Каролайн Греъм
Маската на смъртта (3)

Втора глава

Гай и Фелисити Гамлин стояха на входа на своя дом, недалеч от Итън Скуеър, често сниман и показван във всевъзможни издания. По краищата на предната площадка, покрита с бели и черни теракотени плочки, имаше кашпи с красиви цветя.

Фелисити изпращаше Гай на работа. С две думи казано, тя стоеше пред огледалото от мексиканско стъкло, мърморейки си нещо, а Гай без никакво притеснение ругаеше шумно и грубо своя шофьор Фурно, който се бе обадил, че е заклещен в улично задръстване съвсем наблизо до дома им. Никой от двамата не обръщаше внимание на другия. Всичко важно вече беше казано — изкрещяно, извикано. Бяха стигнали до етап в отношенията си, когато Фелисити внимаваше, а Гай просто не я забелязваше. Не разбираше защо тя продължава да го изпраща всяка сутрин. От години не му беше вече нито приятел, нито враг.

Останала сама, Фелисити се понесе към дневната. През първите минути, след като мъжът й излезете, тя предвкусваше началото на освобождението. Възникна обаче затруднение. Какво да прави през останалата част от деня. Когато я изписаха от клиниката, изрично подчертаха необходимостта да запълва деня си възможно повече: „Защото не желаете да се връщате повече тук, нали?“ Фразата звучеше почти като заплаха. Премълча естествено факта, че редките моменти на спокойствие и душевен мир от живота си на възрастна е изпитала тъкмо там.

В началото я натъпкаха с лекарства, но дозите постепенно намаляха, пристигаха кошници с цветя и деликатеси. Усмихнати хора я къпеха, вчесваха косите й с бавни, внимателни движения. Лекарите изслушваха търпеливо тревогите й, все едно какво мислеха за тях. Жестокостта на външния свят се разбиваше в стените на клиниката. Беше се чувствала като принцеса, затворена във вълшебна висока кула. Астрономическата цена ни най-малко не се отрази на богатството й.

Бяха нарекли състоянието й „нервен срив“ — с него обясняваха редица нейни асоциални постъпки: от безпричинната истерия в „Хародс“ до издраното до кръв лице на нейна позната в пристъп на самоотвращение. Преди да постъпи в клиниката, тънеше в изумително по мащабите си усещане за изоставеност и отчаяние. Всичко това обаче бе вече далеч в миналото.

Тръгна към кухнята, откъдето се носеше божествен аромат на сладкиш с шоколадов крем. На закуска Гай изяде четири парчета. Теглото се отразява добре на мъжете. Когато се запозна с него, той приличаше на изгладняло улично псе. Движеше се плавно и леко, а стомахът му бе залепен за гърба.

Тя грабна няколко парчета сладкиш и ги натъпка в устата си, с наслада изсмука масления сок, а другото изплю в умивалника. Ако искаше да остане в сегашната си форма и размери, не биваше да гълта.

Едва след това запали цигара и се загледа навън през бронираните прозорци. Някакъв минувач надникна и тя побърза да се изнесе към спалнята на третия етаж. Бързо заключи вратата и се просна върху леглото на Гай. Той държеше да спят в една стая. От чиста злоба, според нея. Беше неудобно и за двамата. Гай спеше неспокойно, бълнуваше, мяташе се, смееше се. Беше убедена, че се смее на нея. Върху нощната му масичка в седефена рамка бе поставена снимката на дъщеря им. Фелисити никога не гледаше към нея. Знаеше я отлично. Или поне щеше да я знае, ако имаше сили за това. Сълзи на самосъжаление опариха очите й.

Спомни си първите несръчни стъпки на малкото момиченце в школата по балет; тъгата на детето, когато разбра, че ще трябва да ходи на училище; колко много плака, когато любимото й пони умря. Захлупи със замах снимката и стъклото се счупи. Потънала в самосъжаление, жената реши, че има нужда от питие.

Питие и няколко хапчета за ободряване. Все още вършеха работа. В клиниката я предупредиха, че може да посяга към тях само в краен случай. А нима това не е краен случай — в ясен слънчев ден в сърцето на Белгревия да си самотен и ужасно нещастен в девет часа сутринта. Една вана също щеше да свърши работа. Пусна елегантните кранове, сипа ароматни соли и отиде за нова цигара. Когато се върна, погледът й попадна на огледалото: мършаво лице с вече ясно очертани бръчици около очите. Напразно беше отишъл животът на десетки неродени агнета, от чиито ембриони бе приготвен специалният козметичен препарат против бръчки. Тя ядосано заби нокти в тънката кожа и остави дълбоки следи в нея.

