Каролайн Греъм
Маската на смъртта (4)

Трета глава

Скоро след обяда Суами и Кристофър излязоха, за да преместят Калипсо. Налагаше се да го правят често, защото козата яростно хрупаше тревата до корен. Това животно умираше за трева! В имението не използваха никакви химикали за борба с плевелите, ето защо бе пълно със сочни глухарчета, разваленка и какви ли не други, очевидно вкусни растения. Кристофър отиде да извади металното колче и да го премести на друго място, но на Калипсо не й се искаше да се разделя точно с тази паша, та се наложи да я дръпне доста по-категорично от обичайното. Животното безпогрешно преценяваше силите на пастира си. Усетеше ли и най-малкото колебание или отслабване на хватката, бе готово да побегне. Преди няколко дни изскубне колчето и стигна чак до центъра на градчето. Откриха я пред магазин за риба на главната улица.

Докато я прибираше към къщи, Мей се опита да говори с нея.

— Много глупаво момиче се оказа. Та ти дори не обичаш риба.

Докато Кристофър забиваше колчето, за което бе закачена каишката, упоритото животно риташе със задните си крака, разгневено, че са го откъснали от предишното място. Но като разбра, че няма да се пребори, заби нос в тревата пред себе си. Само от време на време вдигаше очи и удостояваше света с един от характерните си многозначителни погледи.

— Налага се да поговорим, Суз. Какво ще кажеш?

— Не знам. — Тя извърна глава.

— Обичам те. — Застана пред нея, за да улови погледа й. — Интересува ме едно: искаш ли ме?

— Искам те. Наистина. Само че…

Младежът изчака, но тя не продължи. Тогава преплете пръсти с нейните и я поведе към гигантския кедър.

— Да поседнем и…

— Знам, че звучи глупаво, а и мина доста време, но там разпръснахме праха на Джим. Не ме напуска мисълта, че мястото е нещо като негов гроб.

— Арно ми разказа историята. Тъжна работа.

— Така беше. Още по-тъжно е колко бързо забравя човек.

— В повечето случаи. Стига, разбира се, човекът да не ти е много близък.

— Джим беше чудесен. Тих и вярващ. Щом си изпълнеше задълженията, отиваше в стаята си да чете или да медитира. Много се различаваше от всички нас. Често си мислех дали няма да е по-щастлив в някой манастир.

— Сигурна ли си, че не е пиел тайно? Някой ми спомена…

— Нямаше такова нещо. Точно за това цялата история е толкова необяснима. В интерес на истината…

— Хей! — разнесе се вик откъм терасата. Мей им помаха енергично и без да се колебае, тръгна към тях.

В сърцето й се бе възцарил покой. Намери отговор на онзи мъчителен въпрос. Помогна й, естествено, Куан Ин. Щом получи решението от нея, Мей за пореден път се изненада колко сляпа е всъщност понякога. Трябваше да говори очевидно с Кристофър. Той пристигна в комуната след смъртта на Джим, следователно нямаше как да е замесен. Оставаше да разбере отговора му. Не изключваше той да предложи да отидат в полицията и Мей знаеше, че в такъв случай ще се почувства виновна, все едно тя го е решила.

Надяваше се да поговорят насаме, но Суами й направи знак да се приближи.

— Какво искаш, Мей?

Мей махна неопределено с ръка, сякаш вече е забравила какво е щяла да каже, но го направи толкова несръчно, че тутакси пролича колко не я бива в преструвките — беше непосредствена като коте.

— Исках да разменя две думи с теб, Кристофър.

— Ето ме, твой съм.

— Как да кажа… В края на седмицата ще обработваме меда, а стерилизаторът нещо не е наред. — Мей стисна очи от напрежение. Усещаше лъжата като накриво поникнал зъб в устата й. — Последния път нищо му нямаше. — Тримата крачеха вече към къщата. — Но беше доста отдавна.

Вече в къщата, Мей се чудеше как да разкара Суами. Хрумнаха й няколко идеи, но знаейки колко несръчни са всичките й подобни опити, съобрази, че само ще събуди подозренията на Суами.

— Ще го погледна след чая.

— Какво ще погледнеш? — Мей погледна неразбиращо Кристофър.

— Това, което току-що ме помоли, Мей. Стерилизатора. След чая.

