Луиз Пенингтън
Греховете на ангелите (4)

Четвърта глава

Дрю издиша облак пушек през двете си ноздри, сетне направи с устни две идеални кръгчета. Излегна се на леглото и се взря в тавана; очакваше Джаки.

Можеше да свали онази сладурана Роуз още същия следобед — успя да я съблазни с досадна лекота — но нямаше настроение, а и освен това нямаше да е много умно от негова страна да поема такъв риск, поне още не. Обърна се по корем и угаси цигарата в пепелника. Мислите му се върнаха към Джаки, усмихна се изтънко, защото си спомни колко много обичаше тя шампанско, колко му бе лесно през лятото да я зарадва с една хубава, изстудена бутилка — само Круг, разбира се. Досущ като майка й. Почуди се дали тя знаеше, че си приличаха поне по това.

Дрю вдигна слушалката, за да позвъни на румсървиса, но пръстите му сами спряха над шайбата. Започна да набира.

— Добър ден — рече един прекалено типичен английски глас, — тук е домът на мисис Касини.

Разпозна гласа на вносния й иконом, който се движеше така, сякаш току-що се бе посрал.

— Тя там ли е?

— Кой се обажда, моля? — Тонът му се втвърди, сякаш се бе обидил.

— Дрю Карочи — рече той, — и й кажи, че е спешно.

— Не съм сигурен… сър… дали…

— Просто й съобщи, че е спешно — сопна му се Дрю, — както ти казах.

Онзи остави слушалката и Дрю чу шума от стъпките, от хора, които разговаряха и се смееха наблизо, чуваше се музика. Явно даваше някакъв прием.

— Какво искаш? — изсъска Анджела.

Не го засегна почти неприкритият й гняв, в този миг му бе достатъчно, че чуваше гласа й; чуваше се така добре, сякаш бе в съседната стая.

— Реших да се обадя само за едно здравей.

Чу как рязко пое дъх и се усмихна.

— А аз те попитах нещо: какво искаш?

— Мислех си за теб… това е… за последния път, когато направи онзи стриптийз за мен…

О, и за после, и за после.

— Хайде, хайде, Дрю…

— Разбрах, че даваш някакъв прием.

— Обяд.

Беше един от свръхважните й обеди в полза на фондацията, която бе основала — Мемориалният тръст на Лойд Шрайвър в помощ на изкуствата; бе уговорила да присъства самият Баришников, но не очакваше Дрю да разбере какво щеше да означава това за репутацията й сред останалите знаменитости в благотворителното общество.

— Все едно.

— Какво искаш, Дрю? — Тя въздъхна и прокара лениво ръка по бодито от Бил Блас, а сетне и по плоския си корем, който й струваше толкова усилия. — Пари ли?

— Не, не ми трябват проклетите ти пари… — рече той, — … знаеш какво желая или си забравила всичките ни еротични изпълнения в Кейп Код и всички онези пламенни словца, които изрече, докато се въргаляхме в леглото?

Анджела се изненада, сви юмруци, защото грубостта му, освен че я изненада, я и разтревожи. Не искаше да го слуша повече; всичко бе свършило между двама им, а и залогът бе прекалено голям, за да си позволи да започне отново подобна връзка.

— Трябва да вървя, хората ме чакат, това е много важно за мен, прекъсна ме по средата на един разговор…

— Не давам и пет пари.

— Дрю, не говори така.

— Говори ми, кажи ми нещо хубаво — рече той, — нещо хубаво и секси…

— Казах недей, Дрю.

— Искам да те видя… — гласът му излезе като че го душаха, прекалено плътен. — Искам да се повтори онзи следобед в апартамента ти.

Анджела се напрегна, но споменът се върна и тя сякаш видя отново много ясно онази опасно красива уста, която приближаваше устните й. Усети тръпката на желанието да свива стомаха й, да се спуска между краката й, почуди се с голяма доза удивление как ли успяваше да има такава власт над нея.

— Нали приключихме, Дрю?

— Ти приключи — възрази той.

— Налагаше се.

— Глупости.

Тя се прокашля.

— Сега не мога да говоря.

— Кучка.

— Трябва да вървя, Дрю.

— Не.

— Да. — Тя потърка челото си, бе лъснало от пот. — Ще ти пратя чек.

— Дръж си шибаните пари.

— Довиждане, Дрю.

Докато оставяше слушалката, ръката на Анджела трепереше, сърцето й бе като стегнат възел в гърдите. Въпреки всичко щеше да му прати чека, защото знаеше, че няма пари. Затвори за миг очи и пое дълбоко дъх, защото дори не знаеше къде бе той, но нали имаше пощенска кутия някъде?

Оправи отново тоалета си, погледът й се плъзна към спокойствието на обедното парти, към морето от лица, които бъбреха, смееха се и посръбваха шампанско. Сърцето й биеше лудо, в устата й имаше горчив привкус.

