Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sins of Angels, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луиз Пенингтън

Заглавие: Греховете на ангелите

Преводач: Тинко Трифонов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Любен Иванов

Художествен редактор: Светлана Стоянова

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-8181-94-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2896

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Дрю взе отново чека и го целуна — пет хиляди долара, достатъчно на първо време, но щеше да се наложи да позвъни отново на Анджела, защото нямаше да му стигне задълго, освен ако не пестеше, а той мразеше да пести. Наля си още един скоч и се намръщи, като се запита защо ли бе изпратила чека. От една страна му се искаше да смята, че тя все още имаше нужда от някаква връзка с него, а от друга — може би просто му запушваше устата. Излегна се на леглото, въздъхна леко, след което вниманието му привлече тропот на конски копита.

— Проклетата кавалерия!

Изправи се, отиде до прозореца и видя познатата гледка: гвардейците в блестящите си униформи, с развети пера преминаваха в тръс през парка.

— Кучи синове… — промърмори той сприхаво, обзет от завист. В някакво ъгълче на сърцето си пазеше тайния си копнеж някога да се види в униформа, хората да го гледат с уважение и страхопочитание, да се издигне над мръсотията, в която бе роден и израсъл. Бе гледал Ричард Гиър да прави тъкмо това във филма Офицер и джентълмен и оттогава то бе като трън в петата му.

Дрю притисна лице към прозореца, потиснат от самота, гледа конниците, докато не се изгубиха. Изпита леко отвращение, защото би трябвало да е надживял юношеските си мечти, но тъкмо благодарение на тях бе оцелял, докато растеше, тогава с лекота обясняваше липсата на баща: Тате бе във флота. Едва не си повярва сам, но в градче, малко като Креншоу, лъжите не можеха да просъществуват дълго, а и след като шантавата му майка започна да го посреща след училище, за него всичко свърши, искаше му се да умре. В съзнанието му изплува образът й: отпуснатата повлекана, която ту го биеше, ту се лигавеше и хленчеше. Обзе го отчаяние, сви се, сякаш отново бе станал онова кльощаво и пъпчиво момче с панталони два номера по-големи.

Взе чашата със скоча и се премести във всекидневната в усилие да прогони мислите си; застана пред писалището на Джаки — нейния импровизиран ковчег за мощите на възхитителната мъртва Мерилин, отрупано бе с книжа, снимки, книги, имаше и стара механична пишеща машинка. Нейната идея фикс. Устните му се извиха в язвителна усмивка; ще се обади на Роуз и ще я накара да дойде. Защо не? Джаки бе навън, забавляваше се, а той какво да прави — да си играе сам ли? Тя нямаше да се върне още дълго; възможно бе дори да остане да нощува у баща си. Добрият стар носител на Оскар, пияндурникът Дейвид.

Погледът му веднага се стрелна към снимката в сребърна рамка, поставена над камината, тя сякаш го гледаше. Известният, привилегирован и високомерен Дейвид, който притежаваше всичко; дори някога бе имал и Анджела. Този факт разяри Дрю и омразата се просмука в тялото му като бавнодействаща отрова.

Анджела бе луда по Дейвид преди сума години, в Холивуд, а може би и още беше луда по него. Гореща, отровена от ревност кръв нахлу в главата му, защото веднъж, пияна, наистина много пияна, тя му бе признала всичко това и бе плакала като дете в обятията му. Накрая тя се изправи неуверено на крака и отиде в банята, кривеше се смешно на високите си токове, повръща и повръща в мивката, докато не й остана нищо за повръщане. Беше зърнал за миг изкривеното й, със следи от сълзите лице, но тя затвори и заключи вратата, за да не може той да види бледата й, с размазан грим физиономия. Но и този случай не промени нищо; след него той дори я желаеше още по-силно.

Когато най-сетне се появи и гримът й бе чудодейно поправен, тя се усмихваше с голямата си, сочна, червена уста, държеше се така, сякаш не се бе случило нищо. Накара го да се съблече, сетне бавно се отпусна на колене и близа, смука и гали, докато едва не го побърка. И непрекъснато повтаряше и повтаряше: Ние с теб можем да го направим колкото пъти поискаме… колкото пъти поискаме. Никога не забрави десетия път.

Дрю се вгледа в сините очи на Дейвид и обърна снимката с лице надолу. Само това можеше да направи.

Взе отново чашата си и изведнъж се сети пак за Роуз. Поколеба се само миг, вдигна слушалката и започна да набира номера, но веднага пред очите му изплува мизерният автомат до вратата на апартамента й и едва не го накара да промени решението си, а и в главата му някакъв глас непрекъснато нашепваше името на Анджела.

— Ало?

— Роуз?

— Не.

— Бихте ли я повикали на телефона? — рече той и бързешком добави обичайното английско моля.

— О, да, разбира се.

Чу как непознатото момиче почука на вратата и извика името на Роуз; отдалечи слушалката от ухото си.

— Ало?

— Роуз? Обажда се Дрю. Можеш ли да дойдеш?

— Сега ли?

— Да. В хотел Хайд парк, Найтсбридж, просто вземи едно такси и идвай.

Чу я как пое дълбоко дъх.

— Добре.

— Не се притеснявай… нали искаш да се видим, а?

— Да, разбира се.

Като изключим ролята на Мерилин, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за Дрю.

— Виж — той направи малка пауза, за да подбере по-добре думите си, — облечи нещо по-специално, нещо черно и изискано… инак може и да не те пуснат в проклетия хотел; не и ако си в онзи червен клин и с широкия пуловер.

— О, така ли? — озадачена рече тихо тя.

— Нещо специално за специална вечер — рече весело той. — И като пристигнеш, вземи асансьора и се качи направо в апартамента Бенет.

Бенет ли?

Чуваше се само дишането й.

— Защо, какво има?

— Мислех, че името ти е Карочи.

— Така е — излъга той, но тази лъжа вече не приличаше на лъжа.

— А кой е Бенет?

Може би трябваше само да се изсмее, но вместо това пое отегчено дъх.

— Бенет е името на апартамента, гадже, не е моето име, нито на когото и да е другиго, не се безпокой.

— О, така ли?

— А сега защо не вземеш таксито и да дойдеш, както ти казах.

— Окей — рече тихо и радостно тя. — Ще дойда колкото е възможно по-скоро.

Той остави слушалката, взе скоча си и седна сред розовите възглавници на единия диван, обърнат срещу прозореца. Навън бе тъмно, светеше само лампа в парка и той можеше да види черните, прилични на скелети корони на дърветата да се полюшват почти в синхрон, ала сетне по стъклото затопуркаха едри дъждовни капки и картината се замъгли. Мислите му се върнаха на чека, който бе мушнал на сигурно място в джоба си, а сетне — естествено към онзи следобед в апартамента на Анджела, който никога нямаше да забрави: стриптийзът й, много професионалният й стриптийз.

