Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 5

„До вниманието на настоящия автор достигна фактът, че лейди Блекууд е навехнала крака си по-рано през седмицата, докато е преследвала един разносвач на този скромен вестник.

Хиляда лири са наистина сериозна сума, но лейди Блекууд едва ли се нуждае от средства, още повече, че ситуацията започва да става абсурдна. Лондончани със сигурност имат по-добри занимания от това да преследват бедни, злочести разносвачи в безплоден опит да разкрият самоличността на настоящия автор.

А може би не.

Настоящият автор проследява действията на висшето общество вече повече от десет години и не е открил доказателства, че те наистина имат по-добър начин да оползотворяват времето си.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 14 април 1824

 

Два дни по-късно Пенелопе отново пресичаше Бъркли Скуеър на път за „Номер пет“, за да се види с Елоиз. Този път бе почти обед, грееше слънце и не попадна на Колин никъде по пътя.

Пенелопе не бе сигурна дали това е нещо лошо, или не.

Тя и Елоиз бяха планирали да отидат на пазар, но решиха да се видят на „Номер пет“, за да могат да излязат заедно и да се отърват от компанията на камериерките си. Денят беше чудесен, по-скоро приличаше на юни, отколкото на април и Пенелопе очакваше с нетърпение кратката разходка до Оксфорд Стрийт.

Когато пристигна в дома на Елоиз обаче, бе посрещната от обърканото изражение на иконома.

— Мис Федърингтън — каза той и бързо премигна няколко пъти, преди да намери думи. — Не мисля, че мис Елоиз си е у дома.

Пенелопе изненадано разтвори устни.

— Къде отиде? Бяхме се разбрали преди седмица.

Уикъм поклати глава.

— Не зная. Излезе с майка си и мис Хаясинт преди два часа.

— Разбирам — Пенелопе се намръщи, докато се чудеше какво да прави. — В такъв случай може ли да почакам? Вероятно просто ще се забави. Не е типично за нея да забравя уговорки.

Той любезно кимна и я поведе по стълбите към неофициалния салон, като по пътя й обеща да донесе поднос с нещо освежително, подавайки й последния брой на „Уисълдаун“ за да почете докато чака да мине времето.

Пенелопе вече го бе чела, разбира се, той пристигаше рано сутринта и тя имаше навика да го преглежда на закуска. Тъй като нямаше с какво да се занимава, отиде до прозореца и се наслади на гледката, която се откриваше към Мейфеър. Само че нямаше много за гледане — същите сгради, които бе виждала хиляди пъти, дори хората, които се разхождаха по улицата бяха същите.

Може би точно защото размишляваше над монотонността на живота си, забеляза единствения нов предмет наоколо — една подвързана книга бе разтворена върху масата. Дори от няколко фута можеше да види, че е изпълнена не с печатани букви, а със спретнат почерк.

Приближи се и погледна надолу, без да докосва страниците. Приличаше на някакъв дневник, а в средата на дясната страница имаше заглавие, което изпъкваше на фона на останалия текст:

22 февруари 1824

Планините Троодос, Кипър

Ръката й се стрелна към устата. Колин бе писал това! Онзи ден бе казал, че е посетил Кипър вместо Гърция. Нямаше представа, че си е водил дневник.

Повдигна крак, за да отстъпи назад, но тялото й не се подчини. Не трябваше да го чете, каза си. Това бе личният дневник на Колин. Наистина трябваше да се отдръпне.

— Дръпни се — измърмори и сведе поглед към непослушните си крака. — По-далеч.

Краката й не помръднаха.

А може би това не бе чак толкова голяма грешка. Все пак, наистина ли нарушаваше личното му пространство, след като прочете само това, което се виждаше, без да обръща страницата? Той го бе оставил отворен върху масата, и целият свят можеше да го види.

