Каролайн Греъм
Маската на смъртта (10)

Девета глава

Към осем и половина сутринта Барнаби, вече на бюрото си, разглеждаше неспокойно показанията и скиците. В повечето от тях имаше пропуски, но в крайна сметка всички участници в събитията бяха уточнили местата си и кой е седял близо до тях. Той ги обедини, състави голяма скица и я закачи на стената.

Тъкмо я разглеждаше, когато вратата се отвори и бледо гърчаво създание с огромни като на панда очи влезе с поднос в ръка.

— Чаят ми? Крайно време беше.

Тази нощ инспекторът спа само пет часа. Обикновено не му бяха нужни повече от шест. Трой обаче си легна едва към три след полунощ, в четири бебето го събуди и не спря да плаче оглушително до седем и половина. Изтощеният баща стана за работа, а дъщерята заспа спокойно. Вече цяла седмица правеше този номер. Такава упоритост на тази крехка възраст е сериозен повод за размисъл. Трой подаде чашата на шефа си и сложи в своята три бучки захар. Разбърка го и го изпи. Барнаби също отпи, но смръщи нос.

— Няма захар.

— Нали искате да я намалите?

— Да я намаля, а не да я откажа.

Трой му подаде захарницата и инспекторът си сипа, без да се стеснява. След това забеляза пребледнялото лице на своя подчинен и се ухили злорадо:

— Радостите на бащинството, а?

— Прекрасна е. Красива е и много… Но…

— Но не и посред нощ, нали? Спомням си тези епизоди. — Двамата с Джойс се редуваха, когато Къли имаше колики. Питаше се каква помощ може да се окаже на Морийн.

— Предполагам, че ще се науча да спя, докато тя плаче.

— Не се съмнявам, Гавин.

Окуражен от разбирането на шефа и посъвзел се от силно подсладения чай, Трой приближи до скицата на таблото.

— Това ли е крайният резултат?

— Да. Но не съм много сигурен доколко местата им имат значение. Отново ще ги прегледаме, когато дойдат и другите резултати. Ще огледаме и ъгъла на ножа.

— Мислех си за този нож. Твърде дълъг и остър е. Дори да го скриеш близо до тялото си, едва ли се чувстваш достатъчно спокоен. Питам се дали не са го внесли в солариума предварително. Мястото не е много удобно за подобно нещо. При това остава проблемът с изваждането му в подходящия момент.

— Какво ще кажете за възглавниците.

— Рисковано е. Може да се окаже неподходящо.

— Но пък и седиш върху него.

— Но никой не е седял на възглавница.

— Вярно. — На Трой не му беше приятно, че отхвърлиха хипотезата му. Разходи се до прозореца, мислейки колко много му се пуши, и потърси с какво да се разсее. — Гамлин, естествено, няма как да знае къде ще се проведе регресивната сесия. Ще го разберем, когато поговорим с него.

Барнаби, зачел се в показанията, не отговори. Трой се запъти да върне чашата си на подноса, спря за миг пред прозореца.

— Долу на паркинга е спряла цяла бала стотачки.

Барнаби използва възможността да се разтъпче и също приближи прозореца. Великолепно бентли с цвят на горчив шоколад бе паркирано пред участъка. Отвътре малко трудно се измъкна мъж и се отправи към сградата. Наблюдавайки го, Барнаби си помисли, че трябва наистина да си голям майстор шивач, за да успееш да превърнеш това кюфте в приличен на вид човек.

— Кой според теб е този?

— Нямам никаква представа.

След малко на тяхната врата се появи полицай от централната, сграда и им подаде изключително семпла визитна картичка: „Сър Уилоуби Сейнт Джон Грийторекс“.

— Добре, Трой. По-добре го докарай тук.

Между крилото, където се помещаваше техният отдел, и централната сграда имаше остъклена топла връзка. Трой поудължи и без това дългия път на посетителя им, така че той пристигна в кабинета на Барнаби задъхан и потен. Главният инспектор го покани да седне и предложи кафе. Сър Уилоуби отказа, попивайки влагата по челото и лицето си.

— Много е добро — препоръча го Барнаби.

— Не се съмнявам, инспекторе. За съжаление са ми забранили да пия повече от едно на ден, а днес вече изпих три. И понеже много скоро вероятно ще се наложи да проведа неприятен разговор, по-добре да спрем да нарушаваме правилата.

Няма никаква дисциплина за тези хора, мислеше си Трой.

— Бихте ли ми обяснили каква е ситуацията около господин Гамлин. Разговорът, който проведохме снощи, бе, меко казано, несвързан.

Каква деликатност! Барнаби си представи потокът от ругатни, изсипал се в слушалката на Грийторекс. Банковата сметката на Грийторекс несъмнено бе съизмерима с обидите. Барнаби направи точен отчет на ситуацията.

