Каролайн Греъм
Маската на смъртта (8)

Седма глава

Главен инспектор детектив Барнаби приготвяше „Мул а ла индиен“ и чукаше зърна кардамон в желязно хаванче. Беше си сложил дълга памучна престилка, каквито носят келнерите във второкласни ресторантчета, а в ръка държеше чаша шардоне.

През годините Том стигна до болезнения извод, че няма изгледи възлюбената му опора Джойс (наистина не виждаше причина) да стане по-добра в готвенето. „Или ти харесва, или не ти харесва“ беше нейният принцип и макар като цяло на него да не му харесваше, това не беше достатъчно основателна причина да наложи промяна. Както отбеляза някога, мушкайки го игриво в шкембето, човек не става осемдесет килограма, ако се лишава. Нито го предизвикваше, нито проявяваше агресия, просто не разбираше неговата гледна точка. Джойс с удоволствие хапваше приготвената от нея храна и също толкова доволно излапваше сготвените от съпруга й ястия, когато имаше време да се занимава, но никога не даваше да се разбере, че качеството на неговите гозби са по-вкусни от нейните. Барнаби отдавна стигна до заключението, че тя страда от гастрономичния еквивалент на болестта пълна глухота.

— Какво е предястието?

— Яйца с естрагон.

— С кафяв сос ли? — Джойс отпи голяма глътка вино и засия окуражително. — Харесвам ги.

— Този път ще сложа повече желатин.

Рецептата за желирано месо с яйца бе включена в седмото занимание — „Видове пай с набухватели и желирано месо“ — от курса „Дванайсет кулинарни урока за абсолютно начинаещи“, което Барнаби пропусна, защото беше дежурен. Това изкуство го увлече тутакси и той с нетърпение очакваше вечерите във вторник, за да се заеме с теглилки, ножове, тенджери и тигани. Беше единственият мъж сред шестнайсет жени. Съкурсистките му го оставиха на мира едва когато привикнаха с тромавото му присъствие и се умориха да си правят шеги с него. Само една дама, царицата Бърншафт, не преставаше дяволито да го пита къде крие жезъла си и коя от тях той избира за главно ястие на деня. Когато Джойс ставаше особено невъздържана, Барнаби заплашваше, че ще избяга с госпожа Бърншафт.

Ястието беше в чест на годежа на дъщеря му. И двамата родители се зарадваха, но същевременно се изненадаха от емоционалния начин, по който Къли поднесе новината преди няколко седмици. Когато Барнаби видя пръстена — красиво бижу от бяло злато с викториански орнаменти, — подхвърли доста язвително:

— Помислих си, че той просто се е преместил само с една четка за бръснене и кутия ментови бонбони.

Къли се усмихна замечтано. Изглеждаше сдържана. Сдържана! За първи път, откакто престана да носи пелени, както отбеляза по-късно Джойс. Николас изглеждаше стъписан, сякаш не вярваше на късмета си, което си беше самата истина.

— Студенти — измънка Джойс, когато престанаха да танцуват. Холивудска павана, изпълнена със сух лед и струнен акомпанимент.

— Няма да е задълго.

— Те нямат пари.

— И ние нямахме.

— Ти поне имаше сносна работа. Театърът, Том… ако не друго…

— Те са само сгодени, не са женени с пет деца. Така или иначе, тя е достатъчно уверена.

— Нямаш представа какво е това. — Джойс изпразни чашата си и посегна към купата със стърготини от кокосови орехи.

— Остави това. Всичко съм премислил.

— Не се опитвай да ми пробутваш мислите си. Не си в участъка. — Джойс лапна малко бели стърготини. — Всичко ще е наред в неделя, нали, Том?

— Стискам палци.

В момента нямаше особени събития. Не липсваха престъпления (кога ли са липсвали?), но през последните няколко дни животът течеше вяло и тривиално. Настъпваха и такива моменти, не често и не за дълго обаче. През останалото време едно след друго следваха погроми, грабежи, писъци, свистящи гуми, счупени ребра и понякога Барнаби се виждаше заклещен във вечната мелница на бруталността. По някакъв начин предпочиташе това време. Тази мисъл не му доставяше удоволствие, нито утеха, но същевременно не го принуждаваше да заобикаля фактите.

Телефонът в коридора иззвъня.

— О, не — Джойс стана простенвайки.

— Може да е Къли…

— Не е, обзалагам се.

Барнаби се зае да кълца люти чушки, но с едно ухо слухтеше към вратата. Джойс се появи с безизразно лице. Барнаби свали готварската престилка и изключи газта. Пет минути по-късно тя му помагаше да облече сакото си.

— Съжалявам, скъпа.

