Айзък Азимов
Битката за Фондацията (76)

26

В малката конферентна зала в главното здание Тамуил Илар слушаше Дорс Венабили с все по-явно изражение на объркване и гняв. Най-накрая той избухна:

— Невъзможно!

Потри брадичката си и продължи внимателно:

— Не искам да ви засегна, доктор Венабили, обаче вашите предположения са смеш… не са верни. Човек просто не може да си представи, че в този Психоисторически проект са възможни толкова убийствени чувства, че да оправдаят подозренията ви. Положително щях да съм в течение, ако имаше такива, и ви уверявам, че няма. Не си го мислете изобщо.

— Мисля си го — упорито отвърна Дорс — и мога да дам доказателства, че съм права.

Илар отвърна:

— Не зная как да ви го кажа, без да ви засегна, доктор Венабили, но ако един човек е достатъчно изобретателен и решен да докаже нещо, той или тя може да намери всички аргументи, които иска — или поне всичко, което той или тя вярва, че представлява някакво доказателство.

— Смятате, че съм параноична?

— Смятам, че що се отнася до вашата загриженост за маестрото — мисия, в която напълно ви подкрепям — сте, да речем, прекалено разпалена.

Дорс помълча и обмисли изявлението на Илар.

— Прав сте само дотолкова, доколкото един действително изобретателен човек ще успее да намери доказателства навсякъде. Например аз мога да изградя цяло обвинение срещу вас.

Тамуил Илар я зяпна съвършено изумен и очите му се разшириха:

— Срещу мен? Бих желал да чуя какво обвинение ще повдигнете срещу мен.

— Чудесно. Ще го чуете. Празненството за рождения ден беше ваша идея, нали?

— Като си помисля, да — призна Илар, — но съм убеден, че и на други е хрумнало. Маестрото така се жалваше от напредналата си възраст, че изглеждаше съвсем нормално да го поразвеселим.

— Сигурна съм, че и на други е хрумнало, ала всъщност точно вие настояхте и запалихте снаха ми с идеята. Манела се е замислила за подробностите и вие сте я уверили, че е възможно да устроите наистина голямо честване. Не беше ли тъй?

— Не знам дали изобщо имам някакво влияние над нея, но дори и да беше така, какво лошо виждате?

— Само по себе си — нищо, обаче организирайки толкова пищно, продължително и, както се казва, всенародно честване, не демонстрирахме ли пред твърде нестабилните и подозрителни хора от хунтата, че Хари е доста прочут и може да бъде опасен за тях?

— Едва ли някой ще повярва, че съм имал това предвид.

— Просто ви посочвам възможността — рече Дорс. — Като планирахте празненството, вие настояхте централните офиси да бъдат разчистени…

— Временно и по съвсем очевидни причини.

— … и настояхте още за известен срок да останат съвършено незаети. През тоя период не бе свършена никаква работа, ако се изключи Юго Амарил.

— Мислех, че няма да навреди маестрото да си поотпочине, докато се подготвя празникът. Предполагам, че не можете да се оплачете от подобна идея.

— Но това означава, че сте могли да се съвещавате с други хора в празните офиси, и то в пълна секретност. Разбира се, офисите са добре екранирани.

— Аз наистина се съвещавах там — с вашата снаха, с уредниците, с доставчиците и с най-различни търговци. Не намирате ли, че е било абсолютно необходимо?

— Ами ако един от хората, с които сте се съвещавали, е бил човек от хунтата?

Илар погледна така, сякаш, Дорс го бе ударила:

— Отричам това, доктор Венабили. За кого ме взимате?

Дорс не отвърна направо, а каза:

— Вие сте отишли да говорите с доктор Селдън за предстоящата среща с генерала и сте го подтиквали — едва ли не насилвали — да идете вместо него и да поемете евентуалните рискове. В резултат, разбира се, доктор Селдън е настоял почти яростно самият той да види генерала, което може да се смята, че е точно онова, дето сте искали да стори.

Илар издаде къс нервен смях:

— При всичкото ми уважение, докторе, туй наистина прилича на параноя.

Дорс продължи:

— А сетне, след празненството, не бяхте ли вие този, който пръв предложи нашата група да иде в „Краят на купола“?

— Да, и си спомням как казахте, че идеята е добра.

— Но дали не е била предложена, за да накараме хунтата да изпита неудобство — като нов пример за популярността на Хари? И дали не е била прицелена така, че да ме изкуши да проникна в Двореца?

— Бих ли могъл да ви спра? — рече Илар, чието недоверие започна да отстъпва място на гнева. — Вие сама сте го решила.

Дорс не му обърна внимание:

— И, разбира се, вие сте се надявали, че ако вляза в Двореца, ще предизвикам достатъчно безпокойство, та хунтата още повече да се настрои срещу Хари.

