Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Трета глава

Джейми легна и затвори очи в тъмнината. Ръката му бавно се плъзна към врата и напипа един дълъг кичур коса; само допреди няколко месеца бе носил косата си къса. Пръстите му се плъзнаха надолу, стигнаха адамовата ябълка; постави показалец върху изпъкналостта и преглътна, сетне пръстите му поеха надолу към гърдите, към очакващите ги чувствителни зърна. Тъмнината и тишината бяха толкова пълни, че можеше да си представи, че отново е в Кения, в малката си стаичка в семинарията: самотата бе същата, вечерният ритуал на докосването — също, крайното предателство спрямо себе си, ако оставеше пръстите да се плъзнат към някога забранената зона под пъпа.

Кръвта нахлу в лицето му, когато чу гласа на кръстницата си на стълбите: пожела му лека нощ, сетне чу в тъмата и собствения си глас, сякаш бе чужд, да й отвръща. В същия миг дръпна ръката си и я положи до тялото си. Не бива да се пипаш. Замисли се за дъщерята на Дейвид, за хладната й бяла кожа, която сигурно бе още по-бяла под дрехите. Джаки се бе разсмяла и в смеха й имаше нещо опияняващо, както и в кичурите копринена руса коса, които паднаха върху челото й и тя с бързо и умело движение на ръката си ги прибра. Бе се навела леко към него и в един безкрайно кратък миг погледът му се бе спрял на деколтето на блузата й и на млечнобялата издутина на гърдите й. Бе се възбудил само като я гледаше.

Джейми потръпна и преглътна бавно, тъй като в съзнанието му се появи образът на баща му. Сексът бе греховен за него — знаменитият старец, Белият мъж, М’зи или мъдрецът — сякаш бе някой брадат патриарх, излязъл от страниците на Стария завет. Ала баща му бе тираничен, религиозен фанатик, всемогъщ в това местенце, което бе превърнал в свое царство. Веднъж едно преждевременно развито момиченце от племето самбуру, украсено с червена боя и облечено само с препаска от телешка кожа, бе докоснало Джейми по бузата и се бе усмихнало приканващо; тогава той изведнъж се бе вцепенил от объркване и от зараждащото се желание, когато младите й, още не съвсем развити гърди докоснаха кожата му, а меките, кафяви пръсти легнаха върху ръката му; тогава възмутеният рев на баща му изкънтя в малката къща и момичето избяга изплашено.

Джейми му се подчиняваше във всичко, защото не знаеше как иначе да постъпи, докато след като изпълни тринайсет години го пратиха в йезуитско училище близо до Найроби, където трябваше да се подготви за постъпване в семинарията. Там невидимите щори, които бяха затваряли очите и душата му през целия му дотогавашен живот, изведнъж се отвориха — първо съвсем лекичко, а след това продължиха да се разтварят все повече и повече. Не мина много време и той осъзна, че строгият, неестествен начин на живот на свещеника не бе за него, въпреки мечтите и надеждите на баща му. Никога не бе познал или почувствал Бог, а и вярата му намаляваше с времето; когато обаче съобщи това на баща си, той закрещя и го наби: макар и вече прегърбен, непримиримият старец напердаши огромния си син.

Сега мрачната и самотна къщичка в подножието на връх Марсабит бе заключена и тиха. Родителите му я бяха построили сами; мъкнеха камъните от речното корито, скътваха вода за сухия сезон, стягаха покрива за дъждовния; той бе преживял там почти целия си живот, едновременно го обичаше и мразеше, прилепен към камъните, дървото и калта така, както бе привързан и към баща си.

А сега баща му бе вече мъртъв. Джейми стисна силно очи при мисълта за тази ужасна, тайна радост; баща му бе тегоба — винаги насочен към него непрощаващ показалец; сега тази тегоба я нямаше и той бе в безопасност. Усети как в гърлото му засяда буца, връхлетян от тъга и носталгия, а и от невяра, защото не можеше да си представи, че баща му вече го нямаше там със загорялата му тъмна кожа, с огромните, торбести къси панталони и шапката с увиснала периферия, с краката му в грамадните, груби сандали.

Джейми обърна лице към стената, сви крака под себе си, очите му засмъдяха, горяха от срам — срамуваше се от самия себе си.

 

 

— Дубльорка.

Луси погледна към Ричард и не каза нищо повече.

— Струва ми се каза, че прослушването е минало наистина добре…?

Тя пак не отговори, погледът й се размъти, тъй като горещите, изпълнени с омраза сълзи изпълниха очите й.

Ричард известно време гледа безпомощен как носът й се зачервява и едрите сълзи се затъркаляха по бузите й.

Извърна се от него, опитвайки се да се вземе в ръце.

— То наистина мина добре — рече най-сетне тя. — По-добре, отколкото се бях надявала.

Но, оказва се, не чак дотам добре.

— Кой получи ролята?

Луси вдигна брадичка и отмести поглед към прозореца.

— Не знам.

— Да не би да искаш да кажеш, че още не са я избрали?

Тя преглътна.

— Не, нямах това предвид… избрали са я, но не знам коя е. Както и да е, сега това едва ли има значение.

— Да не би още да не са решили окончателно?

Тя поклати глава, той я загледа с растящо безпокойство в настъпилото неловко мълчание.

— Откъде си сигурна?

Тя се обърна рязко и се взря в него.

— Защото режисьорът си направи труда да ми телефонира и то не къде да е, а в проклетото казино, за да ми каже, Ричард. Иначе откъде ще знам?

Макс Локхарт се бе насладил на всеки миг от нейното нещастие. Дали резултатът щеше да бъде по-различен, ако бе по-податлива преди три години и се бе оставила да я прелъсти? Изведнъж я жегна горчива болка от онази изгубена жалка възможност и веднага се намрази за това.

— И въпреки всичко, винаги съществува възможност…

Погледът й срещна неговия и гласът му се сниши.

— Недей, Ричард, просто недей — сопна му се тя. — Нямам нужда от тези баналности и малките ти уроци. Просто са дали ролята на някоя друга, на някоя по-добра от мен.

Или може би на някоя, която е била по-податлива към режисьора.