— Не разбирам защо не се откажеш от това „съжалявам“, Том. Казваш го от почти трийсет години и не можеш да заблудиш дори дете. Изглеждаш два пъти по-елегантен, отколкото с престилката в кухнята. — Барнаби се закопча и я целуна. — Къде е инцидентът?

— По пътя за Айвър. Ще закъснееш ли?

— Има малка вероятност — добави той в отговор на неизменния й въпрос. — Няма да се бавя.

Тя извика след него на пътеката:

— Да се обадя ли на Къли да отложа празненството?

— Не още. Ще видя какво става.

* * *

Трой беше започнал да носи очила, когато шофира. Бляскавите квадратни метални рамки му придаваха вид, подобен на Химлер. Бяха стигнали почти средата на лъкатушещия път към Господарската къща.

— Този тип да не развали нещо специално, шефе?

— Не съвсем.

Само дето провали специалното ястие „мул а ла индиен“ за официалната вечеря по случай годежа на дъщеря ми. Барнаби се усмихна, като си представи реакцията на сержанта. Прикрито презрение зад учтивата реплика: „О, така ли, сър?“, и шаржираният образ на готвач в столовата, когато той щеше да е на съвсем друго място.

 

 

Трой смяташе, че готвенето, фризьорството и шивачеството прилягат само на жените. Или на обратните. Гордееше се, че в живота си стигна само дотам да препече филийка хляб или да изпере някой и друг чорап. Започнеш ли да правиш нещо повече, казваше той, оставяш на жените много свободно време. А такива жени навличат неприятности. Всеизвестен факт.

Бебето, разбира се, решаваше до голяма степен проблема. Неговото беше почти на годинка. Невероятно умно дете. Трой си помисли дали точно сега не е моментът да сподели какво каза дъщеря му на закуска. Толкова умно и зряло дете. Беше разказал на всички в участъка, на някои дори два пъти. Но с шефа е различно. Друг път си мислиш, че те слуша, а после изведнъж разбираш, че не е чул нито дума. Понякога ти се нахвърля като звяр. Е, струва си да опита.

— Няма да познаеш какво каза тази сутрин, шефе.

— Кой?

Кой ли?… Кой? За миг Трой изгуби ума и дума. После отвърна:

— Талиса Лиан.

— Хм.

Прозвуча като сумтене или като кашлица. Можеше да бъде и въздишка. Само най-заслепеният родител би го приел насърчително.

— Тъкмо се хранеше… е, казвам хранеше, но по-правилно е да се каже разхвърляше кашата насам-натам. — Трой се засмя, поклащайки глава. — По биберона си, по стената, дори на…

— Карай по-накратко, сержант.

— Моля?

— Та какво каза тя?

— О, да, ами, каза „топка“.

— Какво?

— Топка.

— Топка ли?

— Да не мръдна, ако лъжа.

— Боже Господи!

Небето притъмня. Хоризонтът беше белязан от аленочервена нишка, когато колата триумфално влезе в селото. Барнаби очакваше да види линейка на улица „Манор“, но там имаше само две полицейски коли и волвото на Джордж Булард.

Щом слезе от колата, Барнаби чу воя. Ужасяващи агонизиращи крясъци, подобно на животно, хванато в капан. Усети как кожата му настръхва.

— Исусе! — Трой пристъпи до него на входната площадка. — Какво, по дяволите, е това?

Полицаят в коридора израпортува отривисто:

— Всички са на горния етаж, сър. По коридора вляво. В другия край.

Докато се изкачваха, Трой се оглеждаше. Умопомрачаващите викове го разстроиха и той изгуби обичайното си негодувание, щом влезе сред, както предположи той, цвета на обществото. Подсмръкна и каза:

— Каква воня.

— Китайски пръчици.

— Мирише на котешки изпражнения.

В дълга стая с много оскъдна мебелировка откриха сцената на престъплението. Сдържани делови хора се движеха енергично, за да си свършат работата. Един фотограф седеше на някакви стъпала, а на шията му висеше „Пентакс“ с прикрепена светкавица. На вратата имаше още един полицай. Барнаби попита кой вдига врявата.

— Едип от обитателите, сър. Очевидно не е с всичкия си.

— Би трябвало да разведри обстановката. — Барнаби прекоси помещението, отиде до подиума и коленичи до тялото в бели одежди. Раната на гърдите беше прокървяла и кръвта в гънката блестеше като пресен конфитюр от сливи. — С какво разполагаме, Джордж?

— Както виждате — рече доктор Булард, — майстор на острието.

— Изкусно. — Барнаби погледна отблизо, а после обърна глава в посока на воя, който заглъхна в серия мъчителни хлипания. — Не можете ли да му дадете нещо? Достатъчно е да пийне нещо.

Лекарят поклати глава.