Но пък Колин нямаше причина да смята, че някой би попаднал на дневника му, ако излезе за няколко секунди. Предполагаше се, че майка му и сестрите му са излезли. Повечето гости бяха въвеждани в официалния салон на долния етаж и, доколкото Пенелопе знаеше, тя и Фелисити бяха единствените извън семейство Бриджъртън, които се качваха директно горе. И тъй като Колин не я очакваше, или по-точно изобщо не бе мислил за нея по един или друг начин, нямаше причина да смята, че дневникът му ще е в опасност, ако излезе за малко да свърши нещо.

От друга страна… беше го оставил отворен.

Отворен, за бога! Ако в него имаше важни тайни, Колин със сигурност щеше да се погрижи по-добре за него, когато бе напуснал стаята. Все пак не беше глупав.

Пенелопе се наведе напред.

О, за бога! Не можеше да чете от това разстояние. Заглавието бе четливо, тъй като бе оградено от достатъчно празно пространство, но останалото бе прекалено сбито, за да го различава от толкова далеч.

По някаква причина не мислеше, че ще се чувства виновна, ако не се налагаше да пристъпва по-близо до дневника, за да го прочете. Разбира се, нямаше значение, че вече бе прекосила цялата стая, за да се озове на мястото, където се намираше в момента.

Потупа брадичката си с пръст. Точно така. Беше прекосила стаята преди известно време, което означаваше, че вече е извършила най-големия си грях за деня. Още една мъничка стъпка бе нищо в сравнение с дължината на стаята.

Промъкна се напред и реши, че това се брои само за половин крачка, след това отново пристъпи и погледна надолу, за да започне да чете от средата на изречението.

„… в Англия. Тук пясъкът се колебае между жълтеникав и бял и е толкова гладък, че се плъзга по голия крак като милувка на коприна. Водата е невъобразимо синя, нещо невъзможно в Англия — аквамарин със слънчеви отблясъци и наситено кобалтовосиньо, когато надвиснат облаци. Топло е — изненадващо, невероятно топло, като вана, затоплена преди половин час. Вълните са нежни и галят брега като мека пяна, гъделичкат кожата и превръщат съвършения пясък в меко удоволствие, което обгръща пръстите на краката, докато нова вълна не дойде, за да почисти бъркотията.

Не е трудно да се види защо това се смята за родното място на Афродита. С всяка следваща стъпка като че ли очаквам да я видя като от картина на Ботичели — да излиза от океана върху огромна раковина с развяваща се дълга златисточервеникава коса.

Ако някога се е раждала съвършена жена, то е било тук. Аз съм в рая. И все пак…

И все пак всеки полъх на топлия бриз и всеки поглед към безоблачното небе ми напомня, че не съм у дома, че съм роден да живея живота си някъде другаде. Това не обуздава желанието, не… импулса да пътувам, да виждам, да се срещам, но подхранва странния копнеж да докосна мокра от роса поляна, да почувствам хладината на мъгла по лицето си или дори да си припомня насладата от един съвършен ден след цяла седмица дъжд.

Хората тук не могат да познаят тази наслада. Техните дни винаги са съвършени. Може ли човек да оцени съвършенството в живота си, ако то е нещо постоянно?“

 

 

22 февруари 1824

Планините Троодос, Кипър

Забележително е, че ми е студено. Февруари е, разбира се, а аз като англичанин съм свикнал с февруарския студ — както и с този на всеки месец, съдържащ буквата „р“ — но не съм в Англия. В Кипър съм, в сърцето на Средиземноморието и само преди два дни бях в Пафос на югозападния бряг на острова, където слънцето е силно, а океанът — солен и топъл. Оттук човек може да види връх Олимп, покрит със снежна шапка, толкова бяла, че отблясъците от слънчевите лъчи по нея заслепяват човек.

Да се катериш на тази височина е коварно, опасността се промъква зад всеки ъгъл. Пътят е занемарен и докато вървяхме срещнахме…

Пенелопе изсумтя недоволно, когато осъзна, че страницата свършва на средата на изречението. Кого беше срещнал? Какво се бе случило? Каква опасност?

