Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Десета глава

Луси гледаше нещастна през прозореца. Чуваше как сестра й свири на пианото в съседната стая — калпава версия на О, елате всички вярващи! Баща й спеше, тихичко похъркваше във фотьойла си, докато стомахът му се бореше с огромната коледна вечеря, която майка й бе приготвила. От кухнята се носеха гласове — майка й пийваше там червено вино с леля Силвия, овдовялата й сестра, която винаги посрещаше Коледа с тях. Навън — в градината и отвъд нея не помръдваше нищо, сякаш всичко спеше като баща й, натъпкан с прекалено много пуйка и коледен пудинг.

Запита се какво ли правеше Ричард и в гърлото й заседна буца. Той дори не се обади. Мислите й се върнаха към онзи петък и бележката, която бе намерила при завръщането си: в нея пишеше само: Тръгвам по-рано за дома. Дом за него означаваше къщата на майка му, в малко селце по средата на пътя между Бат и Бристъл — тя живееше там сама; може би се бе разболяла.

Луси въздъхна и видя как прозорецът се замъглява от дъха й. Очерта с пръст едно кръгче, сетне му постави очи, нос и полуусмихната уста — така кръгчето се превърна в лице и, колкото и смешно да изглеждаше, то й заприлича на Ричард. Очите й засмъдяха и пламнаха.

Отдръпна се от прозореца, реши да се поразходи из градината, но след като затвори зад гърба си вратата на всекидневната, се изправи пред телефона в коридора. Спря се безпомощна пред него, сетне вдигна слушалката и започна да набира номера, който грижливо си бе записала на къс хартия тъкмо за подобни случаи. Дълго даваше свободно и тя бе на път да се откаже, когато чу гласа му и въздъхна с облекчение.

— Ричард?

— О… Здрасти.

Тя го изчака да каже още нещо, но се досети, че няма да го направи.

— Защо не се обади? — попита неуверено тя.

— Нещо се поразболях — май грип — излъга той.

— Не спомена нищо за това в бележката.

— Хвана ме веднага, след като пристигнах тук, може да съм го лепнал докато пътувах насам.

— Толкова ли бе изтощен, че да нямаш сили да се обадиш и да кажеш Честита Коледа?

— Мислех, че ти ще позвъниш.

Тя въздъхна дълбоко.

— Как е майка ти?

— Добре.

— Помислих си, че е болна.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Просто предположих, съдейки по бележката.

— Не — отвърна той, — ако искаш, можеш сама да я попиташ.

— Тогава защо се наложи да заминеш по-рано! — попита тя, игнорирайки отговора му.

Преди да заговори, последва миг напрегнато мълчание.

— Нуждаех се да прекарам известно време сам.

— Ричард, какво става? Защо просто не ми кажеш какво има?

О, как му се искаше, как наистина му се искаше да изкрещи, да я попита защо още се виждаше с Роджър, въпреки всичките си обещания; боеше се обаче.

— Уморен съм, Луси.

В съзнанието му изплува образът на Роджър с всичките му повече от метър и осемдесет височина и арийската му хубост, копнееше да го стисне за гушата и бавно, бавно да го удуши.

Тя сведе поглед към телефонния апарат, объркана, смаяна, усети как по гърба й пробяга студената тръпка на страха.

— Това не е отговор, Ричард — рече, — а как мога да ти помогна, след като не знам какво е станало?

— Намери ли си чорапа? — попита рязко той, избягвайки въпроса й.

— О, да, да — отвърна бързо тя и си спомни яркозеления вълнен чорап.

С червено на него бе извезано Ах, ах, ах, ах!, думичките се виеха спираловидно досами петата му. Двамата имаха подаръчни чорапи в различни цветове и бяха решили всяка година да ги пълнят догоре с подаръци, независимо колко малки или глупави. Ричард бе особено добър в измислянето на глупави и сантиментални подаръчета.

— Бяха наистина много сладки, всичките… — рече тя малко неуверено, — но аз не можах да ти дам моите. Можеше най-малкото да ме почакаш да се върна.

— Кога си дойде?

— Кога?

— В петък.

— Малко след седем. — Лицето й се удължи от изненада. — Защо?

— Трябва да съм тръгнал малко преди да си дойдеш.

— Искаше ми се да ме бе изчакал — повтори тя отново. — Ужасно е да се завърнеш в празния апартамент.

— Добре ли прекара уикенда?

— Ако смяташ, че да репетираш в събота и да прекараш останалото време сам, означава хубав уикенд, тогава — да. — Тя се взря в слушалката с нарастваща тревога. — А ти?

— Направих две много дълги разходки.

Обут в грамадните ботуши Уелингтън, той пое по пътеките, които често бе обикалял като дете. Някои от старите високи живи плетове бяха изчезнали, за да се разширят ливадите или нивите, така че познатите места вече не изглеждаха същите. Вече нищо свято не е останало — бе изругал на глас той. Сега имаше нищожна възможност човек да намери птиче гнездо или мишка или да зърне нищо неподозиращия заек в някое от онези тайни местенца от детството.

Луси видя през прозореца на коридора как навън заплющя дъжд, как заля тревата и разкаля пътечката в градината.

— Нали каза, че си бил болен?

— Бях.

— Толкова болен, че да предприемеш дълги, изтощителни разходки, а да не намериш сили да вдигнеш слушалката и да ми се обадиш.

— Не бе съвсем така.

— Ами тогава как всъщност беше, за бога!

— Ти ми кажи! — рече саркастично той, но веднага се усети, че попадна в глупаво положение.

Когато тя отново заговори, той долови отчаяната нотка в тона й.

— За пръв път откакто се познаваме, аз наистина не разбирам за какво става дума, Ричард.

Той не отвърна нищо, само усети горчив привкус в устата си.

— И всъщност имаше нещо, което исках да ти кажа — продължи тя, а развълнуваното й, боязливо сърце заби по-силно. — Но предполагам, че ще трябва да почакам, докато ще мога да разговаряме както трябва.

Той изчака секунда, сетне пое дълбоко дъх.

— Не можеш ли да ми го кажеш сега?

Но дълбоко в себе си се молеше да не го казва, страхът, който го обзе, бе силен като остра болка.

— По-скоро — не.

— Разбирам.

— Възнамерявах да разговаряме в петък или през уикенда, преди да заминем за Коледа…

Тя с неохота си помисли за Роджър и за всичко онова, което й бе казал, за опитите му да я спечели отново.

— Но мен ме нямаше.

— Точно така.

— И искаш да изчакаш, докато се видим?

Колко предвидливо!

— Да.

— Кога ще се върнеш?

— Трябва да съм на репетиции в сряда, два дни след Коледа.

— Добре — рече тихо той.

— Ти ще си се върнал ли тогава?

— Не знам.

— О, така ли?

— Ще снимам за Сейнт Уинифред чак в петък.

— Значи, че ще трябва да изчакам дотогава — отрони тъжно тя, — особено, ако още смяташ, че се нуждаеш да прекараш известно време сам.

— Добре.

Тя пое рязко дъх.

— И толкова — само едно добре, така ли?

— Не знам какво искаш да ти кажа, Луси?

— Едно Честита Коледа ще свърши работа, Ричард! — отвърна рязко тя, но сълзите й вече напираха. — Пък и каквото и да е, щеше да е по-добро от този едносричен разговор, който водим.

