Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (17)

Глава 17

Колин Бриджъртън бе известен с много неща.

Бе известен със страхотния си външен вид, което не бе изненада — това се отнасяше за всички мъже в семейство Бриджъртън.

Бе известен с леко порочната си усмивка, която можеше да разтопи женско сърце дори и в другия край на балната зала, а веднъж бе накарал една млада жена да падне като отсечено дърво или поне деликатно да припадне, след като си бе ударила главата в пода, и това доведе до гореспоменатото впечатление.

Бе известен с жизнерадостния си чар и умението да предразполага всички с любезна усмивка и забавен коментар.

Това, с което не бе известен, а и всъщност много хора биха се заклели, че не притежава, бе избухлив характер.

Благодарение на забележителния си, и по тази причина неподозиран, самоконтрол, никой нямаше да зърне дори частица от тази негова черта и тази вечер, макар че бъдещата му съпруга утре можеше да се събуди със сериозна синина на ръката.

— Колин — задавено изрече тя и сведе поглед към мястото, където пръстите му я стискаха.

Но той не бе в състояние да я пусне. Знаеше, че я наранява, знаеше и че не е много хубаво да го прави, но в този момент бе толкова вбесен, че трябваше или да стисне ръката й с всичка сила, или да избухне пред петстотин от най-близките им познати.

Реши, че като цяло е направил верния избор.

Щеше да я убие. Веднага щом измислеше някакъв начин да я измъкне от тази проклета зала, определено щеше да я убие. Бяха се съгласили, че лейди Уисълдаун ще остане в миналото и ще оставят нещата такива, каквито са. Това не трябваше да се случва. Това бе покана за катастрофа. За разруха.

— Това е превъзходно! — възкликна Елоиз и хвана един брой във въздуха. — Абсолютно, абсолютно невероятно. Обзалагам се, че е започнала отново да пише, за да отпразнува годежа ви.

— Няма ли да е хубаво? — провлече Колин.

Пенелопе не каза нищо, но изглеждаше много, много бледа.

— О, мили боже!

Колин се обърна към сестра си, чиято челюст бе увиснала, докато четеше рубриката.

— Хвани ми един брой, Бриджъртън! — заповяда му лейди Данбъри, като го плесна по крака с бастуна си. — Не мога да повярвам, че публикува нещо в събота. Трябва да е важно.

Колин се наведе и вдигна два листа хартия от пода, подаде единия на лейди Данбъри и сведе поглед към другия в ръката си, макар да бе сигурен какво пишеше там.

Беше прав.

„Няма нещо, което да презирам повече от джентълмен, който смята за забавно снизходително да потупва някоя дама по ръката, докато промърморва: «Право на жената е да променя мнението си». И наистина, тъй като смятам, че човек трябва винаги да подкрепя думите си с дела, аз се старая мненията и решенията ми да са постоянни и отговарящи на истината.

Точно затова, любезни читателю, когато написах рубриката си на 19 април, искрено възнамерявах тя да бъде последната. При все това, събития напълно извън моя контрол — и, в интерес на истината, извън моето одобрение — ме принудиха да използвам перо и хартия още един, последен път.

Дами и господа, настоящият автор НЕ е лейди Кресида Туомбли. Тя е просто една лицемерна самозванка и сърцето ми ще бъде разбито, ако всички мои години на усилен труд бъдат приписани на човек като нея.“

„Хроники на Висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 24 април 1824

— Това е най-хубавото нещо, което някога съм виждала — прошепна Елоиз въодушевено. — Може би съм лош човек, тъй като никога преди не съм изпитвала такова щастие при падението на друг човек.

— Глупости! — каза лейди Данбъри. — Аз знам, че не съм лош човек, но и на мен ми харесва.

Колин не каза нищо. Нямаше доверие на гласа си. Нямаше доверие на самия себе си.

— Къде е Кресида? — попита Елоиз и изви врат. — Някой вижда ли я? Обзалагам се, че вече е избягала. Сигурно е ужасена. Аз на нейно място щях да бъда.

— Ти никога няма да си на нейно място — изрече лейди Данбъри. — Твърде почтена си.

Пенелопе не каза нищо.

— Все пак — весело каза Елоиз, — човек почти може да я съжали.

— Само почти — каза лейди Д.

— О, определено. Едва почти, в интерес на истината.

Колин можеше единствено да стои и да стиска зъби до болка.

