Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Седма глава

— Точно сега ли трябва да пътуваш?

Дрю кимна.

Крачеха по лъкатушещата алея към дома на баща й за дълго отлагания неделен обяд, който Клеър бе предложила онази вечер в Анабел. Джаки вдигна очи и огледа синия хоризонт, потиснала разочарованието си; слънцето грееше, денят бе изключение за декември. Дори и новината за това, че австралийските й спонсори бяха оттеглили подкрепата си за спектакъла не можеше да помрачи духа й; ала сега вече усети как слабостта надделява над нея.

— Бизнес, скъпа — излъга той и добави бързо: — Виж сега, не съм възнамерявал да стане така. — Дрю взе ръката й и я целуна в знак на разкаяние. — Опитах се да се измъкна, но хората на майка ми се нуждаят от някой в Ел Ей, с когото да обсъдят някакъв нов проект — някой, на когото могат да се доверят, човек от семейството.

— Прозвуча ми съвсем мафиотско — рече горчиво тя, но същевременно се засрами от себе си. — Извинявай, извинявай… просто исках да си тук.

Тя преглътна, изненадана от напрегнатостта в собствения си тон.

Дрю се бе старал толкова много, за да я направи щастлива този уикенд; предишната вечер дори бе успял да запази в последния момент маса в любимия й ресторант Каприз. Напъха я бързо в едно такси, а после цялата вечер я забавлява, кара я да примира от смях, дори и когато вече се бе заела със салата Цезар: пускаше майтапи за кръга от бляскавите знаменитости от киното и неколцината по-млади членове на кралското семейство, които бяха в ресторанта. Беше старият Дрю, Дрю от Кейп Код, а ето че сега той неочаквано се връщаше в Щатите, тъкмо когато отново бе спечелил доверието й. Тя възненавидя досадното червейче на съмнението, което бе започнало да я гризе. Другата бе там, другата, за която той не й бе казал нищо, но комай бе по-добре и да не знае.

— Няма да се бавя.

Той си помисли за Анджела и за телеграмата, която бе получил от частното ченге от Ел Ей: агентът й бил още жив, значи старият тъпанар Олег още не бе хвърлил петалата. Какъв удар! Дрю едва потисна усмивката, резултат от приятното очакване, което го бе обзело. Просто не се бе надявал на новини толкова скоро, може би ченгето дори заслужаваше премия. Спря и обърна Джаки към себе си.

— А и няма да е зле да посвърша нещо, детенце, вместо по цял ден да си седя на задника. Пък и на теб всъщност не съм ти необходим тук — не и докато не родиш Мерилин.

— Не е така.

— Не можеш да очакваш от мен да седя и да те чакам в онзи проклет хотел всяка вечер. Необходимо ми е малко повече, Джаки.

— Какво?

— Малко по-сериозен ангажимент.

— Имаш предвид брак ли?

— Поне ми обещай, че ще мислиш по въпроса, докато ме няма.

Тя не отговори веднага, погледът й се отклони към къщата, в която Дейвид и Клеър живееха толкова щастливи, сетне се върна върху лицето му.

— Ще си помисля — кимна тя и се усмихна.

Той отметна назад глава и се ухили, сетне обхвана лицето й с длани и я целуна силно.

— Още не съм казала да — засмя се тя, след като я пусна.

— Да, но ще го кажеш, скъпа, ще го кажеш — рече той, бръкна в джоба си и извади малка кутийка. — Носи го заради мен, докато ме няма…

Джаки се взря в изящния рубин, положен върху плътната, сребриста коприна.

— Не мога да…

— Това е само един пръстен, не е задължително да е онзи пръстен — настоя той. — Носи го на другата ръка, ако така ще се чувстваш по-спокойна.

— Не биваше да го правиш.

Гласът й бе дрезгав, прекалено нисък и нежен.

— За бога, Джаки, не ми се карай!

— Добре, Дрю — рече тихо тя, покорена от заразителната топлота на усмивката му, — добре.

Той надяна пръстена на ръката й.

— Ако искаш, можеш да го махнеш веднага щом се върна.

Тя погледна протегнатата си ръка.

— Красив е.

— Реших, че е само за теб, още щом го видях.

Той се наведе и я целуна нежно по устните. Бижутерите от Бонд стрийт с радост се съгласиха да му го дадат срещу депозит, след като видяха кредитните му карти, бутиковите му дрехи, златните копчета за ръкавели, златния часовник, златната писалка — Анджела го бе облякла като кукла. Усети топлия дъх на Джаки върху бузата си, видя радостта, изписана по лицето й, в един миг дори усети известен дискомфорт, но този миг отлетя бързо и безвъзвратно.

Тръгнаха отново, той взе ръката й в своята с увереност, която досега не бе изпитвал; докато приближаваха дома на Дейвид и дребният чакъл хрущеше под краката им, той се почуди какво ли би си помислил застаряващият актьор, ако знаеше, че му предстои да обядва с един несретник жиголо, който едва ли е работил и един ден през живота си. Със съвсем малко добре премерени усилия този несретник щеше да се ожени за дъщеря му, след което вероятно щеше да изнудва богатата му и известна бивша съпруга. Не че на Дейвид му пукаше какво щеше да стане с Анджела, разбира се. Но номерът си беше готин.

Дрю предвкусваше предстоящия триумф, в съзнанието му заплува видението за главозамайващите възможности, които номерът му щеше да донесе, ако се осъществеше. След окайващото детство, след толкова години лош късмет, след като бе отхвърлян толкова пъти, след всичките онези лайна, в които бе газил, може би в крайна сметка щеше да успее. Облиза устни, стисна ръката на Джаки по-силно и в съзнанието му изплува сластният, изпълващ устата му със слюнка образ на Анджела.

 

 

— Дейвид отиде да подремне — рече весело Клеър, докато им наливаше напитки. — Напоследък си изработи такъв навик.

— Да не би нещо да е зле…?

— Не, за бога, Джаки, навярно се дължи на онази отвратителна роля, която го яде отвътре; но не се безпокойте, ще слезе всеки момент. Предполагам, че е изгубил представа за времето. — Тя повдигна вежди. — Нали го знаеш, ще се ядоса, но нека вдигнем едно тостче, както виждам има повод за празнуване… — Тя се усмихна закачливо.

— Така ли?

— Не съм сляпа, Джаки, пръстенът е много хубав.

Джаки не отвърна, но усети как лицето й пламва.

— Не е това, за което си мислите, още не — намеси се Дрю. — Отивам за седмица-две в Щатите и искам тя да носи нещо, което да й напомня за мен.

Клеър се засмя.

— Е, няма да й е трудно! — Тя забеляза изчервяването на Джаки и сянката на неудобство, която пробяга по лицето й. — Не се тревожи, няма да кажа нищо на баща ти, докато не решиш обратното.

— Благодаря — измънка Джаки. — Просто защото Дрю заминава, а и имам на главата си толкова много неща…

— Разбирам те, мила.