— Доколкото разбирам, той взима доста лекарства и не е разумно да ги смесваме. Предложих да се обадят на техния лекар, но нямали такъв. Лекуват се сами с билки и лунна светлина.

— Сигурно е така. Той откъде си набавя материала?

— От Хилингтон в Ъксбридж.

Изправи се, ненужно изтупвайки колене.

— Когато си е лягал, нали, доктор Булард? — попита Трой, примигвайки. — По пижама.

— Колко време е минало, Джордж?

— Най-много час. Но този път не е нужно аз да ти го казвам. Очевидно всички те са били тук, когато се е случило.

— Какво? Искащ да кажеш, че са се навъртали наоколо? Да не е инцидент?

Трой долови леко разочарование в гласа на шефа си. С две думи, Барнаби имаше вид на предаден. Усмихвайки се мислено, сержантът се обърна към мъртвия мъж и огледа безизразните черти и прозрачната му кожа. И каква коса. Напомняше на сюжет от десетте Божи заповеди. Човек си го представяше като Мойсей, който върви през пустинята и крещи: „Позволи на хората ми да си тръгнат“, а дали не беше „да дойдат“? Трой не познаваше Библията много добре. Барнаби разговаряше с Греъм Аркрайт, сцена на престъплението. Сержантът се заслуша.

— … много неща са се случили, опасявам се. Намерихме това зад завесата ей там. — Той посочи малка амбразура и вдигна найлонова торбичка със светложълта ръкавица. — Може да намериш нещо по ножа. Има някакъв конец. Знаеш ли нещо за това място, Том? — Барнаби поклати глава.

— Съпругата ми идваше тук на курс по тъкачество. Забрани ми да нося повече шалчето. Продадох го на битпазар. По-късно се появи, на витрината на „Оксфам“. Тя не ми говори цяла седмица.

— Ама че работа — промърмори Трой.

Барнаби взе торбичката с ръкавицата и торбичката с ножа и каза:

— По-късно ще ги оставя в лабораторията, става ли?

Някаква крушка–светкавица се включи и двамата полицаи се запътиха към мъжа на вратата.

— Ти ли беше пръв тук, сержант?

— Да, сър. Пристигнах почти едновременно с линейката. Бяхме дежурни, патрулирахме с колежката ми полицай Линли. Уведомихме отдел „Разследване на престъпления“ и останахме при тялото. Полицай Линли е при другите на долния етаж. В голямата стая в дъното на коридора.

— Какво ти направи впечатление в обстановката?

— Ами… Това, което очаквах. Всички стояха наоколо и гледаха обезумели. Освен онова момче идиот, което крещи до Бога. Попитах ги дали са пипали мъртвеца, но те отрекоха. Не успях да измъкна нищо повече от тях.

— Ясно. — Барнаби бавно заслиза надолу. Слаб като вейка в износеното си кожено яке и тесни сиви панталони, Трой се завтече напред и отвори две врати, преди да намери нужната стая. Беше доста голяма. Дърворезба с формата на пера покриваше целия таван и стените. Човек изпитваше усещането, че се намира в огромна кутия с дърворезба. Имаше много пластмасови столове с тънки метални крака и недобре избърсана черна дъска. Явно беше място за лекции и семинари. Членовете на комуната се бяха скупчили и само един мъж стоеше настрана до френските прозорци. Нервно мърдаше из джобовете си свитите в юмруци длани; изглеждаше стъписан и гневен. По лявата му буза се спускаше дълга драскотина със засъхнала кръв. Барнаби си помисли, че лицето му е смътно познато.

Трой отбеляза часа и огледа всички присъстващи. Мъж с дънки успокояваше обвито в сари разплакано момиче. Момчето виеше, отпуснало глава в скута на жена, облечена в синьо, с дръзко изражение. До руса кукличка стоеше грубовата мъжка фигура в джинси. По-нататък видя две дебели разчувствани хипита с камъчета в средата на челата и жена с невъобразимо наметало, която изглеждаше също толкова жива, колкото и скования мъртвец на горния етаж. Погледът му спря върху закръглен мъж, попрехвърлил средна възраст, с доматеночервена брада.

Барнаби се представи и попита дали някой би му разказал какво точно се е случило. Настъпи дълга тишина. На Трой му се стори, че момичето в сари се опитва да овладее хлипанията си, приготвяйки се да говори, ала в този момент всички (включително мъжът до прозореца) се обърнаха към жената в синьо. Тя продължаваше да милва главата на плачещото момче. Неохотно наведе глава и се опита да се изправи, но момчето така силно я притискаше, че не й позволяваше да мръдне. Когато проговори, гласът й прозвуча стегнато. Беше някак неестествено нисък и спокоен, сякаш напрегнато сдържаше лавина от емоции.

