Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 15

— Знаеш ли — каза Елоиз три дни след като Колин и Пенелопе направиха изненадващото си съобщение, — наистина е жалко, че лейди Уисълдаун се оттегли, защото това щеше да е ударът на десетилетието.

— От гледна точка на лейди Уисълдаун, определено — измърмори Пенелопе, повдигна чашата с чай към устните си и не отмести поглед от стенния часовник в неофициалния салон на лейди Бриджъртън. Беше по-добре да не поглежда Елоиз. Тя умееше да забелязва тайните в очите на хората.

Беше забавно. Пенелопе бе прекарала години, без да се тревожи, че Елоиз ще открие истината за лейди Уисълдаун. Или поне не се бе тревожила твърде много. Само че сега, когато Колин знаеше, тя имаше чувството, че тайната й се носи във въздуха като частици прах, които само чакат да се съединят в издайнически облак.

Може би семейство Бриджъртън бяха като домино. Щом един от тях откриеше истината, беше въпрос на време всички да го последват.

— Какво имаш предвид? — попита Елоиз и прекъсна нервните й мисли.

— Ако си спомням правилно — много внимателно изрече Пенелопе, — тя веднъж написа, че ще се наложи да се оттегли, ако аз се омъжа за някой Бриджъртън.

Очите на Елоиз се разшириха.

— Наистина ли?

— Или нещо подобно — каза Пенелопе.

— Шегуваш се — изпухтя приятелката й, и махна с ръка. — Не би могла да бъде толкова жестока.

Пенелопе се прокашля и макар да не мислеше, че ще успее да смени темата, като се престори, че се е задавила с бисквита, все пак опита.

— Не, наистина — настоя Елоиз. — Какво каза?

— Не си спомням точно.

— Опитай.

Пенелопе спечели малко време, като остави чашата си на масата и си взе още една бисквита. Двете пиеха чай сами, което бе странно, но лейди Бриджъртън бе изгонила Колин с някаква поръчка за предстоящата сватба — която бе само след месец! — а Хаясинт бе на пазар с Фелисити. Когато тя бе чула новините свързани с Пенелопе, я бе прегърнала силно и толкова високо бе изпищяла от удоволствие, че ушите на Пенелопе изтръпнаха.

Беше чудесен момент.

— Е — каза тя и си отхапа от бисквитата, — мисля, че каза, че ако аз се омъжа за някой Бриджъртън, това ще бъде краят на света, който познаваме и тя няма да може да разпознава кое е горе и кое долу в този нов свят, затова ще се наложи веднага да се оттегли.

Елоиз се втренчи в нея за момент.

— И това не е точен спомен?!

— Човек не забравя подобни неща — възрази Пенелопе.

— Хм — Елоиз презрително сбърчи нос. — Е, трябва да кажа, че това е ужасно от нейна страна. Сега двойно повече ми се иска все още да пишеше, за да може да признае, че е сгрешила.

— Ти си много добра приятелка, Елоиз — тихо каза Пенелопе.

— Да — отвърна тя с прочувствена въздишка, — най-добрата.

Пенелопе се усмихна. Безгрижният отговор на Елоиз ясно показваше, че тя не е в настроение за разчувстване или носталгия. А това беше добре. Всяко нещо си имаше време и място. Пенелопе бе казала това, което искаше и знаеше, че Елоиз отвръща на това чувство, макар да предпочиташе да се шегува и да я дразни.

— Все пак трябва да призная — каза Елоиз и се протегна за още една бисквита, — че ти и Колин ме изненадахте.

— Изненада бе и за мен самата — иронично призна Пенелопе.

— Не че не се радвам — побърза да добави Елоиз. — Никоя друга не бих си пожелала да имам за сестра. Е, освен тези, които вече имам, разбира се. А ако някога си бях представяла, че има вероятност двамата да се свържете, със сигурност щях ужасно да се меся.

— Зная — каза Пенелопе и ъгълчетата на устните й се извиха от усилието да сдържи смеха си.

— Да, ами… — Елоиз отмина коментара й, — не съм известна с това, че си гледам работата.

— Какво е това по пръстите ти? — попита Пенелопе и се наведе напред, за да огледа по-добре.

