Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 7

„Колин Бриджъртън бе заобиколен от ято млади дами на музикалната вечеринка на Смайт-Смит в сряда вечер, като всички се суетяха около ранената му ръка.

Настоящият автор не знае как се е стигнало до тази рана… всъщност мистър Бриджъртън бе дразнещо мълчалив по въпроса. И като говорим за раздразнение, въпросният джентълмен изглеждаше доста недоволен от цялото това внимание. Настоящият автор го дочу да казва на брат си Антъни, че му се иска да бе оставил (невъзможната за повторение дума) превръзка у дома.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 16 април 1824

 

Защо, защо, защо си го причиняваше?

Година след година пратеник носеше поканата и година след година Пенелопе се заричаше, че никога, Бог й бе свидетел, никога няма да отиде отново на музикална вечеринка на Смайт-Смит.

И година след година се оказваше седнала в техния музикален салон и отчаяно се опитваше да не потръпва — поне не видимо — докато последното поколение момичета Смайт-Смит измъчваха всички с музиката на горкия мистър Моцарт.

Беше болезнено. Ужасно, отвратително, противно болезнено. Наистина нямаше друг начин, по който да се опише.

Още по-озадачаващото бе, че Пенелопе някак си винаги се оказваше на първия ред или близо до него, което бе още по-мъчително. И то не само за ушите. На всеки няколко години се появяваше някое момиче Смайт-Смит, което изглежда осъзнаваше, че участва в нещо, което може да бъде определено единствено като престъпление срещу аудиторията. Докато другите момичета атакуваха цигулките и пианата си с несъзнателно настървение, тази странна девойка свиреше с болка, изписана по лицето — Пенелопе добре познаваше това изражение.

Тази маска човек поставяше, когато желаеше да е навсякъде другаде, но не и там, където бе в момента. Можеше да се опитва да го скрие, но си личеше в ъгълчетата на устните, които бяха присвити и напрегнати и в очите, разбира се, които се рееха или под или над погледите на всички останали.

Бог знаеше, че това изражение често се бе появявало на лицето на Пенелопе.

Може би затова не успяваше да убеди себе си да остане у дома в нощта на музикалните вечеринки на Смайт-Смит. Все пак някой трябваше да се усмихва окуражително и да се преструва, че се наслаждава на музиката.

А и не я караха да идва и да слуша повече от веднъж годишно.

Зачуди се, как досега на някой не му бе хрумнало да произвежда дискретни тапи за уши, би направил цяло състояние.

Четирите момичета се настройваха за свирене — смесица от фалшиви тонове и гами, които предвещаваха единствено да се влошат, когато започнат истинската програма. Пенелопе бе заела място в средата на втория ред за изненада на сестра си Фелисити.

— В ъгъла отзад има две чудесни места — изсъска Фелисити в ухото й.

— Вече е твърде късно — отвърна Пенелопе и седна на тапицирания стол.

— Бог да ми е на помощ — простена сестра й. Пенелопе взе програмата и започна да си вее с нея. — Ако не седнем тук, някой друг ще го направи — каза.

— Което отговаря съвсем точно на желанието ми!

Пенелопе се наведе напред, за да може само сестра й да чуе измърморените думи.

— На нас може да се разчита да се усмихваме и да бъдем учтиви. Представи си, че някой като Кресида Туомбли седне тук и се кикоти през цялото време.

Фелисити се огледа.

— Не мисля, че Кресида Туомбли и посмъртно би дошла тук.

Пенелопе реши да пренебрегне този коментар.

— Последното нещо, от което имат нужда, е пред тях да седне някой, който обича да прави злостни забележки. Горките момичета ще са покрусени.

— Те така или иначе ще са покрусени — измърмори Фелисити.

— Не, няма — каза Пенелопе. — Поне не тази, тази и тази — и посочи двете с цигулки в ръка и онази на пианото. — Но онази — дискретно кимна към момичето, което бе седнало с чело, подпряно между коленете, — вече се чувства нещастна. Най-малкото, което можем да направим, е да не влошаваме нещата, като позволим на някой злобен и жесток човек да седне тук.

