Каролайн Греъм
Маската на смъртта (11)

Десета глава

От „Съдебна медицина“ освободиха вещите на Йън Крейги и Трой отиде да ги вземе. Скоро щяха да получат и доклада на полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението. Барнаби силно се надяваше данните от лабораторията по съдебна медицина да подкрепят поне в някаква степен косвените доказателства против Гамлин. В противен случай щеше да се наложи главният инспектор да решава един от най-сложните и интересни случаи от много време насам.

Когато чу за смъртта на своя главен заподозрян, най-напред изпита огромно облекчение. Предишната вечер бе на крачка от решението да го задържи. Всяка смърт на задържан водеше, с право, разбира се, до тежки и подробни разследвания, за да се отхвърли подозрението за „полицейска бруталност“. Като си представи какво количество хора щяха да се изсипят на главата му — елегантни адвокати, всички репортери и фотографи, които се държат на краката си, възможно бе да изпратят и комисия от министерството… Вълна на благодарност заля Барнаби за навременната намеса на Всевишния.

Вратата на кабинета се отвори и Трой се появи с голяма сива пластмасова торба.

— Шефе, нося ви странни доказателства. — В очите му проблясваха хитри пламъчета. С бавни театрални движения той извади сандали, окървавена роба и памучни боксерки. След това спря драматично.

— Ако очакваш барабанен туш, дълго ще чакаш. Хайде, давай.

Трой бръкна в торбата и извади искряща, красива бяла перука. Барнаби посегна и я взе. Беше направена от истинска коса, монтирана върху тънка мрежа.

— Много е хубава. И скъпа, доколкото разбирам.

— Поражда някои мисли, нали?

— Определено.

Пулсът на Барнаби се ускори. За пръв път техният покойник разкри нещо за себе си. Досега информацията бе все от втора ръка — какво помнят, мислят или вярват другите. Едва сега разполагаха с недвусмислено доказателство. И то направо от източника. Барнаби остави настрани тази част от театралната дегизировка на убития.

— Питам се колко души знаят, че е носел перука.

— Никой не е знаел, бас държа — разпали се Трой. — В известен смисъл това подкрепя теорията на Гамлин, че Крейги е мошеник.

„И съвсем не е лишена от основание. Да не говорим колко е изкусителна. Защо един искрен вярващ ще се нуждае от подобни номера“, попита се мислено Барнаби. И в същия миг си спомни какви украшения и одежди носят свещениците от далеч по-ортодоксалните религии. В сравнение с тях една перука изглежда съвсем скромен атрибут.

Явно, Крейги е виждал необходимост да създаде определена представа за себе си, за да е по-убедителен пред своите последователи. Не означава, че не е бил убеден в проповядваното от него учение или е замислял мошеничество. И все пак…

Гамлин изглеждаше толкова сигурен. Дали причината се криеше единствено в попечителския фонд? Или, както Трой предположи, човекът наистина е имал нюх за измамниците?

— Имам нова идея и за ръкавицата, шефе — обади се Трой. — Хрумна ми от една реплика на Мора тази сутрин. — В гласа му се прокрадна известна горчивина, защото си спомни своята закуска. Закуска, която се предполага да засити до обяд човека, който храни семейството. Тази сутрин седна пред овесени ядки и чай, при това не току-що приготвен. Достатъчно бе да се появи едно малко бебе и вече да спрат да му забъркат няколко яйца с бекон и гъби и да пъхнат две-три филийки в тостера. Наложи се да се отбие в кафенето за бургер с чипс. Случваше се за втори път тази седмица, а беше едва четвъртък.

— Проблем ли има, шефе?

— Кажи най-сетне за ръкавицата.

— А, да. Докато миеше, тя не спираше да мърмори колко нетрайни са ръкавиците. Не давах ухо на мърморенето й, но една реплика ме накара да се заслушам. „И винаги лявата се скапва първа.“ Дадох ухо, защото и в нашия случай ръкавицата е лява, нали? „Бях натрупала цяла купчина, докато се сетих, че всяка от тях може да служи и за лява, и за дясна ръка.“ Та си помислих дали и при нас не е така?

— Нищо чудно. Не виждам какво би спряло един левак да използва и ръкавица за дясната ръка. Или обратното.

— Не е много удобно да държиш ножа по този начин.

— Няма да е зле да започне проверка на Крейги. Първо: това ли е истинското му име? Човек обикновено се придържа към първоначалното си име. А и инициалите остават същите.

— На колко години беше? На петдесет и пет? Или шейсет?

— Може би и по-възрастен. Ще отида до лабораторията, за да видя докъде са стигнали. После ще пробваме да поговорим отново с Фелисити Гамлин. Да видим ще изкопчим ли нещо смислено. — На вратата Барнаби се обърна. — Дотогава си подготви аурата. — Трой завъртя показалец около слепоочието си. Барнаби се засмя. Тогава си виж хороскопа. Кой е твоят знак? Кучето Сириус ли?

