Айзък Азимов
Битката за Фондацията (78)

1

Хари Селдън влезе с леко накуцване (както все по-често се случваше в онези дни) в Галактическата библиотека и се отправи към отрупаните плъзгари на въздушни възглавници — малки колички, които се носеха по безкрайните коридори на Библиотеката. Привлече го гледката на трима мъже, седнали в една от нишите на галактографа, който даваше пълно тримерно изображение на Галактиката с всичките й светове, обикалящи бавно, въртейки се под прав ъгъл спрямо нейния център.

От мястото си Селдън видя, че очертаната с яркочервено провинция Анакреон граничи с края на Галактиката и заема обширно пространство, но че е слабонаселена със звезди. Анакреон не блестеше с някакво богатство или култура, обаче се отличаваше с голямото си разстояние от Трантор — десет хиляди парсека^[1].

Без да се замисля, Хари се настани пред един терминал близо до тримата и го пусна в режим на случайно търсене, за който бе уверен, че може да продължи неопределено дълго. Някакъв инстинкт му подсказваше, че този подчертан интерес към Анакреон трябва да се дължи на политически причини — самото положение на планетата в Космоса я правеше едно от най-несигурните владения на сегашния имперски режим. Погледът му не слизаше от екрана, но ушите му следяха спора, водещ се до него. В Библиотеката обикновено не се чуваха политически дискусии. Всъщност не се и предполагаше, че такива дискусии могат да се провеждат.

Селдън не познаваше никого от тримата и туй не беше много изненадващо. Редовните посетители на Библиотеката бяха малко и той знаеше повечето по физиономия, а с някои дори бе разговарял, ала до това място имаха достъп всички граждани. Всеки можеше да влезе и да използва апаратурата. (Разбира се, за ограничено време. Само на малцина избраници като професор Хари Селдън разрешаваха „да се устроят“ в Библиотеката. На него бяха предоставили правото да ползва личен кабинет и всякакви библиотечни фондове.)

Единият от мъжете (по очевидни причини Селдън го определи като Гърбоносия) говореше тихо и настойчиво.

— Нека да се отцепят — каза той. — Нека да се отцепят. Харчим луди пари, за да задържим ситуацията, а даже и да успеем, те ще бъдат там само за малко. Не могат да останат завинаги и веднага щом си тръгнат, нещата ще се върнат в старото положение.

Хари разбираше за какво говорят. Едва преди три дни по Транторвизията бяха съобщили, че имперското правителство е взело решение да демонстрира сила, та да вкара необуздания губернатор на Анакреон в правия път. От собствения си психоисторически анализ Селдън знаеше, че това е безполезно, но когато страстите се разпалеха, правителството обикновено не се вслушваше. Професорът се усмихна мрачно, като чу Гърбоносия да казва онова, което той сам беше заявил. А младият човек го изрече, без да притежава каквито и да било знания по психоистория.

— Какво губим, ако сами напуснем Анакреон? — продължи Гърбоносия. — Районът пак ще си е там, където е бил винаги — Точно на ръба на Империята. Нали не може да набере скорост и да тръгне за Андромеда? Така че все ще трябва да търгува с нас и животът ще върви. Какво значение има дали ще отдават чест на Императора, или не? И бездруго няма да разберем.

Вторият мъж, когото по още по-очебийни причини Селдън бе нарекъл Плешивия, вметна:

— Ако Анакреон се откъсне, другите гранични провинции също ще последват примера му и Империята ще се разпадне.

— Какво от това? — прошепна свирепо Гърбоносия. — Тази Империя и тъй не може повече да се управлява добре сама. Прекалено голяма е. Нека граничният район да се отцепи и да се погрижи някак за себе си, ако успее. Вътрешните светове ще станат много по-силни и по-богати. Няма защо границата да ни принадлежи политически; тя ще продължи да бъде наша икономически.

Тогава се обади третият мъж (Червенобузия):

— Бих желал да си прав, но няма да стане така. Ако граничните провинции провъзгласят независимост, всяка от тях първо ще се опита да засили властта си върху гърба на своите съседи. Ще има войни и конфликти и дори най-слабият губернатор ще мечтае в крайна сметка да се превърне в Император. Ще се получи както някога, преди Транторското кралство — мрачна епоха, която ще трае хилядолетия.

— Сигурно няма да бъде чак толкова лошо. Империята може и да се разпадне, обаче бързо ще се излекува, щом хората разберат, че разпадането означава само война и обедняване. Ще обърнат поглед назад, към златните дни на единната държава, и всичко пак ще се оправи. В края на краищата не сме варвари. Ще намерим начин.

— Разбира се — потвърди Гърбоносия. — Трябва да помним, че в своята история Галактическата империя неведнъж се е изправяла пред кризи и винаги се е справяла.

Червенобузия обаче поклати глава и каза:

— Това не е просто поредната криза, а нещо доста по-лошо. Империята се скапва отдавна. Десетте години на хунтата съсипаха икономиката и след падането й и идването на новия монарх властта е толкова слаба, че губернаторите от Периферията няма защо да предприемат нищо. Тя ще рухне под собствената си тежест.

— Ами верността към Императора? — подхвана Гърбоносия.

