Каролайн Греъм
Маската на смъртта (13)

Дванадесета глава

Трой влезе в стаята с блеснали очи и свеж като краставичка. Бебето беше спало цялата нощ. От сержанта се носеше аромат на приятен афтършейв. Сложи сакото си на закачалка и погледна към Барнаби, който стоеше пред прозореца и замислено съзерцаваше какво става вън.

— Какво правите, шефе?

— Готвя се за свещенически сан. На какво друго ти прилича?

О, Боже, лош ден! Значи до довечера щеше да гледа нацупената му физиономия. Никак не беше подходящо да покаже новите снимки на Талиса, където се виждаше как стои сама, хванала с ръка стола на Морийн.

— Как сте шефе?

— Горе-долу. Не спах много добре.

— Много съжалявам. — Всъщност, понеже самият той се беше наспал, не изпитваше особено съчувствие към колегата си. — Тази сутрин си мислех…

Този процес беше твърде рядко събитие. В такива моменти имаше опасност да прегрее. Наблюдаваше, слушаше, водеше си подробни бележки. Беше изключително акуратен и понякога интуитивен.

— Е и?

— Къде е седял онзи младеж, Том?

Главният инспектор нямаше нужда да гледа. Знаеше местата на хората наизуст.

— В краката на Крейги.

— Дъщерята на Гамлин е отляво на Крейги. Така тримата образуват триъгълник. Достатъчно е Тим да скочи и да се извърне, за да се озове лице в лице с тях, прав ли съм? — Барнаби кимна. — Според мен той е направил точно това. В полумрака на стаята и от рязкото обръщане е объркал човека.

— Смяташ, че е имал намерение да убие наследничката на Гамлин? Но защо?

— По всичко личи, че е обожавал стареца. Този човек е бил за него и слънце, и луна, и звезди, и човекът, който се грижи за него. Появява се момичето — младо, красиво и на всичкото отгоре предлага на комуната значителна финансова помощ. Ами ако тя го измести от сърцето на любимия Учител?

Барнаби смръщи чело.

— На нас двамата реакцията му може да ни се струва прекалена, но не бива да забравяме, че е душевноболен.

— Така е. В момент на крайна ревност като нищо е годен на подобна постъпка.

Трой се изчерви и подръпна маншетите на ризата си — жест, типичен за него в моменти на смущение или удоволствие.

— Така се обяснява и крайната му реакция при смъртта на Крейги, и защо искаше да ни каже, че е нещастен случай.

— Дори не сме започнали да навлизаме в емоционалните дебри. Затворените общества понякога са същинска тенджера под налягане — най-вече духовно ориентираните. В такива групи не гледат с добро око на демонстрацията на чувства. Нерядко повечето последователи се привързват не само духовно, но и физически към своя водач, особено когато той е по-силна личност.

— Да нямате предвид, че си е лягал с някои от тях?

— Не е задължително. Но понеже ти и аз не сме се срещали с него, трудно ще определим каквото и да било, независимо какво твърдят последователите му. А и нямаме никаква представа колко силно е било въздействието му върху тях.

Трой обърна гръб на схемата на Барнаби.

— Значи допускате, че е имал по-особено въздействие върху някой от тях?

— Възможно е. — Всъщност Барнаби не беше наясно какво допуска.

От убийството бяха минали едва два дни и той очакваше някои неща да се изяснят тепърва. Всеки момент щеше да пристигне и докладът от лабораторията с анализ на грубите влакна, намерени по ножа, заради което вчера прибраха от Господарската къща хавлиени кърпи и престилки. Залагаше много на тези влакна.

Освен това бе изпратил човек да издири истинския Кристофър Уайнрайт, а и Джордж Бълард трябваше да се обади, за да разкаже нещо повече за лекарствата, които бе взимал Джим Картър. От издирването на имена, близки до името Крейги, също нямаха резултат. Не можеха да го вземат за мошеник само защото Гамлин го обяви за такъв и е носел перука. Все още не бяха установили окончателно доколко е вярна историята на Андрю Картър. Бе живял твърде живописно. Ако разказът му беше автентичен, едва ли щеше да е лесно да проследят всичките му пътувания. Барнаби вече получи заключението на съдия-следователя и данните от разследването около смъртта на чичото на младия мъж. Едно подновяване на разследването би било изключително трудно. Според приведените доказателства всички членове на комуната се бяха оказали далеч от мястото в момента на смъртта. И все пак не биваше да се пренебрегва нито писмото, изпратено от Джим Картър, нито дочутият разговор. Не намериха регистрация на Трикси Чанинг в компютъра на полицията; следователно не се оправдаваха подозренията му, че тя бяга от органите на реда. Налагаше се да направят словесен портрет на момичето и да го разпространят. Всичко това искаше време. Барнаби не приемаше мнението на Андрю Картър, че с изчезването й заедно с целия й багаж „нищо чак толкова страшно не се е случило“. По време на разговора си с главния инспектор Трикси очевидно се изплаши и сега той съжаляваше, задето не я беше притиснал, та да изкопчи нещо повече при първата им среща.

— Все още смятате Гамлин за виновен, нали, шефе?

— Поне засега. — В действителност той никак не беше убеден във вината на милионера. Отчасти защото някак насила му бяха натикали името на извършителя; отчасти поради искрения гняв на бащата, задето е бил използван така лесно. А оставаше нерешен и въпросът с мотива. На пръв поглед беше съвсем ясен, но при по-сериозен размисъл нещата доста се разклащаха. Гамлин изглеждаше обсебен от желание да спечели привързаността и чувствата на дъщеря си и парите й сякаш не го интересуваха. Тя ясно бе дала да се разбере какви чувства храни към своя Учител. Значи баща й не може да не е знаел, че причини ли му зло, шансовете да се сдобри с момичето се свеждат до нула. От друга страна, елиминирането на духовния й водач не даваше гаранция, че тя пак няма да дари парите си на комуната. Дори напротив — вероятно още повече би се заинатила да го направи. И накрая, не биваше да се пренебрегва фактът какъв човек беше Гай — вземи каквото искаш и си плати за това. Главният инспектор не изключваше възможността Гамлин да е способен на убийство, но само в момент на афект, което пък изключваше хитро и преднамерено планиране. А тогава, Барнаби беше убеден, милионерът не би хвърлил толкова пари, за да ангажира най-скъпо платения адвокат в държавата, за да го защитава. Засега Том Барнаби не намираше обяснение защо в предсмъртния си час Крейги е посочил бащата на Силви.

Одри Брайърли почука на вратата на шефа си — носеше информация за вероятната самоличност на Крейги. Трой грабна листовете и се зачете, Фреди Кранмър? Не само прекалено млад, но и известен с множеството екзотични татуировки по тялото. Следващото име му се видя по-вероятно. Албърт Кранлей, на петдесет и седем, фигурираше на първо място с дребни кражби и продажба на крадени вещи. След време беше разширил дейността си с фалшиви обяви за доставка на стоки, застраховки и ипотеки. Натрупал пари, които така и не били открити. Спипали го в Малта; от присъдените му седем години излежал в затвора четири, понеже показал примерно поведение — нещо, характерно за повечето измамници.

— Ето, този ми се струва подходящ, сър.

Барнаби изслуша внимателно какво прочете Трой. През цялото време сержантът кимаше ентусиазирано, перчемът над челото му се поклащаше нагоре-надолу като гребен на екзотична птица.

— Има само едно съвпадение — заключи Барнаби накрая, — горе-долу са на една и съща възраст. Като изключим констатацията на Гамлин, напълно разбираема за положението, в което се е намирал, нямаме никакво друго основание да свържем двамата.

Видя как мускулите по лицето на Трой се стегнаха. Сержантът често му приличаше на котка пред миша дупка. Беше едновременно и сила, и слабост, защото той никога не знаеше кога да спре.

— Ако си спомняш — продължи Барнаби, който до късно снощи бе чел показанията на свидетелите, — Арно Гибс спомена за благотворителната дейност на комуната.

— Всичките се занимават с такива неща, шефе. Най-вече големите злосторници. Подпомагат детски организации, спортни клубове, каквото се сетиш.

— Дребни подаяния. Сумите са незначителни. Да не говорим, че така популяризират имената си. Но виждам и значителна разлика между тези, за които ти говориш, и организации като Ложата на Златния ветрогон. В нашия случай всички в групата са равни.

Телефонът в стаята иззвъня. Обаждаше се Уинтертън, отговорникът от управлението за връзките с пресата. Репортерите и журналистите вече го притискаха за делото Гамлин и той молеше за някаква нова информация, та да се отърве поне за малко.

— Преразкажи им каквото ти дадох вчера — посъветва го Барнаби.

— Благодаря ти, Том, много ми помогна.

