Айзък Азимов
Битката за Фондацията (107)

30

Уонда Селдън нагласи колана на гащеризона си и леко го пристегна. Взе двурогата мотика и нападна някакви плевели, поникнали в малката й цветна градина пред Психоисторическия факултет на Стрилингския университет. Обикновено тя прекарваше повечето време в своя кабинет, работейки с първичния си радиант. Намираше утеха в прецизната му статистическа елегантност. В тази полудяла Империя неизменните уравнения бяха някак успокояващи. Но когато мислите за скъпите й баща, майка и сестричка много й дотежаваха, когато дори изследователската работа не успяваше да я отклони от сполетялата я наскоро ужасна загуба, Уонда непременно излизаше тук, в градинката си, и чоплеше тераформираната почва. Сякаш нежните й грижи да поддържа живота на няколко растения биха могли, макар и мъничко, да облекчат нейната болка.

От смъртта на баща й преди месец и от изчезването на Манела и Белис девойката, която винаги си беше тънка, постоянно слабееше. Докато преди половин година Хари Селдън би се загрижил, че любимата му внучка е загубила апетит, сега, потънал в своята собствена мъка, той, изглежда, не забелязваше това.

Хари, Уонда и неколцина членове на Психоисторическия проект бяха претърпели дълбока промяна. Напоследък професорът прекарваше повечето си дни във фотьойл в солариума на Стрилинг и с поглед, отправен към университетската градина, се топлеше на ярките крушки над главата си. От време на време участниците в Проекта казваха на Уонда, че неговият телохранител Стетин Палвър успял да накара Селдън да се поразходи под купола или да го ангажира в обсъждане на бъдещата насока на Проекта.

Девойката се оттегли и задълбочи във възхитителните уравнения на първичния радиант. Чувстваше; че бъдещето, за което дядо й беше работил толкова упорито, най-накрая се задава, и че той е бил прав да настоява енциклопедистите да се установят на Терминус. Те щяха да бъдат Фондацията.

Уонда виждаше в сектора 33A2D17 онова, което Хари наричаше Втората или тайната фондация. Но как? Без активния интерес на Селдън внучката не знаеше по какъв начин ще действа нататък. А тъгата по унищоженото й семейство се бе врязала така дълбоко, че тя сякаш нямаше сили да я преодолее.

Участниците в самия Проект — онези петдесет и няколко смели души, дето останаха, продължиха да работят, колкото могат. Повечето бяха енциклопедисти и изследваха първоизточниците, които трябваше да копират и каталогизират, та евентуално да ги пренесат на Терминус. Ала това би станало при положение, че имат пълен достъп до Галактическата библиотека. В този момент те се трудеха заради едната надежда. Професор Селдън бе загубил личния си кабинет в Библиотеката, тъй че изгледите някой друг член на Психоисторическия проект да получи подобна привилегия не бяха големи.

Като се изключат енциклопедистите, останалите участници в Проекта бяха историкоаналитици и математици. Историците тълкуваха миналите и настоящите човешки дейности и събития и предаваха своите данни на математиците, които пък на свой ред наместваха тия частици в голямото съдбовно уравнение. Работата беше дълга и трудна.

Много членове на Проекта бяха напуснали поради ниското възнаграждение — на Трантор психоисториците послужиха за тема на доста вицове, а ограничените средства принудиха Селдън рязко да намали заплатите. Но до този момент постоянното, вдъхващо доверие присъствие на Хари вземаше връх над трудните условия. И наистина участниците, които бяха останали, до един го сториха от уважение и преданост към професора.

„Ала сега — с горчивина си помисли Уонда Селдън — каква още причина имат да стоят тук?“ Лек ветрец духна кичур от нейната руса коса в очите й; тя разсеяно го отметна и продължи да плеви.

— Госпожице Селдън, бихте ли ми отделили малко време?

Уонда се обърна и погледна нагоре. На застланата с чакъл пътека до нея стоеше млад мъж на двайсет и няколко години. Тя веднага почувства, че е силен и страшно интелигентен. Хари беше направил мъдър избор. Уонда се изправи, за да приказва с него:

— Аз ви познавам. Вие сте телохранителят на дядо, Стетин Палвър, нали?

— Да, точно така, госпожице Селдън — отвърна мъжът и страните му леко порозовяха, сякаш бе особено радостен, че такова хубаво момиче му обръща внимание. — Госпожице Селдън, бих желал да поговоря с вас за дядо ви. Много се безпокоя за него. Ние трябва да предприемем нещо.

— Какво да предприемем, господин Палвър? Аз съм объркана. Откакто моят баща… умря — тя тежко преглътна, като че ли й беше трудно да говори, — а майка ми й сестра ми изчезнаха, единственото, което мога да направя, е да го изкарам от леглото сутрин. Пък и да ви кажа истината, всичко това засегна твърде дълбоко и мен. Нали ме разбирате? — Уонда го погледна в очите и намери потвърждение в погледа му.

— Госпожице — произнесе меко Стетин Палвър, — ужасно съжалявам за вашата загуба. Но вие и професор Селдън сте живи и трябва да подновите работата си по психоисторията. Професорът, изглежда, се е отказал Аз се надявах, че вие… че ние… бихме могли да предложим някаква идея, която да му вдъхне отново увереност. Разбирате ли, нещо, заради което той да продължи.

„О, господин Палвър — рече си Уонда, — може би дядо е прав. Аз се чудя дали наистина има някаква причина да се продължава.“ Но на него му каза:

— Жалко, господине. Нищо не мога да измисля — тя посочи към земята с мотиката си. — А сега, както виждате, трябва да се върна към тези досадни плевели.

— Не смятам, че дядо ви е прав. Убеден съм, че действително има причина да се продължи. Ние просто сме длъжни да я открием.

Думите му силно я поразиха. Как беше разгадал мислите й? Освен ако…

— Вие можете да четете чужди мисли, нали? — попита Уонда и затаи дъх, сякаш се страхуваше от отговора на Палвър.

— Да, мога — отвърна младият мъж. — Предполагам, че винаги съм можел. Най-малкото не си спомням да не съм го правил. През повечето време дори не си давам ясно сметка за това… чисто и просто зная какво хората мислят или са си мислили. Понякога — продължи той, окуражен от разбирането, което се излъчваше от Уонда — възприемам светкавични съобщения от някого. Контактът обаче се получава, когато съм сред много хора, и аз не успявам да открия кой е този човек. Но зная, че съществуват и други като мен… като нас.

Момичето развълнувано грабна Палвър за ръката; мотиката падна забравена на земята:

— Представяш ли си какво означава това за дядо, за психоисторията? Само единият от нас може да направи толкова много, а двамата заедно…

Уонда тръгна към Факултета по психоистория, оставяйки мъжа на пътечката с чакъла. Спря се почти на входа на сградата и се обърна. „Елате, господин Палвър, трябва да съобщим на дядо ми“ — рече тя, без да отваря устата си. „Да, предполагам, че трябва“ — отговори по същия начин Стетин Палвър и отиде при нея.