Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Колин обичаше да се разхожда и често го правеше, за да прочисти ума си, затова не бе изненада, че прекара по-голямата част от следващия ден, обикаляйки Блумсбъри… и Фицровия… и Мерилибоун… и още няколко квартала на Лондон, докато накрая вдигна поглед и осъзна, че е застанал в сърцето на Мейфеър, на Гросвенър Скуеър, ако трябва да сме точни, пред Хейстингс Хаус — градската къща на херцозите на Хейстингс, последният, от които бе женен за сестра му Дафни.

Бе изминало известно време от последния им разговор, който надхвърляше обичайното семейно бърборене. Измежду всичките му братя и сестри Дафни му бе най-близка по възраст и между тях имаше специална връзка, макар вече да не се виждаха често, както преди при честите пътувания на Колин и изпълнения със събития семеен живот на Дафни.

Хейстингс Хаус бе едно от онези огромни имения, разпръснати между Мейфеър и Сейнт Джеймс. Голяма, квадратна и изградена от елегантен портландски камък (жълтеникав варовик) — къщата впечатляваше с херцогското си великолепие.

Което правеше още по-забавен факта, помисли си Колин с иронична усмивка, че сестра му бе настоящата херцогиня. Не можеше да се сети за някой по-малко внушителен и надменен. Всъщност на Дафни й бе трудно да си намери съпруг, точно защото бе толкова приятелски настроена и спокойна. Джентълмените бяха склонни да мислят за нея като за свой приятел, а не като за бъдеща булка.

Всичко това се бе променило, когато срещна Саймън Басет, херцог на Хейстингс, и сега тя бе уважавана от обществото дама с четири деца съответно на десет, девет, осем и седем години. Понякога на Колин все още му се струваше странно, че сестра му е станала майка, докато той водеше свободен и необвързан живот на ерген. Разликата им бе само една година и те винаги бяха преминавали през различните етапи от живота си заедно. Дори когато тя се бе омъжила, нещата не изглеждаха чак толкова различни — тя и Саймън посещаваха същите партита като него и споделяха много от интересите и целите му.

Но тогава започнаха да се размножават и макар Колин с удоволствие да приветстваше новия племенник или племенничка в живота си, всяко такова появяване му напомняше факта, че Дафни е продължила напред в някои отношения, за разлика от него.

Но, помисли си, докато си представяше лицето на Пенелопе, това вероятно скоро щеше да се промени.

Деца. Мисълта всъщност бе доста приятна.

Той не бе възнамерявал съзнателно да посещава Дафни, но след като вече бе тук, реши, че може да се отбие и да поздрави, затова се изкачи по стълбите и силно почука. Икономът Джефрус отвори вратата почти мигновено.

— Мистър Бриджъртън — каза той. — Сестра ви не ви очакваше.

— Не, реших да я изненадам. Тя у дома ли е?

— Ще проверя — каза икономът с кимване, макар и двамата да знаеха, че Дафни никога не би отказала да се види с член на семейството.

Колин изчака в салона, докато Джефрис информира Дафни за присъствието му, като мързеливо се разхождаше — твърде бе неспокоен, за да седи или дори да стои на едно място. След няколко минути Дафни се появи на вратата, леко разрошена, но щастлива, както обикновено.

И защо да не бъде, зачуди се Колин. Тя бе искала единствено да бъде съпруга и майка, реалността като че ли бе надминала всичките й мечти.

— Здравей, сестричке — изрече и по лицето му се разля усмивка, докато отиваше да я прегърне бързо. — Имаш… — посочи рамото си.

Тя сведе поглед към нейното и смутено се усмихна, като видя голямо петно върху бледорозовата тъкан на роклята си.

— Въглен — обясни мрачно. — Опитвам се да науча Каролайн да рисува.

— Ти? — гласът на Колин бе изпълнен със съмнение.

— Знам, знам — отвърна бързо. — Тя не би могла да избере по-лош учител, но едва вчера реши, че обича изкуството, така че единствено аз съм на разположение, при такова късно предупреждение.

— Трябва да я изпратиш при Бенедикт — предложи Колин. — Сигурен съм, че ще се радва да й предаде един-два урока.