В един миг на отчаяние тя се изкуши да излее всичко, което бе направила или почти направила заради него. А дори и нещо повече — да му каже за глупавите, срамни неща, когато се бе отдавала на всичките онези Макс Локхартовци на света.

— Не исках да…

— О, остави, просто остави, Ричард.

Тя тресна телефонната слушалка и той потръпна. Един миг просто се взира с невиждащи очи в нищото, леко потресен. В последните реплики от разговора собствената му фарисейщина се бе обърнала срещу самия него, твърде малко от казаното бе очаквано и той осъзна с все по-увеличаваща се невяра, че Луси бе успяла да го постави в неудобната ситуация да си мисли, че някак си той бе виновен за всичко.

 

 

Дрю си подсвиркваше. Кое го караше след обяда с Анджела да изпадне в това отпуснато състояние на нега, на желание, по-силно от всичко друго, да я отведе в леглото? Поклати глава с приближаването си към блестящите врати от стъкло и бронз на жилищния блок.

Предложението да пазаруват заедно бе нейно, искала да му купи това-онова, след това се отдадоха на дълъг и вкусен обяд в Петросян, един от любимите й ресторанти. Заведението го шашардиса напълно — цялото в стил Арт Деко, с дивани, тапицирани в мека кожа и поръбени с норки, покрай стените. Ядоха блюда за любовници: миди, стриди и хайвер — червен и бял — полети с обилно количество изстудено шампанско.

По-късно той я остави пред Ора Федор на авеню Медисън, защото тя бе настояла, че се нуждае от известно количество ново бельо. По обратния път той се бе кискал дълго, защото Анджела имаше цели скринове, пълни със секси копринено бельо, комбинезони и сутиени, повече от които изобщо не бяха обличани, или пък бяха носени веднъж-дваж.

Дрю махна на портиера и прекоси фоайето към асансьора. Стискаше в ръце и под мишница няколко пакета с подаръците от нея. На Коледа му бе подарила часовник Ролекс от масивно злато, запалка в комплект с него, беше сготвила тлъста патица с всичките съответни допълнения, после се напиха и се любиха навсякъде из проклетия апартамент. По-късно лежаха в леглото и похапваха студено месо с туршия, гледаха стари филми, докато желанието да се любят не се появи отново. Ето, така бе минал този ден, най-хубавият ден.

Днес тя го бе облякла, досущ както в миналото: вратовръзки и ризи от Биджан, италиански обувки от Кен Соул, страхотен бял копринен костюм от Гоу Силк, няколко смокинга, които направо го бяха смаяли. С щастлива въздишка той стисна още по-силно подаръците, чувстваше се отлично, по-добре отколкото всякога в досегашния си живот. Беше започнал да вярва, че наистина означава нещо за нея, защото не бе споменал нищо за информацията, която имаше за нея, всичките онези неща за Пинки; предположи, че тя се бе вразумила и би трябвало да намери начин да го включи в бъдещите си планове. Моментално в очите му пробяга сянка. Би трябвало.

Натисна бутона на частния асансьор за апартамента на покрива със свободната си ръка, вратите веднага се отвориха с леко мъркане и той влезе. Все още продължаваше да се учудва колко бързо и безшумно се изкачваше асансьорът до последния етаж на сградата, до палата на Анджела под самото небе. Тананикаше си тихичко, докато се изкачваше, вратите се отвориха широко и той излезе бързо в коридора, само на няколко метра от входната врата на апартамента. Дрю остави пакетите на кървавочервения килим и лесно намери ключовете в джоба си. Но когато се опита да отвори вратата с първия от тях, не успя, не успя и с втория, и с третия. Опита отново и отново, сетне ги разгледа внимателно, пак опита и с трите за последен път, вече обхванат от странна паника и ужас. Отстъпи назад и се вторачи във вратата, постепенно осъзнавайки случилото се. Тя бе сменила проклетата ключалка! О, колко хитро, колко добре нагласено! Той поклати глава, не можеше да повярва. Нарочно го бе извела, беше го нахранила и напоила, бе му купила дрехи, за да може зад гърба му да смени шибаната ключалка!

Прасна отчаян вратата с длан, рита фино полираното дърво, докато то не потрепери от яростта му, сетне задумка с юмруци, бесен и унизен, кълнеше я, защото отново го бе изиграла — беше го използвала, бе го направила на глупак, бе се отнесла с него като с парцал.

Дрю стисна силно очи и подпря чело о неподдаващата врата, жалък и отчаян. Изстена тихо, ядът отстъпи място на мъката — виждаше как всичките му мечти и надежди потъват в небитието.

 

 

Съпрузите на Мерилин Монро Джим Дохърти, Джо ди Маджо и Артър Милър бяха разположени на стратегически места върху въртящата се сцена, докато други артисти — около двайсетина мъже, представляващи многобройните любовници на Монро — заемаха лявата страна на сцената. Роуз в ролята на Мерилин стоеше извън кръга, който бавно се въртеше под знойната музика на Itch, Itch… Which, Which?, като спираше само, когато прожекторите осветяваха Дохърти, ди Маджо и Милър, тогава тя изпълняваше дуети с всеки от тях, приближаваше ги и танцуваше с тях с бавни, чувствени стъпки. Сетне осветлението намаляваше и мъжете в живота й се оттегляха, оставяха Монро без партньор, музиката стихваше и на сцената оставаше само голям телефонен апарат от петдесетте години, който я очакваше в средата на сцената като някакъв страж.

Джаки въздъхна тихо, удовлетворена; сцената още не бе доработена докрай, но потенциалът й бе очевиден. Стоеше безмълвна в дъното на репетиционната зала, стиснала палци, докато Пат Гудол зае мястото си на Четеца, за да развали настроението, създадено от последната сцена. В един миг Джаки стисна силно очи. Никой не носеше вина, най-малкото — Пат. В крайна сметка идеята бе на Джаки и дори Макс в крайна сметка бе постъпил коректно и бе предложил да изчакат да мине Коледа, когато спектакълът щеше да е вече в по-напреднала фаза.

Тя го погледна внимателно, докато той караше Пат да повтори отново мизансцена, направи няколко ловки промени, но въпреки това Джаки вътрешно потрепна, обзета от неизбежното чувство, че идеята просто не струва. Жалко за всичкото време и за усилията, които бе изгубила, дори и засилените търкания между нея и Макс не бяха довели до нищо. Точно в този момент той се обърна да я погледне и тя сви рамене; той направи жест, като че си реже гърлото — този жест казваше всичко.

— Благодаря, миличка — каза той на Пат и Джаки забеляза, че успя дори да й се усмихне, несъмнено — с известно усилие на волята, но въпреки това я изненада и я впечатли, защото се бе сблъсквала с толкова много режисьори, които бяха в състояние да се държат наистина злобно и брутално критично. Разказваше се една стара, стара история за актьор, който напуснал някакво прослушване толкова смазан психически, че се застрелял. Но тя бе готова да й повярва, наистина можеше да повярва.

Макс се протегна, стана и бавно закрачи към Джаки — тъкмо, както бе очаквала.

— Добре, добре, не го казвай… — рече тя.

— Мисля, че вече го направих.