— Да, разбира се! — възкликна тя. — Трябва да изпия и дозата си женшен, а съм го забравила на нощната си масичка. Суами, бъди добро момиче и ми го донеси…

Без никакво колебание Суами тръгна към стълбите. Мей мигом сграбчи ръката на младежа и го поведе към центъра на преддверието, точно под многоцветния витраж на тавана.

— Трябва да поговоря с теб — прошепна тя развълнувано.

Кристофър се озърна и прошепна съзаклятнически:

— Според мен те вече ни подозират.

— Дръж се сериозно.

— Извинявай — засмя се той. — Ако искаш, ще погледна стерилизатора сега, ще поговорим в кухнята — На стерилизатора му няма нищо. Просто не успях да измисля друго извинение, за да поговорим насаме. Много съм разтревожена. Тук става нещо… Нещо не е наред. И съм сигурна, че е свързано със смъртта на Джим, защото… — млъкна и погледна към площадката на горния етаж. Стори й се пуста. — Какво беше това?

— Нищо не чух. — Кристофър проследи погледа й.

— Сякаш някой затвори врата.

— Възможно е. Защо е всичко това, Мей?

— Най-добре да излезем навън.

Младежът се остави да го избутат по коридора към кухнята.

— Все едно сме от МИ 5. Да не набираш нови сътрудници? — Стояха пред задния изход на къщата — остъклена врата към терасата. — Отсега те предупреждавам, Мей, че няма да гълтам микрофилми. Няма да го направя дори заради теб.

Излязоха навън и Кристофър се обърна да затвори вратата. В това време Мей, вече на няколко крачки от него, стъпи върху широките каменни плочи, с поникнали между тях жълти калдъръмчета. Той се отправи към нея и в същия момент се разнесе силно дрънкане от търкалянето на нещо тежко. Приличаше на гръмотевица. Двамата погледнаха нагоре, но небето беше ясно. По водосточната тръба се чу тежко тупуркаше и след миг се изтърколи обемиста черна топка.

Кристофър извика разтревожено и силно блъсна Мей настрани. Тя отскочи, разпаряйки подгъва на полата си, и тупна сред цветята по края на терасата. Тежката топка падна между двамата и разчупи каменната плоча, върху която се стовари. Във всички посоки мигом плъзнаха пукнатини.

Всичко стана толкова бързо, че двамата останаха известно време на терасата вцепенени. Постепенно до съзнанието на Кристофър стигнаха виковете на някой зад него. Беше Суами.

— Ти ли ме викаш? Какво става? Мей!…

С издраскано лице и полепнали по него лаврови листа, Мей се надигна бавно. Докато Суами тичаше, за да й помогне да стъпи на крака, Кристофър се втурна в къщата. Стълбището и площадката на горния етаж бяха пусти. Той бързо се качи горе и започна да обикаля стаите от двете страни на коридора. Първо чукаше, не получеше ли отговор, отваряше вратата. Всички стаи се оказаха празни. В дъното на десния коридор зад кадифена завеса имаше арка, а после стръмно нагоре към покрива се виеше каменно стълбище. Личеше, че някой скоро е минал оттук — прахта по пода не беше равномерна и по стъпалата бяха нападали зелени късчета от патината на металните рамки горе, Кристофър си спомни, че преди няколко дни видя Арно да почиства птичите изпражнения от стъклата на витража. Приклекна на последното стъпало в непосредствена близост до първото стъкло и го отмести с ръждясал прът, който намери там. Предпазливо промуши глава през отвора, облян от слънчева светлина, и се огледа. Не се виждаше жива душа. Продължи нагоре, но — вече на покрива — се обърка: загуби всякакъв ориентир. Започна да се оглежда. Видя зеленчуковата градина — значи частта на покрива над задния вход е в най-отдалечения край.

Докато се чудеше какво да предприеме, облак закри за малко слънцето и цветовете на тухлите и керемидите тутакси избледняха. По кожата на Кристофър пробягаха тръпки, без да му е студено. Някой тъпче тоя гроб. Запита се как ли е възникнала тази фраза, след като покойниците, затворени в дървените си пашкули, последни биха имали претенции към стъпките над главите им — спокойни или подскачащи.

Комините по покрива му се видяха твърде много, макар да ставаше дума за три групи от по четири опушени тухлени тръби. Върху всеки имаше капаче и при най-лекия полъх на вятъра то мърдаше и проскърцваше — създаваше се впечатлението, че вътре се крият същества, които те наблюдават.