Очите й затрепкаха под погледа му и тя се извърна отново към прозореца.

— Къде бе досега?

— Нямаше те тук, като се върнах, затова отидох при Роджър.

— Веселият Роджър[1] — рече презрително той.

— Нямаше те тук, Ричард.

— Да, нямаше ме, защото бях в индийския ресторант, за да взема нещо за вечеря.

— Не съм гладна.

— Много ти благодаря — рече той. — Прекалено голямо ли ще е искането ми да ме гледаш, когато разговаряш с мен?

Тя се обърна.

— Виж, съжалявам, не исках да се държа грубо. Просто не съм гладна, това е.

— След като моето месо по мадраски и твоите скариди Бирияни вече изсъхнаха и се покриха с доста неапетитна коричка, след като преседяха почти три часа във фурната, това е направо страхотно — и се оказва, че съм бил пълен глупак, че съм решил да те чакам, въпреки че стомахът ми сигурно е решил, че гърлото ми е прерязано.

— Ричард, вината наистина не е моя. Не знаех къде си.

— Не е било необходимо да прекосиш половин Лондон, за да се срещнеш с бившето си гадже. Както и да е, можеше да телефонираш.

— Исках да поговоря с някого.

— Страхотно.

— Не ме гледай така, имах отвратителен ден.

Той поклати злокобно глава и сетне насъбралата се негова несрета изведнъж изригна.

Ти си била имала отвратителен ден! А какъв, по дяволите, си мислиш е бил моят, а? Великолепен, един шибан, великолепен ден! Предполагам, че да пазаруваш, да си носиш всеки ден списъка с поръчките в магазина ден подир ден е ужасно вълнуващо, или пък да ходиш до пералнята, или да пускаш прахосмукачката, или да пишеш на майка ми, или да мажеш филиите за моите трогателни сандвичи, или най-лошото — да седиш тук и да чакаш шибаният телефон да звънне, а когато той наистина звънне, да се окаже сгрешен номер или нещо друго — само не и проклетият ми агент, никога добрият стар Нед. — Той пое дълбоко дъх. — Както виждаш, всичко това е много, много вълнуващо и повдигащо духа, скъпа моя.

— Престани!

Престани! — изимитира я той, — рече актрисата на епископа. За бога, Лус! Знаеш ли какво означава човек да живее с теб, откакто си въобрази, че си Мерилин Монро? Седя си аз тук и слушам всичките ти съмнения и терзания, час подир час, минавам всичките тези песни и стихове с теб, дори и трябваше да изучавам биографията на тая проклета жена, ден подир шибан, досаден ден… да не говорим, че самият съм скапан и че собственият ми живот е наникъде.

— Не исках да…

— Не давам пет пари за това какво си искала — рече горчиво той, — само не се връщай тук, за да си го изкараш на мен, все още не си станала Илейн Пейдж! Не разбираш ли какъв голям късмет извади, че получи дублиращата главна роля в един мюзикъл, който може би ще бъде много успешен? За бога, това все пак е някаква работа!

— Добре, Ричард.

— Не, не е добре. Не се ли радваш, че ще имаш възможността да си подадеш оставката в казиното? И ще покажеш един голям среден пръст на всичките онези мазни бизнесмени и араби, които ти се натискат с омачканите петарки в потните си длани. Помисли за това само за миг, а?

Тя не отговори, макар да бе вярно. Работата й в казиното бе по време на почивките между две роли, а управителят бе така добър да я приема отново, като останеше без работа, но, господи, как я ненавиждаше тя тази работа! Малките часове, димът, бодящите я ходила, бакшишите, изпълнената със смут тишина, докато се търкалят заровете, мрачното изкушение след гадните предложения да изкара повече пари, отколкото за цял месец.

Луси си позволи да се поддаде на изкушението веднъж, но това бе преди Ричард, дори и преди Роджър, когато се самосъжаляваше за несретния си живот; но сега този случай бе сякаш покрит с мрак.

Тогава членуваше в група, създадена само за да се сдобият членовете й с бленуваната карта, която дава достъп до крайно затворения Съюз на актьорите, защото без такава карта начинаещият актьор не можеше да получи истинска роля, а без роля бъдещият актьор пък не можеше да вземе картата. Параграф 22. Само ако си голям късметлия, член на театрално семейство или с връзки на подходящи места, които да натиснат съответните лостове.

Най-накрая тя се отчая дотолкова, че се съгласи да се сближи с Джим Никълсън, сладкодумен публицист, който я въведе в клуба Силкс в Мейфеър, а сетне и в Лаймлайт, където се запозна с някои от прочутите и богати негови приятели. Там я убедиха да уреди едно добро прекарване на особено влиятелен чиновник. Четири седмици по-късно картата й пристигна по пощата.

Доста по-късно скандалът с групата придоби публичност, след като други момичета се разприказваха пред пресата, гръмна доста голям фурор, последван от тъжно и лицемерно поклащане на някои глави, но тя поне успя да мине незабелязана и понякога, дори и сега, виждаше в паметта си усмивката на особено влиятелния, след като неохотно се бе съгласила да спи с него, както и собствената си изкуствена усмивка, която бе съзряла отразена в очилата на шейсет и две годишния мъж.

— А не се и съмнявам, че плюс дублиращата ще ти дадат и роля в хора, нали така?

Тя кимна леко, думите на Ричард прогониха изведнъж нерадостните й мисли.

— Късметлийката Луси — той говореше толкова тихо, че едва го чуваше.

Сетне настана тишина и Ричард се почувства тъй измърсен и депресиран, че с удивление осъзна как ядът му стихна изненадващо бързо. Въздъхна тежко.

— И да не си си помислила, че ще подскоча от радост, като науча, че си се срещала с Роджър?

— Нямаше нищо, само пихме по едно.

Но не бе съвсем вярно, Роджър бе опитал хитра свалка и тя едва не се поддаде. Затвори в един неловък миг очи, удивена от собствената си слабост.

— И разговор, защото, да не забравяме, че аз не седях да те чакам тук както обикновено… Всеотдайната публика на госпожата.

— Не е честно — рече тихо тя.