— Това вече ми хрумна, но съм сигурна, че докато уредя всичко, вече ще е преминала към нещо друго — тя посочи канапето. — Седни. Така, както обикаляш, изглеждаш като котарак в клетка.

Той седна, макар да не го свърташе на едно място.

— И преди да си попитал — каза Дафни, — вече казах на Джефрис да поръча храна. Сандвичите ще ти бъдат ли достатъчни?

— Чуваш ли от другия край на стаята как ми къркори стомаха?

— Боя се, че го чувам от другия край на града — засмя се тя. — Знаеш ли, че всеки път, когато има гръмотевици, Дейвид казва, че това е стомахът ти?

— О, мили боже — измърмори Колин, но в същото време се разсмя. Племенникът му бе един малък умник.

Дафни широко се усмихна и се настани на възглавничките на канапето, като елегантно положи ръце в скута си.

— Какво те води насам, Колин? Не че имаш нужда от причина, разбира се. Винаги е приятно да те видя.

Той сви рамене.

— Просто минавах.

— Посети ли Антъни и Кейт? — попита тя. Бриджъртън Хаус, където живееше най-големият им брат със семейството си, бе от другата страна на площада срещу Хейстингс Хаус. — Бенедикт и Софи вече са там с децата и помагат за подготовката на бала за годежа ти довечера.

Той поклати глава.

— Не, боя се, че избрах теб за своя жертва.

Тя отново се усмихна, но този път изражението й бе по-меко, придружено от значителна доза любопитство.

— Нещо не е наред ли?

— Не, разбира се, че не — бързо изрече той. — Защо питаш?

— Не зная — тя леко наведе глава встрани. — Изглеждаш странно, това е всичко.

— Просто съм уморен.

Тя разбиращо кимна.

— Сватбени планове.

— Да — каза той и се вкопчи в това извинение, макар че дори животът му да зависеше от това, не би могъл да каже какво точно се опитва да скрие от нея.

— Е, помни, че през каквото и да преминеш — изрече тя с недоволна усмивка, — за Пенелопе е хиляда пъти по-зле. За жените винаги е по-зле. Повярвай ми!

— За сватбите или за всичко? — любезно попита той.

— Всичко — бързо отвърна тя. — Знам, че мъжете смятате, че всъщност вие ръководите, но…

— Не бих си и помислил, че всъщност ние ръководим — каза Колин само отчасти саркастично.

Тя се намръщи.

— Жените трябва да вършат много повече неща от мъжете. Особено що се отнася до сватбите. При всички проби, които Пенелопе е имала за сватбената си рокля, сигурна съм, че вече се чувства като игленик.

— Предложих й да избягаме — каза Колин между другото, — и ми се струва, че тя силно се надяваше да говоря сериозно.

Дафни се изкикоти.

— Толкова се радвам, че се жениш за нея, Колин.

Той кимна, без да има намерение да казва нещо, но после, без да се усети произнесе името й:

— Даф…

— Да?

Той отвори уста и…

— Няма значение.

— О, не, няма начин — каза тя. — Сега наистина събуди любопитството ми.

Колин започна да барабани с пръсти по канапето.

— Мислиш ли, че храната ще пристигне скоро?

— Гладен ли си или просто се опитваш да смениш темата?

— Винаги съм гладен.

Тя замълча за няколко секунди.

— Колин — попита накрая с мек и нежен глас, — какво щеше да кажеш?

Той скочи на крака, тъй като бе твърде неспокоен, за да остане неподвижен, и започна да се разхожда. Спря, обърна се към нея и видя разтревоженото й лице.

— Не е нищо — започна, само че не беше нищо и… — Как разбира човек? — избъбри и дори не осъзна, че не е довършил въпроса, докато тя не попита в отговор.

— Как разбира какво?

Той спря пред прозореца. Изглежда щеше да вали. Щеше да му се наложи да вземе карета назаем от Дафни, ако не искаше да подгизне по дългия път до дома си. Нямаше представа защо мисли за времето, след като това, което всъщност искаше да знае бе…

— Как човек разбира какво, Колин? — повтори Дафни.