Посетителят отпусна изненадващо дългите си пръсти върху скъпия си панталон и помоли за чаша вода.

— Останах с впечатлението, че снощи господин Гамлин е бил официално обвинен.

— Няма такова нещо. Възнамеряваме днес да го разпитаме отново. Като адвокат на господин Гамлин…

— Моля ви. — Ръката на сър Уилоуби се вдигна в знак на възражение. — Мои клиенти са семейство Макфадънс и съм тук със задачата да браня интересите на госпожа Гамлин.

Неочаквано за себе си Барнаби изпита вълна на съчувствие към Гай. Нещастникът трябва да е изтъркал поне чифт обувки да снове до прага на богаташите, за да се докопа до място в семейството. Водата за госта пристигна. Трой остави чашата в ъгъла на бюрото и се оттегли.

— Вие сте добре дошъл на разпита.

Предложението не беше отхвърлено недвусмислено. Присъствието на адвокат на разпитвания винаги държи нещата в по-строен ред. Спестяват се доста лутания. Сър Уилоуби се усмихна и без да бърза, посегна към водата.

Ясно бе, че ще хвърлят нещастника на вълците. Главният инспектор реши да поиска някаква информация за снощния разговор на посетителя им — безумна идея, защото да искаш сведения от адвокат на заподозрян, е все едно да се опитваш да доиш мишка, но сър Уилоуби погледна на въпроса му неочаквано сериозно.

— Какво да ви кажа. Чух за някаква ръкавица, чух картинно описание на сервираната храна, както и на компанията, за която става дума. Естествено, и за убийството, но най-вече нескончаеми оплаквания за положението на дъщеря му.

— А какво каза за убийството?

— Единствено, че няма нищо общо с него.

— Спомена ли за попечителския фонд?

Сър Уилоуби се изправи в стола. Изправи се, естествено, толкова, колкото наднорменото му тегло позволяваше.

— Не.

— Разбрах, че госпожица Гамлии възнамерява да го дари.

— Ами… — Човекът светкавично се овладя. — Парите са нейни и е навършила възрастта, която й позволява да разполага с тях. Моля да ме извините, но днес следобед трябва да бъда в съда, ето защо…

— Ще доведете ли с колата си господин Гамлин, или ние да изпратим кола?

— Не знам кога ще се видя с него. Сега отивам в Господарската къща да се видя със Силви и майка й. Така че не разчитайте на мен.

Нямаше никакво съмнение. Хвърляха нещастния грубиянин на вълците.

Трой обясни на полицайката пред вратата как да изпрати сър Уилоуби и застана до прозореца, за да проследи отпътуването на бентлито.

 

 

Тази нощ никой не спа много. Поднесената храна едва ли заслужаваше да се нарече закуска. Събраха се по-рано от обикновено за зареждане с енергия, но този път — в преддверието. На никой не му мина през ума да отидат в солариума. Оказа се, че дори десетте минути дълбоко дишане за настройване на вълните на Универсалното съзнание не дадоха желания ефект. Скръбта ги беше разединила и всеки скърбеше сам, свит в своята клетка. Дори Джанет, която изпитваше известни резерви към Учителя, бе тъжна.

Кристофър наливаше плодов сок. Арно разсеяно ронеше парче ечемичен сладкиш. Хедър си бе отрязала пестил с цвят на карамелизиран сироп от меласа и го бе оставила върху препечена до черно филия хляб. Кен, воден от инструкциите на Хедър, се готвеше да излезе в градината с изправена телена закачалка за дрехи, за да се опита да намери следи от душата на Учителя — нарекоха го „Операция Кармична светлина“.

Мей седеше начело на масата. Гордите й рамене бяха отпуснати, прекрасната й коса бе в пълен безпорядък. След продължителния плач очите й още блестяха, пълни със сълзи. Без обичайния грим лицето й изглеждаше измършавяло. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна. Сърцето на Арно се късаше от гледката, но чувстваше, че такава я обича десет пъти повече. Тя прекара по-голяма част от нощта с Тим. Едва към четири сутринта Арно я смени. Когато слезе при момчето, го завари в леглото му свито на кълбо, с колене, притиснати до гърдите, и здраво стиснати очи. Очевидно отказваше да види действителността.

— Да направя ли още чай? — обади се Джанет.

Не получи отговор. Само Хедър попита дали някой е виждал Суами.

— Няма да слезе — отговори Кристофър. — Продължава да се самообвинява, задето той е пристигнал тук, и не иска да ви погледне в очите.

— Горкото дете — въздъхна Мей и се изправи бавно. — Някой трябва да отиде при нея.

— Заключила се е. Говори с мен през затворената врата.

