Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Няколко дни по-късно Пенелопе се завърна от пазаруване с Елоиз, Хаясинт и Фелисити и откри съпруга си, седнал зад бюрото в кабинета си. Четеше нещо и беше непривично прегърбен, задълбочен в някаква книга или документ.

— Колин?

Главата му подскочи нагоре. Сигурно не я бе чул да се приближава, което бе изненадващо, тъй като тя не бе правила опит да заглуши стъпките си.

— Пенелопе — изрече и се изправи на крака, когато тя влезе в стаята, — как беше, ъъъ, каквото там прави, когато излезе?

— Пазарувах — отговори му с развеселена усмивка. — Ходих да пазарувам.

— Точно така. Пазарува — той леко пристъпи от крак на крак. — Купи ли нещо?

— Една шапка — отговори и се изкуши да добави: „и три диамантени пръстена“, само за да провери дали я слуша.

— Добре, добре — измърмори той, очевидно нетърпелив да се върне към това, което правеше на бюрото си.

— Какво четеш?

— Нищо — отвърна той, почти инстинктивно, и след това добави. — Е, всъщност… един от дневниците ми.

Странно изражение се изписа на лицето му — леко смутено, малко предизвикателно, сякаш почти се чувстваше неудобно, че са го хванали и в същото време я предизвиква да попита още нещо.

— Може ли да го видя? — попита тя, запазвайки гласа си мек и, надяваше се, че не звучи настойчиво. Странно бе да мисли, че Колин е несигурен за каквото и да било. Споменаването на дневниците му, обаче, изглежда вадеше на показ уязвимостта му, което бе изненадващо… и трогателно.

Пенелопе бе прекарала голяма част от живота си, гледайки на Колин като на непоклатима кула на щастието и доброто настроение. Той беше самоуверен, красив, харесван и интелигентен. Толкова често си бе мислила колко е лесно да си Бриджъртън.

В толкова много случаи — повече, отколкото можеше да преброи — се връщаше у дома след чай с Елоиз и семейството й, свиваше се на кълбо в леглото и си пожелаваше да се е родила Бриджъртън. Животът за тях беше лесен. Те бяха умни, привлекателни и богати, и като че ли всички ги харесваха.

А човек не можеше да ги намрази, дори заради прекрасния им живот, защото бяха толкова мили.

Е, сега беше една от тях, по силата на брака си, ако не по рождение и наистина бе вярно — животът бе по-хубав, когато си Бриджъртън, макар това да не бе свързано с някаква огромна промяна в нея самата, а по-скоро с факта, че бе лудо влюбена в съпруга си и по някакво невероятно чудо той отвръщаше на чувствата й.

Само че животът не беше идеален, дори за членовете на семейство Бриджъртън.

Дори Колин — златното момче, човекът със спокойната усмивка и дяволитото чувство за хумор — дори той си имаше своите слабости. Преследваха го несбъднати мечти и чувство за несигурност. Колко нечестно от нейна страна, когато бе размишлявала за живота му, да не му позволи възможността и той да има слабости.

— Няма нужда да го виждам целия — увери го. — Може би само един или два кратки откъса. По твой избор. Може би нещо, което особено ти харесва.

Той сведе поглед към отворената тетрадка и се втренчи невиждащо в нея, сякаш думите бяха написани на китайски.

— Не зная какво да избера — избъбри. — Едно и също е, наистина.

— Разбира се, че не е. Знам това по-добре от всеки друг. Аз… — тя внезапно се огледа, видя, че вратата е отворена и бързо отиде да я затвори. — Написала съм безброй рубрики — продължи, — и те уверявам, че не е едно и също. Някои ги обожавах — усмихна се с носталгия, припомняйки си притока на задоволство и гордост, който я заливаше всеки път, когато напишеше нещо особено добро. — Беше прекрасно, знаеш ли какво имам предвид?

Той поклати глава.

— Чувството, което изпитваш — опита се да му обясни, — когато просто знаеш, че си избрал най-точните думи. И можеш наистина да оцениш това, само след като си седял прегърбен и обезсърчен и си се взирал в празния лист, без да имаш никаква идея какво да кажеш.

Това чувство го познавам — каза той.

Пенелопе опита да не се усмихне.

— Зная, че познаваш първото чувство. Ти си невероятен писател, Колин. Чела съм работите ти.

Той разтревожено вдигна поглед.

— Само това, за което знаеш — увери го тя. — Никога не бих чела дневниците ти, без да си ми предложил — тя се изчерви при спомена как точно — без негово позволение — бе прочела един пасаж за пътуването му до Кипър. — Е, не и сега — добави. — Но беше хубаво, Колин. Почти вълшебно и някъде вътре в себе си и ти го знаеш.

