Каролайн Греъм
Маската на смъртта (5)

Четвърта глава

Беше пет и половина. По време на вечерята щяха да присъстват всички от семейство Крейги и едва ли би се отворила възможност да поговори насаме със Силви. Ето защо Гай пристигна в Комптън Дандо по-рано. Опасяваше се да не би преждевременното му появяване да предизвика смут, но наистина изпитваше голямо нетърпение. След дълъг размисъл вече възприемаше писмото единствено като знак за готовността на Силви да му прости. Даваше си сметка колко трудно би седнала лично тя да му пише. Но за него нямаше и сянка от съмнение, че писмото е написано с нейно знание. Наближаваше краят на болезнената му самота. Застанал на прага на Господарската къща с букет красиви ароматни цветя, сред които бе втикната картичка с надпис „С обич“, той почувства как го връхлита вълна на щастие.

Огледа се за някакви признаци на живот. В ключалката бе пъхнат голям готически ключ, а дълъг, доста разяден метален прът водеше до изтънял от ръжда звънец. Дръпна устройството. Звукът се оказа неочаквано силен, но никой не се появи. Почака малко. Беше смутен. До вратата видя две изтъркани и позагубили цвета си дървени пейки — такива често стоят до входа на не една провинциална църква. Гай остави букета върху едната и отстъпи назад, за да огледа по-добре красивата архитектура на сградата.

И през ум не му беше минавало, че дъщеря му може и да не е тук. Дали да не се върне в хотела и да дойде пак по-късно? Джина му резервира стая в „Чартуел Грейндж“ — единственото прилично място на мили разстояние. Гай не възнамеряваше да се прибира вкъщи, каквато и посока да поемат събитията тази вечер. Искаше да е сам, за да премисли и прецени случилото се и най-вече да го отпразнува. Макар Фелисити да не знаеше нищо за поканата, каквото и да бе останало от мозъка й, до довечера със сигурност щеше да е достатъчно дрогирано. Не си представяше как би се озовал в компанията на жена си непосредствено след срещата с дъщеря си.

Нямаше намерение да се отказва и реши да заобиколи къщата. Изненада го бъркотията в цветната леха покрай бордюра. Цветята бяха полегнали. Стигна до опърпан жив плет от тисови храсти, насадени успоредно на дясната стена на сградата. На едно място клоните бяха подкастрени във форма на тунел. Гай мина през него. Озова се на просторна поляна, обсипана със ситни маргарити и бяла детелина. На много места растителността бе буквално изгризана от едра дебела коза. В центъра се издигаше гигантски кедър; изглеждаше стар колкото къщата. В малкия басейн съвсем близо до него се движеха множество риби. В отдалечения край на поляната се виждаше редица от нещо подобно на бамбукови вигвами, а встрани от тях — множество зелени растения, подредени в лехи. С малко фантазия човек би предположил, че е зеленчукова градина. Тъкмо там Гай видя първия признак на човешко присъствие. Някакъв човек прекопаваше или плевеше. Дали пък не беше Крейги?

Гай се отправи натам, но преди да направи и десетина крачки, човекът спря заниманието си, отметна глава назад и започна да декламира. Мъжът жестикулираше, а гласът му — висок и силен — енергично редеше нещо, подобно на бял стих. Гай неволно отстъпи назад, обзет от тревога. Отново застана пред вратата. Понечи да дръпне звънеца, но му хрумна да натисне дръжката. Вратата се отвори и той влезе.

Озова се в огромно преддверие с висок таван, покрит с красиво оцветени куполи. Великолепно широко стълбище, чийто парапет бе украсен с пищна дърворезба, водеше до площадка на горния етаж, която се разклоняваше в три посоки. Мебелировката бе оскъдна и твърде обикновена. Два големи дървени сандъка, единият с разцепен капак. Няколко изтърбушени стола, кръгла маса с неустановен стил и висок шкаф за съдове. Само един предмет привличаше вниманието — едрата фигура на каменен Буда, висока около метър и половина, стъпила на пиедестал. Черепът на скулптурата бе покрит с къдри, така силно прилепнали, че приличаха на пъпки. На издадената част на пиедестала имаше купа с бобени зърна и малка купчина плодове.

Във въздуха се носеше неприятна миризма — смес от препарат за лъскане на под, на готвено и на влажни, не доизпрани дрехи. Познаваше тази миризма на евтино здравно заведение. Трябваше да се сети. Над всички аромати доминираше сладникав тежък дъх, който за негов ужас много му напомняше на тамян.