— За теб — винаги. — Главният инспектор затвори. Когато вдигна очи, в стаята нямаше никого.

 

 

В ранната утрин Арно се разхождаше из градината. Първите лъчи на зората едва си пробиваха път на хоризонта. Носеше плитък ратанов поднос, чието дъно бе покрил с ягодови листа, и се беше запътил към Стела — наскоро узрялата череша. Много му се искаше да набере малко плодове за Мей. Докато ги късаше, внимателно крепеше подноса, за да не го обърне. Когато приключи, огледа купчината — по нищо не приличаше на изложените в магазините.

Снощи на вечеря Мей не хапна почти нищо. Дано сега плодовете да я изкушат.

 

 

Обратно към къщата мина край външната порта на парка и провери дали репортерите и фотографите, за които Ави и Тери ги бяха предупредили, вече са тук. Вчерашните предсказания на досадните им посетители се сбъднаха. Привечер тълпата пред портата беше значителна. Добре че Арно бе намерил в килера катинар и дълга ръждясала верига, та навреме прегради достъпа на медиите до къщата. В ранните часове на утрото обаче пътят до Господарската къща бе пуст.

Тъкмо стигна до ъгъла на къщата и един от прозорците на приземния етаж се отвори със замах. Беше стаята на Мей. След миг се разнесоха възторжените звуци на нейното чело. Арно спря с разтуптяно сърце и се заслуша. Подпрял гръб на стената, той притвори очи. Мей свиреше стара каталанска народна песен. Тъжната мелодия винаги го разнежваше. Погледна към своя дар — черешите се бяха разпилели, дори ягодовите листа вече не бяха така свежи. В сравнение с току-що чутото подносът му се видя смешен и грозен. Изсипа съдържанието му в лехата с цветя и върна съда в бараката. Челистката остави лъка и отиде да си вземе вана с ароматни билки за обща хармония, направи йогийски и дихателни упражнения и готова да посрещне деня, слезе на закуска.

Явно се бе увлякла в заниманията със себе си, защото всички бяха долу около масата в кухнята. Липсваха само Тим и Фелисити. Пред умивалника Хедър приготвяше слънчева вода по тяхна специална рецепта. Обвиваше с разноцветни хартии бутилки с чешмяна вода и ги оставяше на слънчева светлина, та водата да се зареди с електромагнитна енергия. Държеше се скромно и покорно, готова да изпълни задължения, които само довчера смяташе, че не са нейна работа. Кен пък седеше в края на масата и приемаше каквото му подадат. Цялото му поведение говореше: знам си мястото, зад вратата. Дори да искаше да се движи, гипсираният крак не му позволяваше. През нощта спа в малка стая на приземния етаж и така щеше да продължи, докато му свалят гипса.

Щом Мей влезе в кухнята, Арно стана и я попита дали иска да пийне нещо, например чаша билков чай.

— Не си довършил закуската си, скъпи мой — усмихна му се тя. — Сама ще си взема.

При това обръщение лицето на Арно пламна като божур, но той седна послушно, докато Мей приготви препечените си филийки. Зае мястото си до масата и забеляза колко необичайно тихи са всички; направи й впечатление колко зачервено е лицето на Арно. Попита го дали не се чувства зле.

Хедър, тиха като мишка, съобщи, че ще изнесе бутилките на слънце. Малко след това тестерът изхвърли филийките и звукът проехтя едновременно със звъна на телефона. Мей вдигна слушалката с една ръка, а с другата взе филийките.

— … Надгробен камък ли? Не, ние ще организираме сами нещата. Как казахте, че е името ви?… Да, чак сега разбрах… Права сте, това наистина е проблем. Нека да помисля малко… Не, не бихме искали такова нещо… Знаете ли, в стената на оградата има неголяма дървена врата и под нея земята е изровена, така че пъхнете нещата там… Да, нали? Много мило от ваша страна. Благодаря.

— Какво искаха? — нетърпеливо попита Кристофър.

— Обади се госпожица Томбс от пощата в селото. Пощальонът не можел да ни предаде писмата, защото градинската порта е затворена. Попита не иска ли някой от нас да отиде да я прибере.

— Не — възкликна Суами невъздържано.

— Нали чухте какво предложих? Ще поставят пощата за нас в една торба и ще я пъхнат под вратата в стената.

— Съвсем забравих пощата — обади се Арно. — Вероятно някои хора ще ни потърсят за консултации.

— Ще отида да взема пакета — обади се отново Кристофър. — Ела с мен, Сузи.

— Нямам желание.

— Ще минем през терасата. Оттам няма кой да ни види. Ако се крием тук, ще излезе, че се поддаваме на натиска им.

Суами го последва не защото последните му думи я убедиха, а защото й беше по-лесно да се съгласи, отколкото да спори. Едва местеше краката си, главата й тежеше от скръб и чувство за вина.

Двамата излязоха от къщата, тръгнаха през билковата градина и се насочиха към моравата. Кристофър улови малката длан и усети колко е вяла и отпусната. Изплаши се, че тя не само е в шок от скорошното убийство, но и е настъпила промяна в чувствата й към него. Перспективата да я загуби го стисна за гърлото. Колкото повече отлагаше да й признае истината за себе си, толкова по-лошо ставаше. Опита се да формулира причината защо се е наложило да скрие истината. В крайна сметка замълча.

* * *

Малко преди обяд пристигна докладът на съдебния патолог. Барнаби отвори папката, преди Одри да излезе от стаята, и хвърли бърз поглед.

— Някакви изненади? — не издържа Трой.

— Крейги е бил пушач, но преди време е спрял цигарите. Не е пиел. За последен път се е хранил около девет часа преди да умре. Причина за смъртта е удар с нож, забит в гърдите му отпред, което изключва възможността Гамлин да е атакувал откъм гърба.

Главният инспектор замълча, а Трой запристъпва от крак на крак, за да прикрие раздразнението си. Шефът му много обичаше да прави театрални паузи.

— И после? — не издържа Трой.

— Бил е болен от рак на костите.

— Рак ли? — Трой не беше очаквал точно това. Реакцията му убеди Барнаби, че е изиграл сцената майсторски. Сержантът приседна на близкия стол. — В напреднала фаза ли?

— Достатъчно. Пише, че му оставали няколко месеца. Това обяснява и перуката. Ако е бил на химиотерапия, положително е загубил косата си.

— Дали се е подложил и на този вид лечение? Нали знаете — такива хора се тъпчат с билки и разни природни лекове.

— Спомнѝ си, че е бил заедно с Арно Гибс в Хилингтън, когато попадат на Райли. Двамата са били редовни посетители на болницата. Ще направим проверка, разбира се, но положително ще се наложи да се простим с идеята ти, че е носел перука, воден от театрални подбуди.

Трой стисна неволно устни и нахлузи привидно безразличното си изражение.

— Дали пък болестта има нещо общо с убийството, шефе?

— Нямам представа. Но ако Крейги е успял да прикрие този факт, вероятно — не.

— Убиецът няма как да е знаел. Кой ще рискува свободата си за нещо, което и без това е щяло да се случи след няколко седмици?

— Ако времето не е било проблем, никой. От друга страна, нека си представим следното: те знаят и в желанието си да му спестят мъка и страдание… го пробождат. От състрадание, искам да кажа.

— Излишен риск. Такива хора предпочитат хапче в овесените ядки.

Трудно бе да се твърди, че информацията от доклада на патолога внася някаква светлина.

— Мисля да отиде да хапна, шефе.

— Най-много половин час. И ми донеси няколко сандвича.

 

 

Крис и Суами донесоха яркозелен найлонов плик с емблемата на пощите и го оставиха на масата в кухнята — съдържаше два малки пакета и поне дузина писма.

Първа зарови пръсти в купчината Джанет. Нямаше нищо за нея. Доловила съжалението в очите на Хедър, тя смутено стана и започна да прибира чашите от кафе.

— Божичко — възкликна Арно и отвори едно писмо. — Кандидат за нашия уикенд за хидромасаж.

Публикуваха съобщение за семинара им „Среща с Афродита“ в местните вестници на Костън и Ъксбридж. Вече бяха купили две машини за въздух под налягане, с чиято помощ щяха да създадат ефект на джакузи в старомодните вани с лъвски крачета на сградата. Можеха да проведат заниманията и в езерото в градината:

— Ето една за теб и Мей, Арно. — Крис подаде плик от дебела кремава хартия, надписан с елегантен почерк.

— За нас двамата ли? — Арно беше едновременно изненадан и поласкан. Мей, като финансов отговорник на комуната, получаваше голяма кореспонденция, но за него рядко пристигаха писма. Кой ли се е сетил?

— Личи си, че е от адвокат.

— Така ли мислиш?