— Ами да — рече приветливо Дрю, — няма защо да бързаме.

Ала почувства известно раздразнение: защо се отнесе така към пръстена? Имаше хиляди момичета, готови на всичко, за да получат подобен пръстен от толкова хубав мъж, като него.

— Къде е Джейми?

— Още един липсващ; може би ще го потърсиш и едновременно ще покажеш на Дрю къщата, а аз ще изчезна в кухнята.

— Имаш ли представа къде може да е?

— При басейна, поне бе там, но обеща да дойде… — Клеър поклати нетърпеливо глава, — … а аз си мислех, че всичко е добре организирано. — Тя погледна Дрю. — Извинете.

— Няма проблеми, мисис Джоунс.

За него бе добре дошла тази липса на организация, защото напрегнатостта му спадна, а той нервничеше, чувстваше се притеснен, въпреки демонстрираното самочувствие.

— Моля те, наричай ме Клеър.

Той кимна, пусна една от усмивките си на завоевател и се обърна към Джаки:

— Защо не потърсиш Джейми, както каза Клеър, а аз ще остана тук и ще почакам баща ти.

Може би му бяха необходими няколко минути, за да събере мислите си и да пийне още едно успокояващо нервите питие на спокойствие.

— Защо не ми правиш компания в кухнята, докато Джаки се върне? — предложи Клеър.

— Добре.

Хвана се в капана. Успя да се усмихне, въпреки свитото си сърце, докато гледаше как Джаки излиза от стаята. А и стаята бе от онези, които най-много мразеше, защото го караше да се чувства неудобно, както и си бе мислил, че ще стане.

Това бе дом с голямо Д: удобен, топъл, богат. Една стена, заета от книжни лавици, снимки в сребърни рамки и стари театрални програми, пръснати по капака на рояла; огромна мраморна камина с часовник във формата на карета, свежи цветя, жълтеещи фигурки от слонова кост, купчина снежнобели покани. Дебели кадифени възглавници бяха пръснати небрежно по огромните дивани, а едра котка с тигрови шарки се бе проснала пред камината. Приличаше на спокойна сцена от онези прословути черно-бели филми от четирийсетте години. Това бе дом, за какъвто тайничко си бе копнял и който винаги му се бе изплъзвал, сякаш всички, които си живееха щастливи и спокойни в подобни къщи, му бяха затръшнали вратата. Сега, обаче, ако късметът му проработи, и той щеше да получи своя шанс, нали така?

 

 

Басейнът бе продължение на преоборудвана изба, което се простираше в градината в задната част на къщата по склона към парка. Беше закрит с двуслойна стъклена конструкция; буйни растения се издигаха до тавана от няколко от тежките керамични урни, дело на Клеър, чувствени фигурки на херувимчета изпълваха пространството така, че дори отдалеко басейнът приличаше на римска баня по време на оргия.

Когато Джаки приближи, видя, че Джейми не бе във водата и предположи, че е отишъл да се облече; но като се обърна, дочу характерния шум от фитнес — машината на баща й — шум, който не бе чувала отдавна. Преди време баща й бе снимал филм, за който това оборудване бе необходимо, но бързо бе изгубил интерес към всекидневните грижи да поддържа тялото си във форма. Доста отдавна.

Тя се намръщи леко, когато шумът стихна; пристъпи в съседното помещение, където беше монтирана машината; Джейми бе с гръб към нея и попиваше потта по гърдите и раменете си с малък пешкир.

Усети как лицето й пламва: бе гол и тялото му, все още лъснало от пот, бе удивително съвършено. Не можеше да откъсне очи от него, ужаси се от неочакваното бодване на желанието, което изпита и което накара сърцето й да затупка бързо-бързо. Обърна се бързо и му извика отвъд прага.

— Вземаме аперитив във всекидневната, Джейми… Ще се бавиш ли още много?

— О… не, разбира се, че не — отвърна бързо той. — Не знаех, че толкова съм се забавил.

Джаки затвори очи, отърка челото си с опакото на ръката и бавно пое към всекидневната.

 

 

— Дрю ми каза, че трябвало да се завърне в Щатите — поде Дейвид, докато подаваше на Джаки питието й.

— Точно така — кимна тя, — по бизнесдела.

— Мога ли да попитам за какъв бизнес става дума или информацията е секретна…? — изхили се той.

— Семеен бизнес, не е нещо особено — отвърна предпазливо Дрю.

— Доколкото знам — нещо, свързано с коли… — рече Джаки, преди баща й да задълбае по-надълбоко.

— Надявам се, че не става дума за коли втора ръка!

Той отново се изхили и Дрю се подразни, но раздразнението му се разсея от удовлетворението, а донякъде — и облекчение, че Дейвид Джоунс бе остарял значително, в сравнение със снимката, която бе видял в хотелската стая на дъщеря му; на практика бе вече старец. С неохота си помисли, че елегантните, аристократични черти сигурно са били голяма работа в младостта на Дейвид, но сега бе измършавял, целият в бръчки като дълбоки цепнатини, които се простираха от скулите досами брадичката му. Прословутите сини очи бяха избледнели, а кожата около тях бе подпухнала и насечена от фини бръчици. Дрю се усмихна вътрешно; британците изобщо не уважаваха козметичните операции.

— Не, татко — отвърна кисело Джаки, — няма нищо общо с това.

— Заинтригуван съм, разкажете ми повече.

— Няма нищо за разказване, сър — потрепна вътрешно Дрю. От типично американското сър едва не му се догади.

— Струва ми се, че това има нещо общо с онова интересно фамилно име, което имаш. — Дейвид замълча. — Карочи. — Думата сякаш се оваля в устата му.

— Чакай, чакай, татко, не знаех, че имаш наклонности да се правиш на Шерлок Холмс… — възпря го Джаки и се усмихна окуражително на Дрю.

— Всъщност — продължи Дейвид, — сигурен съм, че се запознах с човек с твоето фамилно име на кинофестивала в Кан преди няколко години.

— О, така ли? — Той се смръзна за миг, хванат в крачка.

— Боя се, че поговорихме само за малко.

Дрю въздъхна с облекчение.

— Вашето семейство май си е набъркало пръстите в маса каци с мед.

— Винаги съм се стремил да се държа на разстояние, ако разбирате какво имам предвид. Обичам да съм независим.

Бащата на Джаки го погледна внимателно.

— Добре дошло за теб. — Обърна се към дъщеря си. — Е, как върви Мерилин?

— Ако се махнат милион неприятности, долу-горе по график. — Тя въздъхна тежко. — Плюс една голяма неприятност — че двамина от моите ангели хранители се оттеглиха.

— Уф! — изпъшка Дейвид.

— Кога го узна? — попита Дрю, в тона му се прокрадна загриженост. — Защо не си ми казала нищо?