Той се обърна към нея и остави думите да се изплъзнат от устата му.

— Как знаеш, че това е любов?

За момент тя само се вгледа в него, големите й кафяви очи бяха изпълнени с изненада, а устните — разтворени и абсолютно неподвижни.

— Забрави, че попитах — измърмори той.

— Не! — възкликна тя и скочи на крака. — Радвам се, че попита. Просто съм… изненадана.

Той затвори очи, напълно отвратен от себе си.

— Не мога да повярвам, че те попитах това.

— Не, Колин, не бъди глупав. Наистина е доста… мило, че питаш. А не мога и да ти опиша колко съм поласкана, че си дошъл при мен, когато…

— Дафни… — изрече предупредително. Тя имаше навик да заобикаля въпроса, а той определено не бе в подходящо настроение да следва потока на мислите й.

Сестра му импулсивно се протегна и го прегърна, след това с ръце все още на раменете му, каза:

— Не знам.

— Моля?

Тя леко поклати глава.

— Не знам как разбираш, че е любов. Мисля, че при всеки е различно.

— Ти как разбра?

Тя прехапа долната си устна и отговори след няколко секунди.

— Не знам.

— Какво?

Отговорът бе безпомощно свиване на рамене.

— Не си спомням. Измина толкова време. Просто… знаех…

— Значи казваш — изрече той, като се облегна на перваза на прозореца и скръсти ръце, — че ако човек не знае, че е влюбен, вероятно не е.

— Да — твърдо произнесе тя. — Не! Не, въобще нямах това предвид.

— Тогава какво имаше предвид?

— Не знам — тихо изрече тя.

Той се втренчи в нея.

— И от колко време си омъжена, казваш? — измърмори.

— Колин, не ме дразни. Опитвам се да помогна.

— И оценявам опита, но наистина, Дафни, ти…

— Знам, знам — прекъсна го. — Безполезна съм. Само че ме чуй! Харесваш ли Пенелопе? — след това ахна ужасено. — Говорим за Пенелопе, нали?

— Разбира се — тросна се той.

Тя облекчено въздъхна.

— Добре, защото в противен случай мога да те уверя, че нямаше да ти дам какъвто и да е съвет.

— Ще си тръгвам — рязко изрече той.

— Не, недей — помоли тя и постави ръка върху неговата. — Остани, Колин, моля те!

Той я погледна и въздъхна, тъй като се почувства победен.

— Чувствам се като задник.

— Колин — изрече тя и го поведе към канапето, където го бутна, за да седне, — изслушай ме. Любовта нараства и се променя всеки ден. И не прилича на гръмотевица в небето, която на секундата те превръща в различен човек. Зная, че Бенедикт казва, че при него е било така и това е прекрасно, но ти знаеш, че Бенедикт не е нормален.

На Колин много му се искаше да захапе тази примамка, но просто не можеше да събере сили.

— За мен не беше така — продължи Дафни, — и не мисля, че е било така и за Саймън, макар че в интерес на истината, не мисля, че някога съм питала.

— Трябва.

Тя спря за момент, докато устните й оформяха следващата дума и така заприлича на изненадана птичка.

— Защо?

Той сви рамене.

— За да можеш да ми кажеш.

— Какво, мислиш, че за мъжете е различно?

— Всичко друго е различно.

Тя направи физиономия.

— Започвам да изпитвам сериозно съжаление към Пенелопе.

— О, определено трябва — съгласи се той. — Със сигурност ще бъда ужасен съпруг.

— Не е вярно — изрече тя и го потупа по ръката. — Защо, за бога, го казваш? Ти никога няма да й бъдеш неверен.

— Не — съгласи се той. Замълча за момент и когато накрая продължи, гласът му бе мек. — Но може да не я обичам, както заслужава.

— Само „може“? — тя раздразнено вдигна ръце. — За бога, Колин, самият факт, че седиш тук и питаш сестра си за любовта, говори, че вече си изминал повече от половината път.

— Мислиш ли?

— Ако не го мислех — отвърна му, — нямаше да го кажа — тя въздъхна. — Престани толкова да мислиш, Колин. Ще откриеш, че бракът е много по-лесен, ако просто го оставиш да се случва.