— Освен това ще си задържа хилядата лири! — изкикоти се лейди Д.

— Пенелопе! — възкликна Елоиз и я смушка с лакът. — Не си казала и дума. Това не е ли страхотно?

Тя кимна и каза:

— Не мога да повярвам.

Хватката на Колин около ръката й се затегна.

— Брат ти идва — каза тя.

Той погледна надясно. Антъни крачеше към него, а Вайълет и Кейт го следваха по петите.

— Е, това определено ни засенчва — каза той, когато достигна Колин и кимна на присъстващите дами. — Елоиз, Пенелопе, лейди Данбъри.

— Не мисля, че сега някой ще обърне внимание на тоста на Антъни — отбеляза Вайълет, докато оглеждаше залата. Жуженето бе неспирно. Отделни листи все още се носеха във въздуха, а хората се хлъзгаха върху тези, които вече се бяха приземили на пода. Шепотът бе постоянен и почти стържещ и на Колин му се стори, че главата му ще експлодира.

Трябваше да се махне. Веднага. Или поне възможно най-бързо.

Главата му звънтеше, а кожата му гореше. Усещането бе почти като страст, но не беше, беше ярост и гняв, както и онова ужасно, черно чувство, че е бил предаден от едничкия човек, който би трябвало да го подкрепя безусловно.

Странно. Знаеше, че Пенелопе е тази с тайната, тази, която има най-много за губене. Ставаше въпрос за нея, не за него и той го знаеше, или поне разумът му бе наясно, но някак си това бе изгубило значение. Сега бяха отбор, а тя бе действала без него.

Нямаше право да се поставя в толкова рисковано положение, без да се посъветва с него. Той беше неин съпруг, или поне щеше да бъде, и негово задължение бе да я защитава независимо дали тя го иска, или не.

— Колин? — казваше майка му. — Добре ли си? Изглеждаш малко странно.

— Вдигни тоста — каза той на Антъни. — Пенелопе не се чувства добре и трябва да я отведа у дома.

— Не се чувстваш добре? — обърна се Елоиз към Пенелопе. — Какво има? Нищо не каза.

За нейна чест тя успя да изрече доста правдоподобно:

— Боя се, че имам леко главоболие.

— Да, да, Антъни — каза Вайълет, — направи го, така че Пенелопе и Колин да могат да изтанцуват валса си. Тя не може да си тръгне, преди да си го направил.

Антъни кимна в знак на съгласие и махна на Колин и Пенелопе да го последват към предната част на залата. Един тромпетист силно изсвири и даде знак на присъстващите да запазят тишина. Всички се подчиниха, вероятно защото предположиха, че предстоящото съобщение ще е свързано с лейди Уисълдаун.

— Дами и господа — високо изрече Антъни, като взе чаша шампанско от един прислужник, — зная, че сте силно заинтересувани от намесата на лейди Уисълдаун в нашето парти, но се налага да подканя всички ви да си припомните целта на събирането ни тази вечер.

Този момент трябваше да бъде съвършен, безстрастно си помисли Колин. Това трябваше да е нощ на триумф за Пенелопе, нощ за усмивки, в която да покаже на света колко красива, прекрасна и умна е всъщност.

В тази нощ той трябваше официално да оповести намеренията си, да се увери, че всички разбират, че той я е избрал и, което бе по-важно, че тя е избрала него.

А сега искаше единствено да я хване за раменете и да я разтърси, докато не остане без сили. Тя застрашаваше всичко. Рискуваше цялото им бъдеще.

— Като глава на семейство Бриджъртън — продължи Антъни, — изпитвам огромна радост, когато някой от братята и сестрите ми си избере съпруга. Или съпруг — добави с усмивка и кимна към Дафни и Саймън.

Колин погледна Пенелопе. Тя стоеше изправена и неподвижна в роклята си от леденосин сатен. Не се усмихваше, което сигурно изглеждаше странно за стотиците хора, които се бяха втренчили в нея. А може би просто мислеха, че е нервна. Все пак имаше стотици хора, които се взираха в нея. Всеки би бил нервен.

И въпреки това, ако човек стоеше до нея, както Колин, щеше да види паниката в очите й, бързото повдигане и спускане на гърдите и, ускореното дишане.

Беше уплашена.

Добре. Трябваше да се страхува. Да се плаши от това, което можеше да й се случи, ако тайната й бъде разкрита. Да се плаши от това, което щеше да й се случи, веднага щом имаха възможност да си поговорят.

