Луиз Пенингтън
Греховете на ангелите (2)

Втора глава

Джаки облегна глава назад върху старото кресло на баща си; той довършваше някакво писмо в кабинета, обещал бе, че няма да се бави много. Тя се усмихна, защото баща й никога нямаше чувство за времето и сигурно нямаше да се появи, преди тя да е започнала да нервничи и да пусне музиката да гърми из цялата къща, та белким го събуди.

Сръбна от джин — тоника си и се замисли за представлението, за своето представление. В мечтата й — мюзикълът за живота на Мерилин Монро — се съдържаше всичко: чувство, блясък, успех, провал, дори и политика и история, ако включеше семейство Кенеди точно в онези моменти, които бе набелязала, особено прословутия поздрав за рождения ден на президента в Медисън скуеър гардън.

Тази сцена не можеше да не стане страхотна, дори знаменита, ако се реализираше така, както я бе замислила: финалният акорд на една измъчена, залязваща звезда, на която й остават още само три месеца живот.

Мерилин — умело подбраната Мерилин — щеше да оживее, да върви, да говори, да пее отново на знаменитите сцени първо в Уест енд, а после и на Бродуей. Легендата за Монро бе добре подхранвана из целия свят, но никой досега не бе успял да пресъздаде сензационния и тъжен неин живот в сполучлив мюзикъл. Опитваха, но се проваляха; цели пет години Джаки обмисляше идеята, най-сетне тя започна да се превръща в плът и кръв, след дългите месеци на проучвания, предхождащи откриването на такова бижу като Алдо Морис — композиторът и музикалният режисьор на бъдещия спектакъл, а сетне и наемането на Гордън Макий и Джо Нюби, двамата поети, които бе открила след като гледа един мюзикъл, посветен на Джанис Джоплин, поставен във второразреден театър.

По ирония на съдбата тъкмо майка й, без да ще бе запалила Джаки: Анджела имаше малка роля в миманса в една евтина постановка на Южен Пасифик. Представлението бе запалило искрата, бе накарало Джаки да заобича сцената — единственото наследство от майка й, което си струваше. Тази обич се превърна в неугасваща страст към театъра и в частност — към мюзикъла. Но Мерилин, Мерилин бе нещо съвсем различно.

Дори и Дрю го бе признал. Тя затвори очи и усети как гърлото й се свива. Дори и сега. Беше се запознала с него на един от бляскавите приеми на майка си на борда на Анджела, скъпоценната й частна яхта. Беше една от онези нощи, когато морето изглежда като килим от черно кадифе, небето е безкрайно близо, плътно и меко. Джаки пое дълбоко дъх в желание да прогони спомена, но той стана още по-ярък, обгърна я цялата в нежните си и неумолими обятия. Една нощ мечта. Опияняваща. Могъща. Тя не бе възнамерявала да му се отдаде, не и там, не и толкова скоро, но то просто се случи, а в крайна сметка тя го бе искала повече от всичко друго на света. Повече от всичко.

Джаки потрепери от самопрезрение като си спомни колко лесно се бе предала, с каква готовност се съгласи да поплуват. Просто да поплуват в топлата, спокойна, мека като коприна вода. Бяха се закотвили пред Сан Антонио, само на стотина метра от купчина скали, които сякаш й махаха и я мамеха да иде до тях.

Просто да поплуваме… — бе рекъл той.

Спомни си как само погледна надолу в един дълъг миг и сетне посегна, без да промълви и дума към ципа на роклята си, нежната материя безшумно се свлече на палубата. Водата я обгърна, погали я по бедрата сякаш с ръце и тя изохка от радост и се засмя, когато се потопи цялата; после пое към скалите. Дрю я следваше в лениво темпо; тя видя как се залавя с една ръка за черната скала, приближаваше все повече и повече и тогава тя изведнъж изпита безпокойство.

Той подходи към нея отдолу, издигна се от водата и нахлу в нея тъй стремително, неочаквано и неизбежно, че тя извика, но викът й секна, когато устните му намериха нейните, ала не спря безполезната й съпротива срещу силата му, проникнала в нея, и срещу тежестта му, но най-вече срещу самата себе си — защото тя бе пожелала това: очакването, изненадващото обладаване; и тя отметна назад глава, изви тялото си така, че да удължи това изгарящо, невероятно удоволствие, което никога не продължаваше достатъчно. Нима не бе така? Но ако не бе това нейно предателско вътрешно отдаване, щеше да си бъде чисто изнасилване; по-късно, обаче, Дрю бе внимателен, дори нежен, сякаш бе отгатнал мислите й.

Любовната им връзка продължи цялото лято в Кейп Код, докато тя работеше по проекта за мюзикъла; мислеше си, че се бе влюбила. А и той превръщаше любовта в приятно удоволствие с умните си, безпогрешни знаци на внимание — с подаръците, разходките с лодка, с обещанията, с начина, по който я вкарваше в леглото, защото не можел да й се насити…

— Здравейте.

Тя се обърна сепната.

— Сигурно сте Джаки.

Не можеше да не я познае, защото бе откъснала главата на Дейвид.

— Да — рече тя, — а вие сте…?

— Джейми.

— Разбира се. Извинявайте, в мислите си бях на хиляди мили разстояние.

Той се усмихна и стисна протегнатата й ръка, вглеждайки се в нея с неприкрит интерес.

— Мисля, че сте подранила. — Все още държеше ръката й.

— Да, знам.

— Доста сте хубава — рече той, — но сигурно го знаете.

Лицето й пламна.

— Вие винаги ли сте така…?

— Прям ли?

— Всъщност, нямаше да използвам тази дума — рече тя и издърпа ръката си.

— Прям или не, но просто не знам как да се държа иначе — рече той. — Баща ми никога не ме е учил как да се държа изтънчено.