Излизайки от банята, шум от компресор я накара да изтръпне. Работници ремонтираха настилката на улицата, но й се струваше, че машините са едва ли не в нейния череп.

Най-неочаквано спряха и до нея стигна глас ​от площадката пред входа:

— Госпожо Гамлии?

Фелисити надникна навън. Непознат младеж оглеждаше със страхопочитание внушителната сграда. Изтича надолу по стълбите и отвори. Очевидно не беше очаквал някой да му отвори, ​защото отскочи сепнато назад. На платното пред дома им бе спряла камионетка с реклама на фирма за химическо чистене и дребни шивашки поправки.

Младежът й подаде една бележка и лаконично съобщи:

— От офиса на господин Гамлин, госпожо.

Тя едва не се изсмя на неговото надуто държане. Все пак прочете бележката — съдържаше списък на костюмите и саката, които да предаде на момчето от химическото чистене. Отдолу седеше подписът на Джина Ломбарди.

— Почакай — нареди Фелисити. Остави го на площадката, но знаеше, че след минута той ще е вътре.

Извади от дрешника описаните дрехи и на един от реверите забеляза следа от червило. Очевидно това бе и целта на поръчката. Излезе на стълбищната площадка и извика към момчето в преддверието:

— Дръж. — Хвърли саката и панталоните и с поглед проследи как се издуват и кацат бавно на най-различни места.

Младежът се изчерви и започна да ги събира, Фелисити се засрами от своята, грубост. Бяха я учили, че човек винаги трябва да се държи възпитано с обслужващия персонал.

Младежът започна да проверява един по един джобовете: изваждаше хастара и пак го пъхаше в процепа. Държането й явно не го смути. Знаеше, че богатите могат да си позволят всичко. Тъкмо щеше да има какво да разказва на Хейзъл тази вечер. В един от джобовете напипа плик. Извади го и надлежно го постави върху масичката до външната врата. Необяснимо защо се почувства задължен да обясни какво прави:

— Трябва да проверяваме всички джобове, госпожо.

— Ясно, още дълго ли ще трае? — попита Фелисити. Наведена над перилата, търпеливо го чакаше да свърши.

Младежът излезе, затръшвайки вратата след себе си, и тя бързо изтича долу, за да види какво беше сложил на масата. Обикновено Гай не оставяше улики в джобовете си. В офиса си разполагаше с машинка за унищожаване на хартия. В последно време се държеше разсеяно, но това не беше обяснение.

С разтреперани пръсти Фелисити отвори плика, адресиран до двамата. Вбеси се, че не й го е показал. Извади писмото и го прочете. След това го зачете отново. Най-сетне асимилира информацията. Приседна и дълго остана така. Когато се съвзе, отиде в дневната. Вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

— Дантон? Искам да дойдеш. Веднага! Не… Сега, веднага. Случи се нещо невероятно.

* * *

Най-силният звук по луксозния булевард, по който пътуваше Гай, бе звукът на собственото му сърце. Неговият лекар от Харли Стрийт се опитваше да го научи на техниката за регулиране на пулса: дълбоко дишане и отпускане на мускулите. Опита и двете, не защото даваха резултат, а защото не понасяше да плаща за съвет и да не го спазва. Попила с ръка вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че кафявото шишенце с хапчетата, без което му бяха казали да не отива дори от спалнята до тоалетната, е там. Наля си щедра чаша коктейл „Том Колинс“ и постави една таблетка под езика. Направи опит да се отпусне — усилие, почти винаги обречено на неуспех. Никога не се отпускаше. Вечно беше опънат като струна.

Гай не можеше да търпи загуби. Винаги трябваше да е пръв. Неговият кон трябва да е пръв на финала, яхтата му да е най-красива. И макар да купуваше и продаваше хората като фъстъци, да умееше да подчинява стотици жени и цели компании, в една област не успя — не си позволяваше да използва думата „провал“. Това бе любовта и най-вече отношенията му с дъщеря им Силви.

