Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Romancing Mister Bridgerton, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Да завладееш мистър Бриджъртън

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2208

История

  1. — Добавяне

Глава 10

„Скъпи Читателю,

Пиша тези редове с изненадващо разчувствано сърце. След като единадесет години води хроника на живота и времената на този красив свят, настоящият автор оставя перото.

Макар че предизвикателството на лейди Данбъри бе катализаторът за това оттегляне, всъщност вината не може да бъде насочена, поне не изцяло, към графинята. Тази рубрика започна да става скучна напоследък, все по-незадоволителна за писане и може би по-малко забавна за четене. Настоящият автор има нужда от промяна, която не е много трудна за разбиране. Единадесет години са доста дълго време.

А, и в интерес на истината, подновяването на интереса към личността на настоящия автор напоследък започна да става обезпокоително. Приятели се обръщат срещу приятели, братя срещу сестри, и всичко това в напразен опит да се разреши една неразрешима загадка. В допълнение на това, разследванията на висшето общество стават все по-опасни. Миналата седмица лейди Блекууд изкълчи глезен, а тазседмичната контузия очевидно се полага на Хаясинт Бриджъртън, която леко се е наранила на съботното соаре в лондонския дом на лорд и лейди Ривърдейл. (От вниманието на настоящия автор не е убегнал фактът, че лорд Ривърдейл е племенник на лейди Данбъри.) Мис Хаясинт явно е заподозряла някой от присъстващите, тъй като е получила нараняването си, падайки в библиотеката, след като вратата се е отворила, докато е притискала ухо към нея.

Подслушва се на вратите, преследват се вестникарчета — и това са само част от дреболиите, които достигнаха ушите на настоящия автор! В какво се е превърнало лондонското висше общество? Настоящият автор ви уверява, скъпи читателю, че никога не е подслушвала до някоя врата през всичките единадесет години от кариерата си. Всички клюки в настоящата рубрика са били получени по честен начин, без други средства и инструменти, освен остри очи и уши.

Пожелавам ви довиждане, Лондон! Беше удоволствие да ви служа.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 19 април 1824

 

Това, никак не е изненадващо, бе всеобщата тема за разговор на бала на Макълсфийлд.

— Лейди Уисълдаун се оттегля!

— Можеш ли да повярваш?

— Какво ще чета на закуска?

— Как ще знам какво се е случило, ако пропусна някой бал?

— Сега вече никога няма да разберем коя е!

— Лейди Уисълдаун се оттегля!

Една жена припадна и почти си удари главата в масата, докато се свличаше на пода, без какъвто и да е помен от грация. Очевидно не бе чела сутрешния вестник и за първи път чуваше новините на бала на Макълсфийлд. Свестиха я с ароматни соли, но тя бързо припадна отново.

— Преструва се — измърмори Хаясинт Бриджъртън на Фелисити Федърингтън, докато стояха заедно с вдовстващата лейди Бриджъртън и Пенелопе. Пенелопе присъстваше официално като придружителка на Фелисити, поради решението на майка им да остане вкъщи заради разстроения си стомах.

— Първият припадък беше истински — обясни Хаясинт. — Личеше си по несръчния начин, по който падна. Но това… — отвратено посочи с ръка към дамата на пода. — Никой не припада като балерина. Дори балерините.

Пенелопе дочу целия разговор, тъй като Хаясинт бе вляво от нея, затова измърмори:

— Ти някога припадала ли си? — с поглед, все още насочен към нещастната жена, която се съвземаше с деликатно пърхане на мигли при повторното размахване на ароматни соли под носа й.

— Съвсем не! — отвърна Хаясинт с известна гордост. — Припадъците са за хората с нежни сърца и за глупаците — добави. — А ако лейди Уисълдаун все още пише, то, помни ми думите, тя ще докладва абсолютно същото нещо в следващата си рубрика.

— За съжаление вече няма думи, които да докладва — отвърна Фелисити с тъжна въздишка.

Лейди Бриджъртън се съгласи.

— Това е краят на една ера — каза тя. — Чувствам се някак изоставена без нея.

— Е, не е като да са изминали повече от осемнадесет часа без нея — почувства се задължена да изтъкне Пенелопе. — Получихме вестник тази сутрин. Рано е да се чувстваме изоставени.

