Айзък Азимов
Битката за Фондацията (32)

7

Рейч беше изключително доволен, защото това бе първата семейна вечеря от няколко месеца насам с двамата, за които той мислеше като за баща и майка. Прекрасно знаеше, че в биологичен смисъл те изобщо не са му родители, ала този факт нямаше значение. Усмихна им се с цялата си любов.

Обстановката не бе така уютна, както едно време в Стрилинг, когато домът им беше малък и интимен, истинска перла в големия обков на университета. Сега, за нещастие, нищо не можеше да прикрие величието в дворцовите покои на Първия министър.

Понякога Рейч се гледаше в огледалото и се дивеше как е възможно туй. Не бе висок — само 163 сантиметра, — определено по-нисък от всеки от родителите си. Изглеждаше по-скоро набит и мускулест, но не и дебел, с черна коса и наистина далянски мустаци, които поддържаше колкото може по-тъмни и гъсти.

В огледалото все още би могъл да види гаменчето от улицата, каквото беше, преди най-невероятната от всички невероятни възможности да предизвика срещата му с Хари и Дорс. Професор Селдън тогава бе много по-млад и сега видът му ясно подсказваше, че самият Рейч е кажи-речи толкова възрастен, колкото Хари при първата им среща. За учудване Дорс почти не се променяше. Бе все тъй здрава и стегната както в деня, когато Рейч за пръв път показа на двамата пътя към майка Рита в Билиботън. И ето че днес роденият в мизерия далянец е държавен чиновник, дребна пионка в Министерството на населението.

— Как вървят работите в службата, Рейч? — попита Селдън. — Има ли някакъв прогрес?

— Донякъде, татко. Разработват се закони, вземат се решения, произнасят се речи. Въпреки това е трудно да размърдаш хората. Можеш колкото си щеш да проповядваш братство, ала никой не се чувства братски настроен, което ми напомня, че далянците не са по-добри от останалите. Казват, че искат да ги третират като равни и правят всичко възможно да го постигнат, но ако им дадеш шанс, нямат никакво желание те да се отнасят към другите като към равни.

— Рейч, да промениш умовете и сърцата на човеците е почти невъзможно — рече Дорс. — Достатъчно е да се опитваш и евентуално да отстраниш най-очебийните несправедливости.

— Белята е — каза Селдън, — че през по-голямата част от историята никой не е работил над този проблем. На хората е била давана възможност да се скапват в приятната игричка „Аз съм по-добър от теб“ и сега тая мръсотия не е лесно да се разчисти. Ако позволим на нещата да следват естествения си ход и да се влошават в продължение на хиляда години, не можем да се оплакваме, в случай че ни потрябват, да речем, сто години да ги оправим.

— Понякога, татко — въздъхна Рейч, — си мисля, че ти ме уреди на тази работа, за да ме накажеш.

Хари Селдън вдигна вежди:

— За какво да те наказвам?

— Понеже програмата на Джоуранъм за равенство между секторите и за по-голямо участие на хората в управлението ми хареса.

— Не те упреквам за това. Внушенията му бяха примамливи, обаче ти знаеш, че Джоуранъм и бандата му ги използваха единствено като средство да придобият власт. После…

— Но ти ме застави да го вкарам в капана, въпреки че възгледите му ми харесваха.

— Не ми беше лесно да те помоля да го направиш — подчерта Първият министър.

— И сега ме караш да работя над внедряването на програмата на Джоуранъм просто за да ми покажеш колко е трудно тя да се осъществи на практика.

Селдън каза на Дорс Венабили:

— Как ти се струва това? Момчето ми приписва някаква лукава непочтеност, каквато просто не е в моя характер.

— Предполагам — кимна Дорс с отсянка на усмивка върху устните, — че не приписваш такива неща на баща си.

— Не съвсем. Във всекидневния живот по-праволинеен от теб, татко, няма. Но ако ти се наложи, знаеш как да подреждащ картите. Не е ли точно туй, което се надяваш да направиш с психоисторията?

Селдън тъжно рече:

— Засега с психоисторията съм напреднал твърде слабо.

— Много жалко. Аз продължавам да си мисля, че трябва да има някакво психоисторическо решение на проблема за човешкото тесногръдие.

— Може и да има, обаче не съм го намерил.

Когато вечерята приключи, Хари Селдън каза:

— Рейч, сега двамата с теб трябва малко да си поговорим.

— Наистина ли? — кипна Дорс. — Да схващам ли, че не съм поканена?

— Министерски работи, Дорс.

— Министерски глупости, Хари! Каниш се да поискаш от бедното момче да направи нещо, което аз не бих пожелала да свърши.

Селдън твърдо забеляза:

— Положително не се каня да поискам онова, което той не би желал да свърши.

— Всичко е наред, мамо — вметна Рейч. — Нека си поговорим с татко. Обещавам после да ти кажа всичко.

Тя вдигна очи нагоре:

— Много добре зная, че и двамата ще твърдите, че е държавна тайна.

— Всъщност — отсече Селдън — трябва да обсъждаме точно държавна тайна. И то, от първостепенна важност. Не се шегувам, Дорс.

Жената стана, стиснала устни, и излезе от стаята с едно последно убождане:

— Не хвърляй момчето на вълците, Хари.

А след като тя изчезна, Първият министър тихо рече:

— Страхувам се, Рейч, че тъкмо на вълците ще трябва да те хвърля.