— Учителя ни напусна. Изпълни тялото си със светлина и сега е едно цяло с Висшия дух.

О, Боже, мислеше си главният инспектор. Това ли било? Трой се чудеше как да се измъкне за една бърза цигара, преди нещата да станат сериозни. Беше ги намалил до пет на ден. Преди закуска изпуши първите четири и потребността от дълга хладна глътка никотин го побъркваше. Две мъчително дълги минути минаха, но никой не отрони и дума. Тогава проститутката с широки ботуши взе да ридае, като разтвори ръце широко настрани, след което ги кръстоса пред гърдите си, сякаш да се стопли.

Сержантът наблюдаваше този зрелищен погребален ритуал с раздразнение и неприязън. Като ги гледа как се раздвижиха, човек би си помислил, че са група чужденци. Италианци, да речем. Или словоохотливи туристи от Карибите. Мушна ръка в джоба си и тъжно стисна запалката и пакета „Честърфийлд“.

 

 

Барнаби бързо съобрази, че ако ги разпитва заедно, няма да стигне доникъде. До момента беше сигурен единствено за името на мъртвия мъж. Сякаш говореше на военнопленници. Помоли да му осигурят отделна стая, а на тях предложи да влязат в канцеларията.

Приличаше на работен кабинет — кутии, пълни с канцеларски материали, пликове, папки и стара копирна машина. На стената висеше плакат за прераждането: „Ако сте подписвали чек «Уилям Шекспир», сигурно се чудите защо?“ Стаята, вътрешна, без прозорци, от полицейска гледна точка беше особено подходяща. Съчетанието от непознато лице, провеждащо разпита, и пълното отсъствие на външния свят означаваше, че си наполовина вътре.

Барнаби седна до малка кръгла маса с купчина хартия за чернова и няколко молива пред себе си. Сложи найлоновите торбички до краката си. Трой се разхождаше напред-назад. Пристигна още една патрулна кола и освободиха полицая на вратата. Сега той седеше с химикалка и бележник в ръка на стол, разположен така, че разпитваните да не го виждат. Групата ставаше неспокойна и главният инспектор се принуди да наруши обичайната процедура — тоест да разпита първо най-полезния свидетел. Започна с говорителя. Вече съжаляваше за пропиляния ден. Смяташе, че след трийсет години работа в полицията вече е попадал едва ли не на всякакъв тип, цвят, сексуална нагласа и разнообразие от политически и религиозни амбиции хора, които страната му предлагаше. Но след минути разбра колко се е заблуждавал. Жената срещу него каза и кръщелното си, и астралното си име (Пасифика) и посъветва Барнаби да пише върху жълта, а не върху бяла хартия, за да изглади смущението и да хармонизира меланхолията. Барнаби си драскаше нещо, но като чу това, престана и остави химикалката.

Когато я попитаха за смъртта в солариума, тя обясни, че екипът не бил подходящ. Учителят бил магнетично видоизменен и сега е небесна следа в междупланетното пространство; господар на всички елохими и частичка от огромното поле на космическото съзнание.

— Така да бъде, госпожице Кътл… — (О, Трой, доста духовита фраза.) — Опитвам се да разбера кой носи отговорността, че го е изпратил там.

— Не, не. Не беше така. — Тя му се усмихна мило и някак покровителствено. Барнаби очакваше всеки момент да го посъветват да не се тревожи за главата си.

— Как се случи тогава? — попита сержант Трой.

— Ами — Мей се настани по-удобно и сложи чантата в скута си като в торбата на кенгуру. — Всичко започна с моя регресивен сеанс. — Забелязала напрежението в суровите черти на Барнаби, тя възкликна отчаяно: — О, Боже! Толкова е трудно да се обясни на непосветени. Достатъчно е да кажа, че сме били на земята много пъти преди, под ръководството на Учителите, и аз преживявам отново разни случки от един или друг минал живот всеки трети петък в месеца, с изключение на февруари, когато имаше семинар за психо самозащита. В моменти на регресия енергията винаги се усилва, но днес беше наистина необичайно. Днес следобед например имах произшествие, но сега разбирам, че не е било произшествие, а метафора. От покрива падна железен къс.

— Да се придържаме към събитията тази вечер, госпожице Кътл.

— О, добре. Това, което се случи, е символ на Астарте, богинята на луната. После, по време на същинската регресия, се сблъскват мъглявини и звезди, вали сребърен и златен дъжд, луните се въртят… Преминаването на Арахат е изключително съществено от астрална гледна точка и не може да се постигне чрез обикновена динамика. Това нещо не е нито проста, нито случайна работа.

— Със сигурност не е случайно.

