Каролайн Греъм
Маската на смъртта (7)

Шеста глава

Напълно преобразена, Фелисити седеше неподвижно в будоара си и се гледаше в огледалото. Двамата с Дантон се намираха във вътрешната извивка на тоалетна маса във формата на подкова, чиито крака представляваха кариатиди със строги физиономии. Масата беше отрупана с всевъзможна стъклария — буркани, шишета, флакони и метал: гилзи за червило, аерозоли, кутии. Специално подредени огледала по стената умножаваха отражението им стократно.

Клиентката му се изправи и Дантон вдигна ръце възхитен. Дори той не повярва на съвършеното си постижение. Кожата на жената излъчваше мек розов цвят; виолетови и сребристи сенки обграждаха огромните очи, а раменете й проблясваха изпод седефена на цвят коприна. Устните с цвят на тежко вино бяха леко отворени от изненада.

— Приличам на ангела на смъртта.

— Госпожо Джи, госпожо Джи…

„Няма представа какъв комплимент е това за мен“, помисли си прочутият коафьор.

Фелисити вече изпитваше колебание дали наистина е необходимо да отиде на тази вечеря. И защо са всички тези приготовления? Защо поне веднъж не възрази на Дантон? Очевидно вече напълно е загубила способността да взима решения. Например, да беше се противопоставила на избора му на рокля. Представи си как изглежда на масата — истинско привидение. Гай сигурно ще й се изсмее. Както често го правеше насън. Силви ще се разстрои и засрами заради майка си. А когато всичко свърши, те двамата ще побързат да я скрият и да я отпратят да си върви.

Първоначално мислеше да си вземе малко дрехи и тоалетни принадлежности, за да прекара нощта там, но после реши да задържи наетата кола и да се върне. За всеки случай приготви най-необходимото.

Дантон застана зад нея за последен поглед и последни корекции на къдрите.

— Не гледайте така отчаяно, госпожо Джи. Ще прекарате вълшебно. Как бих искал и аз да съм там! — Отвън на улицата някой натисна клаксон на кола. — Това е за нас. — Той бързо прибра чека си и размаха кадифената наметка, сякаш бе тореадор. — Обадете ми се, щом се приберете. Ще стоя на нокти, докато ми звъннете.

 

 

Точно в седем без пет луксозната кола на Гамлин отново спря пред Господарската къща и Гай за пореден път дръпна ръждясалия звънец. Този път няма да прави грешки. Силви… Не, Суами — само да не забрави новото шантаво име — се обади в хотела, за да му предаде желанието на Учителя да се срещне с баща й в седем часа за кратък разговор преди вечеря.

Гай се почувства на върха на щастието само от звука на нейния глас. Жадуваше да поправи грешката си от този следобед. Но… Спокойно. Спокойно, повтаряше си той. Ще си мълча, няма да казвам какво мисля. Ще е дяволски трудно, но ще се постарая. Ще го направи, защото за нищо на света не би искал да я изгуби отново.

В този момент иззад ъгъла на сградата се появи фигура, силно наподобяваща огнен стълб — вееха се алени и оранжеви материи, проблясваха и се гънеха около тялото. Бяха прихванати на кръста с колан, посипан с лъскави камъчета, които грееха като въглени.

— Не носите индиго.

— Никога не пося индиго — отвърна той. — Какво всъщност е индиго?

— А трябва. Прекалено агресивен сте. Във вас има страшно много червено.

— И червено не нося. — Не се погледне как се е облякла, помисли си Гай. Обзе го усещането, че разговорът не върви в правилната посока.

— Говоря за аурата ти, човече. Позитивен кипеж. Плюс голям отвор с големина на пъпеш.

— Извинете, тук ли е…?

— Изтичането на етер не е шега работа. — Мей, със строго лице, отвори вратата. — Освен това се виждат множество мрачни точки. Да не би случайно да сте скъперник?

— Определено не — отвърна Гай смирено, докато я следваше в преддверието. Възможно ли бе да наречеш скъперник човек, който кара ролс-ройс корниш.

— Съзирам тежък дисбаланс, господин Гамлин. Дължи се, предполагам, на прекалената ви заетост. Нямам намерение да любопитствам излишно, но ако се стремите към успех…

— Аз имам успех. Не се стремя към нищо. — Освен към дъщеря си. Ах, Силви — най-тежък мой дисбаланс, живот мой.

— Тук съм, за да се срещна…

— Знам, всичко. Ще ви заведа. Оттук, моля. — Тя се устреми към вътрешността на къщата, следвана по петите от Гай. Отминаха вратата, зад която видя лудото момче.

— Ще останете ли да преспите тук? — попита жената.

Той измърмори нещо за хотел.

— Чудесно. Трябва да дойдете утре, за да изберете няколко шишенца и да ви съставя режим за корекция на проблемите.

Гай никак не беше убеден, че ще го направи. Все пак попита какво включва подобен режим.

— Обикновено започвам с чакрите. Прочиствам добре и тях, и енергийните канали. После търся връзка и се свързвам с една от великите Учителки. Моята лична Учителка е безценна. Тя е първият коан на седмия лъч, който можете да видите.

— Нали вече си имате Учител? — попита Гай, правейки усилие да запази сериозно изражение. — Защо не се обърнем към него?

Очакваше отговора на Мей със силно любопитство. Стори му се, че тя се смути и за част от секундата устремният й ход се наруши.

— Не мога да направя такова нещо. Той е… Малко е уморен напоследък.

