Джулия Куин
Да завладееш мистър Бриджъртън (13)

Глава 13

— Защо не, по дяволите?

В продължение на няколко секунди Пенелопе можеше само да се взира в него.

— Защото… защото… — заекна и се зачуди как да му го обясни. Сърцето й се късаше, най-ужасяващата й и едновременно най-ободряващата й тайна бе разкрита, а той смяташе, че тя е достатъчно спокойна, за да обяснява?

— Осъзнавам, че тя вероятно е най-голямата кучка…

Пенелопе ахна.

— … която се е раждала в Англия, поне в това поколение, но, за бога, Пенелопе — той прокара ръка през косата си и я погледна твърдо, — тя щеше да понесе вината…

— Постижението — раздразнено го прекъсна Пенелопе.

— Вината — продължи той. — Имаш ли представа какво ще ти се случи, ако хората разберат коя си в действителност?

Ъгълчетата на устните й се присвиха с нетърпение и яд, че й говорят толкова очевидно снизходително.

— Имах повече от десет години да размишлявам над тази възможност.

Очите му се присвиха.

— Сарказъм ли е това?

— Изобщо не — изстреля тя в отговор. — Наистина ли мислиш, че не съм прекарала значителна част от последното десетилетие в размисъл над това какво ще се случи, ако ме разкрият? Щях да съм кръгъл идиот, ако не го правех.

Той сграбчи раменете й и я задържа абсолютно неподвижно, докато каретата подскачаше по неравните павета.

— Ще бъдеш съсипана, Пенелопе. Съсипана! Разбираш ли какво ти говоря?

— Дори да не разбирах — отвърна тя, — уверявам те, вече щеше да ми е ясно след дългите ти лекции по темата, докато обвиняваше Елоиз, че е лейди Уисълдаун.

Той се намръщи, очевидно подразнен от напомнянето за собствените му грешки.

— Хората ще спрат да ти говорят — продължи. — Ще ти обърнат гръб, сякаш си мъртва…

— Хората никога не ми говорят — тросна се тя. — През половината време дори не забелязват, че съм там. Как мислиш, че успявах да се преструвам толкова дълго? Бях невидима, Колин. Никой не ме виждаше, никой не говореше с мен. Просто стоях и слушах и никой не забелязваше.

— Това не е вярно — но очите му се отделиха от нейните, докато го казваше.

— О, вярно е и ти го знаеш. Отричаш го само — каза тя и бутна ръката му, — защото се чувстваш виновен.

— Не е вярно!

— О, моля те — смръщи се тя. — Всичко, което правиш, е от чувство за вина.

— Пен…

— Поне по отношение на мен — поправи се тя. Дишането й бе ускорено, а кожата й започваше да настръхва и за първи път душата й гореше. — Мислиш ли, че не знам, че семейството ти ме съжалява? Мислиш ли, че не съм забелязала, че всеки път, когато ти или братята ти се окажете на едно и също парти с мен, ме каните да танцувам?

— Любезни сме — процеди той, — и те харесваме.

— И ме съжалявате. Харесвате Фелисити, но не ви виждам да танцувате с нея всеки път, когато пътищата ви се пресекат.

Той внезапно я пусна и скръсти ръце.

— Е, не я харесвам, колкото харесвам теб.

Тя премигна, стресната от това успешно прекъсване. На него можеше да се разчита да направи комплимент по средата на някой спор. Нищо не би могло да я обезоръжи по-успешно.

— Освен това — продължи той и надменно вирна брадичка, — не казваш нищо по въпроса.

— Който е?

— Че лейди Уисълдаун ще те съсипе!

— За бога — измърмори тя, — говориш, сякаш тя е отделна личност.

— Е, извини ме, ако все още ми е трудно да приема мисълта, че жената пред мен е вещицата, която пише рубриката.

— Колин!

— Обидена ли си? — подигра й се той.

