Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)
Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Първа глава

Плът като свежа праскова, от която се стича сладостен сок и предчувствие за секс.

Анджела прочете отново реда и започна да къса чисто напечатаните страници една по една, парченцата се носеха из въздуха и се разпръскваха по тристагодишния персийски килим.

— Майко, чуваш ли ме?

Вниманието на Анджела се насочи отново към телефона и гласа на дъщеря й — дразнещо приятен и с прекалено английски акцент; взе слушалката от масичката, където я бе оставила.

— Не ми харесва и не искам да имам нищо общо с това.

Последва мълчание, сетне отново се чу същият глас:

— Но сценарият е блестящ и не само аз съм на това мнение. Да не би само да си го прелистила, искам да кажа — прочете ли го?

— Не съм чак такава глупачка, Жаклин — сопна се Анджела, — и по мое мнение в него няма живец, а и подобни неща са правени досега хиляди пъти.

Ала сценарият бе добър, дори много добър.

Джаки сякаш се вдърви.

— Е, единственото нещо, което трябва да направиш, е да разрешиш отпускането на парите.

— Не искам да го направя.

— Защо?

— Току-що ти казах.

— Това не е достатъчно.

— Започвам да губя търпение, Жаклин.

Тонът на майка й започна да се повишава злокобно и Джаки затвори очи, предчувствайки бедата.

— Мисля, че заслужавам да ми съобщиш поне една разумна причина защо не желаеш да отпуснеш парите?

— Думата не би трябвало да е достатъчна.

— Майко, не се отнасяй към мен като с дете. — Джаки стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на ръката й побеляха.

— И не ме наричай майко. Колко пъти да ти казвам?

Дъщеря й имаше гадния навик да припомня на Анджела възрастта й, да й напомня за внимателно прикритите бръчки върху идеално гримираното лице, за меката плът, която с всеки изминал ден ставаше все по-мека, независимо колко упражнения правеше.

— Родила съм те и това ти е предостатъчно.

Завист — изгаряща и грозна — я стисна за гърлото; Жаклин притежаваше талант, красота и младост, безметежна, възхитителна, безразсъдна младост, докато нейната бе минала през пръстите й като пясък — толкова бързо, че почти не я помнеше.

Никога не бе желала дъщеря си. Когато разбра, че е бременна, то бе сбъдването на най-лошия от кошмарите й. Сценичната кариера на Анджела тъкмо започваше и тя имаше твърдото намерение никога да не допусне да се върне при убийствените си корени в Средния запад, при онези стотици мили, засети с проклетата царевица; невъзможно бе да се изкатери до върха, който си бе поставила за цел, с бебе на ръце. А и толкова се боеше, дори и сега можеше да почувства разяждащия страх.

Абортът бе извършен в една от онези мрачни стаички над затънтен бар; ръцете на мъжа се тресяха и тя си спомни, че бе направила опит да се пошегува — тъпа шега, предназначена да стопи леда, но той не отвърна нищо, само я изгледа и взе петдесет долара от лепкавата й от пот, осемнайсетгодишна ръка, а погледът му я досъсипа.

Само че онова, което той се бе опитал да направи, не стана и се наложи да лежи две седмици в болницата, когато започна кръвоизливът. Той бе последван от изгаряща треска, причинена от недотам чистите инструменти, които онзи мрачен негодник бе използвал. И бебето си остана, не пожела дори да помръдне. Когато се пооправи, вече се страхуваше прекалено много, за да опита отново, дори и да бе имала парите. Петдесет долара тогава бяха много пари.

Анджела ненавиждаше растящото в утробата й бебе повече от всичко на света — мразеше го, проклинаше го всеки път, когато се погледнеше в огледалото, защото мъжете вече не я гледаха с онези погледи от типа Желая те. А когато Жаклин се роди — след цели трийсет и шест часа гадни родилни мъки — тя бе уредила да я даде на една своя изкуфяла леля, но лелята междувременно умря и тригодишното момиченце се завърна при непрестанно скитащата си майка.

Рано или късно то щеше да попадне в дом за осиновяване, но Дейвид бе разбрал за Джаки по време на неизбежния и разбира се много болезнен развод и поиска да я вземе. Анджела категорично отказа, в никакъв случай не би позволила бившият й съпруг да получи каквото и да е, особено пък нещо, което наистина желаеше. И затова на Дейвид му остана да направи единственото, което бе по силите му — да плаща, а навремето това бяха смешни пари.

Тогава той още не бе известен киноактьор, а просто един от многото безработни артисти с алкохолни проблеми; тя го накара да чака цели четири години, за да види дъщеря си — чак когато се ожени за богатата и красива Клеър, на Анджела вече й бе трудно да му откаже достъп до дъщеря им. По онова време Дейвид, разбира се, вече бе уважаван; би трябвало да предвиди, че той ще изплува и успее.

— Наричай ме Анджела, по дяволите…

Джаки долови познатите от детството й неприятни нотки в тона й и се изкуши веднага да затвори телефона.

— Просто не разбирам защо го правиш? — попита предпазливо тя; ненавиждаше майка си за егоизма й, за неврозите й, за суетността й, но най-вече за това, че я караше да й се моли.

— Както ти казах и преди, тази работа няма да сполучи; и по-талантливи хора от теб са опитвали и са се проваляли.

Джаки потрепна от хапещата й реплика.

— И не виждам защо да ти отпусна милион долара от наследството, оставено ти от Лойд, само за да ги хвърлиш в тоалетната и да пуснеш водата.

— Парите са си мои, а и Лойд никога не би ме спрял.

— Лойд бе стар глупак, а парите ще станат законно твое притежание след пет години.

— Досега не си се възпротивявала за това как си харча парите. Защо сега, за бога?

— Защото трябва да се грижа за международната си репутация и не искам името ми да се свързва с какъвто и да е провал на мюзикъл или на каквото и да е, особено пък с мюзикъл за една тъпа блондинка, която освен това е била и курветина, а и е умряла толкова отдавна, че никой вече не я помни.

— Абсолютно грешиш. Историята на живота на Мерилин Монро е фантастична основа за един мюзикъл… а не ти ли е минавало през ума, че тя е притежавала нещо, което е липсвало на останалите кандидат-звездички?

— Или може би тя е знаела как по-добре да се врътка тук и там… ако разбираш какво имам предвид?

Джаки затвори очи. Майка й вече прекаляваше.

— Това изобщо не ме интересува, интересува ме само вярата ми, че наистина мога да направя нещо добро.