 

 

Арно, чийто постижения в градината този ден бяха повече от скромни, реши да изяде парче плод, за да проясни съзнанието си. И така, в момента бе отдаден на хайку. Мислите му бяха заети с Мей, естествено. И стиховете щяха да са посветени на нея. Смачкани листове след доста неуспешни опити лежаха около стола му в стаята.

Въздъхна тежко. Сърдеше се не само на Талия — музата на поезията, — но и на английския език, тъй неподходящ за такива стихове.

Любим, мой цвят.

Лекокрила птица с нежен глас.

Огнен дух.

Не можеше да й даде това. Струваше му се незавършено. Освен това не харесваше и думите. Ставаше твърде ясно какви са чувствата му. Сърдито отиде до умивалника да измие изцапаните си с мастило пръсти. Беше си купил пергамент от най-добро качество, мастило от сепия и калиграфска четчица, защото беше убеден, че жената, на която пише, заслужава най-доброто. Като повечето хора използваше предимно химикалка и сега целият се наплеска с мастило.

Търкаше пръстите и дланите си, но в един момент се погледна в огледалото. Никога нямаше да хареса това, което виждаше там всеки ден. Ако беше висок и хубав, би я качил на бял кон с посипана със скъпоценни камъни златна юзда, за да я отведе далеч, далеч. Пробва да си пусне дълга брада, но му се стори, че прилича на ниско тантуресто джудже, и се отказа. Остави си малка къса брадичка, която периодично мажеше с къна, за да й придаде блясък. Чудеше се дали ако я обръсне, няма да изглежда по-млад. Преди да се обърне, Арно си изми лицето със специална зеленикава течност — Хедър му я даде с уверението, че билките в нея чистят петна и лунички. Вече цял месец я употребяваше, но не виждаше кой знае какъв резултат. Попи лицето си и сгъна старателно хавлиената си кърпа. Беше време за обяд.

Вече десет минути Джанет се мъчеше да открие в шкафа с провизии нещо, наподобяващо обяд. Така и не успя да свикне с перверзната практика производителите на вегетариански храни да назовават своите продукти с имена като месните им аналози: котлети от ядки, вегетариански бургер, печено от кашу. Сиренето тофу например се продаваше под формата на птичи крилца.

Джанет заля с вода гранулите, които бе избрала, но очевидно обърка пропорциите и наместо да се получи стегната маса, в съда се оказа противна каша. Опита се да отлее излишната течност, ала заедно с водата в канала се озова и част от хранителната съставка. Вбесена, Джанет тръшна купата върху плота и отиде да поговори с Трикси.

След като отказа да общува с когото и да било от групата, Трикси се бе заключила. Често правеше така, но поне отговаряше, ако някой почука. Дори само за да попита няма ли да я оставят на мира. А днес — никакъв звук.

— Трикси, обядът е готов.

Никакъв отговор и странна, някак много плътна тишина. Все едно вътре наистина нямаше никого. Джанет се огледа да не би някой да я види, коленичи и надникна през ключалката. Успя да зърне само ъгълче от неоправеното легло на Трикси. Изчервена от неудобство, се изправи.

Върна се в кухнята, където завари Кристофър. Той бе отскочил до селото и бе донесъл неприлично голям шоколадов сладкиш, „за да разведри малко настроението“, както се изрази.

— Но Хедър е изпекла руло с тапиока и глазура от фурми — предупреди го тя.

— Тъкмо за това — уточни младежът.

Джанет се засмя. Оказа се, че гранулите в купата, които преди малко остави така сърдита, са попили остатъка от водата; вече можеше да оформи сместа на топки и да ги изпържи. Запали газта и каза на Кристофър да викне останалите за обяд.

На терасата Хедър декламираше възторжено, люлеейки плътните си телеса:

— Всяка мъничка клетка на тялото ми е щастливаааа… Всяка мъничка клетка на тялото ми е добре…

Кристофър познаваше страстта на жената към позитивно мислене, както и опитите й да го внуши на своите клиенти, независимо от колко тежка болест страдат. Застана пред нея и отчетливо произнесе: „Храна.“

— Кени… В офиса е… — припряно рече тя и с танцова стъпка и леки подскоци се скри зад ъгъла на сградата.

Кен подготвяше плакати за следващия семинар на тяхното семейство.

— Обядът е готов — задъхано съобщи съпругата му, надничайки през вратата.

— Крайно време беше — изсумтя Кен. — Умирам от глад.

— В ден като този, нещата наистина са малко объркани. — Тя пристъпи, за да види как напредва работата. На бледосин фон Кен бе нарисувал два гълъба: единият, с дълги мигли, носеше в човката си клонка; другият, с ясно очертани пера, протягаше криле, за да прегърне партньора си. Отдолу стояха имената на Хедър и Кен, а след името на Кен пишеше: Интуитивен диагностик, писател, специалист по астрална настройка. Хедър бе представена като лечителка, писателка, проповедничка.

— Това трябва да ги доведе при нас. Дано след всичко, което се случи, интересът не спадне.