Той я погледна подозрително.

— Кога стана такава философка?

— Когато дойде при мен и ме накара да се замисля — бързо изрече тя. — Жениш се за точната жена. Престани толкова да се тревожиш.

— Не се тревожа — изрече той автоматично, макар че не бе вярно, затова не си направи труда да се защитава, когато Дафни го изгледа саркастично. Само че не се тревожеше дали Пенелопе бе точната жена. В това бе сигурен.

Не се тревожеше и дали този брак ще бъде добър. И в това бе уверен.

Не, тревожеше се за глупави неща. Като дали я обича, или не — не защото щеше да настъпи краят на света, в който и да е от двата случая, — а защото бе изключително притеснително да не знае какво точно изпитва.

— Колин?

Той обърна поглед към сестра си, която го наблюдаваше с доста объркано изражение. Изправи се с намерението да си тръгне, преди непоправимо да се е изложил, след това се наведе и я целуна по бузата.

— Благодаря — каза.

Тя присви очи.

— Не мога да разбера дали си сериозен, или ме дразниш, задето никак не ти помогнах.

— Наистина никак не ми помогна — отвърна той, — но „благодаря“-то беше искрено.

— Отбелязвам точки, заради положените усилия?

— Нещо такова.

— Сега в Бриджъртън Хаус ли отиваш? — попита тя.

— Защо, за да се изложа и пред Антъни?

— Или Бенедикт — каза тя. — И той е там.

Важното нещо при големите семейства бе, че никога не липсваха възможности човек да се изложи пред някой брат или сестра.

— Не — изрече той с лека, иронична усмивка. — Мисля да си вървя у дома.

— Да вървиш? — повтори тя и зяпна.

Той хвърли поглед към прозореца.

— Мислиш ли, че ще вали?

— Вземи каретата ми, Колин — настоя тя, — и, моля те, изчакай сандвичите да пристигнат. Със сигурност ще бъдат цяла планина и ако си тръгнеш, преди да са ги донесли, знам, че ще изям половината и после ще се мразя през остатъка от деня.

Той кимна и отново седна. Радваше се, че го стори. Имаше слабост към пушена сьомга. Всъщност взе подноса със себе си в каретата и през целия път към дома се взираше в проливния дъжд навън.

* * *

Когато семейство Бриджъртън организираха парти, го правеха както трябва.

А когато семейство Бриджъртън организираха годежен бал… е, ако лейди Уисълдаун все още пишеше, щеше да му отдели поне три поредни рубрики.

А този годежен бал с лекота можеше да бъде определен за събитието на сезона, макар и организиран в последната минута, тъй като нито лейди Бриджъртън, нито мисис Федърингтън бяха склонни да позволят на децата си да променят решението си по време на един дълъг годеж.

Макар да бе част от всичко това, иронично си помисли Пенелопе, тя всъщност имаше много малко общо със самия бал, но за сметка на това бе център на всички продължаващи спекулации относно защо, за бога, Колин Бриджъртън би избрал някоя като Пенелопе Федърингтън за своя съпруга. Нещата не бяха чак толкова зле, дори когато Антъни Бриджъртън се бе оженил за Кейт Шефилд, която, като Пенелопе, никога не бе смятана за първокласен диамант. Но поне Кейт не беше „стара“ по това време. Пенелопе не можеше да преброи колко пъти е чула думите „стара мома“, прошепнати зад гърба й през последните няколко дни.

И макар клюките да бяха малко досадни, те не я притесняваха наистина, защото все още се рееше върху облака на собственото си блаженство. Никоя жена не можеше да прекара почти целия си съзнателен живот, влюбена в един мъж и после да не е почти оглупяла от щастие, когато той я помоли да се омъжи за него.

Дори ако самата тя не можеше да разбере съвсем ясно, как се е случило.

Беше се случило. Само това имаше значение.

А Колин бе въплъщение на мечтания годеник за всяка жена. Не се отдели от нея цялата вечер, а Пенелопе дори не смяташе, че го прави, за да я предпази от клюките. В интерес на истината, изглежда бе забравил напълно за това.