— Лейди Уисълдаун така или иначе ще я разпердушини по-късно през седмицата — измърмори Фелисити.

Пенелопе отвори уста, за да продължи, но точно в този момент осъзна, че тази, която зае мястото от другата й страна, е Елоиз.

— Елоиз — изрече с очевидно удоволствие. — Мисля, че възнамеряваше да си останеш у дома.

Тя направи физиономия и видимо позеленя.

— Не мога да го обясня, но изглежда просто не съм в състояние да стоя настрана. Това е като при инцидент с карета. Просто не можеш да спреш да гледаш.

— Или да слушаш — каза Фелисити, — както е в случая.

Пенелопе се усмихна. Не можа да се сдържи.

— За лейди Уисълдаун ли ви чух да говорите, когато пристигнах? — попита Елоиз.

— Казвах на Пенелопе — изрече Фелисити и се наведе, не особено елегантно, през сестра си, за да се обърне към Елоиз, — че лейди У. ще ги унищожи по-късно през седмицата.

— Не знам — замислено каза Елоиз. — Тя не се заяжда с момичетата Смайт-Смит всяка година. Не съм сигурна защо.

— Аз знам — дочу се дрезгав глас зад тях.

Елоиз, Пенелопе и Фелисити се извърнаха и веднага след това се дръпнаха назад, тъй като бастунът на лейди Данбъри премина в опасна близост до лицата им.

— Лейди Данбъри — задавено каза Пенелопе и не можа да устои на желанието да докосне носа си — просто за да се увери, че все още е на мястото си.

— Разгадах тази лейди Уисълдаун — заяви лейди Данбъри.

— Така ли? — попита Фелисити.

— Има меко сърце — продължи възрастната дама. — Виждате ли тази — посочи челистката с бастуна си, като почти продупчи ухото на Елоиз между другото. — Точно там?

— Да — каза Елоиз и потърка ухото си, — макар да не мисля, че ще мога да я чуя.

— Което вероятно е истинска благословия — каза лейди Данбъри, преди да се върне на въпроса. — Можеш да ми благодариш по-късно.

— Казвахте нещо за челистката — бързо се намеси Пенелопе преди Елоиз да каже нещо крайно неуместно.

— Разбира се. Погледнете я — каза лейди Данбъри. — Нещастна е. И така трябва да бъде. Очевидно е единствената, която има представа колко са ужасни. Другите три са музикални инвалиди.

Пенелопе самодоволно изгледа сестра си.

— Запомнете ми думите — каза лейди Данбъри. — Лейди Уисълдаун няма да спомене и дума за тази вечеринка. Не би искала да нарани чувствата на това момиче. А останалите…

Фелисити, Пенелопе и Елоиз дружно се наведоха при замахването на бастуна.

— Ха. Тя изобщо не се интересува от останалите.

— Интересна теория — каза Пенелопе.

Лейди Данбъри доволно се облегна в стола си.

— Да, така е. Нали?

Пенелопе кимна.

— Мисля, че сте права.

— Хм. Обикновено съм.

Все още извърната назад, Пенелопе се обърна първо към Фелисити, а после към Елоиз и каза:

— По същата причина и аз идвам на тези адски музикални вечеринки година след година.

— За да видиш лейди Данбъри? — попита Елоиз и учудено премигна.

— Не. Заради момичета като нея — Пенелопе посочи челистката. — Тъй като зная точно как се чувства.

— Не бъди глупава, Пенелопе — каза Фелисити. — Ти никога не си свирила на пиано пред публика, а дори и да го бе правила, щеше да се справиш — свириш доста добре.

Тя се обърна към сестра си.

— Въпросът не е в музиката, Фелисити.