— Господи! — Мей се отпусна отново на стола и отправи въпросителен поглед към Джанет. — И Трикси я няма.

— Така е — отговори Джанет, чийто пулс се ускори, защото очакваха тя да обясни поради каква причина момичето не е тук. — Когато слизах тази сутрин, видях, че спи.

— Разбира се, всеки сам преживява скръбта си. — Лицето на Мей потрепна при споменаването на общия им проблем. — За него всичко свърши. Сега е в редиците на просветлените.

— И вече се е родил отново — усмихна се Хедър през сълзи.

Всички бяха убедени в това, но на никой не му олекна. Беше твърде рано.

Единствена Мей бе убедена, че мощна сила е отвела техния Учител заради достойнствата му.

— Време е да прочистим съзнанието си — обади се Хедър. — Ще се опитам да направя усилие, той би искал точно това.

— Права си — подкрепи я Кен. Подскочи, доколкото болните му крака позволяваха. — Тук има пространно поле за обич. Предлагам да започнем с голяма обща прегръдка. Хедър?

— Готово. — Жена му се изправи и двамата застанаха един срещу друг, всеки сложил ръце на кръста на другия.

— Директен контакт с очи.

— Събери глави.

— Плътно един до друг.

— Дишай бавно и леко.

— Б-а-в-н-о и л-е-к-о.

— Приток на състрадание.

— П-р-и-т-о-к.

— Притисни.

— Отпусни.

Разделиха се усмихнати. Панталоните на Кен изглеждаха по-добре. Никой не се присъедини към тяхната прегръдка. Арно отпи плодов сок и отчупи поредно парче ечемичен сладкиш.

— Според мен би помогнало, ако си намерим занимание. След всичко, което се случи… — Имаше предвид, че ги чака организацията на много неща. Знаеше го от погребението на майка си. Приятели и роднини се нижеха един след друг. Имаше да се отговаря на писма, да помислят за чая след погребението.

— Ще правят аутопсия, предполагам — обади се Кристофър. — Почти нищо не можем да предприемем, преди да са освободили тялото.

Тази тривиална забележка предизвика нов порой от сълзи от страна на Мей. Арно посегна да улови ръката й, но смелостта му изневери в последния момент и покритата с лунички длан остана да лежи върху масата.

— Все пак, редно е да се заемем със задълженията си. Учителят би държал на това. Защото в далечен план…

— Какво имаш предвид с този далечен план? — разтревожи с Кен.

— Вероятно, че никой от нас не знае какво ще стане с къщата например.

— Не разбирам — объркано погледна Мей.

— Да предположим, че къщата е на негово име. Възможно е да не я е завещал на комуната.

Всички замлъкнаха, докато асимилират новата информация. Първа наруши мълчанието Мей.

— Изключено е да не я е оставил на комуната. Ние бяхме неговото семейство. Най-близките му хора. Неведнъж ми го е казвал.

— На мен също — добави Арно.

— Знае ли някой как е придобита къщата? — попита Кристофър. — Вие двамата сте най-дълго тук.

Арно само поклати глава.

— Обсъждали сме почти всичко друго: административни проблеми, организация на курсове, набиране на средства.

— Нищо не е налагало да говорим по този въпрос — обясни Мей.

— Имаше ли адвокат?

— И това не знаем. Неговата банка… По-скоро банката на Ложата е „Нешънъл Уестимнстър“ в Костън.

— Когато отидеш следващия път в банката, Мей — предложи Кен, — попитай ги. Нали ти се занимаваш със сметките? Познават те.

— Моят подпис наистина важи, но най-вече по въпроси, свързани с комуната. Не виждам защо ще ми дават информация за личните дела на Учителя.

— Поне да кажат дали има ипотека.

— Ипотека ли? — възкликна Кен. — И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Беше наистина много непрактичен — въздъхна Хедър. — За него е типично да не подготви завещание.

— Не съм съгласен — възрази Арно. — Грижеше се за нас и не може да не е обмислил нещата.

— Със сигурност е предвидил нещо за Тим — допълни Мей.

— Нашето оставане тук — намеси се Кристофър — с положителност не зависи единствено от това кой е собственик на тухлите и мазилката. Всички общности и комуни, все едно светски или духовни, имат ръководен дух, по който се равняват. Нашият се заключаваше в неговата личност. Има ли друг, достатъчно подготвен, да заеме неговото място — презареждане с енергия, да даде духовно напътствие?

— Аз съм квалифициран специалист — обади се Хедър. Личеше колко е засегната. На стената в нейната стая висяха пет дипломи в рамка, включително и една за завършен подготвителен курс за служене в храм на Венера.