— Въпросът е принципен — изрече лейди Бриджъртън с въздишка. — Ако това бе един обикновен понеделник, щях да знам, че ще получа нова рубрика в сряда, но сега…

Фелисити направо подсмръкна.

— Сега сме изгубени — каза.

Пенелопе невярващо се обърна към сестра си.

— Определено си малко мелодраматична.

Пресиленото свиване с рамене на Фелисити бе достойно за театрална сцена.

— Така ли? Аз?

Хаясинт съчувствено я потупа по гърба.

— Не мисля така, Фелисити. Аз се чувствам по същия начин.

— Това е просто една клюкарска рубрика — каза Пенелопе и се огледа наоколо в търсене на някакъв знак за здрав разум в събеседниците си. Те сигурно осъзнаваха, че светът няма да свърши само защото лейди Уисълдаун е решила да сложи край на кариерата си.

— Права си, разбира се — каза лейди Бриджъртън, като издаде напред брадичка и прехапа устни по начин, който вероятно трябваше да минава за практичен. — Благодаря ти, че си гласът на разума в малката ни групичка. — След това, сякаш леко отстъпи и каза: — Но трябва да призная, доста свикнах с нея. Която и да е тя.

Пенелопе реши, че е крайно време да смени темата.

— Къде е Елоиз тази вечер?

— Боя се, че е болна. Има главоболие — каза лейди Бриджъртън и леки бръчки от притеснение набраздиха, иначе гладкото й лице. — Не се чувства много добре от почти седмица. Започвам да се притеснявам за нея.

Пенелопе разсеяно се взираше в един свещник на стената, но това мигновено върна вниманието й към лейди Бриджъртън.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо сериозно — отвърна Хаясинт, преди майка й дори да успее да отвори уста. — Елоиз никога не се разболява.

— Точно затова се притеснявам — каза лейди Бриджъртън. — Дори не се храни особено добре.

— Това не е вярно — каза Хаясинт. — Този следобед Уикъм качи горе един тежък поднос. Кифлички и яйца, мисля, а и май подуших шунка. — Дяволит поглед се появи в очите й, без да е насочен към някой конкретно. — А когато Елоиз остави подноса в коридора, вече бе абсолютно празен.

Хаясинт Бриджъртън, реши Пенелопе, има изненадващо добро око към детайлите.

— В лошо настроение е — продължи Хаясинт, — откакто се скара с Колин.

— Карала се е с Колин? — попита Пенелопе и ужасно чувство започна да се надига в стомаха й. — Кога?

— По някое време миналата седмица — каза Хаясинт.

КОГА? искаше да изкрещи Пенелопе, но определено би изглеждало странно, ако попиташе за точния ден. Дали беше в петък? Дали?

Пенелопе винаги щеше да помни, че бе получила първата си, а вероятно и единствена целувка, в един петък.

Тя имаше такава странност. Винаги помнеше дните на седмицата.

Беше срещнала Колин в един понеделник.

Беше го целунала в петък.

Дванадесет години по-късно.

Въздъхна. Всичко това изглеждаше доста жалко.

— Нещо не е наред ли, Пенелопе? — попита лейди Бриджъртън.

Тя погледна майката на Елоиз. Сините й очи бяха мили и изпълнени със загриженост, имаше нещо в начина, по който леко скланяше глава настрана, което караше Пенелопе да поиска да заплаче.

Ставаше твърде емоционална тези дни. Да плаче заради едно извиване на главата!

— Добре съм — каза, с надеждата, че усмивката й изглежда искрена. — Просто се тревожа за Елоиз.

Хаясинт изсумтя.

Пенелопе реши, че трябва да се измъкне. Всички тези Бриджъртън — е, поне двете — я караха да мисли за Колин.

А това бе нещо, което правеше почти всяка минута през изминалите три дни. Само че поне тогава бе сама и можеше да въздиша и да си мърмори.

Това вероятно бе щастливата й вечер, тъй като точно в този момент чу лейди Данбъри да излайва името й.

В какво се превръщаше целият й свят, щом смяташе, че е късмет да бъде приклещена в някой ъгъл с най-саркастичния език в цял Лондон?

Само че лейди Данбъри би била идеалното извинение да напусне настоящия квартет дами, а и започваше да осъзнава, че по някакъв странен начин, много я харесва.

— Мис Федърингтън! Мис Федърингтън!