Нищо не е честно, Лус.

— Той попита за теб, попита как си.

— Милият, добър стар Роджър — отвърна сухо той.

— Не е чак толкова лош.

Ала искаше да си я върне.

— Очевидно.

— Просто имах нужда да поговоря с някого…

И тя не бе направила нищо, за да насърчи ръцете на Роджър, които я обгърнаха и я притеглиха към него. Нищо.

— Щом казваш…

— Ричард, моля те…

Тя го погледна много внимателно, искаше й се да върне назад всички изречени от нея думи, защото бе уморена, чувстваше се нещастна, а той я бе накарал да изпита чувство на вина и на срам.

— Съжалявам.

Той се вглежда дълго в лицето й, усещаше как съпротивата му се стопява. Вече не го интересуваше как започна всичко това, искаше само то да свърши. Ядът му най-сетне изчезна, той се почувства тъжен и самотен, като гледаше нещастното й лице. Желаеше я.

— Ела.

Луси бавно извървя няколкото крачки, които ги разделяха, а Ричард протегна ръце. Тя се остави да я притегли в скута си, да обгърне с ръце тялото й и оброни глава на рамото му; изпита облекчение, че близостта й с Роджър си отиде.

— Извинявай — прошепна тя, — извинявай.

— Няма нужда да го повтаряш. — Целуна я по челото, по носа, по ухото. — И веднъж стига.

— Исках ролята и заради двама ни.

— Знам.

— Този път обаче бе по-лошо… след като най-доброто ми представяне не бе достатъчно добро.

А и като знаеше, че бе само на косъм от славата, като знаеше какво щеше да означава всичко това за нея…

— Остави, Луси. Не се измъчвай, инак ще се самоизядеш.

— Мислех си за допълнителните средства, които можехме да получим… — Тя заплака. — … А сега — пак към сто и деветдесетте и девет лири на седмица и двайсет и шест пенса, плюс малко за дублиращата роля, всичко на всичко двайсетачка.

— Шшт — успокои я той.

Залюля я леко, заровил една ръка в косите й.

— Но като дублираща актриса ще трябва да се представиш дяволски добре…

В отговор тя само подсмръкна.

— В крайна сметка… — продължи упорито той — която и да е тя, може да падне и да си счупи крака, да й се възпали гърлото и тъй нататък, и тъй нататък, а и самата роля е много изморителна, нали самата ти го каза.

— Говориш като Роджър.

— Бог да ме пази. — Той я погледна и тя се усмихна. — Предполагам, че още играе симпатичния доктор в онзи сапунен сериал?

Въпросът му бе излишен, знаеше отговора, Ричард гледаше серията всеки следобед, не можеше да се сдържи.

Тя кимна.

— И сигурно са го попитали дали не би искал договорът му да бъде продължен?

Тя отново кимна.

— Получавали много писма от почитатели.

Ричард затвори отчаян очи.

— Естествено. — Изруга тихо. — Зализано копеле.

— Ричард, недей…

— Няма нищо — рече уморено той. — Само ревнувам.

— Той каза, че търсели човек за болничния свещеник…

Ричард я стрелна с поглед.

— Мен?

— Някак си не те виждам като свещеник — рече с нотка на съмнение тя, — но си струва да опиташ.

Роджър й бе обещал да съдейства Дик да получи ролята. Беше мило от негова страна, да прояви такова разбиране. Тя целуна Ричард по темето; в добрия жест на Роджър обаче имаше нещо, което я смущаваше. Луси лекичко въздъхна и прогони тази мисъл, щеше да й обърне внимание по-късно.

— Всичко си струва, мила моя — рече Ричард с престорена веселост, — дори и някаква шибана роличка в скапана следобедна сапунка.

Той затвори очи от отврата и усети как пръстите й лекичко докоснаха извивката на устните му, сякаш би могла да го спаси от самия него.

— Хайде да си лягаме — рече тихо той.

— Нали беше гладен?

— Апетитът ми изведнъж се изгуби.

 

 

Джаки отвори очи и премигна веднага щом усети натиска от тялото на Дрю до себе си. Обърна се и погледна спящото му лице, сетне — голото му рамо, усети как пулсът й се ускорява, как бузите й пламват от желание и от спомена за преживяното неотдавнашно удоволствие. Беше толкова добър в създаването на това удоволствие, така добре подхождаше към върховния миг с ласките си, че й се струваше, че ще обезумее. След това, обаче, след като краткотрайният екстаз от оргазмите им отминеше, следваше своего рода дупка — неловко празно пространство, тъй като Дрю не го биваше много в прегръдките, целувките и онзи топъл тон, който се поражда от любенето. Тя сви рамене, защото се сети, че не познаваше много мъже, които да ги бива в тази работа.

Джаки отпусна назад глава, питаше се защо не можеше просто да приеме случилото се и да бъде щастлива. Щастлива. Тя се усмихна кисело и започна да отхвърля завивките, защото вече бе закъсняла и следващите мисли за Дрю трябваше да почакат.

— Къде отиваш…?

— Мислех, че спиш.

— Спях, но вече не, върни се в леглото.

— Закъснявам.

— Върни се.

— Не, Дрю — рече тя, — наистина закъснявам. Предстои ми напрегнат ден. И утре, и вдругиден, и по̀ вдругиден.

— Добре, добре. — Той се взря в лицето й, докато тя навличаше халата. — Не съжаляваш, нали?

— За какво?

— За снощи.

— Още не.

— Благодаря.

— Защо, какво очакваше да кажа?

— Остави.

— Трябва ми още време, Дрю — рече тя. — Случи се прекалено бързо.

Гледаше я внимателно; след любенето им бе заспал като младенец, сигурен, че всичко ще се подреди така, както му се щеше.

— Искаш ли да си тръгна?

Джаки сякаш се поколеба.

— Не, не, разбира се, че не.

Той тихичко въздъхна с облекчение.

Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха в колеблива усмивка.

— Просто премислих доста неща през този месец и половина.

Беше започнала да си вярва, че е преодоляла увлечението си по него.

