Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Не бе много трудно датата на сватбата да се премести напред.

Колин си мислеше, докато се връщаше към жилището си в Блумсбъри, след като помогна на една изключително разрошена Пенелопе да се вмъкне в собствения си дом в Мейфеър, че може и да има много добра причина да се оженят по-рано, а не по-късно.

Разбира се, бе доста невероятно тя да забременее след само от един път. А и той трябваше да признае, че дори в този случай детето щеше да се роди в предполагаемия осми месец, което не бе прекалено подозрително в един свят, пълен с деца, родени само шест месеца след сватбата. Да не споменаваме факта, че първите деца винаги подраняваха — Колин бе чичо на достатъчно племенници и племеннички, за да знае, което щеше да означава, че бебето би се родило след осем месеца и половина, а това изобщо не бе необичайно.

Така че в действителност нямаше причина да се избързва със сватбата.

С изключение на това, че той го искаше.

Затова проведе един „малък разговор“ с майките, в който съобщи много неща, без всъщност изрично да казва каквото и да е, и те бързо се съгласиха с плана му да придвижи сватбата напред.

Особено след като бе възможно той да ги бе подвел да смятат, че интимностите между него и Пенелопе се бяха случили няколко седмици по-рано.

Е, малките невинни лъжи не бяха чак толкова голям грях, особено когато биваха изричани в името на по-висшето благо.

А една бърза сватба, мислеше Колин, докато лежеше в леглото си всяка вечер и си припомняше времето, прекарано с Пенелопе, пламенно желаейки тя да е до него, определено служеше на по-висше благо.

Майките, които бяха станали неразделни през последните дни, тъй като планираха сватбата, в началото възразиха срещу промяната, притеснени за възможни неприятни клюки — които в този случай щяха да са абсолютно верни — но лейди Уисълдаун косвено им се притече на помощ.

Клюките около нея и Кресида Туомбли и предположенията дали двете са една и съща личност вилнееха из Лондон като нещо невиждано досега. Всъщност това бе толкова широко разпространена тема за разговор и толкова невъзможна за избягване, че никой дори не се замисли над факта, че датата на сватбата Бриджъртън-Федърингтън е променена.

Което идеално устройваше въпросните семейства.

Може би, с изключение на Колин и Пенелопе, никой, от които не се чувстваше особено удобно, когато разговорът се насочеше към лейди Уисълдаун. Пенелопе вече бе свикнала, разбира се — едва ли бе имало и месец през последните десет години, в който някой да не е изказвал в нейно присъствие предположение относно самоличността на въпросната дама. Само че Колин все още бе толкова разстроен и ядосан от тайния й живот, че и на нея бе започнало да й става неудобно. Опита се на няколко пъти да повдигне въпроса пред него, но той стискаше устни и й казваше, с много нетипичен за него тон, че не желае да разговаря по темата.

Можеше само да заключи, че се срамува от нея. Или ако не точно от нея, то от работата й като лейди Уисълдаун, което бе като удар в сърцето й, защото писането бе онази част от живота й, която можеше да изтъкне с голяма гордост. Беше постигнала нещо. Дори и да не можеше да се подпише под работата си, бе постигнала успех. Колко от съвременниците й, мъже или жени, можеха да кажат същото?

Макар да бе готова да изостави лейди Уисълдаун и да заживее нов живот като мисис Колин Бриджъртън, съпруга и майка, това по никакъв начин не означаваше, че се срамува от извършеното.

Само ако можеше и Колин да се гордее с постиженията й.

О, тя вярваше с всяка фибра на тялото си, че я обича. Той никога не би излъгал за подобно нещо. Имаше достатъчно голям арсенал от умни думи и възбуждащи усмивки, които да накарат една жена да се чувства доволна и щастлива, без да изрича думи на любов, която не изпитва. А може би бе възможно — всъщност имайки предвид поведението на Колин, тя вече бе сигурна, че е възможно — човек да обича някого и в същото време да изпитва срам и недоволство от него.

Пенелопе просто не очакваше, че ще боли толкова.

Един следобед се разхождаха из Мейфеър, само дни преди сватбата и тя отново се опита да повдигне въпроса. Не знаеше защо, тъй като не мислеше, че мнението му чудодейно се е променило от последния им разговор, но не можа да се въздържи. А и се надяваше, че щом са на публично място Колин ще запази усмивката на лицето си и ще изслуша това, което искаше да му каже.

Тя пресметна разстоянието до „Номер пет“, където ги очакваха на чай.

— Мисля — изрече, преценявайки, че има на разположение пет минути, преди той да я избута вътре и да промени темата, — че има недовършени неща, които трябва да обсъдим.