— Според мен Крис е прав — намеси се Хедър.

— Трябва да намерим Мей.

— Отвори го де — обади се Суами. — Адресирано е и до теб.

— И въпреки това ми се иска да я изчакам.

— Тя е при госпожа Гамлин — обади се Хедър. — Да отида ли да я доведа?

— Аз ще отида — предложи Суами.

Фелисити лежеше със затворени очи, отпусната на възглавниците. Около устата й се виждаше тънка следа от млякото, очевидно наскоро изпито. Мей седеше на стол до леглото. Суами влезе и затвори тихо вратата. Пристъпи и спря при краката на леглото. Не беше виждала майка си без това, което Фелисити наричаше „бойната окраска“, и осъзна, че ако я срещне на улицата в този вид, не би я познала. Сега, с прибрана назад пооредяла коса, слабото й лице изглеждаше изключително нещастно. В пристъп на неочаквано за нея състрадание, тя забеляза, че негримираните вежди са посребрени тук-там.

— Ще се оправи ли, Мей?

— До голяма степен зависи от нея самата. Засега единственото, което можем да предложим, е покой и почивка. Подозирам, че тялото и съзнанието й са изтерзани до краен предел.

— Права си — промълви момичето. Така или иначе в момента нямаше какво друго да се направи. Твърде много години минаха от времето, когато бе изпитала някакви чувства към жената в леглото. — Получи се писмо за теб. Всички долу са на мнение, че е от адвокат.

Междувременно Арно бе отишъл в канцеларията и подреждаше листове и документи на отделни купчини. Повечето от тях бяха проекти за бъдещи мероприятия на комуната. Имаше и няколко сметки. Когато Мей влезе, той се изправи и й подаде дебелия плик. Тя го отвори веднага.

— От господин Паутси от фирмата „Паутси и Дингъл“. Искат да се срещнат с нас.

— Защо? — попита Арно.

— Не обясняват причината. — Мей прекоси стаята, отвори прозореца и протегна ръка навън, за да изложи листа на слънчевата светлина. Не след дълго ръката й започна да трепери. Прибра листа и го доближи до бузата си. Започна да диша дълбоко. — Новината е добра, Арно. Ще отида да им се обадя, за да ни определят час.

Оказа се, че господин Паутси отсъства от кантората, но Хюго Клинч с радост ще ги приеме още същия ден в два и половина следобед.

 

 

Попрехвърлил трийсетте, господин Клинч носеше светлосин костюм и гълъбовосива жилетка; връзката бе по-светлосиня от костюма, а ризата — канареножълта, в нюанс, много близък до цвета на чупливата му коса. Устата на младия мъж бе пълна с едри бели зъби.

Двамата посетители влязоха в просторен светъл кабинет. По стените, наред с дипломите за правоспособност, бяха накачени снимки на отбори по крикет. В единия ъгъл на стаята бе опрян калъф със стикове за голф. На бюрото в сребърна рамка се виждаше същият този господин Клинч в костюм за фехтовка и сребриста, рапира в ръка. Арно изчака Мей да седне и едва тогава се настани на посочения стол. Вратата се отвори и жена, на чиято глава бе кацнала шапка, подобна на позлатена гъба, внесе в стаята поднос с чайник и чаши. На възраст трябва да беше колкото бабата на Клинч. Арно мигом скочи да й помогне. Тя изграчи някаква благодарност и заситни навън, оставяйки зад себе си аромат на лавандула.

След като чашите с чая и няколко бисквити бяха сервирани, адвокатът изрази съчувствието си относно нещастната кончина на техния приятел. Сетне извади кутия с надпис „Крейги“ и им се усмихна. Арно се запита дали този човек успява някога да си затвори устата при толкова много и толкова едри зъби.

Завещанието беше кратко и просто. Собствеността, описана като Господарската къща в Комптън Дандо, Бъкингамшър, се завещава съвместно на госпожица Мей Лавиня Кътл и господин Арно Родерик Гибс. От почтителност към покойния юристът изчака миг-два, без да вдига очи от листа. Едва тогава погледна посетителите, очаквайки да види тяхната радост. Вместо това пред него бледнееше лицето на Арно Гибс, впил пръсти в дървените дръжки на стола. По пламналото лице на госпожица Кътл се стичаха сълзи и плачът й всеки миг щеше да премине в ридание.

Господин Клинч стана, за да донесе от шкафа кутия с хартиени носни кърпички. Когато кошчето за отпадъци се напълни до половината с разноцветни мокри топчета, а бузите на Арно добиха по-естествен цвят, юристът предложи още малко чай. Отказаха му и той пристъпи към следващата стъпка от процедурата. Подаде на Арно плик, адресиран отново до двамата, но този път с почерка на Учителя.

— Сега ли да го прочетем? — попита Арно, изправил се почтително.

— Не е задължително, но ако възникнат правни въпроси, когато го прочетете, бихте могли да ги обсъдите сега с мен.

— И въпреки това, бих искал да имам малко време, за да асимилирам чудото, дотук. — Хвърли поглед към Мей за потвърждение.

— Не, Арно — отговори тя на мълчаливия му въпрос. — Мистър Клинч е прав. По-разумно е да го прочетеш сега.

— Не бихте ли го направили вместо мен? — Арно върна писмото на човека зад бюрото. Очевидно не разчиташе на гласа си.

Адвокатът извади един-единствен лист и зачете:

„Скъпи мои Мей и Арно,

В този момент вероятно вече знаете съдържанието на завещанието ми и ви е ясно с каква отговорност съм ви натоварил. Най-голямото ми желание е дейността на комуната — лечителска и просветителска, както и даването на подслон на загубени души — да продължи. Убеден съм, че мога да оставя това само във вашите ръце. Съжалявам, задето не ви помагам с пари. Ако поддържането на толкова голяма и стара сграда се окаже извънредно трудно, бих ви предложил да продадете имота и с парите да купите нещо по-малко. Чрез инвестиране на остатъка от сумата си осигурете някакъв доход в бъдеще. Моля ви да се погрижите и за сигурността и безопасността на Тим Райли.

С много обич, ваш Артър Крейги“

Последва продължително мълчание.

И двамата наследници не намериха подходящите думи. Господин Клинч отиде до шкафа, подаде нова кутия хартиени кърпички и известно време остана прав до прозореца.

Тишината наруши Мей: скочи внезапно и размаха ръце. Вълни от многоцветна материя полетяха във въздуха и адвокатът се спусна към декоративната мастилница и снимката на бюрото.

— Ще държим високо факела на истината! Нали, Арно? — Обърна блеснали очи към своя спътник.

Той трудно асимилираше факта, че човек свързва неговото име с това на Мей, вече в отвъдното.

— … Ддда.

Мистър Клинч обеща в най-скоро време да ги уведоми какво предстои да се направи с къщата и ги изпрати до вратата на кабинета си. В съседното помещение жената с шапката-гъба стоеше пред аквариум и хранеше златната рибка.

* * *

Докато шофираше по централната улица на Костън, Мей, възвърнала душевното си равновесие, предложи да се отбият в полицията. Бяха обещали да съобщават за всяко ново събитие, свързано със загубата на Учителя.

Мей насочи колата към паркинга за посетители пред полицейското управление.

Арно копнееше да остане насаме с дамата на своето сърце и се опита да я отклони от намерението й да прекарат още малко в градчето.

— Възможно е този… Как му беше името? Барнаби да не е тук.

— Ще му оставим съобщение.

Влязоха в салона за посетители. Мей натисна продължително копчето, под което стоеше надпис: „Натиснете, за да ви обърнат внимание“. Появи се полицай и хвърли сърдит поглед на Мей. Едва тогава жената вдигна пръста си. Обясниха накратко защо са дошли. Поведоха ги към съседното крило, където се намираше кабинетът на Барнаби.

Арно с радост установи, че Трой отсъства в момента. Спътничката му припряно отклони предложените леки напитки и съобщи новината си. Щом се съвзе от стъписването, че в кабинета му е влязъл ходещ светофар, главният инспектор ги попита дали някой от тях е очаквал толкова щедър жест.

— Не, разбира се — почти се засегна Мей.

— И през ум не ми е минавало подобно нещо.

Барнаби прецени, че тези двамата най-вероятно не го лъжат. Не долови и сянка на неискреност или фалш. Мей извади писмото и му го подаде.

Той се зачете, а двамата търпеливо зачакаха.

Най-сетне им върна листа, записа си телефона на адвоката и попита:

— Как мислите, друг знаел ли е за неговите намерения?

— Не съм убедена — отговори Мей. — Щом не е казал на нас като приемници на имуществото, защо ще уведомява някой друг?

— В такъв случай ви честитя придобивката — усмихна се Барнаби.