Беше си дал обещание, че ще проследи произхода на Анджела веднага щом разполага с достатъчно време и някой и друг излишен долар; можеше да наеме частно ченге, което щеше да му поднесе резултатите много бързо, щеше да отговори на няколкото въпроса, които той вече си задаваше, щеше да поеме няколкото нишки и улики. Джаки веднъж бе споменала за бивш агент на майка й на име Олег. Дрю се засмя; в шоубизнеса едва ли имаше много агенти на име Олег. Човекът, разбира се, можеше вече и да е умрял, но това си бе нишка, нещо, с което да се започне.

Бутилката скоч на масата го примамваше; вдигна и отпи жадно, усети как възхитителната топлина изгаря устата, гърлото и стомаха му. В един миг стаята сякаш се разлюля и той бавно се усмихна, усетил как топлината се разлива по крайниците му. Анджела. С доволно изсумтяване вдигна крака върху ниската масичка и се ухили отново, защото това щеше да е инвестиция в бъдещето, може би — най-добрата, която някога бе правил.

Дъждът забарабани по-силно по стъклото и той се почуди дали Роуз бе успяла да хване такси. Погледна към телефона и си помисли дали да не поръча шампанско. Круг гранд естествено. Любимото на Анджела.

 

 

— Той беше, нали? — попита Бабс.

— Да.

Роуз мина покрай съквартирантката си и отиде в банята.

— Ще се срещаш ли с него тази вечер?

— Да.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Каза ми да ти звънна сутринта, за да не се успиш.

— Ами, по-добре не си прави труда.

— Значи няма да се върнеш, така ли?

— Не знам.

— Което означава не.

— Не съм го казала.

— Но го имаше предвид.

— Какво е това, Бабс, игра на въпроси и отговори ли?

— Трябва рано сутринта да бъдеш в студиото.

— Знам.

Бабс въздъхна тежко и погледна приятелката си, като само се питаше защо толкова се безпокоеше за нея.

— Ще се оправя.

— И последния път така каза.

— За какво говориш?

— Ами, спомни си Джулс… и Франк… и…

— Не започвай пак.

— Той е доста по-възрастен от теб, Роуз.

— Знам — отвърна тя, — и ми е добре.

— Внимавай, за бога, та ти почти не го познаваш!

— Дрю е по-различен. А сега, имаш ли нещо против да се приготвя? Ще закъснея.

— Не спи с него… — рече тихо тя, но навярно вече бе твърде късно за предупреждението й.

— Какво? — Роуз бе пуснала душа.

Бабс затвори очи.

— Няма значение.

 

 

— Господи, още едно шоу е на заколение.

Джаки се намръщи, след като Макс започна да чете от Ивнинг стандарт.

— Тъжна премиера за Магия — наричана от различни критици слаба, смущаваща, смешна, макар и с добра идея… — Той замълча, но жадно поглъщаше думите с очи. — Фолоуз продължава: Потресен съм от липсата на критична и мениджърска преценка за това, че продукцията е била готова за премиера… дрън-дрън-дрън, единствените добри моменти са стандартни номера, музиката е слаба, липсва й вдъхновение… прекалено много е наблегнато на спектакъла, прекалено малко — на съдържанието.

— А какво казват другите критици?

— Долу-горе същото, с едно посредствено изключение, но в голямата си част отзивите не са в полза на продажбите.

— Боб сигурно е готов да се застреля, той смяташе, че държи в ръцете си истински хит.

— Е, аз определено не смятах така, нито пък ти, ако трябва да бъдем откровени. — Той поклати нетърпеливо глава. — Сценарият си е слаб още от самото начало — всеки, който има малко акъл в главата си, не би си позволил да превърне в звезда на шоуто гигантска кукла, пък нищо че свети и се люлее от чигите.

— Може би публиката ще хареса спектакъла, в крайна сметка и критиците понякога грешат — отвърна тя и си помисли за Боб Радклиф, стар приятел, през седемдесетте години бе вокалист на известна група. В изминалите две години той говореше само за Магия и бе вложил в мюзикъла всичко, което притежава. Ако наистина спектакълът отидеше в канала, това щеше да го съсипе.

— Не бъди наивна, Джаки.

Тя го изгледа ядосана.

— Не ме бива много-много да предсказвам или урочасвам нещата.

— Всичко идва с опита.

— Благодаря ти, Макс — рече тя, — речникът ти определено си го бива.

— Виж, скъпа, Боб просто е посбъркал малко — подметна саркастично той. — Решил е да заложи на шумния и агресивен ефект, на лазерните светлини и всичко е наред, с изключение на сценария, музиката и артистите се губят сред тези тонове блестяща, светеща сценография. — Той поклати с отвращение глава. — Онази смешна кукла е истинско инженерно чудо, може дори да бъде отличена с награда — бих отишъл дори дотам, че да сметна, че тя бие Старлайт експрес и Време по отношение на безсмислените спектакли, защото човешките същества всъщност изобщо не са необходими в този спектакъл.

— Съгласна съм с думите ти, но, правилно или не, известна част от публиката харесва подобни неща, а след като цените на билетите растат така главоломно, то тя ще очаква и още по-главоломни ефекти за парите си.

— Господ да ни е на помощ.

Той затвори вестника така рязко, сякаш искаше да каже, че въпросът е приключен.

Джаки едва сподави усмивката си.

— Алдо спомена ли ти за съкращаването на едно от солата на Мерилин във второ действие? — попита остро той.

— Имаш предвид Бени, камерата и аз, нали? Обсъдихме го, но не виждам причина да се паникьосваме още на този етап.

— Аз си мислех, че искаш тричасов спектакъл.

— Така е.

— Тогава трябва да се съкрати.

— Но не и за сметка на смисъла му.

— Не съм твърдял подобно нещо, но то е най-дългото в цялото шоу.

— И е фундаментален елемент от цялото. В известен смисъл тази песен е самата Мерилин, тя обобщава всичко за нея.

— Въпреки това може да се съкрати — продължи да настоява Макс, — а и ако предварителните заявки за билети са малки, когато премиерата излезе, то разходите за превишено време могат да се окажат катастрофални.

— Това е мой проблем, Макс — вдигна тя многозначително вежди. — Изненадваш ме; винаги съм смятала, че режисьорите слагат на преден план преди всичко артистичните съображения, а последно се интересуват от това откъде идват парите.

— Песента е прекалено дълга.

— Ще я нагласим, нали ти казах?

— Освен това ми се струва, че няма да е лошо да я прехвърлим в края на първо действие.

— И Алдо каза нещо от сорта. Защо не го обсъдим малко по-подробно, докато обядваме?

— На обяд съм зает, но можем да поговорим с теб в два, в студиото, преди съвещанието.

— Добре.

Усети обаче, че губи търпение, почуди се дали щеше да бъде зает с Ивон или с някоя друга жена, която очаква пламенно вниманието му някъде зад кулисите. Но тази мисъл отлетя още щом той пое към вратата.

— Първо ще се отбия в гардероба; трябва да уточним някои неща с Ивон.

Изгледа го как си отива и се запита, с известна доза съжаление, защо двамата така внимателно се избягваха, чудеше се как се оправяше с другите хора, по-скоро — с жените, дали не ги сваляше прекалено ясно.