— Дъщеря ми не спомена такова нещо.

— Така ли? — Мей спря пред тежка дървена резбована врата. Почука и зачака отговор. Очевидно долови някакъв знак, останал незабележим за спътника й. Натисна дръжката и каза към вътрешността на помещението: — Господин Гамлин е тук, Учителю. — И пусна посетителя да мине напред.

Първото впечатление бе, че е попаднал в много голяма стая. Бързо си даде сметка от какво произтича ефектът — вътре нямаше почти нищо. Обстановката му напомняше с нещо японски интериор — бледи цветове, съвсем малко мебели. На пода лежаха две възглавници, а недалеч от прозореца стоеше параван — на дървена рамка бе опънато парче коприна с вълшебни краски, каквито са перата на райските птици.

Мъжът седеше на една от възглавниците. Изправи се със завидна лекота и пристъпи напред, за да приветства госта. Мина известно време, преди Гай, прикован от израз на очите му, да забележи останалата част от лицето и външния вид. Подробностите му вдъхнаха неочаквано спокойствие: дълга бяла коса, синя роба, сандали на краката — очевидно се търсеше впечатление за духовност. Същевременно Гай го определи като доста банален прийом за внушение, че си пред Учителя на Вселената. Все пак стисна сърдечно подадената ръка.

Поканен да седне, той се стовари доста несръчно върху възглавницата, подпря длани на пода зад гърба си, а краката изпъна напред. Съобрази, че тази доста неудобна поза е част от стратегията на домакина. Крейги несъмнено разполагаше и с нормални места за сядане, защото кой живее по подобен неудобен начин, но нарочно ги е изнесъл, за да постави посетителя си в неблагоприятна позиция. Милионерът бе твърдо решен да му даде се разбере. Домакинът се усмихваше, без да говори.

Мълчанието продължи повече от очакваното. В началото Гай беше неспокоен — умът му се стрелкаше както обикновено, правеше планове, градеше стратегии за борба и за преодоляване на съпротива, но колкото повече минути минаваха, толкова повече неговата трескавост стихваше. Тътнещите в главата му въпроси не бяха изчезнали, но вече не звучаха така настойчиво.

Обикновено тишината го караше да се чувства на тръни. Твърдеше, че му е приятно наоколо винаги да има „малко живот“, което означаваше — шум. За първи път тишината го караше да се чувства като потънал в огромна, успокояваща прегръдка. Изкушаваше се да остане по-дълго така. Да си почине. От гърба му все едно се свлече тежък товар. Поиска му се да сподели това необичайно усещане, но незнайно защо му липсваха думи. Не изпитваше необходимост да бърза.

Стаята се изпълни с лъчите на залязващото слънце и някои ивици от коприната на паравана сякаш горяха. Гай не можеше да откъсне очи от необикновената им метаморфоза. Хрумна му дори, че вероятно се опитват да го хипнотизират.

— Радвам се, че успяхте да отделите време, за да ни посетите — обади се мъжът срещу него.

Гамлин направи усилие да се съсредоточи, но се оказа доста трудно.

— Аз трябва да ви благодари за доброто отношение към дъщеря ми.

— Суами е чудесно момиче и всички тук я обичаме.

— Много се тревожех за нея, особено след като изчезна. — Правило номер едно: никога не признавай слабостите си. — Не бих казал, че бяхме много близки. — Правило две: не признавай неуспех.

Какво му става? Виновен е този негов противник насреща, очевидно въплъщаващ фигурата на баща, за която Силви си бе въобразила какво ли не. Гай се опита да извади на преден план в съзнанието си чувството на ревност и желание за отмъщение. Не сваляше поглед от бистрите сини очи и спокойното изражение на мъжа. Направи му впечатление изостреният нос. Дръж се за това. Този човек е пътник. С единия крак е в гроба. Да, но тази челюст? Челюст на войн. Войн, предрешен като монах. Ама какво става тук? Отдавна не се бе чувствал толкова объркан.

— Дори в семейства, където хората са тясно свързани, в един момент децата се откъсват. А това винаги е болезнено.

У този човек имаше нещо. Вероятно способността му да внимава в това, което го заобикаля и което изисква ответ.

— Болезнено е меко казано.

— Тези пукнатини могат да бъдат излекувани.

— Мислите ли? Наистина ли смятате; че е възможно?

Гай се наведе напред и започна да говори. Потоци от думи, разказващи за обиди, се лееха от устата му. Потоци от извинения. Гай слушаше гласа си и се изпълваше с отвращение. И с каква лекота само признаваше толкова много свои грехове.

Най-сетне свърши и се почувства изтощен до смърт. Вдигна очи към Крейги, който разглеждаше пръстите на ръцете си. Гай с трепет очакваше да чуе нещо в отговор. Търпението му се изчерпа и той додаде:

— Дадох й всичко.

— Напълно разбираемо — Йън Крейги кимна с разбиране. — Но не е достатъчно.

— В смисъл че парите не могат да купят любов? Това е сигурно. Иначе нямаше да има толкова много самотни милионери.

— Имах предвид, че вещите не носят удовлетворение, господин Гамлии. В тях няма живот, нали разбирате?

— Ъхъ. — Гай не разбираше. Нали целта на всичките ти усилия е да придобиеш вещи и да ги използваш. Как иначе хората ще разберат що за човек си? А и за да съществуваш, са ти необходими някои основни неща — дом, храна, топлина и дрехи.