Втренчи се в дневника, умирайки да обърне страницата и да разбере какво се случва по-нататък. Само че, когато бе започнала да чете, се бе оправдала, като си казваше, че не нахлува в личното пространство на Колин, тъй като самият той бе оставил дневника отворен. Тя просто гледаше това, което той бе оставил на показ.

Да обърне страницата обаче, бе нещо съвсем различно.

Протегна ръка и я дръпна обратно. Не беше правилно. Не можеше да чете този дневник. Е, поне не повече от това, което вече бе прочела.

От друга страна, беше ясно, че думите си струва да бъдат прочетени. Беше престъпление Колин да ги пази за себе си. Думите трябваше да бъдат ознаменувани, споделени. Трябваше…

— О, за бога — измърмори на себе си и протегна ръка към края на страницата.

— Какво правиш?

Пенелопе се извъртя.

— Колин!

— Същият — тросна се той.

Тя се дръпна назад. Не го бе чувала да говори по този начин. Дори не мислеше, че е способен на това.

Той прекоси стаята, грабна дневника и рязко го затвори.

— Какво правиш тук? — попита.

— Чакам Елоиз — едва успя да произнесе с пресъхнали устни.

— В салона на горния етаж?

— Уикъм винаги ме води тук. Майка ти му каза да се отнася с мен като с член на семейството. Аз… ъъъ… той… — осъзна, че кърши ръце и се насили да спре. — Така е и със сестра ми Фелисити. Тъй като тя и Хаясинт са много добри приятелки. Аз… съжалявам. Мислех, че знаеш.

Той небрежно хвърли подвързаната книга на близкия стол и кръстоса ръце.

— Навик ли ти е да четеш личните неща на другите?

— Не, разбира се, че не. Но беше отворена и… — преглътна, осъзнавайки колко нелепо е това извинение в секундата, в която произнесе думите. — Това е обща стая — избъбри просто за да завърши защитата си. — Може би трябваше да го вземеш със себе си.

— Там, където ходих — изръмжа той, очевидно ядосан, — човек обикновено не носи книга.

— Не е много голяма — каза тя, докато се чудеше защо, защо защо все още говори, след като е сигурна, че плещеше пълни глупости.

— За бога — избухна той. — Искаш ли да произнеса думите „нощно гърне“ в твое присъствие?

Пенелопе усети как бузите й почервеняват.

— По-добре да си вървя — каза. — Моля те, кажи на Елоиз…

— Аз ще си тръгна — тросна се Колин. — Така или иначе се изнасям този следобед. Мога да си тръгна и сега, след като очевидно си превзела къщата.

Пенелопе никога не бе смятала, че думите могат да причиняват физическа болка, но точно в този момент можеше да се закълне, че в сърцето й е забит нож. До момента не бе осъзнала точно колко бе важно, че лейди Бриджъртън бе отворила дома си за нея.

Или колко точно болеше, че Колин ненавижда присъствието й там.

— Защо трябва да правиш извинението толкова трудно? — избухна тя срещу гърба му, защото той се завъртя на пети, за да прекоси стаята и да събере нещата си.

— И защо, ако смея да попитам, трябва да го правя лесно? — отвърна й. Не се обърна към нея, докато го казваше, дори не забави крачките си.

— Защото щеше да е мило — изсъска тя.

Това привлече вниманието му. Извърна се и очите му заблестяха толкова яростно, че Пенелопе отстъпи крачка назад. Колин беше милият, спокойният… Не избухваше.

Досега.

— Защото щеше да е мило? — прогърмя гласът му. — Това ли си мислеше, докато четеше дневника ми? Че на някой ще му е приятно да му прочетеш личните документи?

— Не, Колин, аз…

— Няма какво да кажеш… — започна той и заби показалец в рамото й.

— Колин! Ти…

Той се обърна, за да събере вещите си и грубо й обърна гръб, докато говореше.