Дрю тресна разстроен слушалката.

— Кучка, кучка, кучка…

В този момент той искаше отмъщение, сладко и хубаво отмъщение, нещо, което да принуди Анджела да пожелае никога да не го бе зарязвала — сякаш бе нещо, което вонеше лошо. Отпусна се отново на леглото и стисна силно очи, защото в мислите си отново се озова в апартамента й и тя стоеше в цялата си порочност на масичката и събличаше дрехите си.

— Тя ме използва… — промърмори той, — като някаква играчка, като поредния тъпкач…

Дрю не разбираше защо не може да отхвърли мисълта за Анджела с онзи хладнокръвен подход, който бе използвал при безброй други жени, които бе имал. Винаги той бе силната страна — жените непрекъснато му звъняха, молеха го да ги приеме в леглото си — той единствен решаваше. Но очевидно не познаваше себе си, не и достатъчно дълбоко, защото никога досега в живота си не бе обичал никого.

Вдигна ръка и я спусна връз очите си, заслонявайки светлината. Тя, разбира се, щеше да съжалява за онова, което бе направила и казала; щеше да я накара да съжалява. Сети се за Роуз Лайл, за пламенната й усмивка, за изражението й на пале, което го караше да поиска да я нарани — нея и Джаки. Джаки бе по-предпазлива и му бе дала ясно да го разбере, но и нея щеше да тури на място. А сетне Анджела ще се върне при него, защото щеше да се види принудена да го направи. В крайна сметка тя бе безкрайно ревнива и определено не искаше да се мярка и на пушечен изстрел разстояние от Джаки. Ъгълчетата на устните му леко помръднаха нагоре. Тя щеше да го моли, както преди, а той щеше да й даде да се разбере за всичките страдания, които му бе причинила, но дори и тогава — това усети с най-съкровената част на сърцето си — той нямаше да й прости напълно.

Мислите му се върнаха към Джаки и към настоящето, вдигна телефона отново и поръча бутилка от любимото й шампанско в кофичка с лед.

— Прибавете го към сметката — рече строго той, — да, точно така, към сметката на Жаклин Джоунс, аз съм годеникът й.

Почти.

Дрю се обади и на един намиращ се наблизо цветарски магазин, поръча две дузини червени рози. След това остави слушалката и прокара лениво ръка по пластмасата с цвят на слонова кост. Пръстите му се спряха върху нощното шкафче и той забарабани в такт с музиката, която зазвуча в главата му. Погледна часовника на стената: Джаки закъсняваше.

 

 

Бе късно и доста мрачно, когато тя затвори вратата на студиото зад гърба си. Джаки ускори крачка, вдигна яка, за да се предпази от дъжда и огледа улицата за свободно такси. Зави по Чаринг Крос роуд и веднага видя едно, което идваше към нея откъм булевард Шафтсбъри. Машинално вдигна ръка да повика таксито и въздъхна с облекчение, като видя, че то направи обратен завой и бързо спря до нея.

— Джаки?

Тя подскочи, сепната от гласа зад гърба си.

— Джейми — рече, — какво, за бога, правиш тук?

— Мислех си, че няма да е лошо да дойда и да огледам обстановката, преди да започна официално от понеделник, но изглежда съм се объркал и съм стигнал до студиото малко след като си излязла.

Не бе съвсем вярно; той нарочно се бе мотал по улиците около стария театър, по западналите вътрешни улички, взираше се очарован в светлините, в хората и витрините. Съвсем случайно се бе озовал в покрайнините на Сохо и бе видял ослепителните постери пред баровете, обещаващи удоволствия с момичета (надхвърлящи и най-смелите му мечти), стига да направи крачка, да влезе и да се остави на изкушението.

Картонена фигура на съвсем оскъдно облечена жена му се усмихваше от една витрина и в един миг погледът му се плъзна по големия й бюст, по приканващите червени устни и закръглените бедра, подчертани от съвсем тъничката превръзка вместо бикини.

Един старец го изгледа с дяволит поглед от будката за билети, сякаш бе прочел мислите му и бе открил девствеността му: може би му личеше, избиваше на лицето му като потта.

Девствеността, целомъдрието, чистотата — това бяха качества, които се предполагаше, че трябва да възпитава у себе си в монашеските покои на семинарията. Поне така бе на теория. А сега, накъдето и да обърнеше глава, целият свят сякаш се мъчеше да го прелъсти; оставаше му единствено да се пита кога ли ще дойде и неговият ред. Винаги бе знаел онова, което баща му не искаше да приеме: че от сина му щеше да излезе лош свещеник.

