да го правиш, нали?

Татко.

Тя сведе глава и усети как Клеър постави ръка върху косите й, сетне седна до стола й и положи глава върху коляното на Клеър.

— Има и още нещо — наруши най-сетне мълчанието Клеър. — Бих искала да мога да го определя като добра новина, но…

Джаки въздъхна.

— Кажи ми го, по-добре ще е така.

— Става дума за приятеля ти Дрю: Дейвид провери някои факти и откри, че не е онзи, за когото се представя; дори не е и италианец. — Тя замълча за малко. — Кой знае защо той не се хареса на баща ти. Не се сърди, той само се опитваше да те предпази.

— Това няма значение. — Джаки вдигна глава и се опита да погледне мащехата си. — А и как бих могла да му се сърдя сега, как?

— Шшшт — успокои я Клеър. — Знам. Той си мислил за бъдещето, макар — сигурна съм в това — да е знаел още тогава за себе си.

— Той е прав да не харесва Дрю. Де да бях имала неговите предчувствия по-рано.

— Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

Джаки затвори за миг очи, изведнъж усетила колко тривиално й се виждаше всичко сега, всичкото това време и емоционална енергия, които бе изгубила, когато каузата е била предварително провалена, преди още да е съществувала; при това за човек, който очевидно никога не бе държал на нея.

— Сега изобщо не ми се вижда важно.

— Моля те, Джаки.

— Освен лъжите… прекалено много, за да ги изброи човек… той имаше любовна връзка.

— Съжалявам.

— С майка ми.

С Анджела? — Клеър не можеше да повярва.

Джаки кимна.

— О, скъпа…

— Не казвай на татко, за бога.

— Не, няма, разбира се.

— Ще вдигне кръвно или нещо подобно…

Тонът й бе напрегнат, едва ли не задавен. Татко. Някакво призрачно чувство започна да се прокрадва — нещо като страх и ужас — обземаше я, мачкаше я, задушаваше я.

Тя се изправи бавно, излезе от стаята, отиде в тоалетната и повърна.

Клеър стоеше пред вратата, когато тя излезе, по лицето й бе изписана паника.

— Ето, виждаш ли, не трябваше да идвам. — Очите й потъмняха от напиращите сълзи. — Ето какво направих, може би нямаше по-неподходящ момент да ти го съобщя. Той никога няма да ми прости, че ти съсипах онова, за което си работила толкова дълго и толкова много.

Лицето на Джаки се изкриви от болка, прегърна мащехата си през раменете.

— Нито един момент не би бил подходящ. А и как би могъл да бъде?

— Опитай се да не му даваш да разбере — прошепна Клеър. — Моля те, заради мен.

Джаки не отвърна нищо, само кимна безпомощно, и се притисна до топлото рамо на мащехата си. Помисли си, че ще заплаче, но издаде само тих, мъчителен стон, не можеше да повярва; притиснала се до Клеър, тя си припомни последния път, когато бе видяла баща си; махаше й с ръка от стълбището на къщата им в Хампстед; висок, почти красив, избледняващите му сини очи бяха все още тъй измамно живи.

 

 

Къщата бе необичайно тиха. Обикновено когато се къпеше или дори работеше, винаги свиреше някаква тиха музика. Но не и тази вечер, не можеше да си представи как или кога ще бъде отново в настроение да слуша музика, да се смее, изобщо — да бъде нормална. Особено пък да се смее.

Джаки погледна часовника. Беше десет часът, Клеър си бе тръгнала преди почти два часа. През това време Джаки бе стояла дълго във ваната, дори се опита да поработи, но през цялото време бе напълно безчувствена. Движеше се, дишаше, живееше, но някак си несъзнателно, сякаш го правеше насън.

Когато иззвъня входният звънец, тя подскочи и потрепери, загърна се по-добре в халата си, помисли, че е Дрю. Когато видя кой стоеше пред вратата, се успокои.

— Джейми — посрещна го тя.

— Клеър ми каза — каза простичко той.

Тя отвори широко вратата, за да влезе.

— Не биваше да идваш, нищо ми няма.

— Тя се безпокоеше — рече той и добави тихо: — Аз също.

— Добре съм.

Той мина покрай нея и влезе във всекидневната, погледът му пробяга по стаята и се спря върху бутилката джин на писалището.