Тя си помисли, че около него още витаеше някаква възторжена, невинна момчешка атмосфера. На колко ли години бе? Баща й бе споменал, когато й бе казал за предстоящото пристигане на кръщелника на мащеха й. Да, на двайсет и четири, сигурна бе. Но изглеждаше едновременно и по-възрастен, и по-млад.

— Трябва да вървя — рече той. — Клеър ме чака. — Вдигна ръка, за да покаже алената материя, навита около нея. — Върнах се само за шала й.

— Отивате на разходка ли?

Той кимна.

— Е, ще се видим по-късно.

— Много се надявам.

— Поздрави на Клеър от мен.

Вече бе стигнал до вратата, но се обърна.

— Разбира се.

Джаки го гледаше от прозореца. Изтича леко по алеята с елегантността на атлет; не ще и дума, беше красива гледка. Запита се дали той знаеше това.

Бе двайсет и четири годишен, с шест години по-млад от нея, ала разликата й се струваше по-голяма; напоследък се бе уловила, че се отнася майчински към повечето си познати.

Джаки взе джин — тоника си и мислите й се върнаха неохотно към Дрю и неговата друга жена. Измъчваше се. Още се питаше как бе възможно да бъде толкова глупава, как дори не бе усетила натрупващото се напрежение или не бе подушила мириса от любенето им, който бе прилепнал по тялото му като втора кожа. В крайна сметка той бе допуснал една голяма грешка, защото другата жена бе открила телефона й и, да не повярва човек, й бе позвънила, за да разкаже на Джаки всичко в сладките му и мръсни подробности; накрая дори зарида, завайка се и завърши с грубо и емоционално изнудване. Джаки затвори телефона и веднага се зае да приготви багажа си.

Поседя малко, потънала в мълчание. Дрю поне не бе търсач на богата невяста; очевидно бе свързан с Карочи — могъщо и богато италианско семейство, и разполагаше със собствени приходи. Дори й бе предлагал да я заведе на истинска почивка в семейната резиденция до Капри, на острова. Тя му повярва, нямаше причина да не го стори, а освен това майка й никога не канеше на приемите си хора, които не са от голямото добрутро, всички гости минаваха двойна и тройна предварителна проверка. Но въпреки това Анджела я бе предупредила за него, ала тя отдавна бе престанала да слуша майка си — всъщност, преди повече от петнайсет години.

Тони Касини, третият съпруг на майка й, бе причината за крайния разрив. Беше петнайсетият й рожден ден и той я бе прегърнал малко по-силничко, целуна я малко по-продължително, устните му сръчно пробягаха по бузата й към треперещите й полуотворени устни. Тогава майка й влезе в стаята, сякаш бе подозирала нещо, и Джаки й бе благодарна, като видя суровата й фигура в рамката на вратата, лицето й бе станало синьо мораво; тогава тя пристъпи към дъщеря си и я зашлеви: бърз, жесток удар, от който се олюля и белегът върху бузата й не изчезна няколко дни. След това вече бе в Англия, при баща си.

Тя още чуваше екота на онази плесница, досущ като изсвистяването на камшик, като счупване на нещо, и последвалата смъртна тишина в стаята, докато се гледаха една друга.

Спомените бяха ярки и грозни и тя би искала да ги забрави, да ги забута някъде и просто да забрави. Изправи се и отиде до рояла на баща си, върху чийто блестящ, лъскав капак бяха пръснати стари театрални програми; върху повечето от тях се виждаше лицето му — те маркираха една продължителна актьорска кариера. Нищо тук не се променяше, струваше й се, че така си е било винаги и може би тъкмо в това бе и красотата му.

 

 

— Ами независими продуценти като Лойд Уебър и Камерън Макинтош? — рече Дейвид. — Предполагам, че си пробвала и при тях?

Джаки кимна и отново погледна високата, посивяла вече фигура на баща си и се усмихна уморено.

— Не забравяй и Робърт Фокс, както и Телма Холт, биха могли да помогнат.

— Бяха много мили и учтиви, но никой от тях не се заинтересува, не смятат, че Мерилин може да успее — отвърна безстрастно тя. — Правени са опити и преди и всички са се провалили с гръм и трясък. Освен това всички те са обвързани с други проекти.

— Предполагам, че са подходили предпазливо и човек трудно би могъл да ги вини. В крайна сметка миналата година десет постановки на мюзикъли паднаха от сцената преждевременно и онези, които ги бяха подкрепили финансово, изгубиха няколко милиона лири.

— Знам — рече тя, — но други, като Мис Сайгон и Фантом продължават да носят купища пари.

— Нима имаме работа тъкмо с подобно нещо — едно от онези редки, магични представления, докоснати с божествения знак? — попита Дейвид със суха усмивка.

— О, знам какво си мислиш; да, има голям риск, по-голям, отколкото с някоя готова пиеса, но разполагаме със страхотна история, с която всеки може да се идентифицира. Тя има всички жизненонеобходими съставки да се превърне в хит. По мое мнение търговският успех на Мерилин е в кърпа вързан.

Дейвид се усмихна кисело.

— Много народ си мисли така за любимите си постановки.

— Тате, аз вървях към този проект повече от пет години.

— Знам, Джаки.

Той погледна лицето й, почервеняло от решителност, и най-неочаквано се сети за себе си отпреди много, много години.

— Опита ли в Съвета по изкуство?

Тя отвърна с едва прикрита досада.

— Сигурно се майтапиш. Те едва ли ще дадат и малкото пари, които ще им се отпуснат от сърцето, на продуцент, за когото не са и чували, и то за спектакъл, мюзикъл при това, с който никой не иска да си има работа. — Тя се намръщи. — А и не е представление на звезди, нямам имена, които да предложа като примамка.

— Кога е премиерата?

— Февруари или март догодина.

Той вдигна вежди.

— И трябва да събереш сума в рамките на два и половина милиона лири?

Тя кимна.

— Може би малко по-малко, ако имаме късмет.

Дейвид едва сдържа ахването си.

