Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (8)

Глава 8

„Колин Бриджъртън и Пенелопе Федърингтън бяха забелязани да разговарят на музикалната вечеринка на Смайт-Смит, макар че изглежда никой не знае какво точно са обсъждали. Настоящият автор би се осмелил да предположи, че разговорът се е въртял около личността му, тъй като това изглежда бе всеобщата тема за разговор след, а и по време — доста грубо според скромното мнение на настоящия автор — на изпълнението.

Сред другите новини е фактът, че цигулката на Хонория Смайт-Смит бе съсипана, когато лейди Данбъри случайно я събори от масата, докато размахваше бастуна си.

Лейди Данбъри настоя да подмени инструмента, но след това обяви, че има навика да купува само най-доброто и Хонория ще получи цигулка Руджиери, внесена от Кремона в Италия.

Доколкото знае настоящият автор, като се вземат предвид времето за производство и транспорт, заедно с дългия списък на чакащите, една цигулка Руджиери достига Англия за около шест месеца.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 16 април 1824

 

Има моменти в живота на всяка жена, когато сърцето й подскача в гърдите, светът внезапно започва да изглежда розов и съвършен, а в музиката на входния звънец се долавя цяла симфония.

Пенелопе Федърингтън почувства такъв един момент два дни след музикалната вечеринка на Смайт-Смит.

Трябваше само да чуе почукването на вратата на спалнята си, последвано от гласа на иконома, който я информира:

— Колин Бриджъртън е тук, за да ви види — и Пенелопе направо се прекатури от леглото. Брайърли бе иконом на семейство Федърингтън толкова дълго, че дори не мигна при тази проява на несръчност от страна на Пенелопе и само измърмори:

— Да му кажа ли, че не сте у дома?

— Не! — почти изписка тя и се изправи, залитайки. — Искам да кажа не — добави с по-нормален глас. — Но ще имам нужда от десет минути, за да се приготвя — хвърли поглед към огледалото и потрепери, като видя колко е разрошена. — Всъщност петнадесет.

— Както желаете, мис Пенелопе.

— О, погрижете се да бъде приготвен поднос с храна. Мистър Бриджъртън със сигурност е гладен. Винаги е гладен — икономът отново кимна.

Тя не помръдна от мястото си, докато Брайърли не излезе, а след това, неспособна да се сдържи, затанцува, като едновременно с това издаваше някакъв лек, писклив звук, какъвто, поне се надяваше, никога преди не бе излизал от устните й.

Но пък и не можеше да си спомни последния път, когато някой джентълмен я е посещавал, още повече този, в когото бе отчаяно влюбена през половината от живота си.

— Успокой се — каза си, разпери пръсти и протегна напред опънатите си длани, както би направила, ако се опитваше да успокои малка, неспокойна тълпа. — Трябва да останеш спокойна — повтори, сякаш това щеше да помогне. — Спокойна… — но вътре в нея сърцето й танцуваше.

Няколко пъти си пое дълбоко въздух, отиде до тоалетката и взе четката си за коса. Щеше да й отнеме само няколко минути да оправи прическата си, Колин със сигурност нямаше да избяга, ако го накараше да почака малко. Щеше да очаква тя да се позабави малко, за да се приготви, нали?

Въпреки това подреди косата си за рекордно кратко време и влезе във всекидневната само пет минути след думите на иконома.

— Това беше бързо — каза Колин с крива усмивка. Беше застанал до прозореца и гледаше към Маунт Стрийт.

— О, така ли? — попита Пенелопе с надеждата, че топлината, която се разливаше по кожата й, не се превръща в изчервяване. Предполагаше се, че една жена трябва да кара джентълмена да чака, макар и не твърде дълго. Само че нямаше смисъл да следва такива глупави правила точно с Колин. Той никога не би се заинтересувал от нея в някаква романтична светлина, а и бяха приятели.

Приятели. Това изглеждаше толкова странно, но все пак бяха точно такива. И преди винаги бяха приятелски настроени, но след връщането му от Кипър станаха истински приятели.

Беше вълшебно.

Дори ако никога не я обикнеше — а тя определено мислеше, че това няма да се случи — това беше по-добро от предишните им отношения.

— На какво дължа това удоволствие? — попита и седна на леко избелялото жълто канапе на майка си.

Колин се разположи срещу нея в един доста неудобен стол с права облегалка. Наведе се напред, постави ръце върху коленете си и Пенелопе веднага разбра, че нещо не е наред. Това просто не бе обичайна поза за джентълмен на официално посещение. Той изглеждаше твърде объркан и напрегнат.

