Луиз Пенингтън
Греховете на ангелите (5)

Пета глава

Масата бе подредена, свещите — запалени, бутилката Круг Гранд бе сложена в кофичка с лед. Анджела отстъпи крачка назад и огледа обстановката, сетне вдигна глава, за да види изображението си в инкрустираното огледало на отсрещната стена. Когато Дъги пристигна, той буквално падна в обятията й — обладан от страст. А тя наистина изглеждаше добре, толкова добре, че да му се прииска човек да я изяде.

Носеше последната си любима рокля: дълъг, полупрозрачен саронг от Дона Керън. Още щом забеляза синьо-черния, сякаш потрепкващ материал да плува срещу нея по подиума, тя бе решила, че трябва да го има на всяка цена. Под него, разбира се, не носеше нищо друго. Вдигна ръце към гърдите си, докосна ги леко, нежно, уверявайки се още веднъж в твърдостта им, козметичната операция преди два месеца с малко подплънки тук и там си бе казала своето. А ето го и Дъги, неин любовник от шест дълги години — отпуснат, шкембест, с разширените му вени, досущ като обозначения на пътна карта. Не бе никак приятна гледка, когато бе само по шорти. Анджела се намръщи; дори и като затвореше очи й бе трудно да си го представи като Том Круз или Патрик Суейзи, докато Дъги пуфтеше отгоре й, опитвайки се да мушне старата си мъничка работа в нея.

Усмихна се, но не и благо, когато пред нея изплува лицето на Дрю: да, тъкмо Дрю си бе представяла, тялото на Дрю, а не на някой друг.

Анджела посегна да запали цигара, макар сама да си ги бе забранила. Запозна се с него на прием у една нейна приятелка и отново се случи както с Дейвид: луда, ирационална страст; само че Дрю бе тъмнокос, докато Дейвид бе рус; а тя хареса мургавината му, тази красива комбинация между черна като на италианец коса и тъмната кожа — плът, която я подлудяваше. Само гдето Дрю не бе италианец и нямаше никаква връзка с богатото семейство Карочи, както твърдеше. Дрю на практика бе без пукнат грош. Разбра това твърде скоро, в крайна сметка тя проверяваше внимателно всичко и всеки, ала тогава това нямаше никакво значение, дори й се стори забавно, като си помисли за хитро измислената легенда, която сама бе създала за собствения си произход. Тогава си мислеше, че това щеше да е една краткотрайна връзка — още едно красиво момче, което да я забавлява за известно време, но Дрю се бе оказал по-_различен_.

За нея нямаше бъдеще с някой като Дрю, един господин никой, а да не забравяме, че бе и доста по-млад от нея. Цяла Вирджиния щеше да й се смее, да не говорим за клуба Никърбокър и комитета за бала В Париж през април. В края на краищата тя бе доайен на американското висше общество, любимката на клюкарските колонки във вестниците, името й буквално се набиваше в отчетите за благотворителните изяви — цели трийсет и седем на брой. Големите суми пари, които хвърляше в касите на благотворителните дружества през всичките тези години, не само не се облагаха с данъци, но нещо по-важно — те й купуваха социалния статус и място в изключителната верига от галаспектакли, премиери и изложби. Един брак с Дъги можеше само да подобри положението й, но с Дрю… не, бе невъзможно.

Анджела угаси цигарата си в най-близкия пепелник. Да, щеше да направи така, че Дъги да й даде всичко, след като почине Мириам, болнавата му жена, с която бяха заедно от трийсет години. Той се боеше да се разведе — боеше се от скандала, от съсипването на политическата си кариера, ако дори и само намек за връзката им стигнеше до пресата.

Наля си голямо мартини и си помисли за предложението за брак — защото преди време Дъги й бе предложил да се оженят — и тя щеше да направи така, че да получи тъкмо това.

Отпи глътка от леденостуденото мартини и с неохота насочи мислите си към дъщеря си; след като се омъжи за Дъги, Джаки можеше да си получи парите и да си продуцира толкова оживелия на сърцето й мюзикъл, защото тогава нямаше да има значение; дори и това, че бъдещият й съпруг бе демократ, почитател на семейство Кенеди, на онези кратки, но изпълнени със слава президентски дни на JFK. А сега не бе времето Джаки да изкарва отново на бял свят легендата и съмнителния живот и смърт на Мерилин Монро и да притеснява фамилията Кенеди. Не, не бе време. Освен това никой досега не бе успявал да създаде добър мюзикъл за живота на Монро. Значи като не й отпускаше парите, правеше добра услуга на Джаки.

Анджела пое дълбоко дъх; никога не й бе приятно да наранява Джаки, просто ставаше така от само себе си, дъщеря й изглежда имаше такъв ефект спрямо нея. Джаки винаги й се бе пречкала в краката и с годините това изобщо не се промени.

— Идвам ей сегичка, миличка…

Носовият тембър на Дъги се дочу от банята; той още се освежаваше и вечерята щеше да се съсипе, ако не покажеше скоро малкото си кръгло личице. И край на домашно приготвената храна.

Тя никога не бе претендирала, че е добра майка, просто защото бе прекалено голяма егоистка. Пълни глупости бяха приказките, че майчинството носело щастие и удовлетворение; тя не бе искала да става майка, никога не бе копняла за малкото вързопче от пелени. Раждането на Джаки не й донесе радост, а само неприятности и мъка още от самото начало. Дъщеря й приличаше прекалено много на Дейвид — висока, руса, красива по някакъв студен начин, нещо като Грейс Кели, когато бе на върха на славата си. Нищо чудно, че се издигаше толкова бързо, нищо чудно, че Анджела не харесваше и бащата, и дъщерята — обичаше я може би, но любовта й бе някак си различна, вървеше ръка за ръка с ревността към бившия й съпруг, любов, която по-скоро граничеше с омразата.

Чу стъпките на идващия Дъги и погледна към вратата, изчаквайки подходящия миг, в който на лицето й да цъфне ослепителна усмивка.

 

 

— Чудесно е, Брайън. — Джаки се усмихна широко на сценографа си. — И нямаш никакви проблеми?

— Поиграх си доста с макета, докато стане. — Той включи някакво ключе. — Оказа се не чак толкова сложен, колкото си мислех в началото, в крайна сметка няма нужда да е триизмерен, което улеснява нещата. Надявам се, че нямаш нищо против това, че въведох плъзгащи се врати…

— Ни най-малко, бих искала аз да се бях сетила. — Тя се обърна запалена към Джейми. Проектираната платформа щеше да издигне полека Монро напред в сцената с поздрава по случай рождения ден на президента в Медисън скуеър гардън. — Виждаш ли, Джейми? Монро ще е зад тези врати, които ще бъдат черни и ще се сливат с фона. Ще застане на няколко фута над сцената върху тази дълга платформа, която бавно ще се насочи към публиката, след като вратите се отворят.

Джейми кимна. За щастие бе прочел биографията, която Джаки му бе дала, и разбра какъв ефект търсеше да създаде тя за точно този момент в живота на мъртвата кинозвезда: много пияна в този унизителен, но въпреки това блестящ момент.

— Искам освен това да използваме най-близката ложа — ложа А — вляво от сцената, да я превърнем в президентската ложа…

Брайън се усмихна.

— Ще можеш ли да намериш някой, който да прилича на Джон Кенеди?

— Е, поне донякъде, макар това да няма голямо значение, осветлението ще е приглушено. Нали знаете, че онази вечер той е бил сам, първата дама е била на езда във Вирджиния, бил е сам, ако не броим, разбира се, Робърт Кенеди и жена му.