Остана си така, смълчана на мястото си. Нищо в живота й не изглеждаше лесно, спокойно или дори правилно. На писалището й имаше чаша хладко кафе, тя я взе и отиде до прозореца, който гледаше към Чаринг крос. Тротоарът бе потъмнял от лекия ръмеж, който обвиваше цялата околност в мрачна мъгла — типично за ноември време. Движението по единия булевард бе спряло на червено, опашка търпеливо чакаше автобус, а група кришнари се опитваше да продава съмнителни албуми в името на бога Вишну и познатите им напеви Харе Кришна кънтяха в околностите на Оксфорд стрийт.

Погледът й се понесе по улицата и тогава тя забеляза Джейми, който си проправяше път по тротоара, раменете и главата му стърчаха над всички. Под едната си мишница носеше бяла торбичка, а в другата си ръка държеше пластмасова чашка — предположи, че току-що си бе купил обяд и се връщаше в студиото.

След Анабел го виждаше рядко, поне насаме, което бе на добро. Защо, по дяволите, трябваше да й усложнява допълнително живота; в края на краищата изобщо не го бе окуражавала. Може би се дължеше на шампанското и на бликащата романтична музика. Ала все пак някъде в подсъзнанието й витаеше картината от първата им среща, когато бе казал, че била доста красива. А и тя се поласка, нали така? Дори и сама в офиса си тя се изчерви. Не трябваше ли още тогава да се догади? Ала сега вече нищо не можеше да направи. Питаше се как можеше да е толкова сляпа за увлечението на Джейми, защото точно така си беше, а тя си бе мислила, че Дрю греши. Отново го бе подценила.

 

 

Ричард я гледаше как се облича, Луси нямаше нищо против, не бе като някои бивши негови гаджета, които избягваха да ги гледа — навярно се стесняваха и пред други мъже. Жените го омайваха: бе разбрал това преди много време и за него нямаше никакво значение дали жената, с която бе в момента, имаше някое случайно косъмче на зърното на гърдата, неравни зъби или трапчинки по бедрата, стига да е открил у нея черта, която да го привлича. Сплете ръце под главата си, в главата му се въртяха парченца от мозайката на спомените, които го възбуждаха. Имаше нещо абсолютно женствено в един голям, закръглен задник; в лакираните в яркочервено нокти на краката; в прекрасната извивка на бузата или гърдата; във вкуса на червилото. Усмихна се глуповато като видя, че тънкият чаршаф, с който бе завит, издайнически се надигна; очевидно мислите му бързо се бяха пренесли до гениталиите и той въздъхна, защото Луси вече навличаше джинсите си.

— Кога ще се върнеш?

— Късно.

— Искаш ли да се срещнем за обяд?

— Не съм сигурна дали ще мога.

Лицето й бе скрито зад тънката завеса от коси и той не можеше да види изражението й, но ерекцията му започна да спада.

Тя навлече през глава широкия пуловер и след като лицето й се появи отново, го погледна.

— Не клюмвай толкова бързо… може да се наложи да работя — рече тя весело. — Ако нещата се променят, ще ти телефонирам.

Той поклати глава.

— Не се безпокой… наистина… ще обядваме някой друг ден. Мислех си само че така щяха да се осмислят следващите осем часа, че малък слънчев лъч ще освети жалкото ми съществувание…

Нямаше да настоява; напоследък нещата вървяха по-добре, струваше му се, че невидимата бариера, която се бе издигнала помежду им, вече изчезваше.

Луси го замери с чехъла си.

— Не е нужно да прибягваш до насилие, скъпа.

— Заспивай отново.

— Хич не ми е до сън, след като те гледах как се носиш полугола из нашите покои.

Някои от нас трябва да работят… — Отговорът й бе машинален, но съжали веднага за думите си, защото зърна сянката, която моментално затъмни веселите му дотогава очи. — Извинявай.

— Няма нищо, не съм от стъкло — рече той и добави прекалено весело: — Пък и скоро ще се присъединя към по-прекрасния от прекрасен състав на Сейнт Уинифред — остава само седмица — нямам търпение да отъркам рамене с такъв велик професионалист и талант като добрия стар Роджър. Направо чест за мен.

Той се изсмя пресилено и млъкна.

Тя не отговори, а се огледа внимателно в огледалото.

Ричард се протегна и спусна крака от леглото.

— А днес имам намерение да продължа с моя роман бестселър.

— Мислех си, че само се забавляваш с писането — рече тя, доволна от промяната в темата.

— Ами така беше — рече той и се почеса по главата, — но изглежда романът заживява свой собствен живот… както и да е, за мен е добре — освобождавам се от всичките си натрупани разочарования.

— Бих искала да го прочета.

— Не, още е рано — рече бързо той.

Тя го стрелна с поглед, изненадана от категоричността в тона му.

— Засега е още само нахвърляни абзаци, глупости… — рече отбранително той, но не бе само това.

В тези страници той присъстваше прекалено лично, това бе неговата собствена, отворена кутия на Пандора: всичките тайни, цялата болка, всичките му надежди и той не искаше да ги споделя, дори и с Луси. Пък и имаше много време; щеше да остави действието да се развива бавно, а сетне, когато го завърши, щеше да помисли какво да го прави. Не искаше светът да стане свидетел на поредния му провал; ако отхвърлят книгата му, то това поне щеше да стане писмено, чрез безликия офис на някои издатели и никой нямаше да види лицето му, никой нямаше да узнае. Просто — един анонимен плик в пощенската кутия.

— Е, когато си готов тогава… — рече тя и леко се намръщи, сетне погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

— Репетиции ли правите?

— Не съвсем, днес трябва да минем с Роуз песните от Мерилин. О, господи, спреят ми за гърло…

— Последния път го видях на полицата до ваната.

Тя винаги пееше, докато вземаше вана, и снощи не направи изключение. В някои от онези редки, красиви мигове на общение между двамата му бе доверила, че в потъналата в пара баня пеела най-добре, вземала най-чистите си тонове, ала никой не я чувал. Но той винаги я слушаше. И в гласа й предишната вечер имаше нещо ново, нещо, което го накара да застане като вцепенен на малкото килимче пред вратата, докато тя с лекота изливаше тъжните и нежни фрази, музиката се извисяваше и извисяваше, а сетне започна да стихва тъй деликатно и тъй мило, че той се почувства така, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

Луси изчезна и сетне се появи, стиснала аерозолната опаковка.

— Надявам се, че не застрашава озоновия слой — рече ухилен Ричард.

— Ох, ама ти нямаш спиране. — Тя се усмихваше. — Хайде, ще се видим по-късно.

— Ще приготвя вечеря — рече сериозно той.

Тя му прати въздушна целувка.

 

 

Неочакван порив на вятъра обърна чадъра й. Луси изруга тихичко и прекоси улицата, за да вземе напряко през хълма Примроуз. Беше валяло цяла нощ и сега земята бе прогизнала, от дърветата се стичаха капка подир капка и набраздяваха локвите, а тясната пътечка бе превърната в каша.