Джейми продължи да върви, думите и свещените клетви, които някога бе използвал, се въртяха безполезни в главата му. Когато погледна часовника си, разбра, че бе изгубил цял час и тогава ускори крачка, за да стигне до студиото. С трийсетминутно закъснение най-сетне зави по неговата улица, боеше се, че сградата ще е потънала в мрак, затворена, но се оказа, че бе още осветена.

— … И тогава те видях да крачиш по улицата.

Тя отвори вратата на таксито.

— Трябвало е първо да телефонираш — рече тя. — Щеше да си спестиш идването. — Джаки посочи към колата. — Най-добре се качвай, инак и двамата ще се измокрим до кости, ако продължим да стоим тук.

— Значи не съм улучил най-подходящия момент… — рече той, седна до нея и вдиша аромата на мокро, примесен с парфюма й; изчерви се, тъй като споменът за картонената жена изплува в съзнанието му.

— В много отношения това не бе най-добрият ден. — Спомни си неприятната гледка на Макс с Ивон и затвори очи. — Предполагам, че съм просто уморена.

— Можеш да ме оставиш някъде, ако искаш, ако те притеснявам — предложи той, — наистина. — Искаше му се даже тя да се съгласи.

— Не — усмихна се с мъка тя, — не бъди глупав. Ще отидем в хотела, там ще пийнем по нещо и ще можем да поговорим.

— Не и ако си изморена.

— Ако бях толкова изморена, нямаше да ти предложа, повярвай ми.

Тя се облегна и той стрелна с поглед профила й, полускрит в сянката. Светлините на града пробягваха по лицето й, ярките цветове го обагряха в различни нюанси, а той изведнъж се запита какво търсеше тук, с нея, в Лондон, на всичкото отгоре бе приел работа в театрална продукция — при това мюзикъл — работа, за която не знаеше нищичко. В един миг си се представи като една от онези мънички прашинки, които се въртят безсмислено във въздуха в плен на слънчевите лъчи; беше ги наблюдавал често у дома. Джейми погледна през прозорчето тълпите, които се носеха по претъпканото кръстовище на площад Пикадили.

Джаки бе доволна от мълчанието, така можеше да размишлява спокойно. Мислеше си за Макс и Ивон, разочарована от видяното, а може би — изгубила поредната илюзия? Знаеше за репутацията на Макс, тъй че видяното не бе чак такава изненада, но въпреки това от него й остана неприятен вкус в устата. Но не можеше да направи нищо, не биваше да позволи случката да попречи на работните им взаимоотношения.

В крайна сметка не й влизаше в работата, Ивон бе достатъчно възрастна, за да се погрижи за себе си.

С известно усилие насочи мислите си към Дрю, но не бе особено спокойна, защото той се бе ядосал, когато го остави тази сутрин в студиото, нищо, че твърдеше обратното. А сега минаваше седем и той сигурно я чакаше, а тя почти бе забравила — преди месец, дори и преди седмица не би повярвала, че това бе възможно. Отляво изплуваха очертанията на Риц, след което таксито премина бързо покрай Грийн парк и навлезе в Найтсбридж. Понякога тя се питаше дали изобщо познава себе си.

Мерилин бе започнала да й отнема всяка минутка от времето, а имаше още толкова много неща за обсъждане, толкова детайли за обмисляне и изпробване… в този момент всичко бе един хаос. Джаки тихичко изруга — сети се, че бе забравила да позвъни на Алдо, а той вече ще е излязъл, възнамеряваше да ходи на предпремиерно представление в Барбикън. По дяволите! Дрю не можеше да очаква от нея да зареже всичко, само защото бе решил да се върне в живота й — той най-добре от всички знаеше какво означава постановката за нея. Тя се размърда неловко, колата вече спираше пред хотела.

Дрю бе прекосил половината свят, за да е с нея и тя, разбира се, оценяваше това. Все още бе влюбена в него. Нали това бе причината стомахът й да се свие на топка само като погледна прозореца на хотелската стая, където я чакаше?

След като слезе от колата, тя се обърна към Джейми:

— Един приятел ме очаква в стаята ми… — Изчерви се, въпреки че никак не й се искаше да е така.

— Ако е неудобно…

— Не е неудобно, казах ти — усмихна се тя и бръкна в чантичката си да плати на таксито.

— Не, остави аз да платя, настоявам, това е най-малкото, което бих могъл да направя.

Той я избута внимателно встрани, сякаш бе лека като перце.

— Не, няма нужда, Джейми, наистина…

Но той вече бе пуснал парите в отворената ръка на шофьора преди тя да успее да направи нещо и кой знае защо този малък жест я трогна.