— Да! Работих много упорито за тази рубрика — тя стисна в юмруците си тънката материя на ментовозелената си сутрешна рокля, без да осъзнава, че я мачка. Трябваше да държи ръцете си заети с нещо или вероятно щеше да експлодира от нервната енергия и гнева, които бушуваха във вените й. Изглежда единственият вариант бе да скръсти ръце, но тя отказваше да даде толкова очевиден израз на раздразнението си. А и той вече бе скръстил ръце и поне един от двама им трябваше да се държи, сякаш е на повече от шест години.

— Не бих си и помислил да омаловажавам това, което си постигнала — снизходително каза той.

— Разбира се, че би го направил — прекъсна го Пенелопе.

— Не, не бих.

— В такъв случай какво си мислиш, че правиш?

— Държа се като възрастен — отвърна й, а гласът му се повиши и се изпълни с нетърпение. — Един от нас трябва да го прави.

— Не смей да ми говориш за зряло поведение! — избухна тя. — Ти, който бягаш при всеки намек за отговорност.

— И какво, по дяволите, означава това? — отсече той.

— Мислех, че е доста очевидно.

Той се отдръпна назад.

— Не мога да повярвам, че ми говориш по този начин.

— Не можеш да повярваш, че го правя — подразни го тя, — или, че имам дързостта да го правя?

Той само се взря в нея, очевидно изненадан от въпроса.

— В мен има повече, отколкото си мислиш, Колин — каза тя. И добави тихо. — Има повече, отколкото и аз мислех.

Той замълча за известно време и след това попита през зъби, сякаш не можеше да се подмине тази тема:

— Какво имаше предвид, когато каза, че бягам от отговорност?

Тя прехапа устни, след това се отпусна и въздъхна успокоително, поне така се надяваше:

— Защо мислиш, че пътуваш толкова?

— Защото ми харесва — отвърна той рязко.

— И защото в Англия ти е изключително скучно.

— И това означава, че се държа детински, защото…?

— Защото не желаеш да пораснеш и да си намериш занимание за възрастни, за да се задържиш на едно място.

— Например?

Тя вдигна ръце в жест, който сякаш казваше — мислех-че-е-очевидно.

— Например да се ожениш?

— Това предложение ли е? — подигра й се той, а едното ъгълче на устата му се повдигна в арогантна усмивка.

Тя усети как бузите й пламват, но се насили да продължи:

— Знаеш, че не е и не се опитвай да променяш темата, като нарочно се държиш грубо — изчака го да каже нещо, може би извинение. Мълчанието му бе равнозначно на обида, затова тя изсумтя и каза. — За бога, Колин, ти си на тридесет и три.

— А ти си на двадесет и осем — изтъкна той не особено любезно.

Това бе като удар в стомаха, но тя бе твърде ядосана, за да се прибере обратно в черупката си.

— За разлика от теб — изрече внимателно, — аз не мога да си позволя лукса да предложа на някого. И за разлика от теб — добави, с единственото намерение да предизвика чувството за вина, в което го бе обвинила само преди минути, — аз нямам цяла тълпа ухажори, така че никога не съм имала лукса да кажа „не“.

Устните му се присвиха.

— И мислиш, че като се разкриеш като лейди Уисълдаун, това ще увеличи броя на ухажорите ти?

— Опитваш се да ме обидиш ли? — процеди тя.

— Опитвам се да бъда реалист! Нещо, което ти изглежда съвсем си забравила.

— Никога не съм казвала, че имам намерение да разкрия, че съм лейди Уисълдаун.

Той сграбчи плика с последното издание на рубриката й от тапицираната седалка.

— Тогава какво е това?

Тя го измъкна от ръцете му и извади листа от плика.

— Извини ме — каза, влагайки максимално количество сарказъм във всяка сричка. — Сигурно съм пропуснала изречението, в което обявявам самоличността си.