Фелисити мигновено отстъпи встрани.

— Мисля, че има предвид теб — прошепна напрегнато.

— Разбира се, че има предвид мен — каза Пенелопе с нотка на високомерие. — Смятам лейди Данбъри за ценен приятел.

Очите на Фелисити изскочиха от орбитите.

— Така ли?

— Мис Федърингтън! — каза лейди Данбъри и тупна с бастун на около инч от крака на Пенелопе, щом стигна до нея. — Не вие — каза на Фелисити, макар тя да не бе сторила нищо, освен любезно да се усмихне на приближаващата графиня. — Вие — каза на Пенелопе.

— Ааа, добър вечер лейди Данбъри — каза Пенелопе, което сметна за заслужаващ адмирации набор от думи, имайки предвид обстоятелствата.

— Търсех ви цяла вечер — обяви лейди Данбъри.

Пенелопе сметна това за малко изненадващо.

— Така ли?

— Да. Исках да разговарям с вас за последното издание на онази Уисълдаун.

— С мен?

— Да, с вас — изръмжа графинята. — Бих била щастлива да разговарям и с друг, ако можете да намерите някого с повече от половин мозък.

Пенелопе сподави зараждащия се смях, докато посочваше събеседниците си.

— Ами, уверявам ви, че лейди Бриджъртън…

Лейди Бриджъртън бясно клатеше глава.

— Тя е прекалено заета да жени твърде голямото си потомство — обяви лейди Данбъри. — Не може да се очаква, че знае как се води свестен разговор тези дни.

Пенелопе ужасено погледна лейди Бриджъртън, за да види дали е разстроена от обидата — все пак се опитваше да ожени твърде голямото си потомство от цяло десетилетие. Само че тя изобщо не изглеждаше обидена. Всъщност й се стори, че прикрива смеха си.

Прикрива смеха си и се измъква, водейки Хаясинт и Фелисити със себе си.

Подли малки предателки.

Е, добре, Пенелопе не трябваше да се оплаква. Бе пожелала да избяга от семейство Бриджъртън, нали? Само че не й бе особено приятно Фелисити и Хаясинт да смятат, че някак са я изиграли.

— Вече си тръгнаха — изкряка лейди Данбъри. — И слава богу. Тези две момичета не могат дори помежду си да кажат нещо интелигентно.

— О, това не е вярно — почувства се задължена да възрази Пенелопе. — И Фелисити, и Хаясинт са много умни.

— Никога не съм казвала, че не са — кисело отвърна лейди Д., — а само, че не могат да кажат нищо интелигентно. Не се безпокой — добави и потупа Пенелопе окуражително — окуражително?! — кой бе чувал лейди Данбъри някога да се е държала окуражително? — по ръката. — Не е тяхна вината, че разговорът им е безсмислен. Ще го надраснат. Хората са като хубавите вина — ако са направени добре, с годините стават все по-хубави.

Пенелопе леко надничаше вдясно от лицето на лейди Данбъри към мъж, който й заприлича на Колин — но не беше, — обаче това прикова вниманието й обратно към графинята.

— Хубавите вина? — повтори.

— Хм. А аз мислех, че не ме слушате.

— Не, разбира се, че слушах. — Пенелопе усети, че устните й се разтягат в нещо, което не бе точно усмивка. — Просто бях… разсеяна.

— Без съмнение търсехте онова момче Бриджъртън.

Пенелопе ахна.

— О, не бъдете толкова шокирана. Изписано е на лицето ви. Само съм изненадана, че не е забелязал.

— Предполагам, че е — измънка Пенелопе.

— Така ли? Хмм — лейди Данбъри се намръщи, а ъгълчетата на устата й преминаха в дълги вертикални бръчки от двете страни на брадичката й. — Не говори добре за него фактът, че не е направил нищо по въпроса.

Сърцето на Пенелопе я заболя. Имаше нещо странно мило във вярата, която старата дама имаше в нея, сякаш мъже като Колин се влюбваха постоянно в жени като Пенелопе. Та тя трябваше да го умолява да я целуне, за бога. И ето как бе свършило всичко. Бе напуснал къщата ядосан и не бяха говорили от три дни.

— Е, не се тревожете за него — внезапно каза лейди Данбъри. — Ще ви намерим някой друг.