— Какво? Това? О, нищо — но въпреки това прибра ръце в скута си.

— Не е нищо — каза Пенелопе. — Дай да видя. Прилича на мастило.

— Е, разбира се, че прилича. Все пак е мастило.

— Тогава защо не ми каза, когато попитах?

— Защото — наперено отвърна Елоиз, — не е твоя работа.

Пенелопе се отдръпна назад, шокирана от острия тон на Елоиз.

— Ужасно съжалявам — изрече сковано. — Нямах представа, че темата е толкова деликатна.

— О, не е — бързо изрече Елоиз. — Не бъди глупава! Просто съм несръчна и не мога да пиша, без да си изпоцапам пръстите. Предполагам, че бих могла да нося ръкавици, но пък тогава те ще се цапат и постоянно ще трябва да си купувам нови, а уверявам те, нямам желание да изхарча цялата си издръжка, имайки предвид колко е оскъдна, за ръкавици.

През цялото време на това дълго обяснение Пенелопе остана втренчена в нея и накрая попита:

— Какво пишеш?

— Нищо — безгрижно каза Елоиз. — Просто писма — нехайният й тон подсказа, че тя няма особено желание да продължи с обсъждането на темата, но увъртането бе толкова нетипично за нея, че не се въздържа да попита:

— До кого?

— Писмата?

— Да — отвърна Пенелопе, макар да смяташе, че е доста очевидно.

— О, до никого.

— Е, освен ако не пишеш дневник, значи не са до никого — каза Пенелопе, а в гласа й звънна леко нетърпение.

Елоиз я погледна малко обидено.

— Днес си много любопитна.

— Само защото ти се измъкваш.

— Просто до Франческа — каза Елоиз с леко изсумтяване.

— Е, в такъв случай защо не го каза?

Елоиз скръсти ръце.

— Може би не ми е било приятно да ме разпитваш.

Пенелопе зяпна. Не можеше да си спомни кога за последно тя и Елоиз дори се бяха доближавали до спор.

— Елоиз — каза и шокът пролича в гласа й, — какво не е наред?

— Всичко е наред.

— Зная, че това не е вярно.

Елоиз не отговори, само прехапа устни и впери поглед през прозореца — очевиден опит да прекрати разговора.

— Ядосана ли си ми? — настоя Пенелопе.

— Защо да съм ти ядосана?

— Не зная, но е очевидно, че си.

Елоиз леко въздъхна.

— Не съм ядосана.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Просто… просто… — поклати глава. — Не зная какво ми е. Неспокойна съм, предполагам. Нямам настроение.

Пенелопе замълча за момент, докато го обмисляше и после каза тихо:

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Не — иронично се усмихна Елоиз. — Ако имаше, можеш да бъдеш сигурна, че вече щях да съм го поискала.

Пенелопе усети как в нея се надига нещо като смях. Този коментар бе толкова типичен за приятелката й.

— Предполагам, че… — започна Елоиз, а брадичката й замислено се повдигна. — Не, няма значение.

— Не — каза Пенелопе, протегна се и хвана ръката й. — Кажи ми.

Елоиз освободи ръката си и отмести поглед.

— Ще си помислиш, че съм глупава.

— Може би — изрече Пенелопе с усмивка, — но все пак ще си останеш най-добрата ми приятелка.

— О, Пенелопе, не съм — тъжно отговори Елоиз. — Не го заслужавам.

— Не говори такива глупости. Щях направо да полудея, ако трябваше да се оправям с Лондон и висшето общество без теб.

Елоиз се усмихна.

— Наистина се забавлявахме, нали?

— Ами, да, когато бях с теб — призна Пенелопе. — През останалото време се чувствах адски нещастна.

— Пенелопе! Не мисля, че някога преди съм те чувала да ругаеш.

Тя се усмихна смутено.

— Изплъзна ми се. А и не бих могла да измисля по-добър епитет за живота на един аутсайдер във висшето общество.

Елоиз неочаквано се изкикоти.

— Е, това е книга, която бих искала да изчета: „Един аутсайдер във висшето общество“.