— Ти си имаш достатъчно свои проблеми, не исках да те товаря и с моите, особено след като се налага да се връщаш в Щатите — рече тя. — Освен това получих факса едва тази сутрин и наистина не ми се говореше за това.

— Какъв е проблемът?

— Двама от поддръжниците ми — австралийци — току-що са изгубили маса пари от инвестиции в недвижимо имущество и просто трябва да се оттеглят. — Тя се намръщи. — Все още се надявам, че ще променят решението си, но вероятността е малка. Всъщност съществува вероятност да изгубят всичко, рецесията там ги съсипва като всички останали.

— Господи… в какви чудесни времена живеем. — Дейвид отпи голяма глътка скоч. — И колко ти трябват?

— Не ме питай.

— Колко?

— Някъде в границите на три до петстотин хиляди.

— О, Джаки — рече той и едва чуто изстена.

— Знам.

— Какво ще правиш?

— Ще измисля нещо. — Тя се опита да се засмее. — Ще вложа сама парите.

— Искаш да кажеш, че отново ще помолиш майка си ли?

Тя затвори очи.

— Нямам голям избор, нали?

— Защо да не я помоля аз от твое име? — намеси се неочаквано Дрю. — В края на краищата ще бъда в Щатите във вторник и тя може би ще се вслуша в неутрален посредник, ако схващаш какво имам предвид.

— Познаваш ли Анджела? — попита подозрително Дейвид.

— Запознахме се на един от приемите на майка ми — отвърна Джаки.

— Ясно.

— Една от лелите ми бе в някакъв от големите й благотворителни комитети… — добави бързо Дрю, след като усети как сините очи внимателно се вглеждат в очите му.

— Наистина ли би отишъл да се срещнеш с нея заради мен?

— Защо не? — Той сви рамене. — Не бих могъл да навредя, а бих могъл да ти бъда от полза.

— Внимавай… — намеси се Дейвид, — тя хапе.

Дрю не отговори, но си помисли, че би било добре Анджела отново да го ухапе, онези малки, остри зъбчета да се впият и да разкъсат кожата му, както в добрите стари времена.

— Обядът е готов — обади се Клеър, а приятният аромат на печено се понесе от отворените врати към трапезарията.

— Къде е Джейми? — попита Дейвид.

— Тук… — отвърна Клеър, — помага ми да сложа масата.

Стоеше до френските прозорци и отваряше бутилка вино. Кимна, усмихна се вежливо, докато сядаха край великолепната кръгла маса.

— Хайде, Джейми, сядай — рече Клеър, — свърши достатъчно работа. Дейвид ще налее.

— Как върви? — попита Дрю и отмести назад стола на Джейми.

— Добре, благодаря.

— Вече схващаш ли как се прави шоуто?

— Донякъде — отвърна резервирано Джейми.

Дейвид го стрелна с поглед.

— Смятам, ме Джейми намира работата за достатъчно поглъщаща — рече той, — но нямам чувството, че точно театърът му е в кръвта.

— Жалко.

— Изобщо не е жалко — отвърна Джейми. — Харесва ми.

— Между другото, Джаки — рече Дейвид, променяйки темата, — как се разбирате с Макс Локхарт? Клеър ми спомена, че бил малко труден характер.

— Предполагам, че това си влиза в реда на нещата — отговори Джаки по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— Поне няма ужасяващата репутация за темперамента си на неколцина други, чиито имена мога да спомена. — Лицето на Дейвид стана сериозно. — Никога не успях да си изградя имунитет срещу гадната порода режисьори — като ги гледам злобни и жестоки към актьорите, които не могат да им отвърнат, ми става нещо. Разбира се това не се случва, когато имаш успех… — Той отпи глътка вино. — Но нали и аз невинаги съм имал успех. Както и да е, скъпа, просто помни, че у всеки режисьор винаги дреме нещо от негодника.

— Знам, знам.

— А сега за самата Мерилин: като как се оформя, ако ме извиниш за каламбура…

— Имаш предвид Роуз, нали?

— Съдейки по онова, което ми каза по телефона, тя е направо чудесна — добави Клеър и подаде нататък подноса с апетитното печено телешко.

— О, тя е… преследва ме само кошмарът дали ще издържи.

— Виждал ли си я, Дрю? — попита Дейвид.

— Страхотен глас, но има нужда от малко повече месце по кокалите си — отвърна той и си спомни първия път, когато я прелъсти — колко мършаво му се бе сторило малкото й, възбудено телце.

— Тя е ужасно хубава — обясни Джаки, — но е малко слабичка и сега се опитваме да я понапълнеем.

Дейвид се засмя силно.

— Не мисля, че Мерилин Монро изобщо някога се е нуждаела от понапълняване.

— Е, онези са били хубави времена — рече Дрю и вдигна чашата с вино към устните си, — когато жените са били истински жени.

— Но тя не е била истинска жена, макар и публиката да не е била наясно с това — намеси се неочаквано Джейми, — била е по-скоро нещо като продукт, манипулирана.

— При това един от най-добрите произвеждани някога продукти, защото още и още не е излязла от мода.

Джейми остави ножа и вилицата си внимателно и видя малкото изображение на лицето си върху полираните сребърни дръжки.

— Жалко тогава — рече той след кратка пауза, — че не е тук, за да оцени казаното.

— Добре — рече Дрю и намигна на Джаки. — Разбрах намека ти.

Момчето вече започваше да играе по нервите му. Насили се да се усмихне отново и Джейми си помисли, че ако се понапъне още малко, лицето му ще се разполови на две.

— Костюмите ще са страхотни — рече бързешком Джаки в желанието си да смени темата, — максимално автентични.

— И перуката, разбира се — разкошна, руса? — пое Клеър, челото й едва-едва се бе сбърчило над големите й очи на кошута.

— О, да, направо е неземна… но е по-скоро платинена, отколкото руса. Дори я пробвах на себе си.

— Знаеш, че ще ти отива — рече Дрю, прекъсвайки разговора им, вторачен в нея.

— Какво?

— Да изглеждаш като Монро — с тези сластни извивки…

— Не смятам — прекъсна го рязко Джейми.

Той пое нетърпеливо дъх. Я се разкарай!

— Защо не? Лицето на Джаки подхожда за това.

Джейми погледна Дрю в очите.

— Струва ми се, че е безсмислено да се променя нещо, което си е красиво само по себе си.

Лицето на Дрю помръкна, последва кратка пауза, преди Дейвид да долее без да има нужда чашите на всички, а на Джаки й се прииска някак си да бе възможно да започнат обяда отначало.

 

 

Валеше. Ричард гледаше през огромната витрина на бара на Би Би Си и се чудеше какво прави тук. Беше прекарал повече време в гримьорната, отколкото на снимачната площадка в произнасяне на репликите или по-точно репликата си, а след като това се свърши, режисьорът Конрой му извика нещо несвързано, нещо от сорта Брилянтно или Страхотно от тъмния ъгъл на мрачното студио. И толкоз. Ако човек само премигне и ще изтърве възможността да види удивителната игра на Ричард Уилсън.