— Отговорността е много голяма.

— Аз не го възприемам като личен подарък, а по-скоро като имот, за който да се грижим.

Нещо в последната реплика раздвижи смътни спомени в главата на главния инспектор, но какво точно, така и не успя да се сети, затова оттласна мисълта. Имаше усещането, че Арно иска да му каже още нещо, и го погледна окуражително.

Арно разбра сигнала, но предпочете да замълчи. Всъщност, интересуваше се как върви следствието. Дали са разбрали нещо за евентуалния убиец? Припомни си обаче колко убедена бе Мей, че любимият им учител е бил пренесен в други измерения от свръхестествени сили, и това го накара да се въздържи.

— Искам да споделя някои новини. Вече разполагаме с доклада от аутопсията. — Главният инспектор се надяваше те да изпитат известно облекчение, като научат, че Крейги е бил в последна фаза на тежката болест и този наистина брутален акт всъщност му е спестил бъдещите страдания.

Мей докосна чело с пръсти.

— Колко характерно за него да не ни каже. Винаги съм знаела, че е изключително смел мъж.

— Значи затова посещавахме така често болницата. И след това той беше толкова изморен.

— Инспекторе, вие наистина не разбирате — намеси се и Мей. — Оказах се права. Това наистина обяснява всичко.

— В какъв смисъл „права“, госпожице Кътл?

— Че е бил магически транспортиран от висшите сили. Очевидно е било божествена намеса. Светлите сили са искали да му спестят по-нататъшното страдание.

Нямаха какво повече да си кажат и Барнаби даде знак, че разговорът е приключил. Стана, за да ги изпрати до вратата. Госпожица Мей се наведе, за да вземе чантата си от пода.

Барнаби, хванал вече дръжката на вратата, занемя, като видя чантата. Мей забеляза изражението му и попита:

— Какво има, инспекторе?

— Може ли да погледна чантата ви? — Протегна ръка. Още преди да я улови, знаеше, че търси точно това. Върна се при бюрото, за да я огледа по-добре. Пръстите му потрепваха от вълнение. Чантата бе обилно покрита с бродерии на рози, лилии, дребни сини цветчета, преплетени с дълги зелени стебла. Листа от папрат служеха за фон. Дръжките представляваха излъскани дълги дървени дъги. Барнаби познаваше тази форма. Джойс имаше подобна чанта — в нея държеше плетивото си. — Имате ли нещо против да я разгледам отвътре? — попита той и разтвори дръжките.

— Не, разбира се — отговори изумената жена.

Грижливо завързани и отрязани конци покриваха всеки сантиметър от вътрешността. Отново с позволението на още по-удивената жена, той отряза къс конец и й върна чантата. Междувременно Арно и Мей отново седнаха.

— Спомняте ли си къде беше тази чанта, във вечерта на убийството на господин Крейги? — попита главният инспектор.

— До мен.

Стомахът на Барнаби се сви.

— През цялото време ли?

— В момента, когато започна регресията ми, беше до мен. Нека да ви обясня подробно. След предварителната подготовка и прочистването влязох в солариума, оставих чантата до вратата и заех съответната поза. Тъкмо се бях отпуснала, почувствах, че ми е хладно. По време на състоянието на регресия се случва да се охладиш, докато минаваш през ниво алфа. Помолих някой да ми подаде пелерината и Кристофър отиде да донесе чантата ми.

— Направо на вас ли я подаде?

— Ами, да. Извади пелерината и ми подаде чантата. Аз я оставих на пода до мен, струва ми се.

— Някой друг доближи ли се до чантата?

— Не.

— Все някой трябва да я е пипнал.

— Не, уверявам ви.

— А когато я оставихте до вратата?

— Влезох в солариума последна и след това никой не е приближавал до чантата.

— С вас ли беше през целия ден?

— Как да ви кажа. Влизаш, излизаш… През определена част от деня беше в стаята ми.

Ножът можеше да е поставен вътре по всяко време, макар здравият разум да диктуваше, че е най-добре подобно оръжие да бъде мушнато там в последния възможен момент, за да се избегне разкриването му. Всеки би могъл да отвори чантата на Мей. И някой го беше направил. Андрю Картър. Дали в сумрака на помещението той не бе се възползвал от това скривалище?

— Спомняте ли си какво друго имаше в чантата ви, освен пелерината, госпожице?

— Лечебните ми средства за спешна помощ. Никъде не ходя без тях. Няколко зелени кристала авентурина, малко парче пирит и обсидиан; календар със зодиакалните знаци, махало… Общо взето, обикновени неща. Сигурно всичко се е разбъркало вътре. Наложи се да цапардосам с чантата един репортер, за да мина през вратата.

Надеждите на Барнаби угасваха една след друга. Щеше да изпрати конеца в лабораторията, разбира се, макар изобщо да не се съмняваше, че именно такъв конец се е закачил на дръжката на ножа, с който бе извършено убийството. Току-що направеното откритие обаче не само не изясняваше, а още повече оплиташе картината. Представи си как убиецът рови в чантата, изтичва до подиума, пронизва Крейги и се смесва с тълпата. Човек едва ли би измислил нещо по-нелепо. Стори му се, че и Арно нещо говори.

— Казахте ли нещо, господин Гибс?

— Да, има още една такава чанта.

— И друга ли?

— Да — потвърди и Мей. — Съвсем забравих за нея. Изработих една за Суами като подарък за рождения й ден. Тя толкова много харесваше моята.

— Същите материали ли използвахте?

— Не съвсем, но почти. Имах едно излишно парче плат.

— Не допускам на някой от вас да му е направило впечатление дали Суами е носела чантата в солариума.

— Носеше я, естествено — обади се Арно. — Остави я до краката си.

— На подиума ли?

— Да.

— Разбирам.

— Тя не се разделя с нея — уточни Мей. — Много я харесва. Това помогна ли ви, инспекторе?

Барнаби я увери, че в една или друга степен — да.

— Имате жаба в гърлото си — реши да бъде любезна Мей. Дръжките на чантата паднаха настрани. — Позволете да ви предложа едно лековито бонбонче.

 

 

Към четири следобед Барнаби чакаше Трой да се върне от Господарската къща, където сержантът отиде, за да вземе показанията на Силвия Гамлин. Инспекторът крачеше напред-назад из кабинета и си я представяше как стои отдясно на стола на Крейги, чантата е в краката й, а вътре — ножът.

Дали знаеше за него? Мей спомена, че Суами не се разделяла с подаръка си за рождения ден, но тя поначало говореше доста хиперболично. Нямаше начин от време на време Суами да не отклонява очи от безценния подарък. А ако е знаела, че ножът е вътре… Позицията й беше изключително подходяща за нанасяне на удара. Само една стъпка напред, извръщане и застава лице в лице с жертвата. Но какъв мотив би имала да го стори?

Барнаби отиде до бюрото и извади първите показания на момичето. Спомни си как горчиво плака тя и колко яростно обвиняваше баща си. Барнаби не се поддаваше лесно на подобни прочувствени изпълнения, да не говорим колко малко му действаха сълзите. Този път обаче смяташе, че чувствата бяха искрени.

Зачете се в показанията. Както и всички останали, тя не бе пропуснала да каже, че Учителя е посочил Гай Гамлин в предсмъртния си час. Изтъкнала бе, че баща й е разполагал с добри възможности да вземе и ножа, и ръкавицата. Но кой го беше оставил сам в кухнята? А и дори да бе успял да ги вземе и да ги скрие някак в дрехите си, защо ще рискува да ги прехвърли в чантата й? Та той дори не е бил сигурен, че тя ще я носи със себе си по време на регресивния сеанс.

И ако ставаше дума за две убийства — а той бе сигурен в това, — каква би могла да е връзката между смъртта на Джим Картър и на Крейги? Суами бе живяла достатъчно дълго в комуната, за да бъде въвлечена по някакъв начин в първото, а и бе напълно във физическите й възможности да бутне някого надолу по стълбите. Само дето не можеха да се сетят за сериозен мотив.

Трой влезе в кабинета развълнуван.

— Взех парчета от конците на чантата, шефе. На път за тук ги оставих в лабораторията. Казах им, че е най-спешното спешно. Утре сутринта — отсякоха категорично.

— Чувал съм го и преди.

Трой разкопча сакото си и педантично го постави на закачалка. Извади бележника си и предишните показания на Суами. Едва тогава седна, оправяйки ръбовете на безупречно изгладените си панталони така, че да не се измачкат.

— Има пълно покритие с показанията на предишните двама. Получила е чантата за рождения си ден. Понеже толкова е държала на нея, дори не я е прибирала в стаята си, а от време на време я е оставяла в кухнята, в трапезарията и дори на масичката в преддверието.