— Това си е твое право след случилото се; имаш правото известно време да преосмисляш нещата. Не мога да те виня за това. — Той се запита дали отговорът му не бе прекалено бърз, нагласен и ловък. — Но аз наистина го мисля: ако поискаш да си ида, ще го направя.

— Не — рече тя. — Не искам да си вървиш, но ще поговорим довечера.

— Както кажеш. — Тя се запъти към банята. — Може би бих могъл да ти правя компания днес.

— Не мисля, Дрю.

— Защо не?

— Днес ще е доста объркан ден.

— Да обядваме заедно?

— Не съм дори сигурна, че ще ми остане време за обяд.

Той се намръщи, душът заработи и трябваше да млъкне. Тя се държеше хладно, което го изненада, може би и той би постъпил така при същите обстоятелства. Веднъж бе накарал Анджела да наведе виновно главица, защото се бе опитала да го прекара, буквално я бе накарал да застане на колене и да го моли. Като изкупление я бе накарал да се наведе пред него, бавно бе отворил кутия луксозен турски локум и полека бе подавал фините, оваляни в захар късчета в устата й, сетне я повали възнак на леглото, като този път той коленичи пред нея и я накара да се погърчи още малко… очите му се присвиха. Тогава бе по-различно.

Включи телевизора от дистанционното, сетне разбуха възглавниците с ядни, стиснати юмруци. Погледът му се спря на екрана: там някакъв мъж и някаква жена седяха зад маса и говореха за текущите новини.

— Тъпанари…

Превключи другите канали, докато най-сетне не попадна на кабелен канал, по който излъчваха стар концерт на Бийтълс от шейсетте: гледаше как камерата набива вариото върху публиката, съставена предимно от полуистерични момичета тийнейджърчета, които се протягаха с надежда към сцената.

— О, господи… — промълви замислено Дрю.

Картината се смени, вече бе от Уудстокския фестивал, с легионите деца цветя в различен стадий на разсъбличане, гърчеха се от музиката и дрогата във вените си.

— О, господи — отрони отново тихо Дрю.

Когато всичко това се бе случило, той бе около деветгодишен и още живееше в Креншоу, Северна Каролина, най-затънтеното място на света: скапана дупка, градче с три хиляди жители, разположено между границите на национален парк и индиански резерват. Креншоу имаше дълга две мили главна улица и още няколко по-невзрачни улички, свързани с нея. Имаше още две бензиностанции, мотел, дрогерия, кино, няколко магазина за полуготови храни и сладоледаджийници, както и проточила се на половин миля върволица от жилища фургони; а ако човек свърнеше от главната улица в края на града, можеше да намери индианците, които продаваха най-различни боклуци и истински сувенири. Тъкмо там майка му се бе запознала с баща му — индианец чероки. Когато години по-късно тя му го каза, той запуши ушите си, не искаше да научава повече подробности, ала тя дори извади и снимка — сякаш се гордееше, че този мъж я бе чукал няколко пъти, мъж, когото Дрю дори не познаваше — индианец със сплескан нос, с провиснали гърди, с окъсани бойни одежди, с които е позирал срещу два долара за снимка. Тя грижливо приглади с бледата си длан опърпаната снимка, сякаш по този начин можеше да докосне стария индианец. Спомни си как тялото й се напрегна, дишането й се ускори и тя притисна шибаната снимка към отпуснатите си, кльощави малки гърди, след което се бе пресегнала към него. Тя го обичаше, но не така както майката трябва да обича сина си.

Дрю затвори очи, свиваше и разпускаше юмруци, след като споменът връхлетя върху му като отровен газ.

— Добре ли си?

Той отвори очи и усети как лицето му пламна, сякаш Джаки бе прочела мислите му.

— Добре съм… нищо ми няма — отвърна той машинално. — Е, ако искаш да бъда наистина откровен, мислех си, че малко попресилих нещата, че може би би трябвало да си тръгна и да те оставя да помислиш и да решиш.

Тя седна на края на леглото и по изражението на лицето й той узна, че бе казал тъкмо това, което трябва.

— Не, не го прави, това няма да промени нещата. — Тя въздъхна тежко. — Съжалявам, че не реагирах както ти се е искало, но изненадващото ти пристигане бе малко шокиращо.

— Знам — кимна той. — Може би трябваше първо да телефонирам. — Тогава Дрю се ухили, усети се в безопасни води. — Но винаги съм смятал, че обичаш изненадите.

Джаки бе сломена от усмивката му, от топлата, полуотворена уста, която обещаваше толкова много.

— Знаеш, че е така — промълви тихо тя.

— Тогава нека дойда с теб днес, поне за няколко часа… — Той взе ръката й. — Обещавам, че няма да се пречкам.

— Ще ти доскучае.

— Винаги съм се интересувал от работата ти — излъга той, — нали знаеш?

— Не знам… ще бъде тежък ден. — Тя се вгледа в лицето му и сетне полека се усмихна. — Добре, но ще се видим в студиото, защото вече трябва да тръгвам.

— В студио ли?

— Репетиционна зала — обясни тя. — Имам среща с Алдо и Макс в девет, сетне интервю в десет, плюс прослушване.

— Къде трябва да дойда?

— Ще ти оставя адреса до телефона. — Тя се изправи. — А сега наистина трябва да тръгвам.

Той я погледна и си помисли за Анджела, искаше му се Джаки да е Анджела. Възбуди се само от мисълта за нея, ала сетне бързо погреба това си желание; ако внимаваше, нямаше да допусне грешка.

— Ела за малко.

— Нямам време.

Дрю отхвърли завивките.

— Тогава аз ще дойда.

Джаки усети как дъхът й секна при вида на красивото му тяло и противно на решението си се засмя, когато той приближи, прегърна я и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Започна да я целува отново и отново, устните му се плъзнаха по лицето, по шията й, тя затвори очи, за да се наслади по-пълно на удоволствието, когато ръцете му бавно погалиха врата й, сетне се спуснаха отново по гърба й и я притискаха към себе си, наслади се на съвършената му мургава кожа.

— Сигурно се дължи на горещата ти италианска кръв — промърмори тихо тя, сякаш на себе си, сякаш имаше нужда от извинение за силата на собственото си желание, от добре овладяния от него номер на прелъстяването, от това, че я бе накарал да му повярва.