С кисела гримаса насочи вниманието си към Роджър, който си проправяше път през безбройните маси и столове с питиетата им; на лицето му светеше неизменната ослепителна усмивка. Кимна на няколко пъти, махна с пълна до горе чаша на колега актьор, сетне на още колеги и на момиченца почитателки, без да пролее и капка и без усмивката му дори да помръдне. Сякаш бе замразена и лепната върху гадното му красиво лице.

Всъщност бившата съпруга на Роджър от сапунената опера бе причината да се въведе ролята на Ричард — местния викарий. Очарователната, но болезнено ревнива Нова вече трябваше да излезе завинаги от шоуто и затова сценаристите бяха решили да я убият; нищо не вдига рейтинга на сапунките по-сигурно от смъртта. Нова бе ревнивата и обхваната от идея фикс партньорка на доктор Мейсън (Роджър), но се носеха слухове, че връзката им не свършвала с изгасването на прожекторите в студиото. Клюките твърдяха, че на практика тя била луда по Роджър и че нещата вече излизали извън контрол. Горкият стар Роджър, животът понякога е наистина ужасен.

— Мисля, че следващата седмица ще изиграеш опелото и слава богу — засмя се Роджър. — Тая глупава крава ще ме побърка! — Той остави питиетата им. — Как ти се видя първия ден?

— Може да се каже така: не страдам от изтощение.

— Е, гледай по-весело на нещата, Дик…

Дик. Ричард усети как вътрешно се свива.

— А и утре ще имаш доста дълга сцена с мен.

Звездата. Цуни ме по…

— Знам, Роджър. Чел съм сценария.

— Добре, добре… — Роджър погледна чашата си с Перие, сетне хвърли поглед към Ричард през полузатворените си клепачи. — Кажи ми, Дик, минавало ли ти е през ума да си смениш името?

— Какво?

Името. Защо не го смениш?

— Защо, за бога?

Роджър си поигра малко с чашата си, след което рече:

— Ами, Уилсън едва ли е най-запомнящото се име… — вдигна очи, — нали така?

Нахално копеле!

— С това име са ме кръстили и не бих казал, че ми е давало поводи за оплакване:

Роджър го гледаше в очите без да отговори.

— Аха — възкликна съвсем неубедително Ричард, — искаш да кажеш, че ако сменя незапомнящото си име с нещо от рода на Гилгуд, Гети или Коджак, предложенията ще потекат като водопад и ще мога да обърна завинаги гръб на треторазредните сапунки и в частност — на преподобния Ангъс Фрейзър. — Той махна театрално с ръка. — Сигурно ме виждаш дори как печеля първия си Оскар и наградата на Британската филмова академия? — Облегна се назад и поклати глава в пародийна изненада. — Ако бях се сетил преди години, че само като стана Ричард, не, Дик Коджак и ще се решат всичките ми проблеми, че буквално ще се промени ходът на съдбата ми…

— Добре, добре, Дик, стига толкова.

— За бога, Роджър, какво очакваше? Та ти сам се подложи…

— Само предложих нещо, а ти се разбесня насериозно — рече леко намусен Роджър, а сетне добави предпазливо: — На мен не ми попречи, даже много ми помогна. Агентът ми смята, че след като смених фамилното си име на Сейнт Джон, нещата ми потръгнаха.

— Ако и аз носех фамилно име Фок — засмя се Ричард, — и аз щях да го сменя.

Фох. — Роджър го произнесе гърлено.

Веждите на Ричард се сбраха на носа.

— Моля?

Фох — Роджър натърти нарочно на всеки звук.

— Немско е.

— Добри боже, нямах и представа.

— Защо, да не би да те смущава?

— А трябва ли?

Роджър пое дълбоко дъх, вдигна чашата и изпи питието си до дъно.

— Как е Луси?

— Добре.

— Хубаво момиче.

Ричард го погледна.

— Да, хубава е.

— Доколкото разбрах, спектакълът й върви добре.

— Да.

— Сигурно се връща много изморена — рече Роджър. — Понякога театърът е изнурителна работа.

— Затова съм там — да я погаля по умореното чело, Роджър, тъй че не се безпокой чак толкова.

— О, да, разбира се — рече мързеливо той, сякаш бе забравил за какво става дума. — Чух, че пишеш книга.

Ричард трепна.

— Кой, по дяволите, ти е казал?

Стомахът му се сви, не му се вярваше. Нима Луси?

— Чакай да си помисля. — Роджър направи пауза.

— Трябва да е Луси, мисля, че се видяхме случайно някъде. — Той се изправи. — Още едно питие?

Ричард само кимна.

— Между другото, не искам да те обезкуражавам, но писането е шибана работа; да се потиш над машинката, след като се знае, че шансовете да публикува човек са нищожни.

Той взе чашите им и тръгна. Ричард вдигна очи и се вгледа в отдалечаващия се гръб на Роджър. Солидна работа бе този гръб — широк, но съразмерен; можеше дори да съзре под фината коприна на ризата му добре развитите мускули, да си представи как ще изглежда този гръб гол, как мускулите се извиват и напрягат; издигат се и падат в пълна хармония, докато люби Луси.

 

 

Просякът измърмори някаква мръсотия, след като мина покрай него, без да пусне монета в отворената му мръсна длан, но Дрю се изсмя; това бе Ню Йорк, нали така? Отново у дома. Намираше се в Уест енд и едва ли не можеше да усети вкуса на отчаянието и бедността зад заключените врати.

Олег Бергман живееше в една от тези запуснати сгради, в район, където изхвърлените колички от супермаркетите растяха сякаш като бурени, а изоставените стари коли без прозорци ръждясваха на всеки ъгъл. Дрю знаеше, че ако бе дошъл тук в непоносимо задушното нюйоркско лято, дрехите му вече щяха да са залепнали по тялото и щеше да заприлича на черните или на пуерториканците, седнали направо на улицата, докато децата се плискат под струята на пожарния кран — шадраванът на Плаца за бедните. Досущ като в неговото собствено детство; сега обаче не искаше да си спомня за това.

Предишната вечер сънува — поредното посещение на дебнещия го приятел — кошмар; когато най-сетне успя да се събуди, космите на врата му бяха настръхнали.

Мокрите чаршафи бяха залепнали по бедрата и гърба му, усети ги докато потърси опипом ключа на нощната лампичка; беше се напикал. Почувства гадене, кръвта биеше безмилостно силно в слепоочията му. Ако не бе опаковката от сребристо фолио, която бе купил в един бар на площад Таймс, сигурно щеше да полудее в тази малка хотелска стаичка; но кокаинът бе неговият спасител, неговият небесен ангел — от бял по-бял. И тооолкова приятен.