— Не стана и приемам фактите — продължи тя, — тъй че няма нужда от заупокойни слова.

Той кимна.

— Добре.

— Пат има хубав глас; може би ще е разумно да я включим, за да подсилим някои от хоровите изпълнения.

— Защо не? Както и предполагах, ще се наложи да наемем още хора, за да направим по-силни някои части от шоуто.

— Това означава, че по всяка вероятност съставът ще достигне трийсет и пет души.

— Долу-горе толкова.

Тя замълча, засмята наум — шест или повече нови актьори щяха да означават най-малко хиляда лири на седмица допълнително. С всеки изминал ден бюджетът нарастваше по малко.

— Предварителните продажби още ли са слаби?

— Няма нужда да питаш…

— Но нали планираш рекламна кампания този месец?

— О, да.

Тя също щеше да струва цяло състояние. За рекламите в националните всекидневници бяха предвидени хиляди, да не говорим за тениските, за рекламните пана, за постерите във всички големи градове, за предварителната работа по албума, който трябваше да бъде записан до края на месеца. Първият албум се бе продал нелошо, но тя възлагаше надеждите си на втория, след премиерата на спектакъла. Неочаквано я обля вълна на оптимизъм, защото музиката, песните бяха нещо по-специално — удивително мелодични, неотразими.

— Имам чувството, че шоуто вече се сглобява — рече предпазливо той.

Тя кимна.

— А и Роуз вече наистина навлезе в ролята, тъй че май няма нужда да се тревожим по тази част.

— Надявам се да си прав…

— Джаки, скъпа, вдигни глава, имам много добри предчувствия за това наше малко отроче.

— Не е чак толкова малко, Макс — отбеляза сухо тя, защото едва сега бе осъзнала мащабността на задачата, която си бе поставила. Нито една от предишните й продукции не бе дори и бледо подобие по мащаб и по разходи на Мерилия и понякога, когато бе уморена или не можеше да заспи, тя чувстваше как паниката заплющява с криле в гърдите й.

— Е, голямо, малко, какво значение има? Доброто ми предчувствие не изчезва — подхвърли надуто той. — Припомни си думите ми, когато следващия път изпаднеш в продуцентска криза, скъпа моя.

Тя го погледна хладно.

— Ще го направя непременно, Макс. — Погледна часовника си. — Ако няма нищо друго, можеш да ме търсиш у дома, като ти потрябвам; трябва да проведа няколко телефонни разговора, а ме чака и планина от книжа, с които трябва да се оправя.

— Добре — избъбри той, — но ще бъдеш утре сутринта на оперативката на екипа, нали?

Тя кимна и се обърна да си върви.

— Досега не съм изпуснала нито една…

 

 

Във всекидневната вече светеше. Джаки забеляза това още от улицата, а след като изкачи трите стъпала Джейми й отвори вратата.

— Подранил си — усмихна се тя. — Не те очаквах преди шест.

— Само с единайсет минути.

Той отиде до нея, пое папките от ръцете й и се отдръпна, за да й направи място да влезе.

— Понякога — рече тихо тя, — ми се струва, че четеш мислите ми, Джейми.

— Опитвам се — отвърна простичко той.

Тя го погледна внимателно, беше вярно: непоносимата му откровеност, начинът, по който я изкарваше из релси с толкова лесно постигана невинност. Дори и на Бъдни вечер я бе изненадал, че не изгуби контрол върху себе си, усетил, че тя не бе готова за нещо повече от целувки и ласки. Ала вътре в себе си тя разбра, че желаеше и нещо повече.

— Да отворя ли бутилка вино?

— Да, моля те.

Тя изу обувките си и защапурка боса нагоре по стъпалата, за да си вземе душ и да се преоблече. Взе си копринено кимоно в бяло и черно — Клеър й го бе избрала при един от редките им съвместни набези по магазините.

Джаки се взря в изображението си в огледалото и осъзна, че се чувстваше уморена, което никак не бе за чудене. Прокара гребен през косата си и си постави малко руж за освежаване върху бузите си. Днес няма да си взема работа в леглото и да заспива над бележки и бумаги, а ще си угаси лампата в по-цивилизован час. А след премиерата би могла да си вземе почивка, макар и кратка, за да се съвземе напълно. А Джейми…? Звънецът на входната врата прекъсна рязко мислите й, тя подскочи, но бързо излезе на стълбищната площадка.

— Аз ще отворя, Джейми.

Вратата бе добре затворена — заключена и със спуснато резе. Винаги подхождаше внимателно към подобни неща — беше го наследила от майка си, когато живееха в Ню Йорк. Машинално погледна през шпионката и видя застаналия отвън Дрю. Гледа го дълго как се разхожда нервно напред-назад на стълбището.

Нещо в напрегнатото изражение на лицето му я накара да застане нащрек. Той отново позвъни и звънът опъна до краен предел нервите й, тя свали резето и отключи.

— Дрю…

— Здрасти, миличка — рече весело той, — едва изтърпях, докато отвориш.

— Трябваше да телефонираш предварително.

— Исках да те изненадам — рече той, пусна багажа си и погледът му пробяга по нея.

Тя потръпна, когато той я прегърна и студените му устни се залепиха върху шията й.

— Джейми е тук — рече тя, но прекалено бързо, защото погледът му веднага се закова върху лицето й, а сетне — и зад него към вратата към всекидневната; тя знаеше, че Джейми е там и ги гледа.

— Здравей, момче.

— Здрасти — отвърна безизразно Джейми.

— Значи вършиш малко домашна работа, така ли?

Прекалено ясно му бе защо момчето се мотаеше около нея; бе изписано в очите му — предани, големи, кръгли, грейнали.

— Нещо подобно, Дрю — намеси се Джаки, — тъкмо щяхме да ядем.

— Колко хубаво!

— Можеш да започваш, Джейми — рече тя, — аз ще се забавя още минута-две.

Дрю я последва, оглеждаше внимателно новия й дом, картините, мебелите, objets d’art[1].

— Хубаво местенце.

Помисли си за гнезденцето апартамент, в който бе живял малко, но безценно време с Анджела и гърлото му се сви от отчаяние, ненавиждаше я.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря. — Махна пренебрежително с ръка към мястото, където доскоро бе стоял Джейми. — Той да не живее в някоя от допълнителните стаи или нещо подобно?

— Разбира се, че не.

— Видя ми се, че се чувства като у дома си.

— Става дума за работа, Дрю.

Беше почти истина.

Той я погледна внимателно и тя си спомни, че бе намекнал нещо подобно за Джейми само преди няколко седмици, сега обаче й се струваше, че бе по-отдавна.

Ти можеш да си мислиш, че става дума само за работа — насочи показалец към нея той, — но дали и той е на същото мнение?

— Това изобщо не ти влиза в работата.

Той зяпна.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Не знаеш ли?

— Не.

Но можеше да се досети.

— Бил ли си изобщо някога откровен с мен, Дрю? Дори и в самото начало.

— О, го-о-осподи… пак се връщаме към онези глупости с майка ти, така ли?

— Не са глупости, Дрю.

Лицето й бе непроницаемо и той усети как стомахът му се свива, как го обхваща паниката, защото, ако загубеше и нея, оставаше с празни ръце, нямаше нито при кого, нито къде да отиде. А не можеше да се върне да кръстосва плажовете и баровете на Маями или Ел Ей, или пък да забърше някоя дама на средна възраст в Сакс или Блумингдейл. Никога повече.