Той само се втренчи в нея, и изглеждаше така, сякаш не знае какво да каже. Бе виждала това изражение на безброй лица, но никога на неговото, и беше толкова странно. Искаше й се да се разплаче и да обвие ръце около него. Но най-вече бе обхваната от силна нужда да върне усмивката върху лицето му.

— Сигурна съм, че си изживявал тези дни, които описах — настоя тя. — Когато знаеш, че си написал нещо наистина хубаво. — Погледна го с надежда. — Знаеш какво имам предвид, нали?

Той не отговори.

— Знаеш — каза тя. — Убедена съм, че знаеш. Не може да си писател и да не знаеш.

— Аз не съм писател — каза той.

— Разбира се, че си — тя посочи дневника. — Доказателството е точно тук — пристъпи напред. — Колин, моля те. Може ли да прочета още малко?

За първи път той изглеждаше нерешителен и Пенелопе прие това за малка победа.

— Вече си чела почти всичко, което аз съм писала — убеждаваше го тя. — Би било честно…

Спря, когато видя лицето му. Не знаеше как да го опише, но той изглеждаше покрусен, далечен, абсолютно недостижим.

— Колин? — прошепна.

— Бих предпочел да го запазя за себе си — изрече той рязко. — Ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се, че нямам — отвърна тя, макар и двамата да знаеха, че лъже.

Колин остана толкова тих и неподвижен, че Пенелопе нямаше друг избор, освен да се извини и да го остави сам, безнадеждно втренчен във вратата.

Беше я наранил.

Нямаше значение, че не това бе намерението му. Тя бе протегнала ръка към него, а той не бе в състояние да я поеме.

А най-лошото бе, че знаеше, че тя не разбира. Мислеше, че се срамува от нея. Беше й казал, че това не е вярно, но тъй като не можеше събере сили да й признае истината — че завижда — не мислеше, че му е повярвала.

По дяволите, и той не би повярвал. Очевидно изглеждаше сякаш лъже, защото, в известен смисъл, го правеше. Или поне криеше истината, което го караше да се чувства неудобно.

В секундата, в която му напомни, че е чел всичко, което тя е писала, нещо черно и грозно се сви в него.

Бе чел всичко, което бе писала, защото тя бе публикувала всичко написано. Докато неговите драсканици бяха скучни и безжизнени, и прибрани някъде, където никой не би могъл да ги види.

Имаше ли значение какво пише човек, ако никой никога нямаше да го прочете? Дали думите имаха значение, ако не биваха чути?

Никога не бе мислил да публикува дневниците си, докато Пенелопе не го бе предложила преди няколко седмици, а сега тази мисъл го занимаваше ден и нощ — когато не се занимаваше с Пенелопе, разбира се. Само че бе обхванат от силен страх. Ами ако никой не искаше да публикува работите му? Ами ако някой ги публикуваше, но само защото е от богато и влиятелно семейство? Колин искаше, повече от всичко друго, да бъде самостоятелен мъж, да бъде известен със своите постижения, а не с името или положението си, нито дори с усмивката или чара, които притежаваше.

А най-ужасната възможност от всички беше: Ами ако публикуват писанията му, но никой не ги хареса?

Как би могъл да се изправи пред това? Как би могъл да живее, знаейки, че се е провалил?

А не беше ли по-лошо да си остане какъвто бе сега — страхливец?

* * *

По-късно същата вечер Пенелопе най-сетне събра сили да стане от стола, изпи чаша чай и се отправи към спалнята. След като накрая се отпусна върху възглавниците с книга в ръка, която не можеше съвсем да се насили да чете, Колин се появи.

Отначало не каза нищо, само остана на място и й се усмихна, само че това не бе някоя от обичайните му усмивки — изпълнена с вътрешна светлина и караща този, към когото е отправена да се усмихне в отговор.

Това бе слаба, смутена усмивка.

Извинителна усмивка.

Пенелопе остави разтворената книга върху корема си.

— Може ли? — попита Колин и посочи празното място до нея.

Пенелопе се дръпна вдясно.

— Разбира се — измърмори и премести книгата си върху нощното шкафче.

— Отбелязах няколко пасажа — каза и й подаде дневника си, докато се настаняваше на ръба на леглото. — Ако искаш да ги прочетеш, да — прочисти гърлото си — изкажеш мнение, това би било… — отново се прокашля. — Би било добре.

Пенелопе погледна дневника в ръката му, елегантно подвързан с тъмночервена кожа, и отново вдигна поглед към него. Лицето му бе сериозно, а очите — мрачни и макар да бе абсолютно неподвижен — не трепваше, не се въртеше — личеше, че е нервен.

Нервен? Колин? Това бе възможно най-странното нещо, което би могла да си представи.