За частица от секундата образът на жената, на майка му се мярна в съзнанието му… меките й ръце, които се плъзгат по гърдите му, гадната миризма на лавандула — прекалено близо. Крачеше по тротоара, стиснал юмруци в инстинктивен спазъм, погледът му търсеше пукнатините по настилката, за да ги избегне.

Пред блока на Олег Бергман имаше локва дъждовна вода широка сякаш цяла миля, през средата й бе прехвърлена дъска като мостче. Дрю изруга, когато под тежестта му дъската се огъна по средата и новите му обувки се намокриха.

— Мамицата му! — Вдигна очи към стотиците мръсни прозорци високо в небето, а сетне отново спря поглед върху гадните надписи по стените във входа. — Дано поне си струва!

Старикът бе може би на около седемдесет и пет, долу-горе на възрастта на апартамента си. Тясната стаичка вонеше и ноздрите на Дрю потръпнаха от отвращение: вонеше на пот, на дим от пура, на урина. Купища изрезки от стари вестници и от списание Парад на звездите стояха до кашони и отворен куфар, пълни с черно-бели снимки.

— Можеш да седнеш, ако искаш.

Имаше два стола, Бергман бе заел единия, линеещото му тяло бе прекалено дребно за голямата плешива глава, която сякаш клюмна на една страна, когато погледна Дрю.

— Благодаря.

Дрю седна и се вгледа с неохота в лицето срещу себе си. Помоли мълчаливо бога да не свърши и той като Бергман, с неговото съсухрено лице, с тази посивяла кожа, набраздена с хиляди грозни, спукани капиляри, с набръчканата, подпухнала плът, само с две цепки, от които да надничат очите. Бе сякаш като излязъл от някой филм на ужасите.

— Искал си да научиш нещо за някое от момичетата ми?

Дрю кимна.

— Онова частно ченге каза ли за таксата?

— Сто долара.

— Двеста, онзи не е доразбрал.

— Окей.

Бергман изчака търпеливо Дрю да преброи банкнотите пред него.

— Какво име е използвала?

— Доколкото разбрах — Джоунс.

Старецът му се изсмя презрително.

— Дай ми още нещо — въздъхна той. — Какво е правила, какъв цвят е имала косата й, на каква възраст…

— Заведения за стриптийз. Червенокоса. Предполагам — около двайсетгодишна.

— Къде?

— Може би Ел Ей, може би тук — в Ню Йорк.

— Кога?

Дрю задържа дъха си.

— Преди около двайсет и пет години.

— Иисусе Христе — рече старикът и се вторачи в Дрю. — Я ми налей едно питие. — Посочи малък хладилник. — В бутилката от оцет има малко хубав джин.

Дрю прекоси стаята към кухненския бокс и извади джина, като през цялото време се опитваше да потисне опасенията си, гаденето в стомаха си. На пода до стола на Бергман имаше малка чаша. Вдигна и му я подаде, след което отви капачката на бутилката.

— Ако ръцете ти не спрат да треперят, ще ме олееш целия… — Бергман глътна питието наведнъж и протегна отново чашата. — Използвала ли е и друго име?

— Може би. Не знам.

Бергман въздъхна.

— Джоунс, казваш.

— Аха.

— Едра ли е била?

Дрю се намръщи и го погледна.

— Тук… — старецът нетърпеливо вдигна ръце пред гърдите си, — имам предвид циците.

— О, да, да, определено.

— Виж в онази кутия там… — Махна неопределено с ръка. — Онази в средата, с лепенката от пепси-кола.

Капакът на кутията не прилепваше и тя бе прашасала здравата, но съдържанието й бе учудващо изкусно подредено по азбучен ред; малка снимка в цял ръст бе прикрепена към картончето с описание, особени белези плюс число от едно до десет. Дрю клекна, устата му бе пресъхнала и той преглътна няколко пъти, пръстите му посегнаха към жълтите и бели картончета, поспряха за миг и се насочиха право към буквата Д. Сърцето му се разтуптя силно, докато преглеждаше картончетата едно подир друго; имаше обаче само една Джоунс, но бе миниатюрна китайка.

Остана за миг неподвижен, опитвайки се да преодолее разочарованието и отчаянието си. Прерови старателно цялата картотека от А до Я, отново и отново, за да бъде сто процента сигурен.

— Няма я тук — рече хрипливо.

Бергман поклати глава, потърка брадата си с наболата четина, след което запали цигара.

— Сигурен бях… но може би…

Той отново поклати глава и изтръска пепелта на пода.

— Може би какво?

— Зависи колко е важно за теб.

Дрю се прокашля, след като разбра намека.

— Колко?

— Хиляда долара.

— Негодник!

— Ако искаш да получиш нещо наистина гадно, трябва да си платиш; аз пък виждам как яката се потиш, само и само да хвърлиш едно око на онова, което съм поскрил тук и там.

— Как мога да съм сигурен, че е онова, което търся?

— То е.

— Не е достатъчно, старче.

Бергман се облегна назад и изсумтя.

— Пинки Джоунс: червенокоса, бюст — 100, хубави крака. Излизаше за номера си с червени копринени чорапи. Бях й агент около четири години в началото на шейсетте. Пинки бе една от най-добрите, много сговорчива, ако разбираш какво искам да кажа; имам и добри снимки, за да го докажа… — Той облиза устни. — Имаше и хлапе, водеше го със себе си. Това не ми харесваше, пречеше на работата. — Той сви рамене. — Последното, което чух за нея, е, че се омъжила за някакъв богат тъпанар, медиен магнат. — Засмя се. — Уф, какво момиче бе Пинки! — Той замълча и погледна изпитателно Дрю. — Макар сигурно вече да не е съвсем момиче, нали така, но ти може би по-добре знаеш?

— Къде е стоката?

— На сигурно място.

Повярва му, трябваше да му повярва, старият мошеник нямаше причина да го лъже.

— Мога да намеря хиляда долара утре.

— Добре.

— Какво да направя?

— Ела тук по същото време и чакай отвън.

— И ще получа стоката?

Едрата глава на Бергман кимна.

— И без номера, старче.

Той погледна предпазливо Дрю.

— Номерата ме докараха до тая лайняна дупка, синко… беше ми необходимо доста време да поумнея. — Той угаси цигарата в празната чаша до себе си. — Запомни това.

 

 

Над Грийн парк се надигаше призрачна мъглица от торфа и голите дървета придобиха някаква мрачна, тъжна красота. Джаки седна на някаква пейка и погледна жената, която бе извела кучетата си на разходка; малко по-нататък възрастен мъж тичаше полека и внимателно, сякаш му бе за първи път; зад него, завит във вестници спеше някой, прегърнал голия ствол на изсъхнало дърво, до неподвижното му тяло се търкаляха бутилка и няколко консервени кутии.

Бе едва осем и половина сутринта, но тя бе на крак от шест и вече държеше ключовете на къщата на улица Халф муун. Можеше вече да се премести, когато пожелае. Надяваше се Дрю да й помогне, но от разговора им в колата на път за летището й бе станало ясно, че едва ли щеше да се върне преди средата на декември; значи трябваше да се справя сама; не бе нещо ново за нея.