— Доста е сериозно — каза и се намръщи.

Тя почти скочи на крака.

— Случило ли се е нещо? Някой да не е болен?

— Не, нищо такова — той замълча, издиша дълбоко и прокара ръка през косата си, която и без това бе силно разрошена. — Става въпрос за Елоиз.

— Какво има?

— Не зная как да го кажа. Аз… Имаш ли нещо за ядене?

Пенелопе бе готова да му извие врата.

— За бога, Колин.

— Съжалявам — измърмори той. — Не съм ял цял ден.

— Сигурна съм, че ти е за първи път — нетърпеливо изрече тя. — Вече казах на Брайърли да приготви един поднос. А сега ще ми кажеш ли какъв е проблемът или смяташ да почакаш, докато се спомина от нетърпение?

— Мисля, че тя е лейди Уисълдаун — избъбри той.

Тя зяпна. Не бе сигурна какво е очаквала да чуе, но определено не беше това.

— Пенелопе, чу ли ме?

— Елоиз? — попита, макар да знаеше точно за кого говори.

Той кимна.

— Не може да е тя.

Колин се изправи и започна да се разхожда, тъй като бе твърде нервен, за да стои на едно място.

— Защо не?

— Защото… защото… — защото какво? — Защото няма начин да го е вършила в продължение на десет години без аз да знам.

Изражението му за секунда премина от безпокойство към пренебрежение.

— Не мисля, че си осведомена за всичко, което прави Елоиз.

— Разбира се, че не — отвърна Пенелопе раздразнено, — но мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че Елоиз не би могла да крие от мен тайна от подобна величина цели десет години. Просто не е способна на това.

— Пенелопе, сестра ми е най-любопитният човек, когото познавам.

— Е, това е вярно — съгласи се тя. — С изключение на майка ми, предполагам. Но това едва ли е достатъчно, за да я обявиш за виновна.

Колин спря разходката си и сложи ръце на кръста.

— Постоянно пише нещо.

— Защо мислиш така?

Той протегна ръка и леко потърка с палец останалите си пръсти.

— Петна от мастило. Постоянно.

— Много хора използват перо и мастило — Пенелопе махна с ръка към него. — Ти пишеше в дневниците си. Сигурна съм, че си имал доста петна от мастило по пръстите.

— Да, но аз не се крия, когато пиша в дневника си.

Пенелопе усети как пулса й се учестява.

— Какво имаш предвид? — попита, останала без дъх.

— Имам предвид, че се заключва в стаята си с часове и след това пръстите й са покрити с мастило.

Пенелопе не проговори ужасно дълго време. „Доказателството“ на Колин наистина бе уличаващо, особено като се вземеше предвид добре познатата и доказана склонност на Елоиз да си пъха носа в чуждите работи.

Само че тя не беше лейди Уисълдаун. Не можеше да бъде. Пенелопе би заложила живота си на това.

Накрая скръсти ръце и с тон, който щеше да е по-подходящ за разговор с изключително упорито шестгодишно дете, каза:

— Не е тя. Не е.

Колин седна отново, победен.

— Бих искал да мога да споделя твоята увереност.

— Колин, трябва…

— Къде, по дяволите, е храната? — изръмжа той.

Вероятно трябваше да е шокирана, но липсата му на маниери някак си я забавляваше.

— Сигурна съм, че Брайърли ще дойде скоро.

Той се отпусна в стола.

— Гладен съм.

— Да — устните на Пенелопе потрепнаха. — Това го разбрах.

Колин въздъхна уморено и разтревожено.

— Ако тя е лейди Уисълдаун, това ще бъде катастрофа. Истинска, неподправена катастрофа.

— Няма да е чак толкова зле — внимателно изрече тя. — Не че мисля, че тя е лейди Уисълдаун, защото не е така! Но наистина, ако беше тя, толкова ли щеше да е ужасно? Аз лично доста харесвам лейди Уисълдаун.

— Да, Пенелопе — остро отвърна Колин. — Толкова ще е ужасно. Ще бъде съсипана.

— Не мисля, че ще е съсипана…

— Разбира се, че ще бъде. Имаш ли представа колко хора е обидила тази жена през годините?

— Не знаех, че толкова мразиш лейди Уисълдаун — каза Пенелопе.

— Не я мразя — нетърпеливо отвърна той. — Няма значение дали я мразя. Всички останали я мразят.

— Не мисля, че това е вярно. Всички купуват вестника й.

— Разбира се, че купуват вестника й! Никой не пропуска да си купи вестника й.