— Разбирам, че тук търсите човешка намеса.

— Разследването ще следва тази логика, да.

— Когато излязохте от този транс или как го казахте — попита Трой, — какво точно видяхте?

— Вече обясних. Луни, които свистят…

— Имам предвид в действителността.

— Това е действителността.

Барнаби реши да продължи с по-щекотливи въпроси, за да не оставя вратичка за други астрологически приумици.

— Госпожице Кътл…

— Дегустатор на Всемогъщия.

— Моля?

— Снощи бях Дегустатор на Всемогъщия. В Британия през римско време.

— Нима? — Барнаби не си падаше по култа към предците. — Кажете ми или по-добре ми покажете къде седяха той и останалите, преди да започне всичко. — Бутна към нея лист хартия и молив и бързо добави, когато тя понечи да отвори уста да отговори.

— Ето тук.

— Музиката е силата ми — обясни Мей. — Не рисуването.

— Една груба схема върши работа. Ако искате, използвайте кръстчета. Но не се опитвайте да импровизирате. Ако не сте сигурна, не пишете нищо.

Обсебена от заниманието си, тя рисуваше като дете, с изплезен език. Барнаби погледна рисунката.

— Промениха ли се местата, когато… отново бяхте себе си?

— О, да. Всички се скупчиха около мен. Арно плачеше, милият.

— Защо?

— Бях отровена. Докато пробвах някакви гъби. Всички толкова се тревожеха. Трябваше да знае, че нищо няма да ми стане. Веднъж щом съм предопределена да водя…

— Казвате всички — намеси се Трой. — И Крейги ли беше там?

— Не. Но аз го разбрах едва когато Кристофър включи осветлението.

— Той къде се намира на скицата? — Барнаби взе рисунката.

— Никъде. Беше с мен.

— Искате да кажете, че беше тъмно? — попита Барнаби.

— Сумрак.

— Много удобно — рече Трой.

— Не разбирам — намръщи се Мей.

— Кой предложи да изключите лампите?

— Никой. Винаги гасим светлината по време на медитация.

— Та какво видяхте, когато отново стана светло?

— Учителят стоеше пред стола си…

— Все още на подиума ли? — Барнаби погледна скицата.

— Да. Тогава той някак си се строполи по стъпалата. — Гласът й трепна, устните й потрепериха при спомена. — Гърдите му бяха приели небесното копие.

Главният инспектор губеше търпение. Рязко вдигна полиетиленовата торбичка и я сложи върху масата.

— Вашето копие, госпожице Кътл. Познавате ли го?

— Моето… — Тя вдигна торбичката. Петната бяха придобили ръждив оттенък. — Но това е нож от кухнята. — Тя го върна на масата. — Как е възможно…? — Дълго се взира в него. По челото й беше изписано дълбоко недоумение, очите й гледаха изненадано. После погледът й се проясни.

— Разбира се. — Желязната й увереност се възвърна. — Ние сме слепи хора тук, инспекторе. Полагаме усилия, молим се, борим се за съвършенство, но процесът е дълъг и труден. Очевидно никой от нас не е готов за откровението на божествената мъдрост. Знаейки това, боговете с тяхното велико благоволение превърнаха върховно тайнственото си оръжие в невзрачен домакински инструмент. Това е нещо, което ние, аколитите, членове на низшия орден, разбираме. Не се съмнявам, че вие ще откриете пръста на съдбата.

Трой изсумтя. Чувствайки, че гореизложеният анализ не е съвсем прецизен, Барнаби измъкна и втората торбичка.

— И това ли е от вашата кухня?

— Да. Джанет ги слага. Има леко заболяване на кожата и използва моя мехлем от слез и пчелинок. Какво прави ръкавицата при вас?

— Беше намерена зад една от завесите в солариума.

— Странно. Там няма мивка.

Като се има предвид убеждението й, че става въпрос за мистично убийство, нямаше почти никакъв смисъл да се набляга на очевидната връзка между нещата.

— Видяхте ли някой да отива до прозореца в даден момент?

Мей поклати глава.

— А тези регресии винаги ли придобиват такова драматично измерение?

— Различно е. Веднъж се подчиних на Черната смърт и едва не срутих сградата с писъците си. Следващата седмица настъпва магическият момент с Хенри Осми. Човек не може да предскаже.

Добър отговор, помисли си Трой. Много проницателен. Защото, ако хората знаеха, вероятно щяха да се опитат да предотвратят нещо…

— Присъстваше ли някой, за когото тези ритуали са непознати? — попита той.

— Да. Господин и госпожа Гамлин са непознати за нас. (Гамлин, помисли си Барнаби. Значи той беше.) Дойдоха за рождения ден на дъщеря си. Бедното дете.