— Затова — завърши Антъни, — за мен е голямо удоволствие да вдигна тост за брат си Колин и бъдещата му съпруга Пенелопе Федърингтън. За Колин и Пенелопе!

Колин погледна към ръката си и осъзна, че някой е поставил чаша шампанско в нея. Вдигна я като понечи да я приближи към устните си, след това размисли и я допря до устните на Пенелопе. Тълпата бурно го приветства, а той наблюдаваше как тя отпива глътка, а след това още една и още една, принудена да пие, докато той не отмести чашата, което стори едва, когато тя се изпразни.

След това осъзна, че тази детинска демонстрация на сила го е оставила без питие, от което отчаяно се нуждаеше, затова изтръгна чашата от ръката й и я изпразни на един дъх.

Тълпата го аплодира още по-силно.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Сега ще танцуваме. Ще танцуваме, докато останалите не се присъединят към нас и престанем да бъдем център на внимание. След това ти и аз ще се измъкнем навън. И ще си поговорим.

Брадичката й едва забележимо кимна.

Той пое ръката й и я поведе към подиума, след това постави другата си ръка на кръста й, когато оркестърът започна първите тактове на валс.

— Колин — прошепна тя, — не исках това да се случи.

Той залепи усмивка на лицето си. Все пак това трябваше да е първият официален танц с годеницата му.

— Не сега — нареди й.

— Но…

— След десет минути ще имам много неща за казване, но точно сега просто ще танцуваме.

— Просто исках да кажа…

Ръката му се стегна около нейната в недвусмислено предупреждение. Тя прехапа устни, вдигна поглед към лицето му само за секунда и после го отмести встрани.

— Би трябвало да се усмихвам — прошепна, все още, без да го поглежда.

— Тогава се усмихвай.

— Ти би трябвало да се усмихваш.

— Права си — каза той. — Би трябвало.

Но не го стори.

На Пенелопе й се искаше да се намръщи. В интерес на истината, й се искаше да заплаче, но някак си успя да извие ъгълчетата на устните си. Целият свят я наблюдаваше — поне целият неин свят — и тя знаеше, че внимателно следят всяко нейно движение, изучават всяко изражение, което се появяваше на лицето й.

Бе прекарала години с чувството, че е невидима и го мразеше, а сега би дала всичко за няколко кратки мига анонимност.

Не, не всичко. Не би се отказала от Колин. Ако да го има, означаваше да прекара остатъка от живота си разглеждана под лупа от висшето общество, то щеше да си струва. И ако изтърпяването на гнева и презрението му, в момент като този, също бе част от брака, то и това щеше да си заслужава.

Знаеше, че ще й е бесен, заради публикуването на тази последна рубрика. Ръцете й трепереха, докато пишеше думите и бе ужасена през цялото време, докато бе в църквата Сейнт Брайдс — както и по пътя дотам и обратно, тъй като бе сигурна, че той ще изскочи отнякъде и ще отмени сватбата, защото не може да понесе да бъде женен за лейди Уисълдаун.

Но въпреки това го бе направила.

Знаеше, че той смята това за грешка, но просто не можеше да позволи на Кресида Туомбли да си припише заслугите за работата, на която бе посветила целия си живот. Твърде много ли бе да иска от Колин поне да направи опит да види нещата от нейна гледна точка? Достатъчно трудно щеше да бъде да остави някого да се преструва, че е лейди Уисълдаун, но да остави Кресида бе непоносимо. Пенелопе бе работила твърде усилено и бе изтърпяла твърде много от тази жена.

Освен това знаеше, че Колин никога не би я изоставил, след като годежът им бъде обявен публично. Това бе част от причините изрично да инструктира издателя си да достави вестника в понеделник на бала на Мотрам. Е, това заедно с факта, че изглеждаше ужасно грешно да го направи на собствения си годежен бал, особено когато Колин толкова се противопоставяше на идеята.

Проклет да е мистър Лейси! Със сигурност го бе направил, за да увеличи максимално разпространението му. Той достатъчно добре бе опознал висшето общество, четейки Уисълдаун, за да знае, че годежният бал на семейство Бриджъртън щеше да бъде най-желаното събитие на сезона. Тя не разбираше защо това има значение, тъй като увеличеният интерес към Уисълдаун нямаше да доведе до повече пари в джоба му. Всичко с Уисълдаун бе приключено и нито Пенелопе, нито мистър Лейси щяха да получат и лира повече от издаването му.