— Очевидно е така — прозя се Анджела. — Но от мен няма да получиш и цент, а и кой мислиш, че ще подкрепи идея, която вече се е проваляла толкова лошо, та вече никой не си и спомня за това? — Тя въздъхна тежко. — И кой глупак, мислиш, ще се навие да те финансира? Та ти още не си поставила мюзикъл в лондонския Уест енд, да не говорим за Бродуей. Не притежаваш никакъв опит, а и никой не е и чувал за теб. Искаш ли да ти изтъквам още причини, за бога?

— Може и още да не съм продуцирала наистина голям мюзикъл, може и да не съм получила вниманието на онези всесилни и обичани от теб негодници от панаира в Бродуей, но знам какво правя; работя в театъра от осемнайсетгодишна, вече почти дванайсет години. — Тя направи пауза, за да овладее темперамента си. — Добре, имала съм няколко провала, но кой е минал без това? Но имам и дяволски добри отзиви за продукциите си на Брулени хълмове и Свещеният Граал в Хакни Емпайър.

Чак като произнесе думите, се сети, че за майка й Хакни просто не съществуваше.

Хакни… какво?

— Няма значение.

Последва дълго мълчание, преди майка й отново да заговори:

— Е, мисля, че казах всичко, което имаше за казване.

— Благодаря ти за помощта и насърчението.

Сарказмът бе излишен при Анджела, самата тя си служеше твърде добре с него.

Отново — пауза и в един безумен миг Джаки си помисли, че майка й може би бе променила решението си.

— Правя го за твое добро.

Джаки поклати глава с невяра.

— Не, не е така, правиш го заради себе си, но просто не мога да разбера защо.

— Няма нищо за разбиране.

Джаки не отвърна нищо, в съзнанието й се появи образът на майка й, на много красивата й майка. Сигурно бе сама в разкошния си нюйоркски апартамент, навярно стоеше до прозореца с цигара, втъкната в цигаре от слонова кост в свободната си ръка, взряна в тъмната красота на Манхатън, в милионите му премигващи светлинки. На никого от любовниците й, често — твърде млади, не му бе позволено да я посещава в този апартамент на покрива на небостъргача, нито пък — в грамадната й къща във Вирджиния; виж, във вилата на остров Мартас Вайнярд — можеше, но не и в Ню Йорк, никога. В крайна сметка тя трябваше да поддържа репутацията си.

— Значи с нищо не мога да те накарам да промениш решението си?

— Не — отвърна злобно Анджела, — но защо не опиташ да помолиш за някой друг долар твоя свят отец… или също толкова святата му и за щастие много богата съпруга? За негово щастие, разбира се.

— Довиждане, майко.

— Анджела, по дяволите…

Но дъщеря й вече бе затворила телефона.

Джаки отиде до прозореца, опита се да потисне гадните моменти от разговора; винаги след общуване с майка й в стаята се възцаряваше някаква сивота и неумолимост; този разговор обаче, и отказът й да отпусне парите дойде като пълна и неприятна изненада.

Странно, досега тя бе смятала, че майка й винаги е била богата. Безкрайно богата. Неприлично богата. Тя изчисти едно кръгче от замъгления прозорец и се взря в зеления простор на Хайд парк. Но това невинаги е било така. Когато майка й се бореше, когато бе просто една от множеството холивудски кандидат-звездички, тогава имаше и съмнителни нощни барове, изпълнени с дим зали, където под името Пинки Джоунс майка й бавно и ловко сваляше дрехите от почти съвършеното си тяло.

Тогава оставяше Джаки някъде зад сцената, ако имаше повече късмет — в някоя гримьорна. Джаки винаги знаеше кога майка й сваляше изпъстрения си със звезди сутиен, защото тогава следваха викове и дюдюкания, барабанене по масите, от което лампите потрепваха и се посипваше прах. Но най-много от всичко тя мразеше последвалата дълбока тишина; тишината, в която майка й прокарваше ръце по бялата си кожа и мъжете в залата я изяждаха с поглед.

Джаки преглътна и се обърна. Пинки се бе запознала с Лойд малко след петия рожден ден на дъщеря си; онази вечер тя асистираше на някакъв илюзионист; агентът й Олег я бе извикал в последния момент да помогне на застаряващ илюзионист да вади живи бели мишки от вонящия си, но въпреки това ослепителен, златен тюрбан. Тази й роля бе една от по-добрите, а Лойд седеше на най-предната маса. Когато Пинки се появи, облечена в блещукащи шалвари и почти нищо друго, Лойд едва не падна от стола си.

Той бе много, много богат, оттеглил се от бизнеса си телевизионен магнат, луд по червенокосите. И за майка й не бе трудно да се омъжи за него само три седмици по-късно, преди той още да е разбрал за стриптийзьорските й номера и да промени решението си; Джаки можеше да определи сватбената й рокля единствено като умопомрачителна — бяла сатенена роба, прилепнала по тялото, обсипана с изкуствени диаманти и с деколте, което се спускаше към пазвата й като Големия каньон. Лойд едва успявал да се сдържи или поне така й бе казала майка й по-късно със самодоволна усмивка, която придаваше на пълните й устни някаква алчна и некрасива форма. Джаки изобщо не се съмняваше в думите й.

Погледна часовника си и отиде в спалнята. Взе сакото и куфарчето си и тръгна към вратата на апартамента, вече закъсняваше за студиото, където трябваше да присъства на още прослушвания. По-късно щеше да вечеря с баща си и мащеха си в къщата им в Хампстед; те бяха в блажено неведение, че възнамеряваше да ги попита дали са готови да изиграят ролята на ангели-спасители и да инвестират в шоуто й, което бе придобило далеч по-голяма важност, отколкото би трябвало.

Джаки кипна и, пожелала отмъщение, се запита как ли би реагирала майка й, ако сега й телефонираше отново да й напомни за онази първа венчавка, за която не се споменаваше; питаше се какво ще отговори, ако я попита за онази крещяща и безвкусна, незабравима рокля с изкуствените камъни, която блещукаше така приказно в очите на дъщеря й. Идеята едва не я разсмя, защото Анджела щеше да отрича, разбира се, щеше да рече с нейния сладък, дрезгав глас, че тогава Джаки е била съвсем малка, едва ли не бебе, а бебетата не си помнят много-много. Нима? Анджела Шрайвър, сега Анджела Касини, още — майка й, още — Пинки Джоунс, изключителната стриптийзьорка, а сега — любимката на клюкарските рубрики като дама от обществото в Ню Йорк и по света.

Джаки почувства зараждащото се главоболие и изруга. Лойд Шрайвър бе първото човешко същество, което се бе научила да обича; освен пастрок, той бе и неин приятел. Застаряващият държавник и телевизионен магнат нямаше деца, нямаше кой да наследи богатствата му, освен новото му семейство; но когато почина в онзи ослепително слънчев юлски ден преди седемнайсет години, майка й както винаги бе в Ню Йорк. На Пинки й потрябваха четири дни, за да се върне у дома и тя едва не изпусна погребението. Джаки никога не й го прости.