— Колин!

— Съжалявам — измърмори, но не прозвуча искрено.

Пенелопе прие извинението му с кимване.

— Която и да е лейди Уисълдаун — каза той и толкова силно размаха пръст срещу нея, че тя се дръпна назад, — когато личността й се разкрие, няма да е в състояние да се покаже в Лондон.

Пенелопе деликатно се прокашля.

— Не знаех, че толкова те интересува мнението на висшето общество.

— Не ме интересува — отвърна той. — Е, поне не много. Всеки, който ти каже, че това изобщо не го интересува, е лъжец и лицемер.

Пенелопе бе съгласна с думите му, но се изненада, че той го признава. Мъжете, сякаш винаги предпочитаха да се преструват, че са абсолютно самостоятелни и капризите и мненията на обществото изобщо не ги засягат.

Колин се наведе напред, а зелените му очи запламтяха настойчиво.

— Не става въпрос за мен, Пенелопе, а за Елоиз. Ако тя бъде отхвърлена от обществото, ще бъде съкрушена — отново се облегна назад, но цялото му тяло продължаваше да излъчва напрежение. — Да не споменаваме как би се отразило това на майка ми.

Тя издиша продължително.

— Наистина мисля, че се разстройваш без причина — каза.

— Надявам се, че си права — отвърна той и затвори очи. Не бе сигурен кога бе започнал да подозира, че сестра му може да е лейди Уисълдаун — вероятно след като лейди Данбъри отправи своето предизвикателство. За разлика от по-голямата част от Лондон, Колин никога не се бе интересувал особено от истинската самоличност на въпросната дама. Рубриката й бе забавна и той определено я четеше, както и всички останали, но в съзнанието му лейди Уисълдаун бе просто… лейди Уисълдаун и нямаше нужда да бъде никой друг.

Само че предизвикателството на лейди Данбъри го накара да се замисли и точно както всички останали членове на семейство Бриджъртън, когато му хрумнеше нещо, беше абсолютно неспособен да му обърне гръб. По някаква причина му бе хрумнало, че Елоиз има идеалните умения и характер, за да пише подобна рубрика и тогава, още преди да е успял да убеди сам себе си, че е луд, видя петната от мастило по пръстите й. Почти бе полудял оттогава, неспособен да мисли за нищо друго, освен вероятността Елоиз да води таен живот.

Не знаеше кое го дразни повече — това, че Елоиз може да е лейди Уисълдаун или факта, че е успяла да крие това от него повече от десет години.

Колко унизително — да бъде измамен от собствената си сестра. Искаше му се да мисли, че е достатъчно умен, за да не го позволи.

Все пак трябваше да се съсредоточи върху настоящето, тъй като, ако подозренията му се окажеха верни… как, за бога, щяха да се справят със скандала, когато всичко се разкриеше?

А със сигурност щяха да я разкрият. Цял Лондон ламтеше за наградата от хиляда лири и лейди Уисълдаун нямаше никакъв шанс.

— Колин! Колин!

Той отвори очи и се зачуди откога ли го вика Пенелопе.

— Наистина мисля, че трябва да престанеш да се тревожиш за Елоиз — каза му тя. — В Лондон има стотици други хора. Всеки от тях може да е лейди Уисълдаун. За бога, ти, с твоето внимание към детайла — тя потърка пръсти, за да му напомни за мастилените петна на Елоиз, — и ти би могъл да бъдеш лейди Уисълдаун.

Той я изгледа снизходително.

— Като се изключи дребния факт, че през половината време съм бил извън страната.

Пенелопе реши да не обръща внимание на сарказма му.

— Достатъчно добър писател си, за да се справиш.

Колин имаше намерение да каже нещо насмешливо и леко сърдито, за да обори слабите й аргументи, но истината бе, че тайно се зарадва на комплимента за „добрия писател“ и затова успя само да се усмихне глупаво.

— Добре ли си? — попита Пенелопе.

— Прекрасно — отвърна той, когато дойде на себе си и се опита да се върне към нормалното си поведение. — Защо питаш?

— Защото внезапно започна да изглеждаш така, сякаш ти е зле. По-точно сякаш си замаян.

— Добре съм — повтори той, вероятно малко по-силно от необходимото. — Просто си мисля за скандала.

Тя уморено въздъхна, което го подразни, защото не виждаше никаква причина да проявява такова нетърпение спрямо него.

— Какъв скандал? — попита.

— Скандалът, който ще избухне, когато я разкрият — изръмжа той.

— Тя не е лейди Уисълдаун — настоя Пенелопе.