Повтаряйки си, че това са глупости, Кристофър внимателно запристъпя към отсрещния край на покрива. Поради особената архитектура на сградата се наложи да криволичи по извънредно тясна пътечка — нямаше дори място да поставя стъпалата си едно до друго. Стигна до ръба отсреща и установи на кое място бе стояла топката дълги години — на около половин метър навътре върху съвършено плоска повърхност. Очевидно някой беше помогнал на тежкия предмет да се търкулне, а нищо чудно и да са били двама. В такъв случай как този някой успя да изчезне толкова бързо? Да прекоси целия покрив, да се спусне надолу и да се скрие така умело?

Капачетата на комините проскърцаха и Кристофър пак изпита усещането, че е наблюдавай. Ами ако убиецът (как иначе да наречеш някой, който цели хората долу с толкова тежък предмет?) не е слязъл от покрива, а все още се крие някъде тук?

От напрежение започнаха да го болят краката. Отправи се бързо към най-близката група комини. Никой не се криеше там. Нито зад втората. Сърцето му биеше вече до пръсване, но той тихо приближи и последната група. Пристъпвайки едва-едва, за да не вдига шум, му хрумна, че погледнат отстрани, прилича много на герой от анимационен филм: на пръсти обикаля голямо дърво, следван от облечен в костюм на горила преследвач. И при последната група не откри никой. Трябва да са се спуснали през капандурата, докато съм оглеждал водосточните тръби в отсрещния край, помисли си младият мъж.

Вече се готвеше да слезе от покрива, но забеляза нещо стърчащо в процеп между два комина. Приличаше на метална пръчка. Подръпна я и в ръката му се оказа метален лост.

 

 

Междувременно в стаята на Мей се бяха събрали всички обитатели на дома. Кристофър влезе и бързо ги преброи — никой не липсваше. Пред очите му се разкри картина, много напомняща събиране на опечалена фамилия от времето на кралица Виктория — не липсваше дори кучето.

Мей лежеше на шезлонг — за разлика от обикновено беше доста бледа. Някой бе завил коленете й с копринен шал на пауни. Изправен зад нея с проблясваща бяла коса, стоеше Учителя, едната му ръка бе отпусната върху челото й. Пред нея бе коленичила Суами. Тим се бе отпуснал на седалката на близкия стол. Арно се суетеше напред-назад, кършейки пръсти (извиваше ги досущ като пране). Джанет и Трикси стояха леко встрани. Семейство Бийвър седяха в единия край на канапето. Хедър, донесла и китарата си, подрънкваше доста меланхолични акорди.

— Тук ни чака сериозна лечебна работа — отбеляза Кен, докосвайки с изключително сериозно изражение първо магнетичния си кристал, а после и крака на Мей.

— Добре съм — успокои го пострадалата. — Случват се такива неща. Не се тревожете излишно.

В следващия миг всички подскочиха от внезапно разнеслите се звуци на песента на Хедър. Щом тя свърши, Кен отново се взря в кристала, изгледа строго присъстващите и отмести очи към завесата в ъгъла, сякаш я обвиняваше, че укрива жизненоважна информация.

— Сега си обвита в дълбините на Юпитеровото изпитание на психиката и се къпеш в неговото вълшебно изцелително влияние.

— Известно ми е — отговори Мей, докато усукваше около пръстите ресните на копринения шал. — Всички непрестанно сме обгърнати в лековити лъчи, независимо от техния източник. А сега имам нужда от моя специален еликсир и малко арника. Те са в малка кутийка. Някой ще ми ги…

Арно тръгна пръв да донесе кутийката.

— А чаша сироп от мед с няколко капки оцет?

— Разбира се. Малко мед никога не вреди. Благодаря ти, Арно.

Окрилен, че е получил инструкции от кралицата на своето сърце, Арно се спусна към кухнята. Така му се искаше да намери най-красивата чаша. Дали да не откъсне и няколко цветя? При подобна ситуация правилата едва ли ще са толкова строги.