Не бе й се обаждал по телефона, откакто бе заминал; а тя се бе надявала да й телефонира — поне да каже, че е пристигнал и е добре. Погледът й спря върху пръстена на дясната й ръка и веднага се упрекна, че не бе оценила жеста му и Дрю естествено бе разбрал това. Тя завъртя пръстена, сетне го извади и го надяна на другата ръка, погледна го, сетне го върна обратно. Сви глава в яката си, опита се да подреди чувствата си в мисли, но й бе трудно и тя се почуди защо изобщо се опита. Преди много време баща й бе казал, че животът си има начин сам да оправя нещата, че е безсмислено да се рита срещу него, дори и оформящата се картина да не е такава, каквато ти се иска да бъде.

— Джаки…?

Тя вдигна очи и видя застаналия пред нея Джейми.

— Почва да вали — рече той.

— Не забелязах.

— В хотела ми казаха, че си отишла до къщата… — рече той. — Търсех те.

Не му бе трудно да я открие, зърна я от автобуса; малцина седят в Грийн парк в такава мъглива, тъжна лондонска утрин, особено пък — руси и красиви жени.

— Да не се е случило нещо?

— О, не, не — рече той. — Мислех си, че след като се местиш днес, бих могъл да ти помогна.

Тя отмести поглед към зелената, леко въздигаща се повърхнина на парка, към спящия пияница.

— Много мило от твоя страна — рече равнодушно тя, — но днес само взех ключовете, а сега просто си убивам времето, чакам да дойдат хората за монтажа на алармената система; нито един от прозорците не се заключва. А що се отнася до преместването… — Тя се усмихна кисело, доволна, че разговаряха по битови въпроси, — ще го направя другата седмица, стига да намеря сили и време.

— Мога да помогна.

— Да — рече тя. — Знам.

Последва пауза.

— Какво толкова лошо има в това, че те поканих на вечеря?

— Нищо, разбира се.

— Не ме харесваш ли?

— Джейми, за бога…

— И все пак?

— Да — отвърна остро тя, — харесвам те.

— Имам предвид като мъж.

Тя мигновено си спомни онзи смущаващ случай, когато го видя гол, и затвори очи.

— Знаеш, че си имам някого, нали?

— Дрю — рече равнодушно той.

— Да — отвърна Джаки — Дрю.

Дъждецът бе ситен като мъгла; виждаше как полепва по косите й.

— Ако искаш — рече той, — мога да чакам в къщата хората за алармената инсталация, а ти да отидеш в студиото.

Тя го погледна предпазливо.

— Много мило от твоя страна — рече и потърси ключовете в джобовете си.

— Не мисля, че съм мил… — рече той, взе ключовете и я погледна. — А ти?

— Баща ти казвал ли ти е някога, че нахалстваш? — рече тя с лека усмивка.

— В интерес на истината — казвал ми го е.

— Сега разбирам защо. — Тя погледна часовника си и стана. — Най-добре да вървим.

Стигнаха мълчешком до портите на парка и той изчака с нея да се появи такси.

— Ще изчакам една седмица — рече той, докато тя се качваше в колата.

— За какво?

— За да те поканя отново.

Не чу какво отговори Джаки, защото думите й се заглушиха от затварянето на вратата и рева на двигателя при потеглянето на колата.

 

 

— Боже мой! — изсъска Макс, — как по дяволите да работя, след като половината състав отсъства!

Алдо въздъхна.

— Мислех си, че знаеш, че Иън не може да започне като Джо ди Маджо преди следващата седмица; остават му още седем дни по предишния му договор.

— Знам, по дяволите! — рече вбесен Макс. — Просто забравих, дяволите да ме вземат, това е.

— Е, Рупърт, тоест Артър Милър, пие кафе в коридора; ще пропуснем първите три действия и ще го въведем в неговия мизансцен.

— Бях се настроил за онова действие — сопна се Макс и плесна снопчето листи, което държеше.

— Добре ли си?

Макс трепна и изгледа свирепо Алдо.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

Алдо пое дълбоко дъх, усети, че част от актьорите, които се мотаеха наоколо, започнаха да се заглеждат в тях.

— Остави, просто го остави, Макс — рече мрачно той. — А сега ще се върна на пианото и ще гледам да започваме репетицията, защото и без това закъсняваме вече с двайсет минути.

За част от секундата погледите им се срещнаха и Макс поклати леко глава.

— Добре, добре, извинявай, Алдо! — И вдигна ръце в шеговит протест. — Не исках да изгубя самообладание, но изглежда много ми се събра на главата.

— Надявам се, че това няма нищо общо с разговора ни миналата седмица.

Макс затвори очи.

— Възпаление на пикочния мехур.

Алдо потисна усмивката си.

— Мислех си, че само на жените им се случват подобни неща.

— Очевидно не е така.

След като прекалено веселият доктор най-сетне получи резултатите от изследванията му, той му каза, че навярно имал къса уретра — тръбичката, която води към мехура и затова е по-податлив на подобни възпаления, отколкото средностатистическият мъж.

— Не си ли доволен?

— Бих бил, но се паникьосах и с обичайната си изтънченост съобщих лошите новини на засегнатите дами, преди още да съм разбрал какво точно ми има.

— Ивон.

Макс зяпна.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— За бога, всички знаят. — Алдо сви рамене. — Сега си обяснявам защо бе разплакана в петък сутринта и защо отсъствието й днес е подозрително. — Беше нарекла Макс копеле — гадно копеле, но естествено Алдо нямаше да му го каже. — Надявам се новината да не е стигнала до ушите на Джаки.

— Съмнявам се.

— Но въпреки всичко няма да е лошо да се сдобрите с Ивон… — продължи Алдо. — И то скоро, в края на краищата нашата безценна специалистка по костюмите и твоя любовница ще ни е необходима… — добави сухо той. — Нали така?

Макс го изгледа как отива до пианото, беше стиснал силно, до побеляване устни. Нима Алдо го смяташе за пълен глупак? Естествено, той се бе опитал да се помири с Ивон, но тя продължи да му затваря телефона. Какво, по дяволите, искаше да направи — да падне на колене и да я моли? Беше решил да остави връзката им да залинее, след като я убеди да се върне в студиото. Мислите на Макс с лекота се отнесоха към Надя и той веднага усети как го залива вълна на блаженство. Но сетне се намръщи: Поли ще го убие, ако разбере.

Музиката на пианото и встъпителните тонове към някаква песен привлякоха вниманието му и той плесна с ръце, обръщайки се към артистите, които стояха в очакване.

— Окей, милички. Четвърто действие, хайде, започваме. — Огледа ги бързо с поглед на познавач. — Къде, по дяволите, е Рупърт.

— Пие кафе — чу се женски глас.