— Не и ако не обичаш трагедиите.

— О, хайде, не би могло да е трагедия. По-скоро романс. Все пак получи своя щастлив край.

Пенелопе се усмихна. Колкото и да бе странно, тя наистина получаваше своя щастлив край. Колин бе чудесен и внимателен годеник, поне през трите дни, откакто играеше ролята. А и сигурно не бе особено лесно — двамата бяха обект на повече спекулации и любопитни погледи, отколкото можеше да си представи.

Все пак не беше изненадана — когато бе написала, като лейди Уисълдаун, че светът в този си вид ще свърши, ако една Федърингтън се омъжи за Бриджъртън, смяташе, че изразява преобладаващото мнение.

Да се каже, че висшето общество бе шокирано от годежа на Пенелопе, би било истинско омаловажаване.

Но колкото и да искаше да размишлява и да си представя бъдещия си брак, бе твърде обезпокоена от странното настроение на Елоиз.

— Елоиз — изрече тя сериозно, — искам да ми кажеш какво те е разстроило толкова.

Елоиз въздъхна.

— Надявах се, че си го забравила.

— Учила съм се на упорство от истински майстор — коментира Пенелопе.

Това накара Елоиз да се усмихне, но само за секунда.

— Чувствам се толкова нелоялна — каза.

— Какво си сторила?

— О, нищо — потупа сърцето си. — Всичко е тук вътре. Аз… — тя спря, отмести поглед и го спря върху обрамчения ръб на килима, но Пенелопе не мислеше, че тя наистина вижда нещо. Поне нищо извън това, което тормозеше съзнанието й.

— Толкова се радвам за теб — каза Елоиз странно насечено и с неловки паузи. — И честно, мисля, че откровено мога да кажа, че не завиждам. Но в същото време…

Пенелопе изчака Елоиз да събере мислите си. А може би събираше смелост.

— В същото време — каза толкова леко, че Пенелопе едва я чу, — предполагам, че винаги съм смятала, че и ти ще останеш стара мома заедно с мен. Аз избрах този живот. Зная го. Можех да се омъжа.

— Зная — тихо изрече Пенелопе.

— Но така и не го сторих, защото никога не ми изглеждаше правилно и не исках да се задоволя с нищо, по-малко от това, което братята и сестра ми имат. А сега и Колин — каза и махна с ръка към Пенелопе.

Пенелопе не спомена, че Колин никога не е казвал, че я обича. Това не й изглеждаше подходящия момент, а и честно казано, това не бе нещо, което желаеше да споделя. Дори да не я обичаше, все пак го беше грижа за нея и това бе достатъчно.

— Никога не съм искала да не се жениш — обясни Елоиз. — Просто не смятах, че ще го сториш — затвори очи с измъчен вид. — Това прозвуча ужасно погрешно. Страшно те обидих.

— Не, не си — искрено отвърна Пенелопе. — И аз не смятах, че ще се омъжа.

Елоиз тъжно кимна.

— И някак си това направи всичко… всичко бе наред. Бях почти на двадесет и осем и неомъжена, а ти вече бе на двадесет и осем и неомъжена и винаги щяхме да се имаме една друга. А сега ти имаш Колин.

— Все още имам и теб. Поне така се надявам.

— Разбира се, че ме имаш — яростно каза Елоиз. — Но няма да бъде същото. Ще трябва да бъдеш до съпруга си. Или поне така казват — добави с лека дяволита искра в погледа. — Колин ще бъде на първо място и така трябва да е. А и честно казано — добави с иронична усмивка, — ще се наложи да те убия, ако не е така. Той е любимият ми брат все пак. Наистина не заслужава нелоялна съпруга.

Пенелопе силно се изсмя при тези думи.

— Мразиш ли ме? — попита Елоиз.

Тя поклати глава.

— Не — отвърна меко. — Дори те обичам още повече, защото знам колко трябва да ти е било трудно да бъдеш честна с мен.

— Толкова се радвам, че го каза — изрече Елоиз със силна, драматична въздишка. — Бях ужасена, защото очаквах да кажеш, че единственото решение е и аз да си намеря съпруг.