— Защо, доктор Венабили? Защо да го сторя?

— Бих предположила, че за да се избавите от доктор Селдън и да го наследите като директор на Проекта.

— Как можахте да си помислите такова нещо за мен! Сигурно се шегувате. Вие сега правите онова, което казахте, че ще направите в началото на упражнението — просто ми демонстрирате какво може да извърши един изобретателен ум, решил да намери тъй наречените доказателства.

— Нека видим нещо друго. Споменахме, че сте имали възможността да водите частни разговори в празните помещения и че може би сте били там заедно с човек от хунтата.

— Това не си струва и да го отричам.

— Само че са ви чули. Едно момиченце влязло в стаята, свило се в креслото така, че не сте го забелязали, и чуло разговора ви. Илар се намръщи:

— Какво е чуло?

— Каза ми, че двама мъже са говорили за смъртта. То е съвсем малко и не може да повтори всичко с подробности, но три думи са му направили впечатление и те са били „синдром на лимонада“.

— Май превключихте от фантазиите към — извинете ме — лудостта. Какво значи „синдром на лимонада“ и какво общо има той с мен?

— Първата ми мисъл беше да го схвана буквално. Въпросното момиченце много обича лимонада и затова на празненството се изля доста от нея, ала никой не я бе отровил.

— Твърде съм ви благодарен, че ме смятате поне дотолкова разумен.

— Сетне проумях, че момиченцето е чуло нещо друго, което поради слабото владеене на езика и любовта към напитката се е превърнало в „лимонада“.

— И вие съчинихте ли първообраза? — изпръхтя Илар.

— За известно време мислех, че може да е чуло „синдром на илитерата“.

— Това пък какво значи?

— Убийство чрез някой илитерат — някой нематематик.

Дорс млъкна и се намръщи. Ръката й сграбчи едната й гръд.

С внезапна загриженост Тамуил Илар попита:

— Нещо не е наред ли, доктор Венабили?

— Не — отвърна Дорс, която като че ли се стегна.

Някое време тя не добави нищо и Илар се прокашля. На лицето му вече нямаше учудване, когато подзе:

— Вашите коментари, доктор Венабили, стават все по-несериозни и — е, не ме интересува дали ще ви засегна, но действително ми писна от тях. Какво ще кажете да свършваме?

— Ние почти сме привършили, доктор Илар. Както забелязахте, това за илитерата може да е наистина смешно. И аз самата си го помислих. Вие не сте ли донякъде отговорен за развитието на електролупата?

Илар сякаш съвсем се изпъчи и произнесе с нотка на гордост:

— Напълно отговорен.

— Едва ли напълно. Доколкото разбрах, инструментът е бил разработен от Синда Моната.

— Конструктор. Тя следваше моите инструкции.

— Илитерат. Електролупата е устройство, разработено от илитерат.

Със скрита ярост Илар рече:

— Мисля, че не желая повече да чувам тази дума. Още веднъж ви приканвам да сложим край на разговора.

Дорс продължи натъртено, сякаш не бе чула молбата му:

— Макар сега да не й признавате заслугите, пред Синда сте го правили — предполагам, за да я накарате да работи с готовност. Тя каза, че сте й отдавали заслуженото и ви е много благодарна впрочем. Каза още, че дори сте кръстили устройството с нейното и вашето име, макар официално то да не се нарича така.

— Разбира се, че не съм. Устройството е известно като електролупа.

— Синда добави, че вие сте разработвали подобрения, усилватели и така нататък — и че сте взели да изпробвате един усъвършенстван вариант на новия прибор.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Откакто доктор Селдън и доктор Амарил боравят с електролупата, и двамата по някакъв начин са дегенерирали. Юго, който работи повече с нея, е в по-лошо състояние.

— Няма начин тоя инструмент да причини подобни увреждания.

Дорс сложи ръка на челото си, примигва за миг и рече:

— Днес имате по-силна електролупа, която може да причини по-големи поражения и да убие по-бързо, а не толкова бавно.

— Абсолютни глупости.

— Сега помислете за името на устройството, за това име, което според жената конструктор само вие използвате. Предполагам, че сте го нарекли лупа на Илар-Моната.

— Не си спомням някога да съм употребявал тази фраза — несигурно заяви Илар.

— Употребявали сте я. И интензифицираната лупа на Илар-Моната би могла да бъде използвана като смъртоносен инструмент, без вината да се приписва на някого — просто една неприятна злополука с новото и неизпробвано досега устройство. Това би било наистина „синдром на Илар-Моната“, а едно момиченце би го възприело като „синдром на лимоната“.