Пред две големи купи върху масата бяха поставени картички с красиво изписан текст. „Виновен ли се чувстваш?“, „Молба за обич“. На дъното на купата за вина блестеше монета от пет пенса. Имаше и множество бележки, отрупани с препинателни знаци, много от които напълно ненужни. Зад вратата, през която току-що мина, висеше голямо табло за съобщения, подплатено със зелено сукно. Гай приближи, за да прочете бележките. Стъпките му отекваха по-шумно от необходимото.

Това, което видя, го смути. График за чистене, за готвене, за хранене, за доене на Калипсо. Бързо плъзна поглед по имената, но никъде не срещна името на дъщеря си. Не знаеше да се радва или да се тревожи. Зачете се в голям плакат: „Марс срещу Венера: Искаме да помогнем, но готови ли сме? Събеседване. 27 август, Библиотеката на Костън. Местата са ограничени, затова се запишете навреме“.

Дали пък не е попаднал в псевдорелигиозно обиталище? По имената — и мъжки, и женски — личеше, че това не е нито женски, нито мъжки манастир. Вероятно е някакво убежище. Мисълта, че Силви живее на такова място, направо го ужаси. Къде се вмества обаче семейство Крейги? „Да вечеряте с нас.“ С тези хора, чиито имена висяха на таблото, ли щеше да вечеря?

Дори представата за това не му се нравеше. Нямаше намерение да споделя този момент на одобряване с тълпа откачени. Огледа се за други особени неща.

От преддверието тръгваха два коридора; в единия — видя надпис „Канцелария“. Гай отвори вратата и надникна: стая без прозорци, задръстена с кантонерки, канцеларски принадлежности, купчини папки по пода и по рафтове. Висок стол с кожен гръб бе обърнат с гръб към вратата. Още един признак на живот.

Дълги крака в сини джинси, пищна кехлибарена на цвят коса със златист оттенък около бледото чело. Под тежестта на Гай проскърца дъска и фигурата се извърна към входа. Гай успя да зърне лицето на момичето, преди то да скочи и да се спусне към прашна завеса в дъното на стаята, да я сграбчи и да се увие с нея, сякаш да прикрие въображаемата си голота.

Гай отдавна не беше виждал толкова красиво създание. Истинско съвършенство. От изумление зяпна глупаво. Мина повече от минута, докато осъзнае, че момичето се плаши от него. Притиснало гръб до стената, дишаше тежко като уловено в капан животно.

— Много се извинявам… — измънка Гай. — Не исках да ви… Няма нищо. Аз съм посетител. Тук съм, за да се срещна с дъщеря си.

Никакъв резултат. Момичето продължаваше да диша тежко и цялото излъчваше уплаха. Гай отстъпи назад и се усмихна възможно по-дружелюбно, за да покаже добрите си намерения. В тревогата си момичето изпусна завесата и нов шок връхлетя Гай. Стомахът му се сви, студена пот покри челото му. Изви очи, обзет от отвращение и разочарование. Момичето беше душевноболно. Тъмносините очи се въртяха неконтролируемо, от прелестните устни се точеше лига, движенията бяха конвулсивни и некоординирани. Едва сега мъжът на прага се загледа в линията на челюстта и в големите длани и си даде сметка, че пред него стои момче, а не момиче. Обзет от отвращение, избяга от стаята, затръшвайки вратата зад себе си. Сърцето му се изпълни с тревога за дъщеря му. Нима тя живее тук?

Върна се в центъра на преддверието с надеждата все някой да мине и да забележат присъствието му. Така и стана. От площадката на втория етаж се разнесе потропване — иззад нанизи дървени топчета пред една от вратите се появи момиче и бързо тръгна надолу по стълбите.

Беше с дълга тъмна коса, сплетена на плитка, а цветната материя на широките й панталони бе толкова тънка, че се издуваше при движението й. Момичето приличаше на пеперуда. Крачолите при глезените бяха стегнати и от връзките висяха малки звънчета, които подрънкваха едва чуто. Босите крака едва докосваха стъпалата. Когато приближи достатъчно близо, той видя преплетените бели цветчета в косите й и ярката червена точка в центъра на челото. Тя спря пред него, доближи длани и го поздрави по източен обичай:

— Добре дошъл в „Златния ветрогон“. — Момичето наведе глава.

Гай пое дълбоко дъх, осъзнал значението на момента, наситен с опасности и възможности за бъдещето. Сведе очи към пътя по средата на главата й, посипан с яркочервен прах, вдигна ръка и докосна леко рамото й.

— Здравей, Силви.

— Сега името ми е Суами. — Дори гласът й прозвуча различно. Плах, лишен от тембър, приглушен, сякаш излизаше иззад пластове памук. — Означава „Лек танцуващ бриз“.