— Кристофър е прав — съгласи се Джанет, добре запозната с идеята на Хедър да дава консултации. Процедурата обикновено се състоеше в следното: Хедър изслушваше проблемите на човека; после — независимо дали проблемът беше душевен или физически — тя заявяваше, че причините са в духовното невежество на човека, и бързо му предлагаше астрално ориентирано решение. След като клиентът платеше таксата и си отидеше, Хедър се оплакваше, че е напълно изцедена. — Нашето присъствие тук — продължаваше Джанет — е, най-общо казано, на лаици. Ние сме нещо като технически персонал.

— Говори за себе си — прекъсна я Кен.

Арно наруши настъпилото мълчание.

— Някой да е виждал госпожа Гамлин тази сутрин?

— Реших, че е по-добре да я оставя да си почине — обади се Мей. — Все още е само осем часът. Дадох й чай от ранилист, според мен трябва да спи още известно време.

* * *

В крайна сметка за Фелисити се погрижи Мей. След девет часа тя отвори предпазливо вратата на стаята й, надникна и видя по пода облак от сиви воали и тънки материи, а малко по-нататък на леглото бе кацнала крехка фигура, само по копринено бельо. Жената бе отправила празен поглед към стената.

В главата на Фелисити цареше пълен хаос. Напразно се мъчеше да сложи ред в мислите си. Моментът на пристигането й в тази къща й се струваше неизмеримо далечен. Успя да заспи едва призори, няколко пъти се буди и всичко това само я обърка още повече.

Необикновените и плашещи събития от предишната вечер в началото почти не стигаха до съзнанието й. Всичко случило се й се виждаше забавно и интересно, но някак далечно. Все едно стоеше зад стъклена стена. (Преди да я заведат в солариума, тя бе смръкнала третата линия за деня.) А когато полицията пристигна, ефектът от кокаина започна да избледнява; страхът и бъркотията все повече я завладяваха. Започна да осъзнава, че е замесена в страшни събития, че изглежда като карикатура. Остави се Дантон да я превърне в нещо напълно нелепо, за което, естествено, плати тлъста сума. Щракването на бравата я накара да подскочи. На вратата се появи Мей, но тя изобщо не я помнеше.

Мей носеше чаша топъл ароматен чай. В шкафа за гости винаги държаха резерви от „Ърлсгрей“, кафе на зърна и други упадъчни лакомства. Мей беше сложила и няколко капки от специалната си тонизираща напитка, за да подпомогне възстановяването на гостенката. Остави чашата върху нощното шкафче и седна до жената.

Фелисити изглеждаше кошмарно. Лицето й приличаше на лист хартия, по който дете е драскало хаотично с пастели. Обилните количества пяна, гел и лак бяха превърнали косата й в кошмарна топка от безжизнени нишки. Мей помилва ръката й и след кратки увещания успя да я накара да отпие от топлата течност.

Фелисити се подчини, но зъбите й тракаха така неудържимо по ръба на чашата, че чаят започна да се разплисква. Мей отдалечи леко чашата, след което й я подаде отново за малко. Бавно и полека. Аурата на Фелисити бе направо разбита. Мей не помнеше да е срещала толкова тежък случай.

След известно време посегна към кожената чанта с тоалетни принадлежности на гостенката. Порови да види какво би й послужило и извади голям буркан крем. С бавни ритмични движения започна да почиства лицето на Фелисити с крема. Много скоро кошчето за отпадъци в стаята се напълни с разноцветни хартиени кърпички. Постепенно естествената бледност на кожата се появи на бял свят.

Мей отиде за малко в стаята си. Измъкна от гардероба си тъмносиня копринена роба. (Никой друг цвят да освежава така добре духа.) По пътя към вратата взе шише мек шампоан и пухкав пешкир и се върна в стаята на Фелисити.

Миенето на косата се оказа далеч по-сложно от почистването на лицето, Фелисити не се противеше, само стискаше здраво очи. Мей имаше чувството, че се бори с лъвска грива. Отчасти обяснението дойде, когато за неин ужас в ръката й остана повечето от косата на крехката жена пред умивалника. Мей се изплаши да не би жената да страда от някаква ужасна алергия. След кратък миг на стъписване се сети, че вероятно е изкуствена коса. Изстиска я, метна я да се отцеди върху гърба на стола и продължи с шампоана. Как хората позволяват да наплескат косата им с толкова лепило? Най-сетне водата потече чиста и бистра. Обви главата на Фелисити с хавлиената кърпа. Когато косата поизсъхна, Мей я вчеса и я привърза на тила.

— Така е по-добре, нали — тихичко попита тя и Фелисити й се усмихна.

Жената изскимтя като гладно коте.

— Предлагам сега да си легнете и да се опитате да поспите, докато стане време за обяд. Тогава ще се окъпете и ще хапнете нещо съвсем леко.

