Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Три часа по-късно Пенелопе все още бе в салона, все още седеше на канапето, втренчена пред себе си и все още се опитваше да измисли как да разреши проблемите си.

Поправка: „проблем“, единствено число.

Имаше само един проблем, който, поради размера си, изглеждаше като хиляда.

Тя не бе агресивен човек и не можеше да си спомни последния път, когато й бяха минавали подобни мисли, но в този момент с удоволствие би извила врата на Кресида Туомбли.

Наблюдаваше вратата с мрачно чувство на фатализъм — очакваше завръщането на съпруга си със съзнанието, че всяка изминаваща секунда я приближава все повече до момента на истината, когато щеше да се наложи да му признае всичко.

Той нямаше да каже: „Казах ти“. Никога не би казал нещо подобно.

Но щеше да си го мисли.

Не й бе хрумнало, дори за секунда, да скрие това от него. Заплахите на Кресида не бяха нещо, което човек можеше да скрие от съпруга си, а и щеше да има нужда от помощта му.

Не бе сигурна какво трябва да направи, но каквото и да бе то, не знаеше как да го стори сама.

Имаше едно нещо, което знаеше със сигурност — не искаше да плаща на Кресида. Нямаше начин Кресида да се задоволи с десет хиляди лири, не и ако мислеше, че може да получи още. Ако Пенелопе се предадеше сега, щеше да й плаща през остатъка от живота си.

Което означаваше, че след една седмица Кресида Туомбли щеше да каже на целия свят, че Пенелопе Федърингтън Бриджъртън е прословутата лейди Уисълдаун.

Прецени, че има две възможности. Би могла да излъже и да нарече Кресида глупачка, с надеждата, че никой няма да й повярва или да се опита да намери начин да извърти разкритието на Кресида в своя полза.

Само че нямаше представа как.

— Пенелопе?

Гласът на Колин. Искаше да се хвърли в обятията му, а в същото време едва събра сили да се обърне.

— Пенелопе? — вече звучеше загрижено, а стъпките му се забързаха, докато прекосяваше стаята. — Дънууди каза, че Кресида е била тук.

Той седна до нея и докосна бузата й. Тя се обърна и видя лицето му — ъгълчетата на очите му бяха присвити от тревога, а устните — леко разтворени, докато шепнеше името й.

И тогава най-накрая си позволи да се разплаче.

Странно как успяваше да се държи, да крие всичко в себе си, докато не го видя. Но сега той бе тук и тя можа само да зарови лице в топлината на гърдите му и да се сгуши в прегръдката му.

Сякаш със самото си присъствие, той някак си би могъл да накара проблемите й да изчезнат.

— Пенелопе? — попита я с мек и разтревожен глас. — Какво се е случило? Какво не е наред?

Тя само поклати глава, това трябваше да е достатъчно, докато намери думи, събере кураж и спре сълзите си.

— Какво ти каза тя?

— О, Колин — изрече тя, събрала някак необходимата енергия, за да се отдръпне достатъчно, че да вижда лицето му. — Тя знае.

Кожата му побеля.

— Как?

Пенелопе подсмръкна и изтри нос с опакото на ръката си.

— Вината е моя — прошепна.

Той й подаде кърпичка, без да отделя поглед от лицето й.

— Вината не е твоя — каза остро.

Устните й се разтегнаха в тъжна усмивка. Знаеше, че острият му тон е предназначен за Кресида, но и тя го заслужаваше.

— Не — каза примирено, — моя е. Случи се точно, както ти каза. Не внимавах какво пиша. Изпуснах се.

— Какво направи? — попита той.

Тя му разказа всичко, започна с влизането на Кресида и завърши с искането й на пари. Призна, че лошият й избор на думи щеше да доведе до падението й, каква ирония — сърцето й наистина бе разбито. През цялото време, докато говореше, усещаше как той се отдръпва. Слушаше я, но не бе там, с нея. Макар очите му да бяха присвити и напрегнати, погледът му стана странен и далечен. Замисляше нещо. Сигурна бе.