— За мен би било чест — изрече тя меко и нежно издърпа дневника от пръстите му. Забеляза, че няколко страници са отбелязани и внимателно разгърна на едно от избраните места.

14 март 1819

Планинските земи са странно кафяви.“

— Това е от посещението ми в Шотландия при Франческа — прекъсна я той.

Пенелопе му се усмихна леко снизходително, сякаш за да го смъмри нежно за прекъсването.

— Извинявай — измърмори той.

„Човек би помислил или поне някой англичанин би помислил, че хълмовете и долините ще са наситено смарагдовозелени. Все пак Шотландия се намира на същия остров и, по думите на всички, страда от същите дъждове, които тормозят Англия.

Чувам, че наричат тези странни бежови хълмове «плата». Те са голи, кафяви и запустели. И все пак разтърсват душата.“

— Тук се бях изкачил доста нависоко — обясни. — Когато си в ниското или близо до езерата, е доста различно.

Пенелопе се обърна и го изгледа.

— Извинявай — избъбри той.

— Може би ще се чувстваш по-удобно, ако не четеш през рамото ми? — предложи му.

Той изненадано примигна.

— Мислех, че вече си го чел и преди — и добави в отговор на празния му поглед. — И затова няма нужда да го четеш сега — почака да види реакцията му, но такава не последва. — Следователно няма нужда да надничаш през рамото ми — довърши накрая.

— О! — Той се отдръпна леко. — Извинявай.

Пенелопе невярващо го изгледа.

— Стани от леглото, Колин.

Много смирено той се надигна от леглото, отпусна се върху един стол в далечния ъгъл на стаята, кръстоса ръце и започна да потупва с крак от нетърпение.

Туп, туп, туп. Тибидуп, туп, туп, туп.

— Колин!

Той вдигна поглед, искрено изненадан.

— Какво?

— Престани да потупваш с крак!

Той погледна към крака си, сякаш бе някакъв чужд предмет.

— Потупвах ли?

— Да.

— О! — Кръстоса ръце още по-стегнато. — Съжалявам.

Тя отново насочи вниманието си към дневника.

Туп, туп.

Пенелопе рязко вдигна глава.

— Колин!

Той здраво натисна краката си към килима.

— Не мога да се въздържа. Дори не осъзнавах, че го правя — отпусна ръце и ги облегна на нетапицираната странична част от стола, но не изглеждаше спокоен, пръстите и на двете му ръце бяха напрегнати и извити в дъга.

Тя го гледа втренчено няколко секунди, в очакване да разбере дали наистина е в състояние да остане неподвижен.

— Няма повече — увери я. — Обещавам.

Тя го изгледа преценяващо за последен път и отново обърна поглед към думите пред себе си.

„Като народ шотландците презират англичаните и много хора биха казали, че имат право. Но отделните хора са много топли и приятелски настроени, нетърпеливи да споделят чаша уиски, гореща гозба или да предложат уютно място за сън. Група англичани — всъщност всеки англичанин в каквато и да било униформа — няма да бъдат добре дошли в никое шотландско село, но ако някой «ингилиз» тръгне сам по централната му улица, местното население ще го поздрави с отворени обятия и широки усмивки.

Това се случи и с мен при посещението ми в Инвъръри, на брега на езерото Файн. Спретнато, подредено градче, което било проектирано от Робърт Адам, когато херцогът на Аргил решил да премести цялото село, за да освободи място за новия си замък. Разположено е досами водата, варосаните му сгради образуват спретнати редици и се срещат под прав ъгъл — необичайна подредба за човек като мен, израснал сред странните пресечки на Лондон.

Вечерях в хотел «Джордж» и се наслаждавах на хубаво уиски, вместо обичайния ейл, който човек поръчва на подобно място в Англия, когато осъзнах, че нямам представа как да стигна до следващата си цел, нито имам идея колко време ще ми отнеме това. Насочих се към собственика — мистър Кларк, обясних намерението си да се отправя към Блеър Касъл и успях само да примигна в почуда и объркване, когато останалите посетители на странноприемницата започнаха да се обаждат със съвети.

— Блеър Касъл? — избоботи мистър Кларк — той изглеждаше като боботещ човек, за когото не е присъща тихата реч. — Е, ами, ако искате да отидете до Блеър Касъл, значи определено ще искате да се насочите на запад към Питлохри, а оттам на север.

Тези думи бяха последвани от одобрителен хор гласове и еднакво силно неодобрение.

— О, не! — извика някой друг, чието име, както по-късно научих, бе МакБогъл. — Ще трябва да прекоси езерото Той, а няма по-сигурен път към пълната катастрофа от този избор. По-добре сега да се насочи на север и после да завие на запад.

— Да — намеси се и трети, — но тогава на пътя му ще е Бен Невис. Да не би да искаш да кажеш, че една планина е по-малко препятствие от някакво си мижаво езерце?