Крейги се съгласи по принцип, но изтъкна наличието и на друга съществена нужда, която хората игнорират съвсем неразумно. И това е опиянението.

Посетителят му го погледна недоумяващо.

— Добре ме чухте — усмихна се Учителя. — Става дума за емоционалното и духовното опиянение. Преживяваме го понякога по време на игра, когато слушаме музика.

— Разбирам. Но не виждам как вие тук успявате да… — махна неопределено с ръка.

— Ние тук сме влюбени в молитвата. В преследване на добротата.

Гай долови нюанс от ирония в гласа на домакина.

— Не ми се струва, че гледате много сериозно на това — отбеляза той.

— Напротив. Отнасяме се извънредно сериозно към молитвите, за разлика от повечето хора.

Гостът усети как го облъхва внезапен хлад, сякаш някой дръпна от него източника му на спокойствие. Натъжи се. Почувства се измамен.

— Не разбирам точно как преследвате добротата.

— Абстрактните думи винаги са трудни. И опасни. В общи линии, най-просто казано, щом идеята вече съществува… Най-добре е да се опитаме да я изпробваме, защото тя не те оставя на мира.

Гай направи паралел със своята отдаденост на дъщеря си и разбра своя събеседник.

— Дали точно това преследване търси Силви според вас?

— В момента тя е убедена, че иска точно това. Медитацията й носи голямо удовлетворение. Но тя е много млада. През живота си пробваме много маски. Докато изведнъж разберем, че една от тях не желаем да свалим.

— Никога не съм носил маска.

— Мислите ли? — Някой почука на вратата. — Един момент, Мей. — После се обърна отново към Гай. — Не успяхме да поговорим за наследството на дъщеря ви, а това е една от основните причини да ви поканя тук.

— Фондът на Макфадън?

— Тя иска да го дари на комуната.

Гай простена тежко и Учителя се наведе към него.

— Зле ли ви е, господин Гамлин?

Гай вдигна глава, по лицето му бе изписано огромно объркване, устата му бе леко отворена.

— Моля ви, не се разстройвайте. Няма да приемем тези пари. Поне не на първо време. Дъщеря ви ни е страшно благодарна, защото я обграждаме с грижи и любов. Така е с всички деца, непознали обичта. Това дарение й напомня за детството, когато не е била щастлива и вероятно заради това иска да се отърве от него. Ако не го предаде тук, сигурно ще го дари на друга организация.

Гай пребледня още повече. Дори яркочервеният му нос съвсем побеля.

— Точно за тази нейна уязвимост исках да поговорим. Мислех си дали няма начин да приемем формално дарението за една година. Ако след това продължава да държи то да остане при нас, добре, но опитът ми показва, че това няма да се случи.

На вратата отново се почука. Долепила устни до процепа във вратата, Мей предупреди:

— Учителю, всички вече са на масата.

— Отново ще поговорим, господин Гамлин. — Моля, не се тревожете предварително. Все ще измислим нещо.

Въпреки любезните слова на домакина, Гай усещаше, че той тайно му се присмива. Кой не би си глътнал езика при перспективата половин милион лири да излезе от семейното състояние. Колкото и противни да му бяха Макфадън, парите им бяха съвсем истински. Направи опит да се надигне от доста унизителната поза, в която го бяха принудили да седи. Крейги обаче не помръдна.

— Вие няма ли да дойдете?

— Храня се само в дванайсет.

— Така ли? Кой знае колко изгладнявате.

— Ни най-малко. — Мъжът се беше затворил в себе си. Усещането бе много осезателно. Гай имаше чувството, че е сам в стаята. — А сега моля да ме извините. Трябва да си почина.

 

 

На път Ем 4 наетата от Фелисити кола чакаше дългата колона от автомобили пред нея да се изтегли. По едно време нетърпеливата клиентка почука по стъклото, отделящо я от шофьора. Човекът отпред подскочи стреснато и се извърна. Свали преградното стъкло и я погледна въпросително.

— Казах на хората от фирмата ви, че трябва да съм там в седем и половина.

— В задръстване сме, госпожо Гамлин.

— Трябваше да дойдете по-рано.

— Дойдох веднага щом поръчахте кола.

— Не може ли да се измъкнете и да минем по друг път?

Мъжът само се усмихна и побърза да вдигне преградата, забелязал лекото потрепване на събутата обувка, която тя стискаше в ръка.

 

 

— Да си продължим разговора, господин Гамлин.

Гай вървеше след Мей по дългия коридор, но не чуваше и дума от приказките й. Опитваше се да събере мислите и душата си, тотално объркали се в онази тиха стая. Господи, да можех да постигна това, което умее този човек! Какво безценно оръжие би било.

— През септември започвам занимания на тема цветове. Останаха няколко свободни места.

Крейги положително е магьосник. Умее ги нещата. С всичките тези приказки за добротата и духовното опиянение, фигура на бащата! Ще му дам аз едно бащинство! Няма представа с кого се захваща. Когато стигнаха трапезарията, Гай вече се беше съвзел напълно.

Стори му се, че в просторната стая са се събрали страшно много хора. Седяха около голяма дървена маса. По лицата на един-двама забеляза изражение на сдържано страдание. Гай сметна за редно да се извини, макар да бе ясно, че вината за закъснението очевидно не беше само негова. Все пак, за да не дразни Силви, измърмори нещо подобно на извинение към всички.

— Предполагам, ще искате да пийнете нещо.

— Само да е по-силно.