— Грешно си разбрала всичко — рече умоляващо той, — нали ти казах?

— Единствената ми грешка си ти.

— За бога, Джаки, какво съм направил?

— О, престани да се правиш на невинен; не мога да го понеса.

— Но аз наистина съм невинен и го заявявам на висок глас!

— Не и ти, Дрю — промълви тя толкова тихо, че едва се чу, — не и когато си чукал майка ми.

— Глупости!

— Знаел си адреса й.

— Ти ми го даде, по дяволите, преди да замина.

— Можех да си спестя това усилие, защото ти вече си го имал.

— Това е лудост!

— Добър опит за измъкване, Дрю — рече хладно тя, — но ако си спомняш, си записал същия шибан адрес, когато си се регистрирал в хотел Хайд парк.

Той само я гледаше.

— И се опитваш да ме убедиш, че си прелетял Атлантика, само за да ме видиш? Моята мила майчица те е изхвърлила, нали? Отегчила се е, както винаги?

— Не беше така — процеди той през зъби. — Обичам те, по дяволите!

Тя бавно поклати глава.

— Не изричай повече тези думи.

— Джаки… за бога. — Погледът му се стрелна към пръстена на ръката й и тя го забеляза.

— Можеш да си го вземеш обратно, не го искам.

— Задръж го.

— Дай го на нея.

— Не ми трябва.

Тя го гледаше, искаше й се да избухне, но яростта й бе потисната от жалост към него.

— Откритието ми, че си знаел адреса й, само потвърди онова, което вече знаех. Виждаш ли, парфюмът те издаде… Предполагам, че можеш да разбереш.

— Виж сега, мога да ти обясня.

— Махай се, Дрю — рече мрачно тя.

— Не говориш сериозно.

— О, не — увери го тя, — напълно сериозна съм.

 

 

Яхтата бе закотвена току до масивен коралов риф, в малко заливче близо до Малкия Сейнт Винсънт; едно от любимите й места в Карибско море. Анджела можеше да види стотици ярко оцветени рибки да плуват около червените и сините корали и отново и отново да се удивлява от кристалночистите води, от великолепието на буйния живот, който вилнееше в тях; той не се променяше, просто следваше своя кръговрат. Тя вдигна лице към топлия бриз, който духаше откъм малкото островче, покрито с трева и палми, затвори очи и се опита да се освободи от тъжното, замислено настроение, което я следваше още от Ню Йорк насам.

В крайна сметка се бе оказало лесно да смени ключалката и да подмами Дрю на обяд и експедиция по магазините, прекалено лесно, но за нейно съжаление не изпита и най-смътното чувство на триумф, а по-скоро — празнота, сякаш нещо не бе съвсем наред. За бога, той я желаеше само заради парите, а тя вече не бе в бизнеса на съпрузи играчки, без значение колко са красиви или колко добре да изглеждат отношенията помежду им. Това бе игра за глупачки, нали така? За стари глупачки.

От летището се бе обадила в жилищния блок, за да се убеди, че човекът от охраната и портиерът бяха извели Дрю — нещо, за което ги бе помолила. А сега апартаментът щеше да бъде почистен основно, така че нищо да не подсказва за присъствието му; малкото му вещи щяха да бъдат отнесени на склад. Тя не очакваше да се завърне там няколко седмици, а може би и месеци, а дотогава споменът щеше да изтлее.

Беше планирала това пътешествие с Дъги много преди Дрю да се появи на прага й с трогателния му опит да изнудва. Никога не би могъл да разбере, че смяташе пътешествието из архипелага на Гренадините с губернатора на Калифорния и най-близките му приятели за нещо, което не може да пропусне. Това бяха важни личности, много важни, които разбираха и приемаха връзката й с Дъги. А какво разбираше Дрю от подобни неща? Дали наистина очакваше тя да му повярва, че ще публикува онези мръсотии за нея? В никакъв случай — не и докато тя му плащаше сметките, не и след като се надяваше отново да я види. Защото той още я желаеше, независимо колко я мразеше в този момент.

Естествено, тя излезе от равновесие, когато разбра какво бе научил за нея — онази мръсотия, гадостите — жалки останки от по-раншния й живот, които биха могли да помрачат всичко, постигнато оттогава насам. Лицето й пламна, като си спомни снимките, които й бе показал. Бергман й бе платил сто и петдесет жалки долара за тях, заснеха ги на някакво много тайно ергенско парти на Ривърсайд драйв. Макар и преди толкова много години, тя си ги спомняше много ясно.

Ярка, незабравима завинаги картина, въпреки изминалите години. Пинки Джоунс. Не я караше да се срамува, а предизвикваше само неясно вълнение, защото тя й се наслаждаваше — на събличането и танца, на възхитителните моменти на сцената, когато демонстрираше телесните си дадености: движеше се и възбуждаше… движеше се и възбуждаше… мъжете свиркаха и викаха, тропаха по масите, главата й се замайваше от мръсотиите им. Те я желаеха.

— Ей, Ейнджи, търсех те из цялата проклета лодка.

Анджела се обърна и веднага лепна усмивка върху лицето си.

— Просто се наслаждавах на гледката, Дъги. А ти спеше като бебе последния път, когато те видях.

Носеше шорти — дълги до коленете бермуди и тя вътрешно потрепна, погнуси се от вида му. Дъги имаше къси крака, изпъкнали прасци, а по двата му крака до глезените се спускаха почти идентични разширени вени. В случаите, когато се чувстваше готов да прави любов (на нея те й се струваха все по-редки и по-редки) пръстите й понякога напипваха някоя вена, твърда като молив, под кожата му, обземаше я отвращение и се опитваше да мисли за други преживявания, за някое друго място, за някого другиго. И в крайна сметка това винаги завършваше с Дрю.

— Ще вечеряме на брега, в курорта. — Той потри ръце и я изгледа похотливо. — Изглеждаш чудесно, мила.

— Искаш ли да се върнем в кабината?

Тя превключи към образа си на изкусителна сирена, образ, който трябваше да му каже, че е най-желаният мъж, когото изобщо е срещала.

Той се изчерви и се изкиска.

— Не точно сега… по-късно, по-късно… не съм толкова млад, колкото теб.

Меко казано. През първите три дни той на практика спа през цялото време, нито един следобед не мина без леката му дрямка, която, естествено, изключваше нейното присъствие.

— Това ще е едно прекрасно място за меден месец, Дъги.

Той проследи погледа й!

— Разбира се.

Тя му хвърли предпазлив поглед, докато той се присъединяваше към нея при перилата.

Кога, Дъги? — рече неочаквано и нетърпеливо тя. — Колко дълго ще караш да чакам?

— Колкото е необходимо, скъпа, знаеш как стават тези неща.

Анджела въздъхна. Остаряваше с всеки изминал ден. Беше красива, през целия й живот й го бяха повтаряли, но красотата не можеше да трае вечно. Беше жена, която имаше всичко, освен съпруг.