Ръцете на Дорс изведнъж увиснаха.

Мъжът меко каза:

— Вие не сте добре, доктор Венабили.

— Напълно съм добре. Не съм ли права?

— Вижте, няма значение какво можете да изкълчите в лимонада. И кой знае какво е чуло малкото момиче? Всичко се свежда до убийствения ефект, който била имала електролупата. Изправете ме пред съда или пред някой научноизследователски съвет и накарайте експерти — колкото души искате — да проверят ефекта на електролупата, дори и на новата, по-интензифицирана версия, върху хора. Ще установят, че нейното въздействие не може да бъде измерено.

— Не вярвам — промърмори Дорс Венабили. Ръцете й бяха положени върху челото, а очите — затворени. Тя леко се олюляваше.

Илар забеляза:

— Вижда се, че не ви е добре, доктор Венабили. Може би това означава, че е мой ред да говоря. Разрешавате ли?

Очите на Дорс се отвориха, но тя само се втренчи в него.

— Приемам мълчанието ви за съгласие. Каква полза бих имал да се опитам да се избавя от доктор Селдън и от доктор Амарил, за да стана директор? Вие бихте предотвратили всеки мой опит да ги убия, както в момента си въобразявате, че правите. Ако, колкото и да е невероятно, бих успял да го сторя и да се отърва от двамата велики мъже, после вие щяхте да ме разкъсате на парчета. Вие сте съвършено необикновена жена — невероятно силна и бърза — и докато сте жива, маестрото е в безопасност.

— Да — кимна Дорс и просия.

— Казах го на хората от хунтата. Защо да не се консултират с мен по въпросите на Проекта? Те много се интересуват от психоисторията, както и би трябвало да бъде. Беше им трудно да повярват на онова, което им съобщих за вас — докато вие не щурмувахте Двореца. Можете да бъдете сигурна, че туй ги убеди и те се съгласиха с моя план.

— Аха. Стигнахме и до него — отпаднало рече Дорс.

— Изтъкнах им, че електролупата не вреди на човешките същества. Не може. Амарил и вашият безценен Хари просто са остарели, колкото и да отказвате да го приемете. И какво от това? Нищо им няма — те са хора. Електромагнитното поле не въздейства върху органичната материя. Разбира се, то влияе някак на чувствителните електромагнитни механизми и ако си въобразим едно човешко същество, изградено от метал и електроника, полето наистина би могло да му повлияе. В легендите се разправя за такива изкуствени разумни създания. Микогенците основават религията си на тях и ги наричат роботи. Ако роботът съществуваше, спокойно можем да си го представим като далеч по-силен и по-бърз от всеки обикновен човек, понеже ще притежава качества, които всъщност наподобяват вашите качества, доктор Венабили. И такъв робот действително би могъл да бъде спрян, повреден и дори унищожен от една по-интензивна електролупа — като тази, която от началото на разговора ни работи тук на ниска мощност. Това е причината да се чувствате зле, доктор Венабили, и съм сигурен, че е за пръв път, откакто съществувате.

Дорс не каза нищо, тя просто гледаше мъжа пред нея и бавно се отпусна на близкия стол. Илар се усмихна и продължи:

— Разбира се, щом съм се погрижил за вас, няма да имам никакви проблеми с маестрото и Амарил. Всъщност без вас маестрото може веднага да посърне и от мъка да се оттегли, докато умът на Амарил е съвсем детински. По всяка вероятност няма да се наложи никой да бъде убит. Доктор Венабили, какво е да се усетиш демаскиран след всички тези години? Трябва да призная, че вие много умело прикривахте истинската си същност. Учудващо е, че досега тайната ви е останала неразгадана. Но аз съм изключителен математик — наблюдател, мислител, човек, който умее да прави изводи. Навярно дори аз не бих ви разкрил, ако не бяха вашата фанатична преданост към маестрото и изблиците на нечовешка сила, която сякаш можехте да извикате по желание — когато той биваше заплашен. Та да си кажем сбогом, доктор Венабили. Трябва само да включа устройството на пълна мощност и вие ще се превърнете в история.

Дорс като че ли намери сили и бавно стана от седалката, мърморейки: „Може би съм по-добре защитена, отколкото си мислите.“ И сетне с ръмжене се хвърли към Тамуил Илар.

Очите на мъжа се разшириха, той изпищя и залитна назад.

В следващия миг Венабили налетя върху него и ръката й проблясва във въздуха. Ръбът на дланта й удари врата на Илар, смаза прешлените и разкъса гръбначния мозък. Той падна мъртъв на земята.

Дорс се изправи с усилие и се запрепъва към вратата. Трябваше да потърси Хари. Нейният съпруг трябваше да знае какво се е случило.