Каролайн Греъм
Маската на смъртта (2)

Първа глава

Почти привършваха закуската. Учителят, който започваше медитацията и молитвите си при изгрев-слънце, никога не присъстваше на масата по това време; щом чакрите му се прочистеха и заредяха отново, той пиеше билков чай и хапваше кимионови бисквити още в солариума. Колкото и всички да го обичаха и обожаваха (макар той най-енергично да отхвърляше такова преувеличаване), отсъствието му несъмнено предизвикваше известно облекчение в атмосферата. Малката група около дългата маса в трапезарията бе на ръба на веселието.

— Какво смятате да правите двамата следобед, Хедър? — попита Арно, докато избърсваше с ръчно тъкана салфетка капка кисело мляко от брадата си. Имаше предвид малкото свободно време, което им оставаше, след като приключат със задълженията и молитвите си.

— Ще отидем до Моригънс Ридж. — Въпреки дългите си посивели коси Хедър Бийвърс говореше с ентусиазма на малко момиче. — Там открихме скала с изумителни вибрации. Надяваме се да отключим космическа енергия.

— Все пак внимавайте — побърза да вметне Арно. — Не забравяйте да си вземете амулетите.

— Разбира се. — Хедър и Кен едновременно посегнаха към кристалите от пирит, които висяха на кожени връзки върху челата им подобно на трето око.

— Последния път станахме свидетели на заредена с невероятно мощна информация енергийна вълна, която освободи Хиларион. Той просто разцъфтя. Нали, Кен?

— Ъхъ. — Кен издаде нещо подобно на потвърждение, защото устата му беше пълна с пшеничените трици, залети със сок от диви плодове. — Описа следващите ни хиляда живота и очерта плановете на междугалактическа война, започнала от Марс. С настъпването на новото хилядолетие тук на земята щяло да стане доста напечено.

— А ти, Джанет, имаш ли някакви планове?

— Времето е толкова хубаво. Ще ми се да взема автобуса и да отскоча до Костън. Мей има нужда от още някакви игли за гоблена си. Искаш ли да дойдеш с мен, Трикси? — Погледна към момичето до Арно, но то не я удостои с отговор. Джанет се смути, ала продължи: — После ще отидем в парка и ще хапнем сладолед.

Дългото кокалесто лице на Джанет бе бледо и изглеждаше някак изгладняло. Иначе бе или напълно безизразно, или пламтящо от емоции — сякаш не бе способно на нещо средно. Джанет бе с измити светли очи и почти безцветни зеници, а косата й — груба и твърда — удивително приличаше на козината на ирландска хрътка. Арно извърна очи от изпълненото с копнеж лице. Сам подчиняващ се като роб пред разтопяващия поглед на едрогърдестата госпожица Кътл, той умееше да цени обожанието у другите, а горката Джанет представляваше съвършен пример на покорство.

Не получила отговор, Джанет стана и се залови да прибира грубите купи с остатъци от овесени ядки. Съдовете бяха злополучен опит да се научи да прави полезни неща от глина в началото на пребиваването си в комуната. Не ги харесваше твърде и често нарочно ги удряше един в друг или ги пренасяше небрежно с надеждата да намали техния брой, но те упорито не се чупеха. Дори Кристофър, който буквално унищожи цял сервиз от скъп английски порцелан на Мей, ги миеше, без да ги чупи.

— Днес е рожденият ден на Суами. Сигурно си приготвил някаква изненада — усмихна се Арно на младия мъж, седнал срещу него, защото за никого не беше тайна колко нежни чувства изпитва Крис към младата жена.

— Б… — Обикновено с открито лице и дружелюбен, този път Кристофър имаше неспокоен вид. — Изглежда, вече са направени доста неща.

— Но ще искаш да я изведеш поне на разходка. До реката например?

Кристофър предпочете да замълчи, а Джанет се засмя — смехът й прозвуча злобно и грубо. Тя започна да събира с кокалестите си пръсти трохи в малка лопатка. Като дете често й бяха казвали, че има пръсти на пианист, но тя така и не успя да подложи твърдението на проверка.

— Не вярваш ли в романтиката, Джан? — засмя се весело Трикси и тръсна русата си къдрава коса. Лъскавите розови устни и черните като сажди мигли придаваха на лицето й вид на скъпа порцеланова кукла.

Джанет се изправи и започна да избутва към ръба на масата нападалите зрънца овесени ядки. По твърде стария, вече плот тук-там зееха пукнатини. Няколко зрънца изчезнаха в процепите и се изтърколиха върху дървения под. Джанет реши да е несръчна (в комуната използваха думата, за да определят поведение, което води до нарушаване на покоя) и ги остави да си лежат там. Трикси се облегна назад и се загледа надолу — стиснатите й устни заприличаха на розова пъпчица.

Джанет отнесе купите, върна се с метла и лопата и пролази под масата. Твърдата повърхност на дървения под се заби в коленете й. Пред очите й се разкриха десет крака. Мъжки: те бяха обути в груби сандали, два — в плътни чорапи, поизлинели от дългото пране и миришещи леко на камфоров спирт, два — в бели чорапи, и два — в бежови хавлиени чорапи. Единият чифт женски крака бяха с червени мрежести глезенки, избродирани с кабалистични знаци, а от леки платнени обувки с гумени подметки и щампа на Мики Маус се подаваха толкова къси чорапки, че едва стигаха до кокалчетата на тънки деликатни глезени. Крачолите на панталона бяха навити под коляното и по наскоро обръснатите прасци току-що наболите косъмчета проблясваха като златисти жички.

Сърцето на Джанет се разтуптя, когато погледът й попадна върху бледите, почти синкави крака с изключително крехки кости. Изглеждаха така, сякаш, стига да поискаш, ще ги прекършиш като суха клонка. Тя бързо отмести очи. Неочаквано изпотената й ръка започна припряно да замита трохите. За част от секундата момичето почти докосна прозрачната кожа и едва тогава се насочи към десенираните с Мики Маус гуменки.

— Пазете си краката — глухо прозвуча гласът й.

— А ти, Арно? — попита Кристофър.

— Ще продължа заниманията си с Тим — отговори мъжът. Изправи се и взе от масата квадратната солница и няколко лъжици. — Започнали сме сламен покрив за един от пчелните кошери. — Всеки от членовете на комуната правеше опити в някакъв занаят.

— Твърде много се стараеш — отбеляза Хедър. Думите й прозвучаха пискливо като свирчица.

— Е… Не чак толкова. — Арно очевидно се смути.

— Снощи проведохме с него астроцеремония, нали Хедър? — обади се Кен.

— Правим опити да го просветлим.

— Сетне предложихме центъра на неговата аура на Лейди Порша — златната господарка на спокойствието.

Всички се държаха изключително позитивно. Арно им благодари, но не знаеше какво повече да каже. Нито двамата Бийвър с цялото им проявление на ведро поведение, нито Лейди Порша, нито който и да било не бе способен да помогне на Тим. Можеха само да го обичат. Не беше малко, разбира се, но и не беше достатъчно, за да го изведат от света на сенките.