Без значение бе, че притежаваше богатство и положение, не й бе достатъчно. В кръговете, в които се движеше, самотната жена без кавалер беше истинска досада. Освен това, всички очакваха тя да стане следващата мисис Дъглас Хикс Трети; на практика това бе сигурно. Тя отново усети познатото свиване на стомаха си от страх. В края на краищата трябваше да бъде реалистка, не съществуваха кой знае колко подходящи, със солидно богатство мъже от нейната възрастова група, готови да се свържат с жена на нейните години, независимо колко бе красива. А и ако текущата им съпруга не бе вече мъртва, те навярно щяха с готовност рано или късно да я заменят за някой млад модел.

Анджела затвори очи, защото вампирът на старостта отново подаде глава из бърлогата си: най-страшният й кошмар на този свят бе как повяхва и си отива самичка. По-скоро би се самоубила.

— Трябва да мислим за кариерата ми — продължи той, — за бъдещето; какво би ни струвало ако избързаме, след като Мириъм, Бог да приеме душата й, още не е изстинала… — Той се прокашля. — Привържениците на демократите просто не обичат тези неща, миличка.

Тя си помисли за Кенеди и й се прииска да се изсмее на глас.

— Дъги… скъпи — рече търпеливо тя, наблягайки на всяка дума, — аз те чакам вече шест, почти седем дълги години… — Тя пое дълбоко дъх, понеже изведнъж всичко това стана безкрайно важно за нея. — Не бихме ли могли поне да определим дата — само за нас двамата — това ще бъде малката ни тайна?

И най-важното — преди той да разбере за Джаки и за проклетия й мюзикъл, защото както личеше по всичко, спектакълът напредваше и тя не можеше да стори нищо да го спре. А ако Дъги разбереше, той несъмнено щеше да го използва като още една причина за отлагане, поради сантиментите и лоялността си към Демократическата партия. Но той дължеше известна лоялност и към нея, за бога, не можеше ли да го разбере!

— Бих искал, мила, знаеш, че бих искал, но… — Той поклати глава и едновременно с това сви рамене.

Тя му хвърли поглед крадешком, затвори си устата, преди да му отвърне както му се полага, а вместо това остави халата си малко да се отвори.

— Знаеш какво изпитвам, колко великодушна мога да бъда… — Тя вдиша дълбоко — така, че гръдният й кош повдигна и подчерта бюста й.

Но дори и докато гледаше как Дъги зяпна, в паметта й нещо се разбуди и докато произнасяше грижливо подбраните си думи, в съзнанието й се появи една малка сцена, за която не се бе сещала от години: Дейвид, който се опитва да я остави, красивото му лице е бледно, почти изнурено, защото съвместният им живот се разпада. Усети лека, но в същото време пронизваща болка в гърдите. Дори и тогава тя си бе мислила, че притежава власт над него, че може отново да го прелъсти и да го накара да остане.

— О, Ейнджи — изхриптя Дъги и тя затвори очи.

Поради Джаки Дейвид някак си никога не напусна напълно живота й. Един будещ неспокойство спомен. Навярно той й бе дал парите, разбира се, или гадната светица Клеър с нейните скъпи произведения на изкуството и солидния й личен доход.

— О, скъпа…

Тя преглътна. Мразеше ги и двамата.

Устните на Дъги се установиха върху окръглената й гръд и вниманието й бе привлечено от темето му със сивата, оредяла косица, но опитните й пръсти машинално пробягаха по врата му.

— Точно така, скъпи… — рече изкусително тя, — точно така… а сега защо не определим дата, а? Защо? Сетне можем да го отпразнуваме… само ние, двамата?

Той помълча няколко секунди, сетне бавно вдигна глава. На лицето му се изписа глуповата, свенлива усмивка, докато вземаше ръката й в своята.

— Ще ти кажа какво ще направя. — Потупа ръката й дважди, сякаш бе размислил доста, преди да изрече следващите си думи. — Ще си помисля за това. Как ти харесва така, скъпа?

 

 

Джаки стоеше със скръстени ръце в очакване пред прозореца, взираше се с невиждащи очи в хората и движението, което бе заляло Чаринг крос роуд. Едната й ръка лежеше върху бицепса й и тя започна бавно да я движи нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш несъзнателно се опитваше да успокои болката.

Беше пристигнала в студиото преди всички, защото не можа да заспи. Сцената с Дрю продължи до безкрайност. Молеше я, разбира се, умоляваше я, когато разбра мащаба на грешката си. Молбите му бяха трогателни, както и лъжите, които следваха предишните му лъжи; нова лъжа връз старата. Джейми си тръгна с неохота, защото тя му каза да си върви; цялата вечер бе провалена. Дрю най-накрая си тръгна, но едва след като го заплаши, че ще извика полиция.

Сепна се, когато вратата се отвори и Брайън — сценографът на спектакъла — влезе с малък поднос с три кафета върху него.

— Ивон идва насам — съобщи той и й предложи кафе.

— Боя се, че Макс няма да може да дойде поне в близкия половин час — рече тя и посегна благодарна към една от пластмасовите чашки.

— Как намираш идеята ми? — попита той, а сетне кимна към модела, който бе поставен на масата.

Тя отново се вгледа внимателно в него; Брайън бе изработил модела сам, за да е по-лесно да се изберат правилните промени за различните сцени. Подвижната платформа бе специално предвидена за поздрава за рождения ден в Медисън скуеър гардън; оказа се скъпо съоръжение и тя желаеше, ако е възможно, да се използва и в други сцени от продукцията.

Брайън бе предложил платформата да бъде подвижно свързана в единия си край и да се използва като рампа в друга сцена с песен, която истинската Монро наистина е пяла по време на кариерата си — Диамантите са най-добрите приятели на момичетата, единствената песен в мюзикъла, която не бе с оригинална музика, но пък от друга страна не можеше да се мине без нея в спектакъл за живота на мъртвата звезда.

— Ще бъде чудесно, ако стане.

— Имал съм си работа и с по-сложни конструкции.

— Е, не бих искала точно тази да е прекалено сложна, защото може да ни създаде проблеми, дори и по време на представление. — Тя поклати глава. — Мисля, че не бих издържала на подобно напрежение.

— Не се тревожи, не се тревожи… — засмя се той, — всичко ще бъде наред.

— Господи, дано…

— Тези думи не ти приличат, Джаки. — Той я погледна внимателно. — Да не се е случило нещо?

— Уморена съм, Брайън — отвърна бързо тя, — това е.

— Здрасти — рече Ивон, ухилена широко и надникна от вратата. — Извинявайте, че закъснях.

— Няма нищо, още не сме започнали — каза Джаки, доволна да се отвлече от нерадостните си мисли. Погледна празния лист пред себе си, писалката в ръката си. Господи, собствената й майка!

Ивон придърпа един стол.

— Брайън изглежда е решил тези неща за черното и бялото…

— Нашата божествена специалистка по костюмите — започна той, ядосан на шега — има предвид една идея, която аз и Макс обсъдихме: че сценографията на една или две сцени да бъде изпълнена изцяло в бяло или изцяло в черно, като съответно и костюмите тогава ще трябва да бъдат в бяло и черно.

— Първата и последната — рече Джаки и ги погледна двамата не без усилие. Трябваше да сдържа чувствата си и да им обърне внимание едва след това, ако е нужно. Дрю и майка й бяха нанесли достатъчно поражения, не бе никак нужно да допусне да се намесят и в работата й по мюзикъла.