— Значи не е бил в ролята на третия, излишен…

— Не, Брайън, президентът никога не е бил в тази роля — добави тя. — Макар че е широко разпространено мнението, че Робърт Кенеди също е имал любовна връзка с Монро, при това по същото време или поне връзките на двамата са се препокривали донякъде във времето. Ако някой е бил в ролята на излишния, то това е била Етел Кенеди.

— Чух нещо от сорта, но е адски трудно да повярва човек, че мъже с такива високи постове са били тъй дяволски безразсъдни. — Той поклати глава и се усмихна. — На мен едва ми стига времето за жена ми.

— Значи не виждаш проблеми със сценографията?

— Не, платформата ще е трудна за изпълнение, но ще стане, а и идеята много ми харесва — рече той. — А що се отнася до ложата на Кенеди, сигурно ще искаш един хубав, дебел гирлянд, провесен пред нея.

— В червено, бяло и синьо.

— Естествено, ще поговоря с Ивон, това е по-скоро нейна територия.

— Добре. Но освен това не искам други цветове, нищо, което да отвлича вниманието от Монро — или Роуз — и поднасянето на Честит рожден ден и Благодаря за спомена. Вратите и платформата трябва да са плътно черни, както и фонът. — Джаки се обърна към Джейми, който се бе вторачил в макета. — Главната причина, поради която искам точно този момент в кариерата на Монро да бъде подчертан, е, защото това е последното й появяване пред публика и, както се оказва, в чест на президента Кенеди. Онази вечер е носела изключителна рокля, специално шита за случая: блещукащо творение с изкуствени скъпоценни камъни — така че, когато се появява в светлината на прожекторите буквално да грейне; материята, от която е била направена, била съвсем тънка, почти прозрачна. Очевидно е искала всички онези хиляди хора, които са я гледали, и особено един от тях, да разберат, че под роклята е нямала абсолютно нищо друго.

— Била е отчаяна, така ли? — попита Джейми.

Джаки го стрелна с поглед.

— Да.

— И се е възползвала от това.

— Да, и това е вярно, но не бива да забравяш, че е била и достатъчно амбициозна, за да се възползва и от други хора.

— Ако това е всичко, Джаки… — намеси се внимателно Брайън… — ще вървя да се видя и с Макс.

— Добре, ще очаквам да се чуем в петък.

— Разбира се.

Той се усмихна и преди да излезе от стаята, кимна на Джейми.

— Работих с Брайън в още една постановка — рече тя като се обърна отново към Джейми. — Голямо предимство, а и голямо облекчение е да имаш сценограф с неговия талант и спокоен темперамент.

— Разбирам… — отвърна той и мислите му веднага го върнаха към първия му работен ден, към мнозината най-различни хора, с които се бе запознал, към шума, колорита, атмосферата — един свят, за който дори не бе подозирал, че съществува.

— Знам, че навярно през първите дни, седмици, та дори и месец ще си помислиш, че работиш в истинска лудница, но всеки успешен театър — а това важи с особена сила за мюзикъла — зависи от отличното взаимодействие на екипа; и въпреки че на пръв поглед всичко тук изглежда като неуправляем хаос, случаят е тъкмо такъв.

Тя се усмихна и погледът на Джейми бе привлечен неудържимо от устните й. Не носеше червило, но нямаше и нужда: устните й бяха необикновено ярки, долната — малко по-пълна от горната.

Джаки улови погледа му и се изчерви, това й напомни нещастната снощна разпра с Дрю, напомни й думите му. В крайна сметка се бяха сдобрили и Дрю няколкократно й бе казал, че се бил пошегувал. По-късно я люби нежно и сладко, сякаш бе съвсем крехка и деликатна, а след това тя му прости и той й направи предложение да се омъжи за него. Тя пое дълбоко дъх, дори и сега думите му не бяха проникнали достатъчно дълбоко в съзнанието й; отвърна му, че ще изчакат премиерата на Мерилин и ще поговорят отново. Беше твърде рано след повторното им сдобряване да предприема такава стъпка, нали така?

Улови се, че отново гледа Джейми. Дрю разбира се грешеше за него; той си бе още момче, при това доста мълчаливо и затворено, а освен това бе с шест години по-малък от нея.

— Рекламната промоция… — рече тя прекалено бързо, като прелисти листите на голямата папка върху писалището й, — ето какво още не съм ти споменавала. — Обърна една страница. — Това е запазеният знак, или ако щеш символът на Мерилин.

Джейми се застави да разгледа двете хитро преплетени лица, които го гледаха от знака. Проектът включваше вариация по снимка на Монро от 1954 година, след разрива й с Джо ди Маджо: очите й бяха затворени, вдигнатата ръка отчасти прикриваше разстроеното й лице; другият образ я показваше като засмяна, отметнала назад глава, сочните, червени устни бяха разтеглени в блестяща усмивка. Образите бяха подчертани с кадифено черно, с изключение на устните — боядисани в яркочервено.

— Търсила си ефекта на раздвоението, на двете страни от живота й…

— Да. — Тя прелисти нова страница. — Използваме същия проект и за обложките на компактдиска и касетата. Плакатите вече са отпечатани и доста от тях са разлепени из станциите на метрото, други ще бъдат поставени по автобусите, така че да се набиват на погледа, поръчали сме и известно количество тениски.

— Кой се занимава с всичко това — попита той, — и откъде черпиш идеите си?

Тя се усмихна на искрения му интерес.

— Измислих основната идея преди време, сетне я споделих с един приятел — график на свободна практика, който я доразработи и свърши останалото. Но като цяло тази дейност се предоставя на рекламните агенции, като Деуинтър например, които ще свършат всичко — на прилична цена, разбира се. Дотук само кампанията с плакатите ще възлезе на около двайсет и пет хиляди.

Тя погледна часовника си.

— Виж какво, сега трябва да се срещна с Алдо и Макс, защото вече сме в последните прослушвания на втория кръг: търсим актьори за ролите на съпрузите и други мъже, присъствали осезателно в живота й. — Джаки затвори папката. — Това е мъчителен процес и затова няма да се обидя, ако на даден етап решиш, че ти е писнало и излезеш.

Излязоха заедно от кабинета и поеха по дългия, тесен коридор. С приближаването им Джейми дочу песен, но тя изведнъж секна и някой се разсмя. Влязоха в студиото, до пианото стоеше момиче, а музикалният режисьор й подаде първите ноти. Гласът й се извиси и изпълни стаята, а Джейми не можеше да повярва, че такава сила, такава красота извираше от това дребно момиче, което стоеше пред него.

— Това е нашата Мерилин Монро — прошепна Джаки — Роуз Лайл, пее Среднощни телефонни обаждания, последната песен от мюзикъла.

Джейми се вслуша в текста, думите прекрасно пресъздаваха последните часове от живота на мъртвата звезда. Самотни, трагични часове. Улови се, че мисли по въпроса дали не би било по-добре никога да не бе пожелавала да излезе под прожекторите, да бе мечтала за доста съмнителната чест да бъде известна и секссимвол. Съвсем ясно бе, че всичко това не й бе донесло щастие, а определено — и удовлетворение. И все пак тя бе станала явление, една легенда.

След като прочете биографията, която Джаки му даде, той изпитваше само жалост към жената мечта, богинята, а към Холивуд и лесно уязвимия свят на филмовата индустрия — единствено презрение. Вътрешно сви рамене; може би не го разбираше напълно и не приемаше цялата му сложност, но най-неочаквано осъзна, че дори и не искаше да го разбере.