— И си успяла да намериш над две трети от тази сума, включая и вложените от теб самата пари?

— Алдо Морис, композиторът и музикален режисьор, даде сто хиляди, брат му — петдесет. Получихме десет и петнайсет хиляди съответно от Гордън Макий и Джо Нюби, авторите на стиховете, още седемдесет и пет хиляди от Макс Локхарт, режисьорът. Двама австралийски предприемачи обещаха триста и петдесет хиляди, а японски меценат, който е безкрайно влюбен в легендата за Монро — още триста и петдесет хиляди. Убедих баронеса Грейшот, която финансира моята постановка Свещения Граал, да даде петдесет хиляди. — Джаки си пое дъх. — Имаме и още неколцина, по-дребни инвеститори, но в основни линии — да, остава ни да намерим по-малко от една трета от евентуалния бюджет — около три четвърти милион. Вече внесох в Аделфи депозит от седемдесет и пет хиляди, сума, която ще се приспадне от разходите за продукцията. Но вече съм на червено, целият ми капитал или е използван, или е заприходен.

— Навярно бих могъл да ти дам сума в рамките на сто хиляди — рече той, — а мащехата ти — значително повече. — Той замълча и я изгледа внимателно. — Ти не би приела мнението на топпродуцентите, нали?

Тя поклати глава.

— Мисля, че ме смятат за прекалено млада за такъв голям проект, особено пък след като в миналото самата тема е била повод за провали. — Джаки въздъхна, сетне продължи: — Но това не ме изненадва ни най-малко, защото смятам, че към нея досега не е подхождано сериозно: някои хора са смятали, че самата легенда за Монро ще изнесе и ще продаде един мюзикъл. Продукцията на Мерилия от 1983 година например е забележителна с удивителната липса на дълбочина. Шеридън Морли отбелязва, че тя е била съшита от изрезки от стари кинаджийски списания.

Дейвид се намръщи насмешливо, а тя отвърна на погледа му, умолявайки го безгласно да не й отказва тъкмо сега, като едновременно с това прокле майка си, че я бе поставила в подобно положение. Кога досега Анджела се бе вълнувала от харченето на пари или, особено пък, какво ще прави дъщеря й с живота си, да не говорим пък — с парите си!

— Но което е по-важно — продължи бързо тя, — не мисля, че някой досега е откривал подходящата актриса за ролята на Монро. Изглежда на пръв поглед относително лесно — секси блондинка, която да умее да пее, но и ти знаеш, и аз го знам, че е необходимо много повече от това. — Тя поклати глава. — Във всеки случай, аз започвам от началото, от раждането и болезненото й детство, от личността на име Норма Джийн. Спектакълът започва със сцена с майка й и неумението й да се справи със самата себе си, да не говорим за детето — неумение, което ще предопредели бъдещето на Норма като доведено дете в различни семейства.

Дейвид гледаше очарован лицето й и отново, както ставаше винаги, бе покорен от ентусиазма й.

— Сценографът ни — Брайън Уелс — предложи въртяща се сцена, която да символизира хода на времето и хората, които преминават през детството на малката Мерилин. Ефектът е чудесен. — Тя го погледна изпитателно и се хвърли напред. — Опитваме се да създадем музикална пиеса за целия й живот: проблемите й, маниакалните неразбории, всичко, а не само филмовата звезда — нещо като обществена собственост, позната на света. — Джаки бавно преглътна. — Имаме и много добра партитура: Алдо композира няколко вълнуващи и великолепни песни, а текстовете им са чудесни. — Джаки посегна към куфарчето си. — Донесох ти записи на песните и подробен режисьорски сценарий — сцена по сцена на структурата на постановката. Искам да добавя и ново измерение на продукцията, нещо, което още не съм решила напълно, но колкото повече мисля за него, толкова повече ми харесва.

— Какво имаш предвид?

— Четец.

— Сигурна ли си, че ще има ефект?

— Не съвсем, но има някои аспекти от живота на Монро, които се нуждаят от пояснение и подчертаване и ако това може да бъде направено на определени интервали чрез няколко остри и чувствени фрази от четец, мисля, че ще добави нови, интересни щрихи към постановката, особено ако четецът може да прибави различен стил и същевременно да контрастира на ослепителния образ на самата Монро.

— Какъв контраст?

— Имам една доста необичайна идея, но засега бих предпочела да не я разкривам, тъй като не съм я обсъдила с Макс и Алдо.

— Но сигурно сте открили актрисата, която ще играе Монро?

— Мислех си, че е така, но Макс ми се обади снощи и ми каза, че бил видял момичето, което единствено трябва да изиграе ролята…

— И коя е тя?

— Певица и танцьорка в Мадам Джо Джо. — Джаки въздъхна. — Играе в кабаре.

— Още не си я виждала, така ли?

— Не, не съм.

— Вярваш ли, че в Лондон могат да се намерят две момичета, които да имат таланта и гласа да се превръщат в Мерилин Монро осем пъти седмично, не ти ли се вижда малко неправдоподобно?

— Недей, татко.

— Джаки — тонът на Дейвид бе нисък и настоятелен, — въпреки парите, времето и усилията, които си вложила досега в този проект, ти искаш аз да вложа значителна сума в мюзикъла, а Клеър — още повече, без все още да си намерила актрисата, която ще изпълнява главната роля.

Той отиде до прозореца, към гледката, която така добре познаваше — към Хампстед и парка, а нейното съзнание се удави в спомени от детството й. Първият истински разговор с баща й се бе състоял тъкмо в тази стая, тя бе свенлива, поуплашена и с вързан език, докато той не се наведе отвисоко да се взре право в деветгодишните й очи. А тя също се бе вгледала в красивото му лице, в поразително сините му като на Пол Нюмън очи, с нещо подобно на обожание. Баща и дъщеря, двама непознати, които се срещат за пръв път.