Пенелопе деликатно се прокашля.

— Лейди Данбъри, да не би да сте ме превърнали в свой проект?

Старата дама засия, а ярка и блестяща усмивка огря набръчканото й лице.

— Разбира се! Изненадана съм, че ти отне толкова време, за да се досетиш.

— Но защо? — запита Пенелопе, тъй като наистина не можеше да го проумее.

Лейди Данбъри въздъхна. Звукът не беше тъжен, а по-скоро замислен.

— Имате ли нещо против да поседнем за малко? Тези стари кости не са, каквито бяха.

— Разбира се — бързо изрече Пенелопе и се почувства ужасно, че изобщо не се бе замислила за възрастта на лейди Данбъри, докато стояха прави сред претъпканата бална зала. Само че графинята бе толкова жизнена, че бе трудно да си я представи човек болна или слаба.

— Ето — каза тя, пое ръката й и я поведе към един близък стол. След като лейди Данбъри се настани, Пенелопе седна до нея. — Сега по-удобно ли ви е? Искате ли нещо за пиене?

Тя кимна с благодарност и Пенелопе махна с ръка към един прислужник, за да им донесе две чаши лимонада, тъй като не искаше да оставя графинята сама, докато бе толкова бледа.

— Не съм толкова млада, колкото бях — каза й лейди Данбъри, когато прислужникът се отправи към масата с напитки.

— Никой от нас не е — отвърна Пенелопе. Това можеше и да е остроумен коментар, но бе произнесено с иронична топлина и по някаква причина тя си помисли, че лейди Данбъри би оценила това чувство.

Беше права. Лейди Д. се изкиска и погледна Пенелопе одобрително, преди да каже:

— Колкото повече остарявам, толкова повече осъзнавам, че повечето хора на този свят са глупаци.

— Едва сега ли го разбирате? — попита Пенелопе, не за да се пошегува, а по-скоро, защото като се имаше предвид обичайното поведение на лейди Данбъри, бе трудно да се повярва, че не е достигнала до този извод преди години.

Лейди Данбъри сърдечно се засмя.

— Не, понякога си мисля, че съм го знаела още преди да се родя. Това, което осъзнавам сега, е, че е крайно време да направя нещо по въпроса.

— Какво имате предвид?

— Изобщо не ме интересува какво става с глупаците на този свят, но хората като вас… — поради липса на кърпичка, тя избърса очите си с пръсти. — Е, бих искала да ви видя омъжена.

В продължение на няколко секунди Пенелопе остана взряна в нея.

— Лейди Данбъри — изрече внимателно, — високо оценявам жеста… и чувството, но сигурно знаете, че аз не съм ваша отговорност.

— Разбира се, че го зная — смъмри я лейди Данбъри. — Не се бойте, не чувствам отговорност към вас. Ако беше така, нямаше да е и наполовина толкова забавно.

Пенелопе знаеше, че звучи като истинска глупачка, но успя да каже единствено:

— Не разбирам.

Графинята замълча, когато прислужникът се върна с лимонадата им и заговори, след като вече бе отпила няколко глътки:

— Харесвам ви, мис Федърингтън. Не са много хората, които харесвам. Толкова е просто. И искам да ви видя щастлива.

— Но аз съм щастлива — каза тя по-скоро по навик, отколкото по друга причина.

Лейди Данбъри арогантно вдигна вежди — изражение, което бе овладяла до съвършенство.

— Така ли? — измърмори.

Беше ли? Какво означаваше това, че й се налагаше да спре и да се замисли над отговора? Не беше нещастна, в това бе сигурна. Имаше прекрасни приятели, истинска довереница в лицето на по-малката си сестра Фелисити и макар майка й и по-големите й сестри да не бяха жени, които би избрала за близки приятели… е, въпреки това ги обичаше. И знаеше, че и те я обичат.

Съдбата й не бе чак толкова лоша. В живота й нямаше драма и вълнение, но беше доволна.

Само че доволството не бе същото като щастието, и остра болка прониза гърдите й, когато осъзна, че не може да отговори утвърдително на меко зададения въпрос на графинята.

— Отгледах семейството си — каза лейди Данбъри. — Четири деца и всички са добре задомени. Дори намерих съпруга за племенника си, който, в интерес на истината — тя се наведе напред и произнесе последните думи шепнешком, оставяйки у Пенелопе впечатлението, че се кани да разкрие държавна тайна, — харесвам повече от собствените си деца.