— Сокът от трънкосливка гъмжи от минерали, а с няколко капки сок от ряпа се получава силна доза витамини и магнезий.

— Имах предвид по-силен алкохол.

— Господи! — вдигна ръце тя. — Сега разбирам защо аурата ви е така нестабилна. Но не се тревожете, никога не е късно. — Подаде му груба керамична чаша с избраната от нея напитка. — Преди няколко месеца се занимавах с друг алкохолик. Едва се държеше на краката си, когато пристигна. Приложих му сеанси с махало, работих върху него с виолетовите лъчи на Артур, промихме и изчистихме чакрите и го научих да посреща слънцето. И знаете ли къде е той сега?

Гай с тъга си помисли за джобната си бутилчица с уиски, останала в колата. Докато следваше домакинята към мястото му на масата, отпи от напитката. Вкусът не се оказа чак толкова отвратителен, колкото бе видът на течността. С радост забеляза празния стол до Силви и се запъти натам, но Мей умело го насочи встрани от тази част на масата и му посочи съвсем друго място. Понечи да възрази, обаче жената поясни:

— Винаги сядаме на едни и същи места. Това си е наш обичай и вид дисциплина. За вас е отредено място за посетител.

Гай я огледа с известно неодобрение. Дръпната назад брадичка, дълга посивяла коса, хваната на тила с голяма панделка, от очите й бликаше искреност. Фланелката й с надпис „Универсалният разум: твоят единствен избор“ бе издута от доста едри гърди, които стигаха почти до кръста, защото тя очевидно не носеше сутиен. Мъжът от другата му страна, облечен със странна риза, му подаде блюдо, наподобяващо кравешки тор.

— Ечемичена питка? — попита човекът.

— Защо не — Гай се усмихна пресилено и сложи в чинията си две парчета. Едва сега огледа храната, оставена по средата на масата. Гледката беше потискаща. В груби керамични съдове — малки и по-големи — бяха насипани странни на вид ястия; имаше и подобни на краставици франзели, посипани със ситни черно-кафяви зрънца. От една чиния, пълна с нещо като лепило, право нагоре стърчеше метална лъжица. Сякаш изпаднала в шок.

Гай мрачно си помисли за изисканото и вкусно меню, което биха му сервирали в хотела: пържена херинга върху канапе от продълговат ориз с гъби и пресни картофи, последвана от поне два вкусни десерта, Фурно положително вече забива нож в сочната си пържола. „Какво не правя за своята обич“, помисли си мъжът и погледна към дъщеря си с тайната надежда да го удостоят с усмивка.

Силви, в ябълковозелено сари на розови цветчета и с по детски сериозно лице, обрамчено от черната коса, удивително му приличаше на ученичка, облечена в костюм за училищна пиеса. Не допускаше, че тя вярва в тази псевдорелигиозна постановка. Седеше до младеж с дълга тъмна коса, който се обръщаше към нея с нежност и внимание. Вероятно това е „чудесният човек“, заради когото тя напусна Лондон. Направи му впечатление фалшивата усмивка на младия мъж. Очевидно е зестрогонец. Горкото му дете — заобиколено е с отвратителни хищници. Гай сякаш не си даваше сметка за парадокса, в който се бе озовала тя — отхвърля баща, който я обича заради самата нея, а предпочита хора, които я търсят заради парите й.

Не видя никъде следобедната си приятелка. Не знаеше да се радва или да съжалява. Изненада се от смущението, обзело го, след като установи, че тя си е тръгнала. Така и не разбра какъв е проблемът на момичето. Яви се пред него, предложи му се и той прие, като си плати веднага. Въпреки воя, който нададе за наранената си гордост, беше прибрала парите. Гай се тревожеше по-скоро от друго — да не би да споделеше със Силви някаква своя версия за преживяното в хотелската стая на баща й. Реши да се държи приятелски, ако се срещне с нея. Готов бе дори да се извини, макар да не му беше ясно точно за какво.

Сервирането на храната приключи и в продължение на няколко минути всички гледаха в чиниите си. Гай също впи поглед в кравешкия тор пред себе си, питайки се дали да рискува и да опита. Съседът му отдясно, сега вече само по фланелка с надпис „Зачитай моето пространство“, се обърна към него:

— Какво ще кажете да се представим? Аз съм Кен Задкиел Бийвърс. А това е моята божествена половинка Хедър, или Тетис. Това е астралното й име.

— Гай Гамлин. — Стиснаха си ръце. Гай поразрови многозначително с вилица храната в чинията си и попита: — Какво се предполага да е това тук?

— Без съмнение — лазаня. Малката купчинка е пюре от нахут. — Той посочи нещо черно и усукано и добави: — А това е араме. — Произнесе думата с особено чувство. — Какво бихме правили без океана?

— Моля?

— Араме е морско водорасло. Въди се край бреговете на Япония. Ако го консумирате в достатъчни количества, никога няма да имате херпес зостер.

Гай никога не бе страдал от такова заболяване, но кимна разсеяно и пусна вилицата. Долови лека музика, наподобяваща птича песен и ромон на вода — вероятно се очакваше да създаде ведра атмосфера. Очевидно даваше резултат, защото всички говореха тихо и спокойно. Гай се запита къде ли дяват гнева си тези хора. Всеки човек има такива моменти. Все едно, беше крайно време да поведе разговор с хората тук. Обърна се към съседката си отляво:

— С какво се занимавате тук, в „Златния Ветрогон“?

Хедър отметна посребрените си коси.