Усилията бяха напразни. Арно го знаеше. Но щеше да е жестоко спрямо Хедър и Кен, изпълнени с позитивно мислене и добри намерения. Те не изпитваха мрачни колебания. Появеше ли се нещо подобно, натикваха го в килера. Категоричният им отказ да видят сивата, да не говорим за мрачната страна на живота бе причина за изключителното им благодушие. На едва загатнатия проблем те имаха готов отговор. Допускаха какво би станало. Опростяваха нещата. Разрешаваха въпроса. Всеки от тези етапи бе свързан по някакъв начин със съчувствието — деликатно насочено, обвито в ласка и съвсем естествено. Трикси отдръпна стола си от масата.

— Радвам се, че тази вечер, когато ще имаме тържество, не съм дежурна в кухнята. Спокойно ще си изпия питието в „Блек Хорс“. Всички ще се нуждаят от питие, сигурна съм.

Кен и Хедър се усмихнаха добродушно на дръзко изразената прищявка. Досега никой от групата не бе влизал в селската кръчма. Джанет се измъкна изпод масата, разтривайки натъртените си колене.

— Какво значи това, че искаш едно питие? — попита Арно.

— Господин Гамлин. Не ми казвай, че си забравил за посещението му.

— Не, разбира се. — Арно вдигна пластмасовата купа, от която всички си сипваха мюсли. Едно от правилата в комуната бе никой да не става от масата с празни ръце. Макар често да отнасяха по нещо, от което никой не е успял да си сипе или възползва, системата работеше добре. — Ще приготвиш ли прочутото си суфле, Хедър?

— Ако той закъснее, няма да успея. Знаеш ги богаташите. — Гласът й звучеше сякаш съвсем скоро е пристигнала от Стоковата борса.

— Мислехме да приготвим лазаня „Трите бобени зърна“ — обади се Кен, поглаждайки тънките си мустачки.

— Доста хранително ще бъде.

— Тогава опитай суфлето с компот от круши. Сложи и малко мляко от Калипсо, ако не е твърде престояло.

— Чудесно. — Лицето на Арно просветна, все едно точно това е имал предвид.

— Сигурно ще й купи умопомрачителен подарък — обади се Трикси.

— Знам, че безмилостните богаташи най-много обичат да забият вилица и нож в голяма сочна пържола — намеси се и Джанет.

— Страхотен тъст си си избрал, Кристофър. — Кен намигна на младежа.

— Да не прекаляваме — въздъхна Кристофър и започна да вдига приборите от масата.

— Тук явно няма да получи пържола — потрепери Хедър. — А ти как разбра, че е безмилостен, Джен? — Тя чудесно знаеше колко много Джанет мразеше да я наричат Джен. Тази привилегия имаше единствено Трикси.

— Виждала съм го преди много време на екрана на мърдащата кутия. Участваше в някаква телевизионна дискусия в предаването „Пари“. Дадоха го първо как излапва няколко пържоли и едва тогава започна да говори.

— Стига, стига — сгълча ги Арно. Не беше гледал предаването, защото в къщата нямаха телевизор. Смятаха вибрациите за зловредни.

Джанет обаче добре помнеше предаването, фигурата на мъжа, за когото ставаше дума, й се бе сторила агресивна и могъща — сякаш всеки миг щеше да сцепи кутията на телевизора. Държеше главата си леко наведена и малко настрани, подобно на бик, готов за нападение.

— Щеше ми се да не идва тук.

— Дръж се добродушно. — Кен размаха драматично ръка. — Не забравяй. Той е един, а ние — десет, при това сме под закрилата на светлината на божествения океан. А и знаем, че не съществува такова нещо като гняв.

— Не бихме го поканили — обясни Арно, понеже Джанет очевидно не се успокояваше, — ако според Учителя не е разумно.

— Учителят е доста откъснат от света.

— Гамлин не си дава сметка в каква ситуация ще попадне — тихо се изкиска Кен. — Предоставя му се златната възможност да промени своята карма. Ако е наполовина толкова умен, колкото го представяш, Джанет, няма да пропусне този шанс.

— Не разбирам защо до онзи ден Суами не ни каза коя е — намеси се Трикси.

— Сериозно? — засмя се мрачно Джанет. — Аз пък разбирам.

— Изчака Крис да покаже ясно намеренията си, сякаш се е страхувала да не би той да се интересува от парите й — продължаваше Трикси.

След тези думи в трапезарията настъпи неловко мълчание. Кристофър стисна устни и се изправи, събра вилиците и ножовете, извини се и излезе.

— Трикси, ама и ти си една…

— Само се пошегувах. Какво толкова… — Изниза се, понесла само лъжичка за яйце. — Тук никой няма чувство за хумор.

Кен също стана, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Имаше проблеми с крака, което пречеше на любимите му занимания из къщата и в градината. В някои дни, особено дъждовните, болките се засилваха. Днес обаче почти не куцаше. Взе от масата дъската за хляб и пое към кухнята.

— Никакво спокойствие за лошите — въздъхна той.

— Те и без това няма да знаят какво да правят с него, ако го постигнат — отбеляза Джанет, а Хедър си надяна маската на търпението.

По-възрастната Хедър гледаше на Джанет като на свой кръст и приемаше голямото предизвикателство. Смяташе, че лявата част от мозъка на момичето е по-силно развита, с две думи — имаше склонност да разсъждава. Докато един ден, воден от Хиларион, духът на Кен обясни, че Джанет е физическото изражение на собствените пристрастия на Хедър. Хедър бе много благодарна да го научи! Това не само обясни някои неща, но стана причина да прояви още по-голяма ангажираност и преданост. Ето защо, с преувеличено спокойствие в гласа, тя попита:

— Не е ли време да се размърдаме?

Арно остана сам с Джанет и я погледна загрижено. Бе забелязал напрегнатото изражение на необикновено пребледнялото й лице, когато се наведе под масата да събира трохите. Щеше му се да направи необходимото. Всички в къщата съзнаваха колко е добре ден и нощ да са на разположение на всеки нуждаещ се от съвет или изслушване и понеже Арно нямаше склонност да пилее емоциите си, се стараеше да бъде отзивчив към потребностите на другите. В случая с Джанет обаче долавяше някакъв непонятен отклик, който го тревожеше. И въпреки всичко…

— Случило ли се е нещо, Джанет? Искаш ли да го споделиш?

— Какво имаш предвид? — Тонът й бе остър и отбранителен, сякаш някой я беше раздразнил. — Нищо няма. Абсолютно нищо. — Най-много я бе подразнила думата „споделиш“, сякаш човекът насреща бе готов да приеме изповедта й.

— Извинявай. — Арно мигом се отдръпна, без нито за миг да се почувства засегнат. Покритото му с лунички лице изразяваше искрено облекчение.

— Тук винаги трябва да си ухилен, за да не те питат непрестанно има ли ти нещо.

— Имах най-добри намерения.