Пенелопе не можа да сдържи усмивката си. Лейди Данбъри изглеждаше толкова потайна и палава.

— Това може и да ви изненада — продължи тя, — но обичам да се меся, просто ми е в природата.

Пенелопе запази абсолютно спокойно изражение.

— Оказва се, че имам доста свободно време — каза лейди Данбъри и вдигна ръце, сякаш се предава. — Бих искала да видя още един човек щастливо обвързан, преди да си отида.

— Не говорете така, лейди Данбъри — каза Пенелопе и импулсивно протегна ръка към нейната, като леко я стисна. — Сигурна съм, че ще надживеете всички ни.

— Пфу, не бъдете глупава — тонът на графинята бе презрителен, но не направи опит да отдръпне ръката си. — Не ме е обхванала меланхолия — добави. — Просто съм реалистка. Вече преминах седемдесетте и няма да казвам преди колко години. Не ми остава много време на този свят, но това изобщо не ме тревожи.

Пенелопе се надяваше, че и тя ще съумее да погледне на собствената си тленност със същото самообладание.

— Но вас ви харесвам, мис Федърингтън. Напомняте ми за мен самата. Не се страхувате да изкажете мнението си.

Пенелопе успя само да я погледне шокирано. Бе прекарала последните десет години от живота си, без да успее да каже точно това, което искаше. С хората, които познаваше, бе открита и честна и дори понякога малко забавна, но сред непознати, езикът й бе вързан.

Спомняше си един бал с маски, на който бе присъствала веднъж. Всъщност бе присъствала на много такива, но този бе уникален, защото успя да намери костюм — нищо особено, просто рокля в стила на седемнадесети век — в който наистина усещаше, че самоличността й е скрита. Вероятно заради маската. Бе твърде голяма и покриваше по-голямата част от лицето й.

Беше се почувствала преобразена. Внезапно се освободи от бремето на това да бъде Пенелопе Федърингтън и усети как някаква нова личност излиза на преден план. Не че се преструваше, по-скоро сякаш истинската й същност се бе освободила от оковите — тази, която не знаеше как да покаже на хората, които не познаваше добре.

Смееше се, шегуваше се. Дори флиртува.

Закле се, че на следващата вечер, когато костюмите ги няма и тя отново е в най-хубавата си вечерна рокля, ще си спомни как да бъде самата себе си.

Само че не се получи. Пристигна на бала, кима и се усмихва любезно и отново се озова застанала в края на стаята.

Изглежда да бъдеш Пенелопе Федърингтън означаваше нещо. Съдбата й бе решена преди много години, още по време на първия й ужасен сезон, когато майка й бе настояла да дебютира, въпреки че Пенелопе я бе умолявала за противното. Пълното момиче. Странното момиче. Тази, която винаги бе облечена в цветове, които не й подхождат. Нямаше значение, че вече е слаба, грациозна и най-накрая се отърва от жълтите рокли. В този свят — света на Лондон и висшето общество — тя винаги щеше да си остане същата стара Пенелопе Федърингтън.

Вината бе нейна, колкото и на всички останали. Това бе истински порочен кръг. Всеки път, когато Пенелопе Федърингтън влизаше в някоя бална зала и виждаше всички онези хора, които я познаваха отдавна, усещаше как се затваря и се превръща в срамежливото, несръчно момиче от изминалите години, а не е самоуверената жена, в която й се искаше да мисли, че се е превърнала… поне в сърцето си.

— Мис Федърингтън? — дочу се мекият и изненадващо нежен глас на лейди Данбъри. — Нещо не е наред ли?

Пенелопе знаеше, че отговорът й се е забавил повече от необходимото, но й отне още няколко секунди да открие гласа си.

— Не мисля, че зная как да изкажа мнението си — изрече накрая и обърна поглед към лейди Данбъри едва при последните думи. — Никога не знам какво да кажа на хората.

— Знаете какво да кажете на мен.

— Вие сте различна.

Лейди Данбъри отметна глава назад и се разсмя.

— И това, ако не е слабо казано… О, Пенелопе — надявам се, нямаш нищо против, че използвам кръщелното ти име — ако можеш да говориш свободно с мен, значи можеш с всички. Половината възрастни мъже в тази зала се крият по ъглите, в секундата, в която ме видят да приближавам.