През ума на Гай се стрелнаха няколко остроумни забележки, но той бързо прецени риска да, бъдат изтълкувани превратно и предпочете да замълчи. Само кимна и поизкриви лице в подобие на усмивка.

— Подранил си — отбеляза тя.

— Надявах се да поговорим преди вечерята.

— Няма да е възможно. — Само при мисълта за такъв разговор душата й потрепери. Под червената точка на челото й се появи дълбока бръчка.

Гай стоеше нерешително, погледът му издаваше пълна безпомощност.

Суами се извърна и тръгна, без да отрони дума. Дрехите й прошумоляха през преддверието и тя се скри в един от коридорите. Сигурно е искала да му каже да я последва. Тръгна след нея и видя, че коридорът завършва с остъклена врата към тераса. На лявата стена пред самата врата имаше няколко дървени куки с окачени по тях стара мушама и торба с градински колчета, а под тях бяха подредени няколко чифта високи гумени ботуши и газен фенер. Точно срещу закачалката три ниски каменни стъпала водеха към врата, зад която се чуваше тропане на съдове и дрънкане на прибори.

Гай натисна дръжката и се озова в кухня — квадратно помещение с нисък таван, с напукани и извехтели плочки по пода и умивалника. Единствено газовата печка изглеждаше по-нова. Силви приготвяше чай. В този момент тя взимаше няколко зрънца мента от плоска чиния. Пусна ги в чайника и ги заля с вряла вода. В първия миг Гай се изплаши, че той ще трябва да пие този чай, но в следващия искрено пожела да е за него.

Дъщеря му отиде до стойка с различни по големина ножове, избра един и започна ща реже филия от голяма лъскава, твърда буца. Баща й, наскоро осведомен за някакви наркотични вещества, взе буцата за вид пресован канабис.

— Какво е това?

— Пестил от рамбутан.

— Аха.

Тя вече подреждаше нещата върху поднос. Очевидно чаят не беше нито за него, нито за нея. Всяка минута щеше да вдигне таблата и да я понесе вън от кухнята. Гай изучаваше спокойния й профил, очаквайки да открие и най-слаба реакция към неговото присъствие. Как е възможно да е толкова спокойна? Наистина ли не разбираше значението на този момент? Всичко бе очаквал, но не и такова отношение. Тя се държеше като съвършено чужд човек. Дали пък не са промили мозъка й? Нищо чудно да се намират в обиталище на откачен култ… Това обясняваше необикновената й дреха, звънчетата на краката и тази нелепа червена боя. Той малко се интересуваше от нещата, които не го засягат, но по принцип не приемаше промяната в момичето — така би отхвърлил и всяка промяна без негово съгласие в дневния ред на заседание.

Забеляза с какво почитание носи таблата тя. Свръхконцентрирана и внимателна, накланяше глава при всяка стъпка. Както при всички ритуали, свидетелите бяха напълно игнорирани. И както при всички ритуали, тъкмо това бе целта. Цялата тази процедура започна, да лази по нервите на Гай. Изпита потребност да я раздруса, за да предизвика по-нормална реакция. И през ум не му минаваше, че тя просто се плаши до смърт от присъствието му.

— Красива къща, Си… Суз…

— Така е, тук съм щастлива.

— Радвам се! Радвам се, че си доволна. — Усети как тя се отдръпна при внезапния изблик на чувствата му. Веднага сниши тона и добави: — Какво те прави щастлива тук?

— Спокойна съм. — С елегантен жест посочи овехтялата обстановка. — Тук хората наистина ме забелязват.

Гай пое удара.

Виждаше, че е искрена. Гай мразеше смирението. Убеден бе, че то е едно от нещата, които човек трябва да си натика в задника. Тя отново подхвана с кротък безполов тон.

— … И когато Учителят предложи да те поканим на днешния ден, ние го обсъдихме и решихме, че случаят е подходящ.

Този удар, макар и невинен, засегна мъжа по-силно. Значи идеята да го поканят не е била нейна. Предложението идваше от тълпа откачени звездобройци. Намираше се тук по тяхно благоговение. Гордостта му бе толкова наранена, че усети как стомахът му се надига. Изпита и парлива ревност. Поиска му се да направи нещо грубо. Да я нарани по някакъв начин заради това, което го кара да изпитва.

— Че ще дойде време, когато това ще ти омръзне, предполагам.

— Кое по-точно?

— Спокойствието и изолираният живот.

— Не, няма.

— Много си млада, Силви.

— По-възрастна съм, отколкото изглеждам.