В този момент с лейди Данбъри се случи възможно най-странното нещо. Лицето й се промени. Напълно, изцяло, невероятно се промени. Очите й се замъглиха и станаха замислени, а устните й, които обикновено бяха саркастични и леко присвити в ъгълчетата, омекнаха.

— И аз бях такова момиче, мис Федърингтън — каза тя толкова тихо, че Фелисити и Елоиз се принудиха да се наведат напред, като Елоиз каза:

— Моля — а Фелисити добави доста по-неучтиво:

— Какво?

Но погледът на лейди Данбъри бе насочен към Пенелопе.

— Затова идвам година след година — каза възрастната дама. — Точно като вас.

За момент Пенелопе се почувства странно свързана с по-възрастната жена, което си беше лудост, тъй като нямаха нищо общо, освен пола — нито възраст, нито обществено положение — нищо. И все пак графинята като че ли я бе избрала — защо, Пенелопе не би могла и да предполага, но тя сякаш бе решена да разтърси добре подредения и обикновено скучен живот на Пенелопе.

И Пенелопе не можеше да не си помисли, че се получава.

Не е ли хубаво човек да открие, че не е точно това, което е мислил?

Думите на лейди Данбъри от предишната вечер все още ехтяха в съзнанието й. Почти като молитва.

Почти като предизвикателство.

— Знаете ли какво си мисля, мис Федърингтън? — попита лейди Данбъри измамно меко.

— Не бих могла дори да предполагам — изрече Пенелопе с глас, изпълнен с откровеност и уважение.

— Мисля, че вие може да сте лейди Уисълдаун.

Фелисити и Елоиз ахнаха.

Пенелопе изненадано разтвори устни. Никой, никога дори не си бе помислял да я обвини в подобно нещо. Беше невероятно… немислимо… и…

Всъщност доста ласкателно.

Пенелопе усети как устните й се разтеглят в дяволита усмивка и се наведе напред, сякаш се канеше да съобщи много важна новина.

Лейди Данбъри се наведе напред.

Фелисити и Елоиз също.

— Знаете ли какво си мисля, лейди Данбъри? — попита Пенелопе с подкупващо мек глас.

— Е — каза лейди Д. с лукав блясък в очите. — Бих ти отговорила, че съм затаила дъх в очакване, но ти вече ми каза, че мислиш, че аз съм лейди Уисълдаун.

— Вие ли сте?

Лейди Данбъри се усмихна хитро.

— Може би съм.

Фелисити и Елоиз ахнаха, този път по-високо.

Стомахът на Пенелопе се преобърна.

— Признавате ли го? — прошепна Елоиз.

— Разбира се, че не го признавам — излая лейди Данбъри, изправи гръб и потропа с бастуна си по земята толкова силно, че четирите музикантки любителки веднага спряха да настройват инструментите си. — Дори това да беше вярно — а не казвам дали е така, или не — нима съм толкова глупава, че да си го призная?

— Тогава защо казахте…

— Защото, глупаче, се опитвам да покажа нещо.

Тя замълча, докато Пенелопе не се принуди да попита.

— Което е?

Лейди Данбъри ги изгледа раздразнено.

— Че всеки би могъл да е лейди Уисълдаун — възкликна и тропна с бастуна по пода с възобновен ентусиазъм. — Абсолютно всеки.

— Е, с изключение на мен — намеси се Фелисити. — Определено съм сигурна, че не съм аз.

Лейди Данбъри дори не я удостои с поглед.

— Нека ви кажа нещо — каза.

— Сякаш бихме могли да ви спрем — отвърна Пенелопе толкова мило, че прозвуча като комплимент. В интерес на истината си беше комплимент. Тя силно се възхищаваше на лейди Данбъри. Възхищаваше се на всеки, който умееше да говори това, което мисли на всеослушание.

Лейди Данбъри се изкиска.

— В теб има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, Пенелопе Федърингтън.