Ноздрите на Макс се разшириха, едва сдържаше яростта си, след което се обърна към момичето, което бе отговорило с тъничка усмивка на лице.

— Значи трябва да отидеш и да го намериш, миличка, инак ще се наложи да го сторя аз, а това никак, ама никак няма да му хареса.

Лицето на момичето почервеня и тя се втурна към вратата, но точно в този момент тя се отвори и на прага застана Джаки.

Макс изруга тихо.

— Как вървят нещата? — попита тя от прага.

— Добре, чудесно.

— Хубаво — отвърна тя. — Ще се видим на обсъждането на сценографията.

— Боя се, не ще сме с един по-малко.

— О, така ли?

— Ивон — отвърна. — Имала възпалено гърло.

 

 

Така или иначе бижуто бе пропътувало целия път от Клееф & Арпелс в Париж, чрез херцога и херцогинята на Уиндзор, разбира се. Дъги този път бе надминал себе си.

Анджела огледа отражението си в плъзгащите се врати към терасата на апартамента си и прокара нежно пръсти по вътрешната страна на разкопчаната тигрова гривна. Уви я внимателно около китката си и вдигна ръка така, че златото с инкрустирани смарагди и диаманти да улови светлината, след което премигна и въздъхна с дълбоко удовлетворение. Самият херцог Уиндзор[1] бе участвал в създаването на колекцията Пантера, заради безкрайната си увлеченост по Уолис — единствената истинска Пепеляшка на Америка.

Тя вдигна изящния тигър, за да го разгледа по-отблизо, погали лапките му, обсипани със скъпоценни камъни, целуна го по чудесното ониксово носле. Колко мило от страна на Дъги, че бе запомнил как бе ахнала от завист и възхита, когато заедно бяха отишли на изложбата на бижута.

Взе придружаващата подаръка картичка и прочете още веднъж написаното в нея: Една дреболийка, която да зарадва моята Тигрица… Анджела отиде до прозореца да си вземе чаша шампанско и да включи музикалната уредба. От говорителите се понесе мекият глас на Хари Коник Младши, тя се усмихна доволна, музиката напълно подхождаше на настроението й; потъна в разкошните копринени възглавници.

— Тигрица… — рече си и се ухили.

Мислите й веднага се върнаха към предстоящата конференция на Демократическата партия в Чикаго, към всичките онези приеми, срещи и запознанства, които тя щеше да пропусне, защото Дъги бе още в траур. Той дори не искаше да чуе тя да иде там, не искаше даже да е в града.

Звънна входният звънец и тя се изправи с въздишка на раздразнение.

Пред вратата стоеше Дрю.

— Е? — рече той.

Тя се прокашля.

— Какво търсиш тук?

— Минавах насам и си рекох да се отбия — усмихна се той и остави погледа си свободно да пробяга по тялото й. — Харесва ми този тоалет, човек би рекъл, че подчертава всичките ти черти.

Беше тъничка роба с цвета на човешкото тяло, приличаше на кафтан, поръбен с мънички, черни мъниста. Под него Анджела бе гола.

— Попитах те какво искаш.

— Какво мислиш, че искам?

Съвсем лекичък, пламенен трепет сви стомаха й. Но, разбира се, това се дължеше на изненадата от това, че го вижда, само на изненадата.

— Мога да повикам охраната.

— Но няма да го направиш.

Погледът му я накара да отклони своя.

— Тук съм по работа.

Тя отново го погледна, отпусна се малко, след като успя да възвърне самообладание.

— Не ме разсмивай.

— Вярно е — ухили се той, — кълна се.

— Каква работа?

— По работите на Джаки.

Лицето й потъмня мигновено.

— Казах ти да стоиш далеч от нея.

— Беше ми самотно.

— Нали връзката помежду ви свърши?

— Свърши — рече той, — в минало време.

— Да не искаш да кажеш, че през цялото това време си бил в Англия?

Той кимна.

Очите й засвяткаха — твърди и ярки, сетне тя кимна рязко с глава към апартамента и отстъпи крачка назад, за да направи път на Дрю да влезе.

Той обиколи стаята, припомняйки си нейните скъпоценни вещи, предметите на изкуството, кристала; разлисти списания и книги, разхвърляни по огромната ниска масичка.

— Това е нещо ново… — възкликна той. — Боже мой, какво е това?

Беше спрял пред голяма скулптура на двуглав орел.

— Бронз, френска е — избъбри нервно тя и отиде към отворената бутилка шампанско. — Бих могла да ти предложа питие, но още не си отговорил на въпроса ми.

— Сега си спомням — рече той, игнорирайки въпроса й, вдигна статуетката от пиедестала й, както го бе правил и преди.

— Остави я, по дяволите.

— От кого е?

— За бога, Дрю.

— Попитах от кого е.

— Тя е на почти двеста години, откъде, по дяволите, да знам от кого е!

— Разкажи ми за нея.

— Не.

— Разкажи ми — повтори бавно той. — Искам да знам.

— Защо?

— Разкажи ми. — В тона му се прокрадна заплашителна нотка.

Стоеше гърбом към нея и в един момент тя се взря в него, в очертанията на главата му, в красивата черна коса, в мургавата, силна ръка, чиито пръсти бяха стиснали статуетката; възненавидя се заради желанието, което изпита.

— Предполага се, че изобразява нощта — рече намусено тя.

Той се обърна, все още вгледан в статуетката, проследявайки с пръст красивите, класически очертания на формите й.

— Красива е — отбеляза, — но това го казах и последния път, когато бях тук, нали?

— А аз ти зададох въпрос.

Той остави статуетката и тръгна към нея.

— Джаки се нуждае от аванс срещу наследството си.

— И защо е пратила теб с паничката за подаяния?

— Имах и друга работа тук и затова предложих услугите си.

Анджела се засмя, но смехът й не бе весел.

— Шегуваш се, нали?

— Не се шегувам. Тя има нужда от около пет хиляди долара.

— Е, поне цената е спаднала — изсумтя пренебрежително тя, — но преди време аз й отговорих отрицателно. Не съм заинтересована от проклетия й мюзикъл, никой не би се заинтересовал.

— Тя е на обратното мнение.

— Глупости, Дрю — усмихна се лекичко тя, — а и ти не даваш и пет пари за безценния й мюзикъл, нали? Не затова си тук.

— Вече привлече доста внимание — рече благо той.

— Мога да туря край на това.

— Не мисля, че можеш — продължи с измамно спокойствие и си наля чаша шампанско. — И защо толкова те интересува всичко това?

— Както казах и на Джаки, това е боклук, и преди са се опитвали и са се проваляли. За бога, Монро е мъртва, отдавна при това, не мога да разбера защо е това фатално привличане.

— Не става дума за твои пари, Анджела.

— Според закона, аз се грижа за тях.

— Все още не разбирам защо се опъваш толкова за мюзикъл, който може и да се провали, а може и да не се провали. — Вгледа се внимателно в лицето й, усетил, че в позицията й има нещо гнило. — Никога досега не си давала и пет пари за какво харчи Джаки.