 

 

— О, господи — Луси се вгледа отново в побледнялото си изражение в огледалото, — ако не получа тази роля, сигурно ще направя някоя глупост, като да си намеря например истинска работа…

— Вече си близо до успеха, в първата четворка си. — Той се запита дали тя усети нотката на завист в тона му.

— Както и последния път.

— Ти самата винаги си ми казвала да мисля позитивно.

Тя въздъхна тежко, театрално.

— Извинявай, Ричард. — Обърна се да го погледне. — Просто толкова я искам… повече от всичко на света.

— Единственото, което можеш да направиш, е да се стегнеш и да пееш от цяло сърце.

— Знам, знам… — рече тя и пое дълбоко дъх, а сетне с много по-нисък, почти тъжен глас добави: — Опитах се някак си да вляза в кожата й, но тя е тъй неуловима… толкова куха.

— Това вече сме го минавали — рече търпеливо той. — Мерилин Монро е била тъй неуловима като личност, защото просто самата тя не е знаела що за човек е.

— Но съществува и ранимост, невинност…

— Тя е жертва на ужасяващо ограбващ и объркващ я произход — още тригодишна вече е била увредена от него. — Погледна я умно. — Тя е била едно дете в тялото на жена.

— Но е била и най-големият секссимвол на нашето време.

— Добре, била е раздвоена, шизофреничка, или поне е била дяволски объркана — въздъхна той, — но в крайна сметка е била човешко същество, с човешки слабости, а не единствено онази изумителна легенда, която медиите с години ни тъпчат в главите. Разбира се, била е сложна личност, несигурна, самотна, сладка и мечтателна, но е била освен това и амбициозна, невежа, немарлива, нарцистична натура, а много вероятно — и психо. Лус, в най-добрия случай ти ще можеш да пресъздадеш само моменти от живота й, да уловиш някои мигове и да създадеш убедителна илюзия. — Той я погледна въпросително, искаше му се тя да му повярва заради самата нея. — Може би самите стихове и песни ще ти дадат допълнително вдъхновение.

— Знаеш ли, няколко от тях са направо човек да се разплаче, толкова трагични, само емоция.

— Иска ми се да не приемаш нещата толкова насериозно, сякаш вече си изпуснала ролята — рече нетърпеливо той.

— Ами аз вече си го помислих, на прослушването в Ню Йорк.

— Е, всички имаме и добри, и лоши дни, но очевидно те са почувствали, че не си се представила чак толкова зле, колкото си мислеше ти, инак щяха да те отпишат. — Той я погледна, изведнъж изгубил търпение. — Имаш фантастичен глас и тяло, което е поне толкова хубаво, ако не е и по-хубаво от това на Монро. Единственото, от което се нуждаеш, е руса перука.

Тя отвърна на погледа му и ъгълчетата на устните й потрепнаха в зачатък на усмивка.

— Понякога си в състояние да кажеш най-милите неща.

— И си помисли, само си помисли — продължи той, сякаш изобщо не му бе отвръщала, — ако не получиш ролята, в тази продукция винаги ще има нещо за теб, знаеш го, нали?

Тя кимна.

— И ще можеш да напуснеш работата си в казиното.

— Знам, знам.

Навярно бе прав във всичко, но тя не искаше каква да е роля, искаше ролята на Мерилин.

— Господи — възкликна донякъде раздразнен Ричард, — как бих искал да мога да пея, това поне донякъде би разширило възможностите ми.

Тя го погледна, неочаквано обзета от чувството за вина.

— Извинявай, извинявай, извинявай, не исках да продължавам с всичко това, но ако взема главната роля, това ще означава и много повече пари…

Дяволски много повече, поне хиляда повече на седмица, само от мисълта за това й идеше да припадне.

— Аз този въпрос за себе си съм го решил, Лус…

Погледът му я укоряваше и на нея й се прииска да не бе отваряла дума.

— Имаш ли някакви планове за днес? — Ала тя вече знаеше отговора на въпроса си от немай къде.

Ричард се усмихна уморено.

— Предполагам, че ще телефонирам на своя енергичен агент да видя дали е съставил списък от привлекателни предложения за мен. — Но ако имаше предложение, каквото и да е предложение, Нед естествено щеше сам да му се обади. Въздъхна вътрешно; бяха минали седем месеца, без да получи роля дори и в единствен рекламен клип. — Освен това като добро момче ще взема Сцена, Пиеси и актьори и ще проверя какви прослушвания вървят. — Той се отпусна на един стол и рече с престорена мъка: — Господи, сума време мина, откакто крачих по святия калдъръм на Улица Коронационна[1] и се подпирах на бара Ровърс ритърн. — Той поклати глава. — И като си помисли човек, дори не се наложи да изрека и една проклета реплика, всичкото; което правех, бе да зяпам похотливо Бет Линч и да кимам тъпо, когато ми подаваше пластмасова халба с бира с вкус на пикня… — гласът му затихна. — Само един проклет епизод.

— Нали направи онази реклама за Америкън експрес през януари?

— Благодаря, Луси, скъпа, сладка моя, за това, че ми напомни за най-добре платената работа, която съм получавал от четири години насам — най-добре платена за всичките й трийсет секунди. — В следващия миг му се прииска вече да бе тръгнала, настроението му не бе най-доброто за нея.

Тя внимателно се вгледа в склонената му глава, знаеше, че няма какво повече да каже, но той изведнъж вдигна глава и тя се изненада от прилива на удоволствие, който я погълна, когато си помисли за неговото мило, някак тъжно, нежно и обично лице.

— Обичам те…

— Знам — откликна тихо той. — Но най-добре е да се приготвяш и да тръгваш.

— Ти какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? — повтори той. — След като обиколя с весела стъпка магазините, предполагам, че ще се заема с моите незаменими сандвичи — навярно със сирене и с тънка филийка шунка, с доматче и малко горчица и ще се опитам да ги пробутам в големия блок с офиси отсреща, та да изкарам някоя и друга лира, сетне ще се върна при моята очукана олимпия и ще напиша още няколко уморени абзаца за бляскавия живот на един безработен актьор.

— Мисли за мен.

— Винаги мисля за теб.

— Нещо ще стане, Ричард.

— … Нещо винаги става — довърши той вместо нея, — рано или късно, но защо винаги късно, вместо рано? — Той затвори нетърпеливо очи. — Не ми отговаряй. Не смяташ ли, че е време да побързаш?

