Каролайн Греъм
Маската на смъртта (12)

Единадесета глава

Семейство Барнаби закусваха. Къли и Джойс си бяха разделили сутрешния брой на „Индипендънт“. Том се занимаваше с някаква течност — млечнорозова и доста рядка.

— Бих искала беконът да е както трябва. Не може ли поне веднъж да бъде хрупкав?

— Миналия път го направих хрупкав, а ти каза, че съм го прегорил.

— Защото беше прегорял.

— Като стана дума за храна — намеси се Къли, докато сгъваше вестника, а после го остави върху коленете си, за да си вземе поредната питка френски хляб, — как вървят кулинарните ти занимания, татко?

— Тази седмица ще се наложи да пропусна курса.

— Имах предвид подготовката за утре вечер. — Тя намаза почти бялото масло върху хрупкавия хляб и сложи отгоре лъжичка боровинково сладко. Без да дочака отговор, се върна към вестника.

— Приготвих първото блюдо, но няма да е зле да отскочим до „Сейнсбъри“ за останалото.

— Хубава работа.

— Не говори с пълна уста — обади се Джойс.

— Все пак става дума за вечерята на моя годеж, а и за рождения ми ден.

— Когато приключи разследването по този случай, ще заведа всички ви в наистина изискан ресторант.

— Не е същото.

— Гледай ти, твоят богаташ е заел цялата първа страница — обади се Джойс. — Вътре, предполагам, има и некролог. Какво ли са написали?

— Че с радост е причинявал болка на близките си — отговори съпругът й.

— Сериозно?

— Дали ще го сметнете за голяма дързост, ако поискам част от вестника? — Главният инспектор протегна ръка, но тя увисна безответно. — Защо никога не получавам онова, което искам, в тази къща?

— Всички тук те обичаме, татко.

— Тогава ми дайте да прегледам поне част от вестника. — Барнаби се питаше колко ли време ще мине, преди репортерите да надушат, че милионерът се е появил в Господарската къща няколко часа преди пред очите му да се е извършило убийство. Искрено се надяваше последователите на Ложата на Златния ветрогон да са готови за това разкритие.

Къли се разсмя на нещо прочетено и страниците се разлюляха между нежните пръсти, завършващи с бадемовидни нокти. Над вестника се виждаше горната част на издължената й глава, увенчана с къдрава тъмнокестенява коса, небрежно захваната с щипка. Немирна къдрица се спусна над челото й и тя я отметна с елегантно отработено движение. Дали бе отработено, или просто й идваше отвътре? Той никога не знаеше къде свършва дъщеря му и откъде започва актрисата. Наблюдавайки нежната извивка на лицето й, той често си напомняше, че това е неговото малко момиче. Бе започнала да взима противозачатъчни на шестнайсет, не бе пропуснала и меките наркотици през периода на пънк рока, за което си призна, когато ги отказа. Ето я сега, свежа като току-що разтворена розова пъпка, след неясно колко любовни истории. Младост!

— Какво става, Том?

— Ммм?

— Киселини ли имаш?

— Надявам се да не получа киселини след този бекон. Щом не искаш да ми дадеш поне част от вестника, разкажи ми на какво се смееш? — обърна се той сърдито към дъщеря си.

— Някакъв мъж получил несправедлива присъда и един ден по време на почивката на съдията връхлетял в кабинета и полял перуката му с вряла вода.

— Не може да е вярно.

— Напротив. Вярно е.

— Покажи ми. — Момичето почти се хвана и подаде вестника, но баща й едва докосна страниците и тя го дръпна обратно.

Джойс се засмя и започна да чете на глас от своята част: прогнозата за времето, рецепти, подробно описание на човек, стоял продължително на едно дърво, за да наблюдава придвижването на китовете.

— От върха на дървото едва ли ще види много китове — отбеляза Барнаби.

— Поредно взривяване на кола. А ето и едно убийство в Комптън Дандо. Ти не ли работиш по този случай?

— Да.

— А защо не казваш нищо.

— Казах ти.

— Спомена само Айвър Уей.

— Ама какво повече да…

— Защо ли се учудвам? Съвсем типично за теб. — Джойс сгъна вестника и шумно го удари върху масата, при което солницата се разклати. Ръката на Барнаби плахо посегна към вестника. — Да не си посмял! — изсъска жена му.

— Какво й става на майка ти тази сутрин?

Къли насочи поглед към жасмина пред прозореца. Както в повечето подобни случаи, тя отказваше да вземе страна.

— Не говори за мен, сякаш не съм в стаята, Том. Това ме влудява.

— Добре. Кое по-точно е типично за мен?

— Че не разговаряш с мен.

— Господи, Джойси, разговарям с теб за работата си вече двайсет години. Мислех, че искаш да си починеш.

— И което е най-лошото, не слушаш какво ти говоря. — Барнаби въздъхна. — Бас държа, че не си спомняш Ан Къзънс.

— Кой?

— Така си и знаех. Моята приятелка от Комптън Дандо.

— Да, разбира се.

— Когато миналата година Алън почина, в Господарската къща проведоха курс „Нови хоризонти“ и тя се надяваше там да й помогнат. Страхотно се разочарова. Само номера, без никакво съдържание. Двете ходихме на курса.

— Моля? Защо не си ми казала?

— Казах ти, естествено. — Джойс се усмихна с мрачно задоволство. — И то с най-големи подробности. Дори тялото ти да е у дома, често пъти умът ти изобщо го няма. Изобщо не се интересуваш какво правя аз.

— Колко си несправедлива. Винаги присъствам на сесиите ти по рисуване.

— На последната те нямаше…

— Две деца бяха отвлечени. Сигурно не си спомняш, но…

— Попи Ливайн се жени. — Гласът на Къли наруши задълбочаващия се конфликт между родителите й. И двамата предпочетоха да насочат вниманието си към нея. — С пола, дълга две педи, и чорапи с пайети.

— Вече закъснявам — изправи се главният инспектор. — Когато се върна довечера, ще продължим разговора за твоята визита в имението миналата година.

— Изведнъж станах интересна — горчиво заключи съпругата. Стана и докато минаваше зад гърба на дъщеря си, наведе посребрената си глава, за да разгледа по-добре снимката във вестника. — Вече е имала шестима съпрузи и въпреки това изглежда на двайсет и една. Как го прави?

— Разправят, че продала епидермиса си на дявола. — Къли чукна с нокът вестника. — Никога не пропускат да уточнят на колко години е жената. Попи Ливайн, на трийсет и девет, се омъжва за оператора Кристофър Уайнрайт. Нито дума за неговата възраст… Татко! — Вестникът бе издърпан от ръцете й.