Това я ужасяваше.

И я вълнуваше.

Каквото и да планираше той, каквото и да мислеше, то бе заради нея. Мразеше факта, че глупостта й го бе довела до тази дилема, но не можеше да възпре тръпнещото вълнение, което се разпростираше по кожата й, докато го наблюдаваше.

— Колин? — попита колебливо. Бе спряла да говори преди повече от минута, а той все още не бе казал нищо.

— Аз ще се погрижа за всичко — отвърна й. — Не искам да се тревожиш за нищо.

— Уверявам те, че това е невъзможно — каза му с треперлив глас.

— Приемам брачните си клетви много сериозно — отговори той с плашещо равен глас. — Мисля, че ти обещах да те почитам и пазя.

— Нека ти помогна — изрече тя импулсивно. — Можем да решим това заедно.

Едно ъгълче на устата му се изви в намек за усмивка.

— Имаш ли решение?

Тя поклати глава.

— Не. Мисля цял ден и не знам… макар че…

— Макар че какво? — попита я и вдигна вежди.

Тя разтвори устни, след това ги прехапа и отново ги разтвори.

— Ами ако помоля за помощ лейди Данбъри?

— Смяташ да я помолиш да плати на Кресида?

— Не — каза, макар тонът му да подсказваше, че не говори сериозно. — Ще я помоля да бъде мен.

— Моля?

— Всички, така или иначе, мислят, че тя е лейди Уисълдаун — обясни Пенелопе. — Или поне много хора го вярват. Ако обяви…

— Кресида ще го отрече на момента — прекъсна я Колин.

— Кой би повярвал на Кресида, а не на лейди Данбъри? — Пенелопе се обърна към него с широко отворени, искрени очи. — Аз не бих се осмелила да се противопоставя на лейди Данбъри за нищо на света. Ако тя каже, че е лейди Уисълдаун, сигурно и аз ще й повярвам.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да убедиш лейди Данбъри да излъже заради теб?

— Ами — отвърна Пенелопе и задъвка долната си устна, — тя ме харесва.

— Харесва те? — повтори Колин.

— Наистина, и то доста. Мисля, че може и да иска да ми помогне, особено, като се има предвид, че презира Кресида почти, колкото и аз.

— Мислиш, че приятелските й чувства ще я накарат да излъже цялото висше общество? — попита той със съмнение в гласа.

Тя се отпусна на мястото си.

— Струва си да попитам.

Той рязко се изправи и отиде до прозореца.

— Обещай ми, че няма да отидеш при нея.

— Но…

— Обещай ми.

— Обещавам — каза, — но…

— Без „но“. Ако се наложи, ще говорим с лейди Данбъри, но не и преди да съм имал възможност да измисля нещо друго — прокара ръка през косата си. — Трябва да има и друг начин.

— Имаме цяла седмица — меко каза тя, но думите не й се сториха особено окуражителни, а вероятно не бяха и за Колин.

Той се обърна, а движението му бе толкова прецизно, сякаш бе в армията.

— Ще се върна — каза и се отправи към вратата.

— Но къде отиваш? — изплака Пенелопе и скочи на крака.

— Трябва да помисля — отговори й той и спря с ръка на дръжката на вратата.

— Не можеш ли да мислиш тук, с мен? — промълви тя.

Изражението му омекна и той се върна при нея. Прошепна името й и нежно обхвана лицето й с ръце.

— Обичам те — каза тихо и страстно. — Обичам те с цялото си същество — с всичко, което съм бил и се надявам да бъда.

— Колин…

— Обичам те с моето минало и те обичам заради бъдещето си — наведе се напред и нежно я целуна по устните. — Обичам те, заради децата, които ще имаме и годините, които ще прекараме заедно. Обичам те, заради всяка една от моите усмивки и дори повече — обичам те заради всяка една от твоите.