Дрю не отговори. Спомни си нещастния вид на баща си, почуди се какво ли щеше да си помисли Джаки, ако бе дотам глупав, че да разкрие съкровената си и зловеща тайна, всичките си зловещи тайни. А Анджела — Анджела най-вече — тя направо би луднала. О, тя знаеше, че той не разполага с пари, че не е свързан с никаква шибана високопоставена и могъща фамилия Карочи, но се бе примирила с това; никога обаче не би се примирила с факта, че скъпото му старо татенце е бил някакъв скапан пияница индианец, с голям сплескан нос и увиснали гърди, който продава уродливите си снимки за два шибани долара. Не, сър, никога!

 

 

Роуз Лайл избра да пее песента от първо действие, от времето, когато Мерилин е била още Норма Джийн — Мечти за най-трудното, облечена в обикновени дънки и карирана риза, след което попита дали ще имат нещо против отново да се преоблече. Съгласиха се и тя се появи от гримьорната с платиненоруса перука, с дълга, прилепнала по тялото рокля с пайети, не много стабилна на високи токчета, и почти перфектно изпя песента от сцената в Медисън скуеър гардън: Благодаря, господин президент.

— Тя определено е най-подходяща — рече Макс, след като изпусна дълга въздишка на възхищение, когато Роуз се запъти към гримьорната.

— Ти как мислиш, Алдо? — обърна се Джаки към музикалния режисьор, който все още седеше зад пианото.

— И след интервюто на Роуз все пак бих предпочел Луси Уайлдинг, тя ми направи впечатление, че има някаква отдаденост и дисциплина, които ще са ни необходими за представлението — рече внимателно той, — а освен това Луси физически е почти идеална за ролята…

— Искаш да кажеш, че Роуз е по-малко надарена откъм цицестата страна ли? — прекъсна го безцеремонно Макс.

— Може и така да се каже… — отвърна Алдо.

— Това лесно може да се коригира — рече леко усмихнат Макс. — Няколко по-големички сюнгера ще свършат работа.

— Моля те, продължи, Алдо — обърна се Джаки към музиканта.

— Както казах, в много отношения Луси идеално пасва на ролята — той въздъхна, — но в мига, в който Роуз запя, особено пък и играейки ролята, аз разбрах, че сме намерили нашата Монро. Тя толкова силно излъчва уязвимостта, ранимостта й.

— Сигурен бях, че ще се съгласиш — рече самодоволно Макс.

— Но ще дадем дублиращата роля на Луси Уайлдинг, нали?

— Има резон.

Алдо стана от пианото, прекоси стаята и отиде до тях, широко усмихнат.

— Иска ми се да отворим едно шампанско.

Макс кимна в съгласие.

— Между другото — рече весело той и погледна Джаки, — казах на Луси, че ще й намерим и нещичко в хора.

— Казал си й? — намръщи се Джаки. — Кога?

— В събота, след Мадам Джо Джо, просто се мъчех да смекча разочарованието на горкото момиче, след като и двамата се съгласихме, че Роуз наклони везните в своя полза.

Така Уайлдинг щеше определено да си стои в дъното на сцената, а пък той щеше да е с чиста съвест за начина, по който това бе осъществено.

— Исках първо да чуя и мнението на Алдо, Макс.

— Реших, че това ще е само една формалност.

— Формалност или не, исках аз да съобщя новината на Луси.

— Има ли някакво значение, Джаки?

— Мисля, че да, много сериозно. — Очите й потъмняха от яд. — Нима не разбираш, че след теб можех да й телефонирам и аз и да се поставим в ролята на некомпетентни глупаци. — Тя направи пауза. — Трябваше първо да говориш с мен.

— Добре, добре — той вдигна ръце нагоре, ужким изплашен.

Това обаче нямаше да промени нищо; след като преминеше първоначалното разочарование на момичето, то щеше да те помоли за някаква роличка в мюзикъла, независимо колко несръчно бяха постъпили.

— И си й се обадил, след като тръгнах — продължи Джаки, още й бе трудно да повярва, — в един часа след полунощ?

— Тя работи в казино до малките часове.

— Как ли си й вгорчил деня!

Макс обаче знаеше още нещо, което тя не знаеше, и това го раздразни още повече.

— Добре, де — рече с неудобство той, — разбрах намека.

— Надявам се.

Понякога тя имаше определеното чувство, че Макс се усещаше като по-начетен от нея и то не само в областта на режисурата. Дали това не се дължеше на факта, че бе жена, а Макс никога досега не бе работил с продуцентка, а още по-малко пък — с толкова млада.

— Ето я, Роуз… — тя се извърна от него, оставила спречкването настрани, усетила, че съвсем скоро той щеше да разбере как всъщност стоят нещата.

— Нека пийнем кафе и да поговорим — рече Джаки, след като момичето приближи, — но първо трябва да ти кажа, че единодушното ни решение е да ти предложим ролята. — Усмихна се. — Поздравления.

— О, господи… — възкликна Роуз, — благодаря ви, благодаря! — Тя поклати глава в пълно объркване. — Направо е фантастично, не мога да повярвам!

— Най-добре е да повярваш — рече Макс, — защото следващия месец започваме репетиции.

— А и дотогава ще има доста работа: по рекламата, ще трябва да работите с Алдо върху песните, но ще говорим за това по-подробно в кабинета ми.

Джаки бутна стола си назад и пое към вратата, когато забеляза Дрю.

— Здрасти — пристъпи той от мястото си в тъмното.

— Не разбрах, че си дошъл.

— Исках да те изненадам.

— Определено успя.

Малко я подразни и я притесни видът на Дрю — вид а ла Малибу[2] — тъмни очила, бяло сако, чисто нови джинси; въпреки това се усмихна, опита се раздразнението й да не проличи.

— С Макс и Алдо се познаваш от Кейп Код, но не и с Роуз, разбира се.

— Определено не — отвърна ухилен Дрю. — Видях прослушването ти — почти една нова, преродена Мерилин Монро…

Почти — отвърна Роуз и скромно сведе очи, склопила клепачи с дълги черни мигли.