— Смеем се… Плачем… — Събра дланите си като купа и после разпери ръце, сякаш пускаше гълъб. — Живеем.

— Всеки го прави.

— Но не и с цялата дълбочина, на която е способен. — Тя му подаде чиния с блатисто зелена смес. — Малко каракол? Чудесно балансиран с майорана и хемпентел.

Гай поклати тъжно глава.

— Хемпентелът е едно от малкото неща, които са ми забранени.

Хедър се впусна в подробни обяснения как в дебелото черво на всички месоядни създания във всеки момент се съдържат поне два килограма животински протеин, който ферментира.

— Цели два килограма?

— Най-малко.

Гай подсвирна и Кен, вероятно за да подчертае колко добре функционира стомашно-чревният му тракт, се изпърдя звучно. Гай сбърчи нос. Хедър реши да смени темата.

— А вие с какво се занимавате?

— Финансист съм. — Какво се правят, че не знаят.

— Всички ние тук сме милионери — намеси се отново Кен — на духа. Смятаме, че състезанията на плъховете са за плъхове.

— Не очаквах да ме коментирате по този начин, особено в момент, когато съм гост на малкото ви общество.

Кен пламна като божур.

На Гай му писна и от двамата. Наведе се напред и промърмори така, че никой друг на масата да не го чуе:

— Не хората напускат състезанието, а то се разделя с тях. С онези, които нямат кураж да го продължат. Те изпълзяват настрани и оставят някой друг да води кораба напред. Както между другото и вие се криете тук. Оставяте някой друг да движи прогреса, а вие само се възползвате от неговите плодове. — Гай усещаше, че е време да спре, но не можеше. — Да ви е хрумвало, че докато вие седите тук, на върха на измисления си връх на добродетелта, някой долу в мините си изплюва дробовете, за да изкопае въглищата, с които се отоплявате?

— Това е неговата карма — отбеляза Кен. — Вероятно трябва да мине пътя на своите прераждания от къртица.

В другия край на масата хората разговаряха тихо помежду си. Джанет се питаше дали да не направи — за кой ли път — опит да измъкне Трикси от стаята й. Мей разпитваше съседите си по маса как им се е сторило пюрето от нахут. Тим се тъпчеше лакомо и само от време на време спираше, за да поглади с ръка слънчогледа, избродиран върху чантата на Суами.

Самата Суами хапна съвсем малко. Поглеждаше от време на време баща си и ставаше все по-неспокойна. За страничен наблюдател той се държеше като съвършения гост — разговаряше, кимаше, усмихваше се. Но лицемерието бе негова запазена марка. По едно време забеляза как накланя глава по особен начин и изпита пристъп на паника. Така й се искаше да притежава магическата сила да го телепортира вън от това място. В момента Хедър завършваше някаква фраза:

— … вярваме, че единственото истинско щастие е да забравиш егото си. Ето защо се мъчим да заличим своята индивидуалност в служба на другите. В служба на болните или лишените от блага. Или бедните…

— Бедните ли казахте? — Гласът на Гай отекна в помещението. В душата му като вулкан избухнаха дълго потискани и крити чувства и образи: малко момче, коленичило пред електрически стълб, се опитва с джобно ножче да се предпази от ударите на верига, която се вие над раменете му. Същото момче подбира по-здрави плодове и зеленчуци, изпаднали от счупени касетки зад сергиите на пазара, и получава тежки удари по главата, щом го забележат. Споменът за свиващия се от болка празен стомах бе толкова дълбок, че в момента хранителният му режим включваше всички вредни за сърцето храни — планини шоколад, обилно полято със сос недопечено месо, бита сметана.

— … Кой от вас знае колко трябва да е силен човек… Да се измъкне от калта… Когато никой никъде… За каква бедност ми говорите. Какви бедни… Въшки…

— Не бива да говорите така — намеси се Арно с пребледняло лице. — Те са човешки същества. Нуждаят се от помощ, защото са безсилни. И в Библията е казано, че последните ще бъдат първи.

— Заслужават го. Накъдето и да погледнеш, има техни масови гробове.

Настъпи смразяваща тишина. Всички присъстващи започнаха да разменят погледи, сякаш не вярваха на току-що чутите думи.

Гай седеше неподвижно, вцепенен от ужас. Какво направи? Как така се остави две тлъсти повехнали хипита да го въвлекат в този глупав спор? И то в момент, когато предстоеше да се реши нещо толкова важно за него? Повдигна натежалата си като скален къс глава и се опита да промълви някакво извинение.

— Много съжалявам… Моля да ми простите. — Изправи се от нетърпение. — Силви, моля те, не помислих…

— Винаги трябва да се месиш във всичко, нали? — Лицето на Суами беше бяло като платно. Тя също се изправи. — Няма нещо добро и хубаво, което да не принизиш до себе си и да го отровиш, щом се докоснеш до него. Тук бях щастлива. А сега ти развали всичко. Мразя те! Мразя те!

Тим изпълзя от стола си и се сгуши в скута на Мей.

Кристофър улови ръката на Суами.

— Недей, скъпа! Моля те, недей!

Всички наскачаха от местата си, наобиколиха ги и започнаха да говорят в един глас. Суами вече хълцаше високо:

— Рожденият ми ден! Точно на рождения ми ден…

Кристофър галеше косата й, а Мей — главата на Тим. Кен и Хедър поклащаха глави и хвърляха укорителни погледи към Гай, оставен сам в отсрещния край на масата като прокажен.