— Попита ли какво държи в нея?

— Да. — Трой отвори бележника, за да е съвсем точен. — Малко гримове, четка за коса, пакет хартиени кърпички и гребени за придържане на косата. Това е помогнало на убиеца, защото едва ли щеше да скрие ножа в празна чанта. Ами ако я отвори и види чуждия предмет?

— Освен ако не са били съучастници, разбира се.

— Така е. Спомни ли си кога за последен път е проверила съдържанието й?

Трой отново погледна в бележника си.

— Не е надниквала вътре, откакто е сложила изброените предмети. В солариума я е оставила до крака си. Не е забелязала някой да я е докосвал. Останалото е загадка. Смятате ли, че кръгът се стеснява, шефе? Искам да кажа, до четирима души — тези, най-близко до нея?

— Изкушавам се да си го помисля. Но те пък са били на ръка разстояние. Не мога да ги изключа на този етап.

— Дори и нещастната дрогирана Фелисити?

— Дори и нея. Как обясни на дъщерята на Гамлин защо я питаш за чантата й?

— Не се наложи. Достатъчно умна е, нищо че дава вид на глупачка.

— Как гледа на всичко това?​

— Изплашена е до смърт. Започна да се вайка и така нататък. — Трой се опита да имитира разтревоженото момиче, но нещо не се получи и Барнаби се усмихна.

В този момент в кабинета влезе полицай Одри Брайърли и подаде две черно-бели снимки.

— Нося ви поръчаните снимки, сър.

Барнаби отправи укорен поглед към сержанта.

— Извинявайте, шефе.

— Нали се разбрахме?

— За последен път. — Трой взе снимките и попита има ли шанс да получи кафе.

— Заета съм.

— Нека бъдат две, Одри.

— Веднага, сър.

„Веднага, сър, промърмори Трой мислено. Само почакай да получа по-висок чин. Ще подскачаш час по час.“

Барнаби все още четеше бележките на своя подчинен, когато усети, че той стои пред бюрото му. Подразнен, задето онзи мълчи пред него, вдигна очи. Видя пребледнялото от задоволство лице на младия мъж, който постави снимките пред своя началник. Барнаби дори не погледна отпечатъците. Изражението на Трой говореше достатъчно.

— Оказа се прав, така ли?

Това си беше лична победа на Трой. Никой не можеше да му я отнеме. Бе изказал предположение, изтърпя и студения душ, с който го поляха, а сега се оказа, че не е било напразно.

Най-накрая Барнаби вдигна снимките на Албърт Кранли. Видя късо подстригана затворническа глава, обрасла брадичка, стиснати устни. Заслепени от светкавицата, зениците му бяха малки като точки, а дали не беше резултат на дългогодишни старания да се прикрива? Разликата с благата усмивка и сребристите кичури на мъдреца от Ложата на Златния ветрогон бе огромна. И въпреки всичко нямаше съмнение, че това е едно и също лице.

 

 

Тази нощ Джанет спа в стаята на Трикси. Заровила лице във възглавницата, вдишваше последните следи от парфюма на своята любимка.

Събуди се обляна в студена пот от кошмара, който сънува. Разхождаше се в старо гробище и без да иска, се препъна в покрит с трева надгробен камък. Наведе се да разчете надписа и видя рождената дата на покойника — съвпадаше с нейната. Датата на смъртта бе обрасла с мъх. Започна да чегърта с нокти меката кадифена растителност, за да види изсечените отдолу цифри. Неусетно твърдата повърхност на камъка започна да омеква, да става хлъзгава и да пулсира едва забележимо под пръстите й. След време започна да се движи и Джанет отстъпи ужасена.

Стана от леглото и посегна за дрехите си, метнати върху близкия стол, тапициран със зелена дамаска. Опита се да прогони от мислите си неприятните образи, очевидно плод на фантазията й. Докато вдигаше ципа на грубите панталони, си спомни как Трикси й се присмиваше, че с тези панталони е напълно в крак с модата.

Закопча и закачения на копринен конец тънък часовник, принадлежал някога на нейна пралеля. Прибра се в стаята си, за да наплиска лицето си с вода. После грабна гребена и с ожесточение започна да разресва оплетените кичури на косата си, без дори да се поглежда в огледалото. Не можеше да помисли за храна. Откакто Трикси замина, Джанет не беше хапвала почти нищо. Но сега устата й беше пресъхнала и с удоволствие щеше да изпие чаша чай.

Докато отиваше към кухнята, долови миризма на препечен хляб. Завари Хедър на масата да яде овесени ядки, с книга пред себе си: „Тайните обиталища на елфи, фавни и феи“. Щом я видя на вратата, Хедър затвори книгата.

— Алоа, върви в мир — поздрави я Хедър.

— Току-що влизам, няма да си тръгна скоро.

— Ще ти донеса чаша чай.

— Мога да си взема и сама.

— Разбира се, че можеш — отговори жената, без да се обижда от грубия тон. — А една препечена филийка?

— Не, благодаря.

— Добре. Напоследък си доста напрегната, Джан. Добре би било да поговорим за техниката „Аз съм добре, ти си добре“.

— Честно казано, Хедър, отдавна ми се иска да ти обърна внимание, че ти си всичко друго, но не и „добре“. При това не си и никаква лечителка. Всичко е плод на болното ти въображение. За твоите години си твърде дебела и твърде досадна.

— Липсва ти Трикси, нали?

— Я млъкни!

Джанет избяга от кухнята. Спусна се навън през задната врата и продължи в градината. Спря да тича едва когато стигна няколкото плодни дръвчета, които членовете на комуната наричаха овощна градина. Атмосферата тук, топлият въздух и свежестта на зеленината сякаш се присмиваха на тъгата й. Думи като „обич“, „светлина и покой“ се забиваха като шишове в тялото й.

„Непоносимо ми е да остана повече тук, мислеше си тя. Трябва да си тръгна. Няма да търся друга комуна.“ Очевидно не съм способна да живея в група. Вече няколко пъти беше опитвала и все не се получаваше. На някои места бе по-добре, отколкото на други. Навсякъде, също като в „Златния ветрогон“, предлагаха обич, а в замяна изискваха единствено подчинение. Какво не беше опитвала и след сравнително спокоен ден, тя оставаше вечер самотна и тъжна. Даваше си сметка, че подобно люлеене на чувствата не е никак здравословно.

Очевидно не успяваше да се спогоди с никого от боговете и религиите. Заключението беше тъжно, но как да избяга от подобни констатации.

В този момент забеляза пакета с дневната поща, пъхнат под вратата в оградата. Този път опаковката бе светлобежова. Скочи и отида да го прибере. Изсипа съдържанието на земята. Веднага забеляза дългия син плик. Без дори да прочете получателя, знаеше чудесно, че е адресиран до Трикси. Провери останалите писма. За нея нямаше нищо. Натика писмата в пощенската опаковка и закрачи към къщата.

Хвърли пратката на масата в преддверието и се качи в стаята си.

 

 

В кухнята Хедър наливаше чай за всички. Отдавна се разделиха с практиката да се събират в трапезарията. Отсъствието на обединителния им център доведе до, общо взето, разпадане на реда в комуната. Членовете й се хранеха, когато огладнееха, често пъти хапваха нещо и на крак. Задълженията не се спазваха като преди. Пералното помещение беше пълно с дрехи, които чакаха да бъдат прострени, отчаяният звън на хлопатара на Калипсо показваше, че козата често остава гладна.

Хедър подаваше огромния буркан с мед на всички и продължаваше тъжния си разказ за грубостта на Джанет, но внимаваше в думите й да няма и следа от критичност.

— Видях колко е разстроена и се опитах да разбера причината. Само така мога да й предложа позитивното зърно. Вместо това тя се обърна срещу мен. — Докато разбъркваше меда в чашата на съпруга си, очите й се напълниха със сълзи. Той я пое с благодарност и стисна съчувствено пръстите й. Тази сутрин носът му, макар и все още подут, започна да губи драматичната си червенина. Добре заздравяваха и малките порезни рани.

— Вероятно се тревожи за Трикси — отбеляза Мей.

— Естествено — съгласи се Хедър. — Разбирам я.

Поне се опитвам да я разбера. Проблемът е, че винаги съм досадно нормална. Но когато каза, че не съм никаква лечителка…

— Не си лечителка ли? — Кракът на Кей едва не се изхлузи от стойката, на която бе опрян.

— Не вярвам Джанет да е искала бъде груба — обади се и Арно. — Всички в момента сме доста напрегнати. Аз например много се тревожа за Тим.