— Наричаш езерото Той мижаво? Нека ти кажа, че съм роден на брега на Той и никой не може да го нарича мижаво в мое присъствие — нямам представа кой каза това, както и почти всичко оттук нататък, но бе изречено със силна емоция и убеждение.

— Няма нужда да отива чак до Бен Невис. Може да завие на запад при Гленкоу.

— Хохохо и бутилка уиски. На запад от Гленкоу няма никакъв свестен път. Да не се опитваш да убиеш бедния човечец?

И така нататък и така нататък. Ако читателят е забелязал, спрях да отбелязвам кой какво е казал, защото врявата бе толкова силна, че бе невъзможно да се различат отделни гласове. Това продължи поне десет минути, докато накрая се обади старият, осемдесетгодишен Ангъс Кембъл и от уважение всички замлъкнаха.

— Това, което трябва да направи — изхриптя Ангъс, — е да отиде на юг до Кинтайър, да завие обратно на север и да прекоси залива Лоум до Мъл, за да може да се отправи към Йона и да плава до Скай, да пресече по суша до Улапуул, след това обратно надолу към Инвърнес, да окаже почит на Кулоден и оттам може да продължи на юг към Блеър Касъл, като по пътя спре в Гремпиън, ако иска да види как се прави хубавото уиски.

Това изявление бе последвано от абсолютна тишина. Накрая един смелчага изтъкна:

— Но това ще му отнеме месеци.

— А кой казва, че няма? — заяви старият Кембъл с едва забележима войнственост в гласа. — «Англичанинът» е тук, за да разгледа Шотландия. Да не би да казвате, че може да го направи, ако прекоси по права линия от тук до Пъртшър?

Усетих, че се усмихвам и взех решение веднага. Щях съвсем точно да следвам маршрута му, а при завръщането си в Лондон щях да знам дълбоко в сърцето си, че съм опознал Шотландия.“

Колин наблюдаваше как Пенелопе чете. От време на време тя се усмихваше и сърцето му подскачаше, докато внезапно не осъзна, че усмивката й е станала постоянна, а устните й се присвиват, сякаш потиска смеха си.

После осъзна, че и той се усмихва.

Толкова бе изненадан от реакцията й първия път, когато бе прочела писанията му — бе откликнала страстно и в същото време бе точна и аналитична, когато ги обсъждаше с него. Сега, разбира се, причината бе ясна. Тя също пишеше и то вероятно по-добре от него, а ако имаше нещо на този свят, от което тя наистина разбираше, това бяха думите.

Трудно бе да се повярва, че му е отнело толкова време да я помоли за съвет. Вероятно страхът го бе спирал. Страх, тревога и всички онези глупави чувства, които се преструваше, че са под неговото достойнство.

Кой би предположил, че мнението на една жена ще стане толкова важно за него? Бе работил над дневниците си с години, внимателно описваше пътуванията си, опитваше се да предаде повече от това, което виждаше и правеше, както и да вплете в тях чувствата си. И никога не ги бе показвал на никого.

Досега.

Нямаше никой, на когото да изпита желание да ги покаже. Не, това не бе вярно. Дълбоко в себе си искаше да ги покаже на много хора, но моментът никога не изглеждаше подходящ или мислеше, че ще излъжат и ще кажат, че нещо е хубаво, въпреки че не е, само за да пощадят чувствата му.

Само че Пенелопе бе различна. Тя бе писател. И то много добър при това. Ако тя казваше, че дневниците му са добри, можеше почти да повярва, че това е вярно.

Тя леко прехапа устни, докато обръщаше страницата и се намръщи, когато пръстите й не откриха следваща, която да хванат. Наплюнчи средния си пръст, задържа последната страница и започна отново да чете.

И отново се усмихна.

Колин изпусна дъха, който не бе осъзнал, че задържа.

Накрая тя остави дневника в скута си, отворен на частта, която четеше. Вдигна поглед и каза:

— Предполагам, че искаше да спра в края на дописката?

Не точно тези думи бе очаквал и те го объркаха.

— Ъъ, ако искаш — заекна. — Ако искаш да продължиш да четеш, предполагам, че няма проблем.

Сякаш слънцето внезапно се бе въплътило в усмивката й.

Разбира се, че искам да чета още — възкликна. — Нямам търпение да разбера какво се е случило, когато си отишъл в Кинтайър и Мъл и — намръщи се и провери в отворената книга, — и Скай, и Улапуул, и Кулоден, и Гремпиън — отново сведе поглед, — о, да, и Блеър Касъл, разбира се, ако си стигнал дотам. Предполагам, че си имал намерение да посетиш приятели.

Той кимна.