— Каква вярност? — прекъсна го Червенобузия. — След убийството на Клеон толкоз години карахме без Император, че май никой не го е много грижа. А новият му заместник е само един фигурант. Нито той, нито който и да било друг не може да направи нищо. Това не е криза, това е краят.

Останалите двама намръщено се втренчиха в Червенобузия.

— Ти, изглежда, наистина си вярваш! — обади се Плешивия. — И си мислиш, че имперското правителство просто ще си мирува и ще допусне събитията да се развият по тоя начин?

— Да! Онези от правителството също като вас двамата няма да повярват, че става точно така. Но когато се осъзнаят, ще бъде прекалено късно.

— Какво би ти се искало да направят, ако го вярваха? — попита Плешивия.

Червенобузия погледна към галактографа, сякаш можеше да намери отговора там:

— Не зная. Виж, щом му дойде времето, ще умра, а дотогава нещата няма да са чак толкова зле. После, когато положението се влоши, нека други да се тревожат. Аз ще съм си отишъл, добрите стари времена — също, и то може би завинаги. Впрочем не само аз мисля така. Чували ли сте някога за човек на име Хари Селдън?

— Разбира се — веднага отговори Гърбоносия. — Не беше ли Първи министър при Клеон?

— Да — рече Червенобузия, — той е някакъв учен. Преди няколко месеца го слушах да изнася беседа. Много приятно ми беше да разбера, че не съм единственият, който вярва, че Империята се разпада. Той каза, че…

— Че всичко ще се провали и ще настъпи ерата на непрогледния мрак, тъй ли? — прекъсна го Плешивия.

— Не точно — продължи Червенобузия. — Селдън е от ония, дето си мерят приказките. Каза, че би могло да се случи, но не е прав. Това наистина ще се случи…

Хари бе чул достатъчно. Отиде, накуцвайки, до масата, където седяха тримата мъже, и докосна оратора по рамото.

— Господине — обърна се той към него, — мога ли да поговоря с вас за малко?

Червенобузия се сепна, вдигна очи и попита:

— Ха, вие не сте ли професор Селдън?

— Цял живот съм бил — отвърна Хари и подаде на мъжа справочна пластинка със снимката си. — Бих желал да ви видя в офиса си тук, в Библиотеката, вдругиден, в четири следобед. Ще успеете ли да дойдете?

— На работа съм.

— Ако трябва, обадете се по телефона, че ще отсъствате по болест. Важно е.

— Ами не съм сигурен, господине.

— Направете го — настоя Селдън. — Ако срещнете някакви затруднения, аз ще оправя нещата. А между другото, господа, ще имате ли против да погледна за момент Галактиката на екрана? От дълго време не съм я виждал.

Те мълчаливо кимнаха, очевидно притеснени от присъствието на бившия Първи министър. Един по един мъжете се дръпнаха назад и пуснаха Селдън до контролното табло на галактографа.

Професорът посегна към него и червената светлина, която ограждаше провинция Анакреон, изчезна. Очертанията на Галактиката се стопиха и тя се превърна в пламтящо кълбо от мъгла. То просветляваше, преминавайки в сияйна сфера в центъра, зад който се намираше галактическата черна дупка.

Отделните звезди, разбира се, не можеха да се различат, освен ако не се увеличеше изображението, но тогава на екрана щеше да излезе само една или друга част от Космоса, а Хари искаше да види цялата Галактика, да хвърли поглед на отиващата си Империя.

Натисна някакъв бутон и панорамата се смени с редици жълти точици, представляващи двадесет и петте милиона обитаеми планети. Те се открояваха като петънца в тънката мъгла, която маркираше краищата на Галактиката, ала към центъра й все повече и повече се сгъстяваха. Това приличаше на жълт пояс (той щеше да се разчлени на отделни капки при увеличение на изображението), опасващ сиянието в средата, което естествено си оставаше бяло. Сред вихровите енергии в ядрото не можеха да съществуват земи, годни за живот.

Селдън знаеше, че въпреки наситеното жълто на пояса дори около една на десет хиляди звезди не обикаляше обитаема планета, независимо от възможностите на човечеството да моделира световете и да ги тераформира — тоест да ги преобразява по подобие на Земята. Никакво моделиране не можеше да превърне повечето планети в суша, по която човек да ходи спокойно и без скафандър.

Хари Селдън натисна друг бутон. Жълтите точици изчезнаха и само една малка част от изображението светна в синьо. Това беше Трантор с различните пряко зависими от него светове. Възможно най-близо до централното ядро и все пак изолиран от убийственото му лъчение, той се приемаше за разположен в центъра на Галактиката, макар всъщност да не беше точно така. Обикновено човек се впечатляваше от скромните размери на Трантор — миниатюрно кътче в огромното галактическо царство, в което обаче бяха концентрирани най-голямото богатство, култура и държавна власт, известни някога на човечеството.

И дори това бе обречено на гибел.

Мъжете сякаш прочетоха неговите мисли или вероятно разтълкуваха тъжното изражение на лицето му.

— Империята наистина ли ще бъде унищожена? — попита меко Плешивия.

— Може би. Може би. Всичко може да се случи — още по-меко отговори Селдън.

Той се изправи, усмихна се на мъжете и напусна, но в мислите си крещеше: „Ще бъде! Ще бъде!“