— Изобщо не ти влиза в работата и отговорът е отново не.

Не-то щеше да остане в сила, докато Дъги не се ожени за нея. И без друго имаше достатъчно скандали, свързани с фамилията Кенеди, та да се възкресява и още едно напомняне. Тя въздъхна вътрешно. Дъги бе влюбен в досадната легенда за Кенеди от години, понякога си мислеше, че бе готов едва ли не да целуне земята, по която са стъпвали. Почувствала се донякъде безпомощна, тя се запита защо, по дяволите, не бе републиканец.

— Тя не смяташе, че ще се съгласиш.

— В такъв случай няма да се разочарова, а ти напразно си бил толкова път.

— Както казах, не съм тук само за това.

Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгваш — рече тя, — и да стоиш надалеч от Джаки.

Той не отговори.

— Очаквам някого.

— О, така ли?

Да.

Той поклати глава.

— Срещнах се с един твой стар приятел.

— Колко мило — рече сухо тя, изпразни чашата си и я остави на масата.

— Олег Бергман.

Видя как ръката й трепна, докато се отделяше от чашата.

— Казах ти, че е най-добре да си тръгваш.

— За годините си е много хитър.

— Наистина ли?

— Има няколко много хубави снимки… на едно момиче, което много прилича на теб.

— Какво съвпадение.

— Наричала се е Пинки Джоунс.

— И какво общо има това с мен?

— Наистина ли трябва аз да ти го кажа?

— Махай се, Дрю.

— Не съм свършил още.

— Не, свършил си.

— Знаеш ли кога започнах да подозирам, че има нещо? — продължи той, сякаш тя изобщо не бе отвръщала. — Точно тук, в онзи невероятен следобед, когато направи стриптийза — сякаш току-що си излязла от някое подобно заведение.

— Глупости.

— Не… о, не… Много ми хареса.

Той нарочно се направи, че не я бе разбрал, устните му се разтеглиха в бавна, чувствена усмивка.

Погледите им се срещнаха и последва онова мощно привличане, онази страст, която правеше времето да тече по-бавно. Анджела преглътна, погълната от спомените, които се опитваше да държи заключени със седем ключа. Погледът й спря върху устните му: можеше да почувства старата, добре позната жажда, да усети как тези горещи устни обгръщат нейните. И младостта, арогантната младост в това идеално загоряло тяло, както и необуздаността му — като великолепно диво животно. Всички тези чувства и образи преминаха през съзнанието й за миг. Той направи крачка към нея, но тя моментално се стегна.

— Не, Дрю.

— Не се противи — тонът му бе търпелив, нисък, едва ли не шепот, — ние двамата сме от един дол дренки.

Вече не.

Думите й сякаш го зашлевиха.

— Не искаше да го кажеш.

— Напротив.

Той почти не чуваше думите й, защото погледът му бе привлечен от луксозната кутия за подаръци, която лежеше отворена и празна. Бе обвита с червени сатенени панделки; имаше малка златна картичка с подходящ червен кант. Дрю пристъпи и я взе.

Очите на Анджела се разшириха, дишането й се ускори, докато гледаше леко приведената му глава; сетне той вдигна очи и се вторачи в нея.

— Не биваше да я четеш, лично е.

Тонът й обаче бе стихнал.

Той пое дълбоко дъх; ревността го облада, засилваше се и самообладанието, което бе поддържал досега толкова внимателно, изригна като ревяща, сриваща се вълна.

— Кучка!

Тя почувства как страхът свива стомаха й и инстинктивно погледна към телефона. Дрю обаче стигна до него преди нея и изтръгна кабела от стената.

— Никакви обаждания.

— Дрю…

— Какво ти подари?

— Кой? — Тя отстъпи назад.

Кой? — изкрещя той. — Дъги-цуни-ме-по-гъза-Хикс, ето кой!

Тя потръпна, усетила как страхът, нервното напрежение обхвана безмилостно цялото й тяло.

— Това не е нещо съществено, наистина — нищо.

— Нищо — подигра я той. — Задръж лъжите си за него! — изплю думите с негодувание. — И си мислиш, че онзи търбух ще те отведе в Белия дом, нали? Доколкото подочух, той никога, ама никога няма дори да се доближи до длъжността вицепрезидент; той е едно покорно същество, един ококорен дебеланко, ето какво е. — Засмя се, но сетне изведнъж смехът му секна, прозвуча като стон. — И ти му позволяваш да те докосва, на този отвратителен старец!

— Не е съвсем така.

Той сви юмруци и за миг стисна силно очи.

— Къде е онова нищо, което ти е подарил?

— Това всъщност не е подарък…

Той се вгледа в лицето й, видя как се чудеше какво да го излъже, а сетне погледът му се спря върху гривната.

— Тигрица — рече тихо той и хвана китката й, приближи я към лицето си, взирайки се в изящните смарагдови очи. — Аз не мога да ти подарявам такива неща — рече с натъжен глас, — нали?

Тя не отговори.

— Нали?

— Пусни ме.

Гледаше я без да продума, очите му в един миг се изцъклиха, след като една мисъл, една увереност се оформи в съзнанието му и той съзна, че никога, никога не би желал нещо повече, отколкото сега желаеше нея. Никога.

— Пинки — гласът му бе хриптящ шепот — Пинки…

Господи, това име! Образът изплува от прашасалото минало, пълно с крещящите си цветове и мръснишкия шум. Тя затвори очи, за да прогони спомена, но в следващия миг лицето му бе вече прекалено близо и тя можеше да усети дъха му, да подуши потта му и да почувства как тялото й омеква. Хвана и другата й китка, изви ръцете й на гърба и ги хвана в един юмрук, след което започна да вдига роклята й. Бе вече късно, бе станало късно още от самото начало.

Тя изстена, когато езикът му пробяга по шията й, отметна назад глава, коремът й потрепна, когато ръката му намери най-чувствителното място между краката й. Той падна на колене и я повлече със себе си, повтаряше безспир името й, разкъсваше дрехата й, плъзна по тялото й младите си ръце, за да намери тежката гръд, която така обичаше.

Сякаш всичките му фантазии, всичките самотни дни и нощи, в които я бе желал, се сбъдваха. Сълзи припариха в очите му, усети как потръпва, когато ръцете й обгърнаха главата му и устните й засмукаха трескаво устните му, бузите, очите, дърпаше дрехите му, посегна да хване члена му и изви гръб нагоре, за да може да го насочи към себе си.

— Сега, Дрю, сега, моля те, Господи, моля те! — Погледна го, изпаднала в неочаквана наслада, устните й се бяха разтворили, дишаше тежко. — … О, да, о, да, о, д-а-а-а

Бележки

[1] Херцогът на Уиндзор доброволно се отказва през трийсетте години от престола, за да се ожени за разведената американка Уолис. — Б.пр.