Джанет вече излизаше, кокалестите й рамене изразяваха красноречиво раздразнението й. Арно също се надигна и бавно се отправи към салона. Там се огледа и извика:

— Тим…

Почака и после отново повика момчето. Напоследък то доста често се уединяваше и Арно, уважавайки желанието му да търси сигурност в скривалищата си, не упорстваше в търсенето си. Щом Учителя се появеше след сутрешните си занимания навън, Тим непременно щеше да се покаже. Следваше обожаваната фигура като сянка. Спреше ли Учителя, той мигом клекваше до краката му като вярно куче.

Ето защо Арно отложи направата на покрива за пчелния кошер за друг ден. Тръгна към мястото, където семейство Уелингтън оставяли галошите и чадърите си, взе от закачалката панамената си шапка и старото яке и излезе в градината.

* * *

Всички вече бяха навън. Едва тогава Тим се промъкна в преддверието на притихналата къща.

Когато слънчевите лъчи минеха през великолепния осмоъгълен витраж от цветни стъкла на тавана на помещението, по дървения под заиграваха наситени розови, кехлибарени, боровинкови, индиговосини и млечнозелени багри. При всяко появяване и скриване на слънцето иззад облаците цветовете ту се насищаха, ту избледняваха и създаваха илюзия за непрестанно движение. Вълшебното сияние на цветовете оказваше магическо въздействие върху Тим. Готов бе да стои тук с часове, да се усмихва, загледан в играта на багрите върху дрехите и по кожата на ръцете и краката си. Сега го обливаха наситени с прах лъчи. Танцуващите прашинки му приличаха на дребни насекоми — кротки мънички създания с лъскави крила.

Случваше се да сънува витража. По време на съня винаги беше в движение — плуваше нагоре с разтворени ръце и пръсти, разпръсквайки светлината. Много по-често летеше — тогава безтегловното му тяло се рееше и издигаше, носеше се и се виеше, гмуркаше се, играеше си с лентата на многоцветната дъга. Веднъж към него се присъедини и ято птици с ярки криле, нежни очи и напълно безопасни човки. След всеки сън го обземаше смразяващ страх, че пъстрите стъкла са изчезнали. Скачаше от леглото и изтичваше до стълбищната площадка, за да се увери, че витражът е още там.

Когато за първи път доведоха Тим в Господарската къща и с нищо не успяха да го прилъжат да хапне малко, Учителя, забелязал магическото въздействие на танцуващите багри, взе две възглавници и двамата се настаниха на пода в преддверието. Само така го убеди да хапне няколко лъжици на принципа „една за теб, една за мен“. И така продължи близо две седмици. Сега, естествено, Тим бе много по-добре. Сядаше на масата като всички останали и според възможностите си участваше в живота на комуната, полагайки усилия да изпълнява възложените му малки задачи.

Но така и не спря да се плаши. Една от вратите на горния етаж се хлопна и макар това да бе Трикси, която отиваше до тоалетната, той се стрелна към първата ниша, попаднала пред погледа му.

В солариума Учителя седеше с чаша току-що приготвен чай от мента с лимон. Суами бе поискала спешно да го види, ала очевидно не бързаше да говори. В негово присъствие хората винаги се смущаваха, все едно какво ги бе накарало да го потърсят за съвет. Край него проблемът им изведнъж ставаше някак маловажен.

От друга страна, мислеше си тя, елегантно подвила крака на меката възглавница, беше твърде късно за думи. Злото беше сторено. Тя вдигна очи към своя духовен водач, огледа деликатните му ръце, унесеното му изражение, крехките му рамене. Трудно можеше да се разсърдиш на този човек. Беше толкова чистосърдечен, тревожеха го единствено проблемите на духа. Както бе отбелязала веднъж Джанет, бе влюбен в идеала за чистота и виждаше доброта в абсолютно всичко. Суами си представи своя груб и безцеремонен баща, който щеше се да появи всеки момент, и предишните й остри терзания я връхлетяха отново.

Гай Гамлин имаше с духовните неща толкова общо, колкото и разярен носорог, а и бе известно какви бъркотии оставя зад гърба си. Учителят едва ли си представяше колко безцеремонен и агресивен е той, колко тревога предизвиква, когато се развихри, колко е стръвна алчността му. А Учителя вярваше, че у всеки човек има нещо божествено и винаги има начин да го достигнеш, стига да си достатъчно търпелив и изпълнен с обич.

— Не бих предложил това посещение, ако не бях убеден, че моментът е подходящ. — Суами вече бе свикнала с умението на Учителя да чете мислите й и продължаваше да мълчи. — Време е цялата натрупана горчивина да започне да се лекува, дете. Тя само ще ти навреди — продължи той.

— Наистина се опитвам — промълви момичето, действително провело мъчителна борба със себе си през последната седмица. — Но така и не разбирам защо той трябва да идва тук. Няма да променя решението относно парите, ако това е причината.

— Да не подхващаме тази тема отново. — Мъжът се усмихна. — Знам кога съм стигнал до задънена улица.

— Не ги ли приемеш, ще отидат за благотворителност. Нямаш представа какво причиняват парите на хората, Учителю. Всички те гледат особено. Мислят за теб по съвсем друг начин. Те вече… — лицето й се промени: стана угрижено, чертите й се размазаха, устните й потрепнаха.

— Вече какво?

— Нали не си казал на никого за попечителския фонд?

— Не, разбира се. Нали ти пожела така? Но дали родителите ти ще…

— Майка ми няма да дойде. Той ми писа, че била болна.

— Сигурно е така.

— Не. — Тя поклати енергично глава. — Тя няма желание да се видим. Дори не си прави труда да се преструва, че иска.

— Такова посещение е безсмислено. Трябва да си смела, Суами, не търси фалшиви удовлетворения. Не разчитай другите да те утешават или подкрепят. Няма да е честно към тях, а и към теб. Тук имаш всичко, от което се нуждаеш. — Той отпусна ръка върху сърцето си. — Колко пъти трябва да ти го казвам.

— За теб е лесно.

— За никого не е лесно.

Беше прав. Само веднъж по време на медитация беше стигнала близо до прозрението за истинския смисъл на думите „всичко, от което имаш нужда“. Седя повече от час и за първи път изпита колко наситена може да е тишината. Последва изключително усещане за концентрация на внимание, което тя почувства като мощен енергиен тласък. Беше момент на покой, толкова върховен, че цялото й същество, всичките й преживени надежди, болка, обърквания и загуби изчезнаха за миг, а после се концентрираха във вътрешна точка от светлина. След едно мигване на клепачите всичко това изчезна. Единствено с Учителя сподели преживяването, а той я предупреди да се пази от изкушението да се пристрасти към търсене на други подобни преживявания. Естествено, не можеше да се въздържи, но мигът така и не се появи отново.