Колин вдигна вежди и я погледна с любопитна, но въпреки това игрива усмивка. Тя знаеше точно какво се опитва да направи — да използва чара и остроумието си, за да насочи разговора в желаната от него посока. Всеки момент тази усмивка щеше да се изкриви по момчешки и той щеше да каже нещо, с което да промени темата без тя да го осъзнае, нещо като:

— Доста сериозни думи за такъв слънчев ден.

Пенелопе прехапа устни. Не очакваше точно тези думи, но те определено бяха в същата посока.

— Колин — каза тя, като се опитваше да запази търпение, — иска ми се да не променяш темата всеки път, когато заговоря за лейди Уисълдаун.

Гласът му стана равен, добре контролиран.

— Не мисля, че чух да споменаваш името й, а може би трябва да кажа твоето име. А и просто отбелязах хубавото време.

На Пенелопе, повече от всичко, й се прииска да забие пети в тротоара и силно да го дръпне да спре, но бяха на публично място — вероятно вината бе нейна, че избра такова място, за да започне разговора — затова продължи да върви спокойно, макар пръстите й да се свиха в малки, напрегнати юмруци.

— Вечерта, когато излезе последната ми рубрика… ти ми беше много ядосан — продължи.

Той сви рамене.

— Преодолях го.

— Не мисля.

Той се обърна към нея с доста снизходително изражение.

— Сега ми казваш как се чувствам ли?

Подобен удар не можеше да остане без ответна реакция.

— Не трябва ли съпругата да прави точно това?

— Още не си ми съпруга.

Пенелопе преброи до три — не, по-добре да е до десет — преди да отвърне:

— Съжалявам, ако това, което направих те е разстроило, но нямах друг избор.

— Имаше всички други възможности на света, но определено нямам намерение да обсъждам това точно на Брутън Стрийт.

А те наистина бяха на Брутън Стрийт. О, за бога, Пенелопе изобщо не бе преценила правилно колко бързо вървят. Имаше само около минута преди да се озоват на стъпалата на „Номер пет“.

— Мога да те уверя — каза, — че знаеш-кой никога повече няма да се върне след оттеглянето си.

— Не мога да опиша колко съм облекчен.

— Иска ми се да не си толкова саркастичен.

Той се обърна към нея със святкащи очи. Изражението му бе толкова различно от маската на невъзмутима досада, която си бе наложил само до преди секунди, че тя почти отстъпи назад.

— Внимавай какво си пожелаваш, Пенелопе — отвърна й. — Сарказмът е единственото нещо, което държи под контрол истинските ми чувства, а повярвай ми, не искаш да ги видиш в пълната им сила.

— Мисля, че искам — каза тя доста тихо, защото не бе съвсем сигурна, че това е истина.

— Не минава и ден, без да съм принуден да спра и да се замисля как, за бога, ще те защитя, когато тайната ти излезе наяве. Обичам те, Пенелопе, Бог да ми е на помощ, но те обичам.

Пенелопе можеше да мине и без молбата към Господ, но обяснението в любов бе приятно.

— След три дни — продължи той, — ще бъда твой съпруг. Ще дам обет да те защитавам, докато смъртта ни раздели. Разбираш ли какво означава това?

— Ще ме спасяваш от буйстващи минотаври? — опита да се пошегува тя.

Изражението му й подсказа, че не намира това за забавно.

— Иска ми се да не беше толкова ядосан — измърмори тя.

Той се обърна към нея невярващо, сякаш не мислеше, че тя изобщо има право да мърмори за каквото и да било.

— Ако съм ядосан, то е, защото не ми допада факта, че разбрах за последната ти рубрика едновременно с всички останали.

Тя кимна и прехапа долната си устна, преди да каже:

— Извинявам се за това. Ти определено имаше право да знаеш предварително, но как бих могла да ти кажа? Щеше да опиташ да ме спреш.

— Именно.

До „Номер пет“ вече оставаха само няколко къщи. Ако Пенелопе искаше да го попита още нещо, трябваше да го стори бързо.

— Сигурен ли си… — започна и сама спря, несигурна дали иска да довърши въпроса.

— Дали съм сигурен за какво?

Тя леко поклати глава.

— Нищо.

— Очевидно не е нищо.

— Просто се чудех… — тя извърна поглед, сякаш градските гледки на Лондон можеха да й дадат необходимата смелост да продължи. — Просто се чудех…

— Изплюй камъчето, Пенелопе.

Не бе типично за него да бъде толкова рязък, затова тонът му я подтикна да действа.