— Нима Макс вече е обсъждал идеята с теб?

Тя кимна.

— В бяло ще бъде първата сцена, когато затварят майката на Монро в психиатрия, не забравяй, Брайън, че в края сцената се завърта и младата Норма Джийн е разделена от майка й…

— Доколкото разбирам, тук трябва да се появяват семействата, у които е живяла — шест двойки — посочи Ивон. — Те стоят на определени места върху въртящата се сцена, на практика символизираща изтичащото време, и докато се върти около младата Монро, тя буквално минава през ръцете им. Нали така?

— Точно така.

— И костюмите трябва да имат колорита и стила на трийсетте години.

— Да.

— Добре.

На вратата се почука и надникна Джейми.

— Да, Джейми?

— Търсят те по телефона.

— Нали ти казах, че няма да се обаждам?

— Той звъни за трети път; не иска да чуе какво му казвам…

Тя веднага се досети за кого ставаше дума.

— Извинете ме — рече и хвърли поглед към Брайън и Ивон, — няма да се бавя и минута.

— Миличка — рече той на един дъх, — толкова съжалявам…

Дори само от тона му кожата й настръхна.

— Не ме наричай миличка.

Тишина.

— Не можем ли да поговорим? За бога, Джаки!

— Мисля, че снощи си казахме всичко, което имаме за казване.

— Не си права, толкова не си права.

— Имам работа, затова не ме търси повече тук. Никога повече.

— Виж сега, ти не разбираш…

— Разбрах много добре.

— Не, не си, просто не си разбрала.

— Всичко свърши, Дрю.

— Джаки… — замоли се той — Джаки.

— Престани.

— Обичам те, Джаки.

Тя не отвърна, но усети неприятното парене по скулите си, когато сълзите се търкулнаха по лицето й.

— Джаки?

 

 

Големият кафяв плик лежеше на мръсната изтривалка току зад входната врата. Още докато го вземаше и го отваряше, Ричард вече знаеше какво има в него и въздъхна мрачно, защото това бе вторият отказ, който получаваше, откакто се бе върнал от майка си. Както и очакваше, намери обичайното фотокопие от писмо със стандартните обяснения защо не искаха да го публикуват. Не се вписва в списъка на предвидените от нас заглавия.

Винаги се бе питал какво точно означава това, представяше си дълъг списък от имена и заглавия, изписани на някакъв лист хартия, който си лежи в нечие писалище, в непознатата, вълнуваща атмосфера на кабинета на управляващия издателството. Само че неговите симпатични писания никога, разбира се, нямаше да стигнат толкова високо. По всяка вероятност, доколкото му бе известно за издателските среди, ръкописът му сигурно бе попаднал в купа сантиментални глупотевини, с който обикновено се оправяха младшите редактори или някой, който или нямаше самочувствието, или пък опита, да познае дали един ръкопис е добър или лош. Изпадането в сантименталната купчина не води доникъде, мой човек.

Въздъхна отново и се върна във всекидневната, притиснал несъзнателно плика към гърдите си. Отпусна се на стария фотьойл и огледа стаята — точно в този миг тя му се стори съвсем празна.

Луси отказваше да говори с него, поне не и сериозно. Бе оставила коледния му чорап така, че да го намери като се върне, със забодена към него бележка, в която му съобщаваше, че ще се върне късно, тъй че не ме чакай. Не ще и съмнение, сигурно щеше да е с Роджър. След като най-сетне се видяха, не последва задълбочен, смислен разговор, както му бе обещала, и той си нямаше и идея дали това бе за добро или не.

Всяка негова пора се изпълни с мъка, когато си я представи отново с поразително хубавия Роджър Сейнт Джон, още — хер Фох. И защо да не бъде? В края на краищата какво можеше да предложи той на момиче като Луси? О, разбира се, сега имаше работа като актьор — малка роля в следобедна сапунена опера, като временно прекъсване на безработицата: тесногръд, брадат, фанатизиран шотландски свещеник, толкова карикатурен образ, че бе чак прекалено; Ричард бе стигнал до заключението, че сценаристите и публиката, която гледаше сериала, бяха или отчаяни или без капка мозък, а може би и двете.

Изсумтя презрително и отново потъна в мълчание. Питаше се дали тя ще се изнесе, дали ще го остави и ще отиде да живее при Роджър в луксозната му бърлога на Холънд парк. Чудеше се дали можеше да го понесе.

Едно отдавна познато настроение започна да го обгръща с потискащите си лапи. В крайна сметка то винаги го постигаше — този промъкващ се призрак на депресията — следваше го вярно с месеци, със седмици, с дни, очаквайки подобен неприятен момент, за да се нахвърли върху му.

Седеше неподвижен, потънал в мисли, а минутите течаха, ръцете му бяха отпуснати върху облегалките на фотьойла, имитацията на часовник с кукувица на стената тиктакаше толкова силно, че му се искаше да изкрещи, но изведнъж телефонът изпищя, той подскочи, помисли си мигновено за Луси, ръкописът се плъзна от коленете му на пода и листите се разпиляха. Ала когато прилепи слушалката към ухото си, чу гласа на майка си и нейните невинни въпроси за здравето му, за това дали е щастлив, дали вече си е намерил литературен агент. Той й отговори както трябва, дори я разсмя, а сетне се престори, че бърза да излиза, за да затвори тя.

След като остави слушалката, той се обърна и видя как трудът му се бе разпилял на неравни бели купчинки по килима. Изруга тихо и се наведе да ги събере, но тъкмо тогава телефонът отново иззвъня.

— За бога! — изсъска той и както си бе на колене се надвеси над островчето от листи, за да вземе слушалката.

— Да.

— Ричард?

— Да.

— Тук е Нед.

— Мислех, че си умрял.

— Много забавно, радвам се, че не си изгубил чувството си за хумор.

Ричард пое дълбоко дъх, като в същото време се опита да пресметне колко време бе минало, откакто Нед, неговият агент, не си бе давал труда да му позвъни. Струваше му се, че бяха минали години.

— Какво ще кажеш за една симпатична малка рекламка?

— След това славно очакване, мислех си, че ще ми предложиш поне нещичко в Джонатан Рос или дори в Смарагдовата ферма като отдавна изгубения брат на Джон Съгдън.

— Джон Съгдън няма отдавна загубен брат.

— Е, някой би могъл да го измисли…

— Това се случва само в Далас, Ричард, в случай че не знаеш.

Ричард въздъхна тежко.

— Окей, изплюй камъчето, какво е този път — отново за Америкън експрес ли?

— Не.

— Да ти кажа правичката, нямам кой знае колко против. Поне платиха добре.

— Три бона, нали?

— Аха — рече Ричард, — три тлъ-ъ-ъстички бончета.

— Е, тази не е съвсем от същия ранг… а недей забравя, че онази имаше няколко повторения.

Което означаваше, че Ричард получи и няколко допълнителни гроша като премия.

— За какво е? — попита Ричард, лошото му предчувствие се засилваше. — Хайде, Нед, казвай.

— Става дума за предупреждение на министерството на здравеопазването.

— Искаш да кажеш, че няма да платят нищо ли?

— Е, остава си задължителният минимален хонорар…

— Ако става дума за стандартните деветдесет и пет лири, просто го забрави.