Освен ако…

Пенелопе се намръщи и въздъхна. Мистър Лейси сигурно се надяваше, че тя ще размисли.

Ръката на Колин се стегна около кръста й и тя отново вдигна поглед. Очите му се взираха в нейните, поразително зелени дори на светлината на свещите. А може би тя просто знаеше, че са толкова зелени. Вероятно щеше да ги помисли за смарагдови в мрака.

Той кимна към другите танцуващи на подиума, който вече бе препълнен с хора.

— Време е за бягството ни — каза.

Тя отвърна на кимването му по същия начин. Вече бяха казали на семейството му, че не се чувства добре и иска да се прибира, затова никой нямаше да отдаде прекалено голямо внимание на напускането им. А ако не беше особено порядъчно да бъдат сами в каретата, е, понякога правилата бяха разтегливи за сгодени двойки, особено в такава романтична вечер.

Абсурден, паникьосан кикот се изплъзна от устните й. Тази нощ сигурно бе най-малко романтичната в живота й.

Колин я изгледа остро с арогантно и въпросително вдигнати вежди.

— Нищо — каза Пенелопе.

Той стисна ръката й, макар и не особено нежно.

— Искам да знам — каза й.

Тя сви рамене обречено. Не можеше да си представи какво би могла да направи или каже, за да направи нощта по-неприятни, отколкото вече бяха.

— Просто си мислех, че се предполагаше, че тази вечер трябва да е романтична.

— Можеше да бъде — жестоко изрече той.

Ръката му се плъзна от мястото си на кръста й, но той задържа другата й ръка и леко стисна пръстите й, за да я поведе през тълпата, докато излязоха през френските прозорци на терасата.

— Не тук — прошепна Пенелопе и нервно погледна назад към балната зала.

Той дори не удостои коментара й с отговор, а вместо това я дръпна в нощта и зави зад един ъгъл, докато не останаха напълно сами.

Но не спряха там. Колин бързо се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой и я бутна към една малка, дискретна странична врата.

— Какво е това? — попита тя.

Отговорът му бе леко побутване на кръста й, докато накрая не влезе в тъмния коридор.

— Нагоре — каза и посочи стълбите.

Пенелопе не знаеше дали да бъде изплашена или развълнувана, но въпреки всичко се качи по стълбите, като през цялото време усещаше присъствието на Колин зад гърба си.

След като изкачиха няколко реда стъпала Колин пристъпи пред нея, отвори една врата и надникна в коридора. Беше празен, затова излезе, дръпна я със себе си и тихо забърза по коридора, който бе в личните покои на семейството, както вече бе разбрала, докато не стигнаха до стая, в която тя никога преди не бе влизала.

Стаята на Колин. Винаги бе знаела къде е. През всички години, в които бе идвала тук да посещава Елоиз, нито веднъж не бе вършила нещо повече от това да прокара пръсти по масивното дърво на вратата. Той от години не живееше в „Номер пет“ за постоянно, но майка му бе настояла да запази стаята му. Беше казала, че човек никога не знае кога може да се нуждае от нея и се бе оказала права по-рано този сезон, когато Колин се бе върнал от Кипър, без да има наето жилище.

Той отвори вратата и я придърпа вътре след себе си. Само че стаята беше тъмна и тя се препъваше, а когато най-накрая спря, причината бе, че тялото му бе точно пред нейното.

Той докосна ръцете й, за да й помогне да възвърне равновесието си, но не я пусна след това, просто я държеше в мрака. Това не бе прегръдка, не наистина, но телата им се докосваха по цялата си дължина. Тя не виждаше нищо, но можеше да го усети, да го помирише, да чуе дишането му в нощния въздух, което нежно галеше бузата й.

Това бе истинска агония.

Беше екстаз.

Дланите му бавно се плъзнаха по голите й ръце, измъчвайки всяко нервно окончание и след това рязко се отдръпна.

Последва… мълчание.

Пенелопе не бе сигурна какво бе очаквала. Може би, че ще й вика, ще я мъмри, ще й нареди да даде обяснение.

Но той не правеше нищо от гореизброеното. Просто стоеше в мрака и я принуждаваше да направи първата крачка и да проговори.