Пенелопе се подпря на облегалката на един стол.

— Обичам те — повтори той. — Знаеш го, нали?

Тя кимна и затвори очи, отърквайки бузи в ръцете му.

— Трябва да свърша някои неща — каза й, — а няма да мога да се концентрирам, ако мисля за теб, тревожа се дали плачеш, и се чудя дали си наранена.

— Добре съм — прошепна тя. — Вече съм добре, след като ти казах.

— Ще оправя нещата — закле се той. — Просто имам нужда да ми се довериш.

Тя отвори очи.

— Вярвам ти. Бих ти поверила живота си.

Той се усмихна и тя внезапно осъзна, че думите му бяха верни. Всичко щеше да бъде наред. Може би не днес или утре, но скоро. Нещастието не можеше да съществува в един свят, където ги има усмивките на Колин.

— Не мисля, че ще се стигне дотам — каза й той с любов и нежно погали бузата й, преди да отдръпне ръце. Върна се до вратата и се обърна в секундата, в която ръката му докосна дръжката. — Не забравяй за бала на сестра ми довечера.

Пенелопе леко изстена.

— Трябва ли? Последното нещо, което искам, е да се появявам в обществото.

— Трябва — отвърна Колин. — Дафни не организира балове много често и ще бъде съкрушена, ако не присъстваме.

— Зная — въздъхна Пенелопе. — Зная. Знаех го още, докато се оплаквах. Съжалявам.

Той иронично се усмихна.

— Всичко е наред. Днес ти е позволено да проявиш малко лошо настроение.

— Да — тя се опита да му се усмихне в отговор. — Позволено ми е, нали?

— Ще се върна по-късно — обеща той.

— Къде… — понечи да попита тя, но спря. Очевидно не му бе до въпроси точно сега, дори от нея.

Само че за нейна изненада получи отговор.

— Да видя брат си.

— Антъни?

— Да.

Тя окуражително кимна и измърмори.

— Върви. Ще се оправя — членовете на семейство Бриджъртън винаги черпеха сили един от друг. Ако Колин чувстваше, че има нужда от братски съвет, то трябваше да тръгва, без да се бави.

— Не забравяй да се приготвиш за бала на Дафни — напомни й той.

Тя му махна колебливо и го проследи с поглед как напуска стаята.

След това отиде до прозореца, за да го види отново, но той не се появи. Сигурно се бе отправил направо към конюшните. Тя въздъхна и се облегна на рамката на прозореца. Не бе осъзнала колко много й се искаше да го зърне.

Искаше й се да знае какво планира той.

Искаше й се да е сигурна дали изобщо има план.

В същото време се чувстваше странно спокойна. Колин щеше да оправи всичко. Беше го казал, а той никога не лъжеше.

Знаеше, че идеята й да поиска помощ от лейди Данбъри не е идеалното решение, но освен ако Колин не измислеше нещо по-добро, какво друго биха могли да сторят?

Засега щеше да опита да не мисли за всичко това.

Бе толкова изморена, че точно сега имаше нужда единствено да затвори очи и да не мисли за нищо друго, освен за зелените очи на съпруга си и бляскавата светлина на усмивката му.

Утре.

Утре щеше да помогне на Колин да разреши проблемите им.

Днес щеше да си почива. Щеше да подремне, да се моли да заспи и да се опита да измисли как да се изправи пред цялото висше общество тази вечер, знаейки, че Кресида е там, наблюдава я и я чака да допусне грешка.

Човек би помислил, че след почти дузина години, прекарани в преструвка, че не е нищо повече от аутсайдерката Пенелопе Федърингтън, вече е свикнала да играе роли и да крие истинската си същност.

Само че тогава тайната й бе в безопасност. Сега всичко бе различно.

Пенелопе се сви на канапето и затвори очи.