Барнаби прегледа набързо страниците, намери каквото търсеше и го прибра.

— На гърба на страницата има интервю с Ник Хитнър… Татко…

— Какво става? — намеси се Джойс. — Свързано ли е със случая ти?

— Много е дълго за обяснение, извинявай — и той грабна сакото си.

— Ето пак. Точно това имах предвид. — Вратата се затръшна. Джойс извърна лице към дъщеря си и повтори: — Точно това имах предвид.

 

 

Трой натискаше газта и се носеше стремително по шосе А 40. Чувстваше се на мястото си, спокоен и в благоприятна позиция спрямо своя спътник, който потропваше неспокойно с пръсти по коленете си под джинсите. Допреди малко пръстите му си играеха с пакет цигари от жабката, после — с колана на седалката, но Трой го скастри строго да престане.

— Не разбирам защо иска да ме види?

— Не знам, господине.

— Сто на сто знаете, но не искате да кажете.

Човек трудно успяваше да провокира Трой.

Сержантът беше и достатъчно предвидлив, за да покаже удоволствието си от възможността да е охрана на една от известните публични личности. И то когато въпросната личност се поти и тревожи. Особено му бе приятно, че от цялата група в Господарската къща извикаха тъкмо Уайнрайт, защото от самото начало го класира като „самодоволно копеле“.

— Заради убийството, предполагам?

— Вероятно, господин Уайнрайт. — Трой стисна още по-здраво устни, за да не даде воля на усмивката си. Удоволствие му достави произнасянето на привидно почтителното обръщение, с което да присипи подозренията му. Толкова му хареса, че след завоя към Ъксбридж повтори репликата си:

— Съвсем близо сме, господин Уайнрайт. Най-много още пет минути.

Барнаби седеше зад бюрото и препрочиташе показанията, когато синият орион мина край прозореца на кабинета му, насочи се към свободно място на паркинга и с демонстративно висока скорост спря на сантиметри от оградата на двора.

Главният инспектор поръча по интеркома три кафета и те пристигнаха почти едновременно със сержант Трой и неговия спътник. Мъжът се отпусна на предложения стол, чувствително по-блед от обикновено, убеден, че току-що се е отървал на косъм от сблъсък със стената на паркинга.

— За какво искате да говорим? — попита той направо. Прие кафето и го изпи почти на една глътка. — Имате ли нещо против да запуша? Хората от „Златния ветрогон“ цупят устни.

Трой тъжно въздъхна, защото знакът „Пушенето забранено“ бе достатъчно красноречив. Барнаби обаче даде разрешение и свидетелят им извади кутия „Житан“ и предложи на останалите. И двамата мъже отказаха. Трой — с уста пълна със слюнки.

Предполагам, не сте чели днешните вестници — попита Барнаби.

— Не ми е разрешено. Прекомерната информация от живота тук, на. Земята, пречи на пътуването към по-висши нива.

Барнаби бе готов да се закълне, че долови саркастични нотки в отговора.

— Попи Ливайн се е омъжила вчера.

— Пак ли? — усмихна се Кристофър. — Много любезно от ваша страна да ми го съобщите, но щеше да е достатъчно да вдигнете телефона.

— Просто съвпадение. — Барнаби сгъна вестника на съответната колона и го побутна към младия мъж. — Младоженецът е известен оператор.

— Защо не? Ние не сме застрашен от изчезване вид.

Барнаби прибра вестника и зачете на глас:

— Младоженецът, приятел на брата на бъдещата съпруга, наскоро се е върнал от снимки в Афганистан. След вихрен романс и сватбена церемония в кметството на Челси щастливата двойка ще се установи да живее в къщата на Попи Ливайн в Онслу Гардънс. Следващия месец те ще предприемат малко закъснял меден месец в Санта Крус. — Той пусна вестника в кошчето до бюрото. — Разкажете ни за Кристофър Уайнрайт. Онова, което наистина искаме да знаем, е кой сте?

Мъжът насреща загаси нервно цигарата в чинийката от кафето и започна да рови по джобовете на памучното си яке. Откри пакета с цигари и извади нова.

— Може ли да получа още едно кафе?

Очевидно се опитваше да печели време. Нямаше да му помогне. Трой излезе и завари Одри да говори по телефона, а единствената друга полицайка в момента утешаваше разплакалата чистачка на управлението. С огромно нежелание се зае сам да приготви кафето. Докато чакаше, успя да придаде на лицето си подходящо недоволна физиономия, за да покаже, че това изобщо не му е работа.

В кабинета Уайнрайт прие чашата, отпи и после разбърка захарта. С химикалка в ръка Барнаби изчака течността да бъде изпита и го подкани.

— Отговорете на въпроса ми, ако обичате.

— Просто малшанс — гласеше отговорът. Кимна към вестника. — Срещнаха се за първи път, докато двамата обядвахме. После, естествено, историята им продължи.

— Този ваш обяд, предполагам, се е състоял, преди да се настаните в Господарската къща.

— Съвсем скоро преди това. Случайно срещнах Крис на улица „Джърмайн“. Купуваше си ризи от „Хърби фрог“, а аз се бях запътил да си взема малко наденици от близкия магазин. Споменавам го само за да покажа разликата в доходите ни. Трябва да отбележа, че той е гадничко завистливо копеле. Не спира да се вре в живота и в леглата на хората.

— Моля, придържайте се към темата. — Барнаби придаде на гласа си далеч по-сърдит тон, отколкото всъщност беше.

— Влязохме да пийнем по едно в „Кавендиш“, после той предложи да обядваме в „Симпсънс“. Там ми разказа за стремителния си възход в Би Би Си и за пътуването си до „Покрива на света“, както се изрази той. Доколкото знам, така наричат Тибет. Точно тогава забеляза Попи и се залепи за нея. Нито исках да се меся, нито успях да взема думата от него. Съсредоточих се върху протеиновата инжекция в чинията си. Когато сметката дойде, той бръкна в джоба на сакото си, но не откри портфейла си. Реши, че го е забравил в магазина за ризи. Наложи се аз да платя огромната за мен сума от четирийсет и осем лири. Страшно се ядосах, защото в този момент се намирах на ръба на финансова криза. Не се съмнявах, че ме излъга, защото знаех колко е стиснат.

Барнаби едва сдържаше нетърпението си.

— Налагаше се да посетя Ложата на Златния ветрогон. Исках да огледам къщата, да се запозная с обитателите, да претърся стаите и вещите им, ако е нужно. Не можех да го направя със собственото си име.

— И какво е то?

— Андрю Картър.

Трой хвърли светкавичен поглед към стола на своя началник. В този момент той се облягаше назад, за да поеме и асимилира новината.

— Джим Картър е мой чичо. Не знам дали името ви говори нещо.