Само преди година тя и не подозираше за съществуването на този човек и от време на време цялата потръпваше при мисълта, че случайната им среща можеше и да не се състои. Чиста случайност е понякога, че завиваш надясно, а не наляво…

С десетина познати седяха в бар на Ред Лайън Скуеър. Беше онзи час на здрачаване, когато самотните, обърканите и търсещите се отпускат и се потапят в забравата на виното. Настроението на всички беше доста смачкано и те се опитваха да се развеселят — замеряха се с пюре от патладжан, което гребяха със солети от обща купа. Помолиха ги да напуснат, но те отказаха шумно. Предупреждението, че ще дойде полиция, не ги стресна. Напротив, още по-развеселени, те се разбесняха — хванати за ръце, скачаха, викаха, бутаха се в минувачите навън.

Пръв Пери забеляза плаката на една стена. Думите „Любов“, „Светлина“ и „Покой“ изпъкваха на преден план успоредно със снимката на мъж на средна възраст с дълга бяла коса. Без никаква видима причина плакатът ги развесели още повече. Заблъскаха се пред вратата на залата и нахълтаха вътре. Озоваха се в малко помещение с нисък подиум в отсрещния край. Слушателите бяха предимно възрастни жени, но имаше и неколцина сериозни на вид мъже с раници и по-големи чанти. На главата на един от тях се мъдреше шапка с прозрачно дъно. Той цупеше устни, давайки да се разбере, че трудно ще му направят впечатление с умни слова. Всички в малката зала обърнаха глави към новодошлите и някои дори се опитаха да изшъткат.

Младежите се настаниха шумно на празните места и вдигнаха крака върху облегалките на съседните столове. Запазиха приличие за не повече от пет минути, после Пери се огледа предупредително и дълго и шумно се оригна. Останалите избухнаха в кикот, безуспешно затискайки уста с длан като непослушни деца. Хората се обърнаха възмутени към малката група и младежите започнаха да сочат Пери и да викат:

— Той беше. Той го направи.

След десетина минути, отегчени от играта, станаха и тръгнаха да излизат от залата: подритваха столовете по пътя и подхвърляха подигравателни забележки по адрес на човека на подиума. Вече пред вратата, Силви се обърна и погледна назад. — Нещо сред хаоса (както призна по-късно) я накара да се извърне. Седна кротко на първия попаднал й стол и остана глуха за подвикванията на приятелите си.

Думите на говорещия на подиума проникнаха в нея и й подействаха като сладък успокояващ балсам. Странно, колко малко подробности си спомняше от тази вечер, преобърнала напълно живота й. Запомни едно-единствено завършено изречение: „Всички стоим в своя собствена светлина.“ Без да й е ясно към кого са адресирани думите и какво точно означават, те я бяха поразили (както все още я поразяваха) с удивителната си дълбочина и спокойствие. Дори в онези първи моменти изпита копнеж да се дистанцира от безсмисленото си съществуване по онова време, да загърби запълнените с омраза дни на пиянство и нощите, наситени с копнеж.

Ораторът завърши лекцията и облече палто върху дългата до петите синя роба. Помогна му дребен мъж с брада. Пийна малко вода, погледна над празните столове към мястото, където седеше момичето, и й се усмихна. Тя се изправи като по команда и започна да се приближава, доловила чистата, неподправена доброта на тази усмивка (по онова време не можеше да обясни защо е пристъпила напред). Момичето почувства завладяваща загриженост. Съвършено новото преживяване се оказа непоносимо за нея и тя се разплака.

Учителят я наблюдаваше как пристъпва. Виждаше слабо, високо момиче в оскъдно облекло. Сребриста пола от намачкан плат, а наместо блуза — само две презрамки. Русолявата й коса стърчеше на всички страни, тежък грим и ярко червило очертаваха очите и устните. От нея се носеше миризма на джин, тежък парфюм и пълни с горчивина сънища. С всяка следваща стъпка по посока на Учителя тя плачеше все по-неудържимо — накрая вече почти виеше. Стъпвайки неуверено на високите си сребристи обувки, притискаше ръце до едва покритите си гърди.

Сега всичко й се струваше толкова отдавнашно, че тя трудно си спомняше колко дълбоко бе отчаянието й тогава. Пресегна се и взе чашата на своя събеседник.

— Искаш ли още чай, Учителю?

— Не. Благодаря ти.

Дълбока бръчка прорязваше челото между веждите му. Стори й се много уморен. Нещо по-лошо — Суами забеляза и торбичките под очите му, — изведнъж й се видя остарял. Мисълта, че той също е подвластен на времето, й се стори абсурдна и ужасяваща. Нима този човек не е изворът на цялата мъдрост, на всеопрощаващата благословия? Той е там, за да обича и пази всички тях. Ако нещо се случи с него…

Крачейки към изхода на солариума, Суами си даде сметка колко е различно да знаеш, че някой е смъртен, и действително да го проумееш. До момента си беше въобразявала, че този човек винаги ще е там за тях. Сети се за Тим. Какво щеше да прави той без своя любим покровител и приятел? Какво щяха да правят всички те? Връхлетя я внезапен пристъп на страх и тя се спусна обратно, грабна ръката на Учителя и я притисна до лицето си.

— Какво има?

— Не искам да умираш.

Очакваше да се усмихне и да се пошегува с тревогата й, но за нейна изненада той само промълви:

— Неизбежно е. Всички ще умрем.

— Не се ли страхуваш?

— Не. Вече не. — Мъжът изтегли бавно ръката си. — Вероятно преди време… щях да се страхувам, но сега — не.

„Аз обаче се боя“, помисли си Суами и докато се отдалечаваше от него, по лицето й се изписа дълбоко безпокойство.

* * *

През един от отворените прозорци на приземния етаж се разнасяше възторжена музика. Мей свиреше на чело „Соната“ от Бокерини. Лъкът бягаше напред-назад по струните с буен възторг. Две дълбоки бръчки разделяха дебелите й вежди, очите бяха плътно затворени. Тя отмяташе глава с такава страст, че от време на време из топлия въздух отскачаха кристални капчици влага от челото й, а фибите на една от навитите около ушите й плитки се бяха изхлузили и тя подскачаше енергично напред-назад в три четвърти такт.

Носеше широка роба с изрисувани по нея с природни бои пирамиди и погребални процесии. Десенаторът нещо не бе дообмислил щампата и на места фигурите се сблъскваха, образувайки комични струпвания на камили, опечалени близки, покойник.

Над деколтето-лодка на тази обемиста дреха се показваше прекрасният профил на Мей. Ясно очертан, ведър, благороден, недвусмислено излъчващ здраве и щастие. Лицето й бе едно от най-впечатляващите неща в нея не само защото го украсяваше така, както се грижеше за стаята си и за всеки свой предмет. Цветовата й палитра бе извънредно богата, а четката — смела и дръзка. Страните й грееха със сочно червено, а устните — с цвят на разпукан нар. Върху клепачите й бе положено яркозелено, което преливаше в синьо, често пъти посипано със сребрист прах. Кожата й с цвят на чайна роза често пъти бе покрита с плътен слой грим, защото, често отвлечена от размисли за други светове, Мей забравяше, че вече се е гримирала и полагаше нов щедър слой.