Сега всичко бе различно, но това не означаваше, че задължително е по-лошо, нали?

Всичко щеше да бъде наред. Щеше. Трябваше. Нали?

* * *

Колин започваше да съжалява за решението си да вземе карета до къщата на брат си.

Искаше му се да повърви — енергичната употреба на крака, стъпала и мускули изглеждаше единствения социално приемлив отдушник за яростта му. Но бе преценил, че времето е от съществено значение, а дори и в трафика, една карета би го отвела до Мейфеър по-бързо, отколкото собственият му ход.

Само че сега стените като че ли се събираха, а въздухът бе твърде задушен и, дяволите да го вземат, това, което блокираше улицата не беше ли претоварен фургон за мляко?

Колин показа главата си през вратата, макар че колелетата все още се въртяха, преди да спрат.

— Мили боже — измърмори, когато видя положението. По улицата блестеше счупено стъкло, навсякъде се лееше мляко и той не можеше да прецени кой издава по-силни звуци — конете, които все още бяха впрегнати или дамите на тротоара, чиито рокли бяха целите опръскани с мляко.

Колин скочи от каретата, с намерението да помогне за разчистването, но бързо му стана ясно, че хаосът на Оксфорд Стрийт ще продължи поне час, със или без неговата помощ. Увери се, че за конете на фургона ще се погрижи някой, уведоми кочияша си, че ще продължи пеш и тръгна.

Предизвикателно се взираше в лицата на всички хора срещу себе си и се наслаждаваше на начина, по който те отклоняваха поглед, когато срещаха очевидната му неприязън. Почти му се искаше някой от тях да каже нещо, просто за да има на кого да си го изкара. Нямаше значение, че единственият човек, когото наистина искаше да удуши, бе Кресида Туомбли, в този момент всеки му се струваше добра мишена.

Гневът го правеше неспокоен, неразумен. Не беше на себе си.

Все още не бе сигурен какво се бе случило с него, когато Пенелопе му каза за заплахите на Кресида. Това бе нещо повече от гняв, бе по-силно от ярост. Бе почти физическо — препускаше по вените му, пулсираше под кожата.

Искаше да удари някого.

Искаше да ритне нещо, да забие юмрук в някоя стена.

Беше бесен, когато Пенелопе публикува последната си рубрика. Всъщност си мислеше, че не би могъл да изпита по-силен гняв.

Но бе сгрешил.

А може би това просто бе различен вид гняв. Някой се опитваше да нарани човека, когото обичаше най-много от всички.

Как би могъл да толерира това? Как би могъл да позволи то да се случи?

Отговорът бе прост. Не можеше.

Трябваше да спре това. Трябваше да направи нещо.

След като толкова много години безцелно бе преживявал, смеейки се на странностите на другите, сега бе време сам да стори нещо.

Вдигна поглед, донякъде изненадан, че вече е пред Бриджъртън Хаус. Странно как вече не му приличаше на дом. Тук бе израснал, но сега бе толкова очевидно, че това е домът на брат му.

Неговият дом бе в Блумсбъри. Домът му бе с Пенелопе.

Домът му бе, където и да е, с Пенелопе.

— Колин?

Той се обърна. Антъни бе на тротоара, очевидно се връщаше от някаква задача или среща.

Антъни кимна по посока на вратата.

— Имаше ли намерение да почукаш?

Колин погледна брат си безизразно и в този момент осъзна, че стои абсолютно неподвижен на стъпалата от един бог знае колко време.

— Колин? — отново попита Антъни и загрижено сбърчи вежди.

— Имам нужда от помощта ти — отвърна Колин. Нямаше нужда да казва нищо повече.

* * *

Пенелопе вече бе облечена за бала, когато камериерката й донесе бележка от Колин.

— Дънууди я е получил от един пратеник — обясни камериерката, преди бързо да направи реверанс и да я остави насаме, за да прочете бележката.