Когато Фелисити забременя, той, естествено, не се съмняваше, че ще роди момче. Изпита огромно разочарование, защото го възприе като удар по мъжествеността. Бурната му реакция изплаши не на шега съпругата му, родителите й, персонала в болницата и дори току-що роденото бебе.

Незабавно нае специалист да проучи всички техники, които щяха да осигурят при следващо раждане да се появи момче. Консултира се със световни светила, вложи страшно много пари, но се оказа, че Фелисити никога повече няма да зачене.

Родителите й прозряха истинската му същност от самото начало. Проучиха семейството му и останаха направо потресени. Около дъщеря им, току-що завършила скъпото училище в Женева, се тълпяха цяла гвардия млади и не толкова млади мъже. На техния фон той изпъкваше ярко и ти взимаше дъха. От друга страна, — имаше твърде ниско социално положение и всички вярваха, че много лесно ще бъде опитомен. Фелисити сгреши в тази си преценка и той я унищожи.

И все пак семейният им живот, ако тяхното въобще можеше да се нарече семейство, продължи. Никой не бе в състояние да му отнеме нещо, което си е негово. Не че не се опитаха.

Дълго време дъщеря му изобщо не го интересуваше. За нея се грижеха безчет бавачки и гувернантки. Едва на дванайсетия й рожден ден настъпи повратен момент. Той добре помнеше този ден. Гостите помолиха детето да изсвири нещо на пиано. Малката се подчини. Определено й липсваше талант, но бе придобила добра техника. Гай погледна лицето на малката Силви и за първи път си даде сметка, че никога не я е виждал усмихната. Над белия скъп роял се виждаше бледо, напрегнато и изострено от тревога детско лице. Тънките й ръце се движеха уверено по клавишите, а голяма панделка придържаше лъскавата кестенява коса на тила й. Той чудесно помнеше каква вълна от чувства го заля. Усещането беше толкова силно, че се наложи да се хване за полицата над камината, за да не се олюлее. Силно изненадан, дори реши, че е болен. Сякаш някой стискаше сърцето му, стомахът му се свиваше и разпускаше. Постепенно емоциите се поукротиха и той си даде сметка, че е осъзнал нещо много важно.

Детето му, обзето от безнадеждна тъга и отчаяние, изпитваше неистова потребност от любов. Болката, пробождаща го като с нож, представлявайте съвсем ново чувство за Гай. Как не го е забелязал досега? От този момент той щеше да направи всичко възможно, за да навакса загубеното. Закле се да й даде всичко, на което бе способен.

Щом изпълнението свърши, той изръкопляска буйно и заглуши всички останали. Помнеше изумлението на Фелисити от тази проява на възторг.

— Браво, Силви. Чудесно, скъпа. Започнала си да свириш отлично. — Изненада се колко непринудено изрече думите — той, който никога не беше произнасял добра оценка за когото и да било. Дъщеря му го изгледа с каменно лице, затвори капака на пианото и излезе от салона. Фелисити се разсмя високо.

От този ден Гай започна да обсажда детето с внимание. Прибираше я от училище, за да я вижда. В края на всяка седмица измисляше програма, която според него щеше да я зарадва. Обсипваше я с подаръци — оставяше ги в стаята й, криеше ги в салфетката на масата за хранене. Всеки път стомахът му се свиваше в очакване да види някаква — каквато и да е — реакция. Усилията му обаче срещаха стена от безразличие. Гай не губеше надежда. Не се съмняваше, че рано или късно ще намери процеп в този щит, зад който детето се бе барикадирало.

В отговор на дългите му опити за сближаване тя изрази чувствата си един-единствен път. Тръгвайки си от зоологическата градина, той се опита да сподели колко съжалява за предишното си държане. Едва произнесъл първите си думи, дъщеря му се разкрещя:

— Спри! Стига! Не те интересува!

Никога повече не направи опит да подхване такъв разговор, но не спря да настоява да са заедно.

Преди пет години всичко се промени. На своя шестнайсети рожден ден Силви изчезна от къщи. Отиде на училище, ала не се прибра. Обезумял от тревога, Гай реши, че е отвлечена, но понеже не постъпи искане за откуп, логично бе да заключи, че е загинала при катастрофа или улична престрелка. Обади се в полицията. Когато чуха на колко години е, проявиха дразнещо спокойствие. Увериха го, че е решила да преспи при приятели или просто иска да остане малко сама.