— Мислиш ли, че тази твоя лебедова песен по някакъв начин ще намали интереса към личността на лейди Уисълдаун? О, извини ме — той безочливо постави ръка на сърцето си, — може би трябваше да кажа „твоята самоличност“. Все пак не бих искал да отричам постижението ти.

— А сега просто се държиш грозно — каза тя, а едно тъничко гласче в подсъзнанието й се питаше защо още не се е разплакала. Това бе Колин и тя винаги го бе обичала, а сега той се държеше така, сякаш я мрази. Имаше ли нещо друго в света, което повече да заслужава сълзите й?

А може би това не бе всичко. Може би тази тъга, която се надигаше в нея, бе всъщност смъртта на една мечта. Тя си бе изградила един съвършен образ за него, а с всяка дума, която той хвърляше в лицето й, ставаше все по-очевидно, че мечтата й просто е била грешка.

— Не, искам да кажа нещо — заяви Колин и отново изтръгна хартията от ръцете й. — Погледни това. Със същия успех можеше да напишеш и покана за по-нататъшно разследване. Ти се подиграваш на висшето общество и ги предизвикваш да те разкрият.

— Не правя това!

— Може би не това е намерението ти, но крайният резултат определено е такъв.

Той вероятно имаше известно право, но на нея й бе омразна мисълта да го признае.

— Трябва да поема този риск — отвърна, скръсти ръце и целенасочено извърна поглед. — Прекарах единадесет години, без да ме хванат. Не виждам защо сега трябва да се тревожа безпричинно.

Той издиша остро и нетърпеливо.

— Разбираш ли нещо от пари? Имаш ли някаква представа колко души биха искали да получат хилядата лири на лейди Данбъри?

— Разбирам от пари повече от теб — отвърна тя и настръхна от обида. — А и наградата на лейди Данбъри не прави тайната ми по-уязвима.

— Но прави всички останали по-решителни, а теб самата по-уязвима. Да не споменаваме — добави, извивайки иронично устни, — както изтъкна по-малката ми сестра, че става въпрос и за слава.

— Хаясинт? — попита тя.

Той мрачно кимна и постави листа на седалката до себе си.

— А щом Хаясинт смята славата, че си разкрил лейди Уисълдаун, достойна за завиждане, то можеш да си сигурна, че тя не е единствена. Това като нищо може да е причината Кресида да играе този глупав театър.

— Кресида го прави заради парите — изръмжа Пенелопе. — Сигурна съм.

— Добре. Няма значение каква е причината. Единственото, което има значение, е, че го прави и щом смяташ така идиотски да се отървеш от нея — той блъсна листа и Пенелопе потрепери, когато чу как го смачка енергично, — някой друг ще заеме мястото й.

— Това вече го знам — каза тя най-вече, защото не можеше да понесе той да има последната дума.

— Тогава, в името на Бога, жено — избухна той, — остави Кресида да изпълни плана си. Тя е отговорът на молитвите ти.

Пенелопе рязко се обърна към него.

— Не знаеш какви са молитвите ми.

Нещо в тона й удари Колин право в гърдите. Тя не бе променила мнението му, дори не се бе доближила до това, но той изглежда не можеше да намери точните думи, за да й отговори. Погледна я, след това отправи поглед през прозореца и разсеяно заразглежда купола на катедралата Сейнт Пол.

— Наистина сме поели по дългия път към дома — измърмори.

Тя не отвърна. Не я винеше. Това бе глупава безсмислица, просто думи, които да запълнят тишината.

— Ако оставиш Кресида… — започна той.

— Спри — тя не му обърна внимание. — Моля те, не казвай нищо повече. Не мога да я оставя да го направи.

— Мислила ли си наистина какво ще спечелиш?

Тя остро го изгледа.

— Смяташ ли, че съм била в състояние да мисля за нещо друго през последните няколко дни?

Той опита друг подход.

— Наистина ли има значение хората да знаят, че ти си лейди Уисълдаун? Няма съмнение, че си много умна и че си измамила всички ни. Това не е ли достатъчно?