Джейми я последва покрай униформения портиер на входа — Хари, който се усмихна, пожела й добър вечер, сякаш бе стара негова приятелка, сетне — във фоайето с ослепителните му позлатени кристални полилеи. Тя го поведе по импозантното мраморно стълбище към елегантния полумрак на хотелския бар. Джаки свали палтото си и без да ще погледът му бе привлечен от очертанията на тялото й, едва загатнати от черния кашмирен пуловер и великолепно скроените й джинси.

— Трябва да звънна, няма да се бавя.

Той я видя как отминава, леко полюшвайки бедра, и пое дълбоко дъх.

— Не можех да направя нищо, Дрю.

— Кажи на който и да е той да иде да… Уредил съм да вечеряме тихичко в…

— Не мога.

— Джаки, хайде, хайде…

— Ще отнеме най-много половин час — рече тя. — Ела при нас.

Дрю стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Огледа хотелската стая с нарастваща ярост, след като погледът му спря върху вазите с рози и кофичката с шампанско.

— Ще те чакам тук.

— Аз без друго трябва да се кача да взема една книга, която може да му бъде от полза…

— Кой е той, все пак? — настоя Дрю. — И защо е толкова важен за теб?

— Защото започва работа в студиото в понеделник, защото се появи на вратата ми в проливния дъжд, защото е кръщелник на мащеха ми…

Чак сега разбра.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ясно ли е?

— Извинявай, скъпа, извинявай — рече той бързо.

— Просто нямах търпение да те видя… сама.

— Останалата част от вечерта е наша, Дрю.

— Знам, знам.

— Ще се видим след пет минути.

И преди той да успее да отговори се чу изщракване — тя бе оставила слушалката.

Той изруга и сетне се сети, че днес за втори път жена му бе затворила телефона. Определено не бе най-добрият му ден. А може би не бе и най-добрата му година.

 

 

Вратите на асансьора се отвориха безшумно и Джейми се озова в богато мебелирано фоайе — килими в синьо и слонова кост, старинни вещи; досущ като в резиденция на височайша особа. Обстановката му напомни за фотография на баща му от 1920 година, която бе виждал — заснета в старото семейно имение в Глостър: дребно, с допрени коленца момченце в моряшко костюмче се бе изправило до масивно викторианско бюро. Това бе единственият път, когато бе виждал баща си дребен и сякаш изгубен.

— Харесва ли ти да живееш тук?

— От доста време насам отсядам в Хайд парк. Баща ми винаги ме е водил тук на обяд, когато може, може би от десет години насам. Някои хора от персонала са ми вече почти като приятели. — Тя се усмихна. — Обикновено не ми е приятно да отсядам в хотели задълго, но тук е някак си по-различно, спокойно е, въпреки външното великолепие, а освен това е удобно — държа голям апартамент, имам достатъчно място, но за съжаление ще трябва да изоставя този разкош, поради непредвидени финансови пречки. — Тя се сети за майка си. — Вече съм в преговори за наемането на къща. — Отново се усмихна. — Такъв е животът.

Той я последва по коридора, който водеше от фоайето.

— Къде е къщата?

— Исках да е в Хампстед, близо до Клеър и баща ми, но от практична гледна точка не е удобно, затова се спрях на един малък апартамент на улица Халф муун, близо до Грийн парк. — С приближаването им до апартамента й тя се обърна и го погледна. — А ти какво смяташ да правиш, след като решиш, че вече не ти се живее под зоркото око на Клеър?

— Не знам — сви рамене той, макар и сам да си бе задавал този въпрос. — Изглежда ми е писано цял живот да живея под нечие зорко око.

— Та ти си само на двайсет и четири години, Джейми — рече благо тя. — Целият живот е пред теб.

— Същото важи и за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че не си много по-възрастна от мен.

— Шест години.

— Каза го така, сякаш са шейсет.

Тя го погледна въпросително, докато отваряше вратата, но в следващия момент Дрю вече стоеше пред тях с бутилка шампанско в ръка.

— Мислех си да я отворя сега, видя ми се тъпо да си седи в кофичката с лед.

Той отмести поглед от леко изненаданото лице на Джаки към момчето, което стоеше близо зад нея, макар момче да не бе най-точната дума за него. Бая едричко бе това момче, поне с една глава по-високо от Дрю — с як врат и могъщи рамене. Добре изглеждащ глупчо. Дрю бе връхлетян от ирационална ревност, защото Анджела беше именно с такова момче, когато се запозна с нея — сваляше грамаден плажен гларус.

— А това е…? — продължи той, усмихвайки се с усилие.

— Джейми… Търли — отвърна бързо Джаки. — Дрю Карочи… Джейми започва като стажант асистент-продуцент при мен в понеделник.

— Приятно ми е — рече Дрю и отиде при чашите, които чакаха да бъдат напълнени. — Значи си начинаещ в занаята, така ли?

— Да. — Джейми гледаше червените рози, пръснати из стаята. Дали този мъж й бе гадже? Любовник?