Момчето наистина се беше променило драматично, и то не към добро. Пускаше в стаята си само Арно. През останалото време я държеше заключена. Не позволяваше на Арно дори да дръпне завесите на прозорците му. Очите му бяха подути и покрити с жълти гурели. Когато Арно се бе опитал да смени калъфката на възглавницата му, се наложило да откопчи пръстите на момчето един по един, като през цялото време му говорел тихо и спокойно.

— Никой няма да ти навреди, момчето ми. Защо не ми кажеш от какво те е страх. Виж, в стаята няма никой друг. — Милвал челото му, говорейки: — Знаеш, че на него там горе няма да му хареса, ако те види в това състояние.

След това му обяснил, че сега двамата с Мей са собственици на къщата и те ще се грижат винаги за него.

— Дали пък да не се обърнем към някого от болницата за съвет относно състоянието на Тим? — попита Мей.

Кен и Хедър се спогледаха стъписани. Никой​ от тях не очакваше да чуе подобна еретична мисъл под този покрив, при положение че разполагат с толкова мощни енергийни източници. Вестта за тежкото заболяване на Учителя вчера ги съсипа. Не можеха да повярват, че той е обърнал гръб на техните средства и е потърсил помощ от традиционната медицина.

— Ще се почувства предаден за пореден път — каза Арно, колкото и да не му се искаше да противоречи на своята любима.

— Разбирам те. Аз самата не обичам да търся помощ от лекарите. Ох, защо Учителя не е тук сега?

— Той ще се прероди отново, Мей — обади се Кен.

Никой не изпита кой знае каква утеха от това обещание.

 

 

По същото време точно над главите им Джанет се бе свила върху тясната седалка пред прозореца на стаята си. Все още не бе отворила плика — въртеше го с разтреперани пръсти. Клеймото беше от град Слоу. Почеркът бе на мъж, макар и някак неуверен. Дали пък не грешеше? Все едно, очевидно си бяха близки — иначе защо ще си пишат толкова често? Тъкмо тази близост създаваше увереността, че човекът може би знае нещо повече за местонахождението на Трикси в момента.

Понечи да разпечата писмото, но спря. Ами ако след като са така близки, човекът не е написал адреса си? В такъв случай напразно нарушаваше личното пространство на Трикси. Нямаше смисъл да го прави, ако не открие адрес, на който да я потърси, за да се опита да я убеди да се върне. Искрено вярваше, че няма да чете текста. Престраши се и разпечата плика. Оттам извади един-единствен лист.

„Скъпа моя Трикс,

Няма да повярваш, но Хеда си замина. Истина е. Звънни ми или направо ела.

С обич!

В“

Джанет захлупи листа върху коленете си.

Значи затова избяга Трикси. Заради този В.! А нали този В. я беше малтретирал и докарал до състоянието, в което тя се появи преди време в Господарската къща. Цялото й лице беше в синини, по врата и челюстта й се виждаха следи от нечии нокти. Постоя така, докато се успокои, и пак обърна листа. Най-отдолу забеляза едно лаконично „Севънтийн Уотърхаус“. Вероятно мястото се намира в Слоу, но нямаше нито улица, нито каквото и да е, което обикновено се смята за адрес. Вероятно в пощенската станция щяха да я ориентират.

Насили се да прочете и препрочете писмото още няколко пъти, водена от убеждението, че когато емоциите утихнат в съзнанието й, все ще се оформи някакъв смисъл, ако имаше такъв. Защо например трябваше да приеме, че „В.“ е инициал на мъж? Или пък какво като писмото завършваше със „С обич“. Всеки завършва така писмата си, все едно дали пише на близък или на не толкова близък човек. А и освен това как не се сети по-рано? Трикси бе заминала, преди да пристигне писмото. Двете събития не се свързваха по никакъв начин. Едно обаче беше ясно, дори този или тази В. да не е подслонил Трикси, щеше да има някаква представа къде може да бъде открита. Значи следващата стъпка е да се свърже с пощенския клон в Слоу и да разбере подробности за адреса.

Набелязването на цел винаги я караше да се чувства по-добре. Стана и за своя изненада изпита глад. Взе си портокал от купата на масата и тръгна да търси телефон, около който не се навърта никой от обитателите на къщата.

 

 

— Къде е вестникът?

— Седнал съм върху него.

— Това е подло.

— Точно така.

Из кухнята на семейство Барнаби се носеше аромат на пържен бекон, примесен с уханието на току-що сварено кафе и на цъфналия пред прозореца жасмин.

— Очевидно няма да го четеш сега. Мислиш си за случая, върху който работите, нали, мамо?

— Да. — Джойс обръщаше парчетата бекон в тигана.

— И какво се оказа, кой е лошият?

— Не знам още.

— Изключено! Минаха цели три дни и още не знаете?

— Внимавай, момиче — предупреди Джойс дъщеря си. — Може да е едър, но действа бързо.

— Доста странна история е тази със „Златния ветрогон“. Танцуват ли голи на лунна светлина? Нали така правят вещиците?

— Това е комуна, а не сборище на вещици.

Не виждам разликата. С какво са облечени? С мъниста и източни материи?

— Малко или много.

— Не виждам как може да е по-малко от това.

Тостерът изхвърли поредната порция препечени филийки и Къли се изправи, прибирайки полите на огромния си луксозен халат, който си бе купила от магазин за дрехи втора употреба в Лондон само защото се бе видяла като Ана Каренина в него. Джойс все я предупреждаваше, че някой ден ще се спъне и ще си счупи главата. Къли взе филийките и докато ги мажеше, подхвърли:

— Разкажи ми нещо повече за тези хора.

— И защо ти е? — попита Барнаби.

— Някой ден може да получа такава роля.

Всичко при нея се свеждаше до театъра.

— Един контактува с енергийни източници, а жена му посещава Венера, когато не помага при прането или в някоя също толкова важна дейност.

— Няма да е зле да намине за малко и в нашата къща — обади се Джойс.

— Една от жените умее да разчита аури. Много се разтревожи за моята, за разлика от най-близките ми. Трябвало да хармонизирам лошото си настроение.

— Възможно ли е някой да вярва във всички тези неща?

— Вярват и са доволни от живота си, стига да не се сблъскат с външния свят.

— Престани да се правиш на многознайко — рече Джойс, взе кафето си от плота и седна на масата при тях. — Какво излиза, че някой от тези духовни хора е извършил убийство, така ли?

— Дори две.

— Сериозно? — Без да иска, Джойс сложи повече захар в кафето си, но реши да го пие, като внимаваше да не го разбърква. — Включваш ли и мъжа, който падна по стълбите и си счупи врата?

Барнаби остави вилицата си.

— Ти откъде знаеш?

— Ан ми каза. Ходихме да пием кафе малко след инцидента. Никой в селото не вярваше, че е нещастен случай. Много се разочароваха от заключението на следователя.

— Защо, по дяволите, не си ми…

— Казах ти още същата вечер.

— Не си спомням.

— Всяка вечер ти разказвам как е минал денят ми, но ти просто не ме слушаш.

Настъпи обичайната неприятна тишина след такава забележка, която впрочем не се чуваше за първи път в този дом.

За да потуши напрежението между родителите си, Къли се усмихна на баща си и продължи да пита:

— Великият бял вожд, онзи, когото прободоха с ножа, той ли е основната ти грижа?

— Определено. — Главният инспектор пое дълбоко дъх, за да разсее раздразнението си. — Със снежнобяла коса, сладкодумен. Няма човек от групата, който да не го е обожавал.

— Според древните римляни добрият оратор обикновено е и добър човек.

— Ами. — Главният инспектор изплиска чая си, от който току-що бе отпил, и остави чашата на масата. — Нашият случай май не е този. Проучването ми доказа, че е лежал в затвора за измами. — Беше започнал да се пита как ли щяха да реагират последователите на Крейги, когато разберат тази малка подробност от миналото на своя духовен водач. От опит обаче знаеше, че щом някой предпочита да остане глух за фактите, нищо не е в състояние да го разубеди.

— Тръгвам. Тази сутрин трябва да взема Гавин. Морийн ще води бебето в клиниката на преглед и той е без кола. Ще се наложи да изслушам всички досадни подробности около развитието на Талиса Лиан.

— И ти беше същият — усмихна се Джойс.

— Аз ли?

— Носеше снимки на Къли и ги показваше и на съвършено непознати хора.

— Глупости. — Той хвърли поглед към дъщеря си и й намигна. В отговор тя прие позата на филмова звезда пред камера — разтворени устни, потрепващи мигли, брадичка, подпряна на едната длан.

— Беше сладко дундесто създание — подхвърли той, преди да затвори вратата.

Филия препечен хляб прелетя над рамото му и се удари в рамката.