Тази мисъл бе минала през ума на Пенелопе, но тя само поклати глава и каза:

— Разбира се, че не.

— Добре. Защото майка ми постоянно го повтаря.

Пенелопе иронично се усмихна.

— Бих била изненадана, ако не го правеше.

— Добър ден, дами!

Двете жени вдигнаха поглед и видяха Колин да влиза в стаята. Сърцето на Пенелопе леко подскочи при вида му, а дъхът й странно спря. Сърцето й от години подскачаше, когато той влизаше някъде, но сега бе някак по-различно, по-силно.

Може би защото знаеше.

Знаеше какво е да бъде с него, да бъде желана от него.

Да знае, че той ще й бъде съпруг.

Сърцето й отново подскочи.

Колин силно простена.

— Изяли сте всичко?

— Имаше само една малка чиния бисквити — каза Елоиз в тяхна защита.

— Не така ми бе казано — изръмжа Колин.

Пенелопе и Елоиз се спогледаха и избухнаха в смях.

— Какво? — попита Колин и се наведе, за да целуне Пенелопе по бузата.

— Звучеше толкова зловещо — обясни Елоиз. — Това е просто храна.

— Никога не е просто храна — каза Колин и се отпусна в един стол.

Пенелопе все още се чудеше кога бузата й ще спре да трепти.

— И така — каза той, като си взе полуизядената бисквита от чинията на Елоиз, — за какво си говорите вие двете?

— Лейди Уисълдаун — бързо изстреля Елоиз.

Пенелопе се задави с чая.

— Така ли? — меко попита Колин, но Пенелопе определено усети твърдост в тона му.

— Да — каза Елоиз. — Тъкмо казвах на Пенелопе, че е твърде жалко, задето се оттегли, тъй като вашият годеж щеше да е най-съществената клюка на годината.

— Интересно — измърмори Колин.

— Ммм — съгласи се Елоиз. — Тя определено щеше да посвети цялата си рубрика само на бала за вашия годеж утре вечер.

Пенелопе не отдели чашата от устните си.

— Искаш ли още? — попита я Елоиз.

Тя кимна и подаде чашата си, макар да съжаляваше, че не може да я задържи пред лицето си като щит. Знаеше, че Елоиз избъбри името на лейди Уисълдаун, защото не искаше Колин да разбере за смесените й чувства по отношение на брака им, но въпреки това много й се искаше да бе казала каквото и да е друго в отговор на въпроса му.

— Няма ли да позвъниш за още храна? — обърна се Елоиз към брат си.

— Вече го сторих — отвърна той. — Уикъм ме срещна в коридора и попита дали съм гладен. — Той пъхна последното парченце от бисквитата на Елоиз в устата си. — Мъдър човек е този Уикъм.

— Къде ходи днес, Колин? — попита Пенелопе, нетърпелива да смени темата.

Той безсилно поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. Майка ме влачи от магазин в магазин.

— Ти не си ли на тридесет и три години? — сладко попита Елоиз.

Той й се смръщи в отговор.

— Просто си помислих, че си преминал възрастта, когато майка ти ще си позволи да те влачи напред-назад — измърмори тя.

— Майка ще влачи всички ни наоколо, дори когато се превърнем в едва кретащи стари глупаци и ти го знаеш — отвърна той. — А и тя е толкова доволна да ме види женен, че не мога да събера сили да й разваля удоволствието.

Пенелопе въздъхна. Сигурно затова обичаше този мъж. Всеки, който се отнасяше към майка си толкова добре, със сигурност щеше да е прекрасен съпруг.

— А как върви твоята сватбена подготовка? — обърна се Колин към Пенелопе.

Тя нямаше намерение да прави физиономия, но го стори, въпреки всичко.

— През целия си живот не съм била толкова изтощена — призна.

Той се протегна и взе една голяма троха от чинията й.

— Трябва да избягаме.

— О, можем ли да го направим наистина? — попита Пенелопе бързо.

Той примигна.

— Всъщност се шегувах, макар че изглежда добра идея.

— Аз ще уредя стълбата — каза Елоиз и плесна с ръце, — за да можеш да се покатериш до стаята й и да я отвлечеш.