Дрю веднага отмести поглед към Джаки.

— Наистина всичко се подрежда.

— След пет години работа би трябвало да е така — рече кисело тя и се обърна към другите, давайки им знак, че трябва да излязат преди нея.

— Боя се, че няма да можем да обядваме заедно, Дрю.

— Съвещание на екипа?

— Нещо такова.

— Не мога ли да присъствам?

— Не и този път.

Още не бе сигурна в него, трябваше й пространство и време. Определено нямаше да е от полза, ако непрекъснато й дишаше във врата.

— Добре.

Но не бе добре; не му се нравеха промените у Джаки — ту гореща, ту студена, отпъждаше го, когато така й бе по-удобно; какво от това, че смяташе, че има достатъчно причини да го прави.

— Бихме могли да вечеряме заедно — предложи тя. — Ти избери къде.

— Добре.

— Ядосан ли си?

— Не.

— Виж, вината е моя. Не трябваше да се съгласявам да идваш тук преди обяд. — Тя въздъхна. — Това е денят на Роуз, Дрю, ще говорим за пари, за реклама, за Мерилин Монро.

— Казах, че няма нищо.

Тя го изгледа изпитателно, защото кой знае защо изведнъж се почувства като изгубила почвата под краката си, а и малко гузна.

— Не исках да се пречкам.

— Не пречиш — възрази тя. — Виж какво, най-добре да вървя…

— Знам.

— Ще се видим около седем.

Дрю кимна и сетне я изгледа внимателно, докато тя излизаше.

Обядва рано в кафетерията срещу студиото, защото не можа да измисли нищо по-свястно. След калпавия стек с пържени картофи, ябълковия пай със сметана и три чаши кафе без мляко, Дрю започна да скучае. Седеше до витрината, гледаше минувачите по улицата, движението, задръстено от черните таксита и двуетажните автобуси. Лондон не бе неговият град, виждаше му се по-невзрачен, отколкото го бе смятал преди, досущ като цялата останала Европа; чувстваше се повече у дома си в градове като Ел Ей[3] или Ню Йорк. Имаше нещо разтушително в простиращите се миля подир миля извисени бетонни сгради и жилищни блокове, в невероятните неонови реклами, които премигваха и се носеха на вълни каре подир каре, приканвайки народа да купува и да купува, в улиците с най-невероятни ненормалници, с проститутките и заведенията за стриптийз. Дрю си помисли за Анджела; липсваше му.

Погледът му отново се спря на вратата на студиото отсреща; точно в този момент тя се отвори и Роуз Лайл излезе на студеното октомврийско слънце. Гледаше я как стои на бордюра, очаквайки пробив в движението, за да прекоси, сетне тя пое през редиците коли и застана само на няколко метра от витрината на кафенето, толкова близо, че имаше чувството, че може да посегне и да я докосне.

Без да го забележи, Дрю я наблюдаваше как приглади назад късата си тъмна коса и повдигна презрамката на чантичката си по-високо на рамото. Роуз бе прекалено слаба за неговия вкус, тялото й не притежаваше достатъчно красноречиви извивки, но имаше хубавичко, почти бебешко личице, с красива уста, а тъкмо в този момент устните й се бяха разтеглили в усмивка, която излъчваше неприкритото й радостно вълнение. Той изведнъж й завидя, че бе щастлива, а щастието бе досущ като лак по кожата й — бляскавото бъдеще, изпълнено с обещание и надежди, които за момента бяха гарантирани; нещо, което той никога не бе изпитал и никога нямаше да изпита.

Дрю почука по стъклото. Тя се обърна сепната и се усмихна, като го позна. Даде й знак с ръка да дойде при него и бе възнаграден с кимане, след което тя се запъти към вратата на кафенето. Той даде знак на сервитьорката, а сетне през рамо видя приближаващата, все още усмихната Роуз.

— Страхотна беше… — рече тихо Дрю, в тона му се прокрадна нотка на престорено възхищение.

— Благодаря.

— Казах на Джаки, че ако ме пита мен, ти си най-подходяща за ролята.

— Наистина ли? — отвърна Роуз и усети как бузите й пламват.

— О, да — рече с лекота Дрю, — другите са направо нищо в сравнение с теб. Наистина мисля така.

— На всички прослушвания ли си бил?

— Само на най-важните — излъга той. — Аз съм нещо като представител на проекта за Америка.

— Познах, че си американец.

— Точно така.

— Съветник към шоуто?

— Нещо такова. — Дрю погледна към сервитьорката, която постави двете кафета на масата. — Джаки и аз сме стари приятели.

— Аз наистина й се възхищавам, в този бизнес няма много жени продуцентки, а пък толкова млади — съвсем. — Роуз се засмя. — Трябва и да е доста куражлия, аз никога не бих могла да рискувам всичките тези пари и усилия, които тя влага в шоуто. Но моля те не й казвай, че съм споменала подобно нещо; за мен ролята е наистина голям пробив.

— А, Жаклин Джоунс има връзки на най-високи места, мис Лайл — подигра я леко Дрю. — Не забравяй, че баща й е самият Дейвид Джоунс, изключителният актьор, носител на Оскар, а майка й — той преглътна трудно, — … е Анджела Касини.

— Наистина ли? — Роуз ахна. — Не знаех.

— Та нека сме наясно — рече той малко злобничко, — с връзки от този сорт не би трябвало да се провали.

— Но връзките не спасиха екипите на Децата на Едем и Матадор от почти пълен провал — рече нервно тя, — пък и виж Кралят — задържа се на сцената само пет седмици и донесе три милиона загуби.

Роуз изгримасничи, когато той кимна и тя прие жеста му като знак за съгласие, но Дрю не знаеше нищо за мюзикълите, защото преди да се запознае с Джаки всъщност не бе влизал в истински театър.