Фелисити седеше на леглото като истукана, с пълни с болка очи.

— Няма да се тревожите за нищо — продължаваше Мей. — Ние ще се погрижим за вас. — Наведе се и леко целуна жената по бузата.

 

 

През това време Джанет миеше изработените на ръка от нея съдове и както обикновено ги блъскаше в каменния умивалник. Докато водата се плискаше обилно, тя се замисли какво ли ще обядват. Ред беше Суами да се погрижи за храната на групата, но тя още не се беше появила, а вече наближаваше десет. Очертаваше се доста объркан ден. След смъртта на Учителя всичко щеше да е объркано, независимо колко им се иска нещата да продължат постарому. Какво ли ги очаква? Ами ако се окажеше, че къщата вече не е на тяхно разположение? Дали ще се опитат да си намерят друг общ дом? Тя самата иска ли го?

Джанет съзнаваше, че не притежава таланта да се бърка в живота на хората — тук го наричаха „приятелски интерес“. От време на време мърмореше — не виждаше защо трябва да се бори с този си навик, макар тук да му се мръщеха. Онзи ден например си позволи да изрази недоволство от времето и Хедър тутакси й изнесе лекция колко трябва да е благодарна, че не е сляпа и не страда от множествена склероза.

Разгневена от всичките правила и ограничения, тя реши да ги наруши и да си направи истинско кафе. Изпитваше неустоима нужда да повдигне духа си. Да върви по дяволите ракът на панкреаса. Може да беше и нещо на черния дроб. Ще занесе малко и на Трикси.

В шкафа за гости откри порочно истинско кафе. Смля малко и вдъхна с наслада аромата. Извади и пакет неотваряни бисквити. За угощението на духа избра чиния на сини цветчета. Нареди в кръг сладкишите и изчака кафето да кипне. От градината откъсна розов цвят, който според нея подхождаше на аранжировката.

Натоварена с подноса, влезе в преддверието, за да се качи на горния етаж. В подножието на стълбите видя Мей и Арно да разговарят с непознат мъж в лекедисан костюм. Докато Джанет се колебаеше дали да продължи, или да се върне, Мей и мъжът тръгнаха нагоре.

— Кой е този, Арно?

— Адвокат на семейство Гамлин. — Очите на Арно с мъка се откъснаха от гърба на обожаваната от него жена и се насочиха към Джанет. — Случило се е нещо ужасно. Струва ми се, хората така наричат такива събития. Не съм в състояние да определя дали за нас това е благословия или проклятие. Тази сутрин са го намерили мъртъв.

— Кого? Да не би Гай?

Арно кимна.

— Очевидно е поискал да го събудят в девет и когато прислужничката се качила с чая, го заварила да лежи на пода. Дори не си е лягал. Предполагат, че е получил инфаркт.

— Наистина е ужасно! — Още докато отговаряше както се очакваше от нея, Джанет изпита истинско задоволство. Онзи беше наистина отвратителен. Алчен и груб. Светът се отърва от него: А и каква чудесна новина за Трикси! Истински подарък! Далеч по-добър от ароматното кафе, което носеше.

— Според Мей е по-добре да съобщят на Суами — продължаваше Арно. — Майка й е все още някак… — замълча тактично, но Джанет вече се качваше нагоре по стълбите.

Трикси беше будна, но все още в леглото, и пушеше.

— Пристигна ли пощата? — попита тя без заобикалки.

— Пристигна — отговори Джанет, докато оставяше подноса на скрина в стаята. Дали Трикси не чакаше някое от писмата, които пристигаха за нея в сиви пликове? — Чакаш ли нещо?

— Не точно. — Трикси беше облякла ябълковозелена копринена дреха. Нямаше грим по лицето и то изглеждаше гладко и млечно на цвят. Джанет забеляза, че вчерашните натъртвания от вътрешната страна на ръцете й вече придобиваха синкав цвят.

— Направила съм ти истинско кафе.

— Ще си изпатиш. Нали знаеш, че сме в безкофеинова зона.

— Отворих и пакет бисквити. — Джанет остави своята чаша и отиде с чинията със сладкиши до прозореца. Нейната роза изведнъж се оказа не на място. Беше забравила колко много цветя има в стаята на Трикси. — Изпий го, докато е топло.

— Прекрасно е — въздъхна Трикси. — Тъкмо ще ме стопли.

Как е възможно да й е студено в тази обляна в слънце стая?

— Някакви новини от полицията?

— Тук са. Заедно с адвоката на Гамлин. — Джанет замълча. Червендалестото й лице бе напрегнато. Моментът настъпи, а тя се колебаеше. — Гай Гамлин е починал. Получил е инфаркт.