— Да, името ми е известно.

— Убеден съм, че е бил убит. И това е причината да съм в Господарската къща. Да разбера защо. И кой го е направил.

— Доста безумна идея.

— Не и ако сте на мое място. — Мъжът извади от джоба на якето си плик, от който измъкна снимка, и я подаде на Том Барнаби.

На нея се виждаше десетинагодишно усмихнато русо момче, яхнало магаре. Мъж на средна възраст, също рус, държеше юздите. Хлапето гледаше право в обектива, а мъжът, очевидно изпълнен с желание да вдъхне смелост на момчето, следеше изражението му.

— Е, виждам известна прилика, но твърде далечна — обади се Барнаби, държейки снимката пред себе си.

— Затова ли си боядисахте косата? — зададе Трой въпроса, който отдавна искаше да постави. Пресегна се и взе снимката.

— Толкова ли си личи? — Мъжът прокара длан през тъмната си коса. — Надявах се приликата да не е така очебийна. След смъртта на родителите ми ме отгледа чичо. Не ми осигури разкош, но и нищо не ми е липсвало. Никога не съм си давал, сметка обаче от колко много неща се е лишил заради мен. Децата обикновено не забелязват тези неща. — Посегна да прибере фотографията. — Много го обичах.

— Ще направим копие, господин Картър.

— Нямам друга — поколеба се Андрю.

— Ще ви я върнем, преди да си тръгнете оттук. — Главният инспектор подаде слушалката на Трой и той бързо излезе от кабинета. — Кога за последен път се видяхте с чичо си?

— Не беше скоро. Много се обичахме, но не се срещахме често, особено след като напуснах дома. Бях на осемнайсет. Скарахме се. Имах връзка с чувствително по-възрастна от мен жена, при това омъжена. Това беше първият ни сериозен конфликт. Намираше го за неморално. Имаше старомодни убеждения. Много се ядоса. Виждах колко е разочарован от мен и това ме караше да се чувствам виновен. Бях бесен. Разривът ни не трая дълго, нито пък моята връзка, но така и не се върнах да живея при него. Не обичах да се застоявам на едно място. Пътувах много, понякога и в чужбина. Брал съм грозде във франция и Италия, живях известно време в ски курорт в Алпите. Работих и в цирк в Испания — бях укротител на лъвове. В интерес на истината зъбите на нещастните животни бяха извадени. Помотах се и из Щатите, но не успях да получа разрешение за работа. Работил съм и в увеселителни паркове. Доста живописна картина, от моя гледна точка поне. От ваша — едва ли.

— Но доколкото разбирам, не сте прекъсвали връзка с чичо си.

— Никога. Пишех му редовно. Щом се приберях, отивах да го видя. Той ме поохранваше, никога не ми четеше лекции. Приемаше ме такъв, какъвто съм. — Последните думи мъжът промълви едва чуто. Едва ли играеше, защото мускулите на лицето му очевидно бяха напрегнати в старание устните му да престанат да треперят.

В този момент на вратата се появи Трой с нова чаша кафе и снимката, но погледът на шефа му го спря и той остана в стаята, но извън полезрението на посетителя.

— Чичо ви кога се присъедини към Ложата на Златния ветрогон?

Картър пое дълбоко дъх, минаха няколко дълги минути, преди да проговори.

— Писа ми, че смята да заживее с комуната, когато бях в Щатите. Трябва да призная, че никак не се изненадах. Той никога не се ожени. Докато бях дете, това ме радваше — не се налагаше да го деля с когото и да било. В интерес на истината, той винаги е бил доста затворен. Почти всеки ден прекарваше часове насаме и не желаеше да го безпокоя. Твърдеше, че има нужда от време да размишлява. Почти всичките му книги бяха на философска и на религиозна тематика. Бхагавадгита, Тагор, Паскал. Цялото ми детство мина с тези книги. Повечето от тях са все още в стаята му в Господарската къща. Страшно се разстроих, когато ги видях наредени там.

Отново замълча, притиснал свитата си длан до устните, сякаш да спре изблик на емоция. След малко си дръпна ръката — устните му бяха побелели. Трой дискретно плъзна снимката на бюрото пред него.

— Близо година и половина след писмото се върнах в Англия. Отседнах в малък пансион в Ърлс Корт и веднага писах на чичо, за да му съобщя адреса и телефонния си номер. Обещах, щом си намеря работа, да го посетя през почивните дни. Отговори ми, с нетърпение очаквал да се видим. Не се чувствал много добре — стомашни проблеми. Няколко дни по-късно пристигна това писмо — той взе отново плика, извади разчертан лист за писма и го подаде на Барнаби.

„Анди,

случи се нещо ужасно. Ще ти се обадя в осем вечерта утре (четвъртък) от селото. Не мога да използвам телефона в къщата. На всяка цена бъди на телефона.

С обич, Джим.“

Последното изречение бе подчертано два пъти.

— Обаждане обаче нямаше. Не се отделих от телефона до обяд на следващия ден — петък. Накрая не издържах и позвъних в къщата. Направо не повярвах на ушите си, когато ми съобщиха, че е починал. Цялото ми семейство — вече нямах никого. Стоях така часове наред, за да осмисля вестта. Освен това не можех да не направя връзка между писмото и неговата смърт.

— Искате да кажете, че е бил убит, за да не проговори?

— Точно така.

— Не е ли прекалено драматично, господин Картър? Може да има десетки причини за неговата смърт. Медицински например.

— Джим нямаше още шейсет. А и здравето му, с изключение на стомашните проблеми, винаги е било добро. Обясниха ми, че било нещастен случай. — Фразата прозвуча направо презрително. — Заинтересувах се кога ще се проведе изслушването на свидетелите в съда и отидох. Седях на последните редове. Там вече се убедих, че подозренията ми не са напразни.

Кафето на Барнаби бе вече съвсем, студено, а и чашата на Трой стоеше недопита.

— До онзи момент нямах нищо конкретно, на което да базирам в подозренията си. Но след показанията на лекаря, че Джим бил пиян, и последните ми съмнения се изпариха. В залата лекарят заяви, че от Джим се носела миризма на уиски, дори дрехите му били подгизнали от течността. Това е абсурд. В предишно писмо чичо беше споделил как лекува чревната си инфекция: по лекарско предписание пиел таблетки, изискващи специална диета, и изрично го били предупредили да не употребява алкохол под никаква форма. Напълно излишно предупреждение, защото чичо никога не е бил любител на чашката.

— Намеквате, че някой го е накарал да пие против волята му и това го е убило?

— Не е много сигурно. По-скоро са го убили и после са налели уиски в гърлото му, за да изглежда като пиянско падане.