Акцентът й порази Трой. Доста мелодичен. Британско звучене. Подходящ да издава заповеди. Ако гласът ти звучи естествено, може и да не те вземат за ненормален. Но от убийство няма как да се отървеш току-така. Шефът питаше за структурата на комуната и кой ще поеме управлението сега.

— Тук всички сме равни, инспектор Барнаби, въпреки че, както в повечето общества, има естествена йерархия.

Барнаби кимна и си помисли колко рядко хората, които го твърдят, поставят себе си на най-ниското стъпало на пирамидата.

— Тук аз съм най-отдавна. Можете да ме наричате Касиер. Правя всички поръчки от соята до сламата на Калипсо. И банковите операции. Имам пълномощно да подписвам чекове. — Тя продължи да изброява останалите членове на организацията: кога са пристигнали и колко време са останали.

— А момчето? — Барнаби кимна към вратата. Хлипанията бяха заглъхнали напълно.

— Тим ли? О, намерихме го. — Тя се смути. — Не знам как точно. Арно така и не ми обясни. Доста се разстрои, когато го попитах втори път. Един ден той и Учителя просто доведоха Тим у дома. Как ще понесе това, бедното момче. Учителят беше неговият живот, цялото му съществуване. Страхувам се за него, наистина се страхувам. — Тя се изправи. — Ако това е всичко, мога ли да си вървя? Бих искала да видя…

— Още един въпрос — прекъсна я Барнаби. — Някой преобличал ли се е след регресията?

Тя отрече и я пуснаха да излезе. Тогава тримата мъже си размениха слисани погледи. Барнаби каза:

— Сламата на Калипсо?

— Сигурно всички са вегетарианци, сър — обади се младият полицай.

— Ти разбра ли всичко, слънчице? — попита Трой.

— Не, разбира се, сержант — отвърна полицаят и се изчерви. Имаше абсурдно тънки мустаци, наподобяващи патешки пера. — Просто необходимите подробности.

— Имали са достатъчно време да се договорят за случилото се, преди да пристигне патрулната кола, шефе. Може би свръхестествената тъпотия е официалната им версия.

— Съмнявам се. Не е възможно всички да са толкова чалнати като тая.

На вратата се почука и влезе жената с дългата сива коса, последвана от мъжа с мустаците тип „Хей, вива“. Бяха свалили от главите си превръзките, а по лицата им беше изписана дълбока, скръб. В погледите им прозираше острота и заинтригуваност. Тя носеше поднос с три чаши, а той чиния, понеже на подноса нямаше място за нея.

— Помислихме си, че може да пожелаете да пийнете нещо освежаващо.

— Чаша аркона.

— Чудесен заместител на кафето.

— И малко торта.

Барнаби взе една чаша и ги попита как се казват. После добави:

— Така и така сте тук, вероятно няма да имате нищо против да отговорите на няколко въпроса, свързани с убийството на господин Крейги. — Наблегна на думата „убийство“, та на всички да стане ясно къде се намират. Това беше и целта на упражнението. Те седнаха тутакси. Кен подхвана:

— Не го наричайте убийство. — После любезно добави. — Не и в смисъла, който един зидар влага в думата.

— Има само един начин да се тълкува тази дума, господин Бийвър. Безсмислено разрушаване на човешкия живот. Можете да го наричате както си искате на вашия си език. Това не е нищо друго, освен убийство. — В отговор на скръбното им поклащане с глава той бутна към тях по един лист хартия и моливите и поиска да начертаят скица. После добави:

— Без да се съветвате. — Внимателно ги наблюдаваше, докато рисуваха.

Диаграмите, както дрехите и прическите им, бяха еднакви. Той си ги представи през зимата с еднакви пуловери, еднакви шапки върху еднаквите заострени глави. Трой се мъчеше с освежителната напитка и тортата.

Кен върна листа с думите:

— Позволявате ли да коментирам последните ви думи?

— Разбира се. Говорете обаче ясно, ако обичате. Нямам време — отвърна Барнаби, но се опасяваше, че нощта е пред него.

— Ножът беше движен от човешка ръка. — В гласа се долавяше яд. — Ала ръката беше водена от боговете. Право да си кажа, ние двамата бяхме малко разочаровани, че не ни избраха…

— Можеха да ни окажат тази чест…

— Няма други по-предани последователи.

— Но — въздъхна Кен, — не било писано.

— Трябва да сте благодарни, че не ви е било писано, господин Бийвър. Освен ако не искате да прекарате следващите десет години в затворническа килия.

— Откъде ви хрумна това? — извика Хедър и тръсна назад глава, при което движение се показа своенравното подобие на брадичка, придобило вида си след продължителни интензивни упражнения и множество скъпи пластични операции.