Мислите й се върнаха към Ричард: как бе застанал нащрек, когато спомена, че иска да прочете романа му. Не бе характерно за него да бъде тайнствен и тя се запита какво ли съдържаха онези гъсто изписани редове, та да не иска тя да ги види. Потрепна, когато вятърът връхлетя върху лицето и косите й и за миг я ослепи. Но и тя държеше някои неща в тайна от него, нали така? Имаше това-онова от миналото й, което в никакъв случай не искаше Ричард да узнае, защото то бе резултат от унизителни, отчаяни стъпки, които й бяха донесли твърде малко в замяна.

Бодна я чувството на горчив срам: тя пак постъпваше така, след като се съгласи да се срещне с Роджър, защото се чувстваше задължена, загдето помогна на Ричард да получи роля в Сейнт Уинифред. Както и в предишни случаи отначало това й се стори добра идея, но някакъв вътрешен гласец непрестанно й нашепваше Глупачка, глупачка, глупачка. Отново.

 

 

Той стоеше гол до прозореца и я гледаше как се бори с вятъра и дъжда: малка черна точица, която ставаше все по-малка и по-малка и накрая — незабележима, когато пое напряко през парка, а и дъждът връхлетя върху стъклото. Ричард потрепери, взе прекалено големия пуловер, който майка му бе изплела в студентските му години, и го нахлузи през глава. Зашляпа към кухнята, напълни чайника да стопли вода за чаша нескафе. Докато изпълняваше този успокоителен ритуал, се улови, че мислите му препускат назад във времето, към онова ужасяващо парти Викарии и гърли, на което се бе запознал с Луси. Беше я забелязал още с влизането си: тя слизаше по стълбите; единствена от момичетата носеше расо и не демонстрираше обилието от плът, с която Майката природа я бе дарила. Луси изобщо не се нуждаеше от това. Спомни си как изведнъж се възбуди, когато тя отвърна на усмивката му. Дори и сега, само при спомена за това, сърцето му заби по-силно.

Тръгнаха си твърде бързо от отвратителното празненство. С една ръка държеше нейната, а с другата — бутилката евтино вино, която бе донесъл за партито, а сетне тайничко измъкна. Когато най-накрая намериха такси, тя бе замръзнала и той я стопли като я загърна, прегърна я и напъха ръцете й в дълбоките джобове на палтото си. А сетне се любиха лудо и страстно в мръсния му малък апартамент в Кенсингтън. Беше съвсем просто и ясно, поне за него.

Чайникът завря, той напълни голямата емайлирана чаша и отпи от горещото кафе прав, до печката. Нещата не си останаха такива, разбира се, но за него все още бяха добри, беше сигурен, че в сърцето му няма място за никого другиго; Луси бе всичко, което желаеше. Облегна се на кухненските шкафове и се взря в евтините тапети, които бяха наследили от предишните обитатели на апартамента. Ред домати се кръстосваше с кочани царевица и краставици, а презрелите ябълки приличаха повече на домати. С неохота си помисли дали да не направи нещо полезно — да свали тези отблъскващи тапети и да боядиса, но погледът му се отклони към отворената врата и към старата пишеща машинка до стената и, сякаш привлечен от нея, той седна на стола, който изскърца под тежестта на голия му задник върху изтърканата възглавница. Започна да пише.

 

 

Макс заговори отново и Джейми уморено вдигна очи; пак спореха за една от песните, за това кои стихове да бъдат съкратени. Гордън и Джо, поетите, бяха на мнение песента да си остане без съкращения и размествания на куплетите; Алдо бе за компромис, но Макс настояваше на значителни съкращения. А Джаки, Джаки току-що бе излязла, потърсиха я по телефона и столът й стоеше прекалено очевидно празен; щом се върне, той щеше да превключи вниманието си отново към Макс или към собствените си бележки, щеше да се преструва, че попива всяка дума от спора.

— Но това послание се повтаря отново и отново…

— Така е, за да разбере публиката, че този момент от спектакъла, от живота на Мерилин — поде Джо — е с архиважно значение.

— Но не смятам, че публиката трябва междувременно да умре от скука.

— За бога, Макс, песента е хубава!

Джейми затвори очи, все още не можеше да свикне с богохулството, което слушаше всеки ден. Те не разбираха, естествено, какво означаваха думите им, и ако Бог съществуваше, Джейми не смяташе, че Той би бил толкова елементарен, че да ги прокълне без да се замисли. Сведе поглед към снопчето листи и писалката, трябваше да си води бележки, да се учи, а вместо това върху бялата хартия се виждаха само внимателно изрисувани спирали, една подир друга, всяка следваща — по-малка и по-малка, докато накрая ставаха едва забележими.

Дотук бе научил твърде малко, защото никой на практика нямаше времето и търпението да го учи и да му обяснява. През повечето време го използваха да предава различни съобщения, да вари кафе, да присъства на заседания като днешното, на които той не можеше да допринесе с почти нищо.

Не бе и напълно запознат с легендата за Мерилин Монро, но дори и само след като прочете биографията й, все още не можеше да разбере с какво е привличала и омайвала тази емоционално объркана жена, без значение колко красива и съблазнителна е била, свършила накрая като удавница в наркотиците. Това го потискаше — книгата, жената, легендата — твърде малко неща, които да компенсират постоянното споменаване на поквара, стремеж към удовлетворяване на плътски желания, суета и секс. А и сексът бе изпразнен от съдържание, грозен.

Сексът — тази дума изглежда го преследваше навсякъде.

Джейми си спомни съня, който го разбуди предишната вечер в безопасния мрак на стаята му: Джаки — гола под него, усмихната, примамваща, невероятно мила. Въображението му бе толкова силно, толкова ярко, че той сякаш усещаше как целува устните, лицето, шията й, усещаше горещата й гръд. Не се поколеба как да се справи с ерекцията си, стигна до разтърсилата го кулминация, след която се почувства слаб и замаян и все още желаещ я.

Баща му сигурно се е обърнал в гроба.

На седмия му рожден ден старият бе казал на Джейми, че този ден е от голямо духовно значение, защото според католическата църква той вече е постигнал разума и затова вече е в състояние да извършва както простими, така и смъртни грехове. Мисълта за смъртния грях бе ужасявала Джейми години след това — смъртният грях, който убива душата, като я лишава от Божията милост; затова трябва веднага да се изповяда пред свещеник, преди още Бог да е простил.

Спомни си думите на изпълнения с добри намерения свой баща — това го осъзна сега — които той му повтаряше с години: Човек със смъртен грях ще се гърчи на най-силния огън в ада цяла вечност. И сега той ще бъде проклет, заради всичките правила, които бе нарушил.

Гласовете в коридора го накараха да вдигне глава: вратата се отвори и Джаки се завърна.

— Извинете ме… — рече тя.

Гледаше я как пресича студиото. Беше му трудно да я гледа и да не се отдава на нечистите помисли, които баща му така презираше. Това не се случваше с други жени, с които контактуваше, а те не бяха никак малко сега, след като постановката набираше скорост. Онова, което изпитваше към Джаки, му се струваше съвсем естествено и твърде малко можеше да стори за него, дори и да искаше.