— Нищо, което би могло да оправдае поведението ти.

— Не, разбира се, че не, но…

— Оу!

Пенелопе усети как кръвта се оттича от лицето й. Това бе вик на болка. Паникьосано промълви името му и се втурна към него.

— Какво… о, мили боже!

Кръв бликаше от рана на дланта му.

Пенелопе и без това не се справяше особено добре с думите по време на криза, но успя някак да каже:

— О! О! Килима! — преди да скочи напред с парче хартия, което бе лежало досега на масата, и да го плъзне под ръката му, за да попие кръвта преди тя да съсипе безценния килим на пода.

— Каква внимателна сестра — каза Колин треперливо.

— Е, няма да умреш — обясни тя, — а килима…

— Всичко е наред — увери я. — Просто се опитвах да се пошегувам.

Пенелопе вдигна поглед към лицето му. Около устата му се бе бяха очертали бели линии и той изглеждаше много блед.

— Мисля, че е по-добре да седнеш — изрече.

Той мрачно кимна и потъна в креслото.

Стомахът й се присви. Никога не се бе справяла много добре с кръвта.

— Може би и аз трябва да седна — избъбри и се отпусна на ниската масичка срещу него.

— Ще се оправиш ли? — попита той.

Тя кимна и преглътна, за да преодолее лекия пристъп на гадене.

— Трябва да намерим нещо, за да превържем това — каза и направи физиономия, докато свеждаше очи към абсурдната гледка. Хартията не попиваше нищо и кръвта несигурно се плъзгаше по повърхността й, докато Пенелопе се опитваше да й попречи да се стече по земята.

— В джоба си имам кърпичка — каза той.

Тя внимателно остави хартията и извади кърпичката от джоба на гърдите му, като се опитваше да не обръща внимание на топлото туптене на сърцето му, докато пръстите й търсеха бялото парче плат.

— Боли ли? — попита и го уви около ръката му. — Не, не отговаряй. Разбира се, че боли.

Той успя да се усмихне криво.

— Боли.

Тя сведе поглед към раната и се насили да я разгледа отблизо, макар кръвта да караше стомахът й да се преобръща.

— Не мисля, че ще има нужда от шевове.

— Разбираш ли от рани?

Тя поклати глава.

— Изобщо. Но не изглежда толкова зле. Като изключим… цялата тази кръв.

— По-зле е, отколкото изглежда — пошегува се той.

Погледът й с ужас се премести на лицето му.

— Още една шега — успокои я. — Е, не съвсем. Наистина е по-зле, отколкото изглежда, но е търпимо, уверявам те.

— Съжалявам — изрече тя и натисна по-силно раната, за да спре кръвоизлива. — Вината е моя.

— Че си разрязах ръката?

— Ако не беше толкова ядосан…

Той поклати глава и леко притвори очи от болка.

— Не бъди глупава, Пенелопе. Ако не се бях ядосал на теб, щях да се ядосам на някой друг по друго време.

— И, разбира се, ножът за отваряне на писма щеше да е до теб в този момент — промърмори тя и го погледна изпод мигли.

Очите, които срещнаха нейните, бяха изпълнени с веселие и, може би, мъничко възхищение.

Имаше и още нещо, което никога не бе мислила, че ще види — ранимост, колебание и дори несигурност. С удивление осъзна, че той не знае колко хубаво пише. Нямаше никаква представа и се притесняваше, че тя го е видяла.

— Колин — каза Пенелопе и несъзнателно притисна раната, когато се приведе напред. — Трябва да ти кажа. Ти…

Спря, когато чу силно и равномерно потропване на стъпки по коридора.

— Това трябва да е Уикъм — каза и погледна към вратата. — Настоя да ми донесе лека закуска. Можеш ли да притиснеш това за момент?

Колин кимна.

— Не искам да знае, че съм се наранил. Ще каже на майка ми и това ще е краят.

— Е, добре тогава — тя се изправи и му хвърли дневника. — Престори се, че четеш това.