Беше почти сякаш… Пенелопе замечтано се усмихна. Почти, сякаш Колин стоеше до нея, защото искаше да е там.

— Видя ли Кресида Туомбли? — прошепна Елоиз в ухото й, докато Колин танцуваше с майка си. — Позеленяла е от завист.

— Заради роклята е — изрече Пенелопе с впечатляващо спокойно изражение.

Елоиз се засмя.

— О, иска ми се лейди Уисълдаун да пишеше. Щеше да я набоде на шиш.

— Мисля, че се предполага, че тя е лейди Уисълдаун — внимателно каза Пенелопе.

— О, врели-некипели. Дори за секунда не вярвам, че Кресида е лейди Уисълдаун и не мисля, че и ти го вярваш.

— Вероятно не — съгласи се Пенелопе. Знаеше, че тайната й ще бъде в безопасност, ако се престори, че вярва на историята на Кресида, но всеки, който я познаваше, би приел това за толкова нетипично, че щеше да е доста подозрително.

— Кресида просто иска парите — презрително продължи Елоиз. — Или заради известността. А може би заради двете.

Пенелопе наблюдаваше своята Немезида[1], която бе събрала тълпа обожатели в противоположния край на залата. Обичайните й почитатели се въртяха наоколо, но към тях се бяха присъединили и нови хора, най-вече от любопитство, заради клюките за Уисълдаун.

— Е, поне с известността успя.

Елоиз кимна в знак на съгласие.

— Не мога дори да си представя защо е била поканена. Между вас определено няма топли чувства, а никой от нас не я харесва.

— Колин настоя.

Елоиз зяпна и се обърна към нея.

— Защо?

Пенелопе подозираше, че основната причина бе обявата на Кресида, че е лейди Уисълдаун — по-голямата част от висшето общество не бяха сигурни дали лъже, или не, но никой не желаеше да й откаже покана за събитие в случай, че казва истината.

А Колин и Пенелопе не би трябвало да имат причина да бъдат сигурни в противното.

Само че Пенелопе не можеше да разкрие това пред Елоиз, затова й каза останалата част от историята, която все пак беше вярна.

— Майка ти не искаше да предизвиква клюки, като я пренебрегне, а и Колин каза…

Тя се изчерви. Това наистина бе много мило.

— Какво? — попита Елоиз.

Пенелопе не можа да скрие усмивката си, докато отговаряше.

— Той каза, че иска Кресида да бъде принудена да наблюдава триумфа ми.

— О! Боже! — Елоиз изглеждаше така, сякаш има нужда да седне. — Брат ми е влюбен.

Изчервяването на Пенелопе премина в пурпурна окраска.

— Наистина — възкликна Елоиз. — Трябва да е. О, трябва да й кажеш. Каза ли го?

Имаше нещо, едновременно чудесно и ужасно, в това да слуша излиянията на Елоиз. От една страна винаги бе приятно да споделиш най-идеалните моменти от живота си с най-добрия си приятел, а радостта и вълнението на Елоиз определено бяха заразителни.

Но от друга страна, за тях нямаше основание, защото Колин не я обичаше. Или поне не й го бе казал.

Но се държеше така, сякаш я обичаше! Пенелопе се бе вкопчила в тази мисъл и се опитваше да мисли за това, а не за факта, че никога не бе произнасял думите.

Действията говореха по-силно от думите, нали?

А действията му я караха да се чувства като принцеса.

— Мис Федърингтън! Мис Федърингтън!

Пенелопе обърна поглед наляво и засия. Този глас не можеше да принадлежи на никой друг, освен лейди Данбъри.

— Мис Федърингтън — каза лейди Д., като размахваше бастуна си сред тълпата, докато накрая се озова пред Пенелопе и Елоиз.

— Лейди Данбъри, колко е хубаво да ви видя.

— Хахаха — набръчканото лице на графинята стана почти младо от силата на усмивката й. — Винаги е приятно да ме видят, независимо кой го казва. А ти, ти, малко дяволче. Виж какво направи!

— Не е ли прекрасно? — попита Елоиз.