Гай пусна думите им край ушите си и лично отиде в училището да потърси някой от нейните приятели. Име не знаеше, защото Силви никога не обсъждаше личния си живот у дома.

Най-накрая въведоха в кабинета на директора високо момиче с неприкрито презрение в погледа. Без да трепне, тя заяви, че Силви горяла от нетърпение да навърши шестнайсет години, за да се махне от къщи.

— Сподели с мен — завърши момичето, — че винаги е мразела родителите си.

Същата нощ Фелисити, току-що прибрала се след трети курс на лечение и поради това с доста бистър ум, трябваше да изслуша наситените с болка признания на съпруга си.

— Твърде си зает със себе си и си прекалено обсебен от стремежа да правиш пари, затова не си забелязал, че тя ни ненавижда от години.

Гай откри тогава дъщеря си доста бързо. Беше отишла да живее с група младежи в Излингтън. Квартирата му се видя прилична за онова, което бе чувал за такива места. Имаше вода, ток, парчета от килим по пода. Тръгна да я търси, въоръжен с документи, според които тя получаваше като подарък за рождения си ден тригодишен състезателен кон. Щом го видя, Силви започна да крещи, да го обижда, едва не го заплю в лицето. След дългите години на пълно безразличие и каквато и да било реакция спрямо неговия интерес, тази нейна постъпка го разтърси като електрошок. Отстъпи стъписан, но дълбоко в душата си изпита и радост. Тя захвърли документите и му затръшна вратата. Приятелите й очевидно ги бяха събрали обаче, защото научи, че след месец конят е продаден почти наполовина по-евтино.

Следващите няколко години представляваха низ от прибирания и изчезвания. Гай нае детективската фирма „Джаспър“ — така знаеше винаги къде живее и какво прави. Никога не живееше сама, в групата винаги имаше по някой мъж. Връзките, ако бе имало такива, никога не траеха дълго. Гай често пишеше писма на дъщеря си и в плика обикновено поставяше и чек. По-солидни за Коледа и за рождения й ден. Никога не получи отговор на писмата си, но чековете винаги биваха осребрявани — знак, че все го бива за нещо. Навършеше ли двайсет и една години, и това малко удоволствие щеше да му бъде отнето.

Колко много прилича на мен, често си мислеше той: търпеливо чака да дойде нейното време, когато ще може да ме унижи така, както аз съм я унижавал години наред. В един такъв момент му хрумна и ужасяващата мисъл, че на нейно място той никога не би простил. Дали пък не чакаше да се изравнят — дванайсет години я беше пренебрегвал, значи и тя ще се държи настрани от него толкова. Нямаше ли да му е по-лесно да преодолее мъката си, ако Силви бе умряла?

 

 

И тогава тя изчезна окончателно. Когато Джаспър получи информацията, здраво се залови за работа; наеха и допълнителна следователка. През това време Гай се мяташе на дъното на отчаянието. Преди да загуби всякаква връзка с местонахождението на дъщеря си, не си беше давал сметка от какво голямо значение е това за него. Мислеше за нея през всеки миг от деня или нощта. Тревогите му взимаха застрашителни размери — имаше опасност да загуби разсъдъка си. Дори му хрумна идеята да пусне съобщение в пресата от рода „Изчезна наследничката на империята Гамлин“. Ако предоставеше и снимка, все някой някъде щеше да я зърне. Даде си сметка обаче, че и без това съсипаните отношения баща — дъщеря няма да спечелят нищо — напротив: по този начин щеше да отреже завинаги всяка възможност за, макар и минимално сближаване. Ето защо се отказа.

И точно тогава при него се появи Джаспър с вестта за някакъв незначителен пробив. Бе успял да изкопчи от фризьора на дъщеря му трохи информация.

Очевидно на Силви й бе дошло до гуша от Хемърсмит (а и на кого не би му омръзнало това място, скъпи?) и се бе изнесла някъде на тихо, чисто и спокойно място.

— Каза само „някъде в провинцията“. А всички знаем колко обширно е това понятие, нали? Спомена още, че е срещнала някакъв удивителен човек, но дали двете неща са свързани… Нямам представа.