— В крайна сметка — продължи тя, — човек трябва да е реалист; след като напоследък цените на билетите скочиха неимоверно, един успешен мюзикъл трябва преди всичко да е страхотен спектакъл, да притежава и своеобразна магия, за да се задържи на сцената и да донесе печалба. — Очите й се разшириха. — Знаеш ли, понякога се чудя какво изобщо правя в този смахнат бизнес, тъй дяволски несигурен е. Миналата година по това време бях принудена да работя като сервитьорка и ако това шоу отиде в канала, ще се върна пак там, откъдето започнах.

— Ей, след като ти ще изпълняваш главната роля, то не може да пропадне — рече мазно той, — повярвай ми. Както и да е, Джаки работи по Мерилин от години, това е любимият й проект, своего рода нейна рожба — тя дори е уредила музиката да излезе на касети и на компактдиск за Коледа. Ако някой може да успее, то това е именно тя.

Той си спомни за лятото на Кейп Код, когато тя най-сетне свърши последния вариант и едва не го побърка, защото непрекъснато трябваше да се преструва, че вярва в нея и в безценната й работа: слушаше, четеше, наблюдаваше, подхвърляше идеи, откриваше недостатъците на други — на практика лягаше и ставаше с тази проклета продукция. Ако не бе Анджела, щеше да напусне Източното крайбрежие и да се върне в Ел Ей на минутата, но ако го бе направил, щеше да остане без пукнат грош.

— Песните наистина са много хубави — рече унесено Роуз и го върна към действителността. — Това и аз мога да го потвърдя.

— Защото ти ги пееш добре… — рече тихо Дрю, но вече започваше да му писва.

Тя светна.

— Наистина ли?

— Наистина.

Последва неловко мълчание, Роуз се вгледа в лицето на Дрю и в същия миг усети как стомахът й се сви и пулсът й се ускори.

— Ще останеш ли в Лондон, в Англия де, още време? — Тя преглътна. — Поне за премиерата…

— Ще остана колкото е необходимо.

И той нарочно се вгледа в очите на Роуз по-дълго от обичайното.

Тя се изчерви и устните на Дрю се повдигнаха в краищата си в онази ослепителна усмивка, която изглежда му носеше всички завоевания, които пожелаеше. Освен едно.

 

 

— Защо си толкова против тази идея? — попита благоразумно Джаки. — Нека я пробваме, Макс.

— Присъствието на четец — след като не мога да намеря по-подходяща дума — ще е тромаво и очевидно тъпо. — Той замълча за миг, сетне додаде: — Да продължавам ли?

— Мисля, че изобщо не чу нищо от онова, което казах за този подход.

— Шоуто би трябвало да издържи и само, не би трябвало да има нужда от някой надут пуяк, който да седи в единия край на сцената и да обяснява на публиката какво всъщност ще се случи в следващия момент!

— Аз нямах това предвид, поне не го виждам така — рече тя толкова тихо, че Макс замълча и се вгледа изпитателно в лицето й.

— Ако вие двамата нямате нищо против, имам да свърша още нещо… — рече Алдо и избута стола си назад.

— Добре, Алдо — отвърна Джаки, — ще ти се обадя по-късно.

— Хубаво — промърмори той, — защото трябва да обсъдим онези промени в текстовете от първо действие, за които Макс спомена тази сутрин.

Тя кимна бързо, той й се усмихна, преди да тръгне към вратата. След като я затвори тихо зад себе си, Джаки отново се обърна към Макс.

— Искам само да си помислиш по въпроса.

— Няма нужда да мисля, Джаки.

— Не става дума за измишльотина. Жената, която имам предвид, ще бъде пълен контраст на Монро, нейна пародия, ако щеш…

Жена ли? — попита безизразно той.

— Да, жена, какво лошо има в това?

— Нищо — отвърна бързо той. — Просто идеята не ми харесва. Точка.

— Не мислиш ли, че е имало — и че и сега има — хиляди жени, които биха дали едната си ръка, за да бъдат като Мерилин Монро — богинята на любовта, най-големият секссимвол на нашето време и очевидно — мечтата на всеки мъж?

— И тази разказвачка какво общо има с това?

— Искам някой там на сцената да обсъжда с публиката, всъщност да й съобщи, че Монро е пропиляла всичките дадени й от Бога възможности, че на момичето, което най-сетне е успяло да постигне всичко, което някога е пожелавало, му е липсвало едно основно умение: а то е просто да оцелее след славата и обожанието, които е жадувало.

— Всички го знаят.

— Наистина ли? — Тя поклати глава. — Не мисля, че е така, Макс; смятам, че посланието трябва да бъде ясно, защото вярвам, че онова, което Монро е направила с живота си, е било неизбежно, особено що се отнася до другия пол.

— Ние ще правим мюзикъл, а не документален филм, в случай че си забравила; а сега не са най-добрите времена на мюзикъла.

— Просто ме изслушай още малко — продължи Джаки. — Представи си жена с неособено добър външен вид, без никакъв сексапил, но със силно, харизматично присъствие — приличаща например на Бет Мидлър — която ни разкрива двусмислените епизоди от живота на Монро. Може би ще подхвърля реплики от сорта Не мисля, че това бе много умно от нейна страна или Какво от това, че онзи ще става президент, тя трябва да е луда, за да си падне по него…

Макс затвори очи.

— По този начин можеш да подлудиш публиката с прекъсвания от страна на тази твоя харизматична личност.

— Ако се вмъкнат точно където трябва, това няма да са прекъсвания, а освен това не смятам да са много — рече тя. — А по такъв начин шоуто може да получи допълнителна окраска.

— Аз все още не харесвам идеята.

Тя се взря в него.

— Е, добре, бих искала да опитаме.

— Прерогативите са твои.

— Ако не стане, просто ще изоставим идеята — рече тя, — в крайна сметка тези вмятания няма да повлияят кой знае колко на сцените — алтер-егото на Монро, да го наречем така, ще бъде допълнителен щрих. А репетициите могат да си вървят както са планирани.

— Очевидно си си наумила някого за това алтер-его.

— Може би си спомняш онази висока брюнетка, която се яви на прослушване за ролята на майката на Монро?

— Не, не си я спомням.

— Името й е Пат Гудол. Работих с нея в Единбург в моята постановка на Брулени хълмове. Знам, че ще се справи.

— Щом казваш.