След финалните няколко удара с лъка челистката опря длан в струните, за да укроти последните вибрации. Дали под слънцето има друг инструмент или друго създание, което да ръмжи елегантно, помисли си тя. Отпусна за миг буза върху хладната повърхност на лакираното дърво, оставяйки петно пудра с цвят на праскова, след което опря инструмента о ръба на стола и се отправи към прозореца, последвана от издутата като корабно платно тънка памучна материя на цветната дреха.

Загледа се към кедровото дърво навън; толкова й се искаше да задържи възможно по-дълго този миг на радостно спокойствие, което я обземаше винаги когато свиреше. Тя въздъхна и съвсем целенасочено отправи мислите си към своята идея за цветно ателие „Дъга обвива твоите рамене“, приета много добре. Записаха се доста хора. Но дори и тази хитринка се оказа само отчасти успешна. Образите на ентусиазираните участници, мислещи в цветове, постепенно избледняха, колкото и да се мъчеше да ги задържи, изместени от тревога.

Толкова й се искаше да изтича при Учителя и да поговори с него, макар да нямаха обичай да го занимават с дребни проблеми от временно естество. Мей се опасяваше, че няма да получи от този източник на топлина и светлина, какъвто той винаги е бил за тях, необходимото разбиране. По някаква причина се чувстваше отхвърлена, без да има каквото и да било обективно основание. Трудността произтичаше от обстоятелството, че именно нейният обичан и обожаван гуру — съвсем неволно, разбира се — бе в известен смисъл причина за безпокойството й.

Ето какво се беше случило. Два дни след смъртта на Джим Мей мина край стаята на Учителя на път за пералното помещение. Красивият параван оризова хартия със знаците, на зодиака закриваше видимостта към вътрешността на помещението, макар вратата да беше открехната. Отвътре се долавяше оживен, но приглушен разговор и Мей реши, че в стаята се провежда сеанс за прочистване на чакрите; Тогава внезапно някой възкликна:

— Господи, защо не остави нещата такива, каквито са? Ако решат да направят аутопсия на трупа…

Енергично шъткане прекъсна развълнувания глас.

Настъпи стъписваща, ненарушавана от нищо тишина. След малко едва доловим шум от движение на дреха подсказа, че някой приближава до паравана. Мей отскочи от вратата й залепи гръб до стената на коридора, тъкмо навреме, за да не я забележат. Миг по-късно вратата се затвори.

Разтреперана от изненада и тревога, Мей продължаваше да стои неподвижно. Беше сигурна, че в гласа на Учителя е различила тревога. Не можеше да определи от гняв или страх. Вероятно и от двете. Опитваше се да се убеди, че не е разбрала правилно — та нали, извадени от контекста, думите винаги звучат застрашително. Но за какво друго би се отнасяла дума като „аутопсия“ освен за смъртта на Джим?

Вече в пералното помещение, докато изсипваше екологично чистия прах за пране, продължи да разсъждава как така й хрумна да пере точно в този момент. Като всички от комуната тя твърдо вярваше, че някаква сила извън нея или звездите предначертават деня и действията й. Не можеше да се каже, че през цялата тази седмица не беше получавала предупреждения от Зурба, лупата на Марс.

Дойде време да извади дрехите си от пералнята и Мей някак неволно забеляза контраста между току-що изплакнатото безупречно чисто пране и мрачните си мисли.

След около месец се случи друго, също толкова тревожно събитие. Събуди се посред нощ от приглушено тропване в стаята на Джим, съседна на нейната. Последваха още две — приличаха на затваряне на чекмеджета. През деня беше чула шум от движение из стаята, но сметна, че някой се е заел с тъжната задача да подреди вещите на покойния им приятел. Нощното раздвижване обаче бе нещо съвсем друго. Очевидно беше крадец, затова Мей грабна най-тежката си книга — Атлас на планетите — и излезе безшумно в коридора. Със затаен дъх натисна бравата на съседната врата, но тя се оказа заключена.

Колкото и предпазлива да беше, приближаването й явно разтревожи човека вътре, защото Мей долови бързи стъпки от другата страна на вратата. Макар и изплашена до смърт, не мръдна от поста си, вдигнала високо Атласа над главата си. Вратата беше все така заключена. Заслушана внимателно в звуците вътре, тя долови стържене на метал в метал и се досети, че човекът вдига резето на прозореца. Изтича обратно в стаята си, но докато остави тежката книга и отвори прозореца, вече беше късно. Крилата на съседния прозорец зееха широко отворени и тя бе сигурна, че забеляза как някаква сянка се движи бързо към отсрещния край на терасата.

Веднага й хрумна да вдигне тревога, но осъзнавайки, че човекът не се отправя към улицата — най-естественият път за бягство, ако е външен, — се отказа. Преди време имаше опит да ги оберат и затова инсталираха на стената на сградата специална халогенна лампа, която, мръкнеше ли, се запалваше автоматично при приближаването на човек или превозно средство. Този път лампата не светна.

Още по-разтревожена от този факт, Мей се облегна на перваза на своя прозорец и се загледа към градината, потънала в уханията на нощта. Изпитваше дълбока и безнадеждна самота. Бе открила, че в нейния рай — защото за нея „Златният ветрогон“ представляваше именно това — има змия. Двулика, с двойствено сърце и раздвоен език.

Умът й не побираше кой може да е, но човекът, който се измъкна от стаята на Джим, несъмнено влезе в къщата. Мислите й от само себе си се насочиха към дочутия през отворената врата разговор. Колкото й да се упрекваше за своята склонност да драматизира, двете случки явно бяха свързани. Насилваше се да не им обърне внимание, да продължи живота си както досега, все едно нищо особено не е станало. Подобно поведение обаче влизаше в пълно противоречие с етиката на комуната. Има договореност всеки по всяко време да е ангажиран с проблемите на другите. Така разбираха те понятието „загриженост един за друг“.

Мей не спираше да си блъска главата с въпроса и за тайнствения посетител, и за дочутия откъслечен разговор. Разтревожена и нервна, бе започнала да нагъва плата на дрехата си. В един момент я пусна и камилите от шарките подскочиха, създавайки впечатление на движещ се керван.

Ако бе разбрала с какъв човек бе разговарял Учителя — с мъж или с жена, — възможностите щяха да се ограничат.

Ядосано се отдръпна от прозореца с гневно изръмжаване. Не понасяше нещо да й се опре — да не може да го реши или да го сложи в ред. Закрачи нервно напред-назад и започна да призовава мълчаливо, но настойчиво могъщата сила на Куан Ин — бледоликата прасковена жена, — в служба, на която Мей се посвети след трогателна церемония, включваща поднасянето на кошница плодове, нагънато парче снежнобял лен и чек за впечатляваща сума. След този ден Куан Ин никога не се бе скъпила да й дава съвети и насоки, да разпръсква с майчинска загриженост светлина в ума и душата й, но днес тя оставаше недостъпна.