— Изпих два. — Гласът й прозвуча остро. — Големи.

— Нямаше нужда да ми казваш.

— Можеш да си свалиш палтото и да ми правиш компания.

Той го направи: гледаше я как пресича стаята, за да му налее питие; изглеждаше ядосана, дори някак си крехка, сякаш би могла да се строши, ако някой я докосне.

— Много мило, че с Клеър сте помислили за мен, но както виждаш, не съм си прерязала гърлото, нито съм си пъхнала главата в газовата фурна. Както и да е, това е нещо, което мога да преодолея единствено сама.

Подаде му чашата.

— Понякога хората могат да помогнат в подобни случаи.

— До това заключение ли стигна? — попита тя с необичайна рязкост.

— Винаги когато съм имал нужда от някого, край мен бе пълна пустош.

Той погледна чашата, сетне я вдигна до устните си.

Тя се изчерви, изненадана от отговора му.

— Не го казах, за да търся съчувствие — добави той, — просто констатирах факта.

Тя извърна поглед.

— Клеър говори ли с баща ми? Добре ли е той, тя добре ли е?

— Той каза, че се чувствал добре, разбира се, но след разговора Клеър отиде в студиото. И когато тръгнах насам, бе още там.

— Заровила се е в работа. — Джаки повдигна брадичка, сякаш се взираше в нещо нависоко, в ъгъла на стаята. — Горката Клеър.

— Защо не седнеш?

— Не желая да сядам, Джейми. — Тя преглътна трудно. — И няма нужда да ме глезотиш.

— Искаш ли да си вървя?

Тя не отговори, сетне поклати глава и го погледна.

— Не исках да бъда груба. Извинявай.

— Няма нищо, разбирам.

— Не мисля, че би могъл да разбереш.

Лицето му почервеня.

— Защо, защото съм по-млад от теб, защото идвам от един различен свят?

Сега й връщаше думите, които му бе казала преди седмици. Тя се вторачи в него и дълго време не помръдна.

— Ще останеш ли тук тази нощ?

— Това бе желанието на Клеър.

— А твоето?

Той понечи да отговори, но сетне усети как стомахът му се свива — постепенно му просветна.

— В стаята за гости… — рече неловко.

— Не, при мен.

Погледите им се срещнаха.

— Защо сега? — Сърцето му биеше до пръсване.

— Защо не?

— Сигурна ли си, че го желаеш?

— Да.

Да, сигурна бе, защото можеше да се удави в него, да заглуши болката, а непоносимото чувство на загуба нямаше да се стовари върху нея в самотния мрак на стаята й. А и дълбоко в себе си тя го желаеше, винаги го бе желала, но това бе само страст, нали? Въпреки това тя вече не даваше и пет пари за мотивите си, защото предпазливостта й бе изчезнала напълно, правилата, по които се бе опитвала да живее, изведнъж й се сториха безсмислени, неадекватни пред лицето на огромната мъка, която бе завладяла самата сърцевина на съществото й.

 

 

На масичката до леглото й светеше малка лампичка, той стоеше и я чакаше, вслушваше се да чуе стъпките й.

Тя затвори вратата и той пое дълбоко дъх; вървеше към него и ръбът на халата й шумолеше по пода.

— Джейми?

Той се обърна и я погледна; в един дълъг миг тя сякаш го изучаваше, но сетне протегна ръце и обгърна лицето му — така, както го бе правила и преди — приближи го към онези свои омайни устни, които бяха го спохождали толкова много пъти в онези неспокойни и самотни нощи. Устните им се сляха, взаимното желание запулсира във вените.

Тя бавно се отдръпна, пръстите й се заеха с копчетата на ризата му, внимателно ги разкопчаха, след което ризата му падна на пода. В един миг сякаш се поколеба, но сетне постави длани върху гърдите му, плъзна ги нагоре към раменете, той потрепери, сетне ръцете й се спуснаха по неговите, до пръстите му, повдигнаха ги към колана на сатенения халат. Той вече бе разхлабен и лесно го развърза с несръчните си ръце, халатът се отвори и той видя копринената й бяла кожа.

Обля го гореща вълна, когато погледът й срещна неговия, сетне се плъзна към устните му, наведе се към нея, устните им се срещнаха, отделиха се, езиците се докоснаха, нейният влезе у него. Усети как меките й ръце свалят дънките му, без устните им да се разделят, без да прекъсват опияняващия импулс, който създаваха.