— В живота на духа няма такова нещо като килия — обади се Кен.

В същия този миг Барнаби показа двете торбички. Кен напрегнато разгледа торбичката с ножа, мърморейки нещо под носа си. „Вибрациите са все още тук… едва доловими, но пълноценни…“.

— Той може доста да ви помогне, инспекторе — каза Хедър. — Опитайте се да мислите за него като за ваша космическа музикална совалка.

Що за псевдоартисти, помисли си Трой. Направо от улицата. После попита под каква форма да очаква помощта.

— Съпругът ми е чувствителен.

— Към какво?

— Това е термин за душата, която е в хармония не само с безмерните дълбини на собственото си същество, но и с всички вибриращи течения в скритата вселена.

— Така ли?

— Страничният ефект от това — вметна Кен тъжно и някак свенливо вдигна рамене — е, че бях избран да служа като проводник на Хиларион. Един от най-великите умове, които светът познава. Той има много превъплъщения. Сигурно го познавате като Самюел Божия пророк. Или Мерлин. А може като Франсис Бейкън. Син на Елизабет Първа и Робърт Дъдли.

— Бих искал… — Барнаби решително се опита да овладее вълната от обзелото ги театралничене.

— … истинският автор на така наречените Шекспирови пиеси.

— Бих искал… — Той умееше да извади най-опасния си поглед, когато обстоятелствата го изискват, и сега ги погледна точно с него. Те седяха с изправени гърбове. — … да ви попитам дали някой от вас има представа защо е извършено убийството.

— Не е точно така.

— Да предположим — Трой се облегна напред и заговори високо в лицата им, — че е било убийство.

— Невъзможно. Всички го обичаха.

— Очевидно поне един не го е обичал, госпожо Бийвър — апострофира я Барнаби. — Не е било достатъчно светло, но все пак някой от вас двамата забеляза ли някакво внезапно движение по време на регресията? — Погледна към рисунките. — Някой седеше ли на стъпалата например?

— Ами, разбира се, всички станахме заради Мей. И се втурнахме към нея.

— Едновременно ли?

— Бих казал, да. Нали, Хедър?

Хедър кимна. Барнаби подозираше, че му предстои да изслуша все еднакви мнения. Затъмнена стая. Хората се концентрират във фигурата, заела хоризонтално положение. Всички гледат в една посока, докато една умела ръка действа в противоположната. Често срещан номер. Въпреки това, е бил дързък удар. Защо е избрал такъв опасен момент? На този етап нямаше отговор на въпроса, затова той промени тактиката и се опита да събере повече информация за обстоятелствата и подробностите.

— Колко човека живеят тук?

— Десет постоянни обитатели, но разполагаме с възможности да подслоним още доста. Понякога по време на семинари броят ни стига четирийсет-петдесет души.

— Не е лесно — изкоментира Трой — да живеете толкова близо един до друг. Сигурно се карате. — Две дяволити усмивки и кимване с глава. — Сблъсък на личности? Кавги за пари?

— Не се интересуваме от материални неща.

— Какво са парите, ако не конкретизиран израз на етерични сили?

След малко Барнаби ги освободи. Преди още да се затвори вратата, двамата с Трой станаха обект на враждебен коментар.

— Тези… са от друга планета.

— Изобщо не се вслушват. Чуват само думите.

— Трябва да разкажа за това на Морин следващия път, когато се опита да преустрои домакинството — рече Трой. — Как го казаха, парите са конкретно…? Като стана дума за конкретност, опитахте ли тортата?

— Поех достатъчно рискове за една нощ — отвърна Барнаби. — Изпих напитката.

— Не напредваме, а, шефе? — Трой седна върху масата и отвърна с вяла усмивка на киселия поглед на Барнаби. — Какво ще кажете за теорията за конспирацията? Старият глупак нарочно залага на театралниченето, за да отклони вниманието от подиума. Всички се втурнали, като оставили другата половина…

— Точно така. Всички се втурнали.

— Ей, погледнете… — Трой обърна скицата на Мей. — Те са… те са девет. Тъмно е, сумрак. Девет човека не се движат като един. Очевидно някой изостава. Дали това в дъното не е старият Оуби Хаф Кеноуби? Колко време ще му трябва? Секунда? Две? И докато тя пищи и крещи, никой не би чул дори той да изкрещи.

— Хм. Има смисъл в тази теория. — Трой измърка от удоволствие. — Не съм сигурен дали разбирам от конспирация обаче. Да говорим с… — Той обърна скицата в първоначалното й положение — с Кристофър Уейнрайт. Бил е до госпожица Кътл по време на регресията и като нея има цялостни впечатления. Може и да е видял…

На вратата се почука и трийсетинагодишната полицайка пъхна глава в стаята.