Пенелопе погледна най-добрата си приятелка. При всичките си смесени чувства, Елоиз истински, откровено и вечно щеше да се радва за нея. Внезапно нямаше значение, че са застанали в центъра на претъпкана бална зала и всички са се втренчили в тях, сякаш са някакъв странен екземпляр върху масата за изследвания. Тя се обърна и силно прегърна Елоиз и прошепна в ухото й:

— Наистина те обичам.

— Зная — прошепна приятелката й в отговор.

Лейди Данбъри силно потупа с бастуна си по пода.

— Все още съм тук, дами!

— О, извинете — смутено изрече Пенелопе.

— Всичко е наред — каза лейди Д. с непривично за нея снизхождение. — Доста е приятно човек да види две момичета, които предпочитат да се прегърнат, отколкото да си забият нож в гърба.

— Благодаря, че дойдохте да ме поздравите — каза Пенелопе.

— Не бих пропуснала това за нищо на света — отвърна лейди Данбъри. — Хахаха. Всички тези глупаци се опитват да разберат какво си сторила, за да го накараш да се ожени за теб, а всъщност ти просто беше самата себе си.

Устните на Пенелопе се разтвориха и сълзи напълниха очите й.

— Лейди Данбъри, това сигурно е най-милото…

— Не, не — шумно я прекъсна лейди Д. — Никакви такива. Нямам нито време, нито желание да се разчувствам.

Но Пенелопе забеляза, че тя извади кърпичката си и дискретно изтри очите си.

— О, лейди Данбъри — каза Колин, докато се връщаше при групата и плъзна собственически ръка в дланта на Пенелопе. — Радвам се да ви видя.

— Мистър Бриджъртън — поздрави тя кратко. — Просто наминах да поздравя булката ви.

— О, определено аз съм този, който заслужава поздравления.

— Хм. Верни думи — каза лейди Д. — Мисля, че може и да сте прав. Тя е по-голяма награда, отколкото всички осъзнават.

— Аз го осъзнавам — каза той с много тих и смъртоносно сериозен глас, а Пенелопе помисли, че може да припадне от вълнението, което предизвика.

— И ако ни извините — любезно продължи Колин, — трябва да отведа годеницата ми, за да я представя на брат си…

— Аз познавам брат ти — прекъсна го Пенелопе.

— Приеми го за традиция — каза той. — Трябва официално да те приветстваме в семейството.

— О — в нея се надигна нещо топло при мисълта, че ще стане част от семейство Бриджъртън. — Колко прекрасно!

— Както казвах — продължи Колин, — Антъни би искал да вдигне тост, а след това аз ще танцувам валс с теб.

— Много романтично — одобрително изрече лейди Данбъри.

— Да, ами, аз съм романтик — безгрижно отвърна Колин.

Елоиз силно изсумтя.

Той се обърна към нея с арогантно вдигнати вежди.

— Такъв съм.

— Заради Пенелопе — отвърна тя, — силно се надявам.

— Винаги ли са такива? — обърна се лейди Данбъри към Пенелопе.

— През повечето време.

Лейди Д. кимна.

— Това е хубаво. Децата ми рядко си говорят. Не поради злонамереност, разбира се. Просто нямат нищо общо. Тъжно наистина.

Колин стисна по-силно ръката на Пенелопе.

— Наистина трябва да вървим.

— Разбира се — измърмори тя, но когато се обърна към Антъни, който се виждаше в другия край на залата, близо до оркестъра, чу някаква внезапна и шумна суматоха до вратата.

— Внимание! Внимание!

Кръвта се оттегли от лицето й само за секунда.

— О, не — чу се да прошепва. Това не биваше да се случва. Поне не тази вечер.

— Внимание!

Понеделник, крещеше съзнанието й. Беше казала на издателя си „понеделник“. На бала на Мотрам.

— Какво става? — попита лейди Данбъри.

Десет млади момчета се втурнаха в залата като малки палавници. Държаха в ръцете си листи хартия и ги хвърляха наоколо като големи конфети.

— Последната рубрика на лейди Уисълдаун — крещяха в един глас. — Прочетете я сега! Прочетете истината!

Бележки

[1] Немезида — древногръцка богиня на възмездието. — Б.пр.