Тя потъна в спалнята им, а той с нежелание се зае с листа, който взе от масата и върху който бе написал досадния списък от покупки, съставен от самия него сутринта. Вече не издържаше, едва ли не усещаше как с всеки изминал ден депресията проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, чак до костите му, все по-трудно и по-трудно му бе да се събужда сутрин с никакви други очаквания, освен празните обещания, които получаваше по телефона. Пресилената радост на Луси още повече опъваше нервите му, но не знаеше какво да направи; в крайна сметка той самият бе преживявал подобни безрадостни периоди и преди, бе чувал и чел достатъчно за неволите и преживяванията на актьорското съществувание, за да бъде наясно, че сега вървеше по самотната пътека на един актьор в очакване; ала това не му вършеше работа, защото никой не можеше да му каже кога ще свърши тази пътека, нито пък дали изобщо ще свърши.

Ричард погледна старата пишеща машинка върху масата до стената: всичко това някак си му помагаше да изложи мислите си върху листа. Досущ като терапия, помисли си той с презрително изсумтяване, нещо като литературна диария или всепоглъщаща и мъчителна клизма от думи. По лицето му се появи суха усмивка и той благодари богу, че още не бе изгубил чувството си за хумор.

Луси остави Ричард взрян през прозореца, излезе на улицата, обърна се и както винаги му даде въздушна целувка, а той й отвърна със същото. Сетне мислите й се пренесоха към прослушването и тя преглътна нервно; конкуренцията за ролята бе необичайно жестока и дори това, че бе попаднала във финалната четворка, в крайна сметка нямаше никакво значение. Никой не се интересуваше от категорията също участвал или без малко да получи ролята, напоследък имаше доста такива случаи, макар късметът й да не бе толкова лош, колкото на Ричард.

Често трябваше да се разчита само на късмета, след като не познаваш подходящите хора, но нито тя, нито Ричард произхождаха от театрални семейства, нито имаха необходимите връзки; те просто си бяха те, с толкова талант, колкото им бе отпуснат свише; той не бе малко, но често се оказваше недостатъчен. Тя затвори очи поради връхлетелия я порив на вятъра. Освен това съществуваше проблемът с Макс Локхарт, разбира се. Беше попаднала на режисьора на Мерилин в друго време и на друго място — на едно прослушване преди три години. Той я бе помолил да го изчака, след като другите момичета си тръгнаха, ужким да обсъдят ролята в по-голяма дълбочина и тя се бе съгласила, макар мотивът му да бе прозрачен — събличал я бе с поглед неведнъж. Но тя адски се нуждаеше да получи ролята, нали така? Спомни си как стисна зъби толкова силно, че изскърцаха, когато жадните ръце на Локхарт стиснаха гърдите й прекалено силно, бе отметнала глава назад в мълчалива агония, а той я накара да коленичи пред него, след което последва злокобното изтракване на ципа му, устата й се изпълни с жлъчка, докато той се мъчеше да проникне в нея. Луси затвори очи. Тогава повърна върху тънките му розови крака.

Отмахна кичур коса и зърна хълма Примроуз вдясно от себе си. Там имаше някакъв мъж с хвърчило, огромно, усмихнато синьо лице, което се издигаше и падаше с поривите на вятъра. В един миг на страхливост й се прииска да влезе през портите от ковано желязо, да поеме нагоре по хълма, да избяга далеч от непостоянния и корумпиран свят, в който сама бе избрала да живее. Но вместо това тя извърна глава и си помисли отново за прослушването. Пое дълбоко дъх и стомахът й застрашително се сви; но поне песните бяха хубави, поне щеше да изпита удоволствие да ги пее, рече си сама тя. Духът й малко се повиши, опита се дори да си тананика. А пък Макс Локхарт да иде да се пържи в ада.

 

 

— Съжалявам, че нямаше достатъчно време да проучиш сценария, но окончателният му вариант (да се надяваме) бе уточнен едва неотдавна — усмихна се окуражително Джаки.

Луси отговори с нервен смях. Бяха в студиото — широка и мрачна зала с пиано и зловеща редица празни столове край стената, които чакаха да бъдат заети.

— Песните са чудесни, сигурно много се радваш.

— Да, написването и уточняването на текста и музиката отнеха много време, но не се съмнявам, че ще има още промени в процеса на осъществяване на постановката.

— Сигурно — Луси преглътна и сетне неочаквано рече: — Ролята е великолепна.

— На Мерилин ли? Да, така е. — Джаки я изгледа изпитателно. — Понякога си мисля, че изборът на актьорите е най-трудната и разочароваща работа. — Тя се усмихна. — Много искаш да получиш ролята, нали?

— О, да — отвърна тя. О, да, о, да, о, да!

— Тогава този път се отпусни, Луси — рече благо Джаки.

На прослушването в Ню Йорк Луси бе напрегната, чувстваше се неловко, отдадоха това на нервността й. Макс, който я бе чувал да пее и преди, бе определено разочарован, но Джаки го убеди да й даде още една възможност, въпреки възраженията му. Той неохотно се съгласи, защото Луси не само физически подхождаше за ролята, но и още от първото й интервю бе станало ясно, че бе проучила много внимателно биографията на Монро и я интерпретираше добре.

— Винаги съм напрегната на прослушванията, но тази роля някак си ми влезе под кожата по-силно от всяка друга.

Джаки я докосна по ръката, трогната от откровеността й.

— Знам, че е трудно, но се абстрахирай от всичко това — тя махна с ръка към залата, — от студиото и от хората в него. — Въздъхна вътрешно, знаеше, че не можеше да направи кой знае какво, всичко сега зависеше от Луси. — Ние ще си седим там, а Алдо, музикалният режисьор, когото вече познаваш, ще ти подаде няколко песни. Пей така, както знаеш, че можеш… просто мисли само за стиховете и за онова, което те трябва да внушават.

Луси кимна на отминаващата вече Джаки и страховете, които толкова добре познаваше, затанцуваха в мислите й. Завидя на Джаки и на останалите участници в продукцията за това, че вече имаха непоклатими позиции в поставянето на мюзикъла. Погледът й отново се зарея из залата — от едната стена, драпирана с тежка, кадифена завеса, до другата, с вратата с надпис Изход и неизбежно — към далечната, където седяха петимата, от които зависеше оценката й.

Премигна, прокашля се, искаше да се успокои, искаше й се гласът й да не поддаде и да не я предаде; Алдо Морис вече взе първите акорди на песента: бе от първо действие, Дамите от хора, кръстена на евтиния филм от началото на кариерата на Монро, в който тя играе ролята на момиче, издигнало се от бедността и превърнало се в звезда — своеобразен отглас на нейните собствени преживявания. След това Луси изпълни коренно различна песен: красивата балада от второ действие Бени, камерата и аз; текстът отразяваше хлътването на Монро по наркотиците — бени-тата. Бензедринът бе търговското име на амфетамините, стимулантите, с които звездата е потискала апетита си и е поддържала формата си, бодростта си и е повдигала временно духа си, но за сметка на метаболичния хаос и депресиите. Мерилин Монро е била една от множеството издигащи се звезди, принуждавани от студийните босове да вземат хапчета, за да са работоспособни по-дълго време. Това е бил смъртоносен път на възходи и падения, път на алкохола. Съвсем кратък път.