Роуз завърши песента и неколцината в студиото изръкопляскаха. Джейми седна в дъното; Джаки се разговори с Алдо и Макс Локхарт, който също бе застанал до пианото. Роуз си тръгна, а Алдо се измъкна от странична врата, след което се появи с първия артист от списъка, който застана нервничещ в средата на сцената, докато музикалният режисьор заемаше мястото си зад пианото.

— Джо ди Маджо — първи — извика някой.

Беше висок мъж с длъгнесто, слабо лице и голям нос, почти грозен. Алдо подаде встъпителните ноти веднъж, втори и трети път, преди мъжът на име Иън да успее да влезе в песента, написана за втория съпруг на Мерилин — Джо ди Маджо, — но сетне спря и поклати ядосан глава. Джейми забеляза как Макс се размърдва неспокоен на стола си, Алдо се усмихна окуражаващо, след като песента бе подхваната отново; помоли се наум за болезнено нервничещият Иън. Но Иън успя да се овладее, в крайна сметка гласът му се оказа добър, дори много добър.

Последваха още петима, сетне имаха кратка почивка, после шестимата актьори, които кандидатстваха за ролята на Артър Милър, третият и последен съпруг на Монро. Джейми наблюдаваше как Джаки, Макс и двамата поети си водеха бележки и се удиви на търпението им; не бе много ясно какво точно търсеха, защото всеки от артистите пееше добре и всеки от тях се нуждаеше и от повторно прослушване; в края на прослушването лицата и гласовете им започнаха да се сливат в паметта му.

Най-сетне той се изправи, чувстваше се малко схванат; излезе в коридора с намерението да потърси нещо за хапване, както и да изпие една голяма чаша нещо топло и сладко. Палтото му — кожух, зает от Дейвид, бе в кабинета на Джаки; зарадва се на топлината, която излъчваше, когато излезе от сградата на оживената улица.

Зави надясно към облените от неонови реклами театри на булевард Шафтсбъри. Имаше един малък бар за хамбургери до павилиона за вестници и той спря, привлечен от миризмата на пържен лук, след което влезе в него. За втори път през живота си щеше да опита хамбургер. Кръстницата му му взе първия, когато преди няколко седмици го развеждаше из Лондон и той с нетърпение очакваше възможността да опита отново. Джейми седеше търпеливо до витрината в очакване на поръчката си и зяпаше през прашното стъкло.

Един мъж викаше такси отсреща; беше с бяло сако и слънчеви очила, макар да нямаше слънце. Джейми видя как загорелият американец се усмихва широко, когато таксито спря, видя как протегна ръка и прегърна през кръста момичето, което стоеше до него. Косата й бе къса и тъмна, но дори и отдалеко Джейми успя да мерне блясъка от големите, кръгли, сребърни обеци, които тя бе носила в студиото. Роуз Лайл наведе лице към Дрю и му се усмихна пламенно, докато се качваше в колата.

 

 

— Можеш да вземеш каквото пожелаеш.

Роуз погледна Дрю и усети как приятна тръпка пробяга по гърба й.

— Имах предвид менюто… разбира се. — Усмивката му бе многозначителна и двамата се засмяха.

— Ще взема супа от авокадо с кротони, след това тортелини дела нонна — любимото ми блюдо, полято е със сметана…

— Аз смятам да се спра на стек Диана.

— Нали разбираш, няма нужда да пазя диети — рече извинително тя. — Макс Локхарт ми каза, че би искал да напълнея малко заради ролята.

— Няма да ти навреди — кимна Дрю, — в крайна сметка сексбогините би трябвало да са малко по-закръглени.

Тя се изчерви и погледът й тъжно се сведе към малките й гърди, които едва се загатваха под фината материя на блузата й.

Той щракна с пръсти на най-близкия сервитьор, даде поръчката им и поиска листа с вината.

— Бяло или червено?

— Няма значение… наистина.

Той въздъхна вътрешно.

— Какво ще кажеш за малко шампанско?

Тя ахна от удоволствие, забравила веднага липсата на такт, която бе проявил преди малко.

Дрю прегледа листа и погледът му спря на рубриката Искрящи вина. Нямаше богат избор: Лансън, черен етикет, Асти Спуманте и Домашно пенливо — какво ли, по дяволите бе то? Стрелна с поглед Роуз; сигурно изобщо нямаше да долови разликата.

— Номер трийсет и едно — рече към келнера, който бе застанал до лакътя му; никога не бе късно човек да опита нещо — та било то и Домашно пенливо. Анджела, разбира се, веднага би усетила разликата, но пък и той никога не би я довел в такова псевдоиталианско заведение с изкуствени, пластмасови лозови листа, виснали от тавана.

— Знаеш ли, като ми дадоха ролята, бях толкова шашната и развълнувана, че не можах да ям… — продължи да мели Роуз, — ала сега апетитът ми се върна с пълна сила.

Дрю се усмихна машинално.

— Видя ли снимката ми в днешния вестник?

Той поклати глава.

— Не? — По лицето й се изписа разочарование. — Е, няма значение… както и да е, не можех да повярвам на очите си! — Тя се усмихна широко и продължи: — Блестящ нов талант ще играе Мерилин… да не повярва човек, че става дума за мен!

Тя вдигна ръка до устата си и в последния миг се усети, че бе на път да загризе ноктите си.

— Заслужаваш го — поде с лекота той, — ще помоля Джаки да ми даде копие от статията.

— Не го прави. — Бузите й отново пламнаха.

— Защо не? Бих искал да я видя.

Сервитьорът постави до тях кофичка, пълна с полуразтопен лед и мушна бутилката Домашно пенливо в нея.

— Много мило от твоя страна, Дрю.

Отдавна, много отдавна не бе чувал думата мило, отнесена към самия него; секси, готин, супер тъпкач — да, дори и гадняр, но определено не и мил.

— Дребна работа. — Той отпи от шампанското си. — Бихме могли да вечеряме някой път и да отпразнуваме истински?

Джаки нямаше да научи, не и ако бе внимателен; в края на краищата тя щеше да е затънала до гуша в работа, което означаваше, че само щеше да й се пречка, а и освен това — той се отегчаваше. Погледна чашата си и видя как пръстите му се свиват около крехкото й столче.

Бе си мислил, че Джаки ще се залови веднага за предложението му за женитба, а тя му бе казала да изчакат! Дали предложението му не бе продиктувано от страха, че я изпуска след онази глупава сцена, която му бе направила за думите му относно Джейми Търли?

Погледът му се отмести от чашата към момичето, седнало срещу му, усети как на лицето му се появява добре оттренираната му усмивка, само гдето тази усмивка бе тъй напрегната, че сякаш кожата на лицето му ще се пръсне.

Роуз отново се изчерви и спусна стеснително мигли.

На Дрю му се дощя да се изсмее; правеше се на вода ненапита, ала инстинктът, на който винаги бе разчитал, му подсказваше, че случаят бе тъкмо обратният. Роуз бе едно от онези момичета, които не знаят как или просто не могат да отказват. Беше като гумена, безкрайно гъвкава, безнадеждно готова да угоди на мъжа, с който бе в момента: бе от онзи вид момичета, които вярват на всяка твоя дума, от онзи вид момичета, които те търсят, вместо да бъде обратното — онзи тип предано пале, което е готово да ти даде всичко, което поискаш, докато не ти писне до смърт.