— Не е толкова просто, господин Картър. Гълтането, както и всички други функции на тялото, се прекратява с момента на смъртта. Така че, ако ме извините за думата, изключено е да принудиш труп да преглътне.

— Всичко това трябваше да се изясни по време на изслушването на свидетелите в съдебната зала. — Андрю Картър вече видимо не бе в състояние да сдържа гнева си. — И през ум не ми мина, че не са направили аутопсия.

— Патолозите са заети хора, както знаете. Сигурно е имал други неотложни задачи. Огледът започва от главата. — Барнаби доста картинно си представи процедурата и усети как стомахът му се свива. — Установил, че вратът е счупен, и е спрял дотам.

— Не се ли прави анализ на стомашното съдържание? И всичко останало?

— Само ако са налице данни за съмнителни обстоятелства. Те обаче трябва да се изложат в прав текст. — Главният инспектор сгъна писмото и го затисна с пресата за писма на бюрото. — Жалко е наистина, че не сте изразили съмненията си пред полицейски служител.

— Нищо не можех да докажа. Направиха кремацията, преди да изслушат свидетелите. Бяха се погрижили за това. И всички доказателства бяха излетели заедно с дима. А и дори някой да беше обърнал внимание на думите ми, хората щяха да са нащрек и да прикрият възможно най-добре истината.

— Успяхте ли да научите нещо, докато бяхте в къщата?

— Нищо. — Изражението му вече беше мрачно. — Дори никакъв слух. При такава внезапна смърт хората стават подозрителни и всякакви въпроси, каквито биха били моите, щяха да са проява на нездраво любопитство. Разказваха ми само какъв човек бил Джим. Нещо, което аз знаех чудесно.

— Доловихте ли у някого от обитателите подчертана съпротива да говори за инцидента? Да сте усетили, че се опитва да скрие нещо?

— Не, по дяволите. По едно време започнах дори да се питам дали са знаели за лечението му.

— И на мен ми се стори така. Странно как никой в къщата не е чувал за проблемите му със стомаха. Да не говорим за таблетките и за тяхната несъвместимост с алкохол.

— Не се учудвам, защото в комуната има „сух режим“.

— „Сух режим ли“? — Думите излетяха от устата на сержанта. Трой се озърна, сякаш друг, скрит в шкафа с папките, ги е произнесъл.

— Претърсвали ли сте неговата стая?

— Откъде знаете? — Андрю Картър се изненада искрено.

— Чули са ви.

— Господи! Това не хубаво.

— Нещо конкретно ли търсехте?

Мъжът се изчерви. За първи път от началото на разговора се обърка. Безпомощно обърна длани нагоре, сякаш признаваше някаква вина.

— Сигурно ще ви прозвучи ужасно меркантилно да се говори за това толкова скоро след смъртта, но търсех завещание. При преместването в Ложата продаде къщата си. Не беше нещо грандиозно — три спални с тераса в Илингтън. Доста скромна сграда за този квартал. Получил сто и осемдесет хиляди за нея.

Трой подсвирна изненадано.

— Отидох в „Барклис“ — продължаваше племенникът, — банката, с която работеше, но там нямаше завещание, а и не ми казаха нищо повече за финансовите му дела.

— Вероятно е вложил парите в комуната — предположи Трой.

— Нямат такава практика. Хората плащат храната и квартирата си. А и не би било типично за него. Той не само ме отгледа, но и чудесно се разбирахме. Бях най-близкият му роднина и съм сигурен, че е оставил парите от продажбата на мое име. Не би предпочел някакви непознати. — Очевидно развълнуван, посегна за трета цигара.

— Защо не ми оставите адреса си в Ърлс Корт, господин Картър? — Барнаби отново взе химикалката.

— „Баруърт Гардънс“, двайсет и осем. Лесно помня номера, защото съм и на толкова години.

— Споменахте, че сутринта, когато е починал чичо ви, сте чакали на телефона. Сам ли бяхте?

— През по-голяма част от времето. Някъде около десет Нолийн, австралийката, която живее до мен, почука, за да пита искам ли кафе. Пихме го в нейния апартамент. Сложихме телефона на площадката между двете врати и оставихме нейната отворена. Защо питате?

Барнаби не отговори и продължи с въпросите:

— Какво ще правите сега, когато самоличността ви е разкрита?

— Не виждам защо трябва да я разкривам все още. — Наложи се да посрещне изненаданите погледи на двамата полицейски служители. — В къщата няма нито радио, нито телевизия.

— Всички таблоиди съобщават за сватбата, господин Картър — намеси се Трой. — Нищо чудно да го забележат по будките за вестници в селото. Не е нужно да си купуват вестник.

— Едва ли. Сутринта бях в селото. Не забелязах нищо необичайно. Така или иначе, до утре ще издържа. Ще стискам палци, и устата си също.

— А какво ще правите с разследването на смъртта на Гамлин? Всеки момент ще ви разпитат. Безсмислено е да твърдите, че сте Кристофър Уайнрайт?

— По дяволите. Прав сте. Значи и Трикси може да е прочела новината. Ако се върне дотогава, разбира се.

— Да се върне ли? Какво искате да кажете?

— Тя избяга.

— Моля?!

— Разбрахме го малко преди обяд.

— Защо не ни съобщихте?

— Не се е случило нищо необичайно. Отиде си по собствено желание. Прибрала си е и всички вещи.

— Не вие ще определите кое е обичайно и кое не! — викна Барнаби. — На всички ви беше ясно казано да не напускате мястото, без да уведомите полицията.

— Не вярвам да е въвлечена по някакъв начин…

— Тя е свидетел на убийство, господин Картър. И вероятна заподозряна.

— Как така заподозряна? Аз пък си мислех, че…

— Разследването не е приключило. — Главният инспектор изчака миг-два, та сериозността на информацията да проникне в съзнанието на младия мъж. С удовлетворение забеляза каква вълна от тревога се надигна у човека отсреща. — Поведението ви е изключително безотговорно и неразумно, господин Картър. Ако подозренията ви относно причините за смъртта на вашия чичо се окажат основателни, а, честно казано, никак няма да се изненадам, че сте прав, някой в Господарската къща вече е убил двама души. Защо да не станат трима?

— Не виждам защо някой ще иска да ме убие. Не съм открил нищо.

— Тогава няма да е зле да огласите този факт.

И да започнете да си пазите гърба — заключи Барнаби.

 

 

В кухнята семейство Бийвърс разчистваше съдовете от обяда. Хестър миеше и подсушаваше, а Кен, куцукайки и пъшкайки, ги подреждаше по местата.

— Как ме е яд за останалото тимбале. — Гласът й бе на истински раздразнен човек.