Колин едва успя да го отвори над наранената си ръка, когато икономът влезе с голям поднос.

— Уикъм! — изрече Пенелопе, като скочи на крака и се обърна към него сякаш не знаеше, че идва. — Както обикновено си донесъл много повече, отколкото бих могла да изям. За щастие мистър Бриджъртън ми прави компания. Сигурна съм, че с негова помощ ще успея да се справя с храната.

Икономът кимна и махна капаците от чиниите. Те съдържаха студена закуска — хапки месо, сирене и плодове, придружени от голяма кана лимонада.

Пенелопе жизнерадостно се усмихна.

— Надявам се, не си смятал, че бих могла да изям това сама.

— Лейди Бриджъртън и дъщеря й трябва да се върнат скоро. Помислих, че може и те да са гладни.

— Няма да остане нищо, след като аз се включа — каза Колин с весела усмивка.

Уикъм леко се поклони.

— Ако знаех, че сте тук, мистър Бриджъртън, щях да утроя порциите. Бихте ли искали да приготвя поднос и за вас?

— Не, не — каза Колин и махна със здравата си ръка. — Ще си тръгна веднага щом… аа… довърша тази глава.

Икономът каза:

— Уведомете ме, ако имате нужда от още нещо — и излезе.

— Ааа — простена Колин в момента, в който чу стъпките на Уикъм да се отдалечават по коридора. — По дяволите… искам да кажа, за бога… Боли.

Пенелопе взе една салфетка от подноса.

— Ето, да сменим кърпичката — отлепи я от кожата и задържа поглед върху плата, а не върху раната. По някаква причина това не дразнеше стомаха й толкова много. — Боя се, че кърпичката ти е съсипана.

Колин само затвори очи и поклати глава. Пенелопе бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че това означава: „Не ме интересува“. Както и достатъчно разумна, за да не каже нищо повече по въпроса. Нямаше нищо по-лошо от жена, която вечно бърбори за нещо.

Винаги бе харесвал Пенелопе, но как така досега не бе осъзнал точно колко е умна? О, ако някой го беше запитал, щеше да каже, че е така, но определено никога не се бе замислял над това.

Вече му ставаше ясно, че тя наистина е много интелигентна, а и като че ли си спомняше, че сестра му бе казвала, че е страстен читател. Вероятно и много взискателен.

— Мисля, че кървенето намалява — каза тя, докато увиваше салфетката около ръката му. — Всъщност сигурна съм, че е така, та дори и само защото не ми се гади толкова всеки път, когато погледна към раната.

Искаше му се да не бе чела дневника му, но след като вече го бе сторила…

— Пенелопе — започна и сам се изненада от колебанието в гласа си.

Тя вдигна поглед.

— Съжалявам. Твърде силно ли натискам?

За момент единственото, което Колин можеше да стори, бе да мига. Как бе възможно никога да не е забелязвал колко са големи очите й? Знаеше, че са кафяви, разбира се, и… Не, като се замислеше, ако трябваше да бъде честен със себе си, щеше да признае, че ако по-рано тази сутрин някой го бе попитал, нямаше да може да определи цвета на очите й.

Но някак си знаеше, че никога вече няма да го забрави.

Тя намали натиска.

— Така добре ли е?

Той кимна.

— Благодаря. Бих го направил и сам, но е дясната ми ръка и…

— Не казвай нищо повече. Това е най-малкото, което мога да направя, след като… след като… — погледът й се премести леко встрани и той разбра, че ще последва още едно извинение.

— Пенелопе — започна отново.

— Не, почакай! — извика и в тъмните й очи проблесна нещо… страст? Е, определено не този вид страст, която му бе позната, но имаше и други видове, нали? Страст към научаването на нови неща. Страст към… литературата?

— Трябва да ти го кажа — напрегнато изрече тя. — Знам, че беше непростимо нахално от моя страна да поглеждам дневника ти. Просто… ми беше скучно… и чаках… и нямаше какво да правя, когато видях дневника и ми стана любопитно.