Бялата купичка с димяща, бледозелена супа отвлече вниманието му, докато я сервираха пред очевидно много доволната Роуз.

— Моята съквартирантка има рецептата за тази супа…

— Имаш апартамент ли?

— Е, не, поделяме си наема.

— Къде се намира?

— В Кентиш таун.

Никога не го бе чувал.

— Понякога казвам, че е в Камдън, звучи по-добре — рече тя, — но след като започна да получавам новата си заплата, планирам да променя някои неща, в които влиза и преместване. — Тя внимателно поднесе лъжица с гореща супа към устните си. — В Мадам Джо Джо, където работех, бяха много щедри, още повече че номерът ми там се нуждаеше от известно подобряване, но в края на краищата единственото, което съм искала, е да пея и да играя. Извадих късмет, че Макс Локхарт се случи сред публиката онази вечер и ме е забелязал…

— Съдба, Роуз…

— Да, знам — въздъхна радостно тя. — Знаеш ли, понаучих доста неща за картите таро, за астрологията, за такива неща. Една моя приятелка може да предсказва; тя твърди, че могат да се научат маса неща само ако се погледне дланта на човек. — Тя остави лъжицата си и протегна ръка. — Виждаш ли, имам много силна линия на съдбата, ето, минава тук, през средата на дланта; предполага се, че съм късметлийка…

Дрю взе протегнатата й длан и започна да разперва пръстите й един по един.

— Красиви ръце.

Погледите им се срещнаха и тя преглътна, когато той започна да гали дланта й. Мускулите на корема й се напрегнаха, сигурна бе, че помежду им прескочи волтова дъга.

— Обзалагам се, че си зодия Лъв — рече тихо тя.

— Защо смяташ така?

— Защото си топъл и благороден… — по бузите й отново изби червенина… — и силен, и някак си опасен.

Той не отговори.

— Познах ли? — попита тя.

— Позна — излъга той. Какво значение имаше? Всъщност бе Стрелец, роден в студен, влажен декемврийски ден в добрия стар Креншоу, Северна Каролина.

— Наистина ли?

Той кимна.

Тя поклати удивена глава.

— Знаеш ли, никога досега не съм познавала. — Погледна го развълнувана. — Можеш ли да познаеш аз от коя зодия съм?

Все още хванал ръката й Дрю вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино.

— Не бих и опитал, мила.

Сърцето й подскочи от небрежно подхвърленото ласкаво обръщение, сякаш бе най-хубавият комплимент.

— Рак съм — рече бързо тя. — Нали знаеш, при това типичен: силно физически чувство, съзидателна натура, интуитивна, плодоносна…

Тя се изкикоти.

— Чудя се как някой още не те е забърсал.

Той пусна ръката й.

— Веднъж бях сгодена, но работата не стана.

Дрю й се усмихна съчувствено.

— Може би след обяда можем да се отпуснем някъде…

Имаше цял следобед за убиване, а може би и част от вечерта, докато Джаки не реши да излезе от проклетото си студио и да се върне в хотела. Мислите му неизбежно се върнаха към предишната вечер, към ядосаното й, засегнато, озадачено лице. Предложил й бе да се оженят, а тя фактически му отказа. Обхвана го отново спазъма на невярата, последван веднага от неприятно чувство. Джаки го бе унизила, нали така, отхвърлила го бе.

— Трябва да се върна в студиото в четири и половина — рече бързо Роуз и нервно заби поглед в купата с бледозелена супа; не бе очаквала да се случи толкова бързо. Но той бе по-възрастен, по-опитен, по-изискан и може би очакваше тя да посрещне всичко с неговото спокойствие. Погледът й се плъзна към тежкия му златен пръстен, към грижливо поддържаните нокти, към красивите му, мургави ръце. Не бе срещала по-привлекателен мъж. — Може би… — поколеба се тя.

Гласът й се заби в съзнанието му, погледна я с едва прикрита досада.

Той сви рамене.

— Е, може би някой друг път тогава.

— Просто… — тя се запъна, развълнувана.

— Яж си супата, ще изстине.

Сервитьорът докара до Дрю малка количка в подготовка за приготовлението на стек Диана. Крехкото телешко филе бе в соса си в голям тиган, в който келнерът го фламбира с прекалено много бренди и шери. Дрю усети как топлината облива лицето му, запита се дали сервитьорът си носеше пожарогасител под количката всеки път, когато правеше този номер.

Роуз изпита панически страх, като видя, че Дрю бе насочил вниманието си към изпълнението на келнера, имаше чувството, че го бе изгубила.

— Не, всъщност бих искала…

Той бавно се обърна и я погледна.

— Не и ако имаш нещо друго наум.

— Не, не бих… искам да кажа, че нямам.

Той я гледа втренчено няколко секунди и сърцето й се сви, защото си помисли, че бе променил решението си.

— Аз, разбира се, ще те върна в студиото в четири и половина; в края на краищата успехът на Мерилин за мен означава толкова, колкото и за теб. Не забравяй, че аз съм откъм американската страна на продукцията.

— Знам, извинявай…

Той се усмихна, от широката усмивка лицето му сякаш светна и Роуз усети как коленете й омекват.

 

 

— Не мога да разбера как си могла да забравиш — рече укорително Дейвид, — нали се разбрахме още преди седмици.

Джаки въздъхна и отвърна неубедително:

— Просто ми се изплъзна от паметта.

— Рожденият ден на Клеър и годишнината от сватбата ни?

— Знам, знам, но просто бях много заета. — Тя отмахна кичур коса от челото си. — Не е само работата, опитвам се и да се преместя от хотела, а и разни лични проблеми…

Помисли си за Дрю.

— И сам виждам. — Той се взря изпитателно в лицето й. — Но това е важно, Джаки.

Тя срещна погледа му. Баща й изглеждаше добре, малко обветрен, но въпреки това — във форма, макар и да се мръщеше. Преди няколко месеца той и Клеър бяха решили да отпразнуват рождения й ден и двайсетгодишнината от венчавката си с официална вечеря, последвана от танци в Анабел. Последният път, когато Клеър й бе телефонирала — преди десет дни или преди седмица? — Джаки дори обсъжда с нея какво да облече.

— Да, разбира се, че ще дойда — рече най-накрая тя.

— Добро момиче — въздъхна той. — Наистина не вярвах, че ще ни подведеш.

— Към театъра ли отиваш?

— Да, днес ще гледам отново матинето. Това е последната ми възможност преди представлението да бъде свалено и да започнат снимките за филмовата версия.

— Вълнуваш се, нали?

Той се усмихна и тя си помисли, че у него още имаше нещо момчешко.

— Най-доброто ми предложение от години.

Всъщност той бе спорил, бе се борил, бе се молил, бе вадил душата на режисьора, докато не получи ролята. Ролята на шотландски фермер, който убива съседа си за спорна територия около реката. Раната бе травматизираща история за страст, ярост и изключителен гняв.

— А Клеър какво мисли?

Изпълненият му с безпокойство поглед се отмести към прозореца.

— О, тя естествено се радва.

— Но това ще означава доста тежка работа и маса време, а тя знае, че вече не ставаш по-млад, нали? — рече сухо Джаки.

— Нещо такова.

— А в Шотландия ще бъде и много, много студено в това време на годината.

— Моля те, Джаки, не започвай и ти.

Той забеляза как небето изсивява в очакване на вечерта и изведнъж му се прииска да пийне нещо силно, нещо, което да изгори устата му и да разлее топлината си в крайниците му.