Изведнъж глъчката утихна и всички отправиха погледи някак през него. С тила си усети, че въздухът отзад се раздвижва. Обърна се и видя някаква жена, застанала на прага.

В полумрака на стаята тя приличаше на привидение; впечатлението се засилваше още повече от сивите прозрачни драперии, които я обвиваха. Държеше увит в целофан букет. Жената пристъпи напред, придържайки с ръка облак от коприна и тафта. Шумът на тъканите придружаваше всяка стъпка. Цялата група в другия край на трапезарията сякаш бе хипнотизирана от огромните очи, от хлътналите бузи и посипалата се около лицето пепелявосива коса.

Кен мърмореше удивен и невярващ:

— Предсказанието на Хиларион. Вярно е…

Посетителката се озърна несигурно. От гърлото й се отрони хриптене, подобно на хрущене на сухи листа.

— Позвъних, но никой не ми отвори. Имам покана — и тя показа парче зелена хартия.

Гай позна писмото, което бе получил. От изненада и гняв към жена си само отвори уста. Гостенката се олюля, потърси опора в нисък тапициран стол и се отпусна безсилна. Пищната пола на роклята се изду като облак.

Кей и Хедър приближиха плахо с протегнати ръце. На няколко крачки от новопристигналата те се отпуснаха на колене и докоснаха пода с чело.

— Приеми поздравите ни, Астаре — богиньо на Луната.

— Кралице на лунното сияние…

— Най-покорно те приветстваме…

Фелисити само мигаше. Бледа като платно, към нея пристъпи Сауми.

— Мамо? — промълви тя. — Той каза, че няма да дойдеш.

Гай примигна, засегнат от небрежно-безличното напомняне за неговото присъствие. Тъмночервените устни на жена му потрепваха в немощни опити да промълвят нещо. Суами пое букета и прочете картичката, втъкната сред цветята.

— Прекрасно. Благодаря ти.

Едва сега Гай съобрази, че е забравил на верандата пред входа букета, който бе купил за случая. Ами да, Фелисити поднесе неговия букет. Какво да направи? Да се впусне напред и да каже, че това са неговите цветя? Сега Силви ще си помисли, че е дошъл с празни ръце.

— Каза ни, че си болна.

— Скъпа моя — обади се Мей, — вие наистина не сте добре.

„Как ли пък не, помисли си Гай. Дрогирана е или е пияна като талпа. Господи, каква вечер!“

— Суами, донеси на майка си нещо за пиене! — намеси се отново Мей.

— Да, ако обичате! — проговори Фелисити, неочаквано оживена.

Гай се разсмя развеселен.

Погледите им се срещнаха. Познаваха се чудесно.

— Само така ще се върнеш в света на живите, нали, Фелисити?

— Няма нужда. — Мей спря Суами. Извади малък пластмасов флакон от джоба си. — Жена ви е​ много разсеяна. А сега, протегнете напред ръце. — Тя капна няколко капки в дланите на Фелисити. — Вдишайте го.

Фелисити се подчини и тутакси започна да киха.

— Отлично — одобри Мей. — Някой ще ми даде ли носна кърпичка?

Кен и Хедър, все още на лунна вълна, се приближиха по-близо и попитаха новодошлата дали знае какъв ден е този. А Фелисити, която едва ли помнеше коя година е, се опита да кимне. Суами дойде с напитката. Майка й посегна няколко пъти, но все не уцелваше ръката на момичето.

— Астралното пространство и измерения са различни — поясни Хедър на незапознатите.

Мей пое чашата и постави пръстите на жената около нея. Най-сетне тя успя да координира сигналите от мозъка с действията си и отпи няколко глътки. Започна да обяснява с разтреперан глас защо се е забавила. Всички едновременно я успокояваха, че нищо лошо не се е случило, че такива неща са ежедневие.

По поведението на жена си Гай разбра, че преди да излезе от къщи, Фелисити е смръкнала една доза кокаин, след това в колата — още една. Обикновено реакцията от кокаина е точно такава. Чувстваш се като воден обитател, изхвърлен от вълните на пясъка — направо умираш. Тя имаше усещането, че силуетите около нея ту се приближават, ту се отдалечават. Непрестанно променяха размерите си. Някой посегна и я докосна, а тя изрева като изплашено животно.

— По дяволите! — изруга високо Гай и отново погледите се насочиха към него.

 

 

Около час след като поднесоха основното ядене, започнаха да разчистват масата, та да освободят място за яйчения сладкиш и тортата, която Джанет приготви от ябълков мус и соев марципан. Отгоре бе забита S-образна свещ, а отстрани бе украсена с нагъната зеленикава рециклирана тоалетна хартия.

За десерта на масата седнаха девет души. Мей се оттегли, за да се приготви за сеанса с нейната регресия, но междувременно убедиха Трикси да се присъедини към тържеството. Джанет успя да постигне този резултат с чести увещания през дупката на ключалката и най-вече като провокира любопитството й. Джанет, посветена в страстта на приятелката си към дрехите, дълго и картинно й описа как изглежда Фелисити. Не пропусна и разправията между Гай и Суами, усещайки, че ще достави удоволствие на Трикси.

Затворена в стаята си, Трикси истински се изплаши, задето не само задигна онези хапчета, но и ги изхвърли през прозореца на таксито. Сега обаче слезе при останалите и със завист оглеждаше великолепния тоалет на Фелисити. От време на време плъзгаше таен поглед към бащата на Суами. В един момент погледите им се срещнаха, той изкриви лице в подобие на усмивка и помаха неопределено с ръка.