— Нали не си го изхвърлила? — попита Кен. Важно правило бе нищо да не се изхвърля в канала. Абсолютно всичко, дори торбичката на прахосмукачката, се изсипваше в специална яма за компост, която в Ложата на Златния ветрогон се тачеше почти като икона. Грижеха се за съдържанието на ямата — навлажняваха го периодично, събираха го към центъра, от време на време го поливаха с варов разтвор и го утъпкваха. Смятаха червеите за особено полезни при процеса на гниене и много често залавяха с пръчка някой хлъзгав техен представител, запътил се по свои важни дела, и го запращаха със замах върху купчина гниещи яйчени черупки.

— Не ставай смешен. Ще го претоплим за вечеря. — Хедър вдигна запушалката на умивалника и пусна мръсната вода да изтече в канала, от който тръгваше сложна система от тръби и маркучи, отвеждащи до градината за билки отпадната вода. Принципът за пълно използване на всички природни дадености важеше и тук.

Двамата приключиха със съдовете и седнаха край масата да пият билков чай. Хедър отново постави обсъждания до късно предишната нощ въпрос.

— Хрумна ли ти какво ще правим, в случай че…

Кен поклати отрицателно глава.

— Надявам се днес вече да изскочи нещо.

Излишно бе да уточняват какво е това очаквано „нещо“ — ставаше дума за завещание. Несигурността нахълта недвусмислено в живота им. Чувстваха се в безопасност под крилото на Ложата, бяха щастливи да имат покрив над главата си, течаща топла вода и отопление в студените дни. Добре помнеха годините, когато странстваха из страната в мръсни автобуси и пробити каравани, гонени от полицията и разгневени собственици на земя. Когато се местеха от бивак на бивак, клечаха около гаснещи огньове редом до мършави кучета и хленчещи деца, чупеха леда, за да гребнат вода от някое езеро, крадяха от магазините — Кен особено мразеше кражбите — или бягаха презглава от местните скитници, усетеха ли ги, че приближават. По онова време нито единият, нито другият не подозираше какъв подарък им готви съдбата. Ето, сега Кен бе представител тук, на Земята, на един от най-великите умове на Вселената, а Хедър беше посетила Венера и след завръщането си бе открила лечителските си заложби.

Най-важното за тях, разбира се, беше как ще изпълняват духовните ангажименти, за които бяха избрани. Ами ако къщата се окаже собственост на някой противен непознат или държавна собственост? Къде щяха да отидат Кен и Хедър?

Нямаха никакви спестявания, нямаха и деца, на които да разчитат.

Можеше да се окаже, че няма с какво да посрещнат най-елементарните си нужди. Социалните служби, към които се обърнаха миналата година, проявиха удивителна липса на въображение. Не приеха нищо от уверенията на Хедър, че със своята лечителска работа спестява хиляди лири на здравните органи. Социалните не проявиха разбиране и към претенциите на Кен за някаква степен на инвалидност; препоръчаха само да се отпуснат средства за рентгенова снимка и за преглед от специалист на осакатения му крак.

— Как ли пък не — бе възразил той. — Не е дошъл денят, когато ще се доверя на някакви химикали или канцерогенни лъчи.

— Защо не го изпратите направо в Чернобил — бе го подкрепила Хедър.

Добрата ми Хедър, помисли си Кен, наблюдавайки как тя отнася чашите до умивалника и ги изплаква.

— Как мислиш, дали сега, когато Учителя го няма, Суами ще продължи да настоява да дари парите си на комуната?

— Че как иначе? — възкликна Хедър. — Дори ти самият да не си покварен от парите, незаслуженото богатство е най-голямата пречка за хармоничното състояние на духа.

— Така си е — съгласи се Кен. Посегна към кутията за хляб. — Дали не е останал малко от пестила?

— Току-що го прибрах. — Тя стана и отиде до шкафа. — Защо не каза преди малко?

— Извинявай. Не искаш ли едно парче? — Кен си отряза две парчета. — Защо ли Трикси си тръгна по този начин? Точно след смъртта на Гай Гамлин. Как мислиш, дали не са били заедно в онзи следобед?

— Та те дори не се познаваха.

— Това каза и тя, но в деня, когато той се появи тук, Мей ги е видяла да тръгват за някъде с неговата кола. Преди да се е запознал с когото и да било тук.

— Нищо чудно да са се поизлупали.

— Кен, честно да ти кажа, понякога си доста груб за високия ранг планетарен служител на светлината, който имаш.

— Такава е човешката природа, Хед. Кои сме ние да съдим.

Телефонът иззвъня. Апаратите в къщата бяха три: един в канцеларията, един в кухнята и един на масата в преддверието.

— Сигурно е някакъв делови проблем. Мей сигурно е в канцеларията — прецени Хедър и не вдигна слушалката.

След второто и трето иззвъняване стана ясно, че Мей няма да вдигне, и Хедър се изправи с въздишка.

— Сякаш си нямам достатъчно друга работа.

Кен я слушаше и наблюдаваше. Колкото повече жена му се смущаваше и плетеше език, толкова по-интересно му ставаше.

— … Няма я тук. В момента, искам да кажа… Не, нямам представа. Не мога да ви кажа. Всъщност, присъствах… Хедър Бийвърс — писателка, лечителка и проповедничка. Да, проповедничка… Не съм убедена. Живеем в комуна, нали разбирате? Обсъждаме всичко предварително. Така ли? Нека да попитам. Обадете се след малко.

— Обаждат се от „Дейли Питч“.

— Простаци като всички останали — въздъхна Кен.

— Прав си. Искат да говорят с госпожица Гамлин… Със Суами. Казах им, че не е тук.

— Добре си направила. Дано следващия път някой друг да вдигне слушалката.

Трябва да я предпазим. Жизненоважно е. Освен това жената каза, че много скоро ще бъдем обсадени от репортери.

— Лакеи на торите.

— Абсолютно. — Хедър се огледа в празната кухня и вече по-тихо продължи: — Много са хитри. След като успя да ме накара да си призная, че съм била на местопроизшествието, започна да говори за изключителни права и плащания с нули.

— Господи! — Гласът на Кен пресекна от вълнение.

— Знам — Хедър сплете пръсти, за да спре треперенето им.

— Никога вече няма да се чувстваш чиста…

— Прав си. Трябваше да им откажа. От друга страна… Като си помислиш само, Кен, на какъв хал сме ние с теб. — Посочи домашно приготвения калъп пестил.

— Най-добре да поохладиш егото си — хладно я посъветва Кен.

— Преди всичко интересите на другите. Ето, сега ни се отдава възможност да предпазим една своя сестра от неприятности. Ще поемем нейния товар на плещите си.