* * *

Арно грижливо прекопаваше лехите със зелен фасул, а в душата си се бореше със своя коан^[1], измислен от дзен-учителя Бак Ан. Бак Ан бе прочут с въпроса си: „Какъв е звукът от една ръка?“

От учениците се изискваше всеки миг и всеки ден по време на всяко занимание, независимо колко е елементарно, да са стопроцентово проникнати физически, мисловно и духовно от своя коан. Арно си бе изработил десетки начини как да насочва съзнанието си към коана. А съзнанието му се отклоняваше непрестанно от правия път. Сега той се ощипа по ръката, за да прогони занесеността си, и насочи внимание към плевелите в лехата. Улови здраво гладката дръжка на мотиката, впи поглед в ръждясалото острие и в ситните бели цветенца на звездицата, избуяла между стръковете фасул.

Арно работеше в градината с огромно неудоволствие. Идеята на Декарт, че човекът е господар и владетел на природата, не предизвикваше тръпка в сърцето му. Нито се радваше, нито разбираше градината. Гледаше на работата си там като на тегоба. Трябваше да оплеви толкова много оплетени бурени, да внимава с невидими дупки, да не говорим за буболечките и червеите. Последните растяха и дебелееха благодарение на усилията на Арно да отгледа поне малко зеленчуци — наистина не бяха кой знае колко. Понеже нямаше нужните знания, се случваше да засади моркови в глинеста почва, фасул на прекалено влажни места, а картофите — всяка година на един и същи парцел.

За да се справи с невежеството си, купи книга — дебела и със страшно много черно-бели рисунки, илюстриращи чудесно сечивата и мъките на Арно. Още при първия поглед върху гъсто напечатаните редове го обзе огромно отегчение и книгата бързо-бързо се озова зад кълбета връв и пожълтели пакетчета семена в дъното на бараката за градински сечива.

Беше се опитал да възрази и да увери комисията по номинации, удостоила го с длъжността градинар, че няма никакъв талант в тази област. Съвършено спокойно му обясниха, че тъкмо това е целта на техния избор. Неговите желания не били за пренебрегване, но в случая нямали значение. В комуната не се поощрявала изявата на собственото его (заробващо, алчно чудовище). Никакво подбиране или избиране. За да израснеш духовно, трябва да забравиш собствените си желания и стремежи. Толкова. Арно прие решението с тежка въздишка.

Миг по-късно вълната звуци, понесли се над моравите, езерцето и пътеката с рододендрони, прогони обзелото го раздразнение. Арно пусна мотиката на земята, сякаш искаше да попие възможно повече от музиката, изпълнявана от скъпата на сърцето му жена. Едно от най-страшните опасения на Арно бе, че ако по някакво чудо егото му изчезне, то и любовта му към Мей ще се изпари и тогава ще се лиши от надеждите за бъдещи радости. Цялото му същество копнееше да се повети в служба и обожание на тази жена.

И като си помислиш, че ако не беше огромната случайност, благодарение на която се бе присъединил към групата в „Златния ветрогон“, той като нищо щеше да се размине с нея! Беше останал сам-самичък на света. Преди повече от трийсет години баща му напусна майка му, а тя почина наскоро. Проточилата се незаслужено мъчителна болест отне живота на тази изключително деликатна жена и той остана сам, огорчен и в пълно отчаяние. След погребението се затвори като ранено животно в малкия им дом в Елтам. Имаше сили само за най-необходимото, хранеше се колкото да не умре от глад, а за да отиде да напазарува, мяташе нещо на гърба си, за да не плаши хората. С изключение на продавачите в магазина, в продължение на седмици не виждаше жива душа, защото, за да се грижи за майка си, напусна и работата си в администрацията на водоснабдителната компания в града.

Прекарваше по-голяма част от деня свит в леглото — стегната топка от болка. Сълзи се стичаха неспирно по бузите му. Солената течност пълнеше ушите, носът му се запушваше, гърлото го болеше от спазмите. Понякога приятелка на майка му — а тя имаше много — чукваше на прозореца, спираше го на улицата или го канеше да го нахрани. Някои оставяха кутия с храна или буркан със супа на прага на малката къща. Случваше се със седмици да не се покаже навън.

И тогава най-неочаквано един следобед отново започна да чете. Беше си направил кафе, но наместо както обикновено да се мушне веднага в леглото, за да го изпие, той се подпря на кухненската маса и извади „Малката Дорит“. С майка му много обичаха писателите от времето на кралица Виктория. По-късно през деня, след пазаруването, се отби в малка антикварна книжарница и известно време остана при философската литература. Когато сега се връщаше понякога към онова време, си даваше сметка, че се е опитвал да прозре причината за проточилото се страдание на майка му. Тогава купи десетина книги, но те се оказаха или прекалено специализирани и той не можа да разбере нищо, или толкова глупави и наивни, че ако имаше сили, щеше да се разсмее.

Скоро след това присъства на няколко спиритически сеанса. Майка му — наистина — не се яви, но той изпита известно облекчение, виждайки страданието на другите. Някои от присъстващите бяха загубили децата си и гледката на изтерзаните родители, стиснали по някоя играчка с надежда да привлекат вниманието на духа на починалото си дете, помогна на Арно да види своята скръб от друг ъгъл. В края на краищата майка му почина на близо осемдесет години и ако се вярваше на думите й, беше твърде изморена от живота.

Полека-лека острата болка се притъпи и скръбта му стана по-поносима. Самотата обаче не изчезна. Копнееше за запознанства, макар да недоумяваше как точно ще ги осъществи. Към единственото му хоби — четенето — се добавиха предложенията на доброжелатели да започне да посещава някой клуб за хора с неговите интереси. Макар и далечен, вариантът беше добър. След дълги колебания се записа в курс за литературна критика, организиран в техническия колеж в града.

След една от поредните сбирки той се отби в магазинчето „Дарове на природата“ да си купи мед. На таблото за съобщения прочете необикновена обява със заглавие: „Среща с любимите ви хора“. Заради така скъпите му думи „любими хора“ или защото предлагаха двудневно прекарване вън от града и от потискащата обстановка на дома му Арно реши да отиде. Трябваше да внесе доста голяма сума. С тези пари би могъл да прекара цяла седмица в Испания, но прецени, че това е шанс да се запознае с нови хора и си заслужава да ги даде. Освен това темата „Човекът — многопластово космическо създание“ събуди любопитството му.

При откриването първо говори Йън Крейги — почетен основател на комуната. Идеята, че всеки човек, включително и той самият, е многопластово създание също като Всевишния, допадна на Арно и дори му се стори забавна. Хареса му и компанията на присъстващите, и разнообразието на курсове за помощ: Цветотерапия, Хармонизираща терапия, Да разкъсаш негативната си предразположеност, Грижа и прочистване на астралното ти тяло. Щеше да получи и основна консултация, за да разбере коя е най-подходящата за него терапия. За себе си беше решил, че е хармонизиращата. Точно в този момент вратата към просторното помещение, наричано от всички солариум, се отвори и се появи Мей Кътл. Ярко оцветената тафта на полата й издаваше тихо шумолене. Хармонично съчетаните черти на лицето й поразиха Арно. Леко удълженият й нос се открояваше на фона на деликатна и нежна кожа, покрита с нежен мъх. Високите скули и блестящите очи създаваха впечатлението, че във вените й тече унгарска кръв.