— Как се справя Джейми? — попита той, за да смени темата.

— Добре.

— Той е добро момче, но за разлика от Клеър аз не храня никакви илюзии за тази му работа, поне не и за бъдещето му.

— Може би е още рано да се каже.

— Може би, но всичко това… — той махна с ръка — е прекалено различно от онова, с което е свикнал.

— Дай му шанс — рече тя, — той се приспособява много добре.

— Май си мисля за социалните му контакти или по-скоро за липсата им. Чете, разговаря с Клеър — или с мен, ако съм там — а после предприема дълги, ама наистина дълги разходки покрай реката.

— Вижда ми се доста здравословно.

Дейвид махна нетърпеливо с ръка.

— Но в живота има и още важни неща, та той е само на двайсет и четири години, за бога! Опитах да го подтикна да се запише в някой клуб, за да се запознае с още хора: нали разбираш клуб за скуош, шах, каквото и да е.

— Мисля, че пресилваш малко нещата.

Той се усмихна.

— Същото го казах и на Клеър.

— Ето, значи съм права.

— Да не би…? — Той я изгледа изпитателно.

— Не, татко.

— Е, и без това не си му на годините.

— Да, така е — отвърна бързо тя, — а и съм прекалено заета и ми остава твърде малко време за собствения ми личен живот.

Дейвид изненадан вдигна вежди.

— За какъв личен живот става дума? — попита той.

— Не се ли отклоняваме от темата?

— Малко, — усмихна се палаво той, — но все пак съм ти баща.

Тя понечи да се засмее, но сетне добави:

— Точно след пет минути имам среща.

— Опитваш се да се отървеш от мен.

Джаки мушна една папка под мишница и го целуна леко по бузата.

— Ще се видим в събота.

— В седем и половина.

— Няма да забравя.

Той я изгледа как си тръгва и бе обзет от прилив на гордост. За пръв път я бе срещнал преди двайсет години: Джаки, деветгодишна, излезе от залата за митнически контрол в чакалнята на летище Хийтроу. Щеше да я познае и без картончето с името й, предвидливо забодено на ревера й; дори и тогава бе висока, руса, със сини очи, предпазлива. Все едно гледаше себе си. Тогава го прониза жалост и желанието да я защити, да я спаси — нея, собственото му дете, само че тогава вече му се струваше, че бе закъснял за това.

 

 

Дузина сиви, каменни стъпала водеха до овехтяла порта. В средата й имаше малко, квадратно, пукнато стъкло, а под него — бронзово чукче с формата на лъвска глава, позеленяло, защото никой не си бе правил труда да го лъсне.

— Тук съм само временно — рече Роуз, отбягвайки погледа му, като в същото време се питаше как досега не бе забелязвала колко мръсно бе всъщност.

Дрю не отговори, но ноздрите му потрепнаха леко от отвращение; отдавна не бе влизал в подобно помещение. Опита се да не мисли за това, но ехото на неспокойните спомени изкънтя от прашните килери на паметта му — всичко това му напомняше за майка му.

— Не е чак толкова лошо, ако не обръщаш внимание на всичко това — добави бързо Роуз и сетне нервно се засмя. Влязоха в малкото антре, прескочиха пръснатите по пода рекламни листовки и подредените празни мръсни бутилки за мляко.

— Освен мен и Бабс в тази къща живеят поне още осем души и никой не прибира тези боклуци. Ние с Бабс опитахме, но се отказахме.

— Ей, няма нищо.

Тя го погледна с благодарност.

— С апартамента обаче случихме, доста е голям — продължи да бъбри тя, докато се изкачваха, усетила с гърба си, че я гледа. — Бабс го боядиса, тя учи рисуване и има далеч по-точно око от мен. — Спря се пред врата, до която на стената бе монтиран телефонен автомат и го потупа с обич. — Много удобна работа.

— Предполагам.

— Агентът ми обеща да ми прекара истински телефон, след като се преместя оттук, нещо като подарък за това, че получих Мерилин.

Тя зарови в чантата си да намери ключовете, най-сетне ги извади и въздъхна силно.

— Винаги ги губя.

Мушна ключа в бравата и затвори очи, изгубила търпение — както винаги пак го бе завъртяла в обратна посока. Докато отваряше, се опита да успокои лудо биещото й сърце и нервите, които бяха свили стомаха й на топка.

Дрю гледаше как белите й, треперещи пръстчета се мъчеха несръчно да отворят и почувства как мускулите на врата и на челюстите му се стягат от раздразнение. Погледът му пробяга неспокойно по празното стълбище с напукана боя; носеше се лека миризма на влага и той пое дъх, старото чувство на потиснатост бе започнало отново да се промъква към съзнанието му.

— Уф, най-сетне — рече тя прекалено весело, след като вратата се отвори. — Заповядай.

От стената го гледаше огромна фотография на Стинг с очила а ла Джон Ленън, беше увесен над ракла, върху която имаше малка настолна лампа. На пода бе проснат индиански килим, повечето от пискюлите му липсваха. Последва я през завеса от дървени висулки във всекидневната, където Роуз набързо разбуха възглавниците и събра пръснатите списания накуп. Поклати глава и разтвори ръце в знак на извинение.

— Не знаех, че ще дойдеш…

Той злобно си помисли, че и да знаеше, разликата нямаше да е кой знае каква.

— Сигурно нямаш нищо за пиене, а?

Тя се намръщи и веждите й се сбраха.

— В хладилника има бутилка Ламбруско.

— Ламбруско ли?

— Вино… ами, газирано вино, ако разбираш какво искам са кажа. — Усмихна се неуверено. — Ще донеса чаши и ще можеш да го опиташ.

Дървените висулки изтракаха, тя изчезна зад тях, а той се отпусна на скърцащия бамбуков стол. В средата на стаята имаше кръгла ниска масичка със стъклен плот, диванче и още един бамбуков стол. В нишата, до електрическата камина с два нагревателя, бе поставен портативен телевизор, под него — стереоуредба и купчина стари албуми от бог знае кои времена. Дрю вдигна една от обложките и едва разпозна лъскавото, гримирано лице на Бой Джордж. Пусна я с отвращение на пода и отметна назад глава, погледът му пробяга по масичката със списанията и петната върху стъклото. Погледна отсрещната стена, върху приятния жълт тапет бе окачен шарен шал. Под него бе поставено някакво голямо зелено растение, чиито листа бяха покрити с тънък слой прах.

— Не вярвам да ти хареса… — Роуз се върна с две чаши в ръка. — Взели сме го за някоя вечер, когато и двете ще имаме почивен ден.

Тя въздъхна вътрешно, защото бутилката Ламбруско бе на Бабс и трябваше да й я възстанови, преди да се е върнала за уикенда.

Дрю отпи от розовата течност.

— Прилича на сода — поп.

— Искаш да кажеш лимонада.

— Както там му викате по английски — отвърна безцеремонно той и погледна Роуз — малкото й личице бе прекалено склонно да му угоди. — Защо не го изпием някъде на по-удобно място?

Сърцето й затупка панически.

— Нали го искаш — гласът му бе нисък, интимен. — Нали?

Той остави чашата си и й протегна ръка. Тя пристъпи колебливо към него и той се изправи.

— Ама си нервна до полуда, а?

Тя кимна и той я обгърна с ръце и я притисна към гърдите си.

— Няма нужда, милинка — рече. — Не хапя. Поне не много.