— Права си — простена съпругът. — Как не се сетих. Права си. Горката Сузи. Хет, за пореден път ти ми посочваш пътя.

— Така ще помогнем и на кармата си.

Кен се засмя и поклати глава.

— Значи не си способна да се отървеш напълно от егото си. Какво ще кажеш да поискаме съвет от Хиларион?

— Всеки момент ще се обадят.

— Няма да отнеме повече от минута. — Той изпъна тяло и затвори очи. Очевидно започна да се настройва на вълните на Междугалактическия световен мозък.

 

 

Мей не вдигна телефона, защото се намираше на горния етаж. Предстоеше й да изпълни задача, която щеше да отнеме доста време: да започне работа с душата на Фелисити Гамлин. Зае се, естествено, първо с физическото укрепване на бедната жена.

Улови ръката й между дланите си и насочи цялата си енергия към бледата неподвижна фигура. Работеше съвсем сама, понеже Фелисити бе сякаш напълно лишена от собствена воля. Лежеше в леглото опъната, с поглед, впит в тавана.

Вече половин час Мей мърмореше с тих успокояващ глас. Изведнъж болната се обърна и я погледна. От изпитото лице гледаха две леденостудени очи.

— Мразех го.

— Шшшт.

— Мразех го. Защо да не се радвам сега?

— Защото не е типично за твоята природа.

Мей го забеляза още при първата им среща. Аурата на жената, макар и тежко увредена, беше добре балансирана. Видя в нея много розови и зелени цветове, дори малко синьо. За разлика от онзи млад полицай, който бе цял изтъкан от червено. През какво ли е минало горкото момче? Мей отпусна ръка върху челото на Фелисити и си представи как божествената любов се стича през ръката, после през пръстите й и се влива в тялото на Фелисити, за да я изцели и успокои.

— Дантон го наричаше Крез на средна възраст.

— Дантон приятел ли е?

— Не — едва чуто долетя от възглавницата. — Никакъв приятел не е. Просто познат.

Тези няколко думи очевидно изцедиха цялата й жизненост със сетни сили тя промърмори още нещо, напомнящо на „хаос“.

 

 

— Нашият Учител обичаше да казва, че във всяко безредие съществува своеобразен ред. Просто стой тихо и спокойно, мила. Само така цялата кал, цялото нещастие, в което тънеш, ще се утаи и в душата ти ще просветне. Загубила си своя път, Фелисити, но с общи усилия ще го намерим.

Болната се отпусна на възглавниците. Ръката й остана между дланите на Мей. Постепенно я обзе прекрасна летаргия. Гласът на жената до нея радваше и заглъхваше на талази, също като прилив и отлив на океанските вълни. Фелисити заспа.

 

 

Арно вадеше репички за салата. От време на време спираше, за да помаха окуражително на Кристофър, който привързваше стъблата фасул за колове в другия край на градината. Репичките, които излизаха от пръстта, нямаха нищо общо с кръглите яркочервени образци, отпечатани на пакетчето със семена. Той правеше сериозни усилия да отклони връхлитащите го мрачни мисли, като съчиняваше ново хайку, но все нещо не се получаваше. Непрестанните посещения на полицаите не само го разсейваха, но и го тревожеха. Предишния ден претърсиха цялата къща. Днес пристигнаха отново и отнесоха всички кърпи за чай. Арно се тревожеше особено за състоянието на Тим. Кой знае какво можеше да изтърси, когато е изплашен. Изглежда, главният инспектор не се бе отказал от намерението си да разпита още веднъж болното момче.

За пореден път Хедър улови погледа на Арно. През последния час тя няколко пъти излиза на алеята за коли. Зает със задълженията си в градината, той реши, че тя има някаква работа и не се замисли защо излиза толкова често навън и се оглежда неспокойно. Дали пък нещо не се беше случило вътре? Някакво ново развитие на събитията? Ако е така, беше длъжен да отиде при останалите. Тук, под светлината на слънчевите лъчи, нещата не му изглеждаха толкова мрачни и за първи път предпочиташе да остане сред противните растения. Обърна гръб, правейки се на неотложно зает, и така пропусна да види млечнобялата кола, която влезе през портата на Господарската къща.

В известен смисъл Хедър и Кен вече бяха готови за посещението на представителите на „Дейли Питч“. Очакваха да пристигне и фотограф, ето защо се постараха да изглеждат подобаващо. За щастие Хиларион изпрати позитивни вълни относно предстоящата им смела стъпка.

Обсъдиха надълго и нашироко положението, в което сами се накиснаха, и най-вече как съмишлениците им от комуната ще възприемат тази стъпка. Прецениха, че има опасност жертвата, която се готвеха да направят, като поемат товара на Суами, да не бъде разбрана правилно, затова е най-добре да не я изтъкват.

Хедър застана пред розовите тухли на оградната стена, залята вече от меките лъчи на следобедното слънце. Взираше се надясно, откъдето очакваше да пристигне колата. Неочаквано отляво се появи ситроен със стикер „Преса“ на предното стъкло и навлезе в парка от другата врата. Хедър се завъртя на пета и се затича с всички сили към входа на къщата. Гледката не беше много привлекателна, но при възможността нахалните журналисти да позвънят на вратата и друг да ги посрещне, тя забрави всичко.

Вече виждаше как някой наднича през прозореца на верандата. Призовавайки бързоходния Артемис на помощ, тя люлееше телеса и пухтеше от усилието.

Млада жена, очевидно репортерката, наблюдаваше приближаването на Хедър и стискаше устни, за да не се изсмее. По алеята се носеше фигура в бледозелено — Кен твърдеше, че цветът много подхожда на очите й, — косата бе вдигната нагоре (за да се очертае вратът), а върху пищния бюст подскачаше пирамида-прихващач на ядрена енергия. За да подчертае връзката си със света на звездите, Хедър си бе сложила златисти сенки и златист гланц за устни.

— Тери… Хей, Тери — извика младата жена. Беше облечена в джинсов костюм с минипола, бежови чорапи и носеше кожена чанта с размерите на малко куфарче. Беше обута с обувки на извънредно високи токчета. — Я щракни тук.

— Боже! — възкликна младежът (карирана риза с къси ръкави, джинси и маратонки). Пентаксът полетя към лицето му и той запечата за поколенията дебеличката жена, която махаше енергично ръце.

— Здравейте, вие ли сте Хедър Бийвърс? — Момичето излезе напред и протегна ръка.

Хедър кимна и останала без дъх и сили, се подпря на предния стълб на верандата — лицето й плуваше в пот, а разчорлената й коса беше полепнала по бузите. Тери се възползва от новата възможност. Този път кадрите бяха наистина злонамерени, защото ъгълът, под който ги направи, запечата жената като облята от вода морска крава.