— Шампанско, Джейми? — Дрю сръчно наля, докато те събличаха палтата си.

— Благодаря.

— А преди това какво си правил?

— Учих малко, сетне се отказах.

— Какво учи? — попита Дрю и веднага си припомни зализаните, привилегировани хлапета от подготвителните класове в гимназията, в която учеше.

— За свещеник.

— Моля?

Дрю се вторачи в него.

— За свещеник. — Джейми видя как Дрю зяпна.

— Ами, да ме убие Господ… — преглътна Дрю, — но не си такъв, нали?

Джейми поклати глава.

— Не.

— Джейми започва съвсем отначало, Дрю — намеси се Джаки. — Живял е съвсем доскоро в Кения; за пръв път е в Лондон. — Тя му хвърли един поглед. — А сега можем ли да получим по чаша шампанско? Умирам си за едно питие.

Дрю кимна и подаде чашите. Тя искаше той да млъкне и разбира се щеше да го стори, но му се искаше да се изсмее на глас. Не знаеше почти нищо за шоубизнеса преди да се запознае с Джаки, бе контактувал само с неколцина безделници, които бяха участвали в по-долнопробната част от занаята, като например укротители на змии или пък момичета, участвали еднократно в някоя постановка, а после — превърнали се в проститутки на повикване; въпреки това мнението му не се бе променило много; всички бяха смахнати, алкохолици, педерасти или самозаблуждаващи се умници. Предположи, че Джейми Търли ще се впише в категорията на смахнатите, а може би в добавка бе и педераст. Свещениците бяха такива, нали така?

Майка му бе католичка, но свещеникът, който би трябвало да се грижи за добрия стар Креншоу, живееше на десетки мили разстояние, в чиста, малка къщица, обшита със застъпващи се дъски до бялата църквица с камбанария; появяваше се със сърдитото си лице веднъж месечно, когато Креншоу се стичаше на литургия в преоборудвания фургон, разположен между две мършави дървета. Кръглото червено лице на отец Конър светваше чак когато хубавките момченца излизаха на сцената; всъщност тогава той почти приличаше на човек.

— В театъра ли работиш? — попита Джейми.

— Всъщност не, но може да се каже, че проявявам интерес.

— Отдавна ли си в Лондон?

— От няколко дни. — Дрю се усмихна и се спогледа с Джаки. — Може да се каже, че дойдох да окажа на Джаки морална подкрепа.

Джейми отново отпи от шампанското си.

— А ти си живял в Кения, така ли?

— През целия си живот.

— Е, големият град е доста по-различен.

— Обичам промените.

— Това е добре — рече спокойно Дрю. — Бих могъл да те поразведа, да посетим някои горещи точки…

— Би ми допаднало.

— Не съм сигурна, че ще е така — рече Джаки.

— Защо не? Хлапето е надхвърлило двайсет и една.

— Лондон не е Кения, Дрю, а Джейми е свикнал на по-усамотен живот.

Тя се усмихна на Джейми малко обезпокоена; не искаше думите й да прозвучат като на някоя бавачка, но един Бог знае къде щеше да свърши той с Дрю като екскурзовод.

— Не бе чак толкова усамотен — рече Джейми. — Предполагам, че Найроби не е по-различен от който и да е голям град в света. И си има и тъмни страни.

Той самият бе открил това, след като напусна семинарията; тогава нарочно надникна зад лъскавите и блестящи фасади на града, разхождаше се из забранените доскоро за него задни улички сред просяци, сутеньори и проститутки. Някои от момичетата, които го спираха, бяха най-красивите, които бе виждал дотогава, но в крайна сметка нервите му издържаха.

— Видя ли, Джаки — засмя се Дрю. — Прекалено си грижовна.

— Може би. — Джаки сви рамене; и без това си имаше достатъчно работа, че да бъде и гувернантка на Джейми.

— Наистина не бива да се безпокоиш — додаде той.

Дрю отпи от шампанското си и се загледа с мълчалива веселост в момчето, веселото му настроение обаче бързо се стопи, след като видя силата на бързия поглед, който Джейми хвърли на Джаки. Значи, в крайна сметка не бе обратен. Остави чашата си, изведнъж му се прииска момчето да си тръгва.

— Нали каза, че трябвало да му дадеш някаква книга?

— На бюрото е — рече тя. — Едва не забравих. — Обърна се към Джейми. — Всъщност това е колкото да се запознаеш с най-основните неща. Бих ти препоръчала да обърнеш повече внимание на втората част, тъй като там е описана историята на американско-британския мюзикъл от последните четирийсет години…

Тя прекоси стаята и зарови из купчината книги и бумаги върху бюрото си.

Дрю отново насочи вниманието си към Джейми, погледът му бе вече внимателен, дори язвителен, като видя как момчето проследи с очи Джаки.