Тя плъзна облечения си в ръкавица пръст под капака на плика, отвори го и извади единствения лист хартия, върху който разпозна красивия, спретнат почерк, който й бе станал толкова познат, откакто бе започнала да редактира дневниците на Колин.

„Тази вечер ще пристигна сам на бала. Моля те, отправи се към «Номер пет». Майка ми, Елоиз и Хаясинт чакат, за да те придружат до Хейстингс Хаус.

С цялата ми любов, Колин“

За човек, който пишеше толкова добре в дневниците си, не го биваше много в писмата, помисли си Пенелопе с иронична усмивка.

Изправи се и приглади гладката коприна на полите си. Бе избрала рокля в любимия си цвят — мъхесто зелено — с надеждата да й даде кураж. Майка й винаги казваше, че когато една жена изглежда добре, тя се чувства добре. Определено смяташе, че майка й е права. Бог й бе свидетел, че бе прекарала цели осем години, като се чувстваше ужасно в роклите, за които майка й настояваше, че изглеждат добре.

Косата й бе небрежно вдигната и подчертаваше лицето й, а камериерката бе вплела нещо в кичурите — Пенелопе се страхуваше да попита какво, — което подчертаваше червените отблясъци.

Червената коса не бе особено модерна, разбира се, но Колин веднъж бе казал, че харесва как свещите подчертават цвета на косата й и Пенелопе бе решила, че това е въпрос, по който нейното мнение и модата няма да съвпаднат.

Когато слезе долу, каретата я очакваше, а кочияшът вече бе инструктиран да я откара до „Номер пет“.

Колин очевидно се бе погрижил за всичко. Пенелопе не бе сигурна защо това я изненадва — той не бе човек, който забравя детайли. Само че днес бе твърде зает. Изглеждаше странно, че е отделил време да изпрати инструкции на прислужниците за пътуването й до къщата на майка му, след като тя и сама можеше да се погрижи.

Сигурно планираше нещо. Но какво? Дали щеше да пресрещне Кресида Туомбли и да я отпрати към някоя наказателна колония?

Не, това бе твърде мелодраматично.

Може би бе открил някоя нейна тайна и имаше намерение да я изнудва в отговор. Мълчание за мълчание.

Пенелопе одобрително кимна, докато каретата й преминаваше по Оксфорд Стрийт. Сигурно бе това. Беше типично за Колин да измисли нещо толкова умно и дяволски подходящо. Само че какво бе открил за Кресида за толкова кратко време? През всичките й години като лейди Уисълдаун не бе чула дори да се шепне за нещо наистина скандално, свързано с името на Кресида.

Тя бе подла и дребнава, но никога не престъпваше правилата на висшето общество. Единственото истински предизвикателно нещо, което бе сторила, бе представянето й за лейди Уисълдаун.

Каретата зави на юг към Мейфеър и няколко минути по-късно спря пред „Номер пет“. Елоиз сигурно бе наблюдавала през прозореца, защото направо долетя по стълбите и щеше да се блъсне в каретата, ако кочияшът не бе слязъл точно навреме, за да блокира пътя й.

Елоиз заподскача от крак на крак, докато го чакаше да отвори вратата на каретата, всъщност изглеждаше толкова нетърпелива, че Пенелопе се изненада, че тя не го подмина и не я дръпна собственоръчно. Накрая, игнорирайки предложението за помощ на кочияша, тя се качи в каретата, като по пътя почти се препъна в полите си и едва не падна на пода. Веднага щом се изправи, се огледа наоколо с изключително потайно изражение и дръпна вратата, за да я затвори и за малко да отнесе носа на кочияша.

— Какво — попита Елоиз — става?

Пенелопе само се втренчи в нея.

— Бих могла да те попитам същото.

— Така ли? Защо?

— Защото почти събори каретата, в стремежа си да се покатериш вътре по най-бързия начин.