— Не оспорвам качествата на песента, Джо — сопна се Макс и прекъсна мислите на Джейми. — Въпреки драматичния й потенциал, тя ще прозвучи като повтаряща се и ще разочарова — въздъхна, изгубил търпение той. — Просто е дяволски дълга.

— Добре, добре, да спрем дотук — рече спокойно Джаки и се обърна към Джо и Гордън. — Бих искала отново да огледате песента и да видите дали няма начин да се стегне малко, без да се разваля ефектът й. Не искам големи съкращения — натърти тя и се обърна към Макс, — това още не е необходимо.

— Господи, след три седмици започваме репетиции!

— И въпреки това няма още нужда да се вдига тревога.

— Въпреки факта, че Алдо иска промени в текстовете на поне половината от песните в спектакъла?

— Това е малко по-различно нещо, Макс… — намеси се тихо Алдо, изненадан от грубия отговор на Макс и от твърдоглавието му. Той най-добре от всички би трябвало да знае, че на този етап на продукцията на който и да е мюзикъл съществува определен хаос и че някои текстове трябва да се променят — някои думи, без значение колко са важни, не могат да се изпеят лесно, други пък чак когато се пробват на репетициите се оказват неразбираеми. Погледна изпитателно Макс и се зачуди защо бе толкова досаден.

— Добре, добре — рече уморено Джаки. — Макс, след малко имам среща в телевизия Темза, искаш ли да дойдеш с мен?

— Имаш предвид веднага ли?

— Би трябвало да свършим това заседание преди половин час — рече внимателно тя. — Можем да поговорим за тревогите ти относно текстовете по пътя.

Той не отвърна веднага, а тя направи опит да прикрие раздразнението си, обърна се към останалите, които се надигнаха.

— Благодаря на всички — рече. — Бих искала да се съберем отново в този състав в сряда по същото време.

— Доколкото разбирам тази среща в Темза е свързана с рекламната кампания? — намеси се остро Макс.

— Точно така. Навън чака кола, ще се срещнем след пет минути.

Тя не изчака отговора му, а се обърна към Джейми.

— Надявам се днес да си купил това-онова — усмихна се тя и усети как се изчервява, затова бързо добави: — Ще се видим по-късно или утре заран.

Той кимна, забеляза червенината по бузите й — несъмнено тя се чувстваше притеснена с него и той трябваше да промени това по някакъв начин. Дори и баща му веднъж го изненада със съмнителния комплимент, че можел да очарова и маймуните по дърветата. Смяташе обаче, че засега светският му опит бе отчайващо нищожен, че годините, прекарани в самота с баща му, а после и в семинарията, го бяха подготвили само за духовния балон, който се рее спокойно над болката и над сложността на истинския живот.

Вратите на студиото се отвориха и затвориха, той премигна и разбра, че бе останал сам. Навън вече се смрачаваше, чуваше се тръгването и спирането на колите, гласове се носеха ведно с шум от безброй стъпки. Тротоарите бяха черни от тихия дъжд и влагата щеше да се просмуче през дрехите до кожата му. Когато стигне в Хампстед, щеше да изкачи стръмния хълм към къщата на кръстницата си с бавни, тежки стъпки, щеше да си мисли за Кения, за връх Марсабит, където светът, който познаваше, бе целият в синьо и златно, потънал в тишина, от която дъхът ти секва.

 

 

— Какво, по дяволите, те мъчи?

Макс погледна изображението си в огледалото в тоалетната, сетне погледът му се отмести към Алдо, който го наблюдаваше внимателно.

— Нищо.

— Хайде, хайде, Макс — смъмри го Алдо, — познаваме се отдавна.

— Така ли?

Алдо поклати отчаян глава.

— Добре, да бъде както искаш, но не забравяй, че те попитах.

Той се завъртя кръгом и тръгна към вратата.

Макс го изгледа.

— Мисля, че съм пипнал нещо.

Алдо бавно се обърна.

— Господи, няма ли да ти дойде умът в главата?

Макс сви рамене.

— Трудно е човек да променя установените си навици.

— Ами Поли?

— Какво за Поли?

— Ами, нали още живееш с нея?

— О, сега разбирам какво искаш да кажеш. — Той се усмихна горчиво. — Не сме правили секс от седмици.

И слава богу, само това му липсваше сега!

Алдо събра вежди в озадачено намръщване.

— Има някакъв механичен проблем във възпроизводителната си фабрика и не ме допуска дори да приближа.

— Мислех си, че иска да забременее.

— За съжаление още иска, но докато не се установят проблемите, моят вдигнат, пулсиращ член си остава ферботен[1], което е добре дошло при стеклите се обстоятелства.

Той не искаше да съсипе и малкото останали му шансове с Поли; тя бе хубава, с добро положение, баща й притежаваше комай половината Шотландия, включая и значителни нефтени полета в Северно море. Това не бе нещо, което човек да отхвърли с лека ръка.

— Сериозно ли е?

— Предполагам, че е гонорея.

— Имах предвид Поли.

— О, един бог знае, фиброма или нещо подобно.

Алдо въздъхна и отново се почуди защо едно такова хубаво момиче като Поли бе допуснало да се замеси с човек, тъй погълнат от себе си, като Макс. По Макс бе талантлив, нали така? И известен сред театралните среди. Не бе още Тревър Нън или Тери Хандс, но Алдо с неохота прецени, че бе на път да ги стигне и Поли без съмнение го знаеше. Не забравяше за възможностите, които никога не пропускаше, като например тайнствената му способност да осигури появяването на името си в Пънч, във влиятелния Обзървър или в страниците за театрална критика на Сънди таймс. Преди няколко месеца успя дори да се появи в телевизионното Саут бенк шоу, въпреки отчайващото си представяне в една от културните програми на Би Би Си година по-рано. Алдо потръпна вътрешно — по онова време Макс чукаше жената на продуцента и тя бе убедила резервирания си съпруг колко вълнуващ бил този обещаващ режисьор. Още помнеше как се бе изсмял Макс.

И все пак, той бе по-различен от стотиците други примадони, с които се бе сблъсквал през двайсет и пет годишния си стаж в театъра: гигантски егоисти, крачещи по сцената, убедени в титаничната си предопределеност, винаги жадни за внимание, аплодисменти и известност, която никога не им стигаше.

— Доколкото разбрах си, ходил на лекар.

— Още не.

Какво?

— Утре заран, Алдо, не се паникьосвай.

— Откога знаеш?

— От сряда.

— За бога, досега трябваше да предприемеш нещо.

— Мислех си, че тревогата може да се окаже фалшива.

Като пълен глупак той се бе самозалъгвал, че симптомите са фалшиви; все пак не бе съвсем сигурен, защото последният път, когато бе събрал достатъчно воля да уринира, не се чувстваше така, сякаш изхвърляше сярна киселина.

— Искаш да кажеш, че си се надявал да е така.

Макс стисна отчаян очи и избъбри едва ли не към себе си:

— Защо човек не може да се наслади на едно невинно удоволствие, без да си получи дозата.

— Едва ли е толкова невинно.

— Не се нуждая от поучения, Алдо — сопна се той, — особено от теб.