Той отвори уста, за да я прекъсне, да й каже, че каквото е сторено, е сторено, но думите излизаха толкова бързо от устата й, че той се почувства принуден да я изслуша.

— Трябваше да отстъпя назад в момента, в който осъзнах какво е това — продължи тя, — но щом прочетох едно изречение, просто трябваше да прочета още едно! Колин, беше чудесно! Сякаш наистина бях там. Можех да почувствам водата… знаех точната й температура. Беше толкова умно от твоя страна да я опишеш по този начин. Всеки знае какво е усещането във ваната, половин час след като е била напълнена.

За момент Колин можеше само да се взира в нея. Никога не бе виждал Пенелопе толкова оживена и усещането бе странно и… хубаво, наистина — цялото това вълнение бе заради неговия дневник.

— Ти… хареса ли ти? — попита накрая.

— Дали ми хареса? Невероятно е! Аз…

— Оу!

Във вълнението си, бе стиснала ръката му твърде силно.

— О, съжалявам — изрече механично. — Колин, наистина трябва да знам. Каква беше опасността? Не мога да понеса подобна неизвестност.

— Не беше нищо — каза той скромно. — Страницата, която си прочела, не беше особено вълнуваща.

— Не, беше предимно описателна — съгласи се тя, — но много завладяващо и емоционално описание. Можех направо да видя всичко. Но не беше… о, боже, как да го обясня?

Колин откри, че няма търпение тя да намери точните думи.

— Понякога — продължи тя накрая, — когато човек чете описателен пасаж, това е… о, не зная, далечно. Дори безлично описание. А ти си дал живот на острова. Другите може да наричат водата топла, но ти си я сравнил с нещо, което всички познаваме и разбираме. Чувствах се сякаш съм там и потапям пръсти в нея заедно с теб.

Колин се усмихна, абсурдно доволен от похвалата й.

— О! Да не забравя… имаше още едно прекрасно нещо, което исках да спомена.

Сега знаеше, че сигурно се е ухилил като идиот. Прекрасно, прекрасно, прекрасно. Каква хубава дума.

Пенелопе леко се наклони напред и каза:

— Показал си на читателя каква е твоята връзка с обстановката и как тя ти въздейства. Това е повече от обикновено описание, защото виждаме как ти реагираш на него.

Колин знаеше, че си търси комплименти, но това не го интересуваше особено, когато попита:

— Какво имаш предвид?

— Е, ако видиш… може ли да погледна дневника, за да си припомня?

— Разбира се — измърмори и й го подаде. — Чакай да намеря точната страница.

Направи го и тя прегледа редовете, докато намери търсената част.

— Ето. Виж тук как си припомняш, че Англия е твоят дом.

— Странно, как всяко пътуване води човек до това.

— До кое? — попита тя и очите й се разшириха от любопитство.

— Карат го да оцени дома си — меко изрече той.

Погледът й срещна неговия сериозно и в същото време любопитно.

— И все пак искаш да пътуваш?

Той кимна.

— По-силно е от мен. Това е като болест.

Тя се засмя изненадващо мелодично.

— Не бъди глупав — каза. — Болестта е нещо вредно, а твоите пътувания очевидно подхранват душата ти — сведе поглед към ръката му и внимателно отдели салфетката, за да огледа раната. — Почти е по-добре — каза.

— Почти — съгласи се той. Всъщност подозираше, че кървенето напълно е спряло, но не искаше разговора да свършва, а знаеше, че в момента, в който престане да се грижи за него, тя ще си тръгне.

Не мислеше, че тя самата иска да си тръгва, но някак си знаеше, че ще го стори. Щеше да реши, че това е правилното нещо и вероятно щеше да си помисли, че той би го искал.

С изненада осъзна, че нищо не би могло да е по-далеч от истината.

И нищо не би могло да го изплаши повече.