Айзък Азимов
Битката за Фондацията (84)

7

Хари Селдън влезе с нервна усмивка в кабинета на доктор Енделецки.

— Вие казахте две-три седмици, докторе, а вече мина повече от месец.

— Съжалявам професоре — отвърна Мариан Енделецки, — но вие искахте всичко да бъде точно и аз се постарах да го направя.

— Е, и какво открихте? — тревожното изражение не изчезна от лицето на Селдън.

— Сто и няколко дефектни гена.

— Какво? Дефектни гени ли? Сериозно ли говорите, докторе?

— Съвсем сериозно, защо? Не съществуват геноми без най-малко сто такива гена. Обикновено са значително повече. Знаете ли, не е толкоз лошо, колкото ви се струва.

— Не, не зная. Специалистът сте вие, докторе, не аз.

Биофизичката въздъхна и се размърда на стола си:

— Вие нямате представа от генетиката, нали, професоре?

— Не, нямам. Човек не може да изучи всичко.

— Абсолютно прав сте. Аз пък не зная нищо за това… как го наричате… за тази ваша психоистория.

Доктор Енделецки сви рамене и продължи:

— Ако искахте да ми обясните нещо от психоисторията, щеше да ви се наложи да започнете от самото начало и вероятно дори тогава нямаше да го разбера. А сега, що се отнася до генетиката…

— Да?

— Един дефектен ген обикновено не значи нищо. Има някои, които са толкова анормални и толкова решаващи, че могат да предизвикат ужасни смущения. Те обаче са много редки. Повечето дефектни гени просто не работят с необходимата точност, ами са като леко дебалансирани колела. Колата ще се движи, е, слабо ще вибрира, ала все пак ще се движи.

— Гените на Уонда от тоя вид ли са?

— Да. Повече или по-малко — да. В края на краищата ако всеки ген беше перфектен, ние щяхме да изглеждаме съвсем еднакви и щяхме да се държим по абсолютно един и същ начин. Разликата в геномите прави хората различни.

— Но нещата не се ли влошават с възрастта?

— Да, с възрастта всички започваме да функционираме по-лошо. Когато влязохте, забелязах, че куцате. Каква е причината?

— Мъничко ишиас — промърмори Селдън.

— Цял живот ли го имате?

— Разбира се, че не.

— Ето, някои от вашите гени са се поразвалили с времето и сега куцате.

— А какво ще стане с Уонда след години?

— Не зная. Не мога да предвиждам бъдещето, професоре; струва ми се, че това е във вашата област. Ако все пак трябва да предположа, бих казала, че нищо особено няма да й се случи — поне генетично, — като се изключат възрастовите натрупвания.

— Сигурна ли сте? — трепна Селдън.

— Налага се да ми повярвате. Искахте да проучите генома на Уонда и поехте риска да откриете някои подробности, които може би е по-хубаво да не узнаете. Но, да повторя, според мен нищо страшно не я очаква.

— Ами дефектните гени не трябва ли да ги оправим? Въобще можем ли да предприемем нещо?

— Не. Първо, ще бъде много скъпо. Второ, вероятно няма да ги оправим задълго. И последно, хората са против това.

— Защо, докторе?

— Защото по принцип са против науката. Би следвало да го знаете по-добре от всички, професоре. Боя се, че особено от смъртта на Клеон насам мистицизмът е във възход. Хората не вярват, че гените могат да се поправят по научен начин. По-скоро са готови да лекуват болестите чрез полагане на ръце или с някакви други алабализми. Откровено казано, за мен е изключително трудно да продължа работата си. Средствата са твърде малко.

— Всъщност аз разбирам това положение много добре — кимна Селдън. — Психоисторията го обяснява, но да си призная, не мислех, че нещата се влошават толкова бързо. Така съм се заровил в изследванията си, че не забелязвам трудностите около мен. Вече над тридесет години наблюдавам как Галактическата империя се разпада — въздъхна той. — А напоследък е започнала да се руши доста по-бързо и не виждам как ще спрем срива навреме.

— Вие опитвате ли се? — доктор Енделецки изглеждаше развеселена.

— Да.

— Желая ви много късмет. Колкото до вашия ишиас, знаете ли, преди петдесет години е можел да се излекува, ала не и сега.

— Защо?

— Ами апаратите, използвани за такова лечение, ги няма, а хората, които биха могли да ги управляват, отдавна работят в други области. Медицината запада.

— Заедно с всичко останало — замислено отбеляза Хари Селдън: — Но нека се върнем към Уонда. Аз мисля, че тя е съвсем необикновена — с мозък, различен от този на повечето хора. Какво ви казва нейният геном за това?

Доктор Енделецки се отпусна назад в стола си:

— Професор Селдън, знаете ли колко гени участват във функцията на мозъка?

— Не.

— Ще ви напомня, че от всички аспекти на нашето тяло мозъчната функция е най-сложната. Всъщност, доколкото ни е известно, във Вселената няма нищо по-сложно от човешкия мозък. Затуй не бива да се изненадвате, когато ви казвам, че има хиляди гени и всеки от тях играе роля в неговото функциониране.

— Хиляди ли?

— Точно така и е невъзможно да се мине през всичките, за да се види специалното и необичайното. По отношение на Уонда ще повярвам на думите ви. Тя е необикновено момиче с необикновен ум, обаче аз не забелязвам в генома й нищо, което да ми говори друго за мозъка й, освен че е нормален.

— Бихте ли могли да откриете още хора, чиито гени за умствените функции са като гените на Уонда, хора със сходно устройство?

— Твърде се съмнявам. Дори ако нечий друг мозък прилича много на нейния, в геномите независимо от всичко ще има огромни различия. Безполезно е да се търсят сходства. Кажете ми, професоре, кое при Уонда ви кара да мислите, че тя е толкоз необикновена?

— Съжалявам, но не бива да обсъждам този въпрос — поклати глава Селдън.

— Тогава аз съм сигурна, че не мога да направя нищо повече за вас. Как разбрахте, че мозъкът й е необичаен? И това ли не можете да обсъждате?

— Случайно — промърмори Хари. — Чиста случайност.

— Щом е така, вие ще трябва също тъй случайно да откриете и други мозъци като нейния. Алтернатива тук просто няма.

Двамата потънаха в мълчание. Накрая Селдън се обади:

— Имате ли да ми кажете още нещо?

— Страхувам се, че не, с изключение на това, че ще ви пратя сметката.

Посетителят се надигна с усилие. Ишиасът силно го болеше.

— Е, благодаря ви, докторе. Изпратете ми сметката и аз ще я платя.

Той напусна лекарския кабинет, чудейки се какво ще прави сега.