— Защото съм обратен ли?

Макс дори успя да се изчерви.

— Може да съм обратен, но глупак не съм. — Алдо се усмихна с известна доза отвращение. — Поне не и в тези исторически времена на СПИН. Ще се видим утре. Имам да свърша още доста неща.

Отвори вратата и се почувства изкушен да я затръшне зад гърба си, само че не си струваше да го прави заради Макс. Пое дълбоко въздух, защото въпреки онова, което бе казал на Макс, той наистина бе глупав, безотговорен и не подбираше много-много. Не подбираше, беше безразсъден, винаги готов да се наслади: да опита всичко, което може да се опита, да вкуси онова, което може да се вкуси — дори и жени.

Някога, сега му се струваше толкова отдавна, пътуваше по няколко пъти годишно до Банкок: безразсъдни, красиви, опасни пътувания. Никога нямаше отново да се върне, разбира се, там имаше прекалено голямо изкушение, прекалено много спомени. А и Джоно го нямаше, тъй че нямаше смисъл. Беше се опитвал да се самозалъгва, че както и преди щеше да намери някое друго стройно, хубаво момче с гладка, мургава кожа, че и то щеше да е същото като Джоно, че щеше да му достави същото удоволствие, ала не бе вярно. В обятията на Джоно той бе познал целебното спокойствие, което не бе намирал с никого другиго.

Погледът на Алдо се замъгли; когато образът на Джоно изплува в паметта му, изпита единствено тъпа болка. В един краткотраен и изпълнен с надежда период той си бе мислил, че може и да стане: че някак си щеше да намери за момчето място в своя собствен свят, че можеха да живеят и да се обичат, а всичко останало — да върви по дяволите.

В крайна сметка Джоно не бе разбрал или не бе повярвал, че би могъл да го отведе в Англия — към относително благоразумие и към шанса за по-приличен живот. Накрая отказа да дойде и те се сбогуваха в навалицата на железопътната гара. Джоно му бе пратил въздушна целувка със съвършените си устни с цвят на праскова, сетне просто си бе тръгнал, изчезна в морето от маслинови лица, досущ като някой прекрасен дух. Назад — към евтините барове и евтините сексуални удоволствия, които той създаваше с такава изтънчена опитност. Алдо преглътна, не искаше да си спомня, не искаше да мисли за онези кратки, несвойствени и понякога брутални срещи, които Джоно несъмнено осъществяваше с обичайната си непоколебима щедрост. Може би самият той — Алдо — не разбираше нещата.

 

 

Макс изплакна уста с чаша вода, изплю я ядно в мивката, ядосан на това, което бе казал на Алдо, на онова, което не биваше да му казва. Защото по принцип не даваше и пет пари какъв бе музикалният му режисьор и някогашен приятел, нито пък къде си пъхаше онази работа; по-скоро го вбесяваше прекалено праведното му отношение, което този набожен, лицемерен боклук Алдо бе започнал да възприема през последните няколко месеца.

Макс изсумтя нетърпеливо, държеше ръцете си под струята на чешмата и гледаше изображението си в огледалото: видяното не му харесваше. Но това не бе нещо ново: беше нисък, слаб, с тесни рамене, без брадичка, ала въпреки това видът му, или по-скоро липсата на добър външен вид никога не му бе пречил, когато станеше дума за противоположния секс. Решаващо значение имаше властта — онова, което би могъл да направи за жените — никога не се бе заблуждавал по този въпрос; това бе факт от живота и той се запита дали изобщо можеше да стори нещо с почти ирационалното пренебрежение, което изпитваше към жените изобщо. Понякога то го безпокоеше; пречеше му, замъгляваше мислите му, но никога не изчезваше, забито като пирон в съзнанието му.

Шумът от водата, която продължаваше да тече, го накара да премигне. Завъртя бавно крана, докато остана да се точи само тънка струйка, изпита внезапно желание да уринира, но потисна импулса, защото не искаше ново напомняне за евентуалното си състояние. И откъде, по дяволите, го бе пипнал? Ивон бе луда по него, не можеше да допусне, че тя го сееше наляво и надясно, но ако не бе Ивон, тогава източникът би трябвало да бъде Надя — сестрата на Поли. Ала и това не бе възможно; тя бе само на седемнайсет години и все още не бе завършила училище. Макс осъзна, че се бе увлякъл по нея, дори доста, което го изненадваше винаги, когато си даваше труда да помисли по въпроса. Той не бе човек, който да си пада по жените, с които бе.

Намръщен той приглади пуловера си, а сетне постави нежно ръка върху малкото хълмче в панталона си, под което бяха скрити гениталиите му. Може в крайна сметка и да му нямаше нищо, но инстинктът му говореше друго, стомахът му се сви при мисълта за мрачните, неприятни последици, които несъмнено щяха да последват.

 

 

— Става късно.

— Само още по чаша вино.

Луси се вгледа в слабото, загоряло лице на Роджър и се запита дали не използваше солариум.

— Трябва да се върна в студиото; в пет трябва да съм в гардеробиерната.

Този обяд се бе проточил през целия следобед. Тя нарочно закъсня, искаше да го съкрати, но Роджър се възползва от закъснението й, твърдеше, че им трябвало време, за да поправят нещата. Луси отчаяно въздъхна вътрешно.

— Има още сума време. — Той наля вино в чашата й и рече бавно: — Предполагам Дик очаква с нетърпение да започне с мен в понеделник.

— Естествено, той се радва, че отново има работа.

— Разбира се, а и винаги е полезно да познаваш някого, който да е на подходящото място и в подходящото време, не смяташ ли?

— Знаеш, че съм ти благодарна, Роджър — рече с усилие тя.

— А и Дик би бил, няма съмнение, стига да знае — ухили се той.

Последва неловко мълчание, тя се бе взряла в тъмночервеното вино в чашата си и усети как по врата й се стича капчица пот, след като си помисли какво би сторил Ричард, ако разбереше. Запита се с чувство на безпомощност как бе допуснала да бъде натикана в такъв тупик и то тъкмо от Роджър.

Толкова ли лесно забрави, че той бе скъсал отношенията им? Нима бе още заслепена от неотразимия му чар толкова, че да й бъде трудно да откаже? Тя го погледна, забеляза, че я наблюдаваше спокойно, добре познатото му изражение сякаш искаше да й каже, че може да му се довери безусловно, че държи на нея. Роджър винаги владееше номера да те накара да му повярваш.

— Знам, че са само шест епизода, а и ролята не е кой знае каква… — продължи внимателно той, ръката му бе положена върху нейната — … но имам известно влияние върху екипа, а дори и помагам в сценария — нали разбираш, някои идеи, съпътстващи линии на действието, все от този сорт неща, и ако нещата потръгнат…

За частица от секундата погледите им се срещнаха и тя усети как лицето й се налива с кръв.

— Аз наистина трябва да тръгвам, Роджър.

Той пусна ръката й и погледна часовника си.

— Колко бързо лети времето… — Устните му се свиха в престорена тъга.

— Не мога да си позволя да закъснявам.