Привлече го към леглото, накара го да седне и бавно, внимателно събу обувките и чорапите му и ги постави грижливо до леглото. Все още на колене, започна да масажира ходилата му, косата й бе паднала и скриваше лицето й, затова той можеше да я гледа с тихо изумление: очертанията на главата й, на тялото, все още прикрито от тънката материя, ръцете й — едновременно силни, топли и красиви. Бе изумен, че тези ръце галеха краката му, възпламенявайки мъчително сладки усещания в други части на тялото му.

Той си помисли най-неочаквано за Дрю, за момичето в нощния клуб, вътрешно потрепери, но като погледна към търпеливите ръце на Джаки, към златистата й коса, образите изчезнаха бързо и той бе освободен.

Тя бавно се надигна, сега бе само на сантиметри от него, наведе се и прокара показалец по устните му, сетне свали халата от раменете си и нежно привлече главата му към леко закръгления си корем. Той чу как тя изстена, когато отвори уста, за да вкуси плътта й; почувства как тялото й потрепери, след като ръцете му обгърнаха кръста й. Чувството на екстаз при първия му допир до голата й кожа.

Без да изрече и дума тя се изкачи в скута му, обгърна го с крака и ето ги сбъднатите му сънища — всичко, което си бе въобразявал, се превърна в реалност: сключила ръце на врата му, тя заобсипва лицето му с твърди, жадни целувки. Усети как топлите й, възбудени гърди се притискаха към него, като в същото време бедрата й се свличаха надолу, по-близо, за да може той да усети топлината и влагата — тайното местенце. Той изстена и затвори очи, устните му потрепваха, тялото му бе изпълнено с желание и копнеж.

Изведнъж чу гласа й, тих шепот на окуражителни, мили думи, ръката й намери члена му и след като леко повдигна бедра, го насочи към себе си. И през цялото време тя го гледаше, а той — нея. Но сетне тя затвори очи, отметна назад глава и се отпусна върху него, отдавайки цялото си тяло, улавяйки тласъка му, сливайки се с него в едно цяло.

 

 

Телефонът я изтръгна рязко от съня й, тя подскочи напред, стресната, изгубила ориентация.

— Ало?

Погледът й се стрелна към Джейми, който лежеше до нея, а сетне — към часовника върху масичката, беше едва седем и петнадесет.

— Джаки, обажда се Алдо.

— Какво се е случило?

— Тъкмо пристигнах в театъра и звънна телефонът. Обадиха се от сутрешното предаване на телевизията: оказва се, че Роуз още не е пристигнала и, меко казано, те са доста обезпокоени.

— О, боже мой… — не можеше да повярва тя, — опита ли да се свържеш с нея?

— Разбира се, но телефонът й дава само свободно.

— Може би е на път за там.

— Е, добре ни подреди, няма що.

— Успя ли да говориш с Макс? — попита тя. — Той също би трябвало да е в телевизията.

— Да, говорих с него, той се е свързал с Луси. Тя ще се опита да пристигне в телевизионното студио, та поне да може да изпълни песента от шоуто, макар че няма да може да участва в интервюто.

— Кога за последен път репетирахте песните с нея?

— В петък, репетирахме баладите заедно — с Роуз и Луси.

— Е, това си е жив късмет… една от тях трябва да изпее песента, Алдо, тя е самата сърцевина на Мерилин! Вложих сума усилия и използвах маса връзки, за да ни дадат телевизионно време точно преди премиерата. — Тя изстена отчаяна. — Виж какво, ако не ми се обадиш да ми кажеш, че Роуз в крайна сметка е успяла да отиде в телевизията, аз ще мина през нея на път за театъра и ще разбера веднъж завинаги какво, по дяволите, става.

— Окей.

— Благодаря, Алдо.

Тя остави слушалката и пое дълбоко дъх.

— Не е най-доброто начало за деня.

Погледна към Джейми и махна кичур коса, паднал върху очите му.

— Ще трябва да ставам.

Ръката му се плъзна около кръста й.

— Струва ми се, че не би могла да направиш нещо друго, освен да крачиш нервно из театъра.

Тя се усмихна, леко развеселена, макар невидимата сянка на нещастието да витаеше наблизо.