— Не ме слушаш! — устата й остана отворена — странен, невероятен овал — сякаш самата тя не можеше да повярва, че той не разбира какво му говори. — Няма нужда хората да научават, че съм аз. Просто искам да са сигурни, че не е тя.

— Но очевидно нямаш нищо против хората да мислят, че някой друг е лейди Уисълдаун — настоя той. — Все пак обвиняваш лейди Данбъри от седмици.

— Трябваше да обвиня някой — обясни тя. — Лейди Данбъри директно ме попита кой мисля, че е, а определено не можех да посоча себе си. А и нямаше да е толкова зле хората да мислят, че е лейди Данбъри. Нея поне я харесвам.

— Пенелопе…

— Ти как би се чувствал, ако публикуват дневниците ти с Найджъл Бербрук като автор? — попита тя.

— Найджъл Бербрук едва успява да свърже две изречения — каза той с подигравателно изсумтяване. — Едва ли някой би повярвал, че той може да е написал дневниците ми? — и като добавка кимна леко в знак на извинение, защото все пак Бербрук бе женен за сестра й.

— Опитай се да си го представиш — процеди тя. — Или го замени с някой, когото считаш за подобен на Кресида.

— Пенелопе — въздъхна той, — аз не съм теб. Не можеш да сравняваш двете неща. А и ако публикувам дневниците си, те едва ли биха ме съсипали в очите на обществото.

Тя се отпусна на мястото си и силно въздъхна, защото знаеше, че той има право.

— Добре — обяви той, — значи е решено. Ще скъсаме това… — протегна се към листа.

— Не! — извика тя и на практика скочи от седалката. — Недей!

— Но ти току-що каза…

— Нищо не съм казала! — изпищя тя. — Само въздъхнах.

— О, за бога, Пенелопе — сприхаво каза той. — Ти очевидно се съгласи с…

Тя ахна при това безочие.

— Кога ти дадох разрешение да тълкуваш въздишките ми?

Колин погледна уличаващия лист, който все още бе в ръцете му и се зачуди какво, по дяволите, трябва да стори в момента.

— А и — продължи тя, а очите й блестяха с гняв и огън, които я правеха почти красива, — помня всяка дума. Може да унищожиш листа, но не можеш да унищожиш мен.

— Бих искал — измърмори той.

— Какво каза?

— Уисълдаун — изръмжа той. — Бих искал да унищожа Уисълдаун. Теб, с радост ще оставя, както си си.

— Но аз съм Уисълдаун.

— Бог да ни е на помощ.

В този момент нещо в нея просто се пречупи. Целият гняв и объркване, огромното напрежение, което бе таила през годините, се отприщиха срещу Колин, който, измежду всички във висшето общество, вероятно най-малко го заслужаваше.

— Защо си ми толкова ядосан? — избухна. — Какво толкова отблъскващо съм направила? Била съм по-умна от теб? Пазила съм тайна? Добре съм се посмяла на гърба на висшето общество?

— Пенелопе, ти…

— Не — твърдо каза тя. — Замълчи! Мой ред е да говоря.

Устата му зяпна, докато се взираше в нея, а шок и неверие се надигаха в очите му.

— Гордея се с това, което съм направила — успя да изрече тя с глас, треперещ от силата на чувствата. — Не ме интересува какво казваш. Не ме интересува какво казват останалите. Това никой не може да ми отнеме.

— Не се опитвам…

— Не изпитвам нужда хората да знаят истината — каза, прекъсвайки ненавременния му протест. — Но проклета да съм, ако позволя на Кресида Туомбли — човекът, който… който… — вече цялото й тяло трепереше, докато я засипваха спомен след спомен, всеки от тях все по-лош от предишния.

Кресида, която бе известна с грацията и стойката си, се препъва и разлива пунш върху роклята на Пенелопе през онази първа година — единствената рокля, която майка й й бе позволила да купи не в жълто или оранжево.