След вечеря тя свири на чело. Омагьосан от бързата игра на лъка и от чувствените звуци, Арно разбра не само, че я обиква, но че и винаги е обичал тази жена. Понеже тя се беше включила в групата за цветотерапия, и той се записа там и при всяка възможност се потапяше в емоционалността и щедростта на богатата й натура. Благодарение на нейното присъствие много скоро и напълно неусетно настъпи ред в аурата му, в гардероба, в навиците му за сън и хранене, в отношението му към Космоса. Арно посети още три такива двудневни сбирки, после продаде къщата си и се засели завинаги в Господарската къща.

Всичко това се случи преди осемнайсет месеца, а щастието, което изпита в началото на живота си тук, ставаше все по-голямо и всепоглъщащо. Постепенно се отърси от самотата, сякаш е стара кожа.

От членовете на комуната, които завари в къщата, останаха само Мей и Учителя. Другите, както често се случва на такива места, се присъединиха към други общности или се върнаха в света на обикновените хора. Междувременно пристигаха нови попълнения и можеше да се каже, че в момента комуната е в разцвет. Добрият им финансов баланс позволи да изпратят малко пари в Еритрея или където имаше нужда от тях.

Усетил се, че пак се е отклонил от плевенето, Арно се ощипа по ръката. За кой ли път си зададе въпроса дали не сбърка, като избра курса по дзен-философия. Стисна зъби и решително се зае да изпълни препоръките на Учителя — да си повтаря гласно позитивно окуражаване.

— Колко чудесно е наистина. Истинска магия — провикна се той и заби мотиката в корените на поредния плевел. — Почиствам репичките, а след малко ще продължа и към зеления фасул. Какво удоволствие!

Никакъв резултат. Само след няколко минути си представяше Мей и го обзе копнеж да е край нея. Да й служи, да я обожава. Да обръща страниците на партитурите й например, да й приготви лимонов чай на малкия спиртник в стаята й. Или само да седи и да се къпе в очарованието, което излъчват греещите й грижовни очи.

 

 

Всеки ден към десет сутринта Кен в ролята си на Задкиел — планетарният служител на светлината — слизаше, за да се заеме със сериозно настройване на подходящи вълни. Сядаше в поза „Лотос“ с притворени в покорство очи, а ноздрите му потрепваха от вълнение. Ведно със свръхсъзнанието си той правеше опит да проникне отвъд външните предели на живота и същевременно да се потопи във Вътрешната матрица на реалността. За изпълнение на тези задачи щеше да му помага ядреният му прихващач — малък медальон със златно покритие, обсипан с дребни пирамиди, които улавяха токсичните енергии (от микровълни, киселинни дъждове, канцерогенна радиация, негативното отношение на Джанет и т.н.), след това обработваха вибрациите на ДНК, докато токсичността се разсее и състоянието се хармонизира.

Хедър (или Тетис, както бе астрално известна) се настани до съпруга си. Тя дишаше шумно през носа, изключила се за малко от своята космическа задача — като се започне от енергийно презареждане, мине се през среща с великите богове на кристалната решетка и се стигне до пътешествие до Венера за освежаване на приятелските връзки с духовете на прародители, които също като нея са избегнали потъването на континента Атлантида.

Имаше случаи, когато Хиларион, партньорът на Кен от другата страна, се появяваше при първото най-просто повикване, но често се налагаше да го зове продължително и да го моли да се появи. Днес партньорът заяви присъствието си още преди Кен да е отворил уста, за да поеме първата глътка от атмосферата на Висшите селения.

— Тук съм, землянино. Приемаш ли Наситения пламък на Присъствието на свещения огън?

— Приветствам те, уважаеми Хиларион. Приемам Властта на огъня и обещавам да работя за усъвършенстването, за запазването и разгласяването на Космическата идея и единствено да се посветя да се установи духът на любовта сред човечеството.

— Добре тогава. Знай, че обитателите на Висшите селения имат желание да окажат помощ за разпространяването на Божието съвършенство в света на формата и нека бъдат благословени усилията ти.

— Моля те, предай сърдечната ми благодарност на всемогъщите висши създания, велики Хиларион.

Двамата продължиха така още известно време. При подобни сеанси се случваше старият дух да им съобщи някое пророчество, което даваше на Задкиел и Тетис нови доказателства за величието на Космическия пулс. Миналата седмица например ги удостои с информацията, че ако поискат и са в подходящо състояние на духа, проследят ли всяка изоставена железопътна линия в Англия до първоначалния й изходен пункт, ще получат доказателство, че Иисус — Космическият Христос — е посещавал държавата им през последната половина на XX век.

— Имам предсказание за теб, Задкиел. — Кен приседна от изненада, а Хедър, тъкмо изправила се да си ходи, също седна. — Тази нощ при изгрева на лупата богиня Астарте ще се преобрази в жена от плът и кръв и ще се появи сред земните жители, за да разпръсне лунна мъдрост.

— Божичко! — не се сдържа Хедър.

— Предлагам да обмислиш възможността да се обгърнеш в светлина, за да си готов. Може да призовеш и подкрепата на многочислените легиони на Всевишния. Визуализирай се в електронни модели. Поддържай ритъма на призоваване. И не предлагай на жената освежителни напитки.

— Не, разбира се, че няма, велики Хиларион. — Сякаш бе възможно да са толкова глупави. — Имаш ли някаква представа как точно ще…

Ала астралният му партньор вече се беше оттеглил в своята галактика. За съвсем кратко думите „Аз съм“ останаха като огнени очертания, после бързо изчезнаха. Кен изпусна дълбока въздишка, връщайки се обратно към своя свят. Обърна очи към Хедър.

— Какво ще кажеш?

— Оо…! Каква чест да сподели с теб пророчеството.

Кен се изчерви смутен и се загледа в стъпалото на обърнатия си нагоре ляв крак.

— Дали е редно да кажем на другите?

— Разбира се — отвърна Кен. — Няма да е честно да го скрием. Представи си само колко ще се изненадат, ако не го направим. А трябва да браним и Учителя. Вече е толкова възрастен и крехък. Подобна изненада може да му дойде много.

 

 

Суами доеше Калипсо, опряла буза в бедрото на животното. Подръпваше внимателно тъмните набръчкани цицки на вимето и следеше как струйките мляко се стрелкат в пластмасовата кофа.

Когато не я дояха, Калипсо живееше на свобода навън. Тук помещението бе чисто варосано и се затваряше с широка врата. На рафтовете покрай стените грижливо бяха подредени ябълки. Макар и леко поизсъхнали, плодовете миришеха приятно. Същото се отнасяше и за сеното на Калипсо, което се сменяше всеки ден.