— Има дърво — каза Пенелопе. — Колин няма да се затрудни с него.

— Мили боже — каза той, — не говориш сериозно, нали?

— Не — въздъхна тя. — Но бих могла. Ако ти говореше сериозно.

— Не мога. Знаеш ли как ще се почувства майка ми? — той завъртя очи. — Да не споменавам твоята.

Пенелопе простена.

— Зная.

— Тя ще ме преследва и ще ме убие — заяви Колин.

— Моята или твоята?

— И двете. Ще обединят сили — той се извърна към вратата. — Къде е храната?

— Ти току-що дойде, Колин — каза Елоиз. — Дай им време.

— Аз пък си мислех, че Уикъм е магьосник — изръмжа той, — и може да приготви храна само с едно махване на ръката.

— Ето, сър! — дочу се гласът на Уикъм, докато влизаше в стаята с голям поднос в ръка.

— Виждате ли? — каза Колин и вдигна вежди срещу Елоиз, а после и срещу Пенелопе. — Казах ви.

— Защо — попита Пенелопе — ми се струва, че ще чувам тези думи твърде често да излизат от устните ти в бъдеще?

— Най-вероятно, защото ще е така — отвърна Колин. — Скоро ще научиш — той й отправи изключително нахална усмивка, — че почти винаги съм прав.

— О, моля те — простена Елоиз.

— Тук може да се наложи да се съглася с нея — каза Пенелопе.

— Срещу съпруга си? — той постави ръка на сърцето си, а с другата се протегна, за да си вземе сандвич. — Наранен съм.

— Още не си ми съпруг.

Колин се обърна към Елоиз.

— Котенцето има нокти.

Елоиз вдигна вежди.

— Не го ли знаеше, преди да й предложиш?

— Разбира се, че го знаех — каза той и си отхапа от сандвича. — Просто не мислех, че ще ги използва върху мен.

Той я погледна толкова страстно, че костите на Пенелопе се втечниха.

— Е — обяви Елоиз и внезапно се изправи на крака. — Мисля, че ще позволя на бъдещите младоженци да останат за малко насаме.

— Колко напредничаво от твоя страна — измърмори Колин.

Елоиз му хвърли поглед с ядно извити устни.

— На всичко съм готова заради теб, скъпи ми братко. Или по-скоро — добави надменно, — заради Пенелопе.

Колин се изправи и се обърна към годеницата си.

— Изглежда губя позиции.

Тя само се усмихна иззад чашата си с чай и каза:

— Старая се никога да не се намесвам в спор между двама Бриджъртън.

— О, не! — изкиска се Елоиз. — Боя се, че това няма да е за дълго, мисис Скоро-ще-бъда-Бриджъртън. А и — добави с дяволита усмивка, — ако мислиш, че това е спор, нямам търпение да ни видиш, когато се развихрим.

— Искаш да кажеш, че не съм ви виждала? — попита Пенелопе.

Елоиз и Колин едновременно поклатиха глави, което доста я изплаши.

О, боже!

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита ги.

Колин се ухили като вълк.

— Вече е твърде късно.

Пенелопе безпомощно погледна Елоиз, но тя само се засмя и излезе, като плътно затвори вратата зад себе си.

— Е, това бе мило от нейна страна — измърмори Колин.

— Кое? — невинно попита Пенелопе.

Очите му заблестяха.

— Вратата.

— Вратата? О! — тя изписка. — Вратата.

Колин се усмихна и се премести на канапето до нея. Имаше нещо прекрасно в Пенелопе в дъждовен следобед. Почти не я бе виждал, откакто се бяха сгодили — това изглежда бе типичен резултат от сватбените планове — и все пак тя не бе излизала от мислите му, дори докато спеше.

Странно как се бе случило. Беше прекарал години, без наистина да се замисля за нея, освен ако не бе застанала пред погледа му, а сега обсебваше всяка негова мисъл.

Всяко негово желание.

Как се бе случило това?

Кога се бе случило?

Всъщност, имаше ли значение? Може би единственото важно нещо бе това, че я желаеше и тя е — или поне щеше да бъде — негова. Щом сложеше пръстена си на пръста й, всички въпроси как, защо и кога щяха да се обезсмислят, ако тази лудост, която усещаше у себе си, никога не си отидеше.