— Мъри — спомена той името на другар от училище, чийто брат бе херцог на Атол. — Но трябва да ти кажа, че в края на краищата не следвах точните указания на стария Ангъс Кембъл. Най-малкото, защото не открих пътища, които да свързват половината от местата, които той спомена.

— Може би — каза тя със замечтан поглед в очите, — там трябва да отидем на меден месец.

— Шотландия? — попита той, абсолютно изненадан. — Не искаш ли да пътуваш до някое топло и екзотично място?

— За човек, който никога не се е отдалечавал на повече от сто мили от Лондон — отвърна тя, — Шотландия е екзотична.

— Мога да те уверя — каза й с усмивка и прекоси стаята, за да се настани на ръба на леглото, — че Италия е по-екзотична. И по-романтична.

Тя се изчерви и това му достави удоволствие.

— О — каза леко притеснена и той се зачуди колко дълго щеше да успява да я притесни, говорейки за романтика и любов и всички онези прекрасни дейности, които ги съпътстваха.

— Ще отидем до Шотландия друг път — увери я. — Така или иначе обикновено се отправям на север на всеки няколко години, за да видя Франческа.

— Изненадах се, че поиска мнението ми — изрече Пенелопе след кратко мълчание.

— Кого другиго бих могъл да попитам?

— Не знам — отвърна, внезапно приковала интерес към начина, по който пръстите й се впиват в завивките. — Братята си, предполагам.

Той положи ръка върху нейната.

— Какво знаят те за писането?

Тя вдигна брадичка и очите й — ясни, топли и кафяви — срещнаха неговите.

— Зная, че цениш мнението им.

— Вярно е — съгласи се той, — но ценя твоето повече.

Внимателно се вгледа в лицето й, чиито черти се изменяха под напора на различни чувства.

— Но ти не харесваш това, което пиша — изрече тя с колебание и надежда едновременно.

Той вдигна ръка към извивката на бузата й и нежно я притисна, като се увери, че тя го гледа, когато проговори:

— Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината — каза настойчиво. — Мисля, че си забележителен писател. Улавяш същността на хората с простота и духовитост, които са несравними. Десет години караше хората да се смеят. Караше ги да подсвиркват. Караше ги да мислят, Пенелопе. Караше хората да мислят. Не бих могъл да измисля по-голямо постижение.

— Да не споменавам — продължи, сякаш не можеше да спре, след като веднъж е започнал, — че пишеше за висшето общество, измежду всички възможни теми. Пишеш за обществото и го правиш забавно, интересно и остроумно, а всички знаем, че в повечето случаи то е направо скучно.

Много дълго Пенелопе не успя да каже и дума. От години се гордееше с работата си и тайно се усмихваше, когато чуеше някой да цитира нещо от рубриката й или да се смее на саркастичните й забележки. Само че нямаше с кого да сподели триумфа си.

Анонимността бе самотно нещо.

А сега имаше Колин. И въпреки че светът никога нямаше да разбере, че лейди Уисълдаун всъщност е обикновената, пренебрегната, останала стара мома до последния възможен момент Пенелопе Федърингтън, Колин знаеше. А Пенелопе започваше да осъзнава, че макар това да не бе единственото, което имаше значение, то бе най-важното.

Но все още не разбираше действията му.

— Тогава защо — попита бавно и внимателно, — толкова се отдръпваше всеки път, когато го споменавах?

Когато най-накрая й отговори, думите му едва се чуваха.

— Трудно е за обяснение.

— Аз съм добър слушател — меко му каза.

Ръката, която толкова любящо галеше лицето й, се отпусна в скута му. И той изрече единственото нещо, което никога не бе очаквала.

— Завиждам — безпомощно сви рамене. — Толкова съжалявам.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза тя. Нямаше намерение да шепне, но силата не й стигна за нищо повече.

— Погледни се, Пенелопе — той взе двете й ръце в своите и се обърна, за да е с лице към нея. — Ти имаш огромен успех.

— Анонимен успех — напомни му.

— Но ти знаеш и аз знам, а и не за това говоря — пусна едната й ръка и прокара пръсти през косата си, докато се опитваше да намери точните думи. — Направила си нещо. Имаш някакво постижение.

— Но ти имаш…

— Какво имам аз, Пенелопе? — прекъсна я леко раздразнено, изправи се на крака и започна да се разхожда. — Какво имам?

— Ами имаш мен — каза тя, но думите й не бяха убедителни. Знаеше, че той няма предвид това.

Той уморено я погледна.

— Нямам това предвид, Пенелопе…

— Зная.

— … имам нужда от нещо, което мога да посоча — каза едновременно с нежния й отговор. — Имам нужда от цел. Антъни има такава, Бенедикт също, а аз се занимавам с глупости.

— Колин, не е така. Ти си…

— Уморих се да ме смятат само за… — той се спря.