Откъслечната информация ни най-малко не успокои Гай, по той се впи в сведенията и поръча на хората от „Джаспърс“ да удвоят усилията си. Нищо друго не откриха обаче и нови шест месеца отминаха в безплодни усилия. Гай се изнерви неимоверно. Предишният му хъс да замисля и придобива имущество и пари се трансформира в страстно желание да причинява болка. Освен всичко друго, преценките му съвсем се замъглиха. Загуби трезвото си мислене. Стана небрежен в работата си и за първи път от двайсет години започна да губи пари. И точно тогава пристигна писмото.

След първоначалния шок и отказа да повярва на очите си — неизбежна реакция на всеки, дочакал отдавна мечтано събитие, — неудържимо вълнение обзе Гай. Наистина не Силви бе написала съобщението, но то бе свързано с нея и нещо по-важно — съдържаше покана. Гай протегна ръка да пипне през дрехата писмото, превърнало се в талисман за него, но не го откри, където очакваше. Провери всички джобове, дърпаше и потупваше дрехите си, обзет от все по-голяма паника, но изведнъж си спомни как го извади от вътрешния джоб, понеже си смени костюма. Все едно, знаеше наизуст адреса и всяка чертичка на този лист.

Уважаваеми господин и госпожа Гамлин,

От известно време вашата дъщеря живее при нас. Ще празнуваме нейния рожден ден на 17 август и ще се радваме, ако можете да присъствате. Тържеството ще започне към седем и половина. Вечеряме в осем.

С най-сърдечни чувства.

Йън Крейги

Цялата предишна нощ Гай лежа буден. Развълнуван и любопитен, той се спираше на всяка фраза и дума в кратката бележка, черпеше успокоение, доколкото бе възможно. Особено голям кураж му вдъхваше думата „нас“. Като начало нямаше усещането, че дъщеря му е напуснала Лондон именно с Крейги. В думите „вашата дъщеря“ виждаше стремеж към официалност и сякаш човекът бе на средна възраст.

Гай, разбира се, не спомена на Фелисити нищо за писмото. Враждебността на жена му към дъщеря им, видимото й облекчение от това, че в отсъствието на Силви не й се налага да крие отношението си, безразличието си към съдбата на единственото им дете — никога не спомена името на Силви, — го наведе на мисълта, че е много по-добре тя да не го придружи. Реши да каже, че е болна. Така му се стори най-просто.

 

 

Дантон Морел беше сред най-добре пазените тайни в Лондон. Никой, ползващ се от неговите услуги, не споменаваше пред когото и да било за това. Толкова ревниви бяха всички към преимуществата, които им даваше общуването с него. Въпреки всичко, винаги когато богатите и бляскавите, прочутите и не толкова прочутите се съберяха, поне неколцина от тях носеха белезите на неговото магьосничество.

Визитната му картичка го представяше като „Коафьор и специалист по макиаж“, но изумителните трансформации, плод на уменията му, далеч надхвърляха обикновения грим и фризура, широко рекламирани по телевизията и в списанията. Този човек бе в състояние да направи чудеса не само с драматично деформирана плът, но и със също толкова деформираната личност на притежателите й.

Освен с тези способности Дантон бе надарен и с най-мекия и благороден глас. А когато не говореше, мълчанието му излъчваше топлина, подкрепа и съпричастие. В резултат хората — неясно как за самите тях — му разказваха проблемите си до най-малките подробности. Дантон слушаше, усмихваше се, кимаше и продължаваше да прави магиите си.

Започнал кариерата си като майстор на маски и кукли марионетки, той често с ирония си мислеше, че не се е разделил напълно с този свой занаят — нещо, което, ако почитателите му разберяха, биха предпочели да умрат. Водеше изключително прост личен живот. Душата му се хранеше най-вече от информацията, получена при емоционалните излияния и изповедите на клиентите си. Истината е, че той не се занимаваше с клюки и всички вярваха в неговата дискретност. Никой обаче не допускаше, че записва всичко чуто в дневника си и се надяваше след години това да го направи неимоверно богат.

Когато Фелисити му отвори вратата, той видя пред себе си една луда жена. Косата й стърчеше на всички посоки, сякаш нарочно е дърпала кичурите, а погледът й беше напълно празен. Качиха се горе. Тя започна да крачи напред-назад и да нарежда. Дългите й, леко потъмнели от слънцето крака се подаваха от време на време от халата и напомняха движението на ножица. Тикна писмото в ръката му още щом прекрачи прага на къщата. Дантон го прочете, преди да седне, но не проронваше и дума.