Докосна с пръст брадичката й и повдигна лицето й към светлината. Очите й грееха в очакване, а устните й — мили боже, как бе възможно мъжете да не забелязват колко бяха съвършени?

Той се усмихна. Лудостта бе постоянна. И нищо не можеше да му достави по-голямо удоволствие.

Колин не бе противник на брака. Просто бе противник на скучния брак. Не бе придирчив, просто искаше страст и приятелство, интелигентен разговор и приятен смях от време на време. Съпруга, от която не би искал да избяга.

Невероятно, изглежда бе открил всичко това у Пенелопе.

Сега трябваше само да се убеди, че голямата й тайна щеше да си остане точно това — тайна.

Защото не мислеше, че би могъл да понесе болката в очите й, когато висшето общество я отритне.

— Колин? — прошепна тя, дъхът й треперливо напусна устните й и наистина го накара да му се иска да я целуне.

Наведе се напред.

— Хмммм?

— Стана много тих.

— Просто мислех.

— За какво?

Той й се усмихна снизходително.

— Наистина прекарваш твърде много време със сестра ми.

— Какво означава това? — попита го, а устните й така се извиха, че той разбра — тя никога нямаше да изпитва някакви угризения, че му се присмива. Тази жена щеше да го държи в напрежение.

— Изглежда — каза той, — си развила известна склонност към упорство.

— Неотстъпчивост?

— Това също.

— Но това е хубаво.

Само няколко сантиметра разделяха устните им, но желанието да продължи този закачлив разговор бе твърде силно.

— Когато упорито заявяваш подчинението си към своя съпруг — измърмори, — тогава е хубаво нещо.

— О, наистина ли?

Брадичката му кимна едва доловимо.

— А когато неотстъпчиво притискаш раменете ми, когато те целувам, това също е хубаво.

Тъмните й очи се разшириха от такова удоволствие, че той добави:

— Не мислиш ли?

И в този момент тя го изненада.

— Така ли? — попита и постави ръце на раменете му. Тонът й беше предизвикателен, а погледът й очевидно флиртуваше.

Боже, обичаше това, че го изненадва.

— Това е добро начало — каза. — Може да се наложи — премести едната си ръка върху нейната и я притисна върху кожата си, — да ме държиш още по-неотстъпчиво.

— Разбирам — промърмори тя. — Значи искаш да кажеш, че не трябва да те пускам?

Той се замисли за момент.

— Да — отговори и осъзна, че думите й имат по-дълбок смисъл, дори и да не бе възнамерявала. — Точно това казвам.

Изведнъж думите просто не бяха достатъчни. Приближи устни към нейните и остана нежен за около секунда, преди да го завладее истински глад. Целуна я със страст, която дори не знаеше, че притежава. Не беше желание — или поне не беше само желание.

Беше нужда.

Беше някакво странно чувство, гореше и бушуваше в него, предизвикваше го да предяви правата си върху нея, и по някакъв начин да покаже, че е негова.

Отчаяно я желаеше и нямаше абсолютно никаква идея как ще изкара цял месец преди сватбата.

— Колин? — задавено каза Пенелопе, докато той я полагаше по гръб на канапето.

Целуваше брадичката й, след това врата, а устните му бяха прекалено заети, за да каже нещо друго, освен:

— Ммм?

— Ние… о!

Той се усмихна, докато нежно хапеше ухото й. Ако тя успееше да завърши някое изречение, значи очевидно не успяваше да я омае, както трябва.

— Какво казваше? — измърмори, след това силно я целуна, само за да я измъчва.

Отдели устни от нейните, колкото тя да успее да каже:

— Аз само… — и той отново я целуна, разтапяйки се от удоволствие, когато тя простена от желание.

— Съжалявам — каза той и плъзна ръце под подгъва на роклята й и започна да прави всевъзможни порочни неща с глезените й. — Какво казваше?

— Казвах ли? — попита тя със замаяни очи.

Той премести нагоре ръцете си, докато започна да гъделичкат сгъвката на коляното й.