— Какво има, Колин? — попита тя, леко изненадана от отвратеното изражение, което внезапно се появи на лицето му.

— Мили боже — изруга той с тих глас.

Очите й се разшириха. Колин не правеше това често.

— Не мога да повярвам — измърмори той, а главата му леко помръдна наляво, почти сякаш потрепна.

— Оплаквах ти се — изрече невярващо. — Оплаквах ти се от лейди Уисълдаун.

Тя направи физиономия.

— Много хора са го правили, Колин. Свикнала съм.

— Не мога да повярвам. Оплаквах ти се, че лейди Уисълдаун ме нарича чаровен.

— Мен ме нарече презрял цитрусов плод — каза Пенелопе в опит да се пошегува.

Той спря да крачи, колкото да й хвърли един раздразнен поглед.

— Смееше ли ми се през цялото време, докато охках как следващите поколения ще ме запомнят само с рубриките на „Уисълдаун“?

— Не! — възкликна тя. — Надявам се, че ме познаваш по-добре.

Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Не мога да повярвам, че седях там и ти се оплаквах, че не съм постигнал нищо, а ти вече си била на върха като „Уисълдаун“.

Тя стана от леглото. Невъзможно бе просто да седи там, докато той кръстосваше като тигър в клетка.

— Колин, нямаше как да знаеш.

— Все пак — той отвратено въздъхна. — Иронията би била направо красива, ако не бе насочена към мен.

Пенелопе отвори уста, за да проговори, но не знаеше как точно да каже всичко, което й бе на сърцето. Колин бе постигнал толкова много, че дори не знаеше откъде да започне. Не бяха неща, които можеш да вземеш в ръка като издание на „Хроники на Висшето общество на лейди Уисълдаун“, но въпреки това бяха точно толкова специални.

А може би и повече.

Пенелопе си припомни всички онези моменти, в които той караше хората да се усмихват, случаите, когато бе подминавал популярните момичета на бала, за да покани някоя аутсайдерка на танц. Мислеше за силната, почти вълшебна връзка, която имаше с братята си. Ако това не бяха постижения, то не знаеше как иначе да ги нарече.

Но бе наясно, че това не са важните неща, за които той говори. Знаеше от какво имаше нужда — цел, призвание.

Нещо, което да покаже на света, че в него има повече, отколкото другите смятат.

— Публикувай дневниците от пътуванията си — каза му.

— Аз не…

— Публикувай ги — повтори тя. — Рискувай и виж дали ще успееш.

Погледът му срещна нейния за момент, след това се премести към дневника, който тя все още стискаше в ръце.

— Имат нужда от редактиране — измърмори.

Пенелопе се засмя, защото разбра, че е спечелила. Той също бе спечелил. Още не го знаеше, но бе така.

— Всеки има нужда от редакция — каза, а усмивката й се разширяваше с всяка следваща дума. — Е, освен мен, предполагам — подразни го. — А може и да съм имала нужда — добави и сви рамене. — Никога няма да разберем, защото нямаше кой да ме редактира.

Той внезапно вдигна поглед.

— Как го направи?

— Как направих кое?

Устните му нетърпеливо се присвиха.

— Знаеш какво имам предвид. Как се справяше с рубриката? Нещата не се изчерпват с писане. Трябва да се печата и разпространява. Някой трябва да е знаел коя си.

Тя въздъхна продължително. Толкова дълго бе пазила тези тайни, че й бе странно да ги споделя, дори и със съпруга си.

— Дълга история — каза му. — Може би трябва да седнем.

Той я поведе обратно към леглото и двамата се настаниха удобно, облегнати на възглавниците и опънали крака пред себе си.

— Бях много млада, когато започнах — каза Пенелопе. — Само на седемнадесет. Всичко стана доста случайно.

Той се усмихна.

— Как нещо такова започва случайно?

— Пишех на шега. Толкова бях нещастна през онзи първи сезон — погледна го настойчиво. — Не знам дали си спомняш, но тогава тежах с около тринадесет килограма повече, а и сега не съм точно модерно слаба.

— Мисля, че си съвършена — лоялно изрече той.

Което, помисли си Пенелопе, бе част от причините и тя да мисли, че той е съвършен.

— Както и да е — продължи тя. — Не бях особено щастлива и затова написах една доста язвителна дописка за бала, на който бях предишната вечер. След това още една, и още една. Не ги подписвах като лейди Уисълдаун, просто ги пишех за забавление и ги криех в бюрото си. Само че един ден забравих да ги скрия.

Той се наведе напред, напълно погълнат от историята.

— Какво се случи?

— Цялото ми семейство бе излязло и знаех, че ще отсъстват известно време, защото по това време мама все още мислеше, че може да превърне Прудънс в първокласен диамант и прекарваха по цял ден в пазаруване.