Кресида мило умолява млади господа да поканят Пенелопе на танц, а думите й звучат толкова високо и пламенно, че единственото, което Пенелопе би могла да почувства, е унижение.

Кресида разказва пред цяла тълпа колко е разтревожена за външния вид на Пенелопе. „Просто не е здравословно, човек да тежи повече от шестдесет килограма на нашата възраст“, гукаше тя.

Пенелопе така и не разбра дали Кресида успяваше да прикрие самодоволството си след тези стрели. Тя напускаше залата, заслепена от сълзи.

Кресида винаги знаеше къде да насочи меча си и как да завърти острието. Нямаше значение, че Елоиз продължи да я защитава или че лейди Бриджъртън винаги се опитваше да подсили увереността й. Пенелопе бе заспивала със сълзи на очи повече нощи, отколкото можеше да си спомни и то винаги, заради някоя добре насочена стрела на Кресида Каупър Туомбли.

Толкова пъти в миналото бе оставяла на Кресида да й се размине, само защото не бе имала куража да се защити. Но не можеше да й позволи да получи това. Не и тайния й живот, не и едничкото малко ъгълче на душата й, което бе гордо и силно и абсолютно безстрашно.

Пенелопе може и да не знаеше как да се защити, но, мили боже, лейди Уисълдаун бе наясно.

— Пенелопе? — внимателно произнесе Колин.

Тя го погледна безизразно и й отне няколко секунди да си припомни, че сега е 1824, а не 1814 и тя е в карета с Колин Бриджъртън, а не се крие в някой ъгъл на балната зала в опит да избегне Кресида Каупър.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна. Или поне се опита.

Той отвори уста, за да каже нещо, след това спря, но устните му останаха разтворени за няколко секунди. Накрая постави ръка върху нейните и изрече:

— Ще говорим за това по-късно.

Този път тя успя да кимне едва. И наистина, искаше единствено целият ужасен следобед да свърши, но имаше нещо, което трябваше да изясни.

— Кресида не беше съсипана — каза тихо.

Той се обърна към нея и леко объркване премрежи очите му.

— Моля?

Тя леко повиши глас.

— Кресида заяви, че е лейди Уисълдаун и не беше съсипана.

— Защото никой не й повярва — отвърна Колин. — А и — добави, без да мисли, — тя е… различна.

Пенелопе бавно се обърна към него. Много бавно, с безизразни очи.

— По какъв начин различна?

Нещо близо до паника започна да се надига в гърдите на Колин. Осъзна, че не казва верните думи още в момента, в който ги произнасяше. Как едно кратко изречение, една мъничка дума можеше да е толкова погрешна?

Тя е различна.

И двамата знаеха какво имаше предвид. Кресида бе популярна, Кресида бе красива, Кресида можеше да се справи с това със самоувереност.

Пенелопе от друга страна…

Тя беше Пенелопе. Пенелопе Федърингтън. Нямаше нито властта, нито връзките, които да я спасят от разруха. Семейство Бриджъртън можеха да застанат до нея и да й предложат подкрепа, но дори те нямаше да успеят да предотвратят падението. Всеки друг скандал би могъл да бъде потушен, но лейди Уисълдаун в един или друг момент бе обидила почти всички значими личности на Британските острови. Щом хората преодолееха изненадата си, щяха да започнат грозните забележки.

Пенелопе нямаше да бъде поздравена за разума, остроумието или дързостта си.

Щяха да я наричат подла и дребнава, и ревнива.

Колин добре познаваше висшето общество. Знаеше как действат благородниците. Аристокрацията бе способна на индивидуални прояви на величие, но като група падаха до нивото на най-низките сред тях.

Което си беше много ниско.

— Разбирам — изрече Пенелопе в тишината.

— Не — бързо каза той, — не разбираш…

— Не, Колин — гласът й прозвуча почти болезнено мъдро. — Разбирам. Предполагам, че просто се надявах, че ти си различен.