— Измамата… Измамата не ми дава мира, Дантон. Моята собствена дъщеря! Като че ли нямам нищо общо с нея… — сякаш обвиняваше Дантон, за скритото писмо. В интерес на истината самата тя доста се изненада колко силни емоции я завладяха във връзка с дъщеря й. Смяташе любовта си към момичето за отдавна угаснала.

Силви никога не бе искала майка си. От бебе се дърпаше, когато тя се опитваше да я хване или прегърне. Първите си стъпки правеше към бавачката, гувернантката или дори към някой случаен посетител. Готова бе да отиде при когото и да било друг, но не и към тази, която я обичаше най-много от всички. След време стана ясно, че Силви не само не обича майка си, но дори не я харесва. Тогава Фелисити започна постепенно да се оттегля и спря опитите си да я приласкае. Истината е, че това й коства много болка и много разбити надежди. Сега, след толкова години, не вярваше на собствената си реакция.

— Според мен става дума за тъпа шега — изтърси тя.

— Защо мислите така, госпожо Джи?

Клиентите на Дантон настояваха да се обръща към тях на малки имена, но той неизменно отказваше. Най-голямата интимност, която той си позволяваше в случая, бе да използва умалително за нейната фамилия. На нея никак не й харесваше, защото се чувстваше като евтино момиче от крайните квартали, но не смееше да му направи забележка.

— От пет години нямаме вест от нея.

— Не споменахте ли веднъж, че когато навърши двайсет и една, ще получи някакви пари? Не е изключено писмото да е от адвокат, който ще иска подписите ви.

— Няма такова нещо. Родителите ми уредиха всичко още когато беше съвсем малка. Освен това сме поканени на вечеря.

— Голямо ли е наследството?

— Петстотин.

Дантон добави наум липсващите нули и потръпна от завист, Фелисити се стовари на един от тапицираните столове и нервно покри коленете си с прохладната коприна на халата.

— Ще отида. — Сама се стъписа от дързостта на решението си.

— Ще отидете, естествено — обади се Дантон. — Какво ще облечете? Не може да тръгнете просто така.

Жената се обърка. Повика Дантон съвсем спонтанно, защото имаше нужда от неговото внимание и присъствие, а сега той й задаваше съвсем логичен въпрос.

— Така ли? — Взимането на решението й бе коствало достатъчно усилие. Какво ще облече и кои хора ще присъстват, се оказаха жизненоважни въпроси. Даде си сметка, че обстановката ще е враждебна. От друга страна… — Нищо шокиращо, Дантон.

— Доверете ми се за избора.

Беше го засегнала, Фелисити бързо се извини.

— По-добре да се залавяме за работа. — Той се изправи. — Всички знаем максимата — добре облечен и с трезва преценка.

Забележката би била доста жестока, ако бе изречена преднамерено. Едва ли. Никой не обижда клиенти, от които печели по сто лири на час. Фелисити го последва по стълбата към нейните стаи. Много й се искаше да пийне глътка алкохол, но се боеше да не се изложи пред Дантон. Той не близваше нито силни напитки, нито кафе; ограничаваше се само с минерална вода. Белотата на зъбите и бистротата на топлите му кафяви очи бяха сред най-сериозните му амбиции.

Дрехите на Фелисити изпълваха три стаи: за вечерни тоалети, за дневни и за всички останали случаи: спорт, езда, бански костюми; принадлежности за ски, голф, тенис. Щендери, натежали от закачалки с дрехи, опасваха стените и на трите помещения.

Дантон и Фелисити ги обходиха, отмествайки и побутвайки марковите тоалети. После започнаха отново. След дълго обсъждане избраха рокля от „Павароти“ — според тях съвсем подходяща за вечеря в извънградско имение с дълги стълбища и кавалери с цилиндри.

Прозрачен шифон във всички нюанси на сивото — от най-нежно до тъмно, почти черно — се диплеше пласт след пласт. Коприненият корсаж и ръкавите бяха обточени с панделка в подходящ нюанс.

— Облечете я.

Без никакво притеснение Фелисити смъкна халата и навлече роклята.

— Е… Какво мислиш?

— Господи! — Дантон отстъпи със затаен дъх. — Кога тръгвате?

— Привечер, предполагам.

— Ще обядвате ли?

— Не мога да преглътна абсолютно нищо.

— Да започваме тогава.