Никога нямаше да забрави какво последва. Трикси подскочи, сякаш е на маса за електрошокове. Кафето се изплиска върху бледозелената коприна и голите й крака. Чашата шумно се изтърколи на пода. Трикси нададе силен вик, който бързо заглуши с длани.

— Господи, какво да правя сега! — простена тя и започна да пищи.

 

 

Около половин час след това драматично и напълно неочаквано изпълнение полицията пристигна, за да разпита Тим. Обзет от нежелание, Арно ги поведе бавно по коридора към стаята на момчето. Пред самата врата спря и постави ръка върху ръкава на Барнаби.

— Няма да ви бъде от полза.

— Моля ви, господин Гибс. Вече говорихме по въпроса.

— Щом така твърдо сте решени… — Арно отстъпи крачка назад. — Налага се да ви кажа нещо от миналото му. Тук никой не го знае, но вероятно ще ви бъде от полза, за да разберете… Срещнах се с него, по-скоро го намерих преди около шест месеца. — Отново млъкна, очевидно събираше мислите си. — Возех Учителя до болницата в Ъксбридж за едни процедури. Ходехме там всеки четвъртък. Обикновено го чаках на паркинга пред задния вход. Онзи четвъртък отидох до тоалетната. Докато слизах по стълбите, срещнах трима мъже. — Едни такива едри, единият с червено-синя татуировка на ръката. Разказваха си нещо и се смееха шумно. Смехът им беше някак грозен и циничен. Докато използвах писоара, в една от кабинките чух хленч. И го открих там — със смъкнати до глезените панталони, с разкървавен анус. Те… бяха го използвали за… — Гласът на Арно секна от вълнение.

Барнаби се наведе напред, за да чува по-добре.

— Освен това там… искам да кажа, на онова място беше пъхната банкнота от пет лири. Направо отвратително.

Арно извади от джоба си носна кърпа и се извърна, за да избърше бликналите сълзи. Барнаби и Трой изпитаха искрено съчувствие към момчето.

„Животът наистина е гаден към някои хора“, помисли си Трой.

След няколко минути Арно се извини за прекъсването и продължи:

— Когато ме видя, момчето започна да пищи. Опитах се да го измъкна от кабинката, но той беше впил пръсти в касата и не искаше да излезе за нищо на света. Изтичах до колата. Учителят вече ме чакаше. Разказах му всичко. Той дойде с мен в тоалетната. Междувременно Тим се беше затворил и отказваше да се покаже. Учителят започна да му говори, да го увещава да излезе — за изумление на посетителите, които влизаха и излизаха. Така мина близо час, докато го измъкнахме оттам. Никога няма да имате щастието да чуете Учителя, инспекторе, но той имаше удивителен глас. Не само мелодичен. От него се излъчваше невероятна доброта и дори обещание за щастие. Когато го слушаш, нито за миг не се съмняваш в истинността на думите му. Облякохме го и го заведохме до колата. Доведохме го тук. Мей го сложи да легне и започнахме да се грижим за него. До ден-днешен.

Наложи се да се разберем със социалните служби, естествено. Процедурата се оказа доста трудна, особено като се има предвид, че никой не го беше поглеждал преди. Изписали го от болница, настанили го в приют и го посещавали веднъж седмично. Успяхме да намерим книжката му за социални помощи и медицинския му картон. В общи линии май това е всичко. Нашата организация е в известен смисъл, струва ми се, религиозна и помогна донякъде? Казаха, че от време на време ще идват на проверка, но никой не се е появявал. Според мен са доволни, защото имат един по-малко в списъците си.

Изражението на дребничкия мъж навеждаше на мисълта, че е смятал да отклони Барнаби от намерението му да разпитва Тим, но не се оказа така.

— Сега да вървим — подкани той.

Въведе ги в полутъмна стая. Кадифени завеси спираха дневната светлина. Арно отиде до прозореца и леко ги дръпна. Купчината под завивките на леглото тутакси се размърда. Въздухът беше толкова тежък, че на Барнаби му се прииска да отвори малко прозореца.

Арно приближи леглото и започна да говори тихо, преди да дръпне юргана. Отдолу се показа удивително красиво лице, разчорлена мека руса коса и огромни кротки очи, които се въртяха некоординирано и изплашено.

— Тим, господин Барнаби иска да поговори с теб.

Момчето се дърпаше, по гладкото му като алабастър чело пулсираше вена.

— Ще остана тук — продължи Арно.

За да не гледа момчето отвисоко, Барнаби приближи стол и седна до леглото недалеч от Арно. Кимна на Трой и той се оттегли в тъмния ъгъл на стаята; извади бележника си, без да храни особени надежди, че от този разпит ще излезе нещо.