— Разбирам те напълно. — Той се усмихваше широко, подканващо, демонстрирайки съвършените си бели зъби. — Ще те откарам.

— Не е нужно, наистина, ще взема такси.

— Искам да го направя.

— Няма нужда, Роджър.

Искам, Луси.

Гледа я докато тя не отклони погледа си, след което щракна с пръсти към най-близкия сервитьор за сметката.

 

 

Тя стоеше без да помръдне на мокрия тротоар пред студиото. След като подкара яркочервената си алфа ромео, Роджър натисна клаксона и тя потръпна. На отсрещния тротоар яркожълта табела с тлъсти черни букви призоваваше минувачите: Резервирайте отсега коледния обяд за вашата компания! Беше краят на ноември, задаваха се празниците, за които тя почти бе забравила. Въздъхна леко и се запъти към студиото, от което Джаки и Макс Локхарт тъкмо излизаха. Лицето на Джаки светна в усмивка, но Макс се спря и сърцето й се сви.

— Чакат те в гардеробната.

— Закъснях само с две-три минути.

— Това не е хубаво, скъпа — рече саркастично той, — но в бъдеще ще се опитаме да не се повтаря, нали?

Погледът му се плъзна по тялото й, сетне отново се върна върху лицето й и устните му се изкривиха в невесела усмивка. Той отмина, злобарски доволен от очевидното й притеснение, доволен, че бе намерил върху кого да излее лошото си настроение.

Тя не отвърна нищо, само изгледа гърба му, изпита силно желание да му каже нещо обидно и пагубно. Сетне пое по дългия коридор към владенията на Ивон, от другите помещения се носеше глъч, песни, а от това тя само се почувства още по-самотна. Ако бе възможно, още на мига би се обърнала кръгом и би се върнала към безопасността на малкия, овехтял апартамент, за който винаги бе твърдяла, че го ненавижда — където Ричард я чакаше и готвеше вечерята. Би се върнала и би затръшнала вратата на целия свят.

 

 

— Да не би да имаш проблеми? — попита Джаки, докато се качваха с Макс в колата.

— Какви проблеми?

— С Луси.

— Не съвсем — отвърна внимателно той. — Просто исках да се уверя, че се справя; в края на краищата и двамата знаем колко е разочарована, че не получи главната роля.

— Мисля, че го прие доста добре.

Макс помълча малко, след което каза:

— Преди две години за малко да работя с Луси, но тогава ми се стори малко нервна.

По лицето му пробяга сянка като си спомни неуспешния опит да я свали; и сега върху красивото лице на Луси бе изписано зле прикрито отвращение.

— Така ли? — отвърна изненадана Джаки. — Не си споменавал досега.

— Не мислех, че е важно — рече бързо той. — Както казах, бе преди две, че и повече години.

— Хората се променят — промълви тихо тя, актьорската професия сама по себе си бе достатъчна, за да изнерви когото и да е. — Между другото, чудя се дали да не помислим сериозно върху това да въртим момичетата: едната вечер Роуз, другата — Луси.

— Не, не почвай отново.

— Ролята е много изморителна…

— Но Роуз може да се справи.

— Тогава друг вариант — седмица — едната, седмица — другата!

— Нали обсъждахме вече това и ти каза, че ще се съобразиш с решението ми.

— Струва си да помислим отново.

Тя погледна през прозорчето и се запита защо той не искаше да се съгласи с нея поне веднъж, защо поне не бе склонен да посрещне предложенията й с подобаваща благосклонност.

— Роуз не ме впечатли с особена издръжливост.

Предишният ден Джаки я бе видяла полугола в гардеробната и бе поразена от това колко крехко изглеждаше момичето.

— Съгласен съм, че е малко слабичка, но от миналата седмица насам е наддала с един килограм, а и аз й обясних колко важно е да се храни добре, да взема витамини и тъй нататък, както и да си ляга рано. — Той се намръщи. — А освен това нали не си забравила къде я открих?

— Един кратък номер в Мадам Джо Джо не може да се сравнява с главната роля в мюзикъл, роля, която означава, че ще е на сцената в деветдесет на сто от времетраенето на спектакъла.

— Не забравяй колко изтощителна може да бъде работата на актьора в нощен клуб.

— Не забравям, просто се опитвам да предвидя евентуалните проблеми и да ги избегна, ако мога. Не е необходимо да ти напомням, че в това шоу са вложени много пари, да не говорим за твоята и моята репутация. Ще бъде фатално, ако Роуз не издържи поради това, че сме я пренапрегнали извънредно.

— Добре, Джаки, добре скъпа — рече сухо той, — вярно е, че никога не ми е харесвал вариантът една вечер едната, на следващата — другата. Просто ефектът върху публиката е по-слаб. В крайна сметка това не е шоу с известни звезди, нямаме имена, които да привлекат тълпите, но се надяваме Роуз да се превърне в звезда за една нощ. Хората просто ще идват да видя и чуят именно нея. Същото обаче не важи за варианта с двете момичета: просто не можем да ги превърнем и двете в звезди още на премиерата.

— Ние не продаваме звезда, Макс, продаваме мюзикъл, наречен Мерилин.

— Мерилин е Роуз — рече бавно и търпеливо той. — И Роуз е Мерилин.

— И тя може да рухне досущ като Мерилин, ако я подложим на прекалено голямо напрежение.

— Чакай, чакай, не сме ли прекалено мелодраматични?

Тя затвори очи, изгубила търпение.

— Добре, Макс, добре. — Обърна се към него. — Сериозните репетиции започват съвсем скоро, а в края на януари, малко преди да се преместим в Аделфи ще поговорим отново за това.

— Ще бъде справедливо да дадем на момичето реален шанс — настоя той.

— Точно затова се съгласих да изчакаме до края на януари.

— Добре — рече той, — добре. — И потърка ръце.

— Междувременно ще включа Луси в деветдесет на сто от рекламните снимки преди премиерата.

— Като застраховка.

— Може да се каже и така.

— Хубаво, хубаво — рече разсеяно той, вече изгубил интерес към разговора.

Тя погледна през прозорчето към хората, които се тълпяха по тротоарите.

— С кого по-точно ще се срещнем в Темза?

— С Майкъл Кинси.

— Детето чудо — усмихна се цинично Макс. — Нали той води сутрешното шоу?

— И Горещи забавления.

— Наистина ли? — провлече той. — Не знаех.

Макс веднага се заинтригува. Горещи забавления бе започнало едва през септември, но вече бе с най-висок рейтинг сред леките, забавни предавания. Беше нещо повече от топшоу, с видеоклипове, които можеха да включат всичко от Павароти до мускулите на Шварценегер. Програмата бе, най-меко казано, непредвидима, но много гледана.

— Той е готов да ни даде време, ако включим една песен от спектакъла.

— Има ли нещо конкретно предвид?

Много би искал да се спомене някак си между другото и за аферата Кенеди — Монро.

— Можем ли да го направим?