 

 

Завесите в спалнята не бяха дръпнати и на оскъдната светлина той видя очертанията на тясното неоправено легло, десетките плюшени играчки, най-вече мечета, пръснати навсякъде из стаята. Затвори вратата и видя, че върху нея бяха забодени десетки пощенски картички, всичките с изображения на мечета с най-разнообразни форми и размери. Роуз светна нощната лампа и вниманието му бе привлечено от плакат, окачен над декоративната камина: беше снимка на Али Макгроу и Райън О’Нийл^[1], а под тях бе изписан текстът: Да обичаш, значи никога да не се налага да казваш извинявай.

Тя започна да се съблича, както й бе казал, малко напрегнато, но послушно, досущ като дете. Той я взе на ръце и я понесе към леглото, а очите й се спряха върху неговите и тя си помисли, че те бяха сериозни, тъмни и решителни.

Всичко свърши много бързо. У него нямаше нито желание, нито нужда да се опитва да удължи любенето им; той дори не забеляза тихите й стонове, нито почувства галещите й пръсти, които докосваха бузата му, врата, гърба му; той изобщо май не я почувства. Ала изпита странно удовлетворение, защото толкова отдавна, не помнеше откога, бе в състояние да си позволи да задоволи единствено себе си.

Роуз се притискаше в него в полумрака, всичките й тревоги и съмнения се бяха стопили: имаше главната роля в Мерилин и щеше да стане звезда, така казваха всички, а ето че бе срещнала и Дрю. С лека и щастлива въздишка тя прокара показалец по космите на гърдите му и сетне вдигна очи, изпълнени с първично обожание към лицето му. Роуз се изчерви и сърцето й се разтупка; усещаше се мека, отпусната, уязвима и си помисли, че никога досега не е била толкова щастлива.

 

 

Съпругата на Дъги почина. В тълпата от блестящ народ, който бе дошъл за поклонението, Анджела можеше да види само темето на Дъги. Тя си проправи път в голямото, обляно в слънчева светлина фоайе към салона в новоиспански стил, гордостта и радостта на Мириъм, нейното приятно убежище близо до Сан Марино.

Изненадващо изведнъж я бодна чувството на срам, защото бе копняла за този миг; единствено жената на Дъги се бе изпречила на пътя им към целта през тези шест досадни години на игра на котка и мишка. Ала тя не бе виновна за смъртта на Мириъм, никой не бе виновен, просто — лош късмет, който се бе обърнал — много симпатично, благодаря ти — в добър за нея късмет.

Тя приглади тъмносиния тоалет Арнолд Шааси, който си бе поръчала специално за случая преди месеци; бе безупречно скроен, макар и малко скучен. Беше се колебала дали да не поръча нещо в черно, почти се бе примирила, че това е най-малкото, което би могла да направи за случая, но черното никога не е било нейният цвят, а и така застаряваше!

Лека усмивка на задоволство се появи на лицето й, когато застана под арката на отворените врати, защото пред нея бе морето на богатите, на силните, на известните, сякаш бе на Бала в операта, претъпкан от известни личности: семейство Кисинджър стояха на терасата, вдясно от тях — семейство Синатра, зад тях Джеси Джаксън, Ан Гети, семейство Шварценегер, Теди Кенеди, Дан Куейл, Майкъл Айснър, Палома Пикасо… Ето за какво си струваше жертвата й, цялото притворство, отегчението, чакането, чакането и чакането — след шест месеца, най-много след година, тя щеше да наследи всичките приятели, вечерите, уикендите, това място на върха, която горката Мириъм не бе в състояние да заема от дълго време насам. Е, както се казва — съдба.

Обърна поглед към сребърен поднос, но върху него имаше само празни чаши и тя се намръщи; гърлото й бе пресъхнало и трябваше да чака да й предложат чаша шампанско от някой от дузината подноси, които се носеха из салона; отбеляза си мислено да разбере името на компанията, обслужваща гостите, защото очевидно сервитьорите й бяха калпави, а това трябваше да се промени веднага щом тя и Дъги се свържеха официално.

Обля я топло, успокоително сияние, когато вдигна очи нагоре, към блестящия бял таван на вилата в испански колониален стил, сетне към стените, с окачена върху тях кордобска кожена ламперия от осемнадесети век — идея, която Мириъм бе заела от парижкия апартамент на Рудолф Нуреев, когато бяха вечеряли там през осемдесет и девета, последното й пътешествие до Европа. Анджела прокара длан по ръчно лакирания клавесин — още една придобивка на Мириъм, доста красива при това. Извърна лице към отворения прозорец, от който в салона нахлуваше аромат на олеандър и жасмин от терасовидните градини, спускащи се към морето.

— Анджела!

Към нея се втурна закръглена жена с прекалено тясна рокля.

— Как си?

— Добре, съвсем добре, Дакота.

Вътре в себе си винаги бе смятала, че Дакота е абсурдно име, все едно да кръстиш децата си Туин Фолс или Западна Вирджиния, то винаги й напомняше за каубои, кучета и дългороги говеда. Най-голямата дъщеря на Дакота се наричаше Аспен, кръстена на зимния курорт, където Дакота се бе запознала с баща й, първият й съпруг, който две години след сватбата им се бе самоубил, като скочи от моста Златните врата.

— А как е Дъги? — Тонът й бе вече по-нисък и конфиденциален.

— Защо не го попиташ?

— О, Анджи…

Мразеше да я наричат Анджи.

— Не го увъртай, знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам.

Пълните бузи на Дакота се зачервиха леко.

— Мислех си, че след като Мириъм… ти и… — но думите й секнаха.

Анджела не отговори нищо; не бе казвала на никого за отношенията си с Дъги и нямаше намерение да започва сега. Друг бе въпросът какво подозираха или си мислеха хората — против това не можеше да стори нищо. Но хора като Дакота Грийнбаум бяха последната й грижа. Тя пое отегчена дъх и насочи вниманието си към Дъги, който водеше оживен разговор с брюнетка, която не можа веднага да познае. Той се усмихваше прекалено топло, а жената му отвръщаше със същото.

— Как е Джаки?

— Добре.

— Върви ли работата й по онзи мюзикъл?

— Не — отвърна тя, прикривайки с мъка раздразнението си. — Недостиг на средства, пък и идеята бе смахната.

— Но аз разбрах от Джими Нидърландър, че продължавала; само преди седмица той вечеря у нас.

Анджела се взря в пълното лице на Дакота.

— Мисля, че грешиш.

— Той каза, че Джаки му се обадила относно гостуването на постановката й за Монро в Бродуей.

Анджела потисна гнева си и дори успя да се усмихне.

— И той какво каза?

Нидърландър, с неговата верига от театри и значителни средства бе, досущ като Шубертови, символ за могъщество на Бродуей.

— Ами, той каза, че само се изсмял на предложението й, защото била толкова млада, а и бил чувал само за провали с мюзикълите за Монро — сякаш били урочасани — но каза също, че не й затворил вратата окончателно.

— Само ще си изгуби времето — рече Анджела и посегна да вземе чаша.

— Не искаш ли тя да успее? — Дакота почти бе зяпнала от любопитство; беше чувала, че Анджела и дъщеря й много-много не се обичат.

— Това е все едно да гориш пари, при това не само своите собствени.

При това за тема, която дразнеше Анджела повече, отколкото можеше дори да си признае — Мерилин Монро, русокосата тъпа богиня на любовта, която можеше да провали шансовете й да се омъжи за Дъги.

— Сигурна съм, че няма да постъпи така; Джаки е много талантлива.