— Сигурно си много нещастен, Тим, но се надявам да ни помогнеш. — Гласът на главния инспектор прозвуча нежно и галещо. Трой се запита дали някой в управлението би повярвал, че шефът му е способен на такова нещо. Въпреки това момчето панически стисна ръката на Арно. Още снощи той ги предупреди, че това е обичайното състояние на младежа.

— Разбра ли какво се случи, Тим? Разбра ли, че някой е умрял?

Последва дълга пауза.

Момчето започна да мърмори нечленоразделно. Всеки от тримата мъже си го обясняваше по свой начин. И така, в продължение на повече от половин час Барнаби упорито се мъчеше да измъкне нещо повече от болното съзнание на младежа. Възмущението на Арно растеше; Тим се отпусна в дрямка — очевидно форма на самозащита.

Барнаби не изпитваше никакво чувство за вина. От една страна, бе убеден, че макар момчето да е душевноболно, не е лишено от способността да забелязва какво става около него, а от друга — беше сигурен, че взимаше показания по най-толерантния и човешки начин. Главният инспектор хвърли поглед към сержанта, а той, както правеше в подобни случаи, побърза да сведе клепачи, та началникът му да не прочете в погледа му насмешката и нетърпението, което изпитваше. И както обикновено, Трой закъсня с части от секундата. Барнаби прочете в очите му: „Само си губим времето“. Главният инспектор обаче не беше убеден в това. Нямаше никакво съмнение, че след като бе толкова близо до своя Учител на подиума, Тим бе видял нещо, а и в поведението на Арно се долавяше и някаква друга тревога, освен желанието да предпази момчето от допълнително вълнение.

Не. За нищо на света не си бяха загубили времето. Барнаби се изправи и тръгна към вратата.

 

 

Щом научи за смъртта на Гамлин, Кристофър се втурна да търси Суами. Стаята й беше празна. Накрая я откри в градината с билки. Мей се опита да го възпре с твърдението, че момичето трябва да остане за малко само, за да асимилира нещата.

Той приближи, ала Суами не се обърна. Стоеше неподвижна като каменен стълб. Известно време Кристофър гледа мълчаливо профила й. Стори му се потънала в мисли.

— Как се чувстваш?

— Не знам. — Едва тогава обърна лице към него и той забеляза, че съвсем не е толкова спокойна, колкото му се стори първоначално. — Явно съм загубила нещо, а не знам какво. С положителност не него… Не. — В гласа й звучеше и объркване, и задоволство.

Кристофър се смути. Нейната неподвижност му се стори неестествена.

— Хайде да се поразходим — предложи той.

Тръгнаха надолу по стълбите, скоро навлязоха в истинската градина. Беше станало доста топло. Из въздуха се носеше жуженето на пчели, стрелящи се между розовите цветове на лавандула и пореч.

За Кристофър бъдещето му със Суами имаше първостепенно значение. Ако не бе възникнал проблемът със смъртта на баща й, той възнамеряваше да я убеди да напуснат комуната. Неясно защо имаше усещането, че тук я задържа единствено присъствието на Йън Крейги. Може би въпреки всичко тя щеше да предпочете да остане. В такъв случай той също щеше да остане, защото твърдо беше решил да не се разделя с нея. Седнаха на малката овална морава.

— Майка ти как го прие?

— Тя не знае. Уил съобщи първо на мен. Смята, че аз ще го приема по-лесно. Ще й кажа, когато се приберем в къщата. Или днес следобед. Няма причина да бързам…

— Наистина ли не са били щастливи заедно?

— Убедена съм. Не си представям кой би могъл да живее с него. — Извърна лице. — Вероятно и с нас ще стане така.

— Не. Никога. — Кристофър се усмихна, силно окуражен от това „нас“. — Става дума за мен и теб. — Сложи длан на тила й я целуна нежно.

Разтревожи се, защото тя не отговори на целувката му. Вчера танцуваше в ръцете му, беше толкова възторжена. Бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, обвита в черна хартия.

— Купих това за рождения ти ден. Още не знаех коя си всъщност. После ми се стори, че не бива да ти го подаря.

— Грешиш.

— Да, така е.

— А коя съм в действителност? — Кутийката лежеше на коленете й, а тя си играеше с тънката панделка. — Точно на това ни учеше Учителя — да открием себе си. Няма нищо по-важно.

— На пределна възраст е лесно да си философ. Трудно се намира отговор на сериозните въпроси. Отвори подаръка си.

Суами закачи обеците, които получи. В деликатен сребърен обков потрепваше малка перла. Тя завъртя глава насам-натам.

— Приличаш на прелестна танцьорка в храм. Колко си красива, Сузи!

Тя наведе глава, изпълнена със съмнение. Не запротестира като красивите момичета.

— Какво да ти кажа? — попита той отчаяно. — Знаеш, че никога няма да те изоставя.