И докато гласът й се извисяваше, Луси усети, че се трогва не само от думите на песента и от трагичния живот на звездата, която никога не бе виждала, но и от истинската меланхолия при спомена за Попи, който изпълзя от паметта й. Попи й бе съкурсничка в театралното училище, беше спечелила лелеяния златен медал на името на Банкрофт — блестящата, дива Попи, ослепителната Попи и Алекс, обичният й приятел и парекселанс пласьор на наркотици, който бавно бе изстискал и изсушил Попи, докато най-накрая не отлетя и душата й.

Гласът на Луси затихна с края на песента; не искаше тя да свършва, не искаше да чуе последната нота и последвалото я пълно мълчание, което предхождаше оценката на петимата в дъното на стаята. Желанието да получи ролята бе приело огромни размери и тя изведнъж се уплаши от себе си, от това как би реагирала, ако пропадне.

 

 

Щеше да е сбогуване, но тя възнамеряваше да го направи по най-добрия начин и затова го бе поканила тук, в апартамента си — в своето уютно гнезденце досами небето, нещо, което никога не бе правила и никога повече нямаше да направи.

Анджела насочи мислите си внимателно и без емоции: той би могъл, ако поиска, да задържи хотелската си стая в Мариът още месец, щеше да му даде тлъстичък чек, колата… Излегна се на леглото, погледът й пробяга по безукорната белота на тавана и се спря върху кристалния полилей. Дрю щеше да оцелее; в крайна сметка това си бе негова работа, а и връзката им бе продължила прекалено дълго, усещаше, че започва да хлътва, което бе опасно.

— Знаеш ли на какво приличаш?

Тя извърна глава: той стоеше в нишата, която водеше към банята, не бе забелязала, че е там.

— Не. На какво? — попита тихо тя.

— На богиня.

Тя се засмя.

— На красива, екзотична богиня.

Погледът му пробяга по почти голото й тяло: дългите, загорели крака, умопомрачителния й кръст, сочните бедра… великолепните гърди; и въпреки всичко той продължи да се пита с какво го бе накарала да я желае повече от всички останали красиви жени, които бе имал, да продължава да я желае все повече и повече.

— Ела. — Тя вдигна едната си ръка и му я предложи.

Той погледна лицето й: не се забелязваше и една бръчица; трудно му бе да си представи, че след две-три години щеше да изпълни петдесетте; знаеше го единствено поради Джаки — сладката, нищо неподозираща Джаки, която едва не го бе разкрила.

— Вдигни ме — рече тя.

— Бих искал да останеш легнала.

— Не, още не.

Тя се изправи, извърна се от него и прекоси лениво стаята; миниатюрните й алени бикини прилепваха чудесно, досущ като лъскава червена боя върху великолепния й задник. Спря само да намали осветлението и мина през нишата. Чу я, че отваря някакво чекмедже, после друго, сетне чу отварянето и затварянето на будоара й. Чудейки се какво ли бе замислила, той седна на края на леглото и посегна за бутилката шампанско, която току-що бе извадил от фризера.

Анджела се взря в изображението си в огледалото и прокара пръст от основата на носа си към скулите; остана доволна от стегнатата си кожа, можеше още дълго време да не мисли за нови пластични операции. Зае се с освежаването на грима със сръчни движения, сетне подчерта бенчицата вляво от устните с черния молив. Със същия молив подсили ъгълчетата на клепачите си и очерта плътна коса линия нагоре, тъй че очите й изведнъж станаха по-тъмни и източени в ъгълчетата си. Сви устните си и сетне положи върху тях нов пласт ярко червило, добави безцветен гел за блясък: така те изглеждаха влажни и лъскави.

На табуретката до себе си бе оставила костюма, който възнамеряваше да облече; нещо, което смяташе, че ще хареса много на Дрю, нещо, което той никога не би забравил. Нейният подарък за сбогуване. Беше обмисляла и вариант да го задържи, но нямаше как; Дъги бе започнал да подозира нещо, а и Дрю се бе привързал прекалено силно, за да приеме ролята на играчка. Питаше се дали се бе влюбил за пръв път, с неохота се чудеше какъв ли бе произходът му, но всъщност не искаше да го узнае, защото това щеше да означава да задълбае много и да си изцапа ръцете с миналото му, защото се досещаше, че то далеч не бе най-приятно. Тъмна яма.

Анджела се зае да разчесва косата си — силно, толкова силно, че гъстите кестеняви кичури бухнаха и сякаш полудяха. Остави четката и зарови пръсти в косата си, потръпвайки от удоволствие при подръпването им от корен. Той щеше да се наслади на онова, което възнамеряваше да стори, а и тя — също, защото, когато станеше дума за секс, мислите им следваха една и съща посока. Отдавна, много отдавна не бе срещала мъж, който да я накара да се чувства така, както го правеше Дрю: тази страст, това неочаквано изгубване на дъха, пулсиращата бясно кръв във вените й.

Когато най-сетне свърши, тя отстъпи крачка назад и почти се усмихна: бе досущ като едно време.

Застана на прага на потъналата в полумрак стая, видя, че се бе проснал на леглото и се запита дали не бе заспал. Вляво на стената имаше монтиран пулт за управление на музикалната уредба: тя протегна ръка и леко увеличи силата на звука; соло на саксофон заля стаята — досущ като сладък сироп. Отиде до широката ниска масичка в средата на стаята и насочи лампата така, че да хвърли широк кръг върху килима, сетне си наля чаша шампанско и като се качи на масичката, го изпи. В първия момент тя просто си стоеше там и го гледаше, поразена в един миг от красотата му, сетне ръката й стисна здраво чашата и с рязко движение тя я запрати към стената; строши се и Дрю подскочи.

— Какво, по дяволите…?

— Погледни ме.

Той я погледна, отново и отново, отворил широко очи за сценката, която тя пресъздаваше.

— Исусе Христе… — прошепна той, зяпнал широко, възприемайки и най-малката подробност. Никога не я бе виждал в тази роля — ролята на курва; струваше му се, че не бе тя, а някоя друга жена, която изобщо не познава. Усети как по гърба му се застичаха ручейчета пот; тя затвори очи и започна да се поклаща, да се движи, да люлее бедра.

Вдигна ръце над главата си, тялото й се напрегна, сетне ръцете й се спуснаха и обгърнаха раменете й, отметна глава назад, а черното кожено яке се плъзна по ръцете й и падна на пода.