— Не виждам защо, по дяволите, не. За това вече е говорено и писано и не смятам, че ще ни дадат под съд, особено след като фамилията Кенеди почти не слиза от скандалните хроники, а легендата Монро преживява своето възраждане. Ще бъде малко, как да го кажа, неудобно за онези, които са познавали Монро интимно, защото легендата непрекъснато се завръща със смущаващите си въпроси, на които никога не е имало отговор.

— Имаш предвид реалните факти за връзката й и с двамата братя Кенеди?

— И това… — отвърна тя, — и истинските факти за смъртта й. Всичко, което съм прочела по случая, води до заключението, че зад версията вероятно самоубийство се крият още доста факти. Никога не е правено пълно или открито разследване за причините за смъртта й, въпреки съмнителните обстоятелства и въпреки обвиненията в небрежност или съзнателно прикриване на фактите от страна на властите. Кинси искаше да разбере дали в спектакъла става дума за това — символично или по някакъв друг начин, дали в някоя от песните не се споменава.

Среднощни телефонни обаждания?

— Точно за нея става дума.

— Ако поставим шоуто и в Америка, на някои хора там тези намеци няма да им харесат.

— Аз, поправям се, ние не намекваме нищо, нито се опитваме да даваме становище за онова, което е станало преди трийсет години. Мерилин е мюзикъл за живота на Монро, толкова достоверен, колкото можем да си позволим при тези обстоятелства. Очевидно мъжете са играли огромна роля в живота й, това е документирано много точно: тя ги е използвала и те са я използвали поради най-различни причини. Що се отнася до Монро, то тя е смятала, че има руса коса и тяло, което мъжете харесват, и това в основни линии й е било достатъчно, за да получи онова, което е искала.

— Имаш предвид режисьорските свалки ли?

— Знаеш много добре, че влиятелните хора от студиата постоянно са инспектирали начинаещите и кандидат — звездичките, дори Монро е известна с думите Най-лошото нещо, което едно момиче може да направи, е да каже „не“ на някой от тях.

— Не е ли твърде преувеличено?

— О, хайде, хайде, Макс, и двамата знаем, че режисьорските свалки не са напълно изчезнали от лицето на земята, дори в нашето тъй наречено просветено време.

Макс я погледна, изпълнен с подозрение, но не отвърна нищо.

— След като вече е станала известна, тя е можела да използва славата, красотата и сексапила си, за да се устреми към бляскав живот и към онези богати и влиятелни мъже, които е смятала, че ще осъществят мечтите й. Чиста фантазия, разбира се. Нищо и никой, изглежда, не е оправдал очакванията й.

— Би могло да се каже, че тя е гонила собствената си опашка.

— Както често съм казвала и преди, Макс, използваш направо очарователен речник.

— Не съм много далеч от истината — рече в своя защита той. Ала познанията и убедеността й му направиха силно впечатление. — Както и да е, по въпроса за Кинси: трябва да заснеме последната сцена от спектакъла. Тя ще му допадне.

Финалната сцена, така грижливо и внимателно планирана, изплува в съзнанието й: свиващият се лъч на прожектора се фокусира върху голото тяло на Монро, чуват се затихващи телефонни разговори, гласове, които долитат от мрака… И сетне — тишина, пълна, абсолютна тишина.

— Разбира се, ще е нужно доста да се поработи.

Джаки се сепна.

— Естествено — отвърна, — но инак самата идея ти допада, нали?

— О, да — рече той, — това е един почти перфектен финал.

 

 

Роуз лежеше на пода, стиснала гиричките в малките си юмручета. Пое дълбоко дъх и бавно сви ръце в лактите, приближи гирите до гърдите си, подържа ги там, след което отново ги отпусна към килима във всекидневната. Изпълни упражнението десет пъти, след което се преобърна по корем и опита двайсет лицеви опори; не можа обаче да направи повече от дванайсет. Ще стане, помисли си, подобряваше формата си с всеки изминал ден.

Лежа дълго време неподвижна на килима, взряна в синята тъкан, която сякаш се простираше докъдето видят очите й, досущ като някакъв тайнствен свят. Облиза сухите си устни и потрепери — потта започна да изстива върху кожата й.

След като получи ролята, тя се отказа от кокаина и марихуаната; с тях успокояваше разклатените си нерви и отчаянието си. Сега обаче нещата бяха по-различни.

Роуз се изправи и погледна изображението си в огледалото върху отсрещната стена. Протегна шия, повдигна брадичка, сетне отпусна ръцете си и погледът й спря върху гърдите, бедрата, краката. Всичко бе миниатюрно и с елегантни форми, с изключение на очите и устата й. Черното трико още повече смаляваше тялото й и подчертаваше формите му. Безпокоеше я единствено миниатюрността. Дори Ивон, шефката на гардероба, имаше проблеми да я подпълни тук и там за ролята й на Мерилин; все пак само за седмица бе наддала цял килограм, благодарение на Бабс и домашно приготвената храна. Погледна със съжаление изпъкващите под трикото зърна на гърдите си — бяха големи колкото копченца.

Прокара нежно ръце по гръдния си кош и изпита необяснима тъга; но той я обичаше, тя знаеше това, а и той й даваше да го разбере с телефонните си обаждания, с обедите, с червената роза, която бе мушнал небрежно в деколтето на блузата й. Беше я накарал да обещае да не казва никому за връзката им, особено на хората, заети в работа по спектакъла. Ако Джаки разбереше, то тя нямаше да одобри изпълнителката на главната роля в любимия й мюзикъл да бъде подложена на допълнително емоционално натоварване в добавка към и без това напрегнатия цикъл от репетиции, който щеше да става все по-напрегнат и по-напрегнат с приближаването на премиерата.

Роуз се усмихна, като си спомни как внимателно я бяха обгърнали ръцете му — сякаш да я защити, да й каже посвоему, че няма нужда никой да се безпокои, защото той ще се погрижи за нея. И тя го обичаше, о, да, наистина, нямаше никакво съмнение.

Устните й се разтеглиха в щастлива усмивка, никога досега животът й не й бе обещавал толкова много: беше получила главна роля в Уест енд, което означаваше, че ще може да си плаща сметките, щеше да стане звезда, всички го твърдяха, а и се бе запознала с такъв невероятен мъж като Дрю, който изглежда наистина държеше на нея.

Много пъти досега бе пожелавала подобни неща, ала надеждите й бързо се попарваха и отстъпваха място на разочарованията. С непривичен за нея проблясък на самопознание Роуз осъзна, че винаги досега бе вземала погрешни решения или бе правила погрешен избор; дори и в училище бе така, а и нищо не се промени, когато навлезе в истинския живот — само броят на грешките й се увеличаваше. Но досега.

В съзнанието й се появи музиката на една от песните от спектакъла и гласът й започна да се издига в безразсъдна, щастлива забрава. Роуз пееше от все сърце на празната стая, на себе си; и изведнъж тя осъзна, че това бе един от онези чудодейни мигове, които няма да забрави цял живот. Мислеше си за Дрю: за лицето, за гласа, за ръцете му; как поема целувките му като наркотик и ги усещаше дълго след това по устните си. Как го вижда всеки ден, всяка нощ.

Бележки

[1] Забранен (нем.). — Б.пр.