— Като всички живи същества и хората се променят, а не искам вечно да се страхувам.

— А какво ще кажеш за надеждата и вярата?

— Не съм сигурна дали имат връзка с въпроса.

— Само невротиците се страхуват да се впуснат, в каквато и да е връзка от страх да не би нещо да не бъде както трябва. Завършват живота си самотни, не преживели почти нищо…

Настъпи продължителна тишина. Само пчелите продължаваха да жужат. Подухна лек ветрец.

— Не искам да свърша като майка си.

— Извинявай.

— Сърдит си.

— Сърдит съм, разбира се. Виждам как бъдещето ни изчезва в канала.

— Не ме разбра.

— Не съм убеден, че знаеш какво искаш.

— Искам… — Тя си спомни разговора, който проведе само преди двайсет и четири часа в солариума с Учителя. Спомни си неговата убеденост, че под неспокойствието и напрегнатостта лежи всичко, което й е потребно, за да е спокойна и уравновесена. — Искам нещо, което да не свършва.

— Рано или късно всичко има край. Първи урок от Книгата на стоика.

— Не, има нещо такова. Може да бъде открито и призовано. Има такова нещо, знам Учителя го наричаше „перла с огромна стойност“.

— Тогава да го търсим заедно. Тези неща интересуват и мен. Защо мислиш, че съм тук? — Привлече я по-близо до себе си. — Ще продължим да го правим и по време на медения си месец, ако искаш.

— Меден месец, казваш. — Зад думите й прозираше копнеж и младежът се окуражи.

— Не е задължително да живееш в религиозна общност, за да си вярващ. Десетки обикновени хора отделят време за вярата си или за медитация.

Думите му й напомниха за словата на Учителя и тя се усмихна. Той отговори на тази усмивка, зареден с ентусиазма на младостта и обещанието за бъдещето.

 

 

Върнаха се в къщата. Завариха цялата група в кухнята — наливаха си от истинското кафе и вдишваха аромата на напитката. Те също си наляха и си разделиха последната бисквита. Разговорът се въртеше около състоянието на Трикси и бе негласно насочен към Джанет, седнала малко по-встрани с нещастна физиономия.

— Тя наистина ли не каза нещо смислено? — питаше я Арно.

— Все нещо трябва да е казала — настояваше Хедър.

— Хората, изпаднали в хистеричен припадък, трудно сглобяват нещо смислено.

Вече близо час обсъждаха случилото се и на Джанет й се повдигаше от тях. Когато Трикси започна да крещи, тя се спусна към нея — първо я умоляваше да спре, после я уверяваше, че всичко ще се оправи. Посегна да я улови за раменете, но момичето се изскубна и мятайки ръце, я перна по врата, като продължи да крещи. Устата й се отваряше и затваряше все едно е риба на сухо, широко отворените очи гледаха втренчено в пространството. Тъкмо тези очи — мислеше си Джанет по-късно — я тласнаха към действие: в тях нямаше и следа от истинската Трикси.

Не възнамеряваше да я удари толкова силно, но от плесницата й Трикси залитна и се блъсна в стената. Все пак резултат имаше: писъкът престана; погледът й отново стана смислен, но на бузата изби голяма червенина. В този момент останалите влетяха в стаята и изтикаха Джанет навън.

Вече в коридора, тя се улови разтреперана за парапета, преживявайки отново случилото се. Само преди минути бе убедена, че постъпва правилно (налагаше се да спре някак тези писъци), но сега в съзнанието й изплуваха и други мотиви. А и бе редно да признае, че дълбоко в сърцето си изпита известно задоволство. Когато всички излязоха от стаята, Джанет почувства настойчивия поглед на Арно. Не знаеше какво друго да каже и му се усмихна.

Той искрено се изненада от бурната реакция на Трикси при вестта за смъртта на Гай. Та тя почти не го познаваше. Думите на Хедър, която говореше в момента, привлякоха вниманието му.

— Ако знаехме какво се е случило между двамата вчера следобед, положително щяхме да сме наясно защо тя реагира така.

— Да знаеш, според Конфуций, означава да знаеш, че знаеш, че не знаеш — намеси се Кен и дръпна с пръсти ъгълчетата на очите си настрани.

— Стана ли вече дванайсет? — попита Мей. — Трябва да приготвя банята за Фелисити. Ще се справиш ли сама с обяда, Джанет?

— Разбира се.

— Не е зле всички да се заемем със задачите си — обърна се Арно към Кен. — Наш ред е, струва ми се, да бъдем в градината, нали?

— Днес краката нещо не ме държат, Арно.

— Плеви тогава.

— От навеждането ме боли гърбът. Освен това очаквам масова инкарнация на божествени създания от Плутон. След това може да подкастря гигантския бонзай.