— Надявам се, Хед. — Той спусна крака на пода. — Докато работех върху плаката, мислено се опитвах да вляза в контакт с Хиларион, за да го попитам за нашето бъдеще.

— Чудесно. Какво ти отговори?

— Този нещастник не каза нищо… О, какво изрекох!? — Кен покри главата си с ръце, сякаш очакваше скален къс да се стовари отгоре му. — Прости ми, Хиларион. Само се пошегувах. По-интересно беше, че ми предаде информация за дупките в озоновия слой, за някаква промяна в парадигмите — няма за какво да се тревожите.

— Сериозно? Не мога да повярвам — лицето на съпругата се озари от надежда.

— Но е самата истина. Съобщението дойде направо от Първата четирислойна колона на мълчанието. Нали знаеш как бликват водите, когато се роди бебе? Процесът е абсолютно същият. Всички знаем, че в такъв момент започва силен духовен излив от ангелските селения.

— Нямаше да се сетя — плесна с ръце Хедър. — Трябва да го споделим с другите.

— А после и с целия свят.

На минаване през преддверието Кен надникна в купата с надпис „Виновен ли се чувстваш“. Този ден вътре нямаше пари. И все пак купата не беше празна. На дъното лежеше ключ с етикетче „25“. Беше ключът от стаята на Трикси.

 

 

Следобедът бе горещ. И двата прозореца в кабинета на Барнаби стояха отворени, ала въздухът не помръдваше. В съседство празнуваха двайсет и втория рожден ден на колежката Бриърли. Някой се беше сетил наред със сладкишите и тортата да донесе голяма торба с лед и друга с лимони. Главният инспектор държеше изпотена чаша с току-що приготвена лимонада и отхапваше предпазливо поничка. Внимаваше част от пълнежа да не капне на ризата или върху листовете, отрупали бюрото му. Най-отгоре лежеше току-що донесеният доклад от местопрестъплението.

От открехнатата врата долетяха нестройните звуци на „Честит рожден ден“. През процепа Барнаби виждаше своя сержант, кацнал върху бюрото на Одри: държеше лист принтерна хартия и пееше с пълен глас. Очите на младия мъж не се откъсваха от обутите в черни чорапи крака на колежката им.

През последните три години Одри порасна пред очите им. Плаха и срамежлива в началото, тя не знаеше как да се държи, когато флиртуват с нея или когато я пренебрегват само защото е жена. В този момент Трой се наведе напред и с хищническа усмивка зашепна нещо на момичето. В първия миг Одри примигна, после се наведе напред и прошепна нещо в отговор. Заобиколилите ги колеги избухнаха във весел смях и сержантът се оттегли.

— Едно време беше много мила — сподели Трой с началника си и размаха листа, който продължаваше да стиска в ръка. — Истинска жена. Не знам дали разбирате какво имам предвид.

— Според мен сега е далеч по-сладка.

— Правиш им комплимент и веднага те хващат за гушата.

— Представям си какъв е бил комплиментът ти. Там, където проверих, няма Крейг.

Трой се постара да изглежда делови.

— И аз прегледах някой файлове. Ето, тук има един Брайън Крейг. Занимавал се е със застрахователни измами. Починал в Бродмур. Чакам да получа резултати за имена като Кранлей и Крошу. — Гласът на Трой вече звучеше бодро и делово. — Убеден съм, че Гамлин беше прав. Чувствам го с костите си.

Предчувствията на Трой винаги намираха отзвук в костите му. На тях можеше да се разчита почти толкова, колкото и на Сейнт Бернард от етикета на прочутото бренди.

— Нещо излезе ли от доклада от местопрестъплението, сър?

— Почти нищо.

Трой изчете двете гъсто изписани страници. Не ставаше дори и дума за ръкавицата, което можеше и да се очаква. Имаше обаче снимка на намерения върху ножа конец — многократно увеличение.

— Този конец е голяма досада. Представа нямам от чия дреха може да е. А и кой ли би скрил такова оръжие в дрехата си. Мей Кътл има обичай да носи дрехи с широки дълги ръкави, но тя е вън от подозрение. Освен ако не е предала ножа на някой друг. На Уайнрайт например. Не виждам къде може да скрие оръжието, с неговите тесни панталони и прилепнали фланелки.

— Но той също не е приближавал подиума.

— Тогава кой остава? Онази, издокараната, носи панталони — възможно е тя да го е внесла. Русата сигурно не е била в състояние да го направи. Гибс може да го пъхне под якето си. Гамлин и Бийвърс са били в състояние да скрият ножа, както и онова момче, дето му хлопа дъската. То се облича с размъкнати дрехи. Или пък жената на Гамлин — под нейните фусти и воали има място да се скрият няколко дузини прибори. Същото се отнася и за сарито на дъщеря й.

Устата на Трой се сви в погнуса. Нищо не го отвращаваше повече от това бяла жена да се облича като цветнокожа.