— Това е много, много специална роля… — продължи внимателно Дейвид. — Тя пресъздава живота на живял, а не на измислен човек, човек, когото всички ние в известен смисъл сме познавали, човек с множество страни на характера, с множество противоречия, ако щеш. Предполагам ти е ясно, че си си поставила много по-сложна задача при подбора на актьорския състав, отколкото ако трябваше да речем да избираш състав за Мис Сайгон. И въпреки това, за да изберат актьори, които да играят измислени герои в Мис Сайгон, Камерън Макинтош и екипът му обиколиха едва ли не половината свят. А ти сега ми казваш, че си намерила цели две момичета, които да играят Мерилин Монро, и то само в Лондон.

— Луси Уайлдинг участва в първите ни прослушвания в Ню Йорк, по онова време караше там театрален курс…

— А сега изведнъж се появи втора Мерилин и то право от Мадам Джо Джо.

— Татко, ние правихме прослушвания практически във всички англоезични страни — поясни, вече изгубила търпение Джаки.

— Извинявай, Джаки, но все пак имам правото да попитам, нали?

— Да, разбира се.

— Сигурна ли си, че не прибързваш с избора си — наистина ли си убедена, че Луси Уайлдинг ще е в състояние да изиграе Мерилин Монро?

— Да.

И наистина бе така; започнала с едно само обещаващо изпълнение на първото прослушване в Ню Йорк, Луси бе израснала много на второто и дори бе придобила донякъде уязвимостта, ранимостта на Монро. Макс и Алдо бяха на едно мнение: с времето и при добра режисура, с малко работа по усвояване на акцента тя би могла да пасне идеално на ролята. И единствено неочакваното обаждане на Макс и яростната убеденост в тона му й попречиха да телефонира на Луси тази сутрин и да й съобщи, че получава ролята. Макс бе настоял да изчака.

— Добре тогава.

Тя се взря в него.

— Наистина ли?

Той се усмихна кисело.

— Да не мислиш, че съм забравил трите ти предишни постановки? Две от тях бяха твърде успешни, макар и много по-малки като мащаб. Знам, че не успяха да стигнат до Уест енд, но особено Свещеният Граал получи отлични отзиви; трябва да се признае, че се справи много добре, с висока доза професионализъм. Не съм забравил и онези необичайни и чудесни постановки с пътуващи трупи, които направи преди години. — Той се ухили. — Направо обожавам онази авангардистка постановка в Единбург на Брулени хълмове с онзи безумен Хийтклиф и обезумялата Кати; даже успя да пробуташ и гола сцена.

— Е, аз не съм притеснена от правилата и законите на викторианското общество, с които е трябвало да се съобразява Емили Бронте. Това е една история на силни страсти; сигурна съм, че те са се любили.

— Да, навярно си права… — рече той, опитвайки се да бъде по-сериозен, отколкото всъщност бе. — Вярвам, че Емили ти е ръкопляскала от небето…

Джаки се усмихна малко свенливо.

— Но както и да е, да се върнем към настоящето; винаги съм се ласкал, че съм добрият ангел — хранител. — Той направи пауза. — Един мюзикъл за живота на Мерилин Монро може да бъде изключително привлекателен и несъмнено много популярен сред масите. Навярно ще инвестирам, досущ като всичките онези късметлии бедняци, които подкрепиха Котки… но преди всичко, защото ти си толкова убедителна, мила моя, и очевидно — изцяло отдадена на този проект, страстно отдадена, като нашия приятел Хийтклиф, може би правилната дума ще е страхотно отдадена. — Той се усмихна отново. — Досущ като майка си.

— О, господи, татко…

— Ти може и да приличаш на мен — продължи той, — но понякога се проявяват и черти на Анджела. — Сетне, за да посмекчи удара, той добави: — Но поне можеш да си благодарна, че не си наследила егоизма й и самочувствието, които са с големината на щата Тексас.

Джаки повдигна вежди, изненадана от откровенията на баща й.

— Разбрах какво имаш предвид, но в момента не ми се мисли за майка ми; тя нарочно ми усложни живота и нямам и най-смътна представа защо — преди никога не е давала и пет пари как си харча средствата. Понякога се смайвам от това колко безмилостна може да бъде.

— Майка ти, мила моя, е едно от чудесата на природата, би трябвало досега да си го разбрала. — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Знаеш ли, веднъж Анджела я срещнала.

— Кого?

— Мерилин Монро.

— Как?

— О, един бог знае — доколкото си спомням в някакъв козметичен салон в Лос Анджелис. Салонът затворил, за да обслужат Монро, която се появила неочаквано. Анджела пропуснала страшно важна процедура, за която твърдеше, че й струвала провала на едно прослушване. Обвиняваше, разбира се, Монро, въпреки че бе абсолютно неподходяща за ролята; раздуха тази история до невъзможни размери. И никога не забрави този случай, никога.

— Това никак не ме изненадва — въздъхна Джаки. — И тъкмо заради нея сега се налага да пълзя пред теб и да те моля за пари.

— Нали бащите са за това.

— Не исках да стане така, защото знам, че не разполагаш чак с такъв капитал.

— Аз никога няма да разполагам с много пари, след като имам такива широки пръсти, мила моя Джаки… — сопна й се добродушно той, — а ти, разбира се, трябва да събереш проклетата сума.

Тя прекоси стаята и нежно го целуна по бузата.

— Понякога се питам какво ли бих правила без теб.

Той поклати глава.

— Не, аз се питам същото за теб. — Той лекичко бръсна с устни носа й. — Когато оставих майка ти и се върнах в Англия в онези мрачни, заливани с алкохол години на професионален спад, единствено мисълта за теб ми помогна в крайна сметка да се стегна.

Сега му се струваше невероятно, че толкова време не бе знаел за съществуването на Жаклин; след като остави спомените за акулите от холивудските студиа и маса надежди за добри договори зад гърба си, той никога повече не пожела да се завърне, а и в никакъв случай не можеше да се каже, че с Анджела се бяха разделили по най-добрия начин. Вътрешно се сви, като си помисли за туровете на бившата си жена из нощните барове и заведенията за стриптийз. И при това с Джаки — още невръстно дете — и това бе най-гадната, най-обидната страна на нещата.