— Просто не ви познават — каза Пенелопе и я потупа по ръката.

— Нито пък познават теб — доста остро отвърна лейди Данбъри.

— Не — каза Пенелопе с отсянка на примирение, — не ме познават.

— Бих казала, че загубата е тяхна, но това би било доста високомерно от моя страна — каза лейди Данбъри. — Не към тях, а към теб, защото колкото и често да ги наричам глупаци — а аз, както сигурно знаеш, често го правя — някои от тях всъщност са доста свестни хора и е истинско престъпление, че не са те опознали. Аз… Хм… Чудя се какво става.

Пенелопе откри, че, неясно по каква причина, е изпънала гръб. Попита лейди Данбъри:

— Какво имате предвид? — Но беше очевидно, че нещо става. Хората шепнеха и сочеха към малкия подиум, където бяха разположени музикантите.

— Ти, там! — каза лейди Данбъри и мушна с бастуна си един от близко застаналите джентълмени. — Какво става?

— Кресида Туомбли иска да направи някакво съобщение — каза той и бързо отстъпи встрани, вероятно за да избегне по-нататъшен разговор с нея и бастуна й.

— Мразя Кресида Туомбли — измърмори Пенелопе.

Лейди Данбъри сподави смеха си.

— А казваш, че не знаеш как да се изразяваш? Не ме дръж в напрежение. Защо я презираш толкова?

Пенелопе сви рамене.

— Винаги се е държала много зле с мен.

Лейди Данбъри кимна знаещо.

— Всички грубияни си имат любима жертва.

— Вече не е толкова зле — каза Пенелопе. — Но по времето, когато и двете дебютирахме — когато все още бе Кресида Каупър — никога не успяваше да устои на изкушението да ме измъчва. А хората… е… — поклати глава. — Няма значение.

— Не, моля те — каза лейди Данбъри, — продължи.

Пенелопе въздъхна.

— Не е важно, наистина. Просто съм забелязала, че хората рядко се притичват на помощ на някого. Кресида бе популярна — поне сред определени среди — и бе доста плашеща за другите момичета на нашата възраст. Никой не смееше да й се опълчи. Е, почти никой.

Това привлече вниманието на лейди Данбъри и тя се усмихна.

— Кой бе твоят защитник, Пенелопе?

— Защитници, всъщност — отвърна Пенелопе. — Семейство Бриджъртън винаги ми се притичваха на помощ. Антъни Бриджъртън веднъж директно я пренебрегна и заведе мен на вечеря — гласът й се извиси при спомена за вълнението, — а наистина не трябваше да го прави. Беше официално вечерно парти и трябваше да придружи някаква маркиза, мисля — тя въздъхна при спомена. — Беше прекрасно.

— Той е добър човек, този Антъни Бриджъртън.

Пенелопе кимна.

— Съпругата му ми каза, че в този ден се е влюбила в него. Когато го е видяла да се държи като моя герой.

Лейди Данбъри се усмихна.

— А по-младият мистър Бриджъртън притичвал ли ти се е на помощ?

— Имате предвид Колин? — Пенелопе дори не изчака кимването на лейди Данбъри, за да продължи. — Разбира се, макар никога толкова драматично. Но трябва да кажа, колкото и да е приятна подкрепата на семейство Бриджъртън…

— Какво има, Пенелопе? — запита лейди Данбъри.

Тя отново въздъхна. Това изглежда бе вечер за въздишки.

— Просто ми се иска да не им се налагаше толкова често да ме защитават. Човек би помислил, че и сама мога да го правя. Или поне да се държа по такъв начин, че да нямам нужда от защита.

Лейди Данбъри я потупа по ръката.

— Мисля, че се справяш много по-добре, отколкото смяташ. А що се отнася до Кресида Туомбли… — лицето на лейди Данбъри се сбръчка от неприязън. — Е, тя си получи заслуженото, ако ме питаш. Макар че — добави остро, — хората не ме питат толкова често, колкото би трябвало.

Пенелопе не можа да потисне лекия си смях.

— Виж къде е сега — остро изрече лейди Данбъри. — Вдовица, и то без състояние, с което да се хвали. Омъжи се за онзи стар развратник Хорас Туомбли, а се оказа, че той успя да измами всички, че има пари. Единственото, което тя притежава сега, е увяхваща красота.