В думите й прозираше горчивина. Погледна я и между двамата веднага се възцари добре познатото напрежение. Проявяха ли откровеност, неизменно стигаха дотам. Той усети пропуснатата възможност — толкова неща останаха недоизказани. Пристъпи напред, но тя отскочи като опарена.

— Извинявай, Силви. Моля те… Повярвай ми… Много съжалявам.

— Защо изобщо дойде? — Спокойствието й се бе изпарило. Очите й се напълниха със сълзи.

— Получих писмо…

— Защо дойде точно сега? Защо не се появи в седем и половина, както те бяха помолили?

— Казах ти, че исках да…

— Ти искаше… Само ти искаш. Не може ли поне веднъж в живота си да направиш това, което иска някой друг? Толкова ли е трудно? — Обърна се и зарови лице в дланите си.

Настъпи продължителна тишина. Гай искрено се разстрои от тази рязка проява на враждебност и наведе глава. Даде си сметка, че е сбъркал. Какво значение имаше, че чужди хора му дадоха възможност да се види с дъщеря си? Единствено това имаше значение. Беше се наежил само защото обстановката му бе непозната и се страхуваше да не му измъкнат контрола. Провалих всичко, помисли си той, но бързо отхвърли идеята за подобно нещо. Една грешна стъпка не означава провал.

Погледна гърба на дъщеря си. Дебелата плитка с вплетените ситни цветя бе паднала отпред и сега ясно се виждаше трапчинката в основата на тила й. Стори му се нежна и крехка, както когато беше съвсем малка. Мястото на палача, бе чул да го наричат някога. Почувствал се самият той като палач, изтръпна и заеквайки, се опита да наруши мълчанието.

— Боя се, че отново сбърках, но това е само защото толкова много исках да те видя. И ето, за пореден път се оказвам неспособен да… — гласът му изневери и той млъкна разкаян.

Стегнатият като струна гръб на момичето се отпусна. Суами вече се срамуваше за избухването си. Не това се очакваше от нея в такъв момент. Какъв беше смисълът от дългите часове медитация, от опитите да се движи предимно в светлина и да изпраща лъчи на обич към всички създания, надарени със сетива, ако не е в състояние да се държи прилично с едно от тях. Баща й е достоен за омраза, но тя няма да го мрази. Беше й причинил непоправими злини, но тя няма да търси отмъщение. Учителят я насочи към този начин на мислене и тя го прие. Таиш ли злоба, вредиш на себе си. Баща й беше за съжаление. Имаше ли живо същество, което да го обича? А аз, въздъхна тя, познах любовта. От страна на Учителя, на приятелите тук, на Кристофър. Грижат се за мен, утешават ме. Не е ли редно да отговоря със същото на друг човек, изпаднал в подобно положение?

— Аз също се извинявам. Не бива да си мислиш, че… — Тя се опитваше да намери подходящите думи. — Всички тук са любопитни да те видят.

— И аз очаквам с нетърпение да се запозная със семейство Крейги — побърза да се обади Гай.

— Със семейство…? — За момент Суами придоби объркан вид, но после се разсмя, сякаш той е казал нещо наистина смешно. — Не, не е така. — Тя отметна плитката на гърба си. Едва тогава вдигна таблата. — Трябва да занеса това на Учителя.

— Чаят не изстина ли?

— Не мисля.

Гай си даде сметка, че са стояли задно в кухнята не повече от десет минути. Някакви си десет минути, които бе очаквал дни наред.

Вече на стъпалата, момичето се обърна и посочи с глава към остъклената врата:

— Може да отидеш на терасата. Ако искаш, разгледай градината. Или иди в библиотеката.

— По-добре да отскоча в хотела, за да си оставя багажа и да взема душ. Запазих си стая.

— Хотел ли?

— Реших да поостана. А не исках да ви притеснявам тук.

Известно време Суами го гледа втренчено и се усмихна. Беше приятно изненадана, че нейният баща не желае да създава проблеми. Гай изтълкува усмивката като проява на обич и привързаност. Цялата му самоувереност, разбита до преди малко от обзелия го гняв и тъга, се върна като мощна вълна. Всичко ще се нареди. Само трябва да възприеме нейните правила. Ще се справи. Ще се съгласява с всичко и с всеки. Ще лицемерничи. Докато наблюдаваше как дъщеря му излиза, Гай се почувства наистина горд, сякаш е постигнал нещо действително голямо.

Силви ще се увери, че той е способен да се промени, и вероятно дори ще се съгласи, че той истински я обича. Радостно оживен и изпълнен с надежда, мина край фенера и високите ботуши и излезе на огряната от слънце тераса.