— Ако това момиче беше моя дъщеря, досега хиляда пъти да съм я завлякъл вкъщи и да измия червената боя от главата й.

— Само че хората не са наши, сержант. Не са кола или перална машина. А и забрави някого.

— Не, не съм. — Барнаби му посочи скицата. — Кой Крейги? — Трой се разсмя недоверчиво. — Да не искате да кажете, че е помогнал на убиеца, като вкара ножа със собствените си ръце?

— Нищо не искам кажа. Той обаче е бил там. Не можем да го изключим. Кое е най-важното в нашата работа, Трой?

— Да сме с отворено съзнание за всичко — въздъхна Трой. Познаваше някои хора, които държаха съзнанието си толкова отворено, че много неща бяха изпаднали от него.

— Я иди да видиш дали не са останали още малко от онези понички.

 

 

Джанет претърсваше стаята на Трикси. Знаеше колко е безсмислено и въпреки това не се отказваше. Вече два пъти бе преровила всички кътчета. Първия път — трескаво, изпълнена с недоумение, а втория — бавно и системно. Обърна матрака и постелките на пода, разлисти всяка книга, в отчаянието си дори обърна кошчето за смет в огнището на камината. Не откри обаче нищо, което да я ориентира накъде се е отправила Трикси.

Всъщност Джанет търсеше писмо. Нищо. Дори накъсан плик с остатъци от думи или печат. Не намери нищо и в канцеларията. За първи път Трикси се бе свързала с комуната по телефона, после прекара тук един уикенд, който прерасна в постоянен престой веднага щом й намери стипендия.

Джанет се разстрои най-вече защото се оказа крайно зависима от присъствието на момичето. В началото дори не я одобряваше. Стори й се плоска и дори глупава. Нищо не ги свързваше. Постепенно обаче започна да я харесва и дори да завижда на по-младата жена, понеже е трудно управляема, често изпада в бунтовни настроения, отговаря веднага и на място. Отгледана в традиционно семейство, където хората се държат възпитано и сдържано, Джанет често се чувстваше безпомощна, като с вързан език и не знаеше как да каже какво мисли.

Доста бързо схвана, че Трикси не е истински последовател на вярванията в комуната. Посещаваше сеансите по медитация, разговаряше с Учителя, по време на религиозни дискусии изразяваше становище на правоверна, но Джанет беше уверена, че дълбоко в сърцето си Трикси не вярва. Много пъти, й се беше искало да я попита защо продължава да стои в Ложата на „Златния ветрогон“, но така и не се престраши да го направи.

Седеше на столчето пред тоалетката и за неизвестно кой път отвори най-горното чекмедже, за да види какво е останало от Трикси. Разпечатана кутия тампони „Тампакс“, розова дантелена блузка, очевидно непрана, защото от нея се носеше миризма на пот, няколко романа–еднодневки. Розите все още грееха във ваза.

Джанет беше сигурна, че Трикси бе изчезнала, защото е изплашена и това бе свързано с Гай Гамлин. Дори в смъртта си този човек причиняваше зло. Джанет си представи Трикси — сама, изплашена и тичаща. Дали имаше някакви пари? С положителност няма да посмее да се качи на автостоп. Не и след ужасяващите истории, на които се наслушаха напоследък. Изглежда, е излязла от къщата някъде между единайсет и половина и дванайсет. Представи си как се е промъквала през преддверието, влачейки синия си куфар на колелцата, а в същото време Джанет е била само на няколко метра от нея в кухнята.

Джанет се изправи отривисто. Загърна лекото си яке. Точно в момент като този Трикси се нуждаеше от нейното приятелство. А Джанет имаше какво да даде. Погледът й падна върху отражението в огледалото. Косата на жената отсреща стърчеше във всички посоки, кожата върху дългия орлов нос бе опъната. Даде си ясна сметка, че сигурно никога повече нямаше да види Трикси. Това я ужаси. Връхлетя я вълна на безвъзвратна загуба.

„Аз ще се погрижа“ — казваше майка й в такива случаи. Все едно дали ставаше дума за парче месо или за домашно по ръкоделие в училище. Джанет знаеше, че зад тези думи стои: „Не ми се занимава с това, но все пак е по-добре от нищо.“

Когато си даде сметка, че току-що е решила да се погрижи не за нещо друго, а за най-просто човешко общуване, за проблясък на човешка топлина, която да освети пътя й, тя зарови лице в ароматните рози и заплака отчаяно.

 

 

Кристофър и Суами бяха в кабинета. Тя гледаше замислено през прозореца, а той стоеше до малката маса от преплетени сухи ечемични стъбла — тук Барнаби бе провел разговорите с членовете на комуната. До краката на Кристофър бе оставена малка тоалетна чанта, а върху масата лежеше голям кафяв плик. Три дни почти никой не бе влизал в стаята и дебел слой прах вече покриваше повърхността на предметите.

Двамата млади си говореха за смъртта.