— О — небрежно изрече Елоиз. — Вината е само твоя.

— Моя?

— Да, твоя! Искам да знам какво става. И трябва да знам още тази вечер.

Пенелопе бе сигурна, че Колин не би казал на сестра си за изнудването на Кресида, освен ако планът му не предвиждаше Елоиз да засипе Кресида със словоизлияния до смърт.

Трябва да знаеш за какво говоря! — настоя Елоиз и вдигна поглед към къщата. Предната врата се отваряше. — О, за бога! Майка и Хаясинт вече идват. Кажи ми!

— Какво да ти кажа?

— Защо Колин ни изпрати онази ужасно мистериозна бележка, с която ни инструктира да сме залепени за теб през цялата вечер.

— Така ли?

— Да, и трябва да изтъкна, че беше подчертал думата „залепени“.

— Аз пък си помислих, че ти си поставила ударението — каза Пенелопе сухо.

Елоиз се смръщи.

— Пенелопе, сега не е моментът да ми се подиграваш.

— А кога е моментът?

— Пенелопе!

— Съжалявам, не можах да устоя.

— Знаеш ли за какво беше бележката?

Тя поклати глава. Което не беше пълна лъжа, каза си. Наистина не знаеше какво бе планирал Колин за тази вечер.

Точно в този момент вратата се отвори и Хаясинт нахлу вътре.

— Пенелопе! — изрече много ентусиазирано. — Какво става?

— Не знае — каза Елоиз.

Хаясинт изгледа сестра си раздразнено.

— Знаех си, че ще се промъкнеш тук по-рано.

Вайълет надникна вътре.

— Карат ли се? — обърна се към Пенелопе.

— Само малко — отвърна й тя.

Вайълет седна до Хаясинт, срещу Пенелопе и Елоиз.

— Много добре. Така или иначе не мога да ги спра. Но кажи, какво имаше предвид Колин, когато ни инструктира да сме залепени за теб?

— Наистина не знам.

Вайълет присви очи, сякаш преценяваше искреността на Пенелопе.

— Той беше абсолютно категоричен. Беше подчертал думата „залепени“.

— Знам — отвърна Пенелопе точно в момента, в който Елоиз произнасяше:

— Казах й.

— Беше я подчертал два пъти — добави Хаясинт. — Ако мастилото му беше по-тъмно, щеше да прилича на локва кръв.

— Хаясинт! — възкликна Вайълет.

Тя само сви рамене.

— Много е интригуващо.

— Всъщност — каза Пенелопе, нетърпелива да смени темата или поне да я измести малко, — чудя се как ще е облечен Колин?

Това прикова вниманието на всички.

— Излезе със следобедните си дрехи — обясни тя, — и не се е връщал. Не мисля, че сестра ви ще допусне нещо различно от пълно вечерно облекло на бала си.

— Сигурно е взел нещо на заем от Антъни — небрежно изрече Елоиз. — Двамата имат еднакво телосложение. Както и Грегори. Само Бенедикт е различен.

— Два инча по-висок — каза Хаясинт.

Пенелопе кимна, като се престори, че проявява интерес и погледна през прозореца. Каретата тъкмо забавяше ход, вероятно кочияшът се опитваше да си проправи път сред множеството карети, които се бяха струпали на Гросвенър Скуеър.

— Колко хора се очакват тази вечер? — попита тя.

— Мисля, че са поканени около петстотин — отвърна Вайълет. — Дафни не организира често балове, но това, което й липсва като честота, наваксва с грандиозност.

— Именно — измърмори Хаясинт. — Мразя тълпите. Тази вечер няма да мога да си поема дъх като хората.

— Имам късмет, че си най-малка — каза й Вайълет уморено, но с обич. — Сигурна съм, че след теб няма да ми е останала енергия за никого.