— Особено интересни са седемдесетте и осемдесетте години — продължи Джаки, — … когато британският мюзикъл се отърсва от донякъде провинциалния си имидж и излиза на международните сцени.

— Струва ми се, че ще ми е трудно да навляза.

— Не, няма — прекъсна го благо тя, — книгата може дори да ти се стори интересна, а ако това стане, останалото е лесно. — Тя взе още една книга, която бе до телефона. — Вземи и тази, биография на Мерилин Монро, няма да е зле да понаучиш нещо по темата. О, да… ще е полезно също така да имаш екземпляр от сценария, както и от детайлния режисьорски сценарий, разбит сцена по сцена.

— Хей, Джаки, намали малко темпото — Дрю небрежно обгърна раменете й с ръка. — Не мислиш ли, че даваш на момчето прекалено много работа? Ще му се пръсне главата от толкова четене. — Той разроши косата, целуна я на шега по носа и погледна Джейми. — Тя е винаги такава, когато думата мюзикъл само се появи в разговора.

Беше отегчен, гладен, искаше още нещо за пийване, но преди всичко му се щеше момчето да си тръгне.

— Смятам, че Дрю е прав… — рече Джейми, насили се да се усмихне и с непохватен жест погледна часовника си. — А и стана вече прекалено късно; обещах на Клеър да се върна за вечеря — излъга той.

— Телефонирай й, сигурна съм, че ще се отнесе с разбиране.

— Не — отвърна той прекалено бързо. — Най-добре е да си вървя.

Тя го погледна, малко изненадана от резкия му отговор.

— Добре. — Тя го отегчи още преди да е започнал работа по продукцията, може би Дрю бе прав, може би тя наистина прекаляваше, когато станеше дума за нейната тема. — Е, ако имаш въпроси, можеш да ми се обадиш и преди понеделник.

— Добре.

Той тръгна към вратата.

— Не си забравяй палтото…

— Разбира се.

— И книгите, момче — напомни Дрю и вдигна очи към тавана.

— Чакай, ще ти ги сложа в тази торбичка — предложи Джаки.

— Благодаря за всичко. — Той несръчно вдигна ръка за довиждане. — Ще се видим в понеделник.

Отвори вратата и плавно я затвори зад себе си.

Джейми пое по дебелия синьо-бял килим към асансьора, притеснението му се превърна в неочакван гняв. Свиваше и разпускаше юмруци, тъй като лицето на Дрю изплува отново пред очите му. Дрю не го хареса. Може би и двамата не се харесаха един друг, а той не обичаше покровителствено отношение, нито пък начина, по който го наричаше момче. Но най-много не му хареса това как прегърна Джаки през раменете, сякаш бе негова собственост.

 

 

Ричард се спря пред италианския магазин за деликатеси и си помисли за Луси — макар и скромно, но щяха да празнуват. Погледът му се спря върху голямата бутилка Дом Периньон, по финото й тъмно гърло имаше дори прах. Мислите му прескочиха към банковата му сметка, в която бе останало съвсем малко, но днес се бе сдобил с работа, с актьорска работа, в понеделник щеше дори да подпише договор… струваше си да го отпразнуват, нали? В крайна сметка скоро ще получи първата си свястна заплата от месеци наред. А и Луси се нуждаеше от повдигане на духа.

Беше приел предложението й да опита да получи ролята на капелана в болничния сериал, въпреки че щеше да му се наложи да играе заедно с Роджър, от когото се отвращаваше, но след като помисли, реши, че няма друг избор. Ако откажеше ролята, за да не работи с бившето й гадже, Луси щеше да го помисли за непрофесионалист, че постъпва детински. А освен това той просто не можеше да си позволи да откаже.

Ричард сви рамене; вярно, че бе малка роля, само в шест епизода от излъчваната следобед сапунена опера, но все пак бе нещо. Сейнт Уинифред бе станала почти нарицателно, макар и още да не бе стигнала главозамайващата популярност на Улица Коронационна или Нотс лендинг — топ сапунката в Щатите, след като Далас и Династията вече бяха отшумели. В Сейнт Уинифред имаше някакво интимничене със зрителя, досущ като в Съседи — австралийската сапунена серия, от която на човек му се повдига. Много успокоително.

А му бе приятно мирисът на грима отново да атакува ноздрите му. След като гримьорката приключи с изсивяването на косата му и добави още няколко бръчки, го инструктираха да използва шотландски акцент; стори му се, че не успя да се представи много добре, а Роджър му намигна от дъното на студиото. Господи, колко противно му бе това намигане!

Чак по-късно, след като мина прослушването, Роджър му рече:

— Казах им някоя и друга добра дума за теб, Дик, няма проблеми…

Ричард затвори очи и вътрешно се сви; мразеше да го наричат Дик, а още повече пък — да го прави Роджър.