— Трудно, направо невъзможно е да си представиш какво е да си умрял, нали? Представи си, че наблюдаваш собственото си погребение. Хората плачат, цветя. Но за да го видиш, трябва да си жив.

— Вероятно. Не може ли да си говорим за нещо друго? — Той остави тоалетната чантичка върху стол с дървена облегалка. — И да подредим поне част от вещите на баща ти.

— Какво има да се подрежда? Това са само дрехи. Когато следващия път някой отиде до Костън, най-добре да ги остави на някоя благотворителна организация.

— А този плик?

— Знам, знам. Нали се подписах, за да го приема.

— Успокой се. Разбрах. — Той изсипа съдържанието върху масата. Портофейл, ключове, носна кърпа, ножче за пури и запалка. Празно кафяво шишенце. Малко картонче — на, едната му страна пишеше Йън и Фиона, а на другата — „Единственото ни желание е да се чувствате добре“. На дъното на плика имаше още нещо.

Кристофър бръкна и напипа часовника. Извади ослепително красивата вещ. Обсипан със скъпоценни камъни, целият искреше. Младият мъж зяпна от възторг. Вдигна очи и видя, че Суами го наблюдава. По изражението й не разбра какво изпитва.

— Не е ли редно да предадем тези неща на майка ти?

— Не мисля. Сега най-малко има нужда нещо да й напомня за случилото се. Тя е в това състоянието благодарение на него.

— Шишенцето е празно.

— Там държеше хапчетата си за сърце.

— Значи е имал време да стигне до тях и да ги вземе?

— Така излиза.

— В портфейла му е натъпкано нещо. — От вътрешността на скъпата вещ от кремава крокодилска кожа се изсипаха ситни като конфети парченца хартия. Младежът улови едно и го разгледа отблизо. — Това са пари.

— Тук има нещо гротескно — приближи Суами. Неясно защо, тя се изплаши. — Той никога не би направил подобно нещо. Освен ако… — За няколко минути тя си представи как Гай, осъзнал безсмислието да трупа пари, е накъсал символично банкнота. Много бързо отхвърли мисълта като абсурдна.

— Освен ако какво?

— Не знам. Беше много… напрегнат. Емоционално, искам да кажа. Когато говорих с него онзи следобед, дори ми дожаля. Не му го показах, естествено.

— Защо?

— Презира всяка проява на чувства. Според него това означава слабост.

— Изглеждаше ми някак тъжен.

— Не се хаби в съчувствие. Точно тогава е взел онзи нож. По-добре прибери нещата в плика. Не, чакай… — Тя взе часовника и му го подаде. Ето, вземи го.

— Моля?

— Вземи го.

Младежът преглътна смутено — не вярваше на ушите си. Очите му не можеха да се откъснат от красивата вещ.

— На кого би се паднал?

— На мен. Твърдеше, че всичко оставя на мен.

— Но не можеш да ми го дадеш просто така. — Сам не разбра как ръката му се вдигна и пое часовника.

— Напротив, мога — и тя го целуна небрежно. — Ако искаш, го продай. Само не го носи, когато си с мен.

Кристофър пусна скъпата вещ в джоба си. Не го усети да тежи. Беше развълнуван до дъното на душата си от огромния подарък, но и малко смутен от пренебрежението, с което му беше предложен. Дали пък тя не се опитваше да му даде някаква утешителна награда, защото е решила да поеме сама пътя си. Предположението го ядоса, и то не само заради намека за разчистване на сметки. Предпочиташе да има Суами, а не някакви утешителни премии, независимо колко са скъпи.

 

 

Малко след три Барнаби и Трой спряха колата пред входа на Господарската къща. На вратата се появи Мей, сякаш ги бе чакала. Носеше една от своите ярки дрехи от лека материя, препасана с колан от кована мед.

— Ето ви и вас — започна направо тя. — Много се радвам да ви видя. Искам да ви кажа нещо.

— Радвам се, госпожице Кътл. — Барнаби я последва в преддверието. Къщата изглеждаше спокойна и тиха, като се изключи лекото потропване на съдове от кухнята. Инспекторът не пропусна да отбележи на глас колко красиви са слънчевите лъчи, преминаващи през многобройните цветни стъкла на витража.

— Често заставаме под тях, защото красотата на цветовете зарежда духа ни със светлина. Всеки от нас стои, тук поне веднъж на ден. Никога не бива да се подценява изцелителното въздействие на цветовете. Вероятно няма да имате нищо против да…

— Някой друг път. Та какво искахте да споделите?…

— Не тук… — Тя се отдалечи с бързи стъпки, кимвайки им да я последват. Жестът беше придружен с високо вдигане на ръката и помахване с длан напред-назад, фигурата й му напомни за перископ на подводница.

Днес жената бе вдигнала косата си нагоре. Красивата корона от букли, масури и вълни влизаше в стила на Рубенсовата й фигура. Без никакво затруднение я следваха в сумрака на къщата, защото ярките й дрехи трудно биха останали незабележими. Въведе ги в стая и бързо затвори вратата след тях.