Дейвид затвори за миг очи. За Анджела никога не бе голям проблем да се съблича: имаше навика да се разхожда гола из невзрачния им апартамент. В крайна сметка голотата й не правеше друго, освен дразнещо впечатление. Накрая се бяха намразили взаимно — караха се и си крещяха обидни думи в задушните, сиви стаи дотам, че съседите започваха да думкат по стените и тавана.

И двамата бяха допуснали ужасна грешка с брака си. Страстта и сляпото увлечение бяха прогонили здравия разум, но те от своя страна пък изгоряха почти веднага, след като бързо им омръзна да живеят заедно. Тя го намрази и го презираше за това, че не искаше да остане в Холивуд, обвиняваше го, че е прекалено глупав и инатлив, за да не забележи, че по излъсканите тротоари на блестящия град се търкаля злато и само чака да се наведеш да го прибереш. Но тогава той бе в плен на алкохола, на много алкохол; Анджела предпочиташе дексамил, симпатичните малки хапченца, които й носеха върховно удоволствие.

Един ден той просто си тръгна и я остави, защото тя нееднократно бе отказвала да го последва, а и той повече не можеше да понася това положение. Единствената му връзка с нея след това бяха получените документи за развод.

— И сетне срещна Клеър.

— Да, срещнах Клеър — усмихна се благо той. — Малко след тази среща получих първата си свястна роля от четири години време. Изведнъж всичко се преобърна на сто и осемдесет градуса. — Дейвид се изчерви леко, сякаш бе изтървал прекалено много думи. — Искаш ли още един джин-то?

Тя кимна. Той отиде до батареята от различни видове бутилки върху големия сребърен поднос в ъгъла на стаята. Беше доста по-висок от дъщеря си, макар тя да се смяташе за снажна за жена, досущ като него бе русокоса и със сини очи. Лицето му бе слабо и все още красиво, въпреки опустошенията от алкохола и факта, че бе надхвърлил шейсетте. Косата му бе изпъстрена със сиви кичури, бе доста слаб и макар с годините да бе намалил значително консумацията на алкохол, все още пиеше доста, а се хранеше нередовно — най-меко казано. Дейвид просто не даваше и пет пари за това, а Джаки знаеше, че каквото и да каже, то нямаше да промени нещата.

— Как е Клеър?

Красивата, с бохемски дух Клеър, която правеше поразително керамично изкуство: чувствени, бронзирани торсове, които намираха място в най-известните галерии по света. Дори и Анджела имаше скулптура от Клеър Арнолд, само като доказателство, че не гони карез нито на известния си бивш съпруг, нито на известната му съпруга. И хората дори й вярваха.

— Добре е — кимна той, — би трябвало да се върне всеки момент с Джейми.

— Срещнах се с него за малко.

— Наистина ли?

— Беше се върнал за шала на Клеър.

— И как го намираш?

— Направо ми взе акъла.

— Да — усмихна се Дейвид. — Изглежда той предизвиква такъв ефект върху хората.

— Сигурно тук всичко му се вижда много необичайно, след като е прекарал повечето от живота си в Кения.

— Целият си живот.

Очите й се разшириха.

— Как преживява смъртта на баща си?

— Мисля, че между двамата не е имало кой знае колко обич, но е трудно да се каже.

— Никакви други роднини ли няма?

— Не, поне близки — не. Клеър не видяла никой познат от семейството на погребението и никакви други бели от района, тъй като те избягвали баща му, смятали го за ексцентрик. Но да ти припомня, че са живеели на майната си. На погребението дошли само местни хора.

— И с какво се е занимавал той там?

— Напуснал е Англия с жена си преди години, по думите му не можел да понася алчността и слепотата на тъй наречения цивилизован свят, установили се в кенийската пустош, били са нещо средно между мисионери и ранна версия на привържениците на опазването на природата. — Дейвид махна пренебрежително с ръка.

— Шантава и тъпа история. — Той пресече стаята и си наля ново питие. — Жена му починала от някаква инфекция малко след раждането на Джейми; живеели толкова надалеч, че когато докторът пристигнал, тя вече била мъртва и погребана. — Дейвид отпи от скоча си.

— В онези ширини труповете се разлагат дяволски бързо.

Джаки направи гримаса.

— Предполагам, че той се е чувствал ужасно самотен през всичките тези години.

— Може би — Дейвид пое нетърпеливо дъх, — но в крайна сметка той е избрал доброволно този начин на живот. Би могъл да се върне у дома или да се премести по-близо до някой град, дори и заради детето си, но въпреки всичко отказвал. Когато Джейми е бил едва тринайсетгодишен, решил да го прати в йезуитско училище, с идеята после да постъпи в семинария.

— Ти очевидно не го одобряваш.

— А ти би ли го одобрила? — рече той. — Нехуманно е. Добри боже, та Джейми е бил още дете. — Дейвид се отдръпна от прозореца. — Но той непрекъснато бягал… — вдигна чашата си, — и добре, че го е правил.

— А баща му как е постъпвал?

— Биел го е.

— Горкият Джейми!

— Казва, че не го боляло.

— Какво?

— Баща му имал артрит, ръцете му нямали сила.

— Късмет за Джейми.

— Сетне той вече станал прекалено голям, за да го бие, но чак когато изпълнил двайсет години баща му най-сетне се отказал от идеята за семинарията и позволил на Джейми да се завърне у дома. Би могло да се каже мачкан, но несломен.

— И сетне?

— Изглежда е последвало някакво примирие. Старият му дал да разработва известно количество земя, но Джейми се интересувал повече от дивите животни в района, отколкото от съветите на баща си, та и тая работа не потръгнала, както може и да очаква човек.