— Вярно е — ухили се Фелисити. — Например — може да бъде много жестока. Никой не би го повярвал, но когато бяхме малки…

Пенелопе я мушна с лакът в ребрата.

— Виждате ли? — каза Фелисити.

— Това, което щях да кажа — продължи лейди Данбъри, — бе, че висшето общество подхожда към предизвикателството ми напълно погрешно.

— В такъв случай как предлагате да подходим? — попита Елоиз.

Лейди Данбъри разсеяно махна с ръка пред лицето й.

— Първо трябва да обясня къде грешат всички — каза тя. — Продължават да гледат към очевидните хора. Хора като майка ви — обърна се тя към Пенелопе и Фелисити.

— Майка? — повториха и двете.

— О, моля ви — смръщи се лейди Данбъри. — Този град никога не е виждал по-голяма сплетница. Тя е точно човек, когото всички биха заподозрели.

Пенелопе нямаше представа как да отговори на това. Майка й беше известна клюкарка, но й бе трудно да си я представи като лейди Уисълдаун.

— И точно по тази причина — продължи лейди Данбъри проницателно, — не може да е тя.

— Е — каза леко саркастично Пенелопе, — тази, както и фактът, че Фелисити и аз бихме могли да ви кажем със сигурност, че не е тя.

— Пфу! Ако майка ви беше лейди Уисълдаун, щеше да е намерила начин да го скрие от вас.

— Майка ми? — гласът на Фелисити бе изпълнен със съмнение. — Не мисля.

— Това, което се опитвах да кажа — изсъска лейди Данбъри, — преди всички тези дяволски прекъсвания…

На Пенелопе й се стори, че Елоиз изсумтя.

— … бе, че ако лейди Уисълдаун бе някой очевиден, досега щеше да бъде разкрита, не мислите ли?

Последва мълчание, докато не стана очевидно, че от тях се очаква някакъв отговор, след това и трите кимнаха достатъчно замислено и убедително.

— Сигурно е някой, когото никой не подозира — каза лейди Данбъри. — Трябва да е.

Пенелопе откри, че отново кима. Думите й звучаха смислено, по някакъв странен начин.

— И затова — триумфално продължи възрастната дама, — аз не съм вероятен кандидат!

Пенелопе примигна, неспособна да проследи логиката.

— Моля?

— О, моля те — лейди Данбъри я изгледа възможно най-снизходително. — Да не мислиш, че си първият човек, който ме подозира?

Пенелопе само поклати глава.

— Все още мисля, че сте вие.

Това й спечели уважение. Лейди Данбъри кимна одобрително и каза:

— По-нахална си, отколкото изглеждаш.

Фелисити се наведе напред и изрече конспиративно:

— Вярно е.

Сестра й я плесна по ръката.

— Фелисити!

— Мисля, че започват да свирят — каза Елоиз.

— Бог да ни е на помощ — обяви лейди Данбъри. — Не зная защо… мистър Бриджъртън!

Пенелопе бе насочила поглед към малкото пространство, отделено за сцена, но рязко се обърна точно навреме, за да види как Колин си проправя път до празното място до лейди Данбъри, поднасяйки добронамерени извинения, докато буташе коленете на хората.

Извиненията му, разбира се, бяха придружени от една от смъртоносните му усмивки, в резултат на която поне три дами буквално се разтопиха на местата си.

Пенелопе се намръщи. Това бе отвратително.

— Пенелопе — прошепна Фелисити. — Да не би току-що да изръмжа?

— Колин — каза Елоиз. — Не знаех, че ще идваш.

Той сви рамене и лицето му се озари от крива усмивка.

— Промених си решението в последния момент. Винаги съм бил голям почитател на музиката.

— Което би обяснило присъствието ти тук — произнесе Елоиз сухо.

Колин прие думите й с едно-единствено повдигане на веждите, преди да се обърне към Пенелопе и да каже:

— Добър вечер, мис Федърингтън. — Кимна към Фелисити с още едно: — Мис Федърингтън.