— В такъв случай, жалко, че не бях първа — отвърна й Хаясинт с нахална усмивка. — Само си помисли за цялото внимание, което щях да получа. Да не споменаваме богатството.

— Ти и сега си доста заможна наследница — каза Вайълет.

— А и винаги съумяваш да станеш център на внимание — подразни я Елоиз.

Хаясинт само се ухили.

— Знаеш ли — обърна се Вайълет към Пенелопе, — че всичките ми деца ще присъстват тази вечер? Не мога да си спомня кога за последен път всички сме били заедно.

— Ами рождения ти ден — попита Елоиз.

Вайълет поклати глава.

— Грегори не успя да се върне от университета.

— Не очакваш да се подредим по височина и да изпеем нещо празнично, нали? — попита Хаясинт, но се шегуваше само наполовина. — Направо си представям: Пеещите Бриджъртън. Бихме направили цяло състояние на сцена.

— Тази вечер си в стихията си — каза й Пенелопе.

Хаясинт сви рамене.

— Просто се приготвям за предстоящото ми превръщане в лепило. Изглежда се изисква някаква психическа подготовка.

— Лепкаво състояние на ума? — любезно попита Пенелопе.

— Именно.

— Трябва да я омъжим скоро — обърна се Елоиз към майка си.

— Първо теб — изстреля Хаясинт в отговор.

— Работя по въпроса — загадъчно изрече Елоиз.

— Какво? — звукът от произнасянето на думата бе силно подсилен от факта, че тя изскочи едновременно от три усти.

— Нищо повече няма да ви кажа — отвърна Елоиз с такъв тон, че всички разбраха, че говори сериозно.

— Ще стигна до дъното на това — увери ги Хаясинт.

— Сигурна съм — отвърна Вайълет.

Пенелопе се обърна към Елоиз и каза:

— Нямаш никакъв шанс.

Тя само повдигна брадичка и погледна през прозореца.

— Пристигнахме — обяви.

Четирите дами изчакаха кочияшът да отвори вратата и се показаха навън една по една.

— Мили боже — одобрително изрече Вайълет. — Дафни наистина е надминала себе си.

Трудно бе човек да не спре и да се загледа. Цялата Хейстингс Хаус бе обляна от светлина. Всеки прозорец бе украсен със свещи, а в аплиците отвън бяха поставени факли, както и в ръцете на цяла армия прислужници, които посрещаха каретите.

— Твърде жалко, че лейди Уисълдаун не е тук — каза Хаясинт и гласът й за първи път изгуби дяволитата си нотка. — Това щеше да й хареса.

— А може би е тук — каза Елоиз. — Всъщност, вероятно е.

— Дафни покани ли Кресида Туомбли? — попита Вайълет.

— О, със сигурност — каза Елоиз. — Макар да съм убедена, че не тя е лейди Уисълдаун.

— Не мисля, че някой вече го вярва — отвърна Вайълет и вдигна крак към първото стъпало. — Хайде, момичета, нашата нощ ни очаква.

Хаясинт пристъпи напред, за да придружи майка си, но Елоиз изостана до Пенелопе.

— Има вълшебство във въздуха — каза тя и се огледа, сякаш никога преди не бе виждала лондонски бал. — Усещаш ли го?

Пенелопе само я погледна, страхуваше се, че ако отвори уста, ще издаде всичките си тайни. Елоиз бе права. В тази нощ имаше нещо странно и наелектризиращо — някаква енергия, която човек усеща точно преди гръмотевична буря.

— Сякаш е повратна точка — замислено изрече Елоиз, — сякаш нечий живот би могъл изцяло да се промени, само за една нощ.

— Какво казваш, Елоиз? — попита Пенелопе, обезпокоена от погледа в очите на приятелката си.

— Нищо — изрече тя и сви рамене, но загадъчната усмивка остана върху устните й, когато пъхна ръка в тази на Пенелопе и измърмори. — Да вървим. Нощта ни очаква.