Погледът му срещна нейния и някак си ръцете му се озоваха върху раменете й и я стискаха с такава настойчивост, че тя просто не можеше да се извърне. Той не каза нищо, просто остави очите му да задават въпросите.

— Мислех, че вярваш в мен — каза тя, — че виждаш отвъд черупката на грозното патенце.

Лицето й му бе толкова познато, бе го виждал хиляди пъти преди и все пак през последните няколко седмици не можеше да каже, че наистина го познава. Щеше ли да си спомни, че тя има малък белег по рождение близо до лявото ухо? Беше ли забелязвал някога мекото сияние на кожата й? Или че в кафявите й очи имаше златни точици около зениците?

Как бе могъл да танцува толкова пъти с нея, без да забележи, че устните й са пълни и създадени за целувка?

Тя облизваше устни, когато бе нервна. Беше я видял да го прави онзи ден. Със сигурност го бе правила и преди, през дузината години на познанството им, и все пак едва сега само гледката на езика й караше тялото му да се стяга от желание.

— Не си грозна — каза й с тих и напрегнат глас.

Очите й се разшириха.

А той прошепна.

— Красива си.

— Не — изрече тя едва доловимо. — Не казвай неща, които не мислиш.

Пръстите му се впиха в раменете й.

— Красива си — повтори. — Не зная как… не зная кога… — докосна устните й и усети дъха й по пръстите си. — Но си красива — прошепна.

Наведе се и я целуна, бавно, с благоговение, вече не бе толкова изненадан, че това се случва, че толкова отчаяно я желае. Шокът си бе отишъл и бе заменен от простата, примитивна нужда да я има, да я бележи като своя.

Своя?

Отдръпна се и се вгледа в нея за момент, очите му потърсиха лицето й.

Защо не?

— Какво има? — прошепна тя.

— Красива си — каза той и разтърси объркано глава. — Не зная защо никой друг не го вижда.

Някакво топло и приятно чувство започна да се разпростира в гърдите на Пенелопе. Не можеше да го обясни — сякаш нещо сгряваше кръвта й. Започна в сърцето и бавно обхвана ръцете, корема, докато стигна до върховете на пръстите на краката.

Това я караше да се чувства замаяна. И много доволна.

Караше я да се чувства завършена.

Тя не беше красива. Знаеше го, знаеше, че никога не би могла да бъде повече от умерено привлекателна и то само в най-добрите си дни. Но той мислеше, че е красива и когато я погледнеше…

Тогава се чувстваше красива. Никога преди не се бе чувствала по този начин.

Той отново я целуна, но този път устните му бяха по-гладни, вкусваха я, галеха, събуждаха тялото й, извисяваха душата й. Започна да усеща гъделичкане в стомаха, а по кожата й се разстилаше топлина и копнеж там, където ръцете му я докосваха през зеления плат на роклята.

И дори за секунда не помисли: „Това е грешно“. Тази целувка бе всичко, от което бе възпитавана да се страхува и избягва, но знаеше — тялото, разума и душата й знаеха — че нищо в живота й не е било толкова правилно. Беше родена за този мъж и бе прекарала толкова много години, опитвайки се да приеме факта, че той е роден за някоя друга.

Опровергаването на тази увереност бе възможно най-изтънченото удоволствие.

Желаеше го, желаеше това — начина, по който я караше да се чувства.

Искаше да бъде красива, та дори и в очите на само един мъж.

Единствено те имаха значение, помисли си замечтано, когато той я положи на плюшената възглавничка върху седалката.

Обичаше го. Винаги го бе обичала. Дори сега, когато той й бе толкова ядосан, че едва го познаваше и даже не бе сигурна, че го харесва, дори сега го обичаше.

И искаше да бъде негова.

Първия път, когато я бе целунал, тя бе приела действията му, като само им се наслаждаваше, но този път бе решена да участва активно. Все още не можеше съвсем да повярва, че е тук, с него и определено не бе готова да си позволи да мечтае, че той може редовно да я целува.