Тъкмо се канеше да влезе в кухнята и видя, че вратата към терасата е открехната. Отиде до прага и се загледа в разбитата каменна настилка. При мисълта колко близо е била Мей до смъртта го полазиха тръпки на ужас. Само за миг си представи какво би бил светът без нея — без цвят, без топлина, без светлина, без смисъл и музика…

— Все пак не се случи — категорично си каза той. Мей страшно щеше да се разсърди, ако разбере колко песимистични са мислите му. Тя винаги виждаше само добрата страна на нещата — сребристото сияние, не и облаците; цветната дъга, не и дъжда.

Донесе приготвената от него напитка, за съжаление в една от грубите купи. Мей, вече далеч с по-ведър вид, втриваше капки от своя лечебен еликсир в кожата по вътрешната страна на китките си. Цялата стая се изпълни с аромат на лавандула. Арно пристъпи с купата. Поемайки я, Мей неволно докосна пръстите му и обсипаното с лунички лице на мъжа пламна развълнувано.

— Нищо сериозно не ме заплашваше — обади се по едно време пострадалата. — Както винаги досега, моят ангел хранител бдеше над мен. Кой според вас нареди нещата така, че Кристофър да е зад мен в този момент?

Кристофър мълчаливо прие благодарните усмивки на околните. Все още трескаво разсъждаваше дали постъпи правилно, докато беше на покрива. След като стъписването му от откритието на железния лост попремина, трябваше да реши какво да прави с него. Дали да го върне там, откъдето го измъкна? Тогава нападателят, убеден, че никой не го е разкрил, можеше да повтори опита. От друга страна, ако отнесе лоста от скривалището, имаше вероятност злодеят да сметне, че го грози опасност, и да стане още по-агресивен. За момента на Кристофър му се стори най-сигурно да увие желязото в одеяло и да го скрие под леглото си. Смяташе по-късно да го занесе тайно в обора при козата.

Постепенно разговорът се прехвърли от състоянието на Мей към желязната топка и как се е откъснала от мястото си. Хедър, единствена запозната, макар и бегло, с историята на къщата, благодарение на тънка книжка, открита в кухнята, обясни, че за първи път за такава желязна топка се говори по времето на Гражданската война — било парче от артилерийско гюле. Някой изрази предположението за къс от метеор. Така или иначе, парчето бе издържало всички капризи на природата и цялата Втора световна война, без да се поклати от мястото си. Ето защо според Хедър бе съвсем необяснимо защо се е сгромолясало от покрива тъкмо в този ден.

Последва продължително мълчание. Дори Мей, която твърдеше, че се чувства винаги предпазена, изглеждаше някак смутена. Трикси завъртя очи зад гърба на другите. Кен изглеждаше доста развълнуван, а Хедър изтълкува състоянието му като силно нетърпение да се настрои на кълните, за да чуе мнението на Хиларион. Почувствал напрежение от неизказаното, Тим се сви на седалката на стола.

След продължилото необичайно дълго мълчание присъстващите обърнаха лице към Учителя. Стаята се изпълни с очакване. Само той можеше да даде смислено обяснение на събитията. Той и никой друг. Учителят се усмихна някак неопределено. Наведе се, за да погали златистите коси на Тим, който бе започнал да трепери видимо.

— Много неща тревожат вакуума на енергийното поле. Ниският слой на динамичната сила съвсем не е стабилен. Частиците на атома са в непрестанно движение. Не забравяйте — няма такова нещо като неподвижен електрон.

За всички беше ясно. Падналият предмет представляваше доказателство за непрестанното движение на материята. Лицата се отпуснаха и те започнаха да се усмихват, леко смутени от своето невежество. Кен се плесна с длан по челото и се попита как е възможно да е такъв идиот.

Учителят предложи да оставят Мей да си почива.

— Трябва подобаващо да благодарим на нейния агнел хранител. — И тръгна към вратата, следван плътно от Тим, който от страх да не го оставят почти настъпваше полите на синята роба. Вече на прага Учителя се извърна и каза на Мей: — Тревожа се за регресивното пътешествие, което замисляш тази вечер, Мей. Подобни пътувания са доста изтощителни. Защо не го отложиш?

— За нищо на света, Учителю — категорично възрази Мей. — Тази вечер изгрява новата луна, а и получихме от Хиларион недвусмислено потвърждение. Как бих се чувствала, ако се появи знак от Астарте, а аз не се възползвам от притока на допълнителна енергия?

Тя се облегна назад и се усмихна на останалите.

— Ето, чувствам се съвсем добре.