Гърдите й бяха пристегнати в тесен, обсипан със скъпоценни камъни сутиен, обилната плът започна да потрепва, когато завъртя изкусително таза си, препаската през чатала й оставяше твърде малко за въображението. В изпълнената със страст тишина Дрю можеше да чуе собственото си учестено дишане.

Тя тръсна глава напред, отвори очи и започна да сваля бавно дългите до лактите ръкавици, хвърли ги една подир друга на масата. Обърна се гърбом, наведе се и прокара ръце по задника и бедрата си, до глезените и обувките с високи токове, после обратно нагоре, като през цялото време се поклащаше лениво. Обърна се да го погледне и устните й се разтеглиха в усмивка; сетне слезе от масичката и тръгна бавно към него като през цялото време съвсем целенасочено подчертаваше извивките на тялото си, възбуждащо, дразнещо, предизвикателно.

Носеше се аромат на парфюм, примесен с нейния собствен мирис — тежка, сладка миризма, от която главата му се завъртя. Тя постави роза с дълга дръжка между гърдите си, наведе се към него и прошепна дрезгаво:

— Иска ли ти се да идеш за цветя сред хълмовете?

Думите й останаха да висят във въздуха — страстни, пълни с двусмислие, изгарящи. Прокара език по зъбите си, сякаш предвкусвайки удоволствието, пое дълбоко въздух и първо лявата й гръд затрептя, сетне и дясната, докато тесният сутиен не се разтвори изведнъж и падна така, че той го улови с устни.

Докато смучеше гръдта й, Дрю си помисли, че тази стриптийз сцена в никой случай не бе дело на аматьорка; бе посещавал достатъчно барове и клубове с подобни изпълнения, за да прецени точно. Претърколи я през себе си върху леглото, мушна ръка между бедрата й така, че препаската й се впи и леко и приятно се потърка на най-деликатното място.

— Не го правиш за пръв път… нали? — прошепна той в ухото й.

Тя изстена.

— Кажи ми.

— О, господи…

— Кажи ми.

Пръстите му заиграха и тя се заизвива под него, карайки го да се запита колко време можеше да продължи тази игра с нея.

— Чукай ме… или върви по дяволите — изхърка задъхано тя.

Той въздъхна неохотно и се предаде, защото и той самият вече се владееше трудно, но това, което последва, си струваше предаването. Любенето им бе далеч повече от просто чукане, то бе и умение, и перверзия, и дива страст.

Но въпреки всичко, той бе познал, о, да, господа, той бе познал.

 

 

— Тази вечер тръгвам.

Дрю се изправи в леглото.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу.

Анджела не го погледна, а продължи да хвърля дрехи върху шезлонга.

— Къде отиваш?

— Не е нужно да знаеш, Дрю.

— Искаш да кажеш, че не ми влиза в работата?

— Щом искаш да знаеш, трябва да присъствам на премиера в Чикаго, да организирам благотворителен бал и да свърша още сума неща — рече тя, като си мислеше за Дъги. — Това достатъчно ли ти е?

Той я следеше с поглед как върви напред-назад из стаята, бялата й копринена роба се разтваряше и разкриваше краката и бедрата й.

— Значи ме зарязваш?

— Казах ти: имам да свърша маса неща.

— И сред тях няма място за мен.

Тя се спря рязко и въздъхна.

— Имахме много приятни преживявания — рече тя, отвръщайки на погледа му, — много приятни наистина, но все някога това трябва да свърши.

— Защо?

— Знаеш защо, Дрю.

— Не, не знам.

Тя се обърна и излезе от стаята.

— Кучка — изръмжа тихо той, сетне отхвърли завивките от леглото и я последва.

Тя стоеше до панорамния прозорец и палеше цигара.

— Не съм длъжна да отговарям на въпроса ти — сопна му се. — Да не съм ти съпруга?

— Нека дойда с теб.

— Ти си полудял!

— За бога…

— Не, Дрю — тя се обърна, — и си сложи някакви дрехи, по дяволите.

— Няма да си тръгна.

Анджела издуха облак дим към тавана.

— Твоя работа — рече тя, — но аз тръгвам. А сега, ако нямаш нищо против, трябва да се облека.

Като се опита да мине покрай него, той я хвана за ръката.

— Не можеш да…

Трябва — рече тя. — А сега ме пусни.

— Не се налага да правиш нищо — рече той. — Та ти си Анджела Касини, нали?

— Пусни ме.

— Искам да се любим.

— А аз не ща да правя секс с теб. Имам на главата си по-важни неща.

— Кучка!

Той я стисна още по-силно за ръката, а с другата взе някаква статуетка — фигурка на млада жена и я вдигна във въздуха. Тя застина на място, статуетката бе над главата й.

— Боиш се, нали? — попита тихо той. — Никога досега не съм те виждал уплашена.

— Копеле!

Известно време той не помръдна, но сетне ръката му бавно се спусна и той остави статуетката на мястото й.

— Наистина си помисли, че ще я строша в главата ти — рече той и погледна към статуетката, — но тя е прекалено красива, за да я похабявам за една курва като теб.

— Не аз съм курвата, Дрю — рече тя, докато се освобождаваше от него. — Аз ти плащам, да не би да си забравил?

 

 

В гърлото му застина вик. Дрю рязко се изправи, все още не събудил се напълно, потта лъщеше по тялото му, а сънят, по-скоро кошмарът, постепенно избледня и той покри лицето си с ръце.

— По дяволите!

Вдигна глава, отпусна ръце в скута си, светна лампата и изстена от неочаквания й блясък.

— По дяволите!

Поклати невярващо глава, мислите му се върнаха назад, опитваше се да осмисли отново съня си, да изтръгне някакъв смисъл от неумолимото му повтаряне. Но той знаеше, знаеше какъв бе смисълът му. Сънят властваше над него: призрак, който пристъпваше в нощта, за да впие в гръбнака му смъртоносни пръсти. Само че когато му бе съдено да види тези пръсти, то те бяха винаги бели, тънки, непривлекателни — едва ли не деликатни, — докосваха шията му, следваха извивката към раменете и надолу към твърдите мускули на гърдите, подръпваха чувствителната градинка от черни косми, които покриваха гърдите, спускаха се надолу към твърдия му корем, и още надолу, и още… Мъчително възбуждащи, те го изпълваха с диво желание, принуждаваха членът му да се втвърди, изпълваха устата му с горчива слюнка.

В съня имаше и вода, огромна водна стена, която се носеше злокобно към него откъм морето, което не би трябвало да е там, където бе — не и в познатата стая с напуканата и падаща боя по стените, с голямата тенекиена вана с единствен кран, който стърчеше от тапета. Знаеше, че водата щеше да го удави, не, щеше да го задуши, когато пръстите, бледите, тънки от недохранване пръсти, щяха да го накарат да изригне, да го разкъсат на две, едновременно с връхлитането на водата. Понякога изваждаше късмет и се събуждаше в леглото, измокрено кога от пот и сперма, а кога — само от пот.