— Чудех се — каза — дали, може би, безпокойството ти за моя, ъъъ…

— Таен живот? — провлече той.

— Ако така искаш да го наричаш — съгласи се тя. — Струва ми се, че, може би, безпокойството ти не се корени само в желанието ти да защитиш репутацията ми, ако ме разкрият.

— Какво точно — попита той отсечено — имаш предвид с това?

Тя вече бе произнесла въпроса, нямаше какво друго да стори, освен да бъде напълно откровена.

— Мисля, че се срамуваш от мен.

Той се втренчи в нея в продължение на цели три секунди, преди да отговори:

— Не се срамувам от теб. Вече ти го казах веднъж.

— Тогава какво?

Колин забави крачка и преди да осъзнае какво прави тялото му, вече бе спрял пред Брутън Стрийт, Номер Три. Домът на майка му бе само през две къщи и той бе сигурен, че са ги очаквали за чая още преди пет минути, а…

А не можеше да накара краката си да помръднат.

— Не се срамувам от теб — повтори, защото не можеше да събере сили да й каже истината — че завижда. Завижда на постиженията й, на нея самата.

Това бе толкова ужасно усещане, толкова неприятно чувство. Ядеше го и го караше да усеща смътен срам всеки път, когато се споменеше лейди Уисълдаун, което, имайки предвид насоката на настоящите клюки в Лондон, се случваше около десет пъти на ден. И не знаеше какво да направи по въпроса.

Сестра му Дафни веднъж бе казала, че той винаги знае какво да каже, за да предразположи останалите. Бе го обмислял няколко дни след това и бе достигнал до извода, че умението му да кара другите да се чувстват добре, вероятно произтича от собственото му чувство за идентичност.

Той бе човек, който винаги се чувстваше изключително удобно в собствената си кожа. Не знаеше защо бе така благословен — може би благодарение на добрите си родители, а може би беше просто късмет. Само че сега се чувстваше странно и неудобно и това усещане се отразяваше на целия му живот. Тросваше се на Пенелопе и почти не говореше на баловете.

И всичко се дължеше на презряната му завист и придружаващият я срам?

Или не?

Щеше ли да завижда на Пенелопе, ако вече не усещаше някаква празнота в живота си?

Това бе интересен психологически въпрос. Или поне би бил, ако ставаше въпрос за някой друг, а не за него.

— Майка ми ни очаква — каза рязко, с ясното съзнание, че избягва въпроса, като се мразеше за това, но в същото време не можеше да направи нищо друго. — А и твоята майка ще бъде там, така че е най-добре да не закъсняваме.

— Вече сме закъснели — изтъкна тя.

Той я хвана за ръка и я задърпа към „Номер пет“.

— Още една причина да не се бавим.

— Избягваш ме — каза тя.

— Как бих могъл да те избягвам, като си до мен?

Това я накара да се смръщи.

— Избягваш въпроса ми.

— Ще го обсъдим по-късно — каза той, — когато не стоим по средата на Брутън Стрийт с, един бог знае колко хора, които се взират в нас през прозорците си.

И за да покаже, че няма да търпи повече възражения, постави ръка на гърба й и я побутна — не особено нежно — към стъпалата на „Номер пет“.

* * *

Една седмица по-късно нищо не се бе променило, мислеше си Пенелопе, освен фамилното й име.

Сватбата бе вълшебна. Събитието бе в тесен кръг, за изненада на лондонското общество. А сватбената нощ… е, и тя бе вълшебна.

Всъщност бракът, като цяло, бе вълшебен. Колин бе прекрасен съпруг — предизвикателен, нежен, внимателен…

Освен когато станеше въпрос за лейди Уисълдаун.

Тогава ставаше… е, Пенелопе не бе сигурна какъв точно, само че не бе себе си. Изчезваха спокойните му обноски и дар словото, което имаше, изчезваше всичко, което го превръщаше в мъжа, когото толкова дълго бе обичала.

В известен смисъл бе почти забавно. Мечтите й толкова дълго бяха насочени към брак с този мъж. В някакъв момент в тях се включи и това да му каже за тайния си живот. А и как бе възможно да не се случи? В мечтите на Пенелопе бракът й с Колин бе идеалния съюз, а това означаваше абсолютна откровеност.

В мечтите си тя го караше да седне и стеснително разкриваше тайната си. В началото той реагираше с недоверие, но след това идваха удоволствието и гордостта. Колко бе забележителна, как е успяла да мами цял Лондон толкова много години! Колко остроумно от нейна страна да пише такива духовити забележки! Той й се възхищаваше за изобретателността, ценеше успеха й. В някои от мечтите й дори предлагаше да й стане таен помощник.