Пое дълбоко дъх и бутна вратата на магазина. Дрънна звънче, а обонянието му бе нападнато от десетки различни аромати: на чесън, на салами и сирене чедър; устата му се изпълни със слюнка, а стомахът му се разбунтува. Когато излизаше от магазина и камбанката отново иззвъня, той вече бе натоварен с голяма книжна кесия със студено пушено пиле, едри зелени маслини, две френски франзели и бутилка евтино пенливо вино. Единствено мисълта за Роджър го отказа от шампанското или дори от примамливото бордо, реколта 1982 година.

Никога не бе виждал човек с по-добре изваяна челюст от Роджър. Направо идеална. Бе по-висок от Ричард, рус и загорял. Запалената гримьорка му бе доверила, че правела много малко, за да подобри изумителното му лице — само малко пудра, за да не лъщи на осветлението. Каза му го, докато поставяше върху неговото доста обикновено лице цяла серия от неприятни бръчки и цепнатини. Когато най-накрая се погледна в огледалото в гримьорната, му се стори, че е своего рода кръстоска между Елия Казан и папата.

Ричард въздъхна и стисна по-здраво торбата. Може би следващия път щеше да се разпусне повече — когато получеше истинска роля, без да е необходимо да благодари на добрия стар Роджър за това. Както и да е, не можеше да си позволи шампанското или бордото, просто и ясно. Поне така си каза.

Помисли си отново за Луси. Тя изглежда вече бе преодоляла разочарованието, че не получи главната роля в Мерилин и дори очакваше с нетърпение рекламните снимки с момичето, което бе спечелило; снощи обаче, когато я прегърна и пусна ръката си по бедрото й — като прелюдия към любенето — тя се направи на заспала. Дишането й по време на сън бе характерно — дълбоко, ритмично и бавно. Знаеше го, както знаеше и за бенката на врата й и за белега зад лявото й коляно.

Ричард си припомни само един случай, когато го бе отхвърлила, но се сещаше за причината. Отхвърлила бе силна дума, но не можеше да оцени извръщането й от него по друг начин, не и след като нямаше обяснение за това. Сутринта тя се бе измъкнала от леглото преди той да се събуди; когато отвори очи, вече бе заминала и той дълго лежа по гръб, взрян нещастно в тавана: чудеше се какво се бе случило, какво бе направил, какво си мислеше тя. Предложението да я посрещне пред студиото тази вечер бе негово и тя с готовност се съгласи.

Видя я още като зави зад ъгъла; вече стоеше пред вратите на студиото и пристъпваше от крак на крак, сякаш й бе студено.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо.

Тя се усмихна, мушна ръката си в неговата и той се почувства по-добре.

— Искаш ли да пийнем по нещо, преди да се приберем у дома? — попита той и потупа книжната торба. — Купил съм вечеря.

— Чудесно.

— Виждаш ми се малко умърлушена — погледна я той. — Лош ден?

— Не, нормално.

— Как минаха рекламните снимки.

— Добре — отвърна тя. — Мейл ще ни отпусне почти половин страница.

Изпитваше малко утешение, че излизаше по-добре на снимките от Роуз, но това бе всичко. Въпреки че на Роуз й липсваше онзи чар, който Луси бе очаквала, още щом момичето отвореше уста да запее, цялостното й излъчване се променяше коренно и на човек му бе трудно да извърне поглед от нея и да не бъде изцяло покорен от качествата на забележителния й глас.

— Как е Мерилин?

— Искаш да кажеш Роуз Лайл — отвърна тя, — и отговорът е: много е добра. Няма съмнение, че изборът на Жаклин Джоунс и Макс Локхарт е абсолютно правилен.

Луси си бе дала дума, че няма да се държи гадно и да ревнува, но й бе трудно, усещаше горчивината у себе си като свита на кълбо змия, готова да нападне.

— Времето ще покаже — рече Ричард и стисна ръката й.

Прекосиха една оживена улица съвсем близо до Ковънт гардън.

— Няма ли да ме попиташ как се справих аз?

Тя вдигна очи.

— О, господи, Ричард, извинявай.

— Е, сега пред теб е преподобният Ангъс Фрейзър.

— Наистина ли?

Но тя вече знаеше, защото Роджър й бе телефонирал и й бе казал новината; казал й бе също, че прослушването било бързо и проформа, защото бил пошушнал няколко думи на когото трябва и пробутал Дик.

На Ричард това никак нямаше да му се хареса. Тя преглътна бавно, защото Роджър я бе убедил да обядват заедно и на нея й бе невъзможно да му откаже след стореното от него. А това на Ричард още по-малко щеше да му се понрави.

— Да, наистина.

— Поздравления!