— Какво има?

— Навън е някаква госпожица Макендрик, сър. Разполагала със спешна информация за инцидента на втория етаж.

Преди полицайката да завърши изречението, Джанет нахлу в стаята. Спря и нервно примигна. Кокалестетите й рамене се снижиха, сякаш се готвеше да се отприщи. Думите й ги засипаха.

— Съжалявам, но не мога да чакам да ме извикате. Съжалявам, просто видях нещо. Сигурна съм, че е важно и вие бихте искали да го знаете, преди да си губите времето с другите. Съжалявам…

Всичко в нея излъчваше разкаяние. Сякаш търсеше опрощение за височината си, за неугледните си дрехи, за изкривеното си тяло, за това, че съществува. И все пак нахлу в стаята без разрешение. Представи се и заговори от позицията на авторитет. Сигурно й е струвало усилия.

Барнаби я покани да седне. Тя седна и веднага започна:

— Знам кой го направи. Носил е ръкавица, нали? Ръкавица за миене на съдове?

— Какво ви кара да си мислите, че е така?

— Зад завесите, нали? — Тя млъкна и Барнаби се обади:

— Продължавайте…

Забеляза, че в интелигентните й раздалечени очи и потръпващите от нервност страни няма скръб.

— Извади го от джоба си. Аз го наблюдавах. Огледа се из стаята, сякаш изчакваше, докато остане извън полезрението на другите. Погледнах настрани и се престорих, че говоря с някого. Но го видях.

— Кого видяхте, госпожице Макендрик?

— Ами, Гай Гамлин, разбира се. — Тя всячески се опитваше да говори с равен тон, но в гласа й се долови триумф, който не бе в състояние да прикрие.

Разбира се? Това е личен въпрос, помисли си Барнаби и се зачуди защо. Вероятно, подобно на сержанта, тя просто е от хората, обзети от завист в присъствието на някой много богат. Но главният инспектор не мислеше така. Той я попита за мнението й относно господин Гамлин.

— Моето мнение? — Тя почервеня неприятно. — Нямам мнение. Запознах се с него едва днес.

— Вечеряли сте заедно.

— Не заедно. Бяхме девет човека.

Барнаби кимна окуражително. Никой не наруши тишината, но изражението на загриженост и интерес не го напусна. Само грубиянин не би го отчел.

— Ако наистина се интересувате от мнението ми, смятам Гамлин за доста противен. Зает само със себе си, като всички мъже. Командваше ни и ни унижаваше. Надсмиваше се над идеалите ни и над усилията ни да живеем както искаме. Разбира се, някои хора лесно се впечатляват от властта. И от парите.

— Вероятно повечето хора са такива.

— Повечето глупаци.

Барнаби поиска и тя да направи скица и й предложи хартия и молив, но Джанет възрази:

— Защо? Аз нямам нищо общо с това.

— Разпитваме всички.

— Но всичко не свърши ли вече? Искам да кажа, защо не отидете и не го арестувате?

— Имате ли някаква особена причина да искате това да се случи? — Трой се изправи зад стола.

— Не. — Думата се отскубна от устата й. Джанет изкриви шия, за да види кой зададе въпроса. Забеляза лъскавата червена коса и тънките устни и долови хладина и враждебност, които я разтревожиха.

Едва ли не с облекчение, се обърна напред към по-възрастния от двамата мъже.

— Просто си помислих, че който е използвал ножа, сигурно е сложил ръкавицата да не остават отпечатъци. Когато го видях да я крие…

— … събрахте две и две — продължи Трой.

Джанет започна да рисува. Барнаби наблюдаваше приведената й глава. Забеляза тънкия път в прилежно сресаните коси, сивите метални шноли, опъващи косата й. Представи си как тя сресва пищната си коса сутрин и вечер без изключение. Петдесет сериозни сресвания. Нямаше нищо общо с красотата, по-скоро с бичуване. Желание да изгони демона от себе си. А дали не фантазира прекалено много? Зачуди се кой ли е демонът? Ревността, отчаянието, леността, сладострастието? Обърнаха скицата и тя започна да наподобява много на останалите рисунки. Той подскочи в тъмнината.

— Харесва ли ви да живеете тук, госпожице Макендрик? Добре ли се разбирате с хората? — Тя гледаше разтревожено. Той надуши отстъпление.

— Да, така мисля.

— Имате ли приятел?

— Не! — Със светкавично движение тя стана от стола и се отправи към вратата. Отвори я и обърна измъченото си лице към Барнаби. — Ще ви кажа и още нещо за Гай Гамлин. Учителя го посочи, когато умираше. Посочи го на всички ни. Ето затова той има голяма вина. Попитайте него… попитайте, когото и да е.