— Би ли… би ли запалил свещ? — попита тя накрая.

— Не ти ли харесва мрака? — провлече той.

— Не и сега. Не така.

— Разбирам — измърмори той. — Значи казваш, че така може и да ти хареса? — Пръстите му внезапно се озоваха върху кожата й и проследиха извивката на корсажа.

След това изчезнаха.

— Недей — изрече тя треперливо.

— Да не те докосвам? — тонът му стана подигравателен и Пенелопе се радваше, че не може да види лицето му. — Но ти си моя, нали?

— Още не — предупреди го.

— О, напротив. Ти се погрижи за това. Всъщност моментът бе подбран много добре — да изчакаш годежния ни бал, за да направиш това съобщение. Знаеше, че не искам да публикуваш тази последна рубрика. Забраних го! Съгласихме се…

— Никога не сме се съгласявали!

Той не обърна внимание на изблика й.

— Изчака, докато…

— Никога не сме се съгласявали — извика отново Пенелопе, тъй като изпитваше нужда да изясни, че не е нарушавала обещанието си. Каквото и друго да бе сторила, не беше го излъгала. Е, като се изключи факта, че бе държала „Уисълдаун“ в тайна в продължение на почти дузина години, но в този случай не бе мамила само него. — И да — призна, защото не й се струваше редно точно сега да започва да лъже, — знаех, че няма да ме зарежеш. Но се надявах…

Гласът й се пречупи и тя не успя да довърши.

— Какво си се надявала? — попита я след безкрайно мълчание.

— Надявах се, че ще ми простиш — промълви тя. — Или поне, че ще разбереш. Винаги съм смятала, че си човек, който…

— Какъв човек? — попита той, този път след едва забележима пауза.

— Вината е моя, наистина — изрече тя уморено и тъжно. — Поставих те на пиедестал. Ти бе толкова мил през всички тези години. Предполагам, че съм те смятала, за неспособен на друго.

— Какво, по дяволите, направих, което да не е било мило? — попита той. — Защитавах те, поисках ръката ти…

— Не се опита да видиш нещата от моята гледна точка — прекъсна го.

— Защото се държиш като идиотка! — почти изрева той.

Последва мълчание — тишина, която дразни слуха и разяжда душата.

— Не мисля, че има още нещо за казване — изрече Пенелопе накрая.

Колин извърна поглед. Не знаеше защо го стори, тя не можеше да го види в мрака. Но имаше нещо в гласа й, което го накара да се чувства неспокоен. Звучеше ранима, изморена. Тъжна и с разбито сърце. Предизвикваше у него желание да опита да я разбере или поне да опита, макар да знаеше, че е направила ужасна грешка. Всяка пауза в думите й потушаваше гнева му малко по малко. Все още бе ядосан, но бе изгубил желание да го показва.

— Ще те разкрият, нали знаеш — изрече тихо и вече овладяно. — Ти унижи Кресида и тя ще бъде повече от бясна и няма да намери покой, докато не разкрие истинската лейди Уисълдаун.

Пенелопе се отдръпна, и той чу как полите й прошумоляват.

— Кресида не е достатъчно умна, за да ме разкрие, а и няма да пиша повече рубрики, така че няма да има никаква възможност да направя грешка и да издам нещо — после добави след кратко мълчание. — Имаш думата ми.

— Твърде късно е — каза той.

— Не е твърде късно — възрази му. — Никой не знае! Никой, освен теб, а ти толкова се срамуваш от мен, че не мога да го понеса.

— О, за Бога, Пенелопе — отсече той, — не се срамувам от теб.

— Моля те, би ли запалил една свещ? — проплака тя.

Колин прекоси стаята и започна да рови в едно чекмедже за свещ и нещо, с което да я запали.

— Не се срамувам от теб — повтори, — но наистина мисля, че постъпваш глупаво.

— Може и да си прав — каза тя, — но трябва да постъпя, както мисля за редно.

— Ти не мислиш — пренебрежително изрече той и се обърна, за да я погледне, докато палеше свещта. — Забрави, ако искаш — макар аз да не мога — какво ще се случи с репутацията ти, ако хората разберат коя си всъщност. Забрави, че хората ще те отхвърлят и ще говорят за теб зад гърба ти.

— Онези хора не си струват да се тревожи човек за тях — изрече тя с изпънат гръб.