— Не се възторгвай чак толкова, ролята е само за шест епизода и ще изглеждам на около сто и три години.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя се засмя и кой знае защо той бе доволен, че щеше да изглежда на около сто и три.

 

 

Дрю затвори вратата.

— Вечерята бе чудесна, Дрю, благодаря ти.

— Удоволствието бе мое, Джаки.

— Следващия път можем да поканим и Джейми, той няма много познати в този град.

— Сигурен съм, че ще му хареса… — рече Дрю и прекоси стаята, за да си налее един скоч.

— Стори ми се, че долових някаква странна нотка в тона ти.

— Само не ми казвай, че не си забелязала.

— Какво?

— Че е луд по теб.

— Не мисля, Дрю.

— Хайде, хайде, Джаки.

— Може би ме възприема като по-голяма сестра.

Дрю се изсмя.

— О, не… изобщо не е така.

— Та той е още момче…

— Бая момченце! — Дрю вдигна вежди и отново се изсмя. — Както и да е, здравословната конкуренция няма да навреди никому.

— Добре, добре, шегувай си се, но дай да говорим за нещо друго. И без това си имам маса проблеми на главата.

— Както искаш — сви рамене той. — Едно питие?

— Моля те.

— Още не си ми благодарила — рече той и посочи цветята, които красяха стаята.

Тя се намръщи, а сетне устните й се разтеглиха в притеснителна усмивка.

— Извинявай…

— Няма нищо.

— Много са красиви, Дрю.

Тя се наведе към най-близката ваза с червени рози.

— Не миришат, миличка.

— Няма значение… — рече тихо тя и взе питието си, — пак са много красиви. — А виждам, че не си забравил и марката на любимото ми шампанско.

— Никога не бих го направил — ухили се той и се сети за Анджела. — Май имаше доста дълъг ден, а?

— Прекалено дълъг. — Тя му се усмихна уморено. — Съжалявам за сутринта и за фала тази вечер.

— Няма нищо — рече той, — вината не е твоя.

Той взе чашата от ръката й и обгърна с две ръце кръста й.

— А освен това имаме остатъка от вечерта и от нощта.

Устните й се извиха в суха усмивка.

— Утре заран ще трябва да работя, Дрю.

Ръцете му се плъзнаха под пуловера й. Нагоре.

— Знам, знам…

— А пък след малко ще трябва да се обадя по телефона.

Той не отговори, ръцете му намериха гърдите й и веднага бе възнаграден от полуотворените й устни, от отметнатата назад глава, която му даде възможност да покрие с целувки шията й.

— Онова едро русо момче е лудо по теб… — промърмори той и тя усети подигравателната му усмивка.

— Недей…

— Бас ловя, че сега си мисли за теб… за нас… — Дрю измъкна пуловера през главата й и плъзна ръце по гърба й. — Сигурно се опитва да си представи какво правя… само че не може…

— Престани.

Но той не искаше да престава, забавляваше се твърде добре. Нравеха му се протестите и дискомфорта й, харесваше еротичното видение, което се бе зародило в главата му — красивото момче с Джаки. И това видение го отнесе отново назад във времето… към Анджела, защото тъкмо нея желаеше. О, Иисусе Христе, желаеше я повече от всичко на света!

Целуна я силно, стиснал очи, притисна я и усети приятния натиск на тялото й.

— Онова едрото момче би искало да направи това, нали, скъпа, нали би искало?

Тя го бутна силно.

— Казах престани!

Очите й блестяха повече от обичайното, гледаше го ядосана и обидена, сякаш искаше да го попита защо говори тези неща.

Дрю усети как ерекцията му си отива и преглътна.

— Какво съм направил?

— Не знаеш ли?

— Ей, това бе само шега. Майтапех се.

Тя го изгледа продължително, без да каже нищо.

— Извинявай. — Той пристъпи към нея и я хвана нежно за голите рамене. — Извинявай.

— Не беше никак смешно.

— Казах, че съжалявам и наистина е така.

Той свали сакото си и я наметна с него.

Джаки се вгледа в лицето му: изглеждаше наранен, сякаш не той, а тя го бе обидила; почуди се уморено дали реакцията й не бе прекалено силна. Погледът й се спря върху розите и шампанското и се запита защо денят й се бе вгорчил толкоз лесно. Онази ярка картина на Макс и Ивон се появи отново в паметта й и тя се почувства омърсена и потисната.

Потискащото чувство от миналото, с майка й, се промъкна в съзнанието й и тя отново видя черно-бялата фотография на гниеща ябълка, която майка й забождаше върху вестникарската изрезка за баща й във всяка гримьорна, в която се настаняваха. Образът на гниещата ябълка се замержелея пред очите й прекалено грамаден и малко й се догади. Джаки се облегна на рамото на Дрю и затвори очи. Не искаше повече да мисли за това.