— Казваше нещо — изрече той и притисна бедра към нейните, защото в противен случай щеше да експлодира. — Мисля — прошепна и плъзна ръка по меката кожа на бедрото й, — че щеше да кажеш как искаш да те докосна тук.

Тя ахна, след това простена и някак успя да промълви:

— Не мисля, че щях да кажа това.

Той се ухили до врата й.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Значи искаш да спра?

Тя поклати глава. Бясно.

Осъзна, че може да я вземе още сега. Можеше да прави любов с нея точно тук на канапето на майка си и тя не само щеше да му позволи, но и щеше да му се наслади по всеки възможен начин.

Това нямаше да е завоевание, нямаше да е дори прелъстяване.

Щеше да е нещо повече. Може би дори…

Любов.

Колин замръзна.

— Колин? — прошепна тя и отвори очи.

Любов?

Не беше възможно.

— Колин?

А може би беше.

— Нещо не е наред ли?

Не че се страхуваше от любовта или не вярваше в нея. Просто… не я беше очаквал.

Винаги бе смятал, че любовта удря човек като светкавица и че някой ден, докато си губеше времето на някое парти, отегчен до сълзи, ще види една жена и веднага ще разбере, че животът му ще се промени завинаги. Това се бе случило на брат му Бенедикт и Бог бе свидетел, че той и съпругата му Софи бяха блажено щастливи, скрити в провинцията.

Но това с Пенелопе… беше му влязло под кожата. Промяната бе бавна, почти летаргична и ако това бе любов, е…

Ако това бе любов, той нямаше ли да разбере! Наблюдаваше я внимателно, любопитно и мислеше, че може би е намерил отговора в очите й, в гъстите коси или в начина, по който корсажът й леко порочно се бе свлякъл надолу. Може би, ако я гледаше достатъчно дълго, щеше да разбере.

— Колин? — прошепна тя, вече леко неспокойно.

Той отново я целуна, този път със свирепа решителност. Ако това бе любов, нямаше ли да стане очевидно, когато се целуват? Но ако мозъкът и тялото му функционираха отделно, тогава целувката определено бе в обсега на тялото му, защото макар съзнанието му да си остана точно толкова объркано, колкото бе и преди, то нуждата, която изпитваше тялото му, определено се изостри.

По дяволите, вече изпитваше болка. А нямаше какво да стори по въпроса в салона на майка си, дори ако Пенелопе проявеше желание да участва.

Той се отдръпна и плъзна ръката си надолу по крака й към подгъва на полата.

— Не можем да го направим тук.

— Знам — отвърна тя толкова тъжно, че ръката му замръзна на коляното й и решителността му да постъпи правилно, както изисква приличието, почти се стопи.

Мислите му летяха бясно. Не беше възможно да я люби и никой да не влезе. Бог му бе свидетел, че в настоящото му състояние, това така или иначе щеше да е доста бърза работа.

— Кога е сватбата? — изръмжа.

— След месец.

— Какво трябва да се направи, за да стане след две седмици?

Тя се замисли за момент.

— Подкуп или изнудване. Може би и двете. Няма да е лесно майките ни да бъдат убедени.

Той простена и си позволи за още един прекрасен момент да притисне бедра към нейните, преди да се отдели от нея. Не можеше да я вземе сега. Тя щеше да му бъде съпруга. Щеше да има достатъчно време за следобедни авантюри върху забранени канапета, трябваше поне първият път да е в легло, дължеше й го.

— Колин? — попита тя, като оправи роклята и косата си, макар че нямаше начин второто да придобие приличен вид без огледало, четка, а може би дори камериерка. — Нещо не е наред ли?

— Желая те — прошепна той.

Тя стреснато вдигна поглед.

— Просто исках да го знаеш — каза той. — Не исках да си помислиш, че спрях, защото не ми е било приятно.

— О — тя изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, изглеждаше почти абсурдно щастлива от думите му. — Благодаря, че го каза.

Той пое ръката й и я стисна.

— Приличам на истинска бъркотия, нали?

Той кимна.

— Но си моята бъркотия — промълви.

И това го правеше много щастлив.