След такова припряно посрещане Барнаби очакваше с щракването на бравата да се излее поток от думи, ала жената мълчеше, обърнала към тях римския си профил.

Най-сетне, очевидно събрала мислите си, подхвана:

— Усещам изключително силни негативни, за да не кажа трънливи вибрации. — Погледът й скачаше напрегнато ту към единия, ту към другия мъж. — И дори си мисля, че вие сте източникът — тя кимна към Трой. Той вдигна изумено вежди. — Нуждая се от няколко минути, за да възстановя позитивните йони в своя жизнен индекс.

Мей се настани до малка кръгла маса, покрита с оранжева плетена покривка, опря лакти в ръба и затвори очи. Нужните й минути се оказаха повече от няколко. По едно време нежните й ноздри се разшириха, пое няколко пъти дълбоко въздух, издиша, отвори очи и им се усмихна дружелюбно.

— Сега вече е по-добре, нали? — попита Барнаби.

Трой продължаваше да стои до прозореца и да излъчва бодливите си вълни.

— Надявам се да ми влезете в положението. Снощи не можах да спя. Малко преди обяд дремнах за малко и великият учител Ракоуски ми се яви насън, за да ме посъветва да се видя с вас. Сигурно знаете, че той се занимава с правните проблеми, затова нямаше как да не го послушам.

— Разбирам — излъга откровено Барнаби.

— Това, което ще ви кажа, не е свързано с пътуването на Учителя в отвъдното. Мъчи ме от известно време и дори се канех да го споделя с Кристофър, но метеорът се сгромоляса на главите ни и аз съвсем забравих. — Тя вдигна очи към прозореца, където Трой вече бе залепил чело о стъклото. — На вашия сержант да не му е зле?

— Не, нищо му няма.

— Повече не съм в състояние да стоя с глава, заровена в пясъка, все едно нищо не се е случило. Тук действително става нещо.

„Мили Боже, рече си Барнаби. Не стига убийството, ами сега и друго“.

— Всичко започна, след като Джим Картър ни напусна.

— За първи път, струва ми се, чувам това име, госпожице Кътл.

— Почина, преди вие да се появите.

— И кой беше той?

— Много мил човек. Един от първите хора тук, в комуната. С него се случи инцидент, фатален, за съжаление. Изненадана съм, че не сте чули нищо.

— Смърт при случаен инцидент не в нашил обсег на действие.

— Проведе се разследване. — Мей погледна Барнаби някак критично, все едно го е заловила да пуши на забранено място. — Ден или два след нещастието бях тръгнала към пералнята, когато чух спор. Или поне част от него. Вратата към стаята на Учителя не беше затворена плътно. Някой вътре каза: „Какво си направил? Ами ако решат да направят аутоп…?“ После затвориха вратата.

— Видяхте ли кой беше вътре?

— Параванът скриваше вътрешността.

— Мислите, че господин Крейги е казал тези думи? — От напрежение Барнаби чак се наведе напред. Трой, спрял да масажира прозореца, извърна лице към двамата. Очите му внимателно следяха разговора.

— Не мога да кажа. Гласът бе много приглушен. След като бяхме при следователя и той излезе със заключение, реших, че придавам прекалено голямо значение на чутото. Ала няколко седмици по-късно, през нощта, ме събуди шум в съседната стая. Долових шумове, сякаш някой внимателно мести мебели или отваря и затваря чекмеджета. Стаята на Джим никога не се заключваше, затова не разбирах кому е нужно да се промъква там посред нощ.

— Да не би да е бил външен човек? — предположи Барнаби.

— Едва ли. Сянката му изчезна към вътрешността на сградата.

— Не ви ли хрумна да повикате полиция?

— Ние тук рядко прибягваме към услугите на полицията. — Мей дари Трой с утешителна усмивка. — Вие положително сте много добри, но понякога намесата ви може да причини сериозни психологически вреди.

— Допускате ли, че докато е бягал, човекът е чул как отваряте и затваряте прозореца?

— Определено. — Тя очакваше коментара му с широко отворени невинни очи. — Защо? Важно ли е?

Трой направо не вярваше на ушите си. Жената пред него шофираше, грижеше се за финансите на комуната и за доста голям брой посетители; успоредно с това се занимаваше и проявяваше интерес към архангели, извънземни с познания в юриспруденцията и какво ли още не. И същата тази жена в момента деликатно докосваше ръкава на неговия шеф.

— Да не ви е зле, инспектор Барнаби?

Инспекторът се изкашля някак дрезгаво.

— Стегнатият ларинкс води до сериозни проблеми с бъбреците — загрижено обясни Мей. — Диагнозата й беше приета напълно хладнокръвно и тя продължи: — Веднага ще ви донеса моя аромат за такива случаи.

Предложението й, явно, не се прие и тя изглеждаше разочарована.

— Ще може ли да огледаме стаята на господин Картър?

— Там няма абсолютно нищо. Всичко беше изнесено.