— Но импулсивна — добави бързо Анджела, — а мюзикълите са винаги много рисковани, Дакота, би трябвало да го знаеш.

Сегашният съпруг на Дакота — плешивият, без врат Рубин — бе топпродуцент, важна клечка в света на театъра. — И си мисля, освен ако Рубин не ме е дезинформирал, че времето на международните постановки хитове вече е минало.

— Не те е дезинформирал, Анджела — рече, защищавайки се Дакота, този път изостави Анджи, защото си спомни, прекалено ясно, за да е спокойна, разговора, който Анджела води с Рубин, докато си пиеха коктейлите, спомни си откровения му поглед, сякаш оглеждаше една потенциална любовница. Само че той никога не би имал шанс с Анджела — бе прекалено грозен, а това бе един от факторите, който я бе убедил да се омъжи за него и да се чувства в безопасност. — Той обаче каза, че имало изключения, а след като онези хамбари на Бродуей съществуват, все ще се намери някой, който да постави в тях мюзикъл.

— Бих предпочела това да не е дъщеря ми.

— Не си много позитивна, винаги съм те смятала, че си падаш по шантавите идеи, по рисковете.

— Дай да оставим тази тема, а? — усмихна се с усилие Анджела. — Както и да е, след ден-два ще се чуя с Джаки, естествено ще й дам съвет и цялата си подкрепа.

Как ли не! И ако обясненията на дъщеря й не я задоволят, би могла просто да вземе самолета до Лондон и да сложи край на тази история веднъж и завинаги.

Дакота въртеше чашата с шампанско неловко в ръце, сетне махна машинално на някого в дъното на залата.

— Ето я Марла Бринкнър, лекарката на Аспен. Не знаех, че се познава с Хиксови.

— Светът е малък.

Тонът на Анджела прозвуча открито подигравателно и Дакота се запита какво ли бе сторила, за да заслужи обидата. Изчерви се.

— Ще се видим по-късно, Анджела…

Анджела я изгледа, докато се отдалечаваше, знаеше, че се бе държала грубо, но не даваше и пет пари; отмести поглед към мястото, където стоеше Дъги, но той бе изчезнал и тя изруга наум, огледа се за брюнетката; а сетне група хора се насочи към терасата и тя го зърна — беше сам. Погледите им се срещнаха и тя пое към него, забеляза с раздразнение как бузите му бързо порозовяваха с приближаването й. Дъглас Хикс Трети може и да беше губернатор на Калифорния, но определено имаше липси по самообладателната част.

— Съжалявам много за Мириъм, Дъги…

Той кимна възглупаво.

— Радвам се, че дойде.

Ала тонът му издаваше не толкова радост, колкото объркване.

— Виждаш ми се уморен. — Устните й се разтеглиха в нещо, което, надяваше се тя, трябваше да изобрази съчувствена усмивка, в случай че някой ги гледаше отстрани. — Не се преуморявай.

Той сякаш се сгърчи и тя се улови, че й се прииска да се изсмее гласно.

— Доста свестен народ дойде — рече той.

— Виждам, Дъги — погледът й срещна неговия, — но твърде възбудени, не мислиш ли? — Гласът й премина в почти дрезгав шепот.

— Престани, мила — рече едва доловимо той.

— Казах само, че е топло, Дъги — прошепна тя, — добре, че съм гола отдолу.

Той ококори очи и тя видя как по лицето му избиват ситни капчици пот.

— Бих ли могъл да те представя на някого? — Гласът му бе напрегнат и той нервно преглътна.

— Само ако ми обещаеш, че ще ме посетиш — при това скоро.

— Утре вечер?

Устните й се извиха в доволна усмивка.

— Чудесно.

 

 

Речта му бе много хубава; след като седна, баща й взе ръката на Клеър, с дланта нагоре и я целуна нежно. Джаки усети как й присяда в гърлото; това бе нещо повече от трогателен жест, той символизираше всичко онова, което тя бе желала за баща си — продължителна, трайна, неизменчива и изпълнена с удовлетворение връзка с една личност; нещо, което тя винаги бе желала и за себе си. Но такава връзка, такава любов бе нещо рядко, изключително рядко, въпреки всичкото самозалъгване и глупостите, които се лееха по въпроса. Беше нещо подобно на това да откриеш петрол или злато; тя се усмихна, защото си спомни част от текста на стара песен на Нийл Янг — в нея се споменаваше да търсиш златното сърце… Когато си помисли за Дрю, усмивката й се стопи.

И без друго никак не й бе лесно да му обясни защо трябва да отиде на рождения ден на Клеър сама, отначало си помисли, че той я бе разбрал, но след това настроението му се промени, намуси се, затвори се в себе си. Джаки бе уморена, не й се спореше, а и бе погълната от работата си по някои бележки относно постановката. В крайна сметка тя му позволи да наруши съсредоточаването й, защото той не желаеше да изостави темата, а и усещаше главата си така, сякаш щеше да се пръсне от напрежение.

— В тази вечеря няма нищо особено, Дрю, наистина.

— Тогава защо не мога да дойда и аз?

— Тя бе планирана преди месеци.

— Е, и?

— Много е официална, чисто семейна…

— Какво означава това?

— Нищо не означава.

— Обади се на баща си и му кажи, че и аз ще дойда.

Тя го изгледа продължително.

— Защо си толкова неразбран?

— Ха, аз съм бил неразбран, Боже господи!

— Дрю, те дори не знаят, че съществуваш!

— Е, може би е време да узнаят.

— Но не и утре вечер.

— Защо, по дяволите, не?

— Защото това ще е вечерта на Клеър — тяхната вечер, те са си съставили списъка на гостите, бройката е определена, дори и кой до кого ще седи…

— Имаш предвид равен брой дами и господа?

Изгубила търпение, тя поклати глава и сведе поглед към сплетените си пръсти.

— И кой ще е твоят кавалер?

— Не ставай смешен.

— О, хайде, хайде.

— Ще довърша тези бележки и ще си взема една гореща вана, защото изглежда изобщо не мога да контактувам с теб.

Бърза сянка пробяга по лицето му, той се тръшна на креслото и се взря с невиждащ поглед в изгасналия екран на телевизора. Сетне изведнъж скочи и излезе от апартамента, без да промълви и дума.

Вратата се тръшна и стаята сякаш потрепери от удара. Тя се опита да се заеме отново с работата си, да игнорира тишината и празното кресло, но се отказа — някакво чувство на безнадеждност се зароди и се разширяваше в душата й като мръсно петно. Той не бе разбрал нито дума от това, което му бе казала, не искаше да приеме нищичко.

Върна се доста по-късно, изглеждаше по-спокоен, по-разумно настроен. Наля си питие, извини й се за нетърпеливостта и лошото си поведение, проблемът бил в културните различия, в привързаността на англичаните към официалностите. Тя му прости, неспособна да понася повече дискомфорта му и чувството на угризение, което — сигурна бе — изпитваше. В крайна сметка всичко бе само въпрос на ревност. А и той я бе накарал да се чувства малко гузна, нали така?

Тогава Дрю се усмихна, целуна я жадно и поръча разкошна вечеря. Накрая се любиха върху огромното легло. И сега сякаш чуваше гласа му, който зовеше името й, чувстваше как я гали по всички онези места, където обичаше, ала за да се върне чудото, й се наложи да затвори очи и да се съсредоточи много силно.