— Макс…

— Добре, Джаки, добре, да бъде на твоето — сопна й се той. — А сега можем ли да се заемем с нещо друго?

— Казах ти, че ако не стане, ще изоставим идеята.

— Аз пък казах добре.

Джаки го погледна, искаше й се да му отвърне остро.

— Какво още искаше да обсъдим?

— Съвещанието за сценографията, можеш ли да бъдеш тук утре заран в девет и половина?

— Удобно ми е.

— Вече закъснявам, щяхме с Ивон набързо да хвърлим по едно око върху костюмите. — Той се изправи. — Тя, разбира се, ще трябва да присъства на съвещанието с Брайън и нас, за да не би цветовете и прочее и прочее да контрастират прекалено силно или пък да не се изгубят на фона на декора.

— Обсъдих някои идеи с нея, опитваме се да се придържаме максимално близко до оригиналните костюми на Монро; не бих искала това да се променя много, ако изобщо е възможно.

— Ще го обсъдим на утрешното събиране — рече нетърпеливо той. — А сега, както казах, вече закъснявам, бих искал да я подбера да пием кафе, защото гърлото ми е пресъхнало като щавена кожа.

— Добре. — Тя отвърна по-спокойно, отколкото всъщност се чувстваше. — Ако ти потрябвам след срещата ти с Ивон, ще си бъда в кабинета или в хотела.

— Хубаво — рече хладно той и понечи да си тръгне.

— Между другото — добави бързешком тя, — вече имам двайсет екземпляра от биографията на Мерилин от Джордън, както се разбрахме, ще ги разпределя сред състава, за да я прочетат, преди да започнем репетициите.

— Много ще се зарадват на домашното — отбеляза саркастично той, докато отваряше вратата.

— Това е необходимо четиво — и двамата сме го отбелязвали по различни поводи.

— Просто се пошегувах.

— Фактът, че още не си си изгубил чувството за хумор, е окуражителен…

Макс се усмихна.

— Човек не може без него в този бизнес.

Той затвори вратата след себе си и Джаки се улови, че се бе вторачила там, където бе стоял допреди малко.

Върна се бавно при масата и прегледа сценария си, страниците бяха с опърпани краища, изпъстрени с подчертавания, с имена и бележки за евентуални промени. Това представление бе кулминационната точка на една мечта, която бе започнала да придобива очертания преди много време — толкова отдавна, че тя дори не помнеше началото.

Преди много години, когато завърши театралното училище, тя обикаля и обикаля лондонските театри, докато най-сетне не се установи на временна работа като асистентка — или момиче за всичко — на трима актьори на договор в театър Олдуич. Баща й отказа да й помогне, защото както бе казал, самостоятелната работа изгражда характера и бе посвоему прав, защото работата бе тежка, но въпреки това страшно й харесваше.

Любовта й към театъра не се бе променила оттогава, само амбицията й бе пораснала, както и обръгването срещу неприятностите и спрямо хора като Макс, които често ти вгорчават живота; беше изкарала обаче късмет, че бе намерила режисьор с такъв опит и талант за Мерилин, особено след като това щеше да е дебютът й в Уест енд. Когато за първи път се срещна с него, Макс работеше по друга постановка, също предназначена за Уест енд, но обречена още от самото начало: водещият актьор бе напуснал, един от дубльорите — също, разходите се увеличиха неимоверно и когато представлението падна, Макс бе съсипан. За разлика от другите двамина режисьори, към които се бе обърнала, Макс бе убеден от вярата й в Мерилин, освен това му предложи заплата, която той не можеше да си позволи да откаже.

Джаки затвори сценария и прокара леко пръсти по корицата, мислеше за Макс; разногласията си бяха част от театралния бизнес. Не бе възможно тя и Макс да минат без тях през следващите три решителни месеца, но и двамата бяха професионалисти и достатъчно разумни и зрели, за да оставят подобни неща да попречат на работните им отношения. Усети как стомахът й се сви от нерви, но сетне отхвърли всички тези мисли, събра книжата си, пъхна набързо сценария в куфарчето; беше забравила да даде на Макс бележките, в които подробно обясняваше какво има предвид с въвеждането на четец в спектакъла. Можеше да ги прочете тази вечер, а след това би могъл да стане и по-податлив към идеята й преди срещата им на другия ден сутринта.

Студиото бе почти напълно тихо, тя премина по коридора, водещ към гардеробната, вече минаваше шест и повечето хора от малкия екип, които бяха на целодневна работа, навярно вече си бяха отишли. Джаки отмахна кичур коса от челото си и се усмихна леко, като си помисли за преместването им в Аделфи в началото на февруари — тогава вече всичко щеше да бъде истинско и премиерата щеше да се мержелее в близката далечина, готова да ги приветства.

Вратата към гардеробната бе леко открехната. Тя я бутна, изненадана от светещата в празното помещение лампа. Част от Г-образната стая бе преградена от остарял ориенталски параван, който отчасти прикриваше мястото на Ивон — маса с шевна машина и тесен шезлонг. Джаки направи крачка натам и разбра, но прекалено късно, че Макс наистина се бе срещнал с дизайнерката на костюмите.

Ивон бе седнала странично спрямо него, черните й бутове се надигаха и потреперваха от жестоката сила на тласъците му. Гледката бе нелепа и при други обстоятелства би била дори комична; Ивон бе едра жена и масивните й бедра можеха да погълнат белите, почти безкосмени крака на Макс, които се подаваха изпод нейното тяло. Джаки отстъпи тихичко крачка назад, сетне още една и още една, а в това време Макс започна да пъшка, дишането му се ускори, гласът му взе да се издига и издига, изричаше в екстаза на оргазма си и сума мръсотии. Сетне дойде последният му гърлен вик и тя разбра, че бе свършил.

Джаки се измъкна заднешком през вратата и сетне затвори очи, отвратена от следващите думи на Макс:

— Слез, за бога! Ще ме смажеш…

Бележки

[1] Веселият Роджър са наричали пиратското знаме, игра на думи. — Б.пр.

[2] Моден морски курорт в Калифорния. — Б.пр.

[3] Лос Анджелис. — Б.пр.