— И въпреки това…

— Само още нещо, инспекторе. В петък при пълнолуние изскубнете стрък амарант с корените, иначе няма нужния ефект, увийте го в парче чист плат, за предпочитане лен, и го носете под ризата си, до кожата. Така ще бъдете недосегаем за куршумите.

— Полицията ни осигурява необходимите средства срещу куршуми, госпожице Кътл.

— Наистина ли? — Очите й светнаха любопитно. — Сега носите ли такова нещо? Ще позволите ли да го видя? — След кратък размисъл тя попита: — Може ли да се каже, че „оказвам съдействие на следствието“, инспекторе? Често съм се питала какво точно означава тази фраза.

Тримата излязоха от стаята на Мей и спряха пред съседната врата. Само след миг Барнаби и Трой се озоваха вътре. В стаята цареше идеален ред. Мебелите се свеждаха до два обикновени букови стола, единично легло, ниска масичка, неголям гардероб с празна кутия, от обувки и скрин. На отсрещната стена, върху небоядисана дъска вместо закачалки бяха завинтени три куки. Проста памучна кувертюра покриваше леглото с тънък твърд дюшек. От цялата стая лъхаше на аскетизъм и въздържание. На иначе голите стени бе изрисуван надпис: „Бог е безгранична окръжност, чийто център е навсякъде.“

Трой се зае да провери чекмеджетата на скрина. До едно се оказаха празни. Барнаби се огледа, питайки се дали наистина за духовното извисяване е необходимо такова ограничаване на удобствата. Мислеше си за самобичуването, за годините, които йогите прекарват на дъното на тъмни и влажни пещери — със сплъстени коси, покрити с прахоляк, вмирисани. Главният инспектор не виждаше смисъл в това. Той харесваше удобствата. Не кой знае какви, но поне едно приело формата ти кресло след дългия работен ден. Или пък хамак на двора с чаша вино в лятна вечер, докато музиката се лее през отворения френски прозорец. Обичаше, наистина много обичаше, да си легне вечер с Джойс. Харесваше му да скицира ясните очертания на нейния профил.

Не изпитваше желание да размишлява обстойно върху философски проблеми, и не само защото нямаше време, но и защото не виждаше голям смисъл. Предпочиташе да живее почтено, държеше на жена си и дъщеря си, имаше работа, полезна на хората, а със заплатата си, освен за семейството си успяваше да се грижи и за половин дузина благотворителни каузи. Имаше няколко приятели, с които се виждаше от време на време, но те знаеха, че могат да разчитат на приятелството и вниманието му, когато се наложи. Общо взето, не се справяше зле.

— Не е кой знае колко за един цял живот, нали, сър? — обади се Трой, застанал до полиците с книги. — Ето, има и книга за живота сред вълци — и той се изкиска.

Барнаби винаги се изненадваше от радостта, с която неговият сержант посрещаше собствените си плоски шеги. Автор на въпросната книга бе Улф Месинг — един от известните лечители на душата в Русия, както се твърдеше в анотацията на гърба. Барнаби посегна и взе друга книга — „Умирането. Разумна алтернатива на последните моменти от живота“ от Аня фус-Грабер. Поуспокоен от вестта, че в този важен момент от живота си човек има избор, главният инспектор изпита съжаление, задето горкият Джим не бе успял да се възползва от възможностите, описани в книгата.

— Най-добре да проверим всичките. — Човек никога не знае какво може да изскочи между страниците.

Двамата — започнаха да вадят томовете един по един; разтърсваха ги и ги преглеждаха. Барнаби се изненада приятно от факта, че тук бяха събирани не само книги, доказващи величието на източните философии, но и такива посветени на софизма, на обичаите на друидите, митове и легенди на други народи, изкуството на руните, на Розенкройцерите и на масоните. Имаше книги и за летящи чинии, и речник на Новата перспектива, и Книга на промените — И Дзин. Най-скъпата струваше три лири и седемдесет и пет, а най-евтината — двайсет и пет пенса; всичките купени от антикварни магазини.

— Положително е имал и лични вещи, шефе — промърмори Трой, докато прелистваше последната книга. Повечето хора имат кръщелно свидетелство, някакви снимки. Възможно ли е да съществуваш единствено с дрехите на гърба си и с няколко книги.

— За монасите е възможно.

— Аха — лаконично се съгласи Трой, сякаш ставаше дума за някакви далечни създания, живеещи най-малко на Марс.

Барнаби взе „Смисълът на щастието“. Кой не би избрал такава книга?

— Ако няма какво друго да правиш тук, защо не отидеш да разпиташ госпожа Гамлин, Трой? — попита главният инспектор.

— Вярно. Къде ли е тя?

Така му се искаше да се измъкне и да изпуши една цигара. Трой отвори вратата със замах и едва не настъпи Мей, която тутакси предложи да го заведе при Фелисити. По пътя към стаята тя на няколко пъти му хвърли окуражителни погледи, посъветва го да не се подстригва толкова късо, защото именно косата е антена за контакт с космическите сили.