Нови аплодисменти прекъснаха спомена й. Тя премигна и огледа шестнайсетте гости, които седяха около блестящата маса; познаваше повечето от тях, защото всички те бяха играли с годините някаква роля в живота на баща й или на Клеър, а донякъде и в нейния. И изведнъж осъзна, че той бе остарял. А не желаеше това да стане — никога. Гърлото й се сви, когато отвърна на усмивката му, с усилие задържа погледа си върху малките мехурчета в чашата с шампанско, повдигна я, още и още.

Когато групата пристигна в Анабел, тя се опита да се избави от меланхолията, която я бе обзела изненадващо. Клеър, която бе леко пийнала, я помъкна към дамската тоалетна.

— Джаки, досега нямах възможност да ти го кажа, но роклята ти е направо поразителна!

— След като реших, че нямам какво да облека, в четвъртък хукнах… — благодарение на предвидливото напомняне от страна на баща й — и слава богу, че този ден магазините затваряха по-късно.

Клеър погледна заварената си дъщеря и в погледа й имаше известна доза благоговеене.

— Мила, наистина е много красива — рече сериозно тя, — ти си красива.

— Клеър… — отвърна Джаки, — май си пийнала малко повече.

— Не, не съм! — рече сухо Клеър. — Освен това никога ли не са те учили как да приемеш прилично един комплимент?

— Благодаря, майко — отвърна малко притеснено Джаки. — И преди да си ме попитала, роклята е от Хайди Мисава, купих я от Селфридж.

— Изглежда като шита специално за теб.

Което си бе вярно, защото черната дантела и копринената тафта контрастираха чудесно на млечнобялата кожа, а чувственият шал яка оставяше ръцете й голи и се плъзгаше върху ръцете й към бледата изпъкналост на бюста.

— И мога да те уверя, че я взех направо от щанда. Цяла вечност не съм си шила по поръчка. Просто напоследък все не ми стига времето.

— Дори и за някой мъж ли?

— Татко ти е споменал нещо.

— Само намекна.

— Няма нищо за намекване — рече колебливо Джаки. — Е, имам някого, но напоследък нещата не са много ясни. — Джаки се погледна в огледалото. — Но не се безпокой, ако има някакво развитие на нещата, което си струва да знаете с татко, ще ви го съобщя.

— И няма да сбъркаш, моето момиче.

Джаки поклати глава и се засмя.

— Не мислиш ли, че е време да се върнем при другите?

— Разбира се, разбира се. — Клеър я хвана за ръка и поеха към вратата. — От толкова време все не успяваме да си поговорим. Не би ли могла да забравиш Мерилин за няколко часа и да дойдеш да се видим както трябва? Защо не направиш един малък жест на добра воля и не дойдеш следващия уикенд на обяд с този твой младеж?

— Ти си непоправима.

— Просто реших да попитам!

— Ще си помисля.

Преминаха по тесния, покрит с килим коридор и влязоха в притъмнения коктейлбар, зад който се виждаше дансингът.

— Да не би онзи там, дето танцува, да е баща ти… а?

Дейвид се въртеше лудо в дъното под звуците на първото от серия златни стари парчета на Стоунс — Ще ми липсваш.

— Добри Боже! — възкликна Клеър, — от години не съм го виждала да прави нещо подобно. — Тя съпроводи Джаки до масата им. — Дай да пийнем по още чаша шампанско; или пък можем да опитаме някой от чудесните коктейли?

Джаки погледна масата, отрупана с най-различни напитки, в двата й края стоеше по кофичка с лед и с бутилки Болинджър резерве.

— Клеър, татко изглежда е помислил за всичко — рече тя и посочи масата.

— Докато ти си вземеш още чаша шампанско или нещо друго, аз ще се опитам да го спася, защото сигурно ще пуснат и Сатисфакшън, а не ми се ще да го отвеждам у дома толкова рано и напълно изтощен!

Джаки се отпусна на стола си, бе се поуспокоила, радостна, че бе успяла да поговори с Клеър; запита се защо толкова отдавна не бяха прекарвали наистина заедно известно време. Усмихна се в полумрака, усети, че лошото й настроение отминаваше, вгледа се в старите приятели на баща й. Изпи още глътка шампанско и усети как главата й леко се замайва.

Сега звучеше друга песен, по-бавна. Джаки усети как се отпуска под звуците на Виновна на Барбра Стрейзънд, които се носеха плавно из залата. Облегна се назад, мислите й заплуваха, спомените се тълпяха в главата й; с леко притеснение установи, че вляво от нея седеше Джейми, а тя дори не го бе и забелязала.

— Забавляваш ли се?

— Никога не съм бил в подобно заведение.

— Не е лошо, нали?

— О, не. — Той я погледна в мрака.

— Предполагам, че всичко ти се вижда необичайно, но това трябва и да се очаква.

— Не и сега — рече той. — Всичко си идва на мястото.

Тя склони глава към него.

— Имаш предвид Лондон, работата си?

— Хората… — отвърна той. — Тук се стараят много повече да скрият чувствата си или да избегнат да изрекат онова, което мислят. На човек му трябва време, за да свикне с това.

— А ти я караш каквото е на главата, такова — и на устата — усмихна се тя.

— Така твърди Дейвид.

Тя хвърли поглед към дансинга, към Клеър и баща й.

— Сума време не съм била в подобно заведение… Почти бях забравила как се чувства човек.

Мъчително самотно, помисли си тя, освен ако не си с човека, с когото искаш да бъдеш, още повече пък, ако този човек просто не съществува.

— Защо не потанцуваме? — попита той, макар никога през живота си да не бе танцувал.

— Ами…

Той се изправи преди тя да успее да рече още нещо.

— Ще трябва да ми покажеш какво да правя…

Тя се поколеба един миг, сетне пое подадената й ръка.

Музиката бе бавна, романтична, дансингът бе препълнен от притиснати двойки.

— Не изглежда много трудно.

— Не е — рече Джаки и постави едната му ръка на кръста си, — бавните парчета са винаги лесни.

Тя го погледна и видя, че се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Всъщност, изглежда доста примитивно, не смяташ ли? Досущ като ритуал по чифтосване.

Тя се засмя и погледът му се закова върху красивите й устни.

— В крайна сметка — продължи той, — танцуваме само с онези, с които искаме, нали?

Джаки се вгледа в очите му.

— Нищо не е толкова просто, колкото изглежда.

— Защо?

— Просто животът не е такъв.

— Но можеш да го направиш.

Тя въздъхна.

— Не можем ли само да танцуваме? Моля те, Джейми…

Тя се облегна на него и той почувства очертанията на тялото й през поразителната рокля.

— Ще вечеряш ли с мен?

Беше тренирал поканата повече от седмица.

Усети как тя се напрегна, сетне вдигна глава и се взря в лицето му.

— Не смятам, че идеята е добра.

— Защо?

— Моля те, Джейми…

— Заради Дрю ли?

Ала Джаки не означаваше нищо за американеца, Джейми сам бе забелязал това.

— Казах, че идеята не е добра.

— Мислиш, че съм прекалено млад за теб.

— Не знам какво мисля — прекъсна го рязко тя, — а сега дай просто да оставим това, моля те.

Той сведе поглед към леко наклонената й глава и вдиша дълбоко тежкия аромат на парфюма й. Досущ като наркотик.

Отказа му, но би се изненадал повече, ако бе приела. А и това не променяше нещата за него, той продължаваше да я желае и щеше да продължи да я желае. В крайна сметка разполагаше с много време и можеше да почака. Джейми винаги бе много добър в чакането.