Айзък Азимов
Битката за Фондацията (15)

15

Клеон вече не бе същият красив млад монарх, когото показваха холографиите. Може би на тях все още беше същият, ала огледалото твърдеше друго. Последният му рожден ден бе отпразнувай с обичайната тържественост и ритуали, но въпреки туй си оставаше четиридесетият.

Императорът не виждаше нищо лошо във факта да е на четиридесет. Здравето му беше идеално. Беше качил леко килограмите, обаче съвсем леко. Ако не бяха периодично извършваните микрокорекции, навярно лицето му би изглеждало по-възрастно и това му придаваше леко емайлиран вид.

Владееше трона от осемнадесет години — едно от най-продължителните царувания през този век — и чувстваше, че няма сила, която ще му попречи да управлява още четиридесет, така че в резултат неговото царуване да стане най-дългото в историята на Империята. Клеон погледна пак огледалото и реши, че би било малко по-добре, ако не актуализира третото измерение на лицето си.

Я виж Демерцел — предания, благонадеждния, необходимия, непоносимия Демерцел. Въобще не се е променил. Поддържа се, и то, доколкото е известно на Клеон, без никакви микрокорекции. Естествено Демерцел си трае за всичко. И никога не е бил млад. Още когато постъпи на служба при бащата на Клеон и Клеон бе малко момче и имперски принц, видът му не беше младежки. Видът му и сега не е младежки. Дали е по-хубаво да изглеждаш стар отначало, но да избегнеш промените после? Промените!

Това му напомни, че е повикал Демерцел с определено намерение, а не просто така, та той да стои там, докато Императорът размишлява. Първият министър би приел прекаления размисъл като признак за старост.

— Демерцел — каза монархът.

— Сир?

— Този приятел Джоуранъм… Уморих се да слушам за него.

— Няма причина да слушате за него, сир. Той е един от онези феномени, които изплуват на повърхността на новините за кратко и сетне изчезват.

— Ала Джоуранъм не изчезва.

— Понякога това отнема малко време, сир.

— Какво мислиш за него, Демерцел?

— Опасен е, но има известна популярност. Точно тя увеличава опасността.

— Щом ти го намираш опасен, а аз го намирам досаден, защо трябва да чакаме? Не може ли просто да бъде затворен или екзекутиран, или нещо подобно?

— Политическата ситуация на Трантор, сир, е деликатна…

— Винаги е била такава. Кога си ми казвал, че е друга освен деликатна?

— Живеем в трудни години, сир. Ще бъде безполезно да направим нещо по-сериозно срещу Джоуранъм, ако с това само засилим опасността.

— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.

— Не е възможно да станете, сир.

— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.

— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.

— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.

— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?

— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?

Демерцел отвърна почти сервилно:

— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?

— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.

— Действително това му беше името.

— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?

— Да, сир.

Клеон изглеждаше доволен:

— Както виждаш, все пак имам памет. Не ми е нужно да разчитам за всичко на моите хора. Нали разговарях с тоя приятел Селдън за същността на доклада му?

— Паметта Ви е наистина безпогрешна, сир.

— Какво стана с неговата идея? Беше някакво устройство за предсказване на бъдещето. Моята безпогрешна памет не е запазила названието му.

— Психоистория, сир. Това не е точно устройство за предсказване на бъдещето, а теория за предвиждане на общите тенденции в бъдещата история на човечеството.

— И какво стана с нея?

— Нищо, сир. Както Ви обясних навремето, цялата идея се оказа съвършено непрактична. Много любопитна, но безполезна.

— Въпреки всичко той е способен да предприеме действия, за да спре потенциален бунт. Щеше ли да се осмели да го стори, ако предварително не знаеше, че ще успее? Това не е ли доказателство, че тази — как беше? — психоистория върши работа?

— Случаят само доказва, че Хари Селдън е безразсъдно смел, сир. Даже и психоисторическата теория да имаше практическо приложение, тя нямаше да може да постига резултати спрямо отделен човек или отделно действие.

— Не ти си математикът, Демерцел, а той. Мисля, че е време отново да го поразпитам. В края на краищата скоро пак ни предстои Конгрес.

— Ще бъде безполезно…

— Демерцел, аз го искам. Направи нужното.

— Да, сир.