— Всъщност ще са сто и петдесет.

Ричард само изръмжа в отговор.

— Серия от шест реклами — това прави почти хиляда лири.

— Без данъците.

— За бога, Ричард, мога да я дам на някой друг, ако желаеш.

— Добре, добре — изстена тихо той. — За какво по-точно става дума, какво ще трябва да правя?

Нед се прокашля.

— Казах ти, че е реклама на министерството на здравеопазването… ами, целта е да се предотвратят заболявания.

— Какви заболявания?

— Сигурно си чел за това по вестниците…

— Господи — възкликна Ричард, — става дума за СПИН, нали? — Замълча, след което рече уморено: — Става дума за презервативи, нали така?

— Не, за бога — сопна му се Нед, — говоря за хлебарки.

— Хлебарки ли?

— Тази година те са истинска напаст. Някои от тези гадни животинчета са дошли от континента и, както изглежда, нямат намерение да се връщат.

— Тогава може би няма да е зле да поговориш с някого от имиграционните власти.

— Много смешно — отвърна сърдито Нед. — Е, предложението интересува ли те?

— Хлебарки… — въздъхна Ричард. — Великолепно, Нед, просто великолепно. И какво трябва да правя?

— Доколкото знам, ще играеш ролята на специалист, ще даваш съвети по въпросите на хигиената, на отровите, неща от този сорт.

— Колко вълнуващо!

— Рекламната агенция иска да си в студиото й на двайсет и трети.

— Това е след по-малко от седмица.

— Съжалявам, но се обадиха в последния момент.

— Искаш да кажеш, че не аз съм първият им избор.

— Просто иди там, Ричард — рече Нед. — Ще накарам секретарката си да ти прати подробностите в следващите два дни.

— Благодаря.

— За нищо.

Телефонът замлъкна и Ричард се вгледа с отвращение в него, сетне погледна с тъга страниците от ръкописа, които още си лежаха на бели купчини върху пода и чакаха търпеливо да бъдат вдигнати и отново подредени.

— Хайде, елате при татко — рече нежно той и коленичи.

Подреждаше ги страница по страница, като в това време си мислеше за следващия издател, комуто щеше да прати ръкописа; несъмнено щеше да последва и поредният отказ. Помисли си за майка си, за това, че му бе казала да си намери литературен агент, но той се боеше, боеше се, нали така, от онова, което щяха да му кажат, след като очичките им погълнеха думите от писанието му? Щяха да му кажат, че само си губи времето.

 

 

Тя изстена тихичко, сякаш дъхът й секна. Пръстите й го галеха, голите й крака се отъркваха около неговите, тя се преобърна върху него и горещите й крайници го обгърнаха жадно.

— Мислех си, че никога няма да се завърнеш — въздъхна Роуз. — Понякога ми се струваше, че си просто една фантазия, родена в главата ми — като сън или нещо подобно.

— Не съм сън, миличка — рече Дрю.

— Можеш да останеш колкото си искаш.

— Ами приятелката ти?

— Бабс ли? — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Какво имаш предвид?

— Тя не ме харесва.

— Харесва те, Дрю, наистина те харесва.

— Ццц — поклати глава той.

— Пък и това няма значение — додаде тя и в тона й прозвуча нова нотка на презрение. — В края на месеца се местя в собствена квартира.

— Чудесно — рече той. — Мога ли да идвам да те виждам там?

— Винаги. А можеш и да живееш там, няма проблеми.

— Не бих могъл.

И все пак щеше да го направи, защото това го устройваше, нямаше намерение да харчи парите от чека, който Анджела му бе дала, и да плаща по двеста лири на вечер за прилична хотелска стая. Това нямаше да е задълго, само ако можеше да поговори отново с Джаки, но лично, да я убеди, че греши, че не го е разбрала правилно. Не си правеше, разбира се, илюзии, че ще бъде лесно, но все пак си заслужаваше да опита. И все пак несигурността, тихият ужас, който го владееше още от Ню Йорк, и Анджела, все още бе тук, витаеше наоколо като надвиснало бедствие.

— Е, поне докато се установиш някъде.

Той се усмихна тъжно.

— Колко тъпо от моя страна.

— Какво? — Тя прокара показалец по очертанията на устните му.

— Че не си направих резервация някъде — излъга той. — Толкова бързах да се върна, че направо ми изскочи от ума.

— Няма значение. — Тя се усмихна бавно, мило. — Обичам да си тук, това е, което искам.

— Трябваше да се обаждам по-често.

— Някои хора просто не обичат много да говорят по телефона, виждам, че си един от тях.

— Така ли?

— Да, о, да…

— Ти си умна, миличка. — Устните му се разтеглиха в голяма, ослепителна усмивка. — И красива.

— О, Дрю — рече безсилна тя, положи глава на рамото му и прокара пръсти през черните косми на гърдите му.

След като тя отклони погледа си от него, усмивката му се стопи. Виждаше в полумрака десетките плюшени играчки, които заемаха всяка лавица и всеки ъгъл, най-малките бяха подредени дори върху полицата над бутафорната камина, а гигантският падингтънски мечок бе поставен на перваза на прозореца и го затулваше почти изцяло.

Но онова, което го потискаше най-много, бе постерът над камината и онзи стар шибан цитат от Любовна история — филм, който бе издигнал сантименталността до нови висоти през седемдесетте години. Тогава бе дванайсетгодишен и шантавата му майка го принуди да ходи да го гледа с нея девет пъти, рева и подсмърча и си издухва носа в малките хартиени кърпички Клийнекс. Всеки божи ден, докато филмът бе в града.

Той стисна силно очи при спомена, защото думите от цитата му причиняваха болка; това гадно мото за любовта и за това никога да не трябва да казваш, че съжаляваш, само му напомняше за Анджела и за онова, което бе сторила с него, все едно развърташе забития в раната нож. О, но тя щеше да съжалява за стореното, горчиво щеше да съжалява. Анджела бе поела риска да го изрита от живота си, защото смяташе, че той няма да има куража да изпее онова, което знаеше за нея. Е, тук вече грешеше, както грешеше и във всичко друго и дори не подозираше колко много е сбъркала този път.

Дрю си помисли за чека, който му бе оставила — плащаше му, сякаш той бе някаква курва. Омразата го обхвана целия, сякаш бе някакво мокро петно, което се разпростираше моментално, и той усети как губи контрол. Ала вече не даваше и пет пари.

Усети устните на Роуз върху кожата си, езикът й започна да играе, да го възбужда, но той остана неподвижен, неочакваната и всепоглъщаща жажда за Анджела изкриви устните му, вцепени крайниците му. Струваше му се, че любовта му бе същинска агония, че болката не отшумяваше с изминаването на поредния ден, с всеки изминал час, а напротив — ставаше все по-силна, по-безнадеждна, по-грозна.

— Дрю… о, Дрю… — шептеше Роуз и допирът на горещата й буза до плътта му го накара да потрепне вътрешно. Не се противеше обаче на целувките и милувките й, на трескавото й обожание, просто защото тя бе там, а той нямаше никого. В съзнанието му Роуз бе Анджела, досущ както бе и с Джаки, във въображението му тя съжаляваше, толкова много съжаляваше за стореното, за евтиния начин, по който го бе унизила. Погледът му се замъгли, ръцете му намериха главата й и я натиснаха надолу, надолу, стискаше я здраво и я принуди да го поеме с уста.