— Може би е така — съгласи се той, скръсти ръце и се втренчи в нея. Неотстъпчиво. — Но ще боли. Няма да ти хареса, Пенелопе. И на мен няма да ми хареса.

Тя конвулсивно преглътна. Добре. Може би успяваше да достигне до нея.

— Но забрави за това — продължи. — През последните десет години си засягала някои хора. Обиждала си ги.

— Казвала съм и много хубави неща — възрази тя, а в тъмните й очи заблестяха непролети сълзи.

— Разбира се, но не за тези хора ще трябва да се притесняваш. Говоря за ядосаните и обидените — той направи няколко крачки напред и я хвана за ръцете. — Пенелопе — изрече напрегнато, — ще има хора, които ще искат да те наранят.

Думите му бяха предназначени за нея, но се обърнаха срещу него самия и пронизаха сърцето му.

Опита се да си представи живота без нея. Беше невъзможно.

Само преди седмици тя беше… Спря и се замисли. Каква беше? Приятелка? Позната? Някой, когото виждаше, но не забелязваше наистина?

А сега бе негова годеница и скоро щеше да му бъде съпруга. А може би… може би бе нещо повече от това. Нещо по-дълбоко. Нещо дори по-ценно.

— Това, което искам да знам — попита и нарочно върна разговора към темата, за да не може мозъкът му да се насочва в такава опасна посока, — е защо не използваш идеалното алиби, щом целта е да останеш анонимна.

— Защото целта не е да остана анонимна! — направо изкрещя тя.

— Искаш да бъдеш разкрита? — попита той и я зяпна на светлината на свещта.

— Не, разбира се, че не — отвърна му. — Но това е моята работа. Делото на живота ми. Това е всичко, което съм направила и ако не мога да получа признание за него, то проклета да съм, ако позволя на някой друг да го получи.

Колин отвори уста, за да й отговори, но за негова собствена изненада нямаше какво да каже. Делото на живота й. Пенелопе имаше дело на своя живот.

Той нямаше.

Тя може и да нямаше възможност да положи името си под работата си, но когато бе сама в стаята, можеше да погледне тайните си занимания, да ги посочи и да си каже Това е то. Това е смисълът на живота ми.

— Колин? — промълви тя, очевидно изненадана от мълчанието му.

Тя бе невероятна. Не знаеше как досега не го е разбрал, след като вече бе наясно, че е умна и прекрасна, и духовита, и съобразителна. Но всички тези епитети, както и още много други, за които дори още не се бе сетил, не можеха да я опишат наистина.

Тя бе невероятна.

А той бе… Мили боже в небесата, той й завиждаше.

— Ще си тръгвам — изрече тя меко, обърна се и тръгна към вратата.

За момент той не реагира. Умът му все още бе вцепенен, заливан от прозрения. Но когато я видя с ръка на дръжката, разбра, че не може да я пусне. Не и тази нощ, нито когато и да е.

— Не — изрече дрезгаво и скъси разстоянието помежду им с три дълги крачки. — Не — повтори. — Искам да останеш.

Тя вдигна поглед към него, а очите й бяха като два басейна, изпълнени с объркване.

— Но ти каза…

Той нежно обхвана лицето й с длани.

— Забрави какво казах.

И в този момент осъзна, че Дафни бе права. Любовта му не бе като гръмотевица в небето. Беше започнала с усмивка, с дума и закачлив поглед. С всяка секунда, прекарана заедно с нея, тя бе нараствала, докато не бе дошъл този момент, в който той внезапно разбра.

Обичаше я.

Все още й беше бесен за публикуването на онази последна рубрика и адски се срамуваше от себе си, че й завижда за това, че има някакво дело и цел в живота, но дори след всичко това я обичаше.

И ако сега я оставеше да излезе, никога нямаше да си прости.

Може би това бе любовта. Да желаеш някоя жена, да имаш нужда от нея, да я обожаваш, дори когато си й абсолютно бесен и си готов да я вържеш за леглото, само и само да я спреш да излезе и да създаде още проблеми.

Това бе нощта. Това бе моментът. Той преливаше от чувства и трябваше да й каже. Трябваше да й покаже.

— Остани — прошепна и я придърпа към себе си грубо и жадно, без извинение или обяснение. — Остани — повтори и я поведе към леглото си. Когато тя не отговори, го изрече за трети път. — Остани.

Тя кимна.

Той я взе в обятията си. Това бе Пенелопе и това бе любов.