— И тогава баща му починал?

Дейвид кимна.

— И с какво възнамерява да се заеме той сега?

— Клеър иска да постъпи в университет, но той казва, че не бил убеден дали да го направи.

— За него ще е трудно да започне отначало: бивш ученик семинарист, без никаква квалификация, без опит, дори и без опит да живее в голям град.

Хрумна му идея и Дейвид я погледна предпазливо.

— Може би ти ще помогнеш?

— Аз ли?

— Сигурен съм, че Клеър ще е много доволна, ако му дадеш някаква работа в този нов мюзикъл.

Видя как по лицето й сякаш пробяга сянка.

— Но той няма как да знае нещо за театъра, за мюзикълите.

— Вярно, но е много интелигентен и е готов да опита каквото и да е, в рамките на разумното.

— Идеята може и да не му се понрави.

— Сигурен съм, че не би отказал да опита; изглежда няма никакви свои планове.

— Ако аз се съглася…

— Хайде, хайде, Джаки… — прекъсна я той. — Клеър ще бъде очарована и съм сигурен, че ще отвърне на жеста като стане един от най-щедрите ти спонсори. Спомни си, че тя е доста богата, дори без да броим приходите от работата й.

— Знам, татко.

Клеър бе племенница на седмия граф Катисток, един от най-едрите земевладелци във Великобритания, при това — единствената му жива наследничка.

— Така ще направиш на нея, а и на мен огромна услуга.

— Май нямам голям избор.

— Не поставяй така въпроса.

Джаки затвори за миг очи.

— Добре, не бе почтено, но не смятам, че искаш толкова много, след всичко онова, което си направил за мен.

— Просто помисли за Джейми и за онова, което можеш да сториш за него.

Тя въздъхна, не искаше да поеме отговорността за един млад мъж, който очевидно имаше купища свои проблеми.

— Мога да му предложа единствено службата на асистент-продуцент, при това — като стажант.

— Нещо като момче кафеджийче с гръмка титла?

— Не, татко, ще му се наложи да побачка дяволски много за своите дванайсет хиляди на година, което е таванът, който мога да си позволя засега.

— Разбира се, разбира се — рече той с известна доза сарказъм.

— Но и правенето на кафе е доста важно — усмихна се тя.

— За бога, не споменавай нищо за кафета, когато се върнат. Ето ги, виждам ги вече на алеята.

Джаки се изправи и отиде при Дейвид до прозореца.

— Той е най-неподходящият кандидат за свещеник, когото съм срещал — засмя се Дейвид. — Напомня ми за онзи тип, когото гледах в един ужасен филм — Тарзан в Ню Йорк или нещо също толкова налудничаво.

Джаки проследи погледа му и видя дребничката фигурка на мащехата си, а до нея крачеше едрият, русокос Джейми, прегърнал небрежно кръстницата си през раменете.

Когато стигнаха до стълбището той вдигна поглед, сякаш усетил, че го гледат, и устните му се разтеглиха в учудващо топла усмивка. Джаки си помисли колко ли разбити сърца щеше да остави без да ще този мъж, почти свещеник, ако бе изпълнил мечтата на мъртвия си баща.

 

 

Беше облечена в черни кожени дрехи, тъмната й коса стърчеше във всички посоки — сега изобразяваше Трейси Улман. Сетне се скри зад малък параван на импровизираната сцена и излезе като Джоан Ривърс. После бе Шер, сетне — Мадона. Най-накрая Роуз Лайл се преобрази в Мерилин Монро.

— Нали ти казах! — прошепна Макс.

Джаки не отговори, тъй като актрисата запя Диамантите са най-добрите приятели на момичетата, изчака минута-две, след което вече знаеше, че той бе прав. Абсолютно прав. Луси Уайлдинг се размина за малко с ролята си. Дори и в тази обстановка: претрупана, изпълнена с дим зала, на фона на покашляния и смях, тя просто бе извън всякаква конкуренция. Роуз приключи представлението си с прочутия номер на Монро от Седемгодишният сърбеж — онзи, когато тя е леко разкрачена, бялата й пола се надига нагоре, тъй като е застанала над вентилатор или някаква шахта на метрото. За финал изпрати на предимно мъжката публика въздушна целувка — с издути и окръглени устни — след което последва взрив от аплодисменти.

Джаки обви с пръсти столчето на чашата с почти недокоснатия й коктейл с шампанско и се вгледа в дребното, бледо лице на Макс; то грееше триумфално.

— Тя заинтересова ли се?

— О, да. — Сетне той се засмя. — Това представление бе за теб… — посочи той към сцената — казах й, че ще си тук.

— Бих искала да поговорим с нея, виж дали ще може да дойде утре в десет, ще я приемем с Алдо.

— Разбира се.

Но това си бе само една формалност. Джаки се изправи, готова да тръгне.

— Благодаря ти, Макс.

Той докосна ръката й.

— И двамата знаем, че онова момиче Уайлдинг има голям потенциал, но това пък излъчва някаква светлина… — той се помъчи да намери верните думи — … някак си различна е, ако разбираш какво имам предвид.

— Разбирам.

Но това, което не разбираше, бе самата себе си: защо бе едва ли не готова да спори с него за Луси.

— Бихме могли да дадем на Уайлдинг дублиращата роля… — Той се усмихна, сякаш искаше да каже Такъв е животът или Ти по-добре от всички други би трябвало да знаеш за какво става дума.

Тя въздъхна вътрешно, изведнъж се почувства ужасно изморена, но той бе прав, почти не изпитваше съмнения. Тогава защо това решение я безпокоеше? Може би защото инстинктивно харесваше Луси и бе усетила какво означаваше ролята за нея; може би бе просто така. Въпреки всичко второто й прослушване бе отлично — и тя бе близо, дяволски близо до получаването на ролята.