Светът се завъртя, лицето му се изкриви, когато се отдаде на фантазията, на изгарящото, мъчително удоволствие, накара я да го поеме целия, изпълни гърлото й, страстта се смеси с притаената ярост, надигна се като гребена на огнена вълна. Той отметна глава назад, тялото му се заизвива и затрепери конвулсивно с идването на кулминацията: тя сякаш се взриви в мозъка му и изтри цялата болка, цялата самота, целия спомен.

Роуз изобщо я нямаше там.

 

 

Никой не отговаряше. Джаки гледаше телефона, а веждите й се бяха сбрали в озадачено смръщване. Откакто Дейвид бе заминал за Шотландия Клеър винаги си бе у дома вечер, възползваше се от отсъствието му, за да се съсредоточи върху собствената си работа, понякога не излизаше от студиото до ранно утро, защото не се и налагаше — беше сама в къщата и разполагаше с цялото си време. В такива периоди тя отказваше всякакви покани, не общуваше почти с никого, с изключение на най-близките от семейството.

Почувствала се малко неспокойна, Джаки остави слушалката, сви рамене и насочи вниманието си към писалището; сетне обаче въздъхна, усети огромната умора и самота, страшно й се искаше да поговори с Клеър, да се разтовари за Дрю и майка си, въпреки че си бе обещала да не го прави, тъй като Клеър само щеше да се разтревожи.

Цялата вечер бе пред нея, но си каза, че има маса неща за правене; след две седмици продукцията щеше да се мести в Аделфи, тъй че имаше много организационна работа; съзнаваше обаче, че искаше да се потопи в спектакъла, за да не мисли много-много за случилото се. Горчивината я гризеше все по-надълбоко, пропиваше се в нея, причиняваше й болка. Джаки премигна и отмести поглед към прозореца, чувстваше се измърсена и потисната. Гласовете, които се носеха от улицата, правеха стаята още по-отчуждена и самотна.

Някой почука на вратата. Тя пое дълбоко дъх, знаеше кой можеше да бъде и когато Джейми влезе, тя внимателно го погледна.

— Още ли си тук?

— Мислех си, че бихме могли…

— Тази вечер не ставам за компания, Джейми.

— Не и за мен.

Тя затвори за миг очи.

— Мисля си да довърша тук и да си легна рано.

— Това е заради Дрю, нали?

— Отчасти.

— И майка ти.

— И майка ми — повтори горчиво тя, — международно известната, най-добрата организаторка на приеми — Анджела Касини.

Той помълча малко, след което каза:

— Той никога не е бил достатъчно добър за теб.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Просто констатирах един факт.

— Не ми обръщай внимание — рече тя, — просто ми дай няколко дни да дойда на себе си и всичко ще бъде наред.

— Може да отнеме и повече време.

— Винаги ли трябва да казваш онова, което мислиш?

Погледна го. На устните му играеше привлекателна полуусмивка и тя изведнъж усети как я пронизва желание. Почуди се дали той знаеше колко много го желаеше в този момент.

— Опитах се да се свържа с Клеър — рече тя и се извърна, — но телефонът само дава свободно.

— Трябваше да ти го кажа по-рано: тя замина при Дейвид в Шотландия.

— Кога?

— Хвана самолета за Глазгоу вчера сутринта.

— Но защо? Каза ми, че имала много работа за следващата си изложба. Освен това, не е ставало дума тя да отиде при него.

— Просто когато се прибрах снощи, намерих бележка, че е заминала.

— Колко странно.

— Може би е искала да си почине.

— Не и толкова скоро… — рече замислена Джаки. — Не пишеше ли в бележката, че се е случило нещо?

Той поклати глава.

Тя взе слушалката, отвори бележника си с телефонни номера, намери каквото търсеше и започна да избира.

— Замъкът се казваше Инвърлохи, нали?

Джейми кимна.

Вниманието й се насочи отново към телефона.

— Дейвид Джоунс, моля ви. — Замълча. — Да, дъщеря му се обажда. — Хвърли поглед към Джейми преди отново да приближи слушалката към ухото си. — Клеър?

— Джаки… каква изненада.

— Защо не ми каза, че възнамеряваш да отидеш при татко?

— Решението ми бе съвсем импулсивно.

— Нали имаше много работа?

— Да… ами, аз… — Тя спря изведнъж.

— Клеър?

— Тя има мигрена, скъпа — чу се гласът на Дейвид.

— Само мигрена ли? Тонът й бе ужасен, татко.

— Не се безпокой, тя е добре или поне ще се оправи, след като си легне.

— Сигурен ли си?

— Джаки, Клеър е съвсем добре, повярвай ми. Просто е преуморена и навярно се нуждае от малка смяна на климата.

— Това просто не е обичайно за нея — отвърна Джаки. — Ти добре ли си?

— А ти как мислиш? — рече търпеливо той. — Този здрав шотландски въздух прави чудеса с всички, включително и с мен. Тази сутрин дори се поразходихме из разкошната околност: оттук се стига до самото езеро. Ако не бе тъй дяволски студено, можех и да се топна.

— Дори и през лятото водите са леденостудени, татко.

— Добре, мила, схванах намека.

Последва момент на мълчание.

— Вие, двамата, наистина ли сте добре?

— Разбира се — рече весело той. — Мисля, че мащехата ти се нуждае от инжекция вдъхновение, както и от добър, чист въздух и тук е попаднала тъкмо на такова място. Доста страховита е тази красота.

— Безпокоях се…

— Няма нужда — прекъсна я бързо той, — всичко тук върви добре, включително и снимките. Изоставаме от графика само с четири дни, което сигурно е рекорд. — Направи пауза. — А ти самата добре ли си?

Болката застана като буца в гърлото й, не можеше да си обясни защо, но си помисли, че ще заплаче.

— Джаки?

Неочаквано изпита онзи силен копнеж за баща си — копнежът от детството й, когато не притежаваше нищо свое.

— Джаки?

— Извинявай — рече глухо, — извинявай, просто съм уморена.

— Само това ли е?

— Нали разбираш, беше една от онези ужасни седмици.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, всичко е окей. Ще си легна рано тази вечер.

— И гледай да си уредиш една прилична почивка, след като шоуто поеме.

— Добре.

— Имаш ли проблеми в спектакъла?

— Само обичайните. — Пое дълбоко дъх. — Виж сега, хайде да прекъсваме, сигурно скоро ще вечеряте.

— Ще ти се обадя в края на седмицата.

— Моля те.

— И не се тревожи за нас, имаш си достатъчно други грижи.

— Но нали няма за какво да се тревожа?

— Не — рече твърдо той, — отново повтарям — няма.

— Ще се чуем в петък тогава. Не забравяй.

— Някога да съм забравял?

Не, баща й никога не забравяше — винаги бе там, където трябва, особено когато ставаше дума за нея.

— А сега си налей едно силно питие — продължи Дейвид, — и си легни рано. Това е заповед.

— Предай на Клеър, че я обичам.

— Ще го направя. И се пази, скъпа моя.

— Довиждане, татко.

Бележки

[1] Предмети на изкуството (фр.). — Б.пр.