— Храмът на победата на Венера е отворен за нашето съзнание на седемнайсети този месец. Защо не ни посетите тогава и да се присъедините към нашата церемония?

Трой изглеждаше недосегаем.

— Имате нужда от лечение. И то спешно. — Решила, че мълчанието му е признак за нерешителност, тя продължи: — Лекуваме личността цялостно. Когато някой орган заболее, лекарят ви предписва хапчета. Понякога се налага да постъпите в болница, за да ви оперират. Грижат се за конкретния орган, но не и за личността.

— Да… Да. В последно време съм малко зает. Вкъщи имаме бебе и изобщо…

Мей го остави пред вратата на Фелисити и хлътна вътре, за да подготви жената. Върна се след малко и преди да го пусне да влезе, го предупреди:

— Будна е, но енергийното й поле е все още доста слабо, така че ще ви помоля да…

— Няма страшно, госпожице Кътл.

Трой едва позна Фелисити. Седеше в леглото, подпряна на възглавници, правата й коса бе опъната назад и привързана с някаква връзка. Беше облечена в синя роба. Най-хубавото бе, че по време на разговора си с нея можеше да пуши, без да й иска разрешение. Според него тя дори не забеляза този факт.

Доколкото успя да прецени, тя не беше кой знае колко по-спокойна от вчера. Едва ли си спомняше дали се е намирала на подиума, камо ли да се сети кой е стоял встрани от нея. Трой дори се съмняваше, че е разбрала за убийството.

Попита я за попечителския фонд на Макфадън и тя изведнъж се разстрои.

— Най-добре питайте съпруга ми. На него можете да му вярвате.

— Все пак става дума за наследството на дъщеря ви, госпожо Гамлин. Вероятно и тя е наясно.

— Няма никакво значение чии са парите. — Тя нервно люшкаше глава във всички посоки. Трой тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, зад гърба му се изля порой от коментари — все обидни, — засягащи физическите и моралните достойнства на съпруга й. Той се изпълни с уважение към цветистите квалификации, но изобщо не обърна внимание, че тя използва сегашно време. Най-после, изтощена от дългата реч, жената се отпусна върху възглавниците.

— В момент като този не го намирам за много подходящо, госпожо Гамлин — отбеляза той. — Та човекът почина съвсем скоро.

В следващия миг Фелисити изпищя пронизително и се свлече от леглото на пода — главата й увисна, а краката й останаха горе. Мей тутакси връхлетя в стаята.

 

 

— Голям тъпанар излезе, Гавин — отбеляза Барнаби по пътя към управлението.

— Откъде да знам? Лежеше там с вид на затоплен мъртвец. Предполагах, че все някой й е казал. Пък и добре, че съм ви подръка, та има кого да обвините за всяко нещо.

Използват ме като „шамара на султана“, мислеше печално младият мъж. Открай време искаше да е полицай. Харесваше му да е полицай, но на моменти — когато пишеше доклади, когато ставаше свидетел на политически игри, когато трябваше да си затваря устата и да търпи несправедливи обвинения като сега — се дразнеше до такава степен, че му идваше да захвърли всичко.

Единствено по ярките като ягоди петна по бузите и стиснатите устни на своя сержант Барнаби разбра, че не е бил справедлив. В предположението, че са съобщили на Фелисити за смъртта на съпруга й, имаше логика, макар Трой очевидно да не бе подходил по възможно най-тактичния начин. Да наречеш Трой „тъп“, означаваше да го удариш по най-болното място. Не беше редно.

— Всеки бърка понякога, сержант — рече той примирително.

— Сър.

И нито дума повече по темата. Много скоро на Трой му мина и той се впусна в доста преувеличени и извънредно подробни описания на постиженията на бебето: красота, таланти, скорост на растежа — височина, зъби, коса, нокти; речеви умения — отговори и въпроси; музикални постижения — упражнения на тимпани — с капаците от кухнята, и не на последно място художническите. Последната рисунка дори закачили на вратата на хладилника. Представлявала умело пресъздаден образ на пудела на баба й.

За Барнаби не беше проблем да се изключи. В мислите си се върна към аскетично обзаведената стая на Джим Картър. Човек, напълно сериозно отдаден на вярванията си и в същото време симпатичен. Както и на дочутия от Мей разговор.

„Какво си направил? Ами ако решат да правят аутоп…“?

Аутопсия. Какво друго след два дни от смърт при съмнителни обстоятелства. Неслучайно Крейги (по всяка вероятност) и още някой друг са се бояли от такава процедура. И ето, сега Крейги също е мъртъв. Дали двете събития не са свързани?

Изграждането на хипотези на този етап беше напълно безсмислено. Загуба на енергия и най-вече — отвличане на вниманието. И без това си има достатъчно грижи. Новата информация си седи дълбоко в съзнанието и когато му дойде времето, излиза преработена.

Не се наложи да чака дълго. Събития още на следващия ден хвърлиха нова, по-тревожна светлина върху смъртта на Джим Картър.