Джаки си проправи път между масите към дъното на залата, излезе на тясната, огряна от неонови светлини улица в квартала Сохо. Бе вече късно и единственото й желание бе да се прибере в хотела и да спи. Щеше да съобщи новината на Луси утре заран, след интервюто с Роуз Лайл. И щеше да й е адски неприятно да го направи.

В ъгъла на стаята в апартамента й настолна лампа хвърляше мека, кехлибарена светлина; с въздишка на облекчение Джаки изу обувките си и отиде до прозореца. Изминалият ден бе доста тежък, започна с обаждане на Макс, който се тревожеше за евентуалната дължина на една от сцените, смяташе една от песните за прекалено дълга. Беше споменал без увъртания, че Гордън и Джо, двамата поети, не искали да направят нищо конкретно — като например да съкратят песента. Бе повишил заплашително тон, но в крайна сметка тя успя да го укроти. След като почнеха репетициите, можеха да уточнят дължината на песните, без от това да пострада посланието към публиката.

Макс Локхарт имаше славата на много добър, но понякога дребнав и безкомпромисен режисьор. Говореше се за примадонски номера, а и имаше славата на женкар, което донякъде я изненада, защото определено не бе най-привлекателният мъж на света. Джаки отхвърли тази мисъл: негова си работа. Поне засега тандемът й с него действаше добре, но тя съзнаваше, че щеше да има моменти, когато търпението й щеше да се обтегне докрай. Двамата обаче имаха еднакво мнение за състава, а утре заран Роуз Лайл щеше да бъде официално прослушана в присъствието на Алдо Морис — музикалният режисьор щеше да придаде тежест на крайното решение. Ако момичето се представеше добре, както тази вечер, Джаки бе сигурна, че щяха да стигнат до общо съгласие да й дадат главната роля.

Джаки отмахна кичур коса от лицето си и седна, облегна се на меките възглавници на фотьойла; бе раздразнена и малко неспокойна. Разговорът с баща й бе решил един проблем и бе създал друг. Може би щеше да е в състояние да убеди Джейми Търли да опита актьорската професия, да се запише в някое добро театрално училище: той определено имаше хубав външен вид и присъствие и привличаше вниманието. Или пък да стане модел. Но още докато си го помисли, тя осъзна, че не можеше да си представи русокосото, красиво момче да се усмихва с празен поглед пред обектива на камерата. Това изобщо нямаше да му подхожда. Представи си го в свещенически одежди и се улови, че се усмихва. И това не му подхождаше.

Телефонът иззвъня и тя се намръщи, почуди се кой ли би могъл да й звъни толкова късно вечерта.

— Мис Джоунс, тук във фоайето е някой си Дрю Карочи, иска да ви види.

За миг Джаки застина на място.

— Мис Джоунс?

— Дайте да говоря с него, моля.

Погледна часовника си.

— Джаки?

— Какво правиш тук?

— Трябва да те видя.

— Мисля, че достатъчно много сме се гледали, не смяташ ли?

— Не ми даде възможност да ти обясня.

— Виж какво, Дрю, уморена съм, часът е един и половина след полунощ, защо не опиташ да ми обясниш с писмо.

— Не съм прелетял половината свят, за да ти пиша някакво си проклето писмо; няма да изляза от този хотел, докато не те видя.

Тя замълча и огледа стаята: въпреки думите, които изрече, изпита някакво, макар и неохотно желание.

— Добре, но не си прави никакви илюзии.

— Виж сега, опитвам се да наема стая, окей?

Тя вдигна вежди.

— Стига да си ме разбрал правилно.

— Разбрах те, Джаки.

Тя нарочно замълча, накара го да чака.

— Както казах, много съм изморена.

— Няма да ти отнема много време.

— Добре — рече тя, — намирам се в апартамента Бенет.

Веднага щом остави телефонната слушалка тя бързо отиде в банята, решена да не му даде възможността да я види раздразнена и уморена, като в същото време се ядоса на себе си, че това я вълнуваше.

Когато излезе, на вратата се почука леко и преди да отвори, тя пое дълбоко дъх. Ето го и него: все същият, с все същата умопомрачителна хубост.

— Нали няма да ме държиш тук, на студа? — попита тихо той и се появи отново характерната му усмивка, леката извивка в ъгълчетата на устните му.

Дрю.

Тя бавно преглътна, усети се някак си леко глуповато и му направи път да влезе в стаята.

Вече вътре, той се спря и я погледна внимателно.

— Изглеждаш страхотно.

— Така ли? — рече сухо тя.

Той въздъхна.

— Хайде, хайде, Джаки.

Тя поклати глава.

— Няма нужда да ме ласкаеш.

— Не те ласкаех.

— Да оставим тая работа.

— Не е онова, което си мислиш.

Тя отвърна поглед, самопрезрението й отново започна да я обзема.

— Джаки…

— Искаш ли нещо за пиене.

— Скоч.

— Разбира се.

Не бе забравила, това й се бе набило в главата.

— Не искаш да чуеш онова, което искам да ти кажа, така ли?

— Ти си тук, нали, пуснах те в стаята си, нали?

Той я наблюдаваше как пресича стаята и отива до шкафа с напитките, как му налива скоча; огледа и разкошната стая.

— Това означава ли, че ще ме изслушаш?

Тя се обърна и го погледна.

— Как е другата ти приятелка?

Той поклати рязко глава.

— Как мога да те убедя, че всичко е свършено, какво, да лазя на колене ли?

— Няма нужда да ме мамиш, Дрю — рече тихо тя.

— Не исках да стане така.

— Но така стана.

Той сви рамене и сведе поглед към ръцете си.

— Добре.

— Тогава какво искаш?

— Още една възможност.

Тя седна.

— И каква гаранция ще имам, че няма отново да постъпиш по същия начин?

— Ако ти дам такава гаранция, ти сигурно няма да ми повярваш.

— За първи път си прав.

Той вдигна очи към тавана и остави чашата си.

— Да си вървя ли?