Колин махна с ръка, за да я накара да заговори по същество.

— Както и да е — продължи Пенелопе. — Реших да работя в салона, защото стаята ми бе влажна и плесенясала, тъй като някой — е, предполагам, че аз — бе оставил прозореца отворен по време на една буря. Но трябваше да… е, знаеш.

— Не — рязко каза Колин. — Не знам.

— Да изляза по моя си работа — прошепна Пенелопе и се изчерви.

— О! Да — небрежно изрече той, очевидно незаинтересован и от тази част на историята. — Продължавай.

— Когато се върнах, адвокатът на баща ми бе там. Четеше това, което бях написала. Направо се ужасих! Изпаднах в ужас!

— Какво стана?

— През първата минута изобщо не можах да проговоря. Но после осъзнах, че той се смее и то не защото смята, че съм глупава, а защото мисли, че съм добра.

— Е, наистина си добра.

— Сега вече го знам — каза тя с иронична усмивка, — но трябва да си спомниш, че бях на седемнадесет. И там бях написала доста ужасни неща.

— За ужасни хора, сигурен съм.

— Е, да, но все пак… — затвори очи, когато всички спомени нахлуха в съзнанието й. — Те бяха известни хора. Влиятелни. Хора, които не ме харесваха особено. Нямаше да има особено значение, че са ужасни, ако това, което бях написала, се бе разчуло. Всъщност, това, че бяха ужасни, щеше да направи нещата много по-лоши. Щях да бъда съсипана и да повлека цялото си семейство.

— Какво стана после? Предполагам, че идеята за публикуването е била негова.

Пенелопе кимна.

— Да. Той уреди всичко с печатаря, който от своя страна намери момчета, които да го разнасят. И отново негова идея беше първите една или две седмици да се доставя безплатно. Каза, че трябва да пристрастим обществото.

— Аз бях извън страната, когато е започнал да излиза — каза Колин, — но си спомням как майка ми и сестрите ми разказваха за вестника.

— Хората се цупеха, когато момчетата поискаха заплащане след две седмици безплатни доставки — каза Пенелопе. — Но всички плащаха.

— Брилянтна идея от страна на твоя адвокат — измърмори Колин.

— Да, той беше доста умел.

Той се хвана за миналото време.

— Беше?

Тя тъжно кимна.

— Почина преди няколко години. Но знаеше, че е болен и преди да умре ме попита дали искам да продължа. Предполагам, че можех да спра тогава, но в живота ми нямаше нищо друго и определено не и изгледи за брак — бързо вдигна поглед. — Нямам предвид… тоест…

Устните му се извиха в самоиронична усмивка.

— Може да ми се караш, колкото си искаш, че не ти предложих преди години.

Пенелопе отвърна на усмивката му. Чудно ли бе, че обичаше този мъж?

— Но — твърдо добави той, — едва, когато довършиш историята.

— Така — тя се насили да се върне към въпроса. — След като мистър… — колебливо вдигна поглед. — Не съм сигурна дали трябва да споменавам името му.

Колин знаеше, че тя се разкъсва между любовта и доверието към него и лоялността си към човек, който най-вероятно й е бил като баща, след като нейният е напуснал този свят.

— Всичко е наред — каза меко. — Него го няма. Името му няма значение.

Тя леко въздъхна.

— Благодаря — тя задъвка долната си устна. — Не че ти нямам доверие. Аз…

— Зная — увери я той и стисна пръстите й със своите. — Ако по-късно поискаш да ми кажеш — добре, ако ли не, няма проблем.

Тя кимна и устните й се присвиха в ъгълчетата в изражение, което хората придобиваха, когато усилено се опитваха да не заплачат.

— След като той почина, работех директно с издателя. Създадохме система за доставка на рубриката до него, а плащанията продължиха по същия начин, който бяхме използвали от самото начало — в дискретна сметка на мое име.

Колин си пое дълбоко въздух при мисълта колко пари вероятно бе спечелила през годините. Само че как би могла да ги похарчи, без да събужда прекалено подозрение?

— Теглила ли си от тях? — попита я.

Тя кимна.

— След като работих около четири години, почина една моя пралеля и остави имуществото си на майка ми. Адвокатът на баща ми написа завещанието. Тя не бе много заможна, затова взехме от парите ми и се престорихме, че са нейни — лицето на Пенелопе леко се проясни и тя смутено поклати глава. — Майка ми се изненада. Никога не беше и сънувала, че леля Джорджет е била толкова богата. Усмихваше се с месеци. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Много мило от твоя страна — каза Колин.

Пенелопе сви рамене.

— Това бе единствената възможност да използвам парите.

— Но си ги дала на майка си — изтъкна той.

— Тя ми е майка — отвърна му сякаш това обясняваше всичко. — Издържаше ме. Всичко се нареди.