Колин внезапно се изправи в стола си и очите му блеснаха, сякаш му бе дошла нова идея.

— Знаеш ли — изрече напрегнато, — не мисля, че има значение дали тя е лейди Уисълдаун, или не.

Пенелопе безизразно се втренчи в него в продължение на цели три секунди, след това огледа стаята и измърмори:

— Къде е храната? Сигурно ми се е замаяла главата. Не прекара ли последните десет минути, полудявайки от мисълта, че е възможно да е тя?

Сякаш по поръчка, Брайърли влезе в стаята с богато подреден поднос. Пенелопе и Колин мълчаливо наблюдаваха как икономът го поставя на масата.

— Бихте ли желали да ви приготвя чиниите? — запита той.

— Не, всичко е наред — бързо изрече Пенелопе. — Ще се справим и сами.

Брайърли кимна, остави подноса, напълни чашите с лимонада и напусна стаята.

— Изслушай ме — каза Колин, скочи на крака и бутна вратата, така че тя почти опря рамката — макар че технически погледнато все още бе отворена, ако някой решеше да се заяде за благоприличието.

— Не искаш ли да хапнеш нещо? — попита Пенелопе и му подаде чинията, която бе напълнила с дребни закуски.

Той си взе парче сирене, изяде го на две огромни хапки и продължи:

— Дори ако Елоиз не е лейди Уисълдаун — а, напомням ти, все още смятам, че е — няма значение. Защото ако аз подозирам, че тя е лейди Уисълдаун, то със сигурност и някой друг ще я заподозре.

— Тоест?

Колин осъзна, че протяга ръце напред и спря, преди да я е хванал за раменете, за да я разтърси.

— Няма значение! Не виждаш ли? Ако някой я посочи с пръст, тя ще бъде съсипана.

— Но не и — каза Пенелопе, правейки огромно усилие да разтвори здраво стиснатите си зъби, — ако не е лейди Уисълдаун.

— Как би могла да го докаже? — отвърна Колин и скочи на крака. — Веднъж тръгне ли клюката, вредата ще е сторена. Започва да живее свой живот.

— Колин, спря да говориш смислено преди цели пет минути.

— Не, изслушай ме! — Той се обърна с лице към нея и внезапно го обхвана толкова силно чувство, че не би могъл да отдели очи от нейните, дори ако къщата се сгромолясваше около тях. — Да предположим, че кажа на всички, че съм те прелъстил.

Пенелопе застина.

— Ще бъдеш съсипана завинаги — продължи той и бавно се отпусна на ръба на канапето, за да изравни поглед с нейния. — Няма да има значение, че никога дори не сме се целували. Това, скъпа ми Пенелопе, е силата на думите.

Тя изглеждаше странно вцепенена. И в същото време се изчервяваше.

— Аз… не зная какво да кажа — заекна.

И тогава се случи най-странното нещо. Той осъзна, че също не знае какво да каже, защото бе забравил за клюките, силата на думите и всички останали глупости и единственото, за което можеше да мисли, бе онази част с целуването и…

И…

И…

Мили боже, искаше да целуне Пенелопе Федърингтън.

Пенелопе Федърингтън!

Със същия успех можеше да каже, че иска да целуне сестра си.

Само че — погледна я крадешком и откри, че изглежда необикновено привлекателна, зачуди се как не го бе забелязал по-рано през следобеда — тя не бе сестра му.

Определено не му беше сестра.

— Колин? — устните й прошепнаха името му, а очите й премигваха очарователно объркано… как така никога не бе забелязал какъв интересен нюанс на кафявото са? Бяха почти златни около зеницата. Никога не бе виждал нещо подобно, а в същото време ги бе гледал стотици пъти и преди.

Той се изправи внезапно и замаяно. Най-добре беше да не са точно на една височина. Оттук бе по-трудно да вижда очите й.

Тя също се изправи.

По дяволите!

— Колин? — попита едва чуто. — Мога ли да те помоля за една услуга?

Наречете го мъжка интуиция или лудост, но един настойчив глас крещеше в него, че каквото и да искаше тя, определено бе лоша идея.

Само че той беше идиот.

Трябваше да е идиот, щом устните му се разтвориха и се чу да произнася със странен глас:

— Разбира се.

Устните й се присвиха и за момент той помисли, че тя се кани да го целуне, но после осъзна, че просто опитва да оформи дума.

— Би ли…

Просто дума. Само една дума, започваща с „Б“. „Б“ винаги изглежда като целувка.

— Би ли ме целунал?