Тери отстъпи няколко крачки и продължи да щрака.

— Казвам се Ави Рокъби — представи се момичето с миниполата. Имаше наистина приятен глас. Само дето в интонацията й се долавяха особени нотки. Изобщо не приличаше на агресивните журналисти. Беше протегнала ръка, завършваща с дълги, яркочервени нокти — пръстите й напомняха пръсти на вещица.

— Ние тук… — Хедър най-сетне успя да си поеме дъх — сме изправени пред доста проблеми.

(Значи не сме дошли напразно.)

— Комптън Дандо е истинска духовна пустиня. Нито една сродна душа.

(Нищо ново.)

— Естествено сме във връзка с извънземни сили за междупланетарно прочистване…

(Моля?)

— Но Хиларион ни уверява, че докато акашистките ни записи не бъдат прочистени, Земята ще остане заключена в стария смъртоносен план.

— Хиларион е ваш съпруг, така ли?

— О… Не. — Цялото тяло на Хедър се разлюля от смях. — Хиларион е умрял преди неколкостотин години.

(Господи!)

— Но вие въпреки това разговаряте с него, така ли?

— Кен разговаря. Той е медиум. Проводник на мъдростта на великите умове. Написал е и всички пиеси на Шекспир.

(Дали оставих телефонния номер на тези откачалки в редакцията?)

Ави приседна на стъпалото на верандата и извади от чантата си репортерския касетофон и микрофона.

— Имам нужда от кратко встъпление. Защо не ми разкажете колко души живеят тук например? Каква е в основни линии вярата ви?

Хедър започна да говори за очакваната среща с планетата Венера. Ави задаваше насочващи въпроси и най-неочаквано попита за навиците на убития мъж.

— Имаше ли в антуража си много млади момичета? — Хедър я погледна изумено. — Добре де, момчета може би? — По лицето на жената се изписа още по-голямо изумление. — Ще допълня информацията по-късно — успокои я журналистката.

Ави се изправи и приближи вратата на къщата. Вдигна дървеното резе и въздъхна.

— Ето затова харесвам живота извън града. Остави дома си в Лондон, само за две минути незаключен и после ще го намериш напълно изпразнен. Тери — повиши тя глас, — влизаме.

— Разбрано.

— Не може ли да не говорите толкова високо?

Едва поуспокоила полюса си след вихрения маратон, Хедър усети, че сърцето й отново ускорява ход. Къде ли се дяна Кен, точно сега, когато има толкова голяма нужда от него? В къщата живееха осем души и беше крайно време някой да се появи или да надникне през прозореца.

— Ави — дръпна тя ръкава на джинсовото яке. — Госпожице Рокъби…

— Казвайте ми Ави.

Тери избута Хедър встрани и минута по-късно и тримата се намериха вътре.

— Тук вони също като в моята квартира — отбеляза фотографът.

— Работата е там — подхвана Хедър, която ги следваше неохотно, — че с Кен искахме да разговаряме с вас навън. В селото например. Там има малка хубава кръчма…

— За нищо на света.

— Моля? — Вече в къщата, Хедър забеляза, че кожата на жената съвсем не е толкова свежа, а косата й е доста суха. И независимо от късата пола, тя очевидно не беше млада.

— Ще разговаряме тук, където са се случили събитията, разбрахме ли се? Освен това Тери ще трябва да направи няколко снимки и в стаята, където мъжът е убит.

— И дума да не става. — Хедър вече се оглеждаше трескаво, сякаш изненадана от факта, как така се е озовала сам-сама с тези непознати. — Солариумът е свято място и в него се влиза само за медитация или молитва.

— Нищо няма да му стане на светилището ви, мила. Само няколко снимки — обади се Тери, който неспирно обръщаше обектива на своя пентакс ту към разноцветните стъкла на витража, ту към фигурата на Буда. Хедър се чувстваше като в научнофантастичен филм. Побиха я тръпки. Неочаквано долови стъпки горе по коридора пред стаите.

Слава Богу, беше Кен. Куцукаше към стълбището. Лявата му длан с пръсти, насочени към дясното рамо, лежеше върху гърдите, а с другата си ръка държеше цвете. Кен беше облякъл снежнобяла, пусната до земята дреха, подобна риза, препасана със зелен пояс, на челото висеше неговият кристал — синьо тигрово око. Личеше, че мустаците му са наскоро подстригани.

— Къде се губиш? — възкликна жена му. — Остави ме да се оправям сама. — Забелязвайки по изражението на лицето му колко е недоволен от това, което вижда, тя се опита да се извини: — Нахълтаха сами, не съм ги пуснала.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя. — Отстрани я деликатно, приближи журналистката и се поклони леко — кристалът на челото му увисна напред, а при изправянето на мъжа се върна на място. — Ще обсъждаме интересуващия ви въпрос вън от територията на къщата. Така че…, ако обичате… — Отиде до вратата, отвори я и зачака търпеливо.

Двамата натрапници не само не му обърнаха никакво внимание, но започнаха да тършуват и да надничат в преддверието. Тери коленичи пред Буда в опит да подбере подходящ кадър.

Кен се изкашля и повтори:

— Извинете…

— Къде е този ваш солариум? — Неполучил отговор, Тери ги подкани: — Хайде де, кажете. — Очевидно бе започнал да се ядосва, поради което лондонският му акцент пролича още повече. — Поканихте ни, нали?

— Поканиха ли ви?

Думите прокънтяха над главите им в преддверието. Ави се огледа объркано. На стълбищната площадка на горния етаж стоеше внушителна женска фигура в многоцветна роба. Върху гърдите й блестеше голям лунен сърп. Буйната кестенява коса, вдигната нагоре, придаваше на фигурата още по-импозантен вид.

— Ама че женище — промърмори Тери и насочи обектива към новопоявилата се. Едва тогава забеляза по-дребната фигура, очевидно придружаваща жената. Слабичко момиче със сари в зелени и златисти цветове стоеше на крачка за нея. При проблясването на светкавицата вдигна ръце и скри лицето си.

„Защо ли го прави“, запита се Ави.

— Бихте ли ми обяснили? — за пореден път се обади жената в цветната роба. Гласът й прокънтя с богати вибрации.

— Това е нашата свободна преса — поясни тихо Суами. — Упражняват свещеното си право да безчинстват.

— Намирате се на територията на частна собственост. — Мей тръгна надолу по стълбите, развяла великолепната лека материя на робата си. — Кои сте вие?

— Кои сте вие? — иронично подхвърли Ави, докато трескаво търсеше в чантата си бутона, за да включи касетофона на запис.

— Все едно кои сте. Престанете да снимате.