Това можеше и да не се повтори. И никога да не усети как тялото му я притиска или как езикът му скандално гъделичка нейния.

Имаше една възможност. Една възможност да създаде спомен, който щеше да е с нея през целия й живот. Една възможност да достигне блаженството.

Утрешният ден щеше да е ужасен, мисълта, че той ще намери друга жена, с която да се смее, да се шегува и дори да се ожени за нея, но днес…

Днес беше неин.

И Бог й бе свидетел, че щеше да го накара да запомни тази целувка.

Протегна се и докосна косата му. В началото колебливо… това, че бе решена да бъде активен партньор, изпълнен с желание, не означаваше, че има представа какво да прави. Устните й се отпуснаха и целият й разум и интелигентност я напуснаха. Въпреки това не можа да не забележи, че косата му е абсолютно същата като тази на Елоиз на допир, а тя я бе разресвала безброй пъти през всичките години на приятелството им. И Бог да й е на помощ…

Тя се изкикоти.

Това привлече вниманието му, той вдигна поглед и развеселена усмивка се появи на устните му.

— Извини ме? — каза Пенелопе и поклати глава в опит да се пребори с усмивката, макар да знаеше, че е изгубила битката.

— О, не, трябва — настоя той. — Не бих могъл да продължа, без да знам причината за този смях.

Бузите й пламнаха, което й се стори абсурдно ненавременно. Тя седеше в карета и се държеше абсолютно неприлично, а едва сега прояви благоприличието да се изчерви?

— Кажи ми — измърмори той и гризна ухото й.

Тя поклати глава.

Устните му откриха точното местенце на врата, където пулсът й туптеше.

— Кажи ми.

Единственото, което тя направи — единственото, което бе в състояние да направи — бе да простене и да извие врат, за да го улесни.

Дори не бе осъзнала, че роклята й е отчасти разкопчана и вече се плъзгаше надолу, за да открие ключицата й. Просто наблюдаваше замаяна и очарована как устните му я проследяват, докато лицето му не се озова опасно близо до гърдите й.

— Ще ми кажеш ли? — прошепна и плъзна зъби по кожата й.

— Да ти кажа какво? — задавено изрече тя.

Устните му се държаха порочно, плъзнаха се по-надолу и още по-надолу.

— Защо се смееше?

В продължение на няколко секунди Пенелопе не можеше дори да си спомни за какво говорят.

Ръката му обхвана гръдта й през роклята.

— Ще те измъчвам, докато ми кажеш — заплаши я той.

Отговорът й бе извиване на гърба, за да може гръдта й още по-добре да прилегне в дланта му.

Това мъчение й харесваше.

— Разбирам — измърмори той. В същото време дръпна корсажа й надолу и подразни с длан зърното й. — Тогава може би ще — ръката му спря, след това се повдигна, — спра.

— Не — простена тя.

— Тогава ми кажи.

Тя се втренчи в гърдите си, замаяна от гледката — гола и открита за погледа му.

— Кажи ми — прошепна той и леко духна, за да я погали с дъха си.

Нещо в Пенелопе се стегна, дълбоко в нея, на места, които никога не биваха обсъждани.

— Колин, моля те.

Той се усмихна бавно и мързеливо, доволен и все още гладен за нея.

— За какво ме молиш? — попита.

— Докосни ме — прошепна тя.

Показалецът му се плъзна по рамото й.

— Тук?

Тя бясно поклати глава.

Той проследи извивката на врата й.

— Приближавам ли се? — измърмори той.

Тя кимна, без да отделя очи от гърдата си.

Той отново докосна зърното й, пръстите му започнаха да описват бавни, мъчителни спирали около него, след това върху него, а тя го наблюдаваше през цялото време, докато тялото й се стягаше все повече и повече.

А тя чуваше единствено дъха си — тежък и горещ.