О, той знаеше какво означаваше всичко това, нямаше нужда някой от онези преуспяващи психотерапевти да му тълкува какво означаваше тази негова лична адска дупка.

Дрю изруга, сетне спусна крака от леглото и седна в мълчание, неподвижен, замислен, вгледан в телефона. Не се съмняваше, че Анджела в този момент сигурно спеше сън за красота, изтегнала се на леглото със сатенените му чаршафи. Все още бе красива, въпреки годините си, наистина бе добра, а освен това възрастта никога не го смущаваше; по-възрастните жени му допадаха. Неканена мисъл го споходи, но той я потисна, отблъсна я, не искаше днес да се спира върху нея. Не, сър, не и отново с тези лайна.

Преди време той едва ли не бе накарал Анджела Касини да яде от ръката му като кученце, поне така му се бе струвало, ала се оказа тъкмо обратното. Тя искаше да улови голяма риба, наистина голяма политическа риба, като губернатора на Калифорния Дъглас Хикс Трети, Тъпанарят на годината. Дрю отново изруга и прокара нетърпеливи пръсти през гъстата си черна коса. Тя обичаше косата му; заравяше пръсти и устни в нея, обвиваше я с бедрата си, за да я усети с най-чувствителното си, възбудено и влажно място. Побърканячка. Той въздъхна тъжно, спомни си един порнографски стих, който бе прочел в някакво мъжко списание, ставаше дума за течното злато на вратите на Небесата… Има си хас!

А ето че тя го бе захвърлила, просто го бе захвърлила, сякаш бе едно нищо, и той можеше да си пропълзи отново зад камъка, иззад който се бе появил. Усети как сълзите напират в очите му и досущ като малко момче ги разтърка с юмруци. Кучка, рече си уморено той, сетне пое дълбоко дъх, огледа празната хотелска стая, чието предназначение сякаш бе само да му напомня за самотата му.

И щом тя го бе захвърлила с такава хладна пресметливост, то той пък нарочно щеше да възстанови връзката си с Джаки. Тя може и да го бе оставила и да бе отишла в Англия, но той бе сигурен, че при подходящо стечение на обстоятелствата лесно би могъл да я убеди, че е сгрешила и че могат да започнат отначало.

Анджела щеше да се вбеси, като научи, но тя си бе имала своите възможности и ги бе профукала. По време на бурната им любовна връзка с Джаки в Кейп Код тя се бе обезпокоила от аферата им и бе поискала той да се върне при нея; както се оказа — временно, не бе поискала да го задържи, прекалено увлечена да хване в примката си Дъги Цуни ме по гъза с неговите дебели подметки и високи токове. Дрю се усмихна злобно, когато неприятният образ на калифорнийския губернатор се появи в съзнанието му; сетне стана, протегна се и се почувства малко по-добре, отколкото преди няколко минути.

Отиде до мивката и се погледна в огледалото; изглеждаше доста добре, все още имаше доста пари в банката и цял гардероб от купени от бутици дрехи, всичките избрани и платени от Анджела. Тя обичаше да го облича.

Известно време стоя неподвижен, взрян мълчаливо в изображението си. Ала накрая го бе отхвърлила. Помисли си за миналото си, за гадната дупка, от която бе излязъл, за всички онези мигове на мъка, омраза и гняв, които други хора го бяха принудили да преживее.

Винаги си бе бил аутсайдер — пъпчиво, длъгнесто хлапе, без приятели и с шантава, много шантава майка, която настояваше да го посреща от училище, от което на него му идеше да се скрие вдън земя и да умре.

В гимназията най-голямото му постижение в обществото бе, когато едно момиче, което направо боготвореше, го покани на кино, за да накара гаджето си да ревнува, след което моментално отхвърли Дрю, досущ като парцал. Съвсем като парцал.

Години след това сексуалните му изпълнения бяха подхранвани от някакво желание за мъст, но с наедряването на физическите му атрибути наедряваше и самочувствието му и той започна да се специализира в свалянето, в отнемането на жени, особено на по-възрастни, от мъжете им. Дрю разви шесто чувство за жените, с които влизаше в контакт, изследваше ги за всеки признак, който да подскаже, че при даден случай можеха да изневерят. Стана толкова добър, че превърна това в изкуство, в професия, и ако се изключат няколко случая в началото, системата му работеше великолепно до Анджела. Беше истинска ирония на съдбата, че толкова си приличаха и в същото време бяха толкова далеч един от друг в обществената стълбица, на която тя толкова държеше; ала тя бе свалила маската на дама от висшето общество в апартамента си с онова професионално стриптийз изпълнение.

Дрю премигна и разтърка буза: не се бе бръснал откакто си тръгна от нея и кожата му бе като шкурка с двудневната си четина. Щеше да си върне своето. Не само щеше да се събере с Джаки, но и щеше малко да поразрови миналото на Анджела. Джаки му бе споменала няколко интересни неща за майка си, които бяха изненадали Дрю; обеща си, че веднага след като му останеше малко свободно време, щеше да се заеме с произхода на Анджела Касини.

Засега щеше да се съсредоточи върху Джаки. Щеше да му се наложи малко да я кандърдисва, но тя щеше да склони да се върне при него. В крайна сметка той бе много добър в измамата; целият си съзнателен живот бе прекарал в създаването на лъжи и митове за себе си и за произхода си. И винаги се намираше някой, готов да му повярва.

 

 

Роуз повдигна глава и се вгледа в бледосиньото небе, в което вятърът гонеше облаците, без да усети и полъх от него на земята. Слънцето вече печеше, дъждът бе спрял като по чудо, приличаше по-скоро на летен, отколкото на есенен ден. Погледът й се спря върху краката й, все още обути в прилепналото трико, с което ходеше на аеробика; мускулите я боляха от натоварването, знаеше, че ако сега се изправи, коленете й щяха да бъдат като от желе. Джулс харесваше краката й. Някога.

Долната й устна леко увисна и тя загриза ноктите си.

— Шприцът идва…

Роуз се усмихна машинално на съквартирантката си Бабс, която остави внимателно напитките на чамовата маса.

— Тук е чудесно, дори не е хладно — рече тя, докато сядаше. — Бях забравила, че тази кръчма има и градина.

— Тази вечер ще излизаш ли? — попита Роуз и я погледна над ръба на чашата си.

— Имам урок по рисуване — Бабс взе питието си, знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Значи няма да си у дома?

Бабс поклати отрицателно глава.

— Мислех си, че ще ходиш на работа в клуба.