Тери спря за миг канонадата си. Къде е виждал лицето на това момиче? Все пак вдигна отново апарата, но момичето вече държеше в ръка чиния, взета от близкия шкаф, и след миг я запрати към главата му.

— Имаш ли ум бе, момиче? — провикна се Тери. — Опитвам се да направя малко снимки.

— Мило дете — обърна се високата жена в цветната роба изумено. — Не това е начинът. Какво би казал Той?

Суами избухна в сълзи.

— Вижте — подхвана Ави, оставяйки чантата и микрофона на пода, ала бе ясно, че е само за минута, колкото да се изкаже. — Не бих искала да поливам със студена вода благородното ви негодувание, но нас ни поканиха тук. Права ли съм, Тери? Така че, моля ви, престанете да плачете, сякаш сме тук, за да поругаем вашата светиня.

— Нещо сте се объркали. Това е невъзможно — хладнокръвно отсече Мей.

— Попитайте госпожа Бийвърс — отвърна Ави.

Главите на всички се извърнаха към съпрузите, които не знаеха накъде да гледат. Споглеждаха се като виновни ученици и по лицата им се четеше: „Ти кажи…“, „Не, ти кажи.“

Най-сетне Хедър се престраши:

— Вероятно е станало недоразумение. Тази жена позвъни по телефона и явно не съм разбрала намеренията им. Бях сигурна, че те вече имат уговорена среща за интервю и само се интересуват как да стигнат до мястото.

— Хей, мила — обади се Ави, — губиш си времето тук. Би трябвало да отидеш в парламента.

— Хедър е права — изскимтя Кен. — Стоях до телефона по време на разговора им.

— Направо им казах, че искаме ексклузивно право да отразяваме случая — продължаваше Ави, без да се смути от репликата на отчаяния съпруг. — Поискаха да се обадя след малко, за да се посъветват. Така и направих. При втория ни разговор дадоха съгласие и някой си Хиларион също е потвърдил.

— Вярно ли е, Хедър?

Настъпи продължително мълчание. Наруши го Ави.

— Искам да ви предупредя, че затегнат ли се нещата, мога да предоставя запис — всички разговори, които водя от редакцията, се записват.

— Жената несъмнено е права — не издържа Суами. Изгледа Хедър и Кен с искрено отвращение. — Просто са ни продали. Виж ги само.

— Не ми говори по този начин! — провикна се Хедър. — Лесно ти е на теб. Цял живот си се търкаляла в пари. И аз, ако имах половин милион на разположение, щях да съм… — Затисна уста с шепи, усетила се какъв голям гаф направи.

Тери, който до момента открито се забавляваше от разправията, изведнъж съобрази откъде познава лицето на момичето. Отстъпи няколко крачки, за да има добра видимост към лицето й и да използва мига, когато е така разстроена. Нужна му беше само малко височина. Стълбището не му вършеше работа. Огледа се и откри отлична позиция. Междувременно Ави също разпозна момичето.

— Какво правеше тук баща ти, Силвия? Смяташ ли, че той имаше нещо общо с убития?

— Как си позволявате? — болка замъгли погледа на момичето. — Не е ли достатъчно, че го загубихме? Най-прекрасният човек под слънцето!

— Любовници ли бяхте?

— Махайте се! За Бога, изчезвайте оттук!

— Това няма да реши проблема ви. След мен ще дойдат други. Престъпите ли прага навън, ще ви пресрещне тълпа репортери, десетки светкавици ще ви ослепят и въпросите им — бъдете сигурни — ще бъдат сто пъти по-неприятни. Дайте на „Питч“ ексклузивни права и всички други ще ви оставят на мира.

Тери вече се катереше по пиедестала на Буда, надявайки се лъжата на колежката му да свърши работа. Далеч по-интелигентни хора се хващаха на тази въдица. Най-вече от отчаяние. Жалко, че сарито скриваше толкова много от тялото на момичето. Сигурно и гърдите й си ги биваше.

Мей, обзета от чувството, че посетителите носят нещо демонично, мобилизира цялата си синя енергия и призова своя ангел хранител; вече го виждаше някъде под многоцветните стъкла на витража. Представи си как костите и плътта й се насищат с неговата небесна светлина. Изпитваше жизнена необходимост от неговата подкрепа. Как лесно и безпроблемно се бяха вмъкнали тези двамата тук. Отсъствието на защитната сила на Учителя очевидно си казваше думата.

— Отново повтарям: дадете ли ни ексклузивни права, ще си живеете спокойно.

— Подобно нещо противоречи на нашите принципи.

— Ще ви платим. Много.

— Точно това ни спира.

— Комуната, както и всички останали хора, безспорно има нужда от пари, нали?

— Как така комуната? Аз пък мислех, че… — промълви Кен. Хедър така гневно го сръга в ребрата, че той едва се задържа на краката си.

— Ще издадем чек на името на Ложата на Златния ветрогон, а вие ще разпределите сумата помежду си.

— Не сме такива хора, госпожице — с премерено достойнство отговори Мей.

— Всички сме такива, когато става дума за хляба.

В този момент Тери, вече успял да си намери място в гънките на дрехите на божеството, откъдето имаше пълна видимост към профила на госпожица Гамлин, тъкмо вдигаше апарата към лицето си. Тя го забеляза и почти изпищя:

— Вижте къде се качил! Това е… — Тери мигна няколко пъти и щракна неколкократно копчето на апарата. — Светотатство! Веднага слез оттам!

За няколко секунди всички гледаха изумени и объркани. Кен, видял подходяща възможност да поправи стореното преди часове, се спусна напред, но неволно ритна блюдото с цветя в краката на Буда — водата и цветята подскочиха и го обляха от главата до петите. Той се олюля, подхлъзна се, но все пак успя да се вкопчи в маратонката на фотографа.

За да се закрепи, Тери обгърна с ръце врата на Буда и започна да рита, за да отблъсне нападателя си. Кен получи два здрави ритника в рамото. При опита за трети той дръпна връзката на обувката и се вкопчи в глезена на Тери. Той от своя страна започна да се извива и гърчи. В резултат основата на статуята се напука и всички с ужас чуха острия стържещ звук. Усмихнатата фигура се килна напред и евентуално би се върнала на мястото си, ако двете човешки тела не висяха така драматично отпред.

— Тери, пусни се веднага! — изпищя остро Ави.

Оказа се не толкова лесно и тежестта на двамата мъже направи нещата невъзвратими. Статуята се наклони още повече, нищо вече не можеше да я върне на място. След секунди тя се сгромоляса шумно на пода — в последния миг Тери се извъртя и се размина на сантиметри с едрата каменна глава. Кен обаче нямаше този късмет.