Кристофър разказваше за последната си командировка в Афганистан, за безкрайните и изтощителни преходи в планините. Внезапно над главите на всички се разнесе глух вой.

— Раковината — обади се Хедър. — Трябва да вървим — обясни тя на Фелисити.

Съпрузите Бийвър, макар и неохотно, бяха приели факта, че гостенката не е очакваното божество, но продължаваха да се държат с уважение и страхопочитание. Сега, в отсъствието на Мей, Хедър пое ръководната роля: наливаше й питие — по равни части козе мляко и настойка от жълъди, — даваше й насочващи съвети как да чисти чакрите и аурата си. Жената я слушаше с напълно сериозно изражение на отнесената си физиономия.

— Да вървим — подкани я Хедър.

— Къде?

— Отиваме в солариума. Ще видите Учителя. Не е ли чудесно, че ще се срещнете с него?

— Да, разбира се — съгласи се Фелисити, присвивайки очи, за да не пропусне ръба на масата, на който разчиташе, за да се държи изправена. — Танци ли ще има?

— Пътешествие във времето — поясни Кен и пое другата й ръка.

Останалите вече бяха тръгнали. Суами с Кристофър, който носеше чантата й, Трикси с Джанет, която не можеше да прикрие радостта си, че нейната любимка в изблик на добро настроение я бе хванала под ръка. И Тим, разбира се, който не пропусна да спре в преддверието и да погледа известно време магическата игра на светлината, струяща през цветните стъкла на витража. Гай вървеше последен, сам и доста блед.

Арно го забеляза, преодоля неприязънта си и се присъедини към него, като преди това се представи. Дори подаде ръка, но в смущението си го направи така рязко и внезапно, че Гай отскочи. Направи се естествено, че не вижда подадената ръка, демонстративно извади пура и я запали.

Солариумът се намираше в другия край на къщата — продълговато помещение с асфалтова настилка и висок таван, подпрян на дебели колони. Двайсет и четири възглавници в груби избелели калъфи, наредени в две безупречни редици, насочваха погледа на посетителя към нисък подиум, до който водеха три стъпала. Върху подиума, постлан с бледожълт килим, имаше стол с дърворезба на гърба. Виждаха се и няколко предмета — голяма раковина, малък меден гонг и значително по-голяма дървена риба, чиито добре излъскани люспи приличаха на карамелени бонбони. Беше започнало да се стъмва и осветлението, скрито зад хартиен фенер, бе запалено.

Облечен в бяло, Учителят вече седеше на стола с дърворезба. Тим притича през стаята и се сви в краката му. Останалите се настаниха по стъпалата или зад него.

Гай с облекчение установи, че не очакват от него да се мъчи с възглавниците. Вдигна очи към Крейги в момента, в който той поздрави Фелисити с добре дошла. На лицето му грееше усмивка. Гай се загледа в развятата бяла коса и крехката фигура с увиснали рамене и се изуми на неочаквания си изблик на откровение само преди няколко часа. Как се бе поддал на номерата на този очевиден позьор? Крейги се, увери, че всички са се настанили, вдигна дървената риба, отвори челюстите й и ги затвори с шумно тракване.

На вратата на помещението се появи Мей, облечена в съвсем проста бледолилава роба; единственото й бижу бе медальон със сребрист козирог. Широките й стъпала бяха боси, а косата, разпусната и пригладена, се спускаше почти до кръста. Тя запристъпва бавно напред.

Легна върху меката материя, постлана на пода между най-отдалечените шест възглавници, и се изпъна по гръб, скръствайки ръце върху гърдите си.

Миг по-късно се изправи и попита:

— Миналия път в лодката на викингите ми стана много студено. Може ли да си взема пелерината от чантата?

Кристофър, в този момент на подиума, се наведе.

— Това е моята чанта — обади се неспокойно Суами.

— Разбира се, извинявай.

— Там, до вратата.

Младежът взе въпросната чанта и докато вървеше обратно към Мей, извади от нея кремава мека пелерина и я наметна около раменете на жената.

— Чудесно — благодари Мей, завърза връзките и отново легна на пода.

— Светлината — лаконично каза Учителя.

Арно се спусна, щастлив да свърши нещо в този вълнуващ момент на подготовка.

— Искаш ли да остана при теб? — попита Кристофър, приклекнал до лявото рамо на Мей. — Може да ти държа ръката, в случай че нещо се обърка.

— Както искаш, но човек обикновено се връща жив и здрав след подобно пътуване.

Светлината угасна и всичко в помещението доби по-различни измерения, фигурите на хората и предметите загубиха част от плътността си и придобиха призрачно-загадъчен вид. Очертанията им се загубиха, сякаш бяха скулптури в градина след залез-слънце. Ясно се чуваше дълбокото и равномерно дишане на Мей. Паузите между вдишване и издишване взеха да стават все по-дълги.

Учителят я попита готова ли е.

— Готова съм — отвърна тя.

Поискаха от нея да намери точния център на тялото си. След още няколко дълбоки вдишвания и издишвания тя постави ръка върху корема си.

— Как виждаш този център?

— Като топка… Златна топка.

— Можеш ли да преместиш топката надолу? Още по-надолу… А сега през пръстите на краката — навън? Точно така. Бутай, бутай. — Мей издаде едва чуто стенание. — А сега я върни назад и я избутай нагоре.