— Трябва да ти благодаря за снощи… — Той я бе оставил да се наплаче, бе й казал неща, които й помогнаха. Прокара пръсти по красивата му уста. — Това промени доста нещата.

Очите й бяха още възпалени от плача, който любенето им бе предизвикало; то бе свалило гарда й, бе й дало възможността да тъгува открито.

— Не тръгвай още.

Не можеше да му откаже. Мушна се в леглото до него, той я притисна към гърдите си и тя се сгуши до едрото му тяло.

— Знаеш ли ти какво направи с мен? — попита той.

Целуна го.

— Ти ме освободи.

— Още ли мислиш за миналото, за баща си, за семинарията…?

— Не съм много сигурен. — Загали косата й, усетил деликатната мекота на гръдта й, притисната о тялото му. — Струва ми се, че е на светлинни години разстояние.

— Избягал си, толкова ли бе ужасно? Нямаше ли нещо, което да харесваш или да можеш да уважаваш?

— Харесваше ми тишината в църквата, малкият параклис с невзрачния дървен Христос. Харесваше ми покоят, старите книги в библиотеката. Дори и латинският ми хареса…

— Не спомена нищо за вярата.

— Не вярвах изобщо… най-малкото вярата ми не бе такава, каквато се изискваше. Бях възпитаван, едва ли не от самото си рождение, да вярвам, че призванието ми е един ден да стана свещеник. — Той замълча за миг, след което продължи: — Едно време подобно промиване на мозъците е било доста често, а навярно още се практикува в Италия, Ирландия и Полша — да имаш свещеник в семейството си се е смятало едва ли не равносилно да се ожениш за особа от кралско семейство.

— Ако мога да се изразя така, доста си циничен за един млад човек.

— Така се твърди често за хора, които току-що са изгубили вярата си, само че аз не съм сигурен дали изобщо съм я имал. — Той въздъхна дълбоко и се взря в красивото й лице. — Предполагам, че първо съм намразил ритуалите, ненужната помпозност и церемониалност, строгата йерархия, но вероятно най-много от всичко — нехуманността, която понятието смъртен грях понякога съдържа, особено когато то кара неуките да се страхуват и причинява бедност и глад, защото суеверните се боят и зле образованите се боят прекалено, за да спрат да раждат деца, които не могат да изхранят. Просто ми хрумна, че Господ — който и да е бог — няма нищо общо с това. — Обърна се на хълбок и я погледна. — Църквата не е в крачка със съвременния свят; струва ми се, че повече от всичко друго я интересува единствено сляпото подчинение.

— Охо, охо, тихите води били дълбоки — промърмори благо тя. — Споделял ли си с някого тези свои еретични възгледи?

— С никого.

— Защо?

— Беше твърде късно.

Потънаха в мълчание, сетне Джаки се надигна на лакът.

— Е, и какво би искал сега?

— Да се върна.

— Имаш предвид — в Кения ли?

— Да. — Той прокара показалец по ръката й. — Мисля за това почти толкова, колкото мисля за теб.

— Но не още, нали?

— Не.

Беше му невъзможно да замине сега; желаеше я толкова много, че дори само като си го помисли и се възбуди. Погали я с широката си длан, намери копринената мекота на бедрата й. Струваше му се невероятно, че не бе имал представа за удивителното удоволствие, което тялото й можеше да достави; докато се наместваше под нея се дивеше и на новооткритата сила на собственото му тяло да желае и да се нуждае от съвкупление с жена, с тази именно жена; толкова бе голяма тази сила, че пращаше в забрава всичко останало.

Обърна я нежно по гръб, струваше му се, че усещаше единствено нея: всяка извивка на тялото й, цялата топлина на прегръдката, любенето им, което щеше да прогони всяка мисъл; когато се премести, готов да проникне в нея, той отново бе поразен от всички онези неща, които му бе дала — включително и мъката си.

Имаше и друго, разбира се — безбройните, неоткрити подробности, които щеше да научи и да заобича с времето, но той изведнъж си помисли, че щеше да запомни този миг завинаги; стаята, топлият й дъх по бузата му, вкусът на устните й — освобождаването, бягството от самотата му.

А и радостта, този възторг. Дар от боговете.

Бележки

[1] Джон Фицджералд Кенеди. — Б.пр.