Беше вече в преддверието, когато чу гласа на дъщеря си:

— Да не забравиш за довечера, татко…

В интонацията на момичето долови отдавна забравен намек за детските й години, когато бащите на повечето й приятели присъстваха на всички тържества, представления и състезания, за разлика от нейния баща. Помнеше сълзите й, своята вина, а и гнева, че са го накарали да се чувства виновен. Всичко това поставяше Джойс в позицията на неизменния буфер. Това изтощаваше жена му и от време на време тя избухваше. Двамата продължаваха да се обичат, но никак не им беше лесно.

Потърси ключовете за колата из джобовете си и се провикна:

— Довиждане!

— Какво ти става? — попита Джойс и седна. Обърна лице към единственото си дете, което вече се бе скрило зад вестника. — Недей да четеш вестник, когато ти говоря, Къли. — Протегна ръка и го дръпна.

— Стига да може, ще бъде тук. Знаеш го. Достатъчно много се самообвинява, за да го товариш с лошото си настроение. Не го притискай.

— На мен ми е по-лесно, така ли?

— Редно е да признаеш, че през последните три години ти не беше тук на рождения си ден. Миналото лято се опитахме да се свържем с теб, а ти беше заминала за Мароко.

— Сега е различно, защото става дума и за моя годеж. — Къли пусна вестника на пода. — Винаги си на негова страна.

Променила настроението си, и то за части от секундата, което изненадваше и очароваше, но и вбесяваше обожателите й, тя се усмихна лъчезарно, наведе се към лицето на майка си и й лепна сърдечна целувка.

— Извинявам се. Съжалявам. Горката ми майка. Пак на топа на устата. — Завъртя се на пета и от прага на кухнята обяви: — Отивам да си взема душ.

— Какво ще правиш тази сутрин? — провикна се майка й след нея с напразната надежда този момент на близост да продължи, но съзнавайки, че е отлетял безвъзвратно.

— Ще отида да видя бебето на Диърдри. — Огромните крака с лакирани в розово нокти вече трополяха нагоре по стълбите. — После имам среща с Нико пред спирката на метрото в Ъксбридж. — Към четири часа ще бъдем тук, за да ти помогнем.

Джойс си представи каква ще е тази помощ. Опита се да надвика шума на водните струи:

— Донесете нещо за ядене от „Сейнсбъри“. Вкъщи има само осем фаршировани с пикантен сос яйца.

— Добре.

Джойс се върна в кухнята и започна да разтребва съдовете от закуската, мислейки си, че двамата с Том все по-рядко са наясно кога дъщеря им играе роля и кога наистина е тя.

 

 

До обед оставаха още няколко часа, но вече беше толкова горещо, че едната страна от лицето на главния инспектор се охлаждаше от вентилатор, а по другата се стичаха вадички пот. Навсякъде се виждаха разтворени вестници, чиито първи страници изобилстваха с информации и снимки, свързани с убийството в Господарската къща.

Цяла сутрин служителите в полицията изслушваха по телефона „информации“ и дори „решения“ на случая. Един човек дори твърдеше, че духът на убития Артър Крейги му се явил с определено послание.

Но много от обажданията бяха от полицейските служби: Джордж Бълард съобщи, че Джим Картър е взимал метрадинозол — медикамент, действително напълно несъвместим с алкохола; Арно Гибс разреши на господни Клинч от адвокатската фирма, приела завещанието на Артър Крейги, да се обади и да съобщи какво съдържа завещанието на Крейги; истинският Кристофър Уайнрайт, вече получил повишение в телевизионния център на Уайт Сити, потвърди напълно историята на Андрю Картър: познавали се от ученическите си години, през онзи ден наистина се срещнали и обядвали заедно. Нолийн, съседката на Андрю от Ърлс Корт, също потвърди, че в деня, когато чичо му е починал, са закусвали заедно. Барнаби не можеше да се похвали с някакъв успех относно информацията за връзките на, Андрю с „Блекпулс Голдън Майл“, но негови колеги продължаваха да търсят.

За момента изобщо не виждаше връзка между двете убийства, колкото и да се изкушаваше да я търси. Придържайки се към фактите обаче, беше абсолютно сигурно, че Картър е направил някакво откритие („Анди, случи се нещо ужасно…“) и скоро след това е бил бутнат надолу по стълбите. Два месеца по-късно бе убит и Крейги. Не беше изключено Учителя да е имал някаква роля в първата смърт — госпожица Кътл не беше сигурна кой точно е прошепнал чутата от нея реплика за аутопсия. Ако предположим, че не е бил Крейги, дали пък той не беше открил нещо ужасно, станало причина за неговото ликвидиране.

В такъв случай причината едва ли беше наследството на Гамлин, защото Силви беше споделила с главния инспектор по време на първия им разговор, че е предложила на Учителя парите от своя попечителски фонд седмица преди рождения си ден — близо месец и половина след смъртта на Джим Картър. Увери го, че освен тях двамата никой друг не е знаел за парите. До появата на Гай в къщата, разбира се. Погледът на Барнаби неволно се спря на книжата пред него. Както обикновено, докато мислеше задълбочено, ръката му механично бе рисувала фигури върху листа отпред. Папрати, цветя, изящни растения. Този път къдравите листенца на орхидеята наистина се бяха получили добре.

Между фигурките видя и няколко пъти написани думите „попечителски“ и „фонд“, които като че ли държаха да напомнят за себе си. Незнайно защо, се подразни, сякаш не му беше ясно всичко, свързано с тези пари. Настойчивостта на момичето да се отърве от тях, престореният (поне по думите на Гай) отказ на Крейги да ги приеме.

Главният инспектор откъсна листа и го хвърли в кошчето за отпадъци. Двете думи обаче продължаваха да играят пред очите му. Дали пък не искаха да напомнят и за нещо друго, свързано с тях — например „доверие“, „вяра“, „грижа“? Точно това, от което момичето е било лишено в живота си до момента на срещата си с Крейги. Или Крейги е убит от човек, който, откривайки истинската му същност под маската на благородство, се е почувствал измамен и предаден? А защо да не е жертва на някоя негова измама в миналото? Крейги трябва да е знаел кой е. В такъв случай бил ли е нащрек спрямо опасността, която представлява този човек?

Трой влезе в кабинета с доклада от лабораторията. Въпреки високата температура навън, сержантът, както винаги, бе с безукорно чисти и изгладени дрехи, ризата му — закопчана догоре и пристегната с вратовръзка с деликатна щампа. Подаде листовете и се извърна да включи портативния телевизор, за да чуе новините в единайсет.

В момента на екрана вървеше интервю с госпожица Томбс, служителката в пощата на Комптън Дандо. Жената нямаше какво да каже нито за случая Гамлин, нито за обитателите на Господарската къща.

Трой изключи апарата и извърна лице към началника си, който съзерцаваше с невярващ поглед листовете пред себе си. Очевидно нещо го беше изненадало. Сержантът приближи и взе доклада, за да го прочете. След няколко минути възкликна:

— Това е невъзможно! Изсмислили са си го!

— При науката не е възможно.

— Ще го проверим, нали?

— Разбира се.

— Какво ще правим, ако се окаже вярно?

— Нищо, връщаме се отначало. — Главният инспектор дърпаше ожесточено горните копчета на ризата си, сякаш не му достигаше въздух.

* * *

Фелисити беше станала и бе облякла дрехите, които Мей й избра. Преди да й обуе удобните пантофи, тя масажира с ароматно масло ходилата и глезените на жената. Кожата й се видя суха като пергамент. Глезените й не бяха по-дебели от китката на Мей.

— Ще трябва да те поохраним, мила — усмихна й се тя. — Домашно приготвен хляб, плодове, зеленчуци.

— Не мога да ям хляб — с извинителен тон отбеляза крехката жена. — Много сте любезна наистина, но трябва да остана в досегашния си размер.

— И защо?

— Ами… — всички познати на госпожа Гамлин носеха дрехи с този размер и наддадяха ли малко, бързо тичаха в козметичните центрове, за да се освободят от придобитите килограми. — Не зная.

— Ще направим всичко възможно да ти помогнем да се съвземеш, Фелисити, но се налага и ти да помогнеш. Чака те дълга и упорита работа.

— Да, Мей, — съгласи се, но мисълта, че от нея се очаква някакво усилие, доста я плашеше. Откакто се помнеше, участието й във всички събития около нея бе единствено финансово. Тук, явно, нямаше да е така и тя се ужасяваше.

— Засега ще се постараеш да се храниш малко повече. Ще видим какво ще правим, когато поукрепнеш.

Жената протегна кокалести пръсти и Мей ги улови между топлите си, ухаещи на ароматни масла длани. Доближи тънката ръка до устните си и я целуна, Фелисити почувства как по вените й потича топлина.

— Нали вече нямаш от онзи бял прах, който толкова цапа носа ти?

— Свърших го.