Измина секунда, преди Пенелопе да възвърне гласа си. Бяха се раздели по странен начин този следобед, а сега той й се усмихваше приятелски.

— Добър вечер, мистър Бриджъртън — успя да каже накрая.

— Някой знае ли каква е програмата тази вечер? — попита той с невероятен интерес.

Пенелопе не можа да не се възхити на това. Колин успяваше да изглежда така, сякаш нищо на света не можеше да е по-интересно от следващата реплика на събеседника му. Това бе истински талант. Особено в момент като този, когато всички знаеха, че няма начин да го интересува дали момичетата Смайт-Смит изобщо ще свирят.

— Мисля, че е Моцарт — каза Фелисити. — Винаги избират Моцарт.

— Прекрасно — отвърна Колин и се облегна в стола си, сякаш току-що бе приключил с някое превъзходно ястие. — Аз съм голям почитател на мистър Моцарт.

— В такъв случай — изкряка лейди Данбъри и го смушка с лакът в ребрата, — може би ще пожелаеш да се измъкнеш, докато все още имаш възможност.

— Не бъдете глупава — каза той. — Сигурен съм, че момичетата ще дадат най-доброто от себе си.

— О, в това не може да има и съмнение — злокобно произнесе Елоиз.

— Шшш — каза Пенелопе. — Мисля, че са готови да започнат — не че бе особено нетърпелива да слуша версията на Смайт-Смит на „Малка нощна музика“, но се чувстваше истински неспокойна с Колин наоколо. Не бе сигурна какво да му каже, като се изключи факта, че каквото и да кажеше, то щеше да е пред Елоиз, Фелисити и най-вече пред лейди Данбъри.

Един иконом се появи и изгаси няколко свещи, за да даде сигнал, че момичетата са готови да започнат. Пенелопе се стегна и преглътна толкова силно, че можеше да запуши вътрешните канали на ушите й — но не се получи — и мъчението започна. И продължи… и още… и още. Тя не бе сигурна кое е по-мъчително — музиката или фактът, че Колин е седнал точно зад нея. Тилът й бе настръхнал и не я свърташе на едно място, а пръстите й неспокойно потупваха по тъмносиньото кадифе на роклята.

Когато квартетът Смайт-Смит най-сетне приключи, три от момичетата сияеха при учтивите ръкопляскания, а четвъртото — челистката — изглеждаше така, сякаш искаше да пропълзи под някоя скала.

Пенелопе въздъхна. Тя поне — през всичките си неуспешни сезони — никога не бе принуждавана да парадира с недостатъците си пред цялото висше общество, за разлика от тези момичета. Винаги й позволяваха да се слее със сенките, тихо да кръжи в покрайнините на залите и да гледа как другите момичета танцуват. О, майка й я влачеше насам-натам и се опитваше да я постави на пътя на този или онзи благороден джентълмен, но нищо — абсолютно нищо — не се доближаваше дори до това, което момичетата Смайт-Смит бяха принудени да търпят.

Макар че, в интерес на истината, три от четирите изглеждаха в блажено неведение за абсолютната си липса на музикални умения. Пенелопе просто се усмихна и заръкопляска. Определено не би разбила илюзиите им.

А ако теорията на лейди Данбъри бе вярна, то лейди Уисълдаун нямаше да напише и дума за вечеринката.

Аплаузите стихнаха доста бързо и скоро всички се разпръснаха или поведоха учтиви разговори със съседите си, като хвърляха поглед към богато отрупаната със закуски маса в задната част на салона.

— Лимонада — измърмори Пенелопе на себе си. Идеално. Беше й ужасно горещо — какво си мислеше, като облече рокля от кадифе в такава топла вечер — и една разхладителна напитка щеше да й се отрази добре. Да не споменаваме факта, че Колин бе уловен в капана на разговор с лейди Данбъри, така че това бе идеалният момент за бягство.