— Най-добре първо провери дали имат свободна стая.

Дрю посегна към телефона с едва прикрит гняв и бавно остави слушалката, след като от рецепцията му съобщиха, че няма свободни стаи, а само разкошни апартаменти, които засега не бяха по джоба му.

— Няма ли? — попита Джаки.

Той поклати глава.

— Ще опитам някъде другаде.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му, когато отиде отново към телефона.

— Можеш да използваш дивана във всекидневната.

— Сериозно ли говориш?

— Просто един приятелски жест.

— Никога не се отказваш, а?

Устните й едва забележимо се разтеглиха, но игнорира репликата му.

— Чувала съм, че е доста удобен.

Той й хвърли бърз поглед.

— Не си играй игрички с мен, Джаки.

— Защо да го правя, след като ти самият си толкова добър в тая работа?

Той улови погледа й.

— Значи наистина искаш да си платя за дяволъка, така ли?

В този миг тя приличаше повече на Анджела, отколкото преди; колко по-лесен би бил животът, ако приликата бе по-пълна.

Той се зачуди как ли би реагирала Джаки, ако знаеше, че другата бе собствената й майка! А той не можеше да се пребори по никакъв начин с желанието си да има Анджела.

— Ти ме излъга — рече тя. — А аз мразя лъжите.

— Но ти се извиних.

Мислите й запрепускаха назад към миналото и тя се опита отново да си припомни всички онези моменти, когато се бе съмнявала в него, когато я бе наранявал. Хвърли му един поглед, сетне вдигна телефонната слушалка и поръча някой да дойде да оправи дивана.

Когато всичко бе готово и багажът на Дрю бе донесен в стаята, часът вече бе два и половина. Застанала на прага на вратата, тя го погледна как си сваля сакото и го поставя много внимателно на облегалката на стола; сетне извади малка чантичка Гучи за тоалетни принадлежности и я остави на същия стол. Толкова чисти жестове, почти сладки, но тя превключи вниманието си към по-безопасната тема — себе си и желанието си да вземе горещ душ преди лягане.

Когато се върна в стаята, в нея бе почти тъмно, светеше само една лампа и тя едва го забеляза — бе седнал в края на дивана легло.

— Банята е свободна.

Той вдигна очи.

— Благодаря.

— Лека нощ.

Погледът му се стрелна с надежда към лицето й, но то бе скрито в тъмнината и той излезе с чувството на дълбоко разочарование. Отвърна машинално на пожеланието й за лека нощ, докато тя минаваше покрай него и в следващия миг вече бе далечна и недостижима.

Джаки изчака той да влезе в банята и вратата да се затвори, след което изгаси лампата, съблече халата и се мушна между хладните, нежни като коприна чаршафи. Чу как душът изригна, представи си го как пристъпва под безчислените водни струйки; той обаче свърши бързо, само след няколко минути всичко утихна и вратата се отвори.

Дрю машинално угаси лампата и закрачи из непознатата му стая, едва не се спъна в леглото. Чу го как изруга, искаше да се засмее на глас, но в следващия миг той вече отгръщаше завивките и се мушна в леглото — кракът му докосна нейния.

— Джаки… за бога!

— Стреснах ли те?

— Да — отвърна той, — може и така да се каже.

Но преди тя да успее да отвърне, ръката му вече се плъзгаше нагоре по тялото й.

— Преди да изпаднеш в унес — рече тя, вече задъхвайки се, — искам да ти кажа, че това е последната ти възможност, Дрю, най-последната.

— Добре, добре…

— Сериозно говоря.

— Знам.

Тя затвори от удоволствие очи, ръката му отново я намери.

— Има още нещо, нещо, което няма да ти се хареса. — Тя изпитваше все по-голяма слабост, вниманието бе почти притъпено.

— Кажи, скъпа — рече дрезгаво той, — само ми кажи.

Тя пое дълбоко дъх.

— Искам да сложиш презерватив.

Той се сепна и спря.

— Какво?

— Презерватив, балонче, дурекс — както искаш го наречи.

— Джаки — изстена той.

— Оставила съм ти един на нощното шкафче.

— Значи си планирала всичко това отнапред, така ли?

— Не, не съм — тонът й взе да охладнява, — но при стеклите се обстоятелства, това ще е разумно, не смяташ ли?

Той се обърна по гръб, изгубил търпение.

— Мога и да си отида, ако ти е трудно да разбереш — рече тя.

Ръката му се пресегна към нея.

— Не.

Той се обърна на хълбок и я погледна.

— Права си, знам, че си права. Но просто мразя тези неща.

Очите й вече привикнаха към тъмнината, виждаше по-ясно лицето му, но фактът, че бе начумерено ни най-малко не охлади желанието й; дори нещо повече — то се бе засилило, защото сега тя диктуваше условията.

Ръката му лежеше върху стомаха й, той започна лекичко да я върти, постепенно разширяваше кръговете, докато пръстите му най-сетне докоснаха гърдите й, бедрата, най-чувствителното място между тях. Тя изстена, но той заглуши стона й с устните си, облекчен, че приказките свършиха и напрежението спадна. Затвори очи и продължи с ласките си, като всеки път, когато тя изстенеше, устните му покриваха нейните.

Времето сякаш забави хода си със затихването на гласа й, тогава изплува образът на Анджела, стриптийз — изпълнението й в апартамента й, бе пийнала, възбудена, страстна, неудържима. Жегна го болка при спомена за топлата, прилична на възглавница мекота на гърдите й — галенето, сливането, заслепяващият екстаз. Дори и само споменът можеше да го побърка.

Светът сякаш се завъртя около него, той пое дълбоко дъх, опита се да успокои дишането си, защото му се струваше, че не Джаки се извиваше под него, а Анджела, Анджела стенеше, а не Джаки.

Дрю издаде тих, отчаян вик, почти изхлипване и запокрива лицето, очите, устните й с целувки — ярост, породена от желание и страст.