— Да, но след единайсет. — Което означаваше, че вечерта апартаментът щеше да е на нейно разположение.

— Онзи режисьор ще идва ли да види номера ти?

Роуз кимна.

— Нали спомена, че ставало дума за някакъв мюзикъл?

— Животът на Мерилин Монро, пресъздаден в мюзикъл, очевидно още търсят човек за главната роля.

— Имаш предвид Монро?

— Да.

— Роуз, но това е фантастично!

— Само загуба на време — тя подритна нервно спортната си чанта. — Винаги се притеснявам и се провалям, ако знам, че сред публиката има някой импресарио или нещо подобно.

— О, хайде, хайде — възпря я с невяра Бабс, — виждала съм те като играеш, на сцената си съвсем различна.

— И въпреки това съм ужасно притеснена.

— Мислех си, не всички големи артисти се притесняват.

— Аз не съм голяма артистка.

— Можеш да станеш.

— Не знам как да предлагам талантите си…

— Но ще се опиташ, нали?

— Само да не бях толкова потисната.

Бабс се взря в нея, подразни се, но не каза нищо.

— Сигурна ли си, че снощи никой не ме е търсил? — попита Роуз и насочи разговора към темата, която бе за нея от най-голямо значение.

— Разбира се — отвърна Бабс; Роуз винаги я питаше по няколко пъти.

Роуз въздъхна отчаяно и възобнови атаката срещу ноктите си.

— Не разбирам защо Джулс не е звънял; всичко бе напълно нормално.

Бабс не отговори.

— Мина цяла седмица, би трябвало досега да ме е потърсил — продължи със самосъжаление Роуз. — Искам да кажа, че се разбирахме толкова добре.

Погледна ноктите си, намръщи се и свали ръце в скута си.

— Сметката за телефона дойде тази сутрин — рече рязко Бабс.

— Какво?

— Телефонната сметка.

— Аз говорех за Джулс.

— Знам, Роуз — кимна Бабс. — Просто се опитах да сменя темата.

Роуз изглеждаше обидена.

— Извинявай — въздъхна уморено Бабс, — но през последните десетина дни всичките ти разговори се въртят около Джулиън или Джулс и това бавно, но сигурно ме побърква.

— Той означава много за мен.

— Когато го доведе онази вечер, единственото, за което той говори, бе оркестърът му.

— Полезно е човек да има хоби.

— Щом казваш.

— Във всеки случай Джулс е по-различен — рече замислено Роуз. — И знам, че наистина ме харесва. Каза ми го — продължи тя, сякаш за да се самоубеди. Беше си мислила да се виждат всеки ден, всяка вечер, да заживеят заедно, в главата й се въртяха объркани мечти за бъдещия й живот с него.

— Та ти го познаваш съвсем бегло, Роуз!

— Не е необходимо да излизаш с някого дълго време, за да го опознаеш, понякога двама души могат да си допаднат веднага.

— Същото казваше и за Франк.

— Франк имаше проблеми.

— Беше си истинско губи време и ти го знаеш.

— Не, беше свестен човек.

— Да те напердаши три пъти е свястно, да вземе пари назаем и да не ги върне е свястно, така ли?

— Вината не бе негова.

— Той бе грубиян, Роуз — рече нетърпеливо Бабс, щеше й се да не бе изричала последните си думи, защото Роуз бе застинала на място и в очите й бляскаха зли пламъчета.

— Аз го харесвах — отвърна приятелката й тихо.

Бабс въздъхна и рече благо.

— Знам.

Но Роуз харесваше всички мъже, без значение как се отнасяха с нея; а през последните три години, в които деляха апартамента си, бройката им не бе малка.

Бабс се познаваше с Роуз още от училище, бе й помогнала по време на развода на родителите й, бе я наблюдавала как преминава от обятията на едно момче в обятията на следващото, веднага щом това станеше възможно. Мисълта да остане сама изглежда я изпълваше с ужас. Бе опитвала и наркотици, и медитация, а напоследък бе задълбала надълбоко в астрологията. В емоционално отношение Роуз бе абсолютно объркана, но бе сладурана, беше мила и много щедра, а Бабс я болеше, когато хората я нараняваха.

— Къде бъркам? — рече неочаквано Роуз.

— О, Роуз! — Бабс за миг затвори очи.

— Кажи нещо, де — настоя тя. — Знам, че искаш да кажеш, хайде, давай.

Бабс се вгледа в паважа под краката си.

— Може би си прекалено мила, прекалено много ти се иска да угодиш на другите.

— И какво лошо има в това?

— Не би трябвало да има нищо лошо — сви рамене тя, — но има.

— И какво би трябвало да направя?

— Не знам, Роуз.

— Мразя да съм сама, това е — обобщи Роуз. — Когато в живота ми отсъства мъж, то той ми се струва безсмислен и празен.

Който и да е мъж?

— Необходимо ми е да знам, че имам някой.

— Дори и когато той те кара да страдаш?

— Сега страдам.

— Тогава какъв е смисълът да говорим?

— Мислех си, че нещо ще излезе.

— Имаш предвид някой да се появи. — Бабс поклати глава. — Опитай се да не мислиш толкова много за това, за мъжете. Та те са само хора, Роуз, не са някакви божества, не си ли мислила, че ако бе вложила в кариерата си толкова усилия, колкото влагаш, за да им угодиш, вече щеше да си на сцените в Уест енд.

— Празни надежди.

— С глас като твоя? Повярвай ми — изправи се Бабс, — а и тази вечер ще имаш още един шанс, нали така?

— Комай.

— Е, тогава един път помисли и за себе си.

Роуз я изгледа отдолу нагоре и се усмихна леко.

— Бих могла да опитам…

— Опитай, Роуз, нарича се позитивно мислене. — Бабс се вгледа в бледото, красиво лице на приятелката си и си помисли, че може би думите й бяха отишли напразно. — Още едно питие?

Роуз кимна, а сетне се обърна към отдалечаващата се своя приятелка:

— Бабс?

— Да?

— Ти не вярваш, че мога да го направя, нали?

— Кое?

— Да сложа себе си на първо място.

Бабс не отвърна нищо.

— Само гледай — рече Роуз и в тона й прозвуча нотка на предизвикателство.

На Бабс й се искаше да й повярва, може би даже вече й вярваше, но и преди бяха водили подобни разговори, а нищо не се променяше. Роуз изглежда не се харесваше и не се самоуважаваше достатъчно, през целия си живот правеше всичко, което бе по силите й, за да избегне самотата — отчаяно се нуждаеше да обича и да бъде обичана. Още не бе осъзнала, че единствената личност, с която щеше да й се наложи да живее цял живот, бе самата тя.

Бележки

[1] Една от най-популярните телевизионни сапунени опери в Англия. — Б.пр.