Само че в момента, в който хвана чашата в ръка, чу болезнено познатия глас на Колин да измърморва името й.

Обърна се и преди да осъзнае какво прави каза:

— Съжалявам.

— Така ли?

— Да — увери го. — Поне така мисля.

Очите му леко се набръчкаха в ъгълчетата.

— Разговорът става все по-интригуващ с всяка следваща секунда.

— Колин…

Той протегна ръка.

— Ще се поразходиш ли с мен наоколо?

— Не мисля…

Той приближи ръката си към нея — само с около инч, но посланието бе ясно.

— Моля те — каза.

Тя кимна и остави лимонадата си.

— Много добре.

Повървяха в мълчание около минута, преди Колин да каже:

— Бих искал да ти се извиня.

— Аз бях тази, която изхвърча от стаята — изтъкна Пенелопе.

Той леко изви глава и тя видя една снизходителна усмивка да играе по устните му.

— Едва ли бих го нарекъл изхвърчаване.

Пенелопе се намръщи. Вероятно не трябваше да си тръгва толкова набързо, но след като го бе сторила, се чувстваше странно горда от този факт. Не всеки ден жена като нея можеше да напусне сцената толкова драматично.

— Е, не трябваше да съм толкова груба — измърмори, без наистина да го мисли.

Той вдигна вежда, но очевидно реши да не продължава темата.

— Бих искал да се извиня — каза, — че бях такъв хленчещ глезльо.

Пенелопе се спъна. Той й помогна да възстанови равновесието си и каза:

— Осъзнавам, че имам много, много неща в живота си, за които трябва да съм благодарен. За които съм благодарен — поправи се, а устните му се извиха — не точно усмихнато, но определено смутено. — Беше непростимо грубо да ти се оплаквам.

— Не — каза тя. — Прекарах цялата нощ в мисли за това, което каза и… — преглътна, след това облиза устни, защото бяха доста пресъхнали. Бе прекарала целия ден, обмисляйки точните думи и бе решила, че ги е намерила, но сега, когато той бе тук, до нея, не можеше да измисли нищичко.

— Искаш ли чаша лимонада? — любезно попита Колин.

Тя поклати глава.

— Имаш право да се чувстваш по този начин — избъбри тя. — Това може да не е начинът, по който бих се чувствала аз, ако бях на твое място, но ти имаш своето право. Но…

Гласът й прекъсна и Колин откри, че отчаяно му се иска да разбере какво щеше да каже.

— Но какво, Пенелопе? — подкани я.

— Нищо.

— За мен не е нищо — ръката му бе върху нейната и леко я стисна, за да й покаже, че наистина мисли това, което казва.

В продължение на доста дълго време той мислеше, че тя няма да отговори. Но точно когато реши, че лицето му ще се сбръчка от усмивката, която толкова внимателно бе залепил върху устните си — все пак бяха на публично място и нямаше да е добре да предизвикват коментари и клюки, като изглеждат неспокойни и разстроени — тя въздъхна.

Звукът бе прекрасен — странно успокояващ, изпълнен с мекота и мъдрост. Накара го да се вгледа в нея още по-внимателно, да проникне в съзнанието й, да усети чувствата й.

— Колин — тихо каза Пенелопе, — ако се чувстваш недоволен от настоящата ситуация, просто трябва да направиш нещо, за да я промениш. Наистина е толкова просто.

— Това и правя — каза той с безгрижно свиване на раменете. — Майка ми ме обвинява, че заминавам внезапно, но аз…

— Правиш го, когато се чувстваш недоволен — довърши тя вместо него.

Той кимна. Тя го разбираше. Не бе сигурен как се е случило и дали изобщо в това има смисъл, но Пенелопе Федърингтън го разбираше.

— Мисля, че трябва да публикуваш дневниците си.

— Не бих могъл.

— Защо не?

Той спря и пусна ръката й. Нямаше отговор, различен от странното бумтене на сърцето си.