И така, няколко пъти поред Мей движеше центъра нагоре-надолу по тялото си и вън от него, докато то се превърна от малка топка в обемист златист предмет, който се залепи за стената подобно на балон, пълнен с хелий. После, очевидно освободена, топката полетя навън. За кратко Мей постоя над покрива, на Господарската къща, огледа околността и продължи нататък.

— Къде си, Мей?

Къде ли е наистина? Предметите под нея се нижеха много бързо. Гори, планини, каменисти местности. Ето и няколко палатки в кръг около високи каменни стени. Тя се спусна надолу и видя, че едната е значително по-голяма от другите.

— Какво има в нея?

Мей съзря мъже в туники. Очевидно пируваха — смееха се, наливаха се с вино и си подвикваха шумно. Кучетата в краката им се бореха за подхвърлени мръвки и кокали. В центъра на карето от маси певец, който си акомпанираше на малък барабан, се опитваше да надвика шума.

В палатката миришеше силно на препечена мазнина и изпотени мъже. Дегустаторът на Генерала тъкмо бе отхапал единия край от парче печено мечешко месо. Преглътна и върна останалата част в блюдото. Подадоха му да отпие от току-що отворен мех с вино. Прислужникът на Генерала поемаше блюдата от дегустатора и ги нареждаше в редица. Смяташе се, че има отрови, които действат след време, и трябва да се изчака.

В това време Генералът привършваше овчите бъбреци, оригваше се, пърдеше и бършеше пръсти в къдравата коса на малко негърче, приклекнало встрани от него.

Следваха гъбите. Дегустаторът мразеше това растение във всичките му разновидности. Известно бе колко видове от тях са отровни и макар да се знаеше кои именно са те, винаги имаше риск сред набраните да попадне и отровно парче. В такъв случай животът и на готвача, и на дегустатора бяха изложени на опасност. Генералът обаче винаги държеше в менюто му да има гъби, защото вярваше, че те са причина за мъжката му сила и непобедимостта му в битките.

Тази вечер ги бяха сложили да се задушават в малък съд върху триножник, под който гореше нисък пламък. Дегустаторът гребна с лъжица от противната течност и я изля в устата си. В същия миг усети спазъм в гърлото, езикът му изскочи навън. Преди да се строполи на земята, младежът блъсна неволно масата с блюдата и храната се разсипа върху него и на пръстения под. Преди да издъхне, зърна изплашени лица, надвесени над него.

 

 

— Мей… Мей… — Арно не издържа, виждайки как обожаваната от него жена се задушава. Спусна се по трите стъпала на подиума и коленичи до нея. Другите го последваха. Дори Фелисити бе тук, макар да не разбираше какво става, но послушно следваше останалите. — Направете нещо! — извика Арно, обезумял от тревога. Издърпа ръката й от дланите на Кристофър и започна да я разтрива енергично.

— Целунете я с целувката на живота.

— Тя не се дави.

— Откъде знаеш, че не се дави?

— Дали да не развържем колана й?

— Виж само лицето й.

— Махни възглавницата. Нека да лежи на равно.

— Така не може да диша спокойно.

— Кен е прав. Само ще се влоши.

— Трябва ни настойка от камшичеста билка.

— Мисля, че тази вечер се пи достатъчно от нея.

— Забележки от този род не помагат на никого, господин Гамлин.

— Извинете.

— Случаят е спешен, не виждате ли?

— Добре де, извиних се.

Устата на Мей се разтегна силно и от гърлото й се откъсна драматичен гъргорещ звук.

— Какво според вас би казала, ако можеше да говори?

— Мисли цветно според космическите закони.

— Правилно. Какъв ден сме днес?

— Петък.

— Значи лилаво. — Хедър се наведе и извика силно в ухото на задушаващата се жена: — Мей, чуваш ли ме? Мисли лилаво…

Мей разтърси глава и с огромно усилие пророни:

— Хъс… Хъс…

— Какво ще рече това „хъс… хъс…“?

Всички мълчаха объркани.

— Кучета — провикна се Арно пръв. — Мей призовава хъскитата от своя впряг. В Антарктика е. — Той трескаво започна да съблича якето си. — Студено й е, затова трепери. Умира от студ. Бързо давайте дрехи…

Започнаха да свалят от себе си кой каквото може. Фелисити подаде прозрачния си шал от лъскав воал. Натрупаха всичко върху Мей. Резултатът постепенно се прояви. Гъргоренето от гърлото на жената не спря, но утихна, дишането се поуспокои и стана по-равномерно.

— По-добре е. — Арно вдигна грейнало лице към надвесилите се над тях глави.

В този миг Мей отвори очи, прозя се продължително и седна.

— Божичко! Какво преживяване само! Какви са тези неща върху мен!

— Мислехме, че ти е студено.

— Как трепереше само.

— Глупости. В палатката беше адска жега. Някой да запали лампата и ще ви разкажа всичко.

Кристофър се запъти към ключа. Присъстващите започнаха да вдигат от земята дрехите си и да ги обличат.

Мей изви лице към Учителя.

— Учителю, този път беше… — тя спря и силно извика.

Всички погледнаха към подиума.

Крейги стоеше изправен пред стола. Много бавно и с огромно усилие вдигаше дясната си ръка с насочен показалец. Сетне много елегантно се отпусна на пода с плавно завъртане. Лицето му бе извърнато нагоре, а великолепната бяла коса се разпиля по бледия килим. Ръцете му лежаха разперени, а от гърдите му стърчеше нож. Забит до самата дръжка.