Той искаше да каже още нещо, но не го стори. Порша Федърингтън бе майка на Пенелопе и ако тя искаше да я обича, нямаше да я спира.

— От тогава — каза Пенелопе, — не съм ги докосвала. Е, поне не за себе си. Дадох малко пари за благотворителност — изражението й отново стана иронично. — Анонимно.

Той замълча за момент, колкото да премисли всичко, което тя бе направила през последното десетилетие сам-сама, тайно от всички.

— Ако сега искаш парите — каза накрая, — трябва да ги използваш. Никой няма да се пита защо внезапно имаш повече средства. Все пак си Бриджъртън — леко сви рамене. — Всеизвестно е, че Антъни е уредил щедра издръжка на всичките си братя.

— Няма да знам какво да правя с толкова пари.

— Купи си нещо ново — предложи той. Нали всички жени обичаха да пазаруват?

Тя го погледна със странно, почти неразгадаемо изражение.

— Не съм сигурна, че разбираш точно колко пари имам — изрече предпазливо. — Не мисля, че бих могла да изхарча всички.

— Тогава ги задели за децата ни — каза й. — Аз имах късмета баща ми и брат ми да сметнат за нужно да ме осигурят, но не всички по-малки синове имат това щастие.

— И дъщери — напомни му Пенелопе. — Дъщерите ни трябва да имат собствени пари. Отделно от зестрите им.

Колин се усмихна. Подобни неща бяха рядкост, но човек можеше да разчита, че Пенелопе ще настоява за нещо подобно.

— Както искаш — каза й с любов.

Тя се усмихна и въздъхна, отпускайки се на възглавниците. Пръстите й лениво танцуваха по кожата на опакото на ръката му, но очите й бяха далечни и той се съмняваше, че изобщо усеща какво прави.

— Трябва да направя едно признание — каза тихо и леко срамежливо.

Той я погледна колебливо.

— По-голямо от „Уисълдаун“?

— Различно.

— Какво има?

Тя отдели поглед от случайното място на стената, където изглежда го бе фокусирала и насочи цялото си внимание към него.

— Чувствам известно… — спря и прехапа долната си устна, докато търсеше точните думи. — … нетърпение към теб напоследък. Не, това не е точно — каза. — Всъщност разочарование.

Някакво странно чувство започна да потрепва в гърдите му.

— В какъв смисъл? — попита внимателно.

Тя леко сви рамене.

— Изглеждаш разстроен заради мен. И „Уисълдаун“.

— Вече ти казах, че това е защото…

— Не, моля те — каза тя и нежно постави ръка на гърдите му, за да го спре. — Моля те, нека довърша. Казах ти, че смятах, че е така, защото се срамуваш от мен и се опитах да не обръщам внимание на това, но наистина болеше много. Мислех, че зная кой си и не можех да повярвам, че този човек би се смятал за толкова по-висш от мен, че да се срамува от постиженията ми.

Той мълчаливо се втренчи в нея в очакване тя да продължи.

— Но странното е… — обърна се към него с мъдра усмивка. — Странното е, че причината не е била, че се срамуваш. Просто си искал нещо подобно и за себе си. Нещо като „Уисълдаун“. Сега изглежда глупаво, но толкова се тревожех, че не си съвършеният мъж на мечтите ми.

— Никой не е съвършен — тихо каза той.

— Зная — тя се наведе и импулсивно го целуна по бузата. — Ти си несъвършеният мъж на сърцето ми, а това е дори по-хубаво. Мислех те за непогрешим, смятах, че животът ти е като омагьосан и ти нямаш тревоги, страхове или несбъднати мечти. Само че това не бе много честно от моя страна.

— Никога не съм се срамувал от теб, Пенелопе — промълви той. — Никога.

Настъпи приятна тишина и след малко тя каза:

— Помниш ли, когато те попитах дали може да отидем на късен меден месец?

Той кимна.

— Защо не използваме малко от парите от Уисълдаун за тази цел?

— Аз ще платя за медения месец!

— Добре — каза тя с високомерно изражение. — Може да ги приспаднеш от тримесечната си издръжка.

Той шокирано се втренчи в нея, след това избухна в смях.

— Ще ми даваш пари за пазаруване? — попита, неспособен да контролира усмивката, която се разливаше по лицето му.

— За писане — поправи го тя. — За да можеш да работиш над дневниците си.

— Пари за писане — произнесе той замислено. — Харесва ми.

Тя се усмихна и сложи ръка върху неговата.

— А аз харесвам теб.

Той стисна пръстите й.

— И аз те харесвам.

Пенелопе въздъхна и положи глава на рамото му.

— Толкова прекрасен ли трябва да е животът?

— Така мисля — измърмори той. — Наистина.