— Кой би искал да ги прочете? — попита накрая.

— Аз — искрено отвърна тя. — Елоиз, Фелисити… — добави, изброявайки имената на пръстите си. — Майка ти, лейди Уисълдаун, сигурна съм — добави с дяволита усмивка. — Тя често пише за теб.

Доброто й настроение бе заразително и Колин не можа да потисне усмивката си.

— Пенелопе, това не се брои, ако единствените хора, които купят книгата, са мои познати.

— Защо не? — тя присви устни. — Ти познаваш доста хора. Ако преброиш само семейство Бриджъртън…

Той сграбчи ръката й. Не знаеше защо, но все пак го стори.

— Пенелопе, спри.

Тя само се засмя.

— Мисля, че Елоиз ми е казвала, че имате цели купища братовчеди и…

— Достатъчно — предупреди я, но се усмихваше, когато го казваше.

Тя впери поглед надолу към ръката му върху нейната и каза:

— Много хора биха искали да прочетат за пътуванията ти. Може би в началото ще бъде само защото си известен в Лондон, но няма да мине много време и всички ще осъзнаят колко добър писател си. Тогава ще настояват за още.

— Не искам да постигна успех заради името Бриджъртън — каза той.

Тя пусна ръката му и постави своите на хълбоците.

— Ти изобщо слушаш ли ме? Току-що ти казах, че…

— За какво говорите? — попита Елоиз. Много, много любопитно.

— Нищо — измърмориха и двамата едновременно.

Елоиз изсумтя.

— Не ме обиждайте. Не е нищо. Пенелопе изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да бълва огън.

— Просто, брат ти не чува и дума — каза Пенелопе.

— Е, това не е нищо ново — отвърна Елоиз.

— Почакайте един момент! — възкликна Колин.

— Но какво точно — опита отново Елоиз без изобщо да му обръща внимание — не чува?

— Лично е — изръмжа Колин.

— Което го прави още по-интересно — каза Елоиз и загледа с очакване Пенелопе.

— Съжалявам — отвърна тя. — Наистина не мога да ти кажа.

— Не мога да повярвам! — извика Елоиз. — Няма да ми кажеш?

— Не — бе отговорът на Пенелопе, която се чувстваше странно доволна от себе си. — Няма.

— Не мога да повярвам — повтори Елоиз и се обърна към брат си, — не мога да повярвам.

Устните му се извиха в едва доловима усмивка.

— Повярвай.

— Имаш тайни от мен.

Той вдигна вежди.

— Да не би да мислеше, че ти казвам всичко?

— Разбира се, че не — тя се смръщи. — Но мислех, че Пенелопе го прави.

— Само че това не е моя тайна, за да ти я споделя — каза Пенелопе. — На Колин е.

— Мисля, че планетата се е преместила от оста си — измърмори Елоиз. — Или може би Англия се е блъснала във Франция. Във всеки случай това не е същият свят, в който се събудих тази сутрин.

Пенелопе не можа да се сдържи. Изкикоти се.

— А ти ми се смееш! — добави Елоиз.

— Не, не е така — каза през смях. — Наистина не се смея.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? — попита Колин.

— Аз ли? — поинтересува се Елоиз.

Той кимна.

— От съпруг.

— Ти си лош, колкото и майка!

— Мога да бъда и много по-лош, ако наистина реша.

— В това не се и съмнявам — изстреля Елоиз в отговор.

— Спрете, спрете! — каза Пенелопе, смеейки се вече открито.

И двамата я погледнаха с любопитство, сякаш за да й кажат: „А сега какво?“.

— Толкова се радвам, че дойдох тази вечер — каза Пенелопе неволно. — Не мога да си спомня по-хубава вечер. Наистина не мога.

 

 

Няколко часа по-късно докато Колин лежеше в леглото и се взираше в тавана на спалнята в новото си жилище в Блумсбъри, му хрумна, че се чувства по абсолютно същия начин.