В този момент…

— Колин! — името му задавено излезе от устните й. Той със сигурност не можеше…

Устните му се сключиха около него и преди тя успее да усети нещо повече от топлината му, вече се бе надигнала изненадано от пейката и безсрамно притискаше бедра към него. Той я притисна обратно надолу и я задържа неподвижна, докато й доставяше удоволствие.

— О, Колин, Колин — ахна тя и вдигна ръце към гърба му, като отчаяно притискаше мускулите му, и искаше единствено да го прегръща и никога да не го пуска.

Той издърпа ризата си от колана на панталоните и тя последва примера му, като плъзна ръце под плата и ги прокара по горещата кожа на гърба му. Никога преди не бе докосвала мъж по този начин, не бе докосвала никого така, освен може би себе си, а дори и тогава не можеше да достигне собствения си гръб все пак.

Той простена при допира й и се напрегна, когато пръстите й се плъзнаха по кожата му. Сърцето й подскочи. Харесваше му, харесваше му начина, по който го докосваше. Тя нямаше никаква представа какво да прави със себе си, но на него също му харесваше.

— Съвършена си — прошепна той и устните му прогориха пътечка обратно към долната страна на брадичката й. Устата му отново завладя нейната още по-страстно от преди, а ръцете му се спуснаха, за да обхванат дупето й, галеха и я притискаха нагоре към възбудената му плат.

— Мили боже, желая те — задавено промълви той и притисна надолу бедра. — Искам да те разсъблека гола, да потъна в теб и никога да не те пусна.

Пенелопе простена от страст, без да може да повярва какво силно удоволствие могат да й доставят няколко обикновени думи. Той я караше да се чувства порочна, непослушна и толкова желана.

Тя не искаше това никога да свършва.

— О, Пенелопе — той стенеше, а устните и ръцете му започваха да се движат все по-бързо и нетърпеливо. — О, Пенелопе. О, Пенелопе, о… — вдигна глава. Много рязко.

— О, боже.

— Какво има? — попита тя и опита да вдигне глава от възглавничката.

— Спряхме.

Отне й секунда да осъзнае важността на тези думи. Щом бяха спрели, това означаваше, че най-вероятно бяха достигнали целта си, а тя бе… пред дома си.

— О, боже! — тя започна бясно да дърпа корсажа на роклята си. — Не може ли да помолим кочияша да продължи?

Вече се бе показала като абсолютно безнравствена. Добавянето на „безсрамна“ към списъка с определения не изглеждаше чак такъв проблем.

Той сръчно оправи корсажа й вместо нея.

— Каква е вероятността майка ти да не е забелязала, че каретата ми е спряла пред дома ви?

— Всъщност доста голяма — каза тя, — но Брайърли определено е забелязал.

— Икономът ви ще разпознае каретата ми? — невярващо попита той.

Тя кимна.

— Ти идва онзи ден. А той винаги помни подобни неща.

Устните му се извиха с мрачна решителност.

— Много добре тогава — каза. — Оправи си външния вид.

— Мога да притичам до стаята си — каза Пенелопе. — Никой няма да ме види.

— Съмнявам се — злокобно изрече той, запаса ризата и оправи косата си.

— Не, уверявам те…

— И аз те уверявам — каза той, като я прекъсна. — Ще те видят — той облиза пръсти и ги прокара през косата си. — Представителен ли изглеждам?

— Да — излъга тя. Всъщност изглеждаше силно зачервен, с подути устни и коса, която изобщо не приличаше на никоя модна прическа.

— Добре — той скочи от каретата и й протегна ръка.

— И ти ли идваш? — попита тя.

Той я изгледа, сякаш внезапно се е побъркала.

— Разбира се.

Тя се закова на място, твърде объркана от действията му, за да нареди на краката си да помръднат. Определено нямаше причина той да я придружава вътре. Приличието не го изискваше, а…

— За бога, Пенелопе — каза той като грабна ръката й и я дръпна долу. — Ще се омъжиш ли за мен или не?