Суами обичаше това място. Беше толкова тихо. Слънцето го огряваше подобно на солариума, където се събираха за медитация. Току-що хрумналото й сравнение я накара да се усмихне. В стария обор нямаше нищо духовно, но Учителя твърдеше, че Бог можеше да се открие навсякъде, стига сърцето ти да е отворено и покорно, така че какво пречеше мястото да е точно това.

— Защо не наистина? — изрече Суами на глас. Изцеди и последните капки мляко и поглади с ръка топлото козе виме. Животното изви глава назад. Изражението му никога не се променяше. Беше съзерцателно и самодоволно, сякаш пазеше някаква много важна тайна. Копитото на единия заден крак се размърда и Суами побърза да дръпне ведрото настрани; звънчето на Калипсо дрънна неспокойно. Козата много обичаше да ритне млякото.

Всеки момент Кристофър щеше да дойде, за да я заведе на паша. След единодушното решение, че моторната косачка не е природосъобразна, въведоха практиката да водят Калипсо да пасе по местата, където тревата е най-избуяла. Въздържа се единствено алергичният към млякото Кен.

Суами нахлузи кожената каишка на врата на козата и й даде ябълка, друга пъхна в красива торба, която бе получила като подарък за рождения си ден от Мей. Избродираните слънчогледи и яркочервени ириси на фона на листа в землисто и червено-кафяво много приличаха на фигурите по чантата на самата Мей, която Суами отдавна харесваше. Вярно, слънчогледите бяха по-бледи, но в магазина не намериха по-подходящи конци. Суами се трогна от цялото си сърце. Представяше си как Мей, затворена в стаята си, тайно бродира и шие, водена единствено от желанието да зарадва някого. Откакто пристигна в Господарската къща, освен възвишената благодат от насоките на Учителя Суами получаваше много внимание и доброта: десетки прояви на ненатрапчива загриженост, готовност да я изслушват, желание да я утешат, да споделят задълженията й. А сега вече всички знаеха коя е всъщност и вероятно отношението им към нея щеше да се промени. Щяха, разбира се, да се опитат да се държат както преди, но нямаше да е възможно. В крайна сметка парите щяха да издигнат преграда между нея и останалите. Беше неизбежно.

Устните на Суами се извиха иронично — спомни си с колко вълнение и надежди прегърна идеята да си смени името и да остави в Лондон старата си самоличност. Съвсем наивно и детинско от нейна страна. Защото не е възможно двайсет години да си една личност, а после, само като смениш името си, да изчезнеш. Този ход й беше помогнал донякъде. Сега дните й бяха изпълнени с тиха благодарност. Смяташе, че това е щастието.

Точно тогава в комуната пристигна Кристофър. Почти веднага между двамата се установи шеговито приятелство. Обичаше да я дразни, но никога грубо; притиснал длани до сърцето си в комичен любовен копнеж, се кълнеше, че ако тя не го приеме, той ще загине. Всичко се разиграваше само пред очите на групата. Останеха ли насаме, младият мъж се променяше. Товореше за миналото си, споделяше надеждите си за бъдещето: вместо да стои зад камерата, искаше да започне да пише и да режисира. Понякога я целуваше, но нежно и деликатно, за разлика от предишните й приятели, които мачкаха и дъвчеха устните й.

Когато се замислеше за неизбежното заминаване на Кристофър, Суами трябваше да си повтаря многократно максимата на Учителя: всичко, което й е необходимо, за да поддържа духа си, не е в небесния простор или в нечия чужда психика, а единствено и само в собственото й сърце. Това й се виждаше твърде самотно занимание, а тя вече достатъчно време се бе чувствала безнадеждно самотна. Докато размишляваше, слухът й долови нечии стъпки да приближават по чакълената пътека и пръстите на младата жена затрепериха по повърхността на дървената стоика.

Кристофър надникна през вратата на обора и попита:

— Как е моето момиче?

— Хрупа ябълка.

Както обикновено при среща с него Суами беше едновременно вдъхновена и разтревожена. Смущаваше я и чупливата му черна коса, и бледата кожа, и блестящите коси сиво-зелени очи. Очакваше той да попита: „А как е и другото ми момиче?“ — това беше вече обичайна размяна на реплики между тях.

Този път обаче само бутна вратата на обора, пристъпи до Калипсо и пое кожената й каишка.

— Да вървим, космата дебеланке — едва продума той. Още миг и щеше да тръгне.

— Няма ли да ме поздравиш за рождения ден? — престраши се да попита Суами.

— Разбира се, скъпа, извинявай. — Нави повода на козата около ръката си. — Честит рожден ден!

— Пък и от близо седмица не си декларирал неувяхващата си любов. Засрами се. — Суами полагаше неимоверни усилия гласът й да звучи спокойно, както бе звучал в десетки подобни случаи: „Ще влезеш ли за малко? Ще те видя ли отново? Не искаш ли да останеш тази нощ? Ще ми се обадиш ли? Трябва ли да тръгваш? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме…“ След това си помисли, че никак не се е променила. А трябва. Наложително е. Не може да продължава така. — Знам, че го правиш само на шега… — Тя долови нотката на молба в гласа си и това никак не й хареса.

— Никога не с било шега. — Думите прозвучаха дрезгаво и остро. Смутен, подръпна повода на Калипсо. — Хайде, тръгвай…

— Така ли? — Недоумяваща и някак безтегловна, Суами се изправи. Гледаше го, без да разбира нищо. — Не е ли било шега? А какво тогава?

— Какво значение има?

— Кристофър! — Разтреперана се затича към него и застана на пътя му към изхода. — Какво искаш да кажеш? Трябва да ми кажеш.

— Няма смисъл.

— Всички неща, които ми казваше досега… — развълнувана, хвана с една ръка повода, а с другата изви лицето му към себе си. — Истина ли бяха?

— Трябваше да ми кажеш коя си наистина.

— Аз съм си аз. — Протегна умолително длани. — Същият човек, който беше и вчера…

— Наистина ли не схващаш? Влюбих се в човек, а сега разбирам, че е съвсем друг. Не те обвинявам в нищо Суз… Силви…

— Не ме наричай така.

— Чувствам се отвратително. Ти знаеш кой съм.

Нямам абсолютно нищо. Поне в сравнение със семейство Гамлин.

— О, Господи! — проплака Суами и отметна глава, сякаш някой я беше зашлевил. — Цял живот ли ще нося този кръст?! Гамлин! Гамлин!… Мразя това име. Ако можех, щях да го изчегъртам от себе си с нож. Знаеш ли какво означава то за мен? Студ, отхвърляне, липса на обич. Никога не си виждал родителите ми, уверявам те, че са отвратителни. Интересуват ги единствено парите. Как да ги печелят, как да ги харчат. Дишат и съществуват чрез тях. Къщата им е противна. Баща ми е чудовище, майка ми — натруфено чучело, неспособно да съществува без хапчета и алкохол. Така е, името ми е Силвия Гамлин и е истинското ми проклятие… — Избухна в неудържими ридания.

Кристофър я гледаше онемял. Все пак се съвзе, пристъпи напред и я прегърна. Избърса сълзите й и промълви:

— Никога, никога повече не бива да плачеш така.