Честността принуди Пенелопе да каже:

— Все още е много привлекателна.

— Хм. Ако харесваш безвкусни жени — очите на лейди Данбъри се присвиха. — Има нещо твърде крещящо в тази жена.

Пенелопе погледна към подиума, където Кресида чакаше удивително търпеливо, докато балната зала утихне.

— Чудя се какво ще каже.

— Нищо, което би могло да ме заинтересува — отвърна лейди Данбъри. — Аз… О — спря и устните й странно се извиха в нещо средно между мръщене и усмивка.

— Какво има? — попита Пенелопе. Изви врат, за да види накъде е насочила поглед лейди Данбъри, но един доста пълен джентълмен бе застанал на пътя й.

— Твоят мистър Бриджъртън се приближава — каза лейди Данбъри и усмивката надделя над намръщването. — И изглежда доста решителен.

Пенелопе веднага обърна глава.

— За бога, момиче, не гледай! — възкликна лейди Данбъри и заби лакът в ръката на Пенелопе. — Ще разбере, че проявяваш интерес.

— Не мисля, че има голяма вероятност да не го е разбрал — измърмори Пенелопе.

И той се появи, застана пред нея като някакъв великолепен бог, който благоволяваше да удостои земята с присъствието си.

— Лейди Данбъри — поздрави и се поклони грациозно. — Мис Федърингтън.

— Мистър Бриджъртън — каза лейди Данбъри. — Колко е приятно да ви видя.

Колин погледна Пенелопе.

— Мистър Бриджъртън — измърмори тя, без да знае какво друго да каже. Какво се казваше на мъж, когото скоро си целувала? Пенелопе определено нямаше опит в това отношение. И то без да се брои допълнителното усложнение, произтичащо от гневното му напускане на къщата.

— Надявах се… — започна Колин, след това спря и се намръщи, насочил поглед към подиума. — Какво гледат всички?

— Кресида Туомбли ще прави някакво съобщение — каза лейди Данбъри.

Лицето на Колин леко се намръщи.

— Не мога да си представя, че тя има да казва нещо, което бих искал да чуя — измърмори.

Пенелопе не се сдържа и се ухили. Кресида Туомбли се считаше за лидер в обществото или поне бе такава, когато бе млада и неомъжена, но семейство Бриджъртън никога не я бяха харесвали и по някаква причина това винаги бе карало Пенелопе да се чувства малко по-добре.

Точно в този момент се чу тромпет, залата утихна и всички насочиха вниманието си към графа на Макълсфийлд, който бе застанал на подиума до Кресида и изглежда се чувстваше леко неудобно от цялото това внимание.

Пенелопе се усмихна. Бяха й казвали, че графът някога е бил невероятен развратник, а сега бе по-скоро учен, отдаден на семейството си. Макар че все още бе достатъчно красив, за да е развратник. Почти толкова красив, колкото и Колин.

Но само почти. Пенелопе знаеше, че не е безпристрастна, но й бе трудно да си представи, че има същество толкова магнетично привлекателно като Колин, когато се усмихнеше.

— Добър вечер — силно каза графът.

— Добър вечер и на вас! — дочу се пиян възглас от задната част на залата.

Графът кимна добронамерено и търпелива усмивка заигра по устните му.

— Моята… изтъкната гостенка тук — той посочи Кресида, — би желала да направи едно съобщение. Така че, ако нямате нищо против да насочите вниманието си към дамата до мен, представям ви лейди Туомбли.

Тих шепот плъзна из залата, когато Кресида пристъпи напред и царствено кимна на тълпата. Изчака всички да утихнат и каза:

— Дами и господа, много ви благодаря, че отделяте време от празника, за да ме удостоите с вниманието си.

— Побързай! — извика някой, вероятно същият, който бе поздравил и графа.

Кресида не обърна внимание на прекъсването.

— Достигнах до извода, че повече не мога да продължавам с измамата, която ръководи живота ми през последните единадесет години.

Балната зала се разлюля от тихо жужене. Всички знаеха какво ще каже и все пак никой не можеше да повярва, че това е истина.

— Затова — продължи Кресида и повиши глас — реших да разкрия тайната си. Дами и господа, аз съм лейди Уисълдаун.