— Това е добре. Тялото, Фелисити, е храмът на безсмъртната ти душа. Не го забравяй. И не бива да го рушиш и нараняваш. Сега е време да вървя в кухнята, за да помогна на Джанет с обяда. Ще има чудесна супа и ти ще хапнеш от нея.

Мей не завари Джанет в кухнята въпреки обещанието, което момичето даде на закуска. Ето защо запретна ръкави и започна да реже зеленчуците. Замисли се какви подправки да сложи, за да изостри апетита на Фелисити. Спомни си за съветите на Брат Ателстан, според чиито твърдения шафранът „прави хората весели“. В книгата на уважавания мъдрец пишеше също, че дозата трябва да е подходяща. Даваше пример и с един норвежки мистик, който прекалил с количеството и умрял, смеейки се. Мей се отказа и посегна към кутийката с дафинов лист.

Щом супата завря, тя я остави да къкри на тих огън и отиде да търси Джанет. Стаята й беше празна. Видя бележка, подпряна на един том с произведенията на Паскал, прочете я и тръгна към телефона. След изчезването на Трикси изрично ги бяха предупредили да съобщават за всичко необичайно.

— В бележката й, инспекторе, пише, че е почти сигурна къде ще открие Трикси; отива да я търси и ако не се върне до довечера… искам да кажа, Джанет ще се обади, за да ни съобщи какво става… Няма защо. А вие как се чувствате? Как е момчето, с което дойдохте…

Връзката прекъсна и тя се запъти да съобщи на останалите от комуната за новото развитие.

 

 

Джанет седеше до напечения от слънцето прозорец на автобуса. Беше сменила неизменните панталони с лятна рокля до глезените, в джоба, на която пъхна подробните инструкции как да стигне до „Севентъйн Уотърхаус“ — оказа се истинският и пълен адрес на жилищен блок. Нищо допълнително. От пощата й го бяха казали. В джоба й имаше малка торбичка със сушена лавандула — Хедър я пъхна в ръката й при срещата им в преддверието.

— Нещо съвсем мъничко, Джан — бе казала доверително Хедър, — но ти го давам с цялата си любов.

Джанет слезе от задушния автобус на посочената в инструкциите спирка. И пое в указаната посока. Докато вървеше по тротоара, погледът й попадна на витрината на магазин с красиви аксесоари. Особено й хареса зелен шал, чийто етикет обаче беше обърнат и тя не можеше да види цената. Джанет си го представи върху русите къдрици на Трикси и й се стори много подходящ и за млечния тен на лицето й.

Влезе и попита колко струва — казаха й космическата сума от сто и двайсет лири. Джанет написа чек, без да е много сигурна какви са крайните две цифри в последното сведение от банката. Опаковаха й го в красива кутия с емблема на магазина.

Вече навън, тя си представи как Трикси отваря подаръка и по красивото й лице се изписва задоволство. Заля я вълна на искрено щастие. Съмненията започнаха по-късно.

Всъщност Трикси винаги имаше нужда главно от пари. Какво ли ще си помисли, като разбере цената на скъпата вещ? Незнайно как, винаги уцелваше цената на стоката — плюс-минус пет лири. Дали пък да не върне шала? Щяха ли да го приемат в магазина? Тогава щеше да отиде с празни ръце в „Севънтийн Уотърхаус“. Не е ли по-добре да купи нещо, което наистина ще влезе в работа? Нещо за ядене или за пиене например?

Огледа се на отсрещния тротоар и видя магазин за хранителни стоки. Оттам излезе натоварена с торби, претъпкани с вкусни, отдавна забравени деликатеси и с олекнала с още петдесетина лири банкова сметка. Пак извади инструкциите.

Тръгна в указаната посока и с всяка измината пресечка навлизаше във все по-запуснат и мръсен квартал. Сградите, край които минаваше, й се виждаха все по-празни и необитаеми. Никой не се показваше по прозорците, в дворовете нямаше никакво пране. Вярно, кофите за боклук бяха препълнени и от тях се носеше забележителна воня. Очевидно отдавна никой не ги беше изпразвал.

В една от пресечките забеляза изненадващо оживление. В дъното на улицата стояха група младежи на мотоциклети. При появяването й те засвиркаха и задюдюкаха. Мина й през ум да ги попита как да стигне до „Севънтийп Уотърхаус“, но бързо се отказа. Само след минута мотоциклетите вдигнаха пушилка около нея и профучаха толкова близо до ръката й, че тя неволно изпусна някои от торбите. Това предизвика огромно веселие в групата, която бързо изчезна от погледа й. Отново настъпи изнервяща тишина.

Почти беше загубила надежда, че ще намери сградата, когато я видя пред себе си. Пусна торбите на земята, за да си почине и да ги нареди по-добре. Кутията с шала пъхна под мишница, за да й е подръка. Огледа се за някакъв надпис на звънците или на пощенските кутии в преддверието, но драсканиците не й помогнаха и тя реши да се изкачи по етажите на няколкото входа на въпросната сграда. Вдигна торбите и пое нагоре. Гърбът я болеше, торбите се удряха в прасците й, кутията под мишницата се впиваше в тялото й. Някъде между етажите едва не стъпи в купчина човешки екскременти — така се стресна при опита си да ги прескочи, че разпери ръце да запази равновесие и кутията с безценния шал се изплъзна и полетя надолу в отвора на стълбището. Разстроена до сълзи, тя изкачи оставащите няколко стъпала и се стовари тежко на площадката. Не можеше да се изкачва повече. Поне не с всичките тези торби. Дали да не ги остави на стълбите и когато се срещне с Трикси, да се върнат да ги приберат?

Огледа се и забеляза встрани от стълбищната площадката арка към нещо, подобно на балконче. Изправи се и затътри торбите в отдалечения му край. Не щеш ли, от прозореца с изглед към балкончето срещу нея изскочи едрата глава на немска овчарка, която лаеше яростно. Джанет отскочи настрани и изпищя.

Викът й накара събралите се пред входа на кооперацията момчета с мотоциклетите, които срещна преди малко, да вдигнат глави. Погледнати отгоре, й заприличаха на ярко обагрени насекоми.

Тя продължи да се изкачва, доволна, че вече може да разчита на опората на перилата. Докато стигна четвъртия етаж, торбите й изчезнаха. На петия чу как мотоциклетите се отдалечават. Погледна през прозореца на стълбището: между колелата на мотоциклетите се въртяха краищата на зеления копринен шал.

 

 

Трикси се прилепи по-плътно до кокалестия гръб на своя любим. Докато през последните двайсет и четири часа се прегръщаха и любеха, и заспиваха, и отново се прегръщаха, тя подскачаше неспокойно при всеки шум отвън. Продължаваше да се страхува да не би онова чудовище, жена му, да се прибере внезапно.

Когато ги завари последният път, заключи Виктор в банята и се нахвърли върху Трикси. Изхвърли я насинена и кървяща навън, отключи съпруга си и го смаза от бой. Едро женище беше тази Хеда.

Няколко дни прекара при сестра си. Тогава случайно забеляза обява за сбирки, организирани от Ложата на Златния ветрогон в Комптън Дандо. Замина при тях и остана. Звънеше често по телефона на Виктор, но чуеше ли гласа на Хеда, затваряше. Беше му съобщила местонахождението си и така той знаеше къде да й пише от време на време.

В стаята бе душно и миришеше на останалата от снощи храна. Вчера отпразнуваха заминаването на Хеда с някакъв професионален борец. Наоколо нямаше никакви нейни вещи. Значи може би наистина се бяха отървали. Въпреки всичко Виктор продължаваше да нервничи и да подскача при всеки шум отвън.

След няколко изпити бири Трикси най-неочаквано попита:

— Какво ще кажеш, ако ти кажа, че съм убила човек?

— Красиво малко коте като теб! — възкликна той, взе я на коленете си и започна да я гъделичка.

А Трикси си мислеше как, ако Хеда се появи, ще й го каже и тя непременно ще прочете в очите й, че е вярно.

На балкончето на стълбището се разнесоха нечии стъпки. Виктор скочи неспокойно.

— Няма нищо — рече Трикси, макар сърцето й да ускори ударите си. — Само си мълчи.

Двамата се прегърнаха и се спотаиха под завивката. Стъпките бяха твърде леки — досетиха се, че едва ли е Хеда. Вероятно беше някой от служителите на общината, която раздаваше тези жилища. Или някой перверзник.

Капакът на пощенската кутия на вратата изтрополя. Трикси се изкиска в шепа.

— Шш-т — прошепна едва чуто Виктор. Не смееха да мръднат. — Какво ще правим? — попита след малко той.

— Нищо. Ще си отидат.

И наистина, след още няколко почуквания стъпките отвън се отдалечиха.