Това изглеждаше като нещо, което би доставило удоволствие на Колин — забавна и дяволита задача, на която би се насладил.

Но не се получи така.

Той казваше, че не се срамува от нея и може би дори го вярваше, но тя не можеше съвсем да му се довери. Бе видяла лицето му, когато се бе заклел, че иска само да я защити. Но желанието да предпазиш някого бе силно, страстно чувство, а когато Колин говореше за лейди Уисълдаун, очите му бяха прикрити и безизразни.

Опита да не се чувства разочарована. Опита се да си каже, че не е имала право да очаква Колин да отговори на мечтите й, че образът, който си бе изградила е бил прекалено идеализиран, но…

Но все пак й се искаше той да е мъжът, за когото бе мечтала.

И се чувстваше виновна за всеки пристъп на разочарование. Това беше Колин! Колин, за бога! Колин, който бе толкова близо до съвършенството, колкото, което и да е човешко същество изобщо би могло да се надява. Тя нямаше право да го упреква и все пак…

И все пак го правеше.

Искаше той да се гордее с нея. Искаше го повече от всичко на света, дори повече, отколкото бе желала него самия през всички онези години, когато го бе наблюдавала от разстояние.

Въпреки това ценеше високо брака си и, като се оставят настрана неловките моменти, ценеше съпруга си. Затова спря да споменава лейди Уисълдаун. Уморена бе от мрачното изражение на Колин. Не искаше да вижда извитите линии на неудоволствие, които се очертаваха около устата му.

Не можеше вечно да избягва въпроса обаче — всяко излизане в обществото водеше до споменаване на другата й самоличност. Но нямаше нужда да го прави и у дома.

И така, докато седяха на закуска една сутрин и разговаряха любезно, като разглеждаха сутрешния вестник, тя потърси други теми на разговор:

— Мислиш ли, че трябва да пътуваме някъде на меден месец? — попита, докато щедро мажеше кифличката си с малинов конфитюр. Вероятно не трябваше да яде толкова много, но конфитюрът бе наистина вкусен, а и винаги ядеше много, когато бе неспокойна.

Намръщи се, първо на кифличката, а след това — без особена причина. Не бе осъзнала колко е неспокойна. Мислеше, че е успяла да изтика проблема с лейди Уисълдаун назад в съзнанието си.

— Може би по-късно през годината — отвърна Колин и се протегна да вземе конфитюра, когато тя приключи с него. — Подай ми една филийка, ако обичаш?

Тя мълчаливо го стори.

Той вдигна поглед — не бе сигурна дали към нея или към подноса с пушена сьомга.

— Изглеждаш разочарована — каза.

Вероятно трябваше да е поласкана, че е отделил поглед от храната. А може би гледаше сьомгата и тя просто се оказа на пътя му. Вероятно второто. Трудно бе човек да се състезава с храната за вниманието на Колин.

— Пенелопе?

Тя премигна.

— Изглеждаш разочарована? — напомни й.

— О! Да. Ами, вероятно е така — усмихна му се колебливо. — Никога не съм пътувала, а ти си бил навсякъде и предполагам смятах, че може да ме заведеш на някое място, което особено много харесваш. Гърция, може би. Или Италия. Винаги съм искала да видя Италия.

— Ще ти хареса — разсеяно измърмори той, приковал вниманието си върху яйцата в чинията. — Особено Венеция, мисля.

— Тогава защо не ме заведеш?

— Ще го сторя — отвърна той, набучи едно парче розов бекон и го пъхна в устата си. — Просто не сега.

Пенелопе облиза малко конфитюр от кифличката си и опита да не изглежда прекалено унила.

— Щом трябва да знаеш — изрече Колин с въздишка, — причината да не искам да тръгнем, е… — той погледна отворената врата и раздразнено присви устни. — Е, не мога да я кажа тук.

Очите на Пенелопе се разшириха.

— Имаш предвид… — изписа с пръст едно голямо У върху покривката.

— Именно.

Тя се втренчи в него изненадано, леко стресната от факта, че той сам повдига въпроса — още повече, че не изглеждаше особено разстроен от това.

— Но защо? — попита накрая.

— В случай, че тайната излезе наяве — загадъчно изрече той, ако наоколо имаше прислужници, както обикновено — бих искал да съм в града, за да намаля щетите.

Пенелопе се отпусна в стола си. Не бе приятно да те третират като щета. А той бе направил точно това. Е, поне косвено. Тя се втренчи в кифличката си и